Отиди на
Форум "Наука"

Б. Киров

Потребители
  • Брой отговори

    2708
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    89

Б. Киров last won the day on Януари 14

Б. Киров had the most liked content!

Репутация

2189 Доцент

Всичко за Б. Киров

Лична информация

  • Пол
    Мъж
  • Интереси
    история, изкуство, литература, кино

Последни посетители

2467 прегледа на профила
  1. Строителството на железници в Отоманската империя през XIX век век е една от най-грандиозната световни корупционна афери, която ускорява финансовия колапс на империята и води до нейния фалит. Само за две десетилетия между 1855-1875 Отоманската империя е взела заем 2.5 милиарда френски франка, за да финансира изграждането на железници на своята територия, от които повече от 90% от чужбина. Между 1869 и 1875 г. номиналната стойност на новите заеми надвишава очакваните приходи на централното правителство ...Някои изледователи / MORAWITZ, KARL RITTER VON Морaвиц, / http://www.encyclopedia.com/religion/encyclopedias-almanacs-transcripts-and-maps/morawitz-karl-ritter-von/ твърдят, че само 10 процента от тази сума са отишли по предназначение, останалите са потънали в рушвети и гешефти. В резултата на това през 1875 г. Отоманската империя отказва да плаща задълженията си като страна по концесиите с чужди инвеститори. Шест години по-късно, през 1881 г., е сключен договор между отоманското правителство и представителите на неговите чуждестранни и местни кредитори за възобновяване на плащанията по отоманските държавни облигации. Това споразумение, наречено Decree of Mouharrem (от турския месец, в който е изготвено), налага европейски контрол върху част от доходите на империята. Само едно сравнение – през 1875 година цитираната сума от 2.5 млрд. франка /по онова време френският франк е нещо като еврото днес, международно разплащателно средство в Европа/ се равняват на 730 тона 24-каратово злато: 25 French franc [1795-1960] in year 1870 could buy 7.291953188707656 gram gold. http://www.historicalstatistics.org/Currencyconverter.html Съвременна Турция, която е на 12-то място по запаси на злато в света днес, разполага с 525 тона злато. https://en.wikipedia.org/wiki/Gold_reserve За да се оцени мащаба на сделките със строителството на железниците в Отоманската империя през втората половина на 19-ти век трябва да се погледнат цифрите в договорите за концесиите. Така например, барон Хирш сключва концесионна сделка с Отоманското правителство за срок от 99 години, според който договор неговото дружество се задължава да построи 2500 км жп линии, свързващи Истанбул с Виена на обща стойност 92 млн. франка, като отоманското правителство се задължава да му изплаща ежегодно по 22 000 франка за построен километър. Простата калкулация показва, че в края на концесионния срок правителството е трябвало да изплати на Хиршовата компания сума от 5.5 млрд. франка срещу направени вложения от него за 0.092 млрд. или неговата печалба е възлизала на 6000 процента, 60 пъти над вложената сума. Иначе казано, още на втората година от концесията баронът е бил на печалба. По ред обективни причини, които ще бъдат анализирани по-долу, тази сделка се разпада и Хирш излиза от нея „само” със 160 млн. франка печалба, но цифрите говорят за мащаба на корупцията и интересите, заложени в сделките с концесиите по железниците на Отоманската империя. ЖЕЛЕЗОПЪТНОТО СТРОИТЕЛСТВО В ОТОМАНСКАТА ИМПЕРИЯ 1838 – 1914 /част първа/ Вътрешна и външна динамика на османските железници и британските жп линии Икономическата структура на Османската империя в първата половина на 19-ти век не била достатъчно зряла, за да бъде абсолютно необходимо изграждане на железопътни линии. Въпреки това, още през 30-те години на 20-ти век, един британски офицер на име Чесни формулирал първия проект за железопътен транспорт в Отоманската империя. Проектът Chesney е една от инициативите на британците да стигнат до Индия през Персийския Залив. Всъщност през 1856 г. британците точно с тази цел откриват железопътната линия Александрия - Кайро. Концесията на тази железопътна линия е предоставена на британците от губернатора на Египет Абас Паша. По-късно Високата порта се огъва пред дипломатическия натиск на Великобритания, и се съгласява да изгради тази линия. Първите железопътни линии в Анатолия и Румелия в Отоманската империя са изградени отново от британците, с цел да се възползват те от селскостопанския потенциал на тези плодородни земи. Германските и френските линии, които ще бъдат изградени след това, ще изпълняват както стратегически, така и търговски цели. За конкуриращите се империалистически страни най-ефективният начин за получаване на сфери на влияние на османската територия става изграждането на железопътни линии. Горните обяснения не следва да се приемат като твърдения, че османските железопътни линии са били построени само поради натиска и внушенията на европейските държави. Османците също приветстват тази бързо развиваща се нова транспортна система като панацея за техните транспортни проблеми. Като се почне от Мустафа Рес паша, всички бюрократи от Османския период на реформата, наричана "Танзимат", които се замислят за необходимостта от политическа интеграция с Европа, подчертават значението на железниците за Османската империя в предложенията си към султана. Османските управници се интересуват от железопътния транспорт, главно поради административно/стратегически съображения. Те предполагат, че ескалиращата вътрешна и външна несигурност може да бъде избегната чрез бързото разполагане на войски, което би станало възможно благодарение на железопътния транспорт. На второ място, те се надяват железопътните линии да облекчат нарастващата финансовата дупка във фиска, причинена от липсата на индустриализация и смятат че десятъкът би могъл да се увеличи успоредно с увеличаването на производството след разрешаването на проблема с транспорта. Всъщност, през годините 1889 - 91 г., докато селскостопанското производство в цялата империя се е увеличило с 63%, това увеличение достига до 114% в регионите, които са свързани с железопътна линия. Тоест, османските железници може да се каже, са резултат от смес на вътрешна и външна динамика. Османската империя не само не разполагала с натрупване на капитал за финансиране на железопътни инвестиции; тя не разполагала и с опитен технически персонал. Естествено е тогава, че с изключение на линиите Haydarpaşa - İzmit и линията Hejaz - всички отомански железници да са построени от чуждестранни компании. Даже нещо повече, османците дори предлагат гаранции на чуждестранните инвеститори, тъй като търговският потенциал на линиите, които ще бъдат изградени, не е достатъчен в краткосрочен план за да привличане на чужд капитал. Първата концесия е предоставена на британците през 1856 г. за железопътната линия İzmit-Aydın. Суровинните ресурси на региона и неговият потенциал като гарантиран пазар на готови стоки предоставвят стимули за британския капитал да изгради тази линия. Измир (Смирна) е едно от най-важните пристанища на Османската империя. Това е единствената изходна точка на изключително плодородния хинтерланд и е много благоприятно място за външна търговия. Още преди началото на железопътните конструкции вече имало 1 601 британски търговци, които се занимавали с внос и износ в Измир. Това може да се обясни с факта, че градът все повече се превлъщал в атрактивен търговски център за британските търговци. Великобритания разрушава последните бариери за външната търговия на Османската империя с Търговската конвенция на Балта Лимани през 1838 г. Биват премахнати забраните за износ, монополните практики и вътрешните тарифи, като по този начин се отсраняват всички правни пречки пред навлизането на османските пазари и вноса на суровини. Британските търговци обаче се сблъскват с един главен препъни-камък: транспортирането. Транспортът с камили не само увеличава разходите, но и води до редица други трудности. При тези обстоятелства проблемът може да бъде решен само чрез изграждане на железопътни линии. Робърт Уилкин и четирима от приятелите му, всички британски търговци, базирани в Измир, подават молба до Високата Порта, за да поискат концесия за железопътна линия, която да бъде изградена между Измир и Айдън. С подкрепата от британското посолство, заявлението им е прието. Тъй като не могат да осигурят подобна инвестиция, те продават концесията си на корпорация във Великобритания. Впоследствие през 1857 г. е създадена железопътна компания İzmit-Aydın. В съответствие договора за железница İzmit-Aydın, османското правителство трябва да предложи годишна гаранция за печалба от 6 процента срещу 30,6 милиона франка капитал, инвестиран в дружеството . Освен това дружеството се ползва и с правото да използва земята, мините и горите, които принадлежат на правителството безплатно. В замяна на това първите 70 км от железопътната линия трябва да бъдат завършени след четири години, а Османската империя няма да разреши на никое друго дружество да построи железопътен линия по посочения маршрут. Компанията обаче не успява да завърши първите 70 км от железопътната линия в определеното време. В такива случаи споразумението упълномощава правителството да конфискува 39 600 паунда заложени като депозит и да поеме управлението на компанията, но правителството решава да удължи срока с още три години. Причината османското правителство да предостави на допълнителни привилегии на дружеството, освен разширяване на гореспоменатите права, е нарастващата важност, която османските владетели започват да придават на железопътното строителство. Регионът на Западен Анадол е засегнат от хаос: конфликтите с гръцките, еврейските и арменските общности, налагат бързо дислоциране на войски. Това вълнение имаше неблагоприятно въздействие върху икономическия живот на региона. Османските владетели се надяват, че биха могли да увеличат производството, като преодолеят проблема с транспорта и така увеличат доходността от десятъка. Освен това железопътните линии биха подобрили търговията, което би довело до увеличаване както на селскостопанските данъци, така и на митата. Изграждането на железопътната линия İzmit-Aydın отнема десет години, а линията е открита през 1866 г. Както е предвидено, селскостопанските данъци, събрани от регионите, на железопътната линия İzmit-Aydın, се увеличават 13 пъти между 1856 и 1909 г. Също така, събраните митнически приходи от Измир възлизат на около 230 000 паунда годишно между 1873 и 1877 г. Линията İzmit - Aydın, първоначално 130 километра, е разширена до Динар с допълнително споразумение от 1879 г. Дължината на линията достига 515 км, заедно разклонените линии. Междувременно британците започват изграждането на втора железопътна линия, която да свърже İzmir с Казаба. Когато през 1863 г. британски предприемач на име Прайс печели концесията на тази линия с 6% гарантирана печалба от Османската империя, е създадена железопътната компания İzmit - Kasaba. Компанията започва своята дейност през 1864 г. и след три години завършва линията İzmit-Kasaba с дължина 92 км. През 1888 г. дружеството İzmit-Kasaba получава концесия за изграждане и експлоатация на линия от 92 км между Маниса и Сома, но без гаранции. Линията Manisa - Soma е открита през 1890 година. Благодарение на железопътните линии İzmir - Aydın и İzmir - Kasaba, британците успяват да получат контрол много бързо в региона на Западна Анатолия. Железопътното строителство е последвано от повишаване на британската търговия в региона, а британските инвестиции се насочват към други сектори като минното дело и общинските услуги. Освен това завършването на железопътната линия и въвеждането на закона за земите през 1866 г., което дава възможност на чужденците да притежават земя, насърчава британците да установят капиталистически ферми. Очакванията на османските владетели също се осъществяват до голяма степен. С решаването на проблема с транспорта, сигурността е установена и производството се повишава. Обемът на търговията в Измир надхвърля този на Истанбул. Успехът на линиите "Айдън - Касаба" насърчава османските управници да разширят тези линии и да започнат строителството на нови, предимно към Персийския залив. Зависимостта на производството от британската индустрия, кризите в британската икономика имат пряко въздействие върху османските производители. Камъкът за шмиргел се добива от британците в Западна Анатолия, транспортира се през британската железопътна линия и се изнася за Великобритания. Същото важи и за други минерали, напълно изключени от регионалната икономика, включително манган, антимонит, хром и боракс. Докато британците увеличиха производителността в Западна Анатолия, те същевременно превръщат този регион в придатък на британската индустрия. Следователно, османската икономика, която вече е свързана с капиталистическата световна икономика чрез външната динамика, става уязвима от цикличните кризи на капитализма. Икономическите дейности в Западна Анатолия преминават през последователни периоди на депресия и относително благополучие, следвайки същите процеси във Великобритания със разминаване във времето от две години. Памукът е един от най-добрите примери за продукти, които Великобритания субсидира в региона, за да задоволи собственото си търсене на суровини. Недостигът на памук, причинен от американската гражданска война, принуждава британските индустриалци да субсидират нови производствени зони. Съюзът за закупуване на памук в Манчестър решава да субсидира производството на памук в Западен Анадол въз основа на доклад, изготвен от британския консул на İzmir. Интересно е да се отбележи, че в допълнение към безплатното разпространение на семена, предоставяне на машинна поддръжка на производителите и организиране на курсове за подобряване на качеството, Съюзът решава също така да подкрепи железопътната линия İzmit - Aydın. Всъщност областите, в които се е увеличило производството на памук, са свързани с железопътната линия Aydın. Британските започват да изграждат железопътни линии и в европейската част на империята с намерението да свържат плодородния османски хинтерланд с капиталистическата световна икономика. Една от тях е линията Констанца - Черна вода, която е била дадена на концесия за 99 години и е открита през 1860 г. Концесията на 220-километровата линия Варна - Русе е дадена през 1861 г., отново в срок за 99 години. Една от тези жп линии Черна Вода остава в границите на Румъния след войната с Русия. Железопътната линия Варна - Русе, от друга страна, е открита през 1866 г. и след това е предадена на България в съответствие с Берлинския договор. Първият досег на султан Абдул Азис с железница е по време на пътуването му по тази линия: според "Таймс" султанът останал напълно удовлетворен. Освен икономическия бум, който създават, двете железопътни линии помагат и за проникването на сепаратистки / националистически идеи в региона. Барон Хирш и Източните железници, 1869-1890 Още през 60-те години турското правителство е предоставило железопътни концесии на чуждестранни инвеститори: една от тях се намира в Добруджа и трябва да свързва Черна вода на река Дунав с Констанца на Черно море - общо 64 километра, построена и управлявана от британскати капитали. Когато този регион стана по-късно част от Румъния, правителството в Букурещ купува линията през 1882 г. от британските акционери. Другата линия трябва да свърже Русчук, отново на река Дунав, но по-нагоре по течението, с Варна, която трябва да се превърне в най-голямото българско пристанище на Черно море. Според Рондо Камерън "това е наистина международно предприятие с френски инженери, британски изпълнители, белгийски материали и капитал от всичките три, както и от Холандия". Тази линия е с дължина 225 километра и е открита през 1867 г. Нито една от тези две линии не е постига до първоначалните очаквания, т.е. да свърже Запада и Изтока по по-бърз и по-безопасен начин - навигацията на река Дунав се оказва твърде бавна и претоварването от железопътни линии до кораби и обратно отнема много време; ето защо средиземноморският маршрут от Марсилия или от Бриндизи до Константинопол остава предпочитан за пътуващите и износителите от Западна Европа до края на 80-те години на миналия век. Идеята за изграждане на железопътна линия, свързваща "Ламанша с Персийския залив" датира от 40-те и 50-те години на ХХ век. През 1855 г. по време на Кримската война, Високата Порта предлага такъв проект на западните инвеститори, а през следващата година Палмерстън, който се противопоставя на идеята за Суецкия канал, пише, че "истинската комуникация с Индия трябва да бъде железопътна линия до Константинопол и оттам през Мала Азия до Персийския залив ". Нищо не се получава от тези и други идеи и инициативи, тъй като османското правителство не прояви никакъв по-нататъшен интерес към такива проекти. След като е разгромена от Прусия през 1866 г., Австрия става все по-заинтересована от балканския "заден двор" и следователно от големия железопътен проект. През 1867 г. при визитата на султан Абдул Азис и Великия везир Фуад Паша, султанът е убеден, че подобна железопътна линия ще спомогне за укрепването на неговото балканско господство ". Препоръчана от австрийския министър на външните работи von Beust, белгийската фирма Van der Elst & Cie получава през 1868 г. концесия за изграждане на жп линия през Балканите до Истанбул. Зад Van der Elst & Cie стои белгийския финансист Langran-Dumonceau, който се опита да формира католическа финансова група през 60-те години на ХХ век; той се занимавал с осигуряването на финансиране на папата и с многобройни спекулации в сферата на жп транспорта. Групата на Langran-Dumonceau се разпада няколко месеца по-късно, защото не успява да събере целия капитал, необходим за това голямо начинание. До юни 1869 г. османското правителство обявява временната железопътна концесия, която е предоставила на Van der Elst една година преди това, за невалидна. Кой трябваше да заеме мястото на Лангранд-Дюнноу? Това е един сравнително дребен частен банкер от Брюксел, барон Морис дьо Хирш - или Мориц фон Хирш, както бе наречен в Бавария - страната на произход на семейството му. Роден е в Мюнхен през 1831 г., а баща му Жозеф фон Хирш е банкер на трима баварски крале и потомък на еврейското семейство Hoffaktoren. Освен личните си амбиции и забележителната си способност като финансист, Мориц фон Хирш става успешен като инвестиционен банкер, благодарение на близките си отношения със семейство Бисхофшайм, банкери в Брюксел, Амстердам, Антверпен, Париж и Лондон, след като напускат Майнц. Това е една от най-важните банки в Европа през 19 век. Мориц фон Хирш се омъжва за Клара Бисхофшайм през 1855 г., премества се в Мюнхен, а след това отново в Брюксел, три години по-късно, където основава Banque Bischoffsheim de Hirsch заедно с шурея си. Това е частна банкова къща, която след 12 години става един от основателите на Banque de Paris et des Pays-Bas. От 1871 г. Хирш живее предимно в Париж. Според Пол Емден "Бисхофшаймжвш... му позволяват [на Хирш] да използва организацията и възможностите на банковата им къща Bischoffsheim & Goldschmidt за неговите сделки и дори понякога оставят управлението в ръцете му,но малко се страхуват от прекалено дейния му дух на предприемачество и дързост - някои дори смятат, че е безрасъден, - поради което не го правят партньор. На 12 април 1869 г. Мориц фон Хирш подписва договор за концесия с османското правителство "... за изграждането и експлоатацията на железопътна мрежа в европейската Турция, която да свързва Константинопол с Виена ... " Не е съвсем ясно дали Хирш наследява предишните споразумение между Високата Порта и Лангранд-Дюнноу или сам договаря свои условия в Константинопол. В началото Хирш изглежда желае ясно разграничение между изграждането на жп мрежата, задачата, с която иска да заеме той самият, и работата на оператор по нея, с която иска да ангажира Юго-австрийската железопътна компания, известната Südbahn, основана от Ротшилдови, последната обаче оттегля одобрението си за участие в предприятието в последния момент. Австрийските държавни железници, частна фирма въпреки името си, създаден от братята Péreire, също отказва да участва. Хирш следователно е практически принуден да установи самият себе си като оперативна компания, базирана в Париж - Compagnie Générale pour l’Exploitation des Chemins de Fer de la Turquie d’Europe - през януари 1870 г. Основните й акционери са Англо-австрийската банка във Виена, Société Générale, Paris, Banque Bischoffsheim de Hirsch в Брюксел, както и Мориц фон Хирш. "Председател и преговарящ с турските власти от името на новото дружество" става Paulin Talabot - "френският железопътен фабрикант и магнат. Освен Барон Хирш и директорите на строителната компания, в управлението на "Société Impériale des Chemins de Fer de la Turquie d'Europe" влизат представители на Anglo-Austrian Bank и от хора, които изглежда са били близки сътрудници на Хирш. Всяко от двете дружества е регистрирано с капитал от 50 милиона франка, от които е внесена една четвърт. Концесията от 1869 г. предвижда мрежа от около 2500 километра: основната линия от Константинопол до австро-унгарската граница през Одрин - Пловдив - София - Ниш - Прищина - Сараево до Сисак; освен това четири свързани клона: Одрин - Дедеагач на брега на Егейско море; Пловдив - Бургас до Черно море; от Ниш до границата със Сърбия; Прищина - Солун. "... на концесионера е гарантирано: а) годишна рента от 14 000 франка на завършен километър, платим от османското правителство, за целия период от 99 години, който се изплаща от държавен заем и б ) годишно отдаване под наем на оператор от 8000 франка на километър ". Турското правителство се съгласява да плаща по-висока субсидия за строителните разходи за линията в планините на Босна. Особено оригинално е решението за финансиране на това мащабно предприятие. Hirsch става известен в цяла Европа, като създава така наречените Türkenlose, ... един изцяло нов тип държавен заем: 3%-ови турски ипотечни облигации, които носят нисък лихвен процент, но са изплатими по падеж на всеки два месеца при много висока цена на обратно изкупуване; те се радват на голяма благосклонност сред дребните инвеститори на континента, особено във Франция и Германия, и продължават да го правят, макар че още през 1875 г. Високата порти спира да плаща на падежа, после обаче плащанията са възобновени през 1881 г. Съществуват обаче два съществени проблема, свързани с тези ипотечни облигации: първо, този вид облигации не може да бъде официално търгувани на фондовата борса във Виена, Париж или Лондон. В Париж това е забранено със закон от 1836 г., във Виена регулациите на борсата не признават тези облигации за официална търговия. Преди това е направено едно изключение в случая на ипотечните облигации за Суецкия канал, но най-вече защото Франция и Австрия проявяват силен политически интерес към конкретния въпрос. Другата въпросителна е начинът, по който се емитират облигациите на всеки 6 месеца: всички тези облигации, които все още не са продадени или дори не са емитирани, участват в падежа на 2 месеца и автоматично изплатените по тях суми влизат в компанията на Хирш. По този начин "... шансовете да се получи дори малка печалба стават изключително малки за всички, освен за големите инвеститори", и скоро хората започват да говорят за случай на "организирана кражба" между Хърш и австрийското правителство, защото то в крайна сметка разрешава търговия с облигациите на Хирш на Виенската борса на 27 юни 1870 г. Френското правителство обещава да последва австрийското незабавно, но всъщност не го прави, а скоро след това рухва Втората империя и Франция е погълната от по-важни проблеми. Дружеството на Хирш издава 1 980 000 облигации с номинална стойност по 400 франка всяка една с годишна лихва от 12 франка. Собствениците на облигации очакват да спечелят награди от вложенията си от 600 000 франка още първата година. Както може и да се очаква, нещата не тръгват по план. Първата серия от тези облигации се продава много добре благодарение на добре организираната кампания и въпреки избухването на Френско-пруската война. Втората серия, издадена през септември 1872, излиза в много по-труден период и само част от нея могат да бъдат продадени, останалите облигации трябва да бъдат върнати от синдиката на емитиращите банки. Когато османската държава прекратява плащанията си за всички дългови услуги през 1875 г., котировката на Türkenlose пада от първоначалното й ниво от 180 на 20 - 30. От 1882 облигациите отново се повишават, макар и само частично. Ако можем да вярваме на данните, предоставени от Карл Моравиц, банкер и по-късно ръководител на Англо-австрийската банка, печалбата, реализирана от цялото предприятие до отеглянето на Хирш през 1890 г. е била от 160 до 170 милиона франка - сума, която Моравиц смята за повече или по-малко справедлива награда за "огромното количество труд, усърдие и проучване", прилагано вложени от "малкия брюкселски банкер в една полу-варварска страна, какъвто беше случаят с Турция преди тридесет години ". Дори Джордж У.Ф. Холгартен, чиято преценка за Хирш и неговите бизнес практики не е нищо друго освен снизходителна, вижда в него човека, който е помогнал да отвори Балканите на практика и да предскаже, като частен капиталист от по-стар тип, съвременния икономически империализъм. Очевидно строителството и експлоатацията от тази мрежа се нуждят от стабилно финансиране и солидна технология, но преди всичко изискват постоянно сътрудничество и подкрепа от страна на османските власти. Предвид непредсказуемата форма на политиката в султанския двор, това означава, в началото, тесни контакти с управляващия елит. Според думите на Дейвид Лендес ... "може да се каже, че е купено много влияние с правителството - тактично, чрез награди и връзки и грубо - чрез подкупи "- и Ландс не се изказва по-ласкаво за изостаналостта край бреговете на Босфора ... Хирш е достатъчно късметлия, за да получи концесията си, докато "прозападният" велик везир Али паша , фаворизиращ жп връзка със Западна Европа, управлява Османската империя. Той умира през септември 1871 г., а неговият наследник Махмуд Недим Паша започна да следва напълно различна линия, като предпочита железопътните връзки с Русия през Румъния пред пряка връзка със Западна Европа през Австро-Унгария. Тази изцяло променена ситуация води до преразгледано споразумението за концесията с Източната железопътна компания. По този начин с нов договор през 1872 г. общата дължина на мрежата е намалена на 1260 километра. Според ревизираното споразумение, Хирш вече няма да строи най-важните и скъпо струващи части от проекта. Освен това баронът ще получава по 72 727 франка на километър от линиите, които ще построи за общо 93,017,833 франка. Тази сума била платена предварително от доходите от издадените облигации. И все пак, през 1872 г. строителството е в ход, започвайки от Константинопол и от брега на Егейско море. 387 километра вече са в експлоатация, 102 готови за експлоатация и 661 в процес на изграждане - общо 1,150 километра. Хората, които живеят около бъдещия път, са доста скептични, когато пристигат първите геодезисти: българите се страхуват, че ще бъдат набирани принудителн за работници от османските власти, турците смятат, че железопътните линии са "твърде европейски" за бъдещия им живот; само гръцките търговци са ентусиазирани от нови възможности за бизнес.Въпреки продължаващите строителни работи връзката със Запада - през Босна или през Сърбия - предстои да бъде направена. До края на 1872 г. част от босненската линия е завършена, но през 1876 г. операторът я връща обратно на османското правителство, което преди това отказвало да го свърже с австро-унгарската мрежа. След няколко месеца османско оперативно управление, линията е изоставена. В края на 1874 г. или ако трябва да вярваме на Моравиц, през 1875 г. 1,179 километра от всички линии, поверени на Хирш, са завършени, но а не тези, които трябва да бъдат построени от турците. Така железопътният проект се разпада на три изолирани линии. За съжаление, през октомври 1875 г. османската държава прекратява всичките си плащания. За две десетилетия тя е взела назаем 2.5 милиарда франка, от които повече от 90% от чужбина. Между 1869 и 1875 г. номиналната стойност на новите заеми надвишава очакваните приходи на централното правителство ...Моравиц твърди, че само около 10% от този огромен дълг е бил използван за изграждането на новата инфраструктура, преди всичко на железниците.Шест години по-късно, през 1881 г., е сключен договор между османското правителство и представителите на неговите чуждестранни и местни кредитори за възобновяване на плащанията по османските облигации. Това споразумение, наречено Decree of Mouharrem (от турския месец, в който е изготвено), налага европейски контрол върху част от доходите на империята. Междувременно железопътното строителство в европейската част на Османската империя е спряно, не на последно място поради антитурските бунтове в Босна и България между 1875 и 1878 г. и, разбира се, и вследствие на Руско-турската война на 1877-1878. Конгресът на Берлин от 1878 г. определя новата държава на България като наследник на Османската империя в рамките на новите си граници в член 10 от споразумението със задачата да осигури железопътна връзка с Австро-Унгария. Хиршовата Hirsch’s Compagnie pour l’exploitation des chemins de fer de la Turquie d’Europe е изрично спомената в този параграф. През 1878 г. Hirsch прехвърля оперативната компания от Париж във Виена и заменя френските си директори с австро-унгарски. Още веднъж, съгласно член 10 от Берлинския договор, България "трябва да гарантира 7000 франка на километър всяка година на дружеството [хиршовата компания] и има право само на половината от печалбата над тази сума. Това споразумение, което едва ли е било предназначено занаправи железопътни линии печеливши, остава в сила, докато България не национализира линията по време на кризата от 1908 г. Само четири години по-късно, през 1882 г. делегатите на Турция, България, Сърбия и Австро-Унгария се срещат на във Виена и постигат споразумение през март 1883 г., в което се предвижда изграждането на двете липсващи железопътни линии: едната от Белово през София, Ниш и Белград до Семлин в Унгария, другата от Ниш до Враня и оттам Скопие /Üsküb на турски език/ - и по този начин до линията, свързваща Митровица и Солун. Османското правителство обаче не бърза да превежда тези решения в действие, особено когато България окупира Източна Румелия, която официално все още е автономна провинция на Империята, заедно с железопътните линии,завършени там през 1888 г. Високата порта иска да реагира, но няма средства, не на последно място поради европейския финансов контрол върху значителна част от нейните доходи. Така Хирш, вероятно уморен от вечните конфликти с Константинопол, постига компромис през 1885 г., като предостави на османската администрация "аванс" 23 милиона франка, за да бъде изплатен извън средствата, които досега е удържал, поради предполагаеми нарушения на съществуващия договор с османската страна. България е избира държавна железопътна система през 1884 г. и българската държава е изгражда последната липсваща връзка, която след откриването й през 1888 г. е прави възможен трафика от Виена до Константинопол. По онова време, въпреки новата си държавна железопътна система, България не оспорва правата на Източни железници в Източна Румелия, но започва изграждането на железопътна линия в тази провинция, която се движи успоредно на линията на Източни железници, благодарение на заем, получен от виенската Länderbank и Nationalbank на Германия, Берлин, през 1892 г. Георг Сименс от "Дойче банк" в крайна сметка вероятно би предпочел да продаде източнорумелийската част от мрежата на Източни железници на България, но неговите партньори във Виена и заедно с тях османското правителство се противопоставят на такова решение. За да намери благоприятно решение за неговата банка и Източни железници, Сименс оказва натиск върху България, като започва акция срещу българските заеми на фондовата борса в Берлин. Така през 1899 г. той успява да принуди България да приеме споразумение с Betriebsgesellschaft за Източните железници: Betriebsgesellschaft ще намали тарифите си, като ги постави на същото ниво, определено за българските държавни железници; от друга страна, от сега нататък германската банка ще поеме управлението на паралелната железопътна линия, от която българската държава вече е изградила 80 км, за да окаже натиск върху Източните железници. Вследствие на конгреса в Берлин Сърбия също става формално независима през 1878 г. Тя е получава допълнителна територия на юг, включително Ниш, от Османската империя. Добре познатият френски банкер - или по-точно спекулант Eugène Bontoux и неговия кръг около Union Générale, сключва договор със сръбското правителство през април 1881 г., предвиждащ заем от номинално 100 милиона франка от Union Générale, построяване на железопътна мрежа в Сърбия и създаването на операторска компания. Eugène Bontoux и неговата група фалират през януари 1882 г., но сръбското правителство успява да прехвърли целия бизнес на друга парижка банка - Comptoir d'Escompte de Paris. До 1884 г. е построена линия от Semlin, на границата с Австро-Унгария, до Белград и оттам до Ниш. Две жп линии, едната от Ниш до българската граница, а другата от Ниш до Враня, където се срещат с турската жп мрежа, са завършени през 1886 и 1887 г. Много повече още може да се напише по въпроса за Източни железници, например за плановете, направени след 1908 г. между Франция, Италия, Русия и Сърбия за изграждане на железопътна линия от Дунав до Адриатическо море или за австрийските планове за изграждане на железопътна линия през Sanjak за Novi Пазар. Основното, което се налага като обобщение е, че целият този доста рисков като цяло грандиозен междудържавен проект, е първоначално начинание на един смел и предприемчив банкер, Хирш. След това продължава във вече доста развитата форма на капитализъм от края на 19-ти век от финансовата компания, представлявана в базираната в Цюрих Bank for Orientalische Eisenbahnen, но също така се преплита с френско-австрийския международен проект от 1913-1914 г. Дори тези следващи и много по-сложни системи от тази на барон Хирш обаче са осуетявани от новите национални държави на Балканите, формирали се като наследници на Османската империя (а по-късно и на Австро-Унгария), за които държавните железопътни системи - както по-късно държавните авиокомпании - се превръщат в нещо като символ на статус. Непреодолимият марш на капитализма бива прекъснат и забавен в някои части на Европа дори от локални войни и конфликти между сравнително малки държави. Ако банкерите в Берлин, Виена, Цюрих, Милано или Париж някога са забравяли за такава възможност, било им е напомняно, щом са отправяли погледи към европейския югоизток между 1870 и 1914 година. https://urochester.atavist.com/finding-roots © Peter Hertner, 2006 © Bulgarian National Bank, series, 2006 ISBN-10: 954-9791-95-5 ISBN-13: 978-954-9791-95-2 954-9791-80-7 Accepted April 2006. The Hejaz Railway and the Ottoman Empire: Modernity, Industrialisation and Ottoman Decline (Library of Ottoman Studies) by Murat Özyüksel (Author) https://www.amazon.com/Hejaz-Railway-Ottoman-Empire-Industrialisation/dp/1780763646 http://www.jewishencyclopedia.com/articles/7739-hirsch-baron-maurice-de-moritz-hirsch-freiherr-auf-gereuth https://en.wikipedia.org/wiki/Chemins_de_fer_Orientaux https://en.wikipedia.org/wiki/Baghdad_railway https://en.wikipedia.org/wiki/Hejaz_railway Следва...
  2. Помощ за разпознаване на художник

    За съжаление с бързите отговори съм дотук. Нищо повече не бих се наел да твърдя, може би, ако наистина Ви интересува, най-добре е да ползвате някои от линковете, които съм сложил в предишния си постинг, поне за първия знам, че можете да получите компетентно мнение от консултант на място.
  3. Благодаря, бих се опитал да го започна като отделна тема във Форума, когато съм достатъчно готов със систематизиране и проучване на информация по въпроса, но не бих се отказал да участвам в подобна тема и ако друг я открие. Тя, според мен, не е за раздела "Историческо моделиране".
  4. Помощ за разпознаване на художник

    Че то си го пише на картината /третата снимка/ - Иван Тричков http://www.gallery-victoria.com/viewentity.asp?Entity=153 https://www.galleryloran.com/bg/authors/view/ivan-trichkov
  5. Както казва един колега "лаф да става", добре е, че пишем в алтернативна история.
  6. Пак ги извърташ нещата по андрешковски - къде става въпрос производителят на пушки да "даде". Нали сам виждаш, че търговската отстъпка при 2000 бр. е над 30 процента от цената за 1 бр. При 50 000 може да стигне до 50 процента без загуба за производителя, тя е калкулирана от производителя в производствената му цена с печалба за него. Значи вземайки си половината пари, както е било преговаряно, белгийците пак са щели да бъдат на печалба, освен това, както много точно отбелязва и Дорис, ще продадат и милиони патрони, които са им допълнителна печалба. Продавайки на 50 процента от единичната цена, каквато е била офертата, фабрикантите вече са щели да спечелят. "Рискът" за тях е бил дали ще си удвоят печалбата или не. Толкова ли е трудно да го проумееш? Нищо не "дават" при такава сделка, само могат да спечелят - много или два пъти повече Ако трябва пак да го обясня още веднъж, та най-сетне да ти стане ясно. И понеже сме в раздела за алтернативна история - имам и алтернативна теза, че Белгия в случая е имала голям политически и финансов интерес България да се обособи като автономна държава и да се откъсне от Отоманската империя. Това е било така най-вече по икономически причини, ставало е въпрос за огромни пари. Точно в тези години белгийците губят концесията с Отоманската империя за Източните железници, най-големия инфраструктурен проект в Европа през 19-ти век и концесията попада в ръцете на австрийския банкер барон Хирш. Белгийските предприемачи, зад които стои и кралят на Белгия, естествено, са бесни от изплъзналата им се 100-годишна концесия и правят всичко по силите им да си я върнат, нещо в което действително успяват в крайна сметка - те изместват Хирш от концесията. Едно разкъсване на Османската империя на отделни национални държави на балканите би ги улеснило в плановете им да предоговорят нова концесия с всяка една от тези нови държави, ерго белгийците са имали интерес от успешен край на българското въстание и на политическо ниво. Защото "политиката е концентриран израз на икономиката". И сега е така. http://www.trainsofturkey.com/pmwiki.php/History/CO#toc2
  7. Че къде пиша за Ф-16, написал съм "самолет", освен това става въпрос за запитване за цена, а не за покупка, нарича се "предварителна калкулация за клиент", погледни в сайта на Боинг. Данаил Попов не е бил "брадясъл, некъпан, скъсан клошар", а заможен и образован търговец, купуващ дълги години стока от оръжейните заводи в Лиеж. Той купува десетки револвери за комитета в Ловеч оттам, освен това въоръжение за четите на Филип Тотю, Панайот Хитов и Караджата. "Тук, в Букурещ, започва работа като словослагател в българската печатница „Романов – Расидеску“. По време на пребиваването си в северната ни съседка Попов усвоява немски, руски, френски и гръцки език. А покрай печатането на вестник „Българска звезда” се среща за първи път с Георги Раковски. След кратко завръщане в родния Плевен, отново избира емигрантския живот в Румъния. През 1863 г. се установява в Турну Мъгуреле, където се залавя с търговия и успява да натрупа прилично състояние. Занимава се с продажба на воденични камъни и дърводелски материали. Внася от белгийския град Лиеж оръжия и боеприспаси. Закупува и продава в магазина си оръжие и боеприпаси. Според оскъдните исторически извори през 1866 -1868 г. се проявява като енергичен член на Тайния български революционен комитет (ТБЦК), като подкрепя финансово организирането и изпращането в България през 1867 г. на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. През 1868 г., със свои средства той подпомага и четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа." Пушката на Левски е купена за 540 гроша, около 5.5 лири. "В лист за сметки от времето на пребиваването на Левски в Букурещ-май-юни 1872г., в който са отразени всичките му харчове, срещу цената “540 гроша” е записано:”пушка отзад дето се пълни, без куршуми”. Този запис потвърждава, че пушката е от модерните системи, които се пълнят отзад, за разлика от по-старите системи пълнещи се през дулото. Доказателство, че точно тази е иглянката, доставена от Данаил Попов, има на гърба на една коректура от печатницата на Каравелов в Букурещ. Там Левски е написал собственоръчно: Плащам на Данаила 540 гроша за пушката”. Относно качествата на тази пушка Левски се произнася в писмото си до Любен Каравелов от 25-31 юли 1872г.: “Вземах и другата иглинячка пушка от Данаил Попов, която ми се видя твърде здрава и много добра на биене( войнишка с тесак)”. Въпреки тези й качества Левски не успява да я провери как стреля. Патроните й (1000), поръчани още на 29 септември 1871г., пристигат в Галац чак на 9 юли 1872г. След това са пренесени в България(вероятно през септември), до комитета в с.Голям Извор по революционният канал Турну Мъгурели-Никопол-Плевен-Голям Извор. На 12 декември 1872г., Левски пише до членовете на комитета в същото село: “Всичко що има донесено от Влашко, да го дадете на някого и да го донесе в Ловеч на Николча Халачът(Сираков) в махалата Дръстене, а по-скоро да ми пратите фишеците на иглинячката ми” След неуспешното нападение над дома на чорбаджията Денчо Халача в Ловеч Васил Левски и Никола Сираков заминават за тетевен. На местният комитет занасят като мостри, т.е. като “одобрени за работа”, три пушки. Според проф.д-р П.Ив.Стоянов тези три пушки са “от една белгийска фабрика, която се бе съгласила да продаде 50 000 пушки с условия, да й се заплатят половината пари напред, а половината след Освобождението”. Една от тези пушки се запазила в дома на Величка Хашнова в Ловеч след Освобождението. Според същият автор тя е като “мартинка, система “Комблен”. В потвърждение на това твърдение има и други бележки и спомени. Данаил Попов, от когото е взета пушката, по това време търгува направо или чрез посредници с белгийски оръжейни фирми и доставянето на “Комблен” е логично. В една бележка от архива на Данаил Попов той е написал още по-точно: “Аз донесох една белгийска пушка , скорострелна, от които имат само кралевските дворцови гвардейци. Нея пушка изнесох я нарочно на В.Левски и я прекарахме насреща през Дунава чрез г-на Оханеза Аладжаджиана, който можеше да я прекара и в Плевен е предадена Левскому с 1000 патрони”. Произведена е в белгийските оръжейни заводи и стреля с патрони “централен бой”. От Белгия Данаил Попов доставя револвери за комитетите в Плевен,Ловеч и другаде." Пушките "Комблен" са били най-добрият избор за най-добрата цена за времето си. Евтина, скорострелна /10 изстрела за минута/, далекобойна /до 1.3 км, 300 м ефективно-точна стрелба/, сигурна /опростен и здрав механизъм за зареждане на патрон и изхвърляне на гилзата/. Ето и линк към видео как действа, и до днес образци от такива пушки се използват като модифицирано оръжие за лов. https://youtu.be/V8Ywc1sLQx4 Има и още нещо за заводите в Лиеж, произвеждащи тази пушка, те не са били държавни и централизирани: Така че Попов, при наличие на пари, не е имал проблем да купува от тях, което е и правел години наред. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2 http://forum.boinaslava.net/archive/index.php/t-4923.html https://sassik.livejournal.com/213900.html
  8. Турските инвестиции зад граница Глобалните корпорации винаги търсят най-високата степен на печалба и подходящия сектор за това; те оставят секторите с нисък процент на печалба на местни фирми. Това е причината промишлеността да е съсредоточена в Азия. Също така в резултат от това разделение на труда, днес Турция се превърнала в един голям "износител" в автомобилната индустрия, докато някога тя изнасяше предимно текстил и храни. За Турция, която има дефицит в външната търговия в размер 8-9% от БВП и следователно се нуждае от чуждестранен капитал, експортирането на капитал не е следствие на "капиталов излишък", а е по различни причини. Разбивката по сектори на направените от Турция инвестиции в чужбина през последните 10 години дава обяснение на този парадокс, Турция да изнася предимно капитали. 55 процента от турските инвестиции в чужбина е във финансовия сектор През периода 2002-2012 г. чуждите ресурси от около 485 млрд. долара, влели се в турската икономика, бяха предимно заеми и горещи пари, като само около 20% от тях са преки инвестиции.Повече чужди инвестиции идват от покупките на приватизирани държавни предприятия и закупуването на местни банки. През същите години инвестициите на Турция в чужбина не достигнаха дори една пета от това. Според данни на турската ЦБ стойността на активите на преките инвестиции на Турция в чужбина в края на първото тримесечие на 2015 г. е 33 милиарда долара, а стойността преките чуждестранни инвестиции в Турция се оценява на 185 милиарда долара. Това показва, че преките инвестиции на Турция в чужбина представляват само 17% от преките чужди инвестиции в страната. Жълтият цвят индикира преки чужди инвестиции в Турция /за тяхната структура стана въпрос в предишни постинги/, синият - турски инвестиии в чужбина 75 процента от инвестициите на Турция в чужбина са в Европа и САЩ, а останалите са в Азия. Секторната разбивка обяснява защо това е така: най-голям дял от преките инвестиции на Турция в чужбина са свързани с финансиране. С други думи, турските банки инвестират във финансови центрове като Холандия и Люксембург, за да намерят пари; те печелят пари чрез брокерство на външния пазар. Освен това, те оперират в данъчни убежища в офшорни банкови зони като Ирландия и Малта. Това е същността на инвестицията в чужбина във финансите. Отраслово, на второ място се класират хранително-вкусовата промишленост и текстилната промишленост, в които се е специализирала индустрията. Резонно е те да търсят външни пазари. Инвестициите на Турската Петролна компания TPAO в чужбина в богати на петрол страни като Азербайджан, Казахстан и Ирак заемат дял от близо 15%. Също така, инвестициите на лидиращия мобилен оператор Turkcell в чужбина са забележителни. Турските авиолинии (THY) също изглежда са направили инвестиции в чужбина, като откриват офиси в няколко държави. Има и строителни компании, учредени в чужбина, базирани в Русия, Украйна и други съседни страни с общ дял от турските инвестиции от близо 8%. В обобщение, след 2002 г. Турция се разраства като страна, в която се влиза интензивен външен ресурс; изпитваща огромен глад за чуждестранна валута (дефицит по текущата сметка); тя изисква чужди ресурси отново и отново. Изнася, но импортира повече. На пръв поглед изглежда, че тя също инвестира в чужбина, но същевременно отваря вратите си за няколко пъти по-големи потоци от чуждестранни инвестиции ... Картината на турските инвестициите в чужбина все още не прилича на тази на инвестициите на развитите държави. Турските ивестициите във финансиране не са това, което са тези на развитите държави. Инвестициите в сектори с висока интензивност на труд като хранително-вкусова промишленост, текстил и строителство, които нямат висок процент на печалба, също нямат такива характеристики като тези на високоразвитите държави и няма да класират страната в по-висшата лига, която да намали зависимостта й от чужда валута. http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-at-the-bottom-rung-of--ladder-in-investments-abroad-48409 http://www.invest.gov.tr/en-US/investmentguide/investorsguide/Pages/FDIinTurkey.aspx https://www.insightturkey.com/author/kemal-inat/economic-relations-between-turkey-and-germany http://archive.economonitor.com/blog/2014/07/understanding-turkey-a-maturing-economy-despite-declining-growth/ https://www.propertyturkey.com/buyer-guide/why-invest-in-property-in-turkey
  9. Защо да лъже? И ти можеш да питаш Боинг за поръчка на самолети и ако го направиш по правилата ще ти отговорят. Питал ги за 50 000 пушки, търговец е, дали са му цени и условия, купил е три мостри, сериозен потенциален клиент, направили са му оферта. не мисля, че лъже.
  10. Не се гаси туй що не гасне. Приятен ден в размисли за чистото злато.
  11. Between 1844 and 1881, the lira was on a bimetallic standard, with 1 lira = 6.61519 grams pure gold = 99.8292 grams pure silver. In 1881, the gold standard was adopted and continued until 1914. World War I saw Turkey effectively depart from the gold standard with the gold lira being worth about nine lira in paper money by the early 1920s. https://en.wikipedia.org/wiki/Ottoman_lira Не ви давам квалификации, вие сам го правите - "чисто злато" означава 24 карата, дали ще бъде с някакви други примеси в монета от златна лира и ще повиши теглото й, това в случая няма съществено значение - 24-каратовото злато в такава монета е винаги 6.61519 grams pure gold.
  12. А някога да сте чувал за "златен стандарт" и за "биметален стандарт", добре е човек да прочете преди да пише: Османската лира, наричана също турска златна лира, е парична единица в Османската империя от 1844 до 1923 г. Тя става основна парична единица, заменяйки куруша, който обаче остава в обращение като нейна кратна единица. Между 1844 и 1881 г. лирата е покривала биметалния стандарт: 1 лира = 6,61419 грама чисто злато = 99,8292 грама чисто сребро. През 1881 г. златният стандарт е бил изоставен и към него са се върнали през 1914 г. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B0 Биметаллизм (от латин. bis — дважды и metallum — металл, также валютный дуализм) — денежная система, при которой роль всеобщего эквивалента закрепляется за двумя благородными металлами (обычно золотом и серебром), предусматриваются свободная чеканка монет из обоих металлов и их неограниченное обращение. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BC Bimetallism[a] is the economic term for a monetary standard in which the value of the monetary unit is defined as equivalent to certain quantities of two metals, typically gold and silver, creating a fixed rate of exchange between them. https://en.wikipedia.org/wiki/Bimetallism Златният стандарт е паричен стандарт, при която стойността на парите съответства на дадено количество злато. При златния стандарт парите са или монети, съдържащи определено количество злато, или банкноти, за които се гарантира замяната им със злато[1], в идеалния случай в предварително определено количество. Паричните единици, използващи златен стандарт, имат постоянен обменен курс една спрямо друга. Золото́й станда́рт — денежная система, в которой основной единицей расчётов является некоторое стандартизированное количество золота. В экономике, построенной на основе золотого стандарта, гарантируется, что каждая выпущенная денежная единица может по первому требованию обмениваться на соответствующее количество золота. При расчётах между государствами, использующими золотой стандарт, устанавливают фиксированный обменный курс валют на основе соотношения этих валют к единице массы золота. The main feature of the gold exchange standard is that the government guarantees a fixed exchange rate to the currency of another country that uses a gold standard (specie or bullion), regardless of what type of notes or coins are used as a means of exchange. This creates a de facto gold standard, where the value of the means of exchange has a fixed external value in terms of gold that is independent of the inherent value of the means of exchange itself. Основната характеристика на стандарта за обмяна на злато е, че правителството гарантира фиксиран обменен курс към валутата на друга държава, която използва златен стандарт, независимо какъв тип банкноти или монети се използват като средство за размяна. Това създава de facto златен стандарт, при който стойността на средствата за размяна има фиксирана външна стойност по отношение на златото, която е независима от присъщата стойност на самите средства за обмен. https://en.wikipedia.org/wiki/Gold_standard Което преведено ще рече, че с 3.95 кг. злато, колкото е тежало ловешкото съкровище в Османската империя е можело да се купят неща за стойността на 597.5 златни лири и това е било гарантирано от златния стандарт: 3950 гр.: 6.61 гр. = 597.5 лири Съответно в други държави със златен стандарт, каквито са били повечето европейски по онова време, златният стандарт е гарантирал еквивалентна покупателна способност на това злато. Май не са били толкова тъпи комитетските.
  13. Ето как се раждат и подхранват митовете – от оскъдна информация и свободни интерпретации върху тази оскъдност. Цитираното в горния постинг е една статия на Константин Илиев, но това негово лично мнение, отново е изградено върху недостатъчна информация. Всъщност единствената точна информация за тази находка от златни монети е една статия в сп. „Нумизматика” от известния български нумизмат Тодор Герасимов Герасимов 1973: Т. Герасимов. Съкровище от златни монети от XVI – XIX в., намерено в Ловеч. – Нумизматика, 3, 1973, 31-32. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80_%D0%93%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D0%B2 И тъй като списанието е излязло през 1973 г. и е достъпно само в архивите на библиотеките, върху тази статия се градят различни хипотези и интерпретации, защото дори и в приемателния протокол на милицията през 1973 не е отбелязано точното място на находката в Ловеч. Нищо повече не може да се направи в такъв случай, освен да се сумират различни интерпретации, та дано от това сумиране картината да стане по-точна – а дано ама надали, но все пак да опитам: „Най-голямата до този момент златна колективна монетна находка, открита на територията на днешна България, е съкровището от Ловеч. То се състои от 1364 златни османски и европейски монети2. Открито е случайно при изкопни дейности в старата част на град Ловеч през 1973 г., на дълбочина от около 30 см, като монетите са били поставени в три метални кутии (Герасимов 1973: 31-32). Монетите в находката се разпределят в много широк хронологичен диапазон – от XVI до XIX в. Освен това сред османските и западноевропейските има и няколко римски монети на императорите Теодосий I (379 – 395) и Хонорий (393 – 423). Западноевропейските монети са на Република Венеция, Белгийската конфедерация и Австрия. Най-късните османски монети са от управлението на султан Абдул Меджид (1839 – 1861), а голяма част от по-ранните са пробити. Наличието в съкровището на много по-стари от времето на укриването на находката римски монети поставя редица въпроси. Тодор Герасимов предполага, че е възможно те да са били използвани като златен материал на грам и карат и по този начин да са играли ролята на платежно средство (пак там: 31).Целият състав на съкровището е бил предаден в музей, без да се посочва в кой точно. До този момент находката не е публикувана, извън цитираното кратко съобщение на Тодор Герасимов." http://shu-bg.net/sites/default/files/stefka/Abstracts%20-%20K.%20Krustev1.pdf " Не можем да подминем обаче една странна случка, свързана с Поплукановата къща в Ловеч. Там през 1973 г. е открито златно съкровище от комитетски пари на 30 см дълбочина - 1364 златни монети с различна нумизматична стойност и изчислявани на няколко милиона лева. Монетите били скрити в кутии - капсули. Авторът подлага на щателен анализ артефактите и случилото се преди 40 години, като привлича в помощ дори и изказването на Цанка Петкова (заснимана с камера през есента на 2013 г. на Самоводската чаршия във В. Търново пред магазина й за сувенири), технически ръководител на строителния обект в Ловеч по онова време. В резултат на направеното разследване Н. Иванов поправя някои неточности около това "съкровище", а именно: че поп Лукан не е разполагал с артилерийски гилзи (в които са били монетите, както се е твърдяло; експертните оценки изясняват в какво точно са били поставени) - приложени са снимки и чертежи от Ръководство по артилерия от това време и др.; изяснява се денят, в който най-вероятно са били заровени - 15 юли 1878 г.; на базата на различен документален и архивен материал авторът разсъждава върху някои пропуски на предишни автори и ролята и съдбата на комитетските пари." http://museumbot.bg/news/na-19-fevruari-ni-gostuva-nikolay-ivanov-202.html И още нещо на вниманието на Единния Фронт от твърдящи, че монетите извън обращение в Османската империя по време на събитията около залавянето на Левски не ставали за разплащане, това не е вярно: "Как би изглеждал един опит за очертаване на част от ареалите, достигнати от развиващата се розотърговска традиция, като имаме предвид състоянието на актуалната монетна и банкнотна циркулация? Чужди монети циркулират на територията на Османската империя до Освобождението и то в значителни количества. Османската власт така и не успява да се справи с този проблем. Сред причините за тази ситуация е и недоверието от страна на населението към непостоянната османска парична система, претърпяла множество сривове и кризи. В това отношение тя се явява почти единствен подобен пример в световната нумизматична история. Количеството на циркулиращите монетни единици е неимоверно голямо, а разпространението им наистина всеобхватно. Всички те, дори и излезлите отдавна от обращение в своите държави монети, се използват масово като платежно средство и са натрупвани в съкровища. В този ред на мисли не е изненадващо, че в периода 1878 г. – края на XIX в. се използват и монети, отсечени в предходните години, десетилетия и дори векове. Достатъчно условие е те да бъдат изработени от злато или сребро. Монетната циркулация веднага след Освобождението е живо обрисувана в непубликуваните изцяло мемоари на финансиста Михаил Тенев, който описва ситуацията в Княжество България, непосредствено след Берлинския договор от 1878 г. по следния начин: „Освобождението на България завари в страната едно смешение от монети, каквото може да съществува само в една първобитна държава… В Османската империя, макар да съществуваше по това време народна монета, имаха курс и всички златни, сребърни и медни монети от държавите на целия свят. В обращение, редом с белите сребърни меджидии и подразделенията им – бешлици, алтълъци, ирмеличета, се срещаха изобилно сребърни унгарски мангърчета, австрийски фиоринти, германски талери и марки, американски долари, английски гулдени, шилинги и крони, испански пезети, шведски, датски и холандски риксдали, индийски рупии и пр., и пр., както и франковете на държавите от латинската конвенция. Между тия разни видове монети се срещаха значителни количества демонетизирани от самите им държави късове, изтрити от употребление дотолкова, че не можеше да се познае на коя държава принадлежат. Публиката се мъчеше да ги разпознава само по обема и формата им и им даваше названия диреклии, кумлии, унгарчета и т.н.“ (цит. по: Toporov 1997, pp. 9-10)." http://csii.bg/series/2017-2/html/25-Krastev-Marinov.html И за най-търпеливите, които са стигнали в четенето дотук, още едно мнение на доцент Ивайло Христов за това как са събирани парите в Частните революционни комитети на ВРО и какви пари са събирани: http://www.bposoki.bg/uploads/posts/hristov2017-3_bg.pdf
  14. Два дена Общи престоял в Правешкия хан, а на третия той натоварил парите на неговия кон и на коня на Цвятко и заедно с него отишли в Осиковица в къщата на Иван Ветьов, която била комитетска къща. При чорбаджиите Нешо и Иван Цолови обменил 17 000 гроша бели меджидиета и металици за златни лири, които взел у себе си. Продължавайки за Тетевен сам с останалите пари, натоварени на добичето, Общи се установил първо в хана на хаджи Иванови. Понеже му поискали, дал назаем по 1000 гроша на братята Станчо и Станьо да си купят вино – после щели да ги върнат в комитетската каса. След това се преместил в къщата на Дочо Мръвков. И на него също дал 1000 гроша. Цитирам уважаваният Гербов и преставам да пиша в тази тема, защото заяждането става на дребно, не допринася за нищо, освен за егото на някои хора. На добър час.
  15. А откъде можем да сме сигурни, че Иван Лалев не го е направил, той е бил 22 години директор на музея в Ловеч и е автор на 12 книги за историята на Ловеч. По принцип това, което изглежда малко вероятно, не е невъзможно до доказване на противното. Иван Унджиев дава за експертиза въпросното писмо през 40-те години на 20-ти век и тогава експертът излиза със заключение, че то е писано от поп Кръстьо. След това, не мога сега точно да посоча годините, писмото има още две експертизи от графолози, които излизат със заключение, че писмото е писано от Марин Поплуканов, тях Росен Янков ги споменава в книгата си, но игнорира тези експертизи с твърдението си /нелепо според мен/, че поплуканов нямал такъв цветист речник като поп Кръстьо. Освен това, което е по-важно, когато е писано писмото, в което авторът му кани Левски да дойде в Ловеч "да ся разберем", попът не е председател, защото Поплуканов е арестуван с Пъшков на 28 октомври, ерго на 7 председател е бил Поплуканов, а парите по устав са били на съхранение у председателя, тоест Поплуканов. Попът като касиер е водел приходно-разходната книга и е предавал сумите на председателя. 50 000 пушки е нереалистична бройка, може и да са водени от Данаил Попов такива преговори с белгийските фабриканти, но това означава около 200 000 златни турски лири, които по онова време са имали само крупните търговци в Букурещ и Одеса, а както е известно, те не са давали пари за ВРО. По принцип е възможно пренасяне на големи количества оръжие през Дунав, така влиза четата на Ботев, заедно с оръжието си, опаковано като градинарски инструменти. левски не веднъж пише в писмата си за закупуване на оръжие на едро - веднъж от френски търговец, друг път от Узунджово и т.н. Парите след Общото събрание на БРЦК в Букурещ са целенасочено събирани за тази цел.

За нас

Форумът съществува от края на 2005 г. и с усилията на много хора ние вече 11 години сме онлайн и продължаваме да дискутираме заобикалящия ни свят. През тези 11 години се случиха много неща и днес имаме форум с 15 000 теми, с над 350 000 мнения, а всеки месец той се чете от над 100 000 човека. Това нарежда форум "Наука" сред едни от малкото активни форуми в България, изключителни, полезни и нужни места за свободна обмяна на мисли и знания. 

Поддръжката на форума започва да тежи финансово, особено - след последния срив от хакерска атака, когато с помощта на анонимен дарител, ние успяхме да заплатим на специалист и се завърнахме онлайн без никакви загуби на съдържание. През февруари т. година платихме 850 лв за хостинг, тъй като използваме сериозни ресурси и се нуждаем от собствен VPS сървър. 

От рекламите на Гугъл печелим около 400$ на година, което не може да покрие всички разходи и това е основната причина да се обърнем към вас - нашите потребители и читатели. Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Създаваме фонд Форум "Наука", в който ще трупаме всички дарени средства, чиято основна цел ще бъде поддръжка и развитие на форум "Наука".

Може да се свържете с нас посредством лично съобщение, контактната форма или на office@chitatel.net

Банкова сметка:

Сдружение “Читател”

IBAN: BG87UBBS80021048062740
BIC (Swift): UBBSBGSF
При банка ОББ АД

Към PayPal:

Фонд "Форум - Наука"

 

С уважение, Р. Теодосиев
Създател на Форум "Наука
"

Научи повече!

За контакти

×