_magotin_

Потребители
  • Брой отговори

    2235
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    9

_magotin_ last won the day on March 12

_magotin_ had the most liked content!

Репутация

612 Доцент

Всичко за _magotin_

Последни посетители

13589 прегледа на профила
  1. Ритуалът е възможно да се променя. Малко от пишещите тук например знаят, че аланите пристигат 1 ви век на Кавказ практикуващи класическа инхумация от "сарматски тип", а едва по-късно преминават на катакомбния обряд. За тюрките знаем, че се практикува биритуализъм може би по социален признак, биритуализъм има и при българите и аварите.
  2. Темата не е за староперсийското название на Черно море, а за присъствието на траките в провинция Шкудра. И след като стана ясно, че има 2 различни провинции, едната - Сака, другата - Шкудра, втората свързана и с похода от 513г., и че комбинацията от 1.Saka Paradraya - гетите; 2. Skudra - траките 3. Yauna Takabara - македонците, се среща единствено на Балканите, мисля всеки може да си направи сам извода. Разбира се, Вие може да докажете някак си, че иранистиката е в грешка и под "шкудра" не се подразбират траките, а марсианците например, но тогава трябва да обясните какво правят царските ахеменидски предмети в тракийските затворени комплекси и как Дарий се е телепортирал от Бизантион, където се смята, че е седалището на управителя, направо отвъд Дунав.
  3. Войските от Мала Азия са пътували повече от 1 месец.
  4. Да е бързал за последното заседание, а не за първото? Хм, не е невъзможно. Но дори и в този случай войната най-вероятно е започнала предната година /лятото на 680/ и е завършила около края на събора - 681г.
  5. Ядрото се намира най-вероятно по средното течение на р.Кубан, откъдето "контактува" с територии на запад, север и северозапад. Обаче уногондурите са само едно от племената, а е съвсем възможно други сродни български племена да са в по-тесни контакти с групи източни славяни и да си живеят редом с тях във въпросните зони. Рашев е дал доста добра схема: Освен това и други са заподозрени за славофонен уклон - кутригурите от аварския хаганат, както и българите на Кубер. Не бива да се подценяват!
  6. Ами сериозен отговор на почитателя на "ромейските архитекти с книги", който ми вади картинки на късноантични сирийски жилищни кули и ги реди в Плиска не може да има. Значи ти, в своята безкрайна гениалност, ще пренапишеш прабългаристиката? Що ли няма дори рецензия да получиш?
  7. Маке, признавам си, че ме убеди... Сега всичко ми стана ясно! Канът е бивш римски граничар. Толкова е свикнал с живота в заставата ( виж по-долу), че зад 3 укрепени линии в Плиска си е вдигнал нейно точно копие. Или поне се опитал. Наоколо си построил и 7-8 двореца, за заблуда на противника! И вместо да живее в палата си от 4000 кв.м. или в другия с подовото отопление, се врял по етажите на кулата, които се изпарили после с магическа пръчка, за да не ги намерят археолозите. Молел се на полянката пред кулата, в краен случай на първия етаж, а в свободното време фабрикувал фалшиви извори за колобри, капища и требища, даже и фалшиви медальони с техните изображения произвеждал. Убеди ме, Маке! Кули са! Големи...кули. Толкова се убедих, че като се съберем с колегите на по бира тази седмица ще им разкажа, че трябва да метнем дипломите в тоалетните, да те изберем за почетен академик и да те пуснем за изучаване още в първи курс. Аве, Цезар, римските граничари в Плиска те поздравяват!
  8. Честно казано не ми се спори по тази тема. Като студент и аз вярвах, че отсъствието на императора от събора трябва да се свърже с ръководството на похода му срещу Делтата, но сега не съм толкова убеден. Войната най-вероятно вече е избухнала към началото на събора на 7ми ноември, иначе се обезсмисля изказването на Константин, че "искал да се яви пред събора" в най-вероятен смисъл "още в началото". Честно казано старогръцкият не ми е най-голямата сила и ми е трудно да преценя лично, но ми се струва, че Петров е прав в анализа си за времевия смисъл на изказването му - искал е да бъде изслушан още през зимата на 680г., но са го чули едва лятото на следващата година, когато всичко важно вече е приключило във "войната с България". Това е доста обширна програма само за едно лято, не мислиш ли?
  9. Панонските авари са все още една мистерия, но едно е сигурно - имат повече монголоидни примеси от нашите хора. На Долния Дунав се сещам едва за няколко гроба, където става въпрос за европоидно-монголоидна метисация, докато у аварите това е доста по-често явление. Освен това при тях има гробове със средноазиатски материали, а при прабългарите такива няма, защото 500 години живеят на Кавказ. Ясно е освен това, че в хаганата им живеят много българи - една от последните книжки на "Археология булгарика" е посветена на темата...
  10. Петър Петров отдавна е разнищил тази тема и нищо ново не може да се напише по нея: Материали на Шестия вселенски събор. С годината на образуването на българската държава се свързват и три сведения, отнасящи се до подготовката и провеждането на събора. От тях и особено от изказването на епископ Константин се правят опити българо-византийската война и образуването на българската държава да се поставят в 681 г. Както е известно, съборът бил открит на 7 ноември 680 г. и протекъл в 18 заседания. Императорът Константин IV Погонат взел активно участие в неговата работа, като лично председателствувал първите 11 заседания и последното заключително, състояло се па 16 септември 681 г. Съборът осъдил монотелитството като ерес, а всички негови бивши и настоящи поддръжници били анатемосани. Сред тях били бившите патриарси Сергии, Кир, Пир и Павел, както и папа Хонорий. Антиохийският патриарх Макарий бил свален от престола и като неразкаян еретик бил изпратен в Рим, където папата го заточил в един манастир. [18] Подготовката за този събор обаче започнала доста преди това и само голямата ангажираност на империята във военни действия в Мала Азия и на Балканския полуостров попречила на неговото по-ранно провеждане. Ясно е оттук, че макар материалите на събора да третират чисто религиозни въпроси, те ке могли да пренебрегнат и да не отразят съществуващата сложна политическа обстановка. Първият намек за тази сложна обстановка се съдържа в едно писмо на Константин IV Погонат до папа Донус от 10 септември 678 г. В него императорът изразява увереност, че „божията добрина ще прекрати сполитащите ни безпокойства от (нападащите ни) племена” (τοὺ ταράχους τοὺς ἐπερχομένους ἡμῖν τῶν ἐϑνῶν) [19]. Макар в писмото да не са прецизирани събитията и племената, очевидно се касае до арабската обсада на Цариград и действията на славяните около Солун. Да се визира акция от голям мащаб на прабългарите през тази година е пресилено и в разрез със съществуващата обстановка. [20] 270 Г. Цанкова-Петкова въведе в обръщение едно сведение от материалите на събора, на което не е било отдавано необходимото внимание. Става дума за посланието на византийския император Константин IV Погонат до цариградския патриарх Георгий от 19 септември 680 г. В това послание, като уведомява патриарха за решението си да свика вселенски събор, императорът отбелязва: „При все че наша светлост е непрестанно обезпокоявана от военни и политически тревоги, ние пренебрегнахме работите на нашата христолюбива държава заради всесвятата ни вяра.” [21] Като коментира този текст, Г. Цанкова-Петкова отбелязва: „Докато с политически тревоги μερίμναις πολιτικατς тук са означени неприятностите и грижите на императора, свързани с вътрешната политика, под военни тревоги μερίμναις στρατιωτικατς трябва да се разбират войните, които империята е трябвало да води с други племена и народи вън от страната. А по това време Византийската империя нямала други неприятели освен българите . . . Прочее военните грижи на императора по време на откриването на събора били причинени тъкмо от войната с българите, която по това врем навярно е била в разгара си.” [22] Едно по-внимателно вглеждане в текста на писмото показва, че в него се визират не ставащи в момента военни и политически събития, а общата политическа обстановка. Освен това трябва да се има пред вид и времето, когато е писано това послание. Както е известно, императорът искал още през 678 г. да свика съвещание на църковните дейци, тъй като считал, че не съществуват условия за провеждане на събор. Едва в началото на септември 680 г. в Цариград пристигнало пратеничество, и то за съвещание. На 10 септември 680 г. императорът издал манифест за пристигането на папските пратеници и изпратил предложение до източните патриарси за свикване на събор. [23] Така че в посланието до патриарха, писано девет дни по-късно, императорът изразявал готовност да изостави държавните работи, т. е. военните и политическите тревоги, от които империята „непрестанно” била обезпокоявана, за да се заеме всецяло с въпросите на църквата. От този текст обаче в никакъв случай не би могло да се направи извод, че в него се говори конкретно за войната с българите, която при това тъкмо тогава била в разгара си. Оттук не би могло да се направи и следващото заключение — че тази война е завършила в края на 680 г. От материалите на събора несъмнено най-важно е словото на епископ Константин от Апамея на 16-ото заседание, състояло се на 9 август 681 г. Самият Константин не бил участник в събора и за неговото присъствие на заседанието съобщил председателствуващият. След съответните разисквания му било разрешено да влезе в залата и да се изкаже. По този повод в протокола между другото е записано следното: „Светият събор каза: „Нека преблагоговейният Константин, който е изправен тук, да съобщи сведения за себе си и за причи- 271 ната, поради която е дошъл.” Преблагочестивият Константин каза: „Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори на събора за мене, та да настане любов и мир, защото бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което бог ми е внушил за вярата, по сирийски и да се преведе на гръцки.” [24] Пръв е обърнал внимание на това слово Ю. Кулаковски. Като борави със старата хронология на Теофан, според която българо-византийската война е станала в 679 г., той тълкува изказването на презвитер Константин (у него погрешно Сергий) като „неуспехи през текущата година (ἐϕέτως) във войната с българите” и изказва предположението, че „военните действия и загуби на империята са продължили и през 681 г.”, [25] т. е. разпростира войната в три години (679—681). След Ю. Кулаковски на въпросното слово обстойно се спря българският учен Ю. Трифонов, като му посвети цяла статия. [26] След като дава необходимите сведения за събора и по-специално за 16-ото заседание и изказването на епископ Константин, Ю. Трифонов съпоставя сведенията на Теофан с тези в словото, като се опита да даде нова хронология на събитията. Изходен момент в неговото изследване е, че изразът „нямаше да претърпим онова (буквално ония неща — ἅ), което претърпяхме тази година”, визира голямото поражение на византийците в Онгъла, станало преди 9 август 681 г. и след 20 март с. г., когато императорът напуснал събора. В последна сметка Ю. Трифонов предлага следната хронология на събитията: през 680 г. прабългарите достигнали до Дунава; към края на пролетта на 681 г. те спечелили голяма победа над византийците в Онгъла; мирът между българи и византийци станал към края на 681 г., наскоро след закриването на събора (с. 213). За да обоснове този хронологичен ред, Ю. Трифонов предлага следното обяснение на някои от познатите събития: отсъствието на императора от заседанията на събора между 22 март и 11 септември 681 г. се е наложило от факта, че той трябвало да воюва с българите (с. 203); бягството на византийската войска в Онгъла е обявено като бунт на сирийските войски, които не били доволни от осъждането на патриарха Макарий на 11-ото заседание 272 на събора и приемането на учението за двете воли (с. 207—208); самият бунт на сирийските части бил продиктуван и от заминаването на императора, който се престорил, че отива на бани, а в същност искал да председателствува събора в Цариград — „бързината на оттеглянето, което под ударите на българите се обърнало в същинско бягство, може да се обясни с желанието на пълководците да изпреварят закриването на събора и да го разпръснат” (с. 208); самото явяване на презвитер Константин на събора също било наложено от „влиятелни военни лица”, „чрез военните” (с. 204—205); и съобщението на Теофан можело да се изтълкува в смисъл, че победата на българите е станала в една и съща година със събора — „императорът наистина бързал да свърши българските работи, но не за да открие събора, а да го закрие” (с. 211); саморазправата на Константин IV Погонат с братята му в края на 681 г. също е включена в хронологията — цариградчани взели тяхната страна, тъй като не били доволни от условията на сключения с българите мир (с. 214). Колкото и стройна на пръв поглед да изглежда тази хронология, един внимателен анализ на фактите показва, че тя не може да издържи на научната критика. Преди всичко онзи текст от словото на епископ Константин, в който се говори за война с България, както ще бъде показано по-нататък, далеч няма пред вид бойните действия от Онгъла до сключването, на мира, а още по-малко поставя всичко това в 681 г. [27] Освен това основните факти не са разбрани правилно и не са изтълкувани вярно. Вярно е, че в края на 11-ото заседание на събора през март 681 г. императорът заявил, че напуска, тъй като е зает „с работите на нашето христолюбиво царство”. Но това все още не означава, че той заминал на война против българите. По-нататък императорът сам обяснил защо няма повече да присъствува на заседанията на събора: „по-голямата и най-важна част от това дело се извърши вече в присъствието на наше благочестие”. И наистина на това 11-о заседание монотелитството било осъдено като ерес, а неговият главен привърженик и защитник патриархът Макарий бил отстранен от престола и анатемосан. С това привържениците на учението за двете воли удържали пълна победа, съборът практически завършил основната си работа и присъствието на императора вече не било необходимо — той се явил само да председателствува последното заключително заседание. Особено странни са разсъжденията на Ю. Трифонов за ролята на сирийските части във войната с българите и връзката им със събора. В никой от изворите — нито у Теофан, нито в словото на презвитер Константин, няма и намек, че основните сили във войната с българите били сирийски части, и то привърженици на монотелитството. Оттук всички твърдения за бунт на тези части, за намеса в работите на събора, за налагането им да бъде допуснат презвитер Константин и т.н. са лишени от каквото и да е основа- 273 ние. При това тук не е спазена и най-елементарната логика на събитията: патриарх Макарий бил снет и анатемосан през март 681 г., още докато войските от Мала Азия се намирали в околностите на Цариград. Защо те не реагирали тогава, а трябвало да отидат чак в Онгъла и там да изразят недоволството си от решението на 11-ото заседание на събора? Все така пресилени са твърденията, че императорът имал намерение да се върне в Цариград на събора, а не да ходи на лечение в Месемврия, а така също и приписваното на войската намерение да разгони събора. Невярно са изтълкувани и сведенията на Теофан, който ясно поставя българо-византийския конфликт и сключването на мира преди откриването и провеждането на събора. Никъде у Теофан не е казано, че императорът бързал да „свърши българските работи”, а още по-малко пък, за да може да закрие събора. Затова като безуспешни трябва да се приемат всички опити да се съгласуват сведенията на Теофан със словото на презвитер Константин. От същия характер са и опитите да се свързват византийските междуособици с мирния договор. Независимо от тези и още някои други слабости мнението на Ю. Трифонов получи пълна подкрепа от страна на българските учени. Ив. Дуйчев побърза да обяви, че българо-византийската война е станала през пролетта на 681 г., а мирът бил сключен към края на същата 681 г. [28] Според П. Мутафчиев походът против българите бил предприет три години след отбиването на арабската обсада, т.е. през пролетта на 681 г.; бягството на византийската войска в Онгъла било породено от опасения сред войниците, че на събора се готвело „нещо противно на религиозните им убеждения”; религиозните смутове във Византия ѝ попречили да възпре настъплението на прабългарите в Добруджа; мирът с българите бил сключен през есента на 681 г. [29] Ал. Бурмов също така възприе схващането, че походът на византийците към Дунава е през пролетта, а сключването на мирния договор — през есента на 681 г. [30] Пръв опит да коригира предложената от Ю. Трифонов хронология направи Г. Цанкова-Петкова. [31] Чрез подробен разбор на сведенията на Теофан и на останалите хронисти тя показа, че описваните от тях събития се отнасят към 680 г. (с. 344), което силно поколебава изказаните от Ю. Трифонов съображения. Като приема, че сведението в словото на презвитер Константин се отнася именно до войната с българите, тя допуска, че събитията трябва да се отнесат към началото на септемврийската 681 г., т.е. към месеците септември—декември 680 г. (с. 344). Тук тя отправя още редица сполучливи критични бележки по отношение на Ю. Трифонов: думите на презвитер Константин, че искал да се яви „още отначало” (᾿απ᾿ ἀρχῆς) на събора, трябва да се разбират в първите месеци, т.е. в края на 680, а не, както смята Ю. Трифонов, „не по-рано от осмото заседание (7 март 681 г.)” (с. 342); невярно е и 274 тълкуването, че императорът бързал с приключването на войната, за да участвува в закриването на събора (с. 343). Като приема мнението на Ю. Кулаковски и Ю. Трифонов, че войната между прабългари и византийци е траяла повече от една година, Г. Цанкова-Петкова застъпва схващането, че „нападенията на българите срещу Византия са започнали през 678 и са приключили с мира в края на 680 г.” (с. 346). Основната теза на Г. Цанкова-Петкова, че войната трябва да се отнесе към 680 г., е правилна. При аргументировката на своето схващане обаче тя допусна редица грешки, които не ѝ дадоха възможност да отстои твърдението си и то стана лесно оборимо. Така например сведението от писмото на императора до папата не визира нападения на прабългарите и оттук годината 678 като начало на тези нашествия се оказа невярна. Безкритично е възприето сведението на Скилица—Кедрин, че нападението на прабългарите в диоцеза Тракия е в 10-ата, а сключването на мира с Византия в 11-ата година от управлението на Константин IV Погонат, след като съборът, станал след една година, е в 13-ата година: явно и тук първите две години трябва да бъдат коригирани с по една година, както това става при Теофан, а това ще доведе до по-късна датировка на българо-византийския конфликт. Най-сетне Г. Цанкова-Петкова не е могла да види и отхвърли основните грешки на Ю. Трифонов както до словото на презвитер Константин, така и до хронологията на събитията. В заключение обаче трябва да се каже, че въпреки допуснатите слабости Г. Цанкова-Петкова сериозно разколеба тезата на Ю. Трифонов и доказа убедително, че битката в Онгъла и преминаването на прабългарите в земите на юг от Дунава са станали през 680 г. [32] На хронологията на събитията и годината на сключването на мирния договор се спря в една своя статия и М. Войнов. [33] Като признава, че битката в Онгъла и преминаването на прабългарите на юг от Дунава са станали през 680 г., М. Войнов се опита да обори аргументацията на Г. Цанкова-Петкова и да защити основната част от становището на Ю. Трифонов. Като тълкува сведението на презвитер Константин, че войната с българите е станала в „настоящата година”, и като приема аргументите на Ю. Трифонов, че императорът напуснал събора през март 681 г., за да отиде на война против българите, М. Войнов разделя целия българо-византийски конфликт на две фази. Първата фаза представлявала опит да се прогонят и унищожат прабългарите при Дунава, т.е. тя започвала около април 680 г. и траела до есента на същата година (с. 474). Това било „голямото събитие”, за което говорел Теофан и другите хронисти. „За мира и унизителното плащане на данък Теофан говори като за последица от предишните събития. Той не ги датира по години, въпреки че ги поставя на съответното им място в общия разказ за българите” (с. 471). Втората фаза включвала подновените нападения на прабългарите през пролетта на 275 681 г., в резултат на което императорът напуска събора на 18 март, а малко преди 9 август мирът бил вече сключен (с. 474—475). При това М. Войнов търси и различни обекти за нападение през двете фази: „Обект на нападения през първата фаза са само земи, които са ὑπὸ πάκτον, т.е. не са земи в истинския смисъл на думата имперски, а на федерати”, т.е. земи, заселени със славяни; „обект на нападенията през втората фаза са вече земи ὑπὸ τὴν ᾿Ρομαικὴν πολιτείαν — под ромейско управление” (с. 474—475). Новото, което М. Войнов казва, е, че за разлика от Ю. Трифонов отнася сключването на мира преди август 681 г. вместо към есента на същата година. Иначе цялата аргументация страда от същите онези слабости и грешки, които бяха посочени вече при тезата на Ю. Трифонов. Но все пак дотолкова, доколкото мнението на М. Войнов бе възприето от редица български историци, налага се някои от неговите аргументи да бъдат разгледани отново и по-подробно. Преди всичко М. Войнов не се е съобразил със сведението на Теофан, че прабългарите нападали и превзели от Византия цялата ѝ прилежаща територия между Дунав и Стара планина и че тази територия се намирала в диоцеза Тракия. Поради това лишени от каквото и да е основание са всички разсъждения за два различни обекта— федератски (на славяните) и имперски (на византийците), а оттук и твърдението за двете фази, отделени помежду си с няколко месеца, също не намира потвърждение в изворите и е неприемливо. По същия начин лишено от каквото и да било основание е твърдението, че за Теофан голямото събитие било битката в Онгъла и преминаването на Дунава, поради което на мирния договор той. гледал като на последица и не го датирал по години — истината е, че тъкмо мирният договор лежи в основата на хронологията на Теофан като завършек на българо-византийския конфликт. [34] С присъщата му категоричност М. Войнов твърди, че българо-византийската война не е могла да завърши за няколко месеца: „Събитията от преминаването на Дунава до сключването на мира не са станали в едно кратко време от няколко месеца. Пък и възможно ли е завладяването, усвояването и заселването на новите земи, преместването на славянските племена и принуждаването на Византия да капитулира и да се съгласи да плаща унизителен данък — всичко това да е било извършено на един дъх, в няколко месеца? Това нито е възможно, нито някой би могъл да го поддържа успешно при данните, с които разполагаме” (с. 471). Но М. Войнов не си е задал същия въпрос, само че отнесен към 681 г.: как историци като Ю. Трифонов, П. Мутафчиев и. други допускат за възможно от април до септември императорът да отиде от Цариград до Онгъла, да загуби битката, да загуби териториите между Дунав и Стара планина, да води битки в Тракия и да сключи мир? Всеки що-годе запознат с войните на номадските народи знае какви дълги преходи са могли да извършват и колко обширни територии 276 са завоювали само за няколко месеца. Защо тогава прабългарите, след като за няколко дни са сразили византийските армии в Онгъла, за няколко месеца да не могат да изтикат византийците от Добруджа и Лудогорието, след като вече е установено, че не е имало никакви битки в Тракия и никакви размествания на славянските племена не са ставали? Наистина не е било трудно от пролетта до есента прабългарите да превземат от византийците владенията им в североизточната част на полуострова, пък и ударът им бил толкова силен, че императорът е трябвало да побърза със сключването на мирния договор, за да предотврати едно пренасяне на войната на юг от Стара планина. Изказаното от М. Войнов становище скоро бе споделено от повечето български историци. В новото издание на История на България, т. I, Ал. Бурмов вече постави похода на императора в 680 г., а сключването на мира — в 681 г. [35] Към това мнение се присъединиха П. Петров [36] и Д. Ангелов. [37] И така едно единствено сведение, при това лишено от конкретни данни и противоречащо на всички останали, бива поставяно в основата на хронологията. Явно е при това положение, че едно ново, критично разглеждане на съответния пасаж от словото на презвитер Константин е повече от наложително. Както вече бе посочено, след като бил допуснат да произнесе словото си, презвитер Константин между другото казал: „Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България” (ἅ ἐπάϑομεν ἐϕέτος, οὐσκεκχομεν παϑεῖν, τουτέστιν εἴ ἐπάϑομεν εἰς τὸν πόλεμον Βουλγαρίας). [38] Този текст поставя два въпроса: 1. Към кое време трябва да се отнесат въпросните събития — към откриването на събора или към датата на произнасянето на словото; 2. Какво трябва да се разбира тук под израза „войната с България” — войната като цяло ли или само един епизод от нея, например сключването на мирния договор. Думата ἐϕέτος означава „тази година”, „през годината”. Ако се приеме, че тя е отнесена към датата на произнасянето на словото, т.е. 9 август 681 г., то тя визира септемврийската 681 г. и обхваща периода от 1 септември 680 до 31 август 681 г. Този период може да бъде ограничен още повече чрез заседанията на събора: първото е станало на 7 ноември 680 г., а последното — на 9 август 681 г. Същевременно от словото ясно личи, че презвитер Константин е искал да се яви пред събора още от самото начало (ἠϑέλησα γὰρ ἀπ᾿ ἀρχῆς εἰσελϑεῖν) и че ако тогава е бил изслушан (ὅτι ἐὰν εἰσηκούσϑην), то не биха се случили въпросните нещастия, отнасящи се до войната с България. Така погледнат, текстът дава възможност тази война с България да визира събития, станали по време на първите заседания на събора, т.е. в края на 680 г. 277 Изказаните в този смисъл съображения от Г. Цанкова-Петкова не са лишени от основание. [39] Същевременно обаче не е изключено в горния текст да се подразбира война с българите, приключила вече към датата на откриването на събора. Презвитер Константин се е изказал по религиозни въпроси, и то като привърженик на компромиса: той искал да дойде още при започването на събора и да помоли „да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват едната воля, нито тия, които изповядват двете воли”. Той дори помолил стратега Теодор да дойде вместо него и да говори пред събора, „та да настане любов и мир,защото бог от всичко най-много обича мира и любовта”. Затова и сега, когато получил възможност да се изкаже, той искал да поучи в същото нещо участниците в събора: ако би се стигнало до споразумение,. те не биха изтърпели онова, което са изтърпели през годината, т.е. това, което са претърпели вече във войната с България. Защото не бива да се забравя, че думите на презвитер Константин са казани с много условности: че е искал да дойде на събора още отначало; че ако е бил изслушан; че не биха претърпели; че ако нещо са претърпели, и т.н. Освен това трябва да се има пред вид, че словото е било произнесено на сирийски (συριστί), след което е било преведено на гръцки (γραικιστί), което би могло да доведе до някои различия между казаното и записаното. В дадения случай обаче много по-важно е какво трябва да се разбира под израза „войната с България”. Както вече бе посочвано многократно, началото на българо-византийския конфликт се отнася към 679 г. и започнал с нашествията на Аспаруховите и Куберовите българи на Балканския полуостров по покана на балканските славяни. С Куберовите българи империята направила опит да уреди отношенията си чрез преговори, а с Аспаруховите — чрез война. През пролетта на 680 г. сам императорът оглавил похода до Онгъла, където византийците били разгромени. В последвалото след това настъпление прабългарите завзели цялата онази територия, която дотогава била византийско владение — областта между Долен Дунав, Черно море, Източна Стара планина и Шуменските възвишения. Завладяването на тази територия не било чак толкова трудно: предната 679 г. прабългарите вече били проникнали дълбоко в тукашните земи и останали в тях чак до пролетта на 680 г.; по време на битката в Онгъла, още в земите отвъд Дунава, по-голямата част от византийската армия била унищожена; за прабългарските конни отряди не било проблем да прекосят едно разстояние от 200—300 км в равната добруджанска шир; на Балканския полуостров прабългарите били подкрепени от славяните, което ускорило разгрома на византийците. 278 По всичко изглежда, че голяма роля в тази война е изиграло племето севери. Намиращо се на византийска територия, и то по стратегически важните проходи на Източна Стара планина, при образуване на българската държава то получило статута на Славиния, какъвто имали останалите седем свободни славянски племена. А това ще рече, че това свое особено положение северите са си извоювали чрез активно участие във войната против Византия: те са имали възможност да прекъснат пътищата между Добруджа и Тракия, да затруднят движението на византийските войски и с това да ускорят окончателния им разгром. Изобщо след големия разгром на византийците в Онгъла, навлизането на прабългарите в Добруджа и особено след съюзяването им със славяните не било проблем да бъдат завладени няколкото византийски крепости по Дунава и Черно море, като Дуростол, Томи, Дионисопол, Одесос и някои други. Завладяването на тази територия спокойно е могло да бъде завършено още през лятото на 680 г. Когато се говори за българо-византийската война и за нейната продължителност, досегашните мнения обикновено се изграждаха на две погрешни твърдения. Първо, че голямото нападение на прабългарите в Добруджа е станало след април 680 г., поради което и походът на императора до Онгъла се поставяше в по-късни месеци: защото наистина е необходимо доста време за прехвърлянето на войските от Мала Азия в Тракия, организирането на флотата и провеждането на самата експедиция. Сега обаче, когато е изяснено, че това нападение е станало през 679 г., ясно е, че империята е разполагала с няколко месеца през зимата за подготовка и че е могла да предприеме похода още през ранната пролет на 680 г. Второ, че след превземането на територията на север от Стара планина войната била пренесена в Тракия. Оттук пък, без за това да има податки в изворите, се говори за две фази с едно няколкомесечно прекъсване между тях. Вече бе изяснено, че тази заблуда идва от смесването на административната единица (диоцеза) Тракия с днешната географска област Тракия и че всички сражения са станали само на север от Стара планина. А там не е имало прекъсване на бойните действия след нашествието на прабългарите, поради което след загубата на тази своя територия империята побързала да сключи мир, за да избегне действително едно пренасяне на войната в Северна Тракия. Заблудата с диоцеза Тракия доведе до твърдението, че през март 681 г. императорът напуснал събора, за да отиде на война с българите. Както вече бе посочено, изворите не позволяват да се направи такъв извод. Това твърдение обаче беше необходимо на Ю. Трифонов, тъй като той пренесе цялата война в 681 г. и трябваше да намери време, в което императорът да отиде на поход до Онгъла, а след това и да сключи мир. Сега обаче, когато всички 279 признават, че походът на императора до Онгъла е станал през пролетта на 680 г., привържениците на годината 681 като начало на българската държава са принудени още един път да изпращат императора на война: през 680 г. да отбранява Добруджа, а през 681 г. — Северна Тракия. Такъв извод обаче, както бе казано, не може да се направи нито от материалите на Шестия вселенски събор, нито пък от описанието на войната в диоцеза Тракия, т.е. в североизточната част на Балканския полуостров. А и хронистите, които обикновено много грижливо отбелязват личното участие на императорите във военни действия, не биха пропуснали такова „важно” събитие, и то по време на заседанията на събора. В изворите обаче се говори само за едно участие във война — злополучния поход до Онгъла. Когато се разглежда въпросът за хронологията на войната, би трябвало да се вземат пред вид и някои други обстоятелства. Преди всичко не може да се пренебрегне категоричното твърдение на хронистите, че войната с българите и сключването на мирния договор са станали през септемврийската 680 г., а провеждането на Шестия вселенски събор — на следната 681 г. Това обвързване на българо-византийската война със събора никак не е случайно. Както вече бе посочено, императорът Константин IV Погонат имал намерение да проведе някакво подобно съвещание още през 678 г., но големите ангажименти на империята му попречили. Дори в началото на септември 680 г., когато в Цариград пристигнали папски пратеници, все още не било взето решение за свикването на събора. Това решение било обявено за пръв път на 19 септември 680 г. в писмото на императора до цариградския патриарх. А това означава, че обстановката вече е била променена и че съборът можело да се състои. Едно от неблагоприятните до този момент условия за провеждането на събора била и войната с българите. Затова абсурдно е да се мисли, че след такова голямо поражение като това в Онгъла, както и след завладяването на Добруджа и Лудогорието, ако войната все още не била завършила, императорът би се решил да свика църковния събор — събор, от който зависело до голяма степен политическото единство на империята. Напротив, бързото организиране на събора показва, че политическата обстановка е била коренно променена. А това означава преди всичко приключване на войната с българите. Тук му е мястото още един път да се припомни колко високо оценяваха хронистите прекратяването на войната и сключването на мира — те говорят, че мир царувал във вселената, че с изключение на българите всички плащали данък на империята и ѝ се покорявали, че до края на живота си императорът живял необезпокояван и „с всички сили се стремил да обедини светите божи църкви, разединени повсеместно” (Теофан). Когато се преглежда списъкът на участниците в Шестия вселенски събор, прави впечатление, че в него няма нито един епис- 280 коп от Мизия, докато от черноморските градове присъствували представители на Месемврия и Созопол. [40] Известно е, че на други събори са присъствували представители на епархии, които империята била загубила, но над които все още имала политически претенции — това са така наречените „вдовствуващи митрополити”. В конкретния случай, ако войната с прабългарите все още не била приключила, нямало пречки в събора да участвуват представители на Дуростол, Варна и др. И, обратното, от тези епархии представители не са били допуснати само при положение, че войната е била приключена и с международен договор Византия е признала загубата на въпросните територии. И наистина никак не е било удобно, от една страна, империята да сключи мир и да плаща данък на българската държава, а, от друга, да държи в Цариград митрополити и епископи, чиито епархии се намирали на север от Стара планина. Най-сетне в словото на презвитер Константин от 9 август 681 г. се говори за „войната с България”, т.е. думата „България” е употребена като политическо понятие. А това ще рече, че към датата на събора тази държава вече съществувала и за нея се говорело като за нещо реално. В заключение трябва да се изтъкне, че целият ход на войната и анализът на наличните извори водят до извода, че войната с българите и подписването на мирния договор са станали през 680 г. и са приключили най-късно до септември с.г.
  11. В сериозна грешка сте. Няма да коментирам, че не посочвате никакви размери и откъде ги вземате - просто знам, че не разполагате с такива данни, както не можахте да дадете по-горе точни цитати от Рашев и Овчаров и се наложи аз да извадя техни публикации. По същество. Първо, стените на цитаделната ограда са около 1.60, а Вие сте дали тяхната суперструкция много по -ниска от тази на Вашия "донжон". Излиза, че прабългарите и техните майстори са идиоти, които правят излишно дебели стени на оградата от тухли. Второ, стените на капището са около 90см. дебели и няма как да носят нищо повече от един етаж с купол над него или в краен случай два етажа с най-високо надстрояване от около 6-7 метра. За сравнение стените на квадровата стена на вътрешния град са 2.60-2.70м. и се предполага да са носели стена около десет метра висока. Абсолютно невъзможно е поради характера на строителната техника в Плиска и поради законите на статиката Вашият "донжон" да бъде висок 10-15м. при основи 90см. Въобще не искам да коментирам визуализираните от Вас квадри с размери от 5 и повече метра, ще го приемем за опит за текстуриране на възстановката. Посочените от Вас бургове и съоръжения имат различно разположение, строителна история и структура, което всеки чудесно вижда и сам. Силно се съмнявам, че те са били високи "по 10-15м." при основа от 90см.
  12. "Азербайджанската народност се формира в резултат от сливане на народи от кавказки и ирански произход с тюркските племена през 12 - 15 век.". Още по-интересен е случаят с таджиките, които са преимуществено иранци, но много от тях са двуезични и знаят турски език. Има и кавказки извори за тюркизирани езиково алани. Турски се говори и масово в България преди освобождението, например Левски и З.Стоянов чудесно говорят турски. По политически причини, разбира се. Тюрките завладяват през 12-13 век части от Кавказ, таджиките са заобиколени от тюркски племена или направо живеят в такива държави, Османската империя налага езика си като официален на завладените народи. Случаят със славофонните българи е обаче доста по-различен. Първо става въпрос все за индоевропейски езици, второ през първите векове сл.Хр. тези езици са били значително по-близки отколкото сегашните им форми, трето - при разноетничния елит на прабългарите - с участието на ирано-кавказки родове, авари, тюрки, даже и угри, се е търсел удобен общ език и е намерен в езика на славянските племена в днешна Украйна и по-късно на Балканите. При всички случаи обаче най-ранното проникване на тюрки в Европа може да се отнесе към 5 ти век и става дума за т.нар. савири и други огурски племена. Дори за хуните е силно съмнително дали са били тюрко-алтайци, разпространена версия е, че европейските хуни са всъщност т.нар. хионити и/или ефталити. Така че доказателство за не-ирански език на скити и сармати няма, тъкмо напротив, всички известни имена и понятия са събрани и анализирани и водят именно към споменатия извод.
  13. Як офф топик отново Възможно е наистина да има бонус "свише", но съмнението остава, както се казва във вицовете. Пристъпите на подагра наистина настъпват внезапно, но за мен най-убедителна е версията, че в Константинопол е имало политическо напрежение, видимо около събитията на Шестия вселенски събор - апамейски църковен деец да критикува публично , макар и косвено, императора. Един колега написа скоро материал по темата за датировката. Не е невъзможно Константин просто да е тръгнал обратно в началото на октомври, за да се занимава с откриването на събора около 7ми ноември.
  14. Моята теза г-жо е че иранските и славянските езици са в контакт още преди фазата Дунавска България. И че в рамките на Пенковската култура степни иранци и славяни започват да формират бъдещите българи. Без завоевание, точно както не е имало завоевание и на Долния Дунав. А пък Вие, разбира се, ми говорите за осетинци, все едно всички степни иранци са от аланската група. Между другото генетично между нас и осетинците има доста интересни успоредици, може би знаете. А прабългарската излъскана черна керамика е кажи речи идентична със своите алански аналози. Хайде, да Ви поизпитам и аз - днешните азери иранци ли са или турци?
  15. Може и да си прав за подаграта, но го отричам като вариант, но това не намалява недостоверността на извора за Саркел. Все пак да бъдем предпазливи като обясняваме създването на Дунавска България с подагра - по голямо попхистъри от това да обясняваме големи исторически процеси с подобни сюжети няма. Не че не се е случвало - Барбароса тупнал в реката и се удавил, но работата с Погонат отдавна понамирисва на историците, но не на подагра, а на откровен cover up стори за грандиозния разгром в битката при Онгъла.