docScott

Звездите пазят много тайни. Само трябва внимателно да ги погледнем. През 2007 г., наблюдавайки звездата Мира в съзвездието Кит, известна ни от преди 4 столетия, астрономите направиха поразително откритие. Този червен гигант има опашка, като при кометите. Тази опашка се вижда най-добре в ултравиолетовия диапазон. Простира се на около 13 светлинни години, което е три пъти повече от разстоянието от Слънцето до звездата Проксима Кентавър. Астрономите не бяха виждали нищо подобно: "звезда-комета". На всеки десет години, Мира губи толкова газообразно вещество, колкото е теглото на Земята. За последните 30 хиляди години (възрастта на опашката) изхвърленото вещество, можеше да се създадат не по малко от девет планети като Юпитер. Името на тази звезда произлиза от латинската дума мира, която може да се преведе като "чудо" И наистина, Мира е непресъхващ източник на "чудеса" Тя се движи не по дължината на диска на нашата галактика, а напреки. Скоростта и е необичайно голяма - около 500 000 километра в час. Както изглежда, гравитационните полета на звездите покрай които тя минава, я ускоряват. При тази скорост, тя силно компресира и нагрява газовете пред нея, те се "стичат", смесват се с изхвърляното от нея вещество и се получава непрекъснато удължаващата се опашка. Толкова е нагорещена, че свети в ултравиолетово, и за това, преди, с обикновените телескопи, не можела да се види. При това, Мира, е като хамелеон сменящ цвета си - на всеки 332 дни потъмнява, а след това, отново става светла. В момента, когато достига най-голяма яркост, свети петстотин пъти по-силно. С други думи, този червен гигант изменя своя блясък от десета до втора звездна величина. Пулсирането, започнало след изгарянето на водорода, след това хелия и последващото раздуване, сега подсказва за близката смъртта на звездата. След известно време (милиони години), Мира, с последното си избухване ще изхвърли външните слоеве вещество и ще се превърне в бяло джудже, заобиколено от планетарна мъглявина. Мира, е най-интересна на учените заради предстоящата си смърт: с помощта и, те могат да научат какво бъдеще има нашето Слънце. Трябва да се добави, че "спринтьорът-хамелеон" с опашка на комета, в момента се на мира на 350 светлинни години от Земята. Калвера Не отдавна, американски астрономи откриха особено рядък екземпляр неутронна звезда, в Малката Мечка. Учените я кръстиха "Калвера" - името на злодея от уестърна "Великолепната седмица". Това е, така наричаната, единична неутронна звезда. Като правило, тези мрачни джуджета са двойка с друга звезда, която постепенно изяждат. До сега са били намерени само седем самотни неутронни звезди. Те получили името "Великолепната седмица". Тези обекти са много млади - не повече от милион години. Някои от тях могат да бъдат видени даже в оптическия диапазон. Светят много слабо и е възможно да ги видим само защото са разположени сравнително близко до Слънчевата система. Откриването на Калвера е по-скоро случайно. Разглеждайки каталог с обекти излъчващи видима светлина, инфрачервени лъчи и радиовълни, Робърт Ратледж го сравнил с каталог на източници на рентгеново лъчение. Той обърнал внимание на обекта 1RXS J141256.0+792204, който излъчвал само рентгенови лъчи. През август 2006, астрономите насочили телескопа на обсерваторията "Суифт" в посоката в която се намира този загадъчен източник, и отново го открили. Нямало никакви съмнения: там се намирала неутронна звезда, и може би даже от неизвестен тип. И разположението и е странно - намира се високо над галактическия диск, на разстояние само 250 - 1000 светлинни години от Земята. Но във всеки случай, това е най-близката до Земята неутронна звезда. Впрочем, както предполага един от откривателите, Дерек Фокс, "може да има десетки такива звезди". А не може ли те да са причината за масовите измирания в историята на планетата ни? Подобни катастрофи се повтарят на всеки няколко десетки милиони години. Планетата на Георги Мандушев. През 2006 година, американски астрономи от обсерваторията Лоуел, открили най-голямата планета, от досега известните ни в нашата Галактика (официално за откритието е съобщено чак през лятото на 2007). Открили я защото звездата около която се въртяла, понякога започвала да свети по слабо от обикновено. Очевидно, нещо пречело на светлината - пред нея минавала планета. Планетата TrES-4, разположена на разстояние 1400 светлинни години от Слънчевата система, в съзвездието Херкулес, е 1.674 пъти по-голяма от Юпитер,. Учудващо, но тази планета се оказала и с по-малка плътност. С 0.24 грама на кубичен сантиметър, тя повече напомня на коркова тапа. Подобен факт съвсем не се вписва в съществуващите теории за формирането на планетите. Прекалено голяма е за масата си. Както се шегуват астрономите, ако в космоса имаше океан, тя щеше да плува по него. Около родната си звезда, планетата се завърта само за три дни. Земният уикенд там се равнява на цяла година. Разстоянието до нея е 2.8 милиона километра - по-малко от два процента от разстоянието от Земята до Слънцето. Основно, планетата е съставена от водород и съдейки по нейната температура от 1260°С, е лишена от твърда повърхност. Гравитацията на тази прекалено раздута планета е много слаба. Тя даже не можа да задържи заобикалящата я газова обвивка и постоянно я губи. Изследователите смятат, че планетата си има огромна опашка, наподобяваща кометните. "Природата ни е приготвила още немалко загадки, - казва американският астроном Алан Бос. - Съвършено непонятно, например е, как тази планета съществува с такава малка плътност. Възможно е да съществува цял клас свръх леки планети. Така малко по-рано, била открита планетата НАТ-Р-1. Нейният диаметър, почти 400 хиляди километра, е 2.76 пъти повече от диаметъра на Юпитер, но за това пък тежи два пъти по малко, така че плътността и е четири пъти по-малка от тази на водата. Тази странна планета е разположена на 450 светлинни години от Земята, в съзвездието Гущер. Разстоянието до звездата и е двайсет пъти по-малко от това разделящо Земята и Слънцето. Едно пълно завъртане около звездата, тя прави за 4.5 денонощия. Подобни открития напомнят, че теорията за формирането на планетите иска уточнения. Дупки във вехтия свят През лятото на 2007, астрономи от университета на Минесота, откриват, че в космоса се е разтегнала, на почти един милиард светлинни години, загадъчна дупка. Пустош, в която блещука нито една звезда. Велико, тъмно Нищо. Там няма нито междузвезден газ, нито черни дупки, даже няма и тъмна материя, която трябва да се крие на всички мрачни места. Този феномен няма обяснение. Като че ли някой е отрязал част, както се случва с библиотечните книги. Съседната страница е изпълнена с ярки точки - каталог на галактики и звезди, а на тази - само точен прорез, като врата към друг свят, свят на паралелни вселени. Тази "дупка" се простира в средата на Еридан и е на разстояние 5-10 милиарда светлини години от Земята. Отдавна са намирани пустоши в космоса, където няма нито тъмна материя, нито "светла". Но тази дупка е като изрязана по линия и сега на мястото на предишната материя зее гигантска дупка. Коментарите на астрономите са доста обезкуражени. "Това което открихме не е нормално", - признава Лилия Уилямс, един от откривателите. "Тук, сигурно има нещо, което не трябва да приемаме сериозно", - каза, например, Брент Тули от Хавайския университет. Нали по-точни обяснения няма. А следи от дупки в космоса се откриват. Тули, открил неголяма "дупчица" на 12 милиона светлинни години от Земята. Според учения, празни места, могат да се появят в близост до много масивни обекти, които привличали, като магнит, всичкото вещество от Вселената намираща се непосредствено до тях. Остава само решетъчния скелет на мирозданието, където на места има непрогледна пустош. Останали са само "сапунените мехури на Вселената" Неотдавна природата ни зададе още една загадка. Астрономи откриха, че огромната централна част на гигантския галактически куп Абел 250, разположен на три милиарда светлинни години от нас, е напълно лишена от звезди и там цари непрогледен мрак. А в този участък, съдейки по гравитацията, трябва да има още нещо освен обикновен междузвезден газ. Тъмна материя? Но как е попаднала там? Учените са убедени, че купът е образуван при сблъсъка на две галактики, но в тях, по принцип, тъмната материя и звездите са разбъркани доста добре. Защо тогава, тук те изведнъж са се разделили. Нито едно от изчисленията и нито един от компютърните модели могат да дадат отговор на този въпрос, а обществото напрегнато чака от астрономите да разкрият тази мрачна тайна. Пренаписване на учебниците? Много векове, се смяташе и се пишеше в учебниците, че нашата галактика - Млечният Път - има два спътника, две галактики-джуджета - Големият и Малкият Магеланов Облак. И сега, астрономи от Кеймбридж и Мериленд, изучавайки в продължение на две години движението на тези джуджета, установиха, че скоростта им относително Млечния Път, е съответно 378 и 302 километра в секунда. Но ако наистина, те бяха наши спътници, тоест се въртяха около галактиката ни, тяхната скорост не би трябвало да надвишава 250 километра в секунда. Това значи, че след около 2-3 милиарда години Млечният Път може да се лиши от компанията на тези временни спътници - те ще отплуват в бездънния космос. Учените виждат и още една възможност: високата скорост на джуджетата може да се обясни с добавеното привличане на някакво невидимо вещество. Но това ще значи, че в галактиката ни има концентрация на "тъмно вещество", за което никой до сега не е подозирал. А сега казват, че нашата скъпа Слънчева система, а значи и ние, е резултат от космическа случайност. Много астрономи казват, че сме се образували в резултат от избухването на свръхнова звезда. Тя изхвърлила газовите си вътрешности, съдържащи тежки елементи и този облак дал началото на Слънчевата ни система. Противник на тази теория, датският астроном Биззаро, решил да провери: ако е така, в най-старите метеорити трябва да има повишено съдържание на определен изотоп на желязото, който изхвърлят свръхновите. Такъв изотоп Биззаро не намерил, но за това пък открил изотоп на алуминия, който се образува само в свръх тежки звезди. Подобни звезди излъчват силен "звезден вятър". А такъв вятър, предполага Биззаро, е можело да сгъсти вече съществуващия облак газ и така давайки тласък за раждането на Слънчевата система. И както се вижда, по-леко не става. Сега вече не сме се родили от взрив, а ние донесъл вятъра.

Astroart Сайт: http://www.msb-astroart.com/ Софтуер за обработка на изображения, фотометрия, астрометрия, управление на CCD и др.

Alcyone Ephemeris 3.3 Сайт: http://www.alcyone-ephemeris.info/ Точен и бърз калкулатор на ефемериди, покриващ периода 3000 BC до 3000 AD. Пресмята хелиоцентричните, геоцентричните и топоцентричните позиции на Слънцето (Земята), Луната, планетите, планетоидите, кометите и фиксирани звезди. Много добра програма с адски много функции.

Aberrator Сайт: http://aberrator.astronomy.net/ Безплатна програма която генерира снимки на звезди с различни дефекти (аберации) които могат да възникнат при изображенията от телескоп.

ATC - Advanced Telescope Control and Auto Center Сайт: http://www.omegalab-atc.com/ Програма за контрол на телескопи и CCD камери. Има опция за търсене на супернови и още много други работи, които е най добре да видите сами.

В слънчевата система беше открит най-бързо въртящият се астрономически обект. Астероидът 2008 HJ, чиято честота на въртене е 1 оборот в минута, бил намерен в рамките на прогмата Faulkes Telescope Project (Телескопите на Фолекс). Проектът предоставя възможност на ученици и астрономи-любители, а също и на професионални астрономи, достъп до два съвременни телескопа, разположени на Хаваите и в Австралия. С помощта на телесокопа Фолкс, разположен в Австралия, вицепрезидентът на британската космическа асоциация - Ричард Майлс, даблюдавал астероида 2008 HJ, който се движел със скорост 45 км/с. По изменението на яркостта на астероида, свързано с въртенето му, изследователят установил, че 2008 HJ, прави един оборот за 42.7 секунди. По предварителни оценки, обектът е каменист астероид с размери 12 на 24 метра, а масата му е около 5000 тона. Получените данни се съгласуват с теорията, според която колкото по-малък обекта, толкова по-бързо се върти

Поредната версия за строежа на Вселената представи физика Франк Щайнер от университета Улм, след като повторно проанализирали данните, със своите колеги, събрани от космическата сонда Wilkinson Microwave Anisotropy Probe (WMAP), пусната за снимане на реликтово излъчване. През 2003-та година този апарат направи карта на микровълновия космически фон, показвайки леки колебания в температурното излъчване. Много изследователи смятат, че тези колебания отразяват неравномерното разпределение на материя в младата Вселена, и че след Големия Взрив и последвалото разширяване, тези флуктуации оставили след себе си отпечатък под формата на "плътни вълни" реликтово излъчване. Но се водят спорове, как да се интерпретират тези данни. Работата е там, че тези колебания на плътността са удивително еднообразни. Ако си представим Вселената като повърхност на локва, то вълните се получават с еднаква дължина и просто няма много малки или много големи. Учените обясняват това с идеята, че Вселената е затворена, а параметрите на колебанията в разпределението на микровълновия фон се определят от нейните форма и размери. През същата година, международна група учени, използвайки данните от WMAP, изчисли, че Вселената има форма на додекаедър. Този многостен (полихедрон) се само затваря, т.е., ако стигнете до една от стените, вие просто ще се озовете на противоположната страна, и все още ще сте вътре. От това мога да се направят любопитни изводи. Например, ако, летите, по права, на "свръх бърза" ракета, на края ще се озовете там от където сте тръгнали, или, ако гледате през много голям телескоп, може да видите, в различни места от космоса един и същ обект, но, заради скоростта на светлината, в различни стадии от съществуването му. Разбира се, учените са се опитвали да правят такива наблюдения, но нищо приличащо на огледално отражение не било открито. Или защото моделът е неверен, или защото просто технологията не е доразвита. Въпреки това обсъждането на формата и размера на Вселената продължават. Немският физик, съставил няколко модела на Вселената и проверил, как в тях се формират плътните вълни на микровълновия фон. Той твърди, че най голямо съвпадение с наблюдаваното реликтово излъчване показва Вселената-поничка, и даже пресметнал диаметъра и. "Поничката" се оказала голяма 56 милиарда светлинни години. Но този тор не е обикновен. Учените го наричат 3-тор (3-torus). Няколко специалиста, отбелязаха, че теорията на Щайнер не доказва окончателно, че Вселената е "многомерна поничка", а показва, че тази форма една от най-вероятните. Някои учени добавят, че додекаедърът (който често се сравнява с футболна топка, което не е много вярно) все още остава "достоен кандидат". Франк отговаря на това просто: окончателният избор на форма може да се направи само след по-точни измервания на реликтовото излъчване, различни от тези направени с помощта на WMAP. Новите данни ще бъдат събрани със европейският спътник Planck, който ще бъде пуснат на 31 октомври 2008.

SkyMap Pro 11 Сайт: http://www.skymap.com Описание: Любимият ми планетариум. Включва всичко което му трябва на един астроном: 10 звездни каталога, 5 deep sky каталога, Управление на телескоп, Възможност за включване на собствени каталози и таблици и т.н и т.н. Най-добре свалете демо версията и я разгледайте. А ако на някой му хареса нека ми пише на лична.

Тук мисля да публикувам описания, скрийншотове и линкове към астрономически програми. ASTRONOM 10 Сайт: http://www.dutch.nl/rcott/astronom.htm Описание: Програмата дава информация за позицията на Слънцето, Луната и планетите независимо къде на Земята се намирате. Данните, които се показват върху алт-азимутна (alt-azimuth) координатна мрежа и таблици, включват времето на изгрева и залеза на Слънцето за мястото където се намирате, размера на слънчевия диск, разстоянието между Земята и Слънцето, Лунните фази, екваториалните координати, планетарни ефемериди и локатор на затъмнения.

Защо пък теория. Пише, че е доказано. Тези пояси се използват като главно доказателство, че всъщност американците не са стъпвали на Луната.

Каква е разликата между subjective case и nominative case тъй като и двете фрази се превеждат като именителен падеж до колкото знам. Също така subjective се използва повече при езици които имат само два падежа.

Учени, използвайки сателита Swift, се сблъскаха с доста рядко явление: две супернови почти опрени една до друга. Големите галактики стават свидетели на 2-3 супернови на век, но NGC 1316 за последните 5 месеца се взривиха 2, а за 26 години - 4. Първата супернова се вижда от дясно на снимката, била засечена на 19 Юни 2006 и се нарича SN 2006dd. Втората звезда, ляво, засечена на 5 Ноември тази година, се слави с каталожния номер SN 2006mr. NGC 1316, масивна елиптична галактика намираща се на 80 милиона светлинни години от нас, наскоро се сля с друга спираловидна галактика и това обяснява суперновите, защото така се образуват повече и по-масивни звезди, които бързо умират и се взривяват. Но всички 4 супернови са от типа Ia, разновидност за които не беше смятано, че може да се появят при сливане на галактики.

Брей в Норвегия как се виждат. Чудя се в Швейцария дли ще е така.

В неделя, 19 Ноември, Земята ще премине през "боклуците" оставени от кометата 55P/Tempel-Tuttle. Резултатът ще бъде метеоритният дъжд – Леониди. „Очакваме да падат над 100 метеорита на час,” казва Бил Кук. Но това е нищо в сравнение с 2001 и 2002 година, когато от небето се изсипваха хиляди Леониди на час. Срещата на Земята с остатъците от кометата ще бъде доста кратка-„само около няколко часа,” казва Кук. Има разногласия кога точно ще бъде най-голямото зрелище, но най вероятно максимумът ще бъде от 0445 UT до 0630 UT на 19 ноември. Кук приканва астрономите да намерят най-тъмното възможно място за наблюдение. „Леонидите ще бъдат доста слаби,”Защо?””Защото следата оставена от кометата съдържа само малки „метеоритчета”.”

Едната звезда трябва да е по-тежка от другата за да може да привлича вещество. Акумулиране на енергия върху тежък обект под влиянието на гравитацията.