Отиди на
Форум "Наука"

player_pz

Потребител
  • Брой отговори

    16
  • Регистрация

  • Последен вход

Всичко за player_pz

player_pz's Achievements

Newbie

Newbie (1/14)

3

Репутация

  1. Главно за участието на България в Първата Световна Война ИСТОРИЯ Най-нова история Войни, международни отношения и организации ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА 1914-18 Война, която избухва вследствие на крайно изострените противоречия между германо-австрийската групировка и Антантата за сфери на влияние и световно господство. 28 юли 1914 - Австро-Унгария използва убийството на Франц Фердинанд в Сараево и под натиска на Германия обявява война на Сърбия. 1 авг. - Германия обявява война на Русия, 3 авг. - на Франция; 4 авг. - Великобритания обявява война на Германия. 23 авг. - Япония влиза във войната на страната на Антантата. 29 окт. - Турция се намесва като съюзник на германо-австрийския блок. 14 окт. 1915 - България влиза на страната на Германия и Австро-Унгария. Към Антантата се присъединяват Италия (23 май 1915), Румъния (27 авг. 1916); САЩ се включват (6 апр. 1917) във военните действия, без да влизат в Антантата (не обявяват война на България). Фронтове: Западноевропейски - от Северно море до швейцарската граница; Източноевропейски - от Балтийско море до румъно-руската граница; Балкански; в Азия и Африка. Военни действия: 6-13 септ. 1914 - Франция спира германското настъпление при река Марна; август - септември - руските войски разгромяват австро-германските войски и превземат част от Галиция и цяла Буковина. 1915 - Германия не успява в подводната война да парализира британския флот. 1916 - германската армия не успява да пробие френския фронт при Вердюн поради руското настъпление в Галиция. Апр. - май 1917 - англо-френски неуспешни настъпателни операции. Временното правителство в Русия предприема безуспешно настъпление на Югозападния фронт. 3 март 1918 - Съветската република сключва Бресткия мирен договор с Германия; май - намеса на американските войски на Западния фронт. Капитулират: България (29 септ.), Турция (30 окт.), Австро-Унгария (3 ноем.), Германия (11 ноем.). 3 ноем. - начало на Ноемврийската революция в Германия. Условията за мирен договор с Германия и съюзниците и са изработени на Парижката мирна конференция 1919-20. По време на войната са мобилизирани 73 514 млн. души. През 1914 участват 8 държави със 732 млн. души население, през 1918 - 33 държави с 1,5 млрд. души. Жертви - 10 млн. убити и над 20 млн. ранени. Войната продължава 4 години 3 месеца и 15 дни. Остава в историята като "Голямата война". АНТАНТА , Съглашение, Тройно съглашение Военен блок на Великобритания, Франция и Русия. Оформя се през 1904-07 в противовес на Тройния съюз. Началото поставя Френско-руският съюз (1891-93). Важни етапи в създаването на Антантата: Англо-френско споразумение 1904 и Англо-руско споразумение 1907. През I световна война Антантата обединява групиралите се против германската коалиция 25 държави, включително САЩ; престава да съществува след края на войната. ТРОЕН СЪЮЗ Съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия, оформен през 1879-82 (окончателно на 20 май 1882); официално провъзгласен през 1888. Поставя началото на военен блок начело с Германия. Противоречията между Тройния съюз и Антантата довеждат до I световна война. През 1915 Италия излиза от Тройния съюз. ФРАНЦ ФЕРДИНАНД (Franz Ferdinand) (1863-1914) Австрийски ерцхерцог. Племенник на Франц Йосиф I. Престолонаследник след смъртта на приц Рудолф и главнокомандващ след 1889. Убийството му в Сараево става повод за избухването на I световна война 1914-18. България в Първата световна война - сагата на пропиления шанс Развитието на политическата ситуация в Европа оставя твърде малко време на България за да се съвземе от току що преживяната национална катастрофа. Започналата на първи август 1914 жестока война стига бързо до границите на Отечеството. В началото то остава встрани от конфликта, който скоро се превръща в световен. Основна причина е възстановяването на страната и необходимостта от определяне на печелившата позиция – задача трудна и отговорна, пред която е изправено обществото ни и тогавашното правителство на д-р Васил Радославов. Българската политика след 01.08.1914 е “строг неутралитет”, особено полезен по онова време за Антантата. За да продължи да я следва обаче, нашето правителство иска връщането на заграбените от съседите Македония, Южна Добруджа и Източна Тракия до линиято Мидия-Енос, т.е анулирането на несправедливите договори от 1913. По онова време страната ни е желан съюзник и за двете воюващи групировки. Ролята и особено нараства след турската намеса във войната на 16(29).11.1914 на страната на Тройния съюз. Българската армия има изключително добра подготовка, а националната икономика разполага с огромни мобилизационни възможности. В създалата се ситуация, за всички е ясно, че геополитическото положение на страната ни може да определи продължителността и изхода ва световната война. Междувременно, през пролетта на 1915 се случва нещо, което съществено променя политическото положение на страната ни, но което доскоро бе пренебрегвано от историците. През март-април се сключва англо-френско-руско споразумение, предвиждащо включването на Цариград и Проливите в пределите на Руската империя, срещу което Москва се задължава да воюва с Централните сили до пълния им разгром. Споразумението окончателно кара Русия да фаворизира Сърбия като ключов съюзник на Балканите, докато политиката и към нашата страна се променя, ставайки все по-враждебна. Нещо повече, тя кара и съюзниците си да възприемат същата линия. Оттук нататък, всички обещания, които се правят на България, се съобразяват с интересите на Сърбия, Гърция и Румъния, като стремежът е Съхраняване в максимална степен идеите на Букурещкия договор Впрочем, страната ни е силно желан съюзник и за Централните сили. За разлика от Антантата, техните предложения са достатъчно конкретни. На България се обещават територии, населени с българи, които при това могат веднага да се заемат – цяла Македония, Поморавието, Южна Добруджа. В края на лятото на 1915 Антантата губи по всички фронтове. Дарданелската операция затихва и понеслият огромни загуби англо-френски корпус започва да се оттегля. На Западния фронт немската армия настъпва, заемайки голяма част от Източна и Североизточна Франция, а частите и стигат на 35 км от Париж. След стремително настъпление на Източния франт, войските на Централните сили заемат Литва, част от Латвия с Рига, част от Белорусия и Западна Украйна. Тъкмо това кара и българското правителство да се отнася крайно предпазливо към предложенията на Антантата, независимо от грубия натск, оказван от нейните представители в София. Още повече усложняват ситуацията арогантните действия на Сърбия към все още неутрална България, които са особено дръзки тъкмо през лятото на 1915. Последното кара правителството ни да предприеме специални мерки за гарантиране сигурността на страната. Доскоро, всички тези особености на политическото развитие на Балканите, не се вземаха под внимание от повечето родни историци. Така или иначе, през септември 1915 правителството на Радославов решава страната ни да се определи към Централните сили. Това става след дълги проучвания и консултации, като според премиера, особено значение имал докладът на о.з.ген.л-т Михаил Савов. На 06.09.1915 се сключва договор за мир и приятелство с Германия. Същият ден в немската главна квартира е сключена и военна конвенция. Пак тогава, по договор, Турция отстъпва на България 2000 кв.км. на левия бряг на Марица, което подобрява връзката с Дедеагач. Но не толкова сключените даговори, колкото политиката на Сърбия принуждават страната ни да премине към Въоръжен неутралитет а на 11.09.1915 да обяви и мобилизация. На 21.09.1915 Антантата предприема последния си опит за привличане на България. Русия официално иска от страната ни “да скъса с враговете на славянството”. Франция пък предлага изключително изгоден заем от 700 млн.лв и определено “разбиране” към българските искания. За съжаление, тези действия са закъснели. Въпреки това, още известно време България продължава да се придържа към своя “въоръжен неутралитет”. Но не за дълго. Сръбските провокации срещу страната ни не спират. На 14.10.1915 сръбски гранични части нахлуват във Видинско и България реагира моментално, обявявайки война на западната си съседка. На 15, 16 и 20 оттомври, Великобритания, Франция, Италия и Русия, на свой ред, обявяват война на България. Страната ни отново поема по пътя към Голгота, започвайки поредната война за защита на територията си и национално обединение. На 1 октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция, без армията да е достатъчно подготвена. Артилерийската материална част е остаряла, не достигат стрелково оръжие, свързочни средства, боеприпаси и тилово имущество. Въпреки това армията е мобилизирана и до средата на октомври е извършено съсредоточаването и стратегическото й развръщане. Численият й състав възлиза на 15 908 офицери и 600 772 подофицери и войници. 17-и артилерийски полк на позиции през Първата световна война. През ноември 1915 г. Първа и Втора български армии разбиват главните сили на сръбските войски в района на Косово поле и овладяват Прищина. Освободени са Скопие, Прилеп, Велес, Охрид и много други градове в Македония, свързали името си с българската история. При връх Каймакчалан войниците ни отбиват шестдесет атаки на десет пъти по-многоброен противник. Забележителен успех постига българската Трета армия, която овладява Тутраканската крепост, “този Вердюн на Близкия Изток”, както го оприличава германският фелдмаршал Макензен. През позиционния период на войната 1917-1918 г. българските войски водят тежки отбранителни боеве на завоя на река Черна и Добро поле. Легендарна е отбраната на Битолския участък от Южния фронт. Тук в майските боеве през 1917 г. и септемврийските - 1918 г. Девета пехотна плевенска дивизия разбива настъплението на английските войски след ожесточени многодневни сражения. В Първата световна война Българската армия дава най-големите загуби в историята си – над 100 000 убити и над 160 000 ранени. ПРЕДГОВОР През лятото на 1914 г. избухва Първата световна война. Разгаря се грандиозен военен сблъсък между две големи военно-политически групировки – Съглашението (Антантата) и Съюза на Централните сили. Както е известно, в глобален смисъл войната се води за преразпределение на владения, на богатства и за политическо доминиране в света. Кръвопролитието продължава повече от четири години и завършва с победа на Съглашението. Почти докато трае войната в България е на власт коалицията на Либералната, Младолибералната и Народнолибералната партия (впоследствие част от тази партия начело с Н. Генадиев напуска коалицията). Тази коалиция, зад която стои цар Фердинанд, след известно тактическо изчакване включва България в Съюза на Централните сили. В началото на октомври 1915 г. България започва военни действия срещу Сърбия, а значи и срещу Антантата. Крайните резултати са известни – катастрофално поражение на Съюза на Централните сили . България и Антантата през Първата световна война ЗАКЛЮЧЕНИЕ Политиката на Радославов към Антантата и политиката на Антантата към България от самото начало бяха обречени на провал. Намеренията и действията им в Първата световна война бяха продиктувани от възгледите им за съотношението на силите на Балканите. България преследваше локална балканска политика, без да обръща особено внимание на имперските интереси на големите държави. Проблемът бе, че в тази война в най-силна степен в последното столетие се преплетоха имперските и локалните интереси на двата военнополитически съюза. Балканските проблеми служеха като разменна монета, чипове в голямата игра за световно надмощие. Това българските политици не можаха да осъзнаят до самия край на дипломатическото наддаване. Техният поглед беше ограничен от Мазурските езера на север до Проливите и Егейските острови на юг. При това твърде дълго свикнали да бъдат обект на изостреното внимание и апетитите на Австро-Унгария и Русия, софийските държавници с труд възприемаха новите фактори в дипломатическата игра. А и шансовете им за успех, сравнени с тези на другите балкански страни, не бяха големи. В началото на периода, който разгледахме, целите на България влизаха в противоречие с целите на държавите от Антантата. За да получи подкрепа в Париж, Лондон или Петроград, София трябваше да промени политиката на Съглашението, вече избрало свои опорни точки на полуострова — нещо, което едва ли бе възможно. От гледна точка на либералите обратното бе много по-реалистично — една политика, следваща Централните сили, щеше да върви в по-голяма или по-малка степен в унисон с техните цели. Радославов и Фердинанд трябваше да вземат критично решение, за което знаеха, че дълго ще тегне върху съдбините на българския народ. Не би могло да се каже, че направиха с леко сърце избора си. Самият факт, че се колебаха толкова дълго преди да преминат Рубикон, е показателен. Но пред себе си нямаха и много открити пътища. В историята на военните конфликти почти никога не е имало случай държава да е осъществила стремежите си чрез неутралитет, както и почти няма случай, като изключим може би примера на Италия, държава доброволно да се е отказала от част от своята национална територия, дори и срещу много по-големи бъдещи придобивки. Това се съзнаваше и от съвременниците и неслучайно, без тесните социалисти и донякъде земеделците, всички останали политически партии не се обявяваха против намесата във войната, а против избраната от либералите страна в конфликта и против прибързването при вземането на решение. Ако приемем определението на един от най-добрите специалисти по теория на международните отношения Фред Икле, задължително условие за успешни преговори е наличието на общи интереси и конфликт. Конфликти на Балканите имаше повече от необходимото, но България не можа да установи сфера на общи интереси с нито една от балканските страни. Вярно, че и това не може да се вмени във вина единствено на Радославов или Фердинанд. Румъния и Сърбия се опасяваха от Австро-Унгария, Гърция — от Турция, Румъния — от Русия. Нито една от тези три големи държави не представляваше сериозна заплаха за незавимостта или самостоятелността на България. Оттук от началото до края на конфликта тя си остана изолирана на полуострова и водеше преговорите съвсем самостоятелно. Това можеше да ласкае националното самочувствие на българските политици, но ясно предричаше неуспех. Всъщност в София искаха да се възползват от затрудненото положение на Сърбия на първо място и в по-малка степен от това на Гърция и Румъния, за да преразпределят основно картата на полуострова. Това, което България щеше да спечели, другите щяха да загубят. За да се примирят със загубата, трябваше да има достатъчно силна заплаха, която да ги принуди да отстъпят. Българите трябваше да убедят своите противници в преговорите, че липсата на споразумение ще се окаже по-опасно, отколкото постигането на споразумение; да ги накарат да мислят, че забавянето в преговорите може да влоши вместо да подобри условията. При преговори от този род общият интерес отива в периферията, докато конфликтът минава на преден план. Тук именно беше силната страна на сръбските, гръцките и румънските държавници. За разлика от българските те съумяха да доловят, че победата във войната ще бъде за Антантата, и бяха готови дори да претърпят временен крах, за да постигнат резултати в края. Едно от задължителните условия за успешни преговори е наличието на доверие между преговарящите страни. Точно такова на Балканите напълно липсваше. Никой от балканските държавници не изпитваше и грам доброжелателност към когото и да било от колегите си. Антантата като цяло, както това многократно бе изтъквано и в повествованието, не хранеше и най-малко доверие в моралните качества на Радославов, а още по-малко пък в „лисицата Фердинанд". Но и в София 1914 и 1915 г. бяха години на криза на доверието. Двата политически лагера не вярваха във великите държави, та дори и бяха скептични към бъдещите си съюзници. По-специално сред силите на Антантата само Великобритания в общи линии бе държавата, на която, макар и не без сериозни резерви, се доверяваха донякъде както управляващата коалиция, така и буржоазната опозиция. Оценката и отношението на Радославов към преговорите с Антантата бяха в пряка зависимост от целите, които си беше поставил. Максималистичната програма за осъществяването с един удар на пропилените нъзможногти за обединяване на българското племе преодоляваше и неприязънта, с която се отнасяше към компромисните предложения на Антантата. Преговорите с нея след пролетта на 1915 г. бяха псевдопреговори, с които искаше не толкова да изтръгне отстъпки, колкото да постигне успех в преговорите си с Централните сили. При това за България в Европа бе вече изграден отрицателен стереотип. Той включваше не толкова качествата на самия български народ, колкото способността на водачите му да намират верните политически решения в критични ситуации. Въпросът, който стоеше пред всички български политици, бе да се постигне най-пълно националното обединение. В него се съдържаха редица подвъпроси — каква трябва да бъде политическата ориентация на страната, какво е равновесието на силите на Балканите и как би могло то да бъде променено в българска полза. Това, че веднъж обединен, българският народ щеше да се превърне в най-големия на Балканите, беше страна на проблема, върху която никой български държавник не обичаше да се разпростира. Старо правило в международните преговори е, че ако става въпрос за преговори, а не за диктат, ничии искания не могат да бъдат напълно изпълнени, а либералите не искаха да правят никакви компромиси в своите стремежи. На какво ни учи тъжната история на преговорите на Балканите през Първата световна война. Преди всичко, че никой нито за момент не се съмняваше в справедливостта на националните искания на българите и никой нито за момент не помисляше да ги изпълни. Вярно е, че експертите на всички нива призоваваха към справедливост, и то не в нейния естетизиран, чисто обективен смисъл, а като гаранция срещу предотвратяване на бъдещи конфликти. Но експертите винаги щяха да работят към съответните министерства, независимо коя партия беше на власт и те можеха да си позволят да разсъждават дългосрочно с оглед на стратегическите цели на съответната държава. За политиците подобен лукс беше разкош. Те се нуждаеха да бъдат избрани и полезрението им рядко надскачаше бъдещите избори. Въпросите за политическото развитие и баланса на силите след двадесет години беше нещо много интересно и достойно за разговор на лула до камината, но в никакъв случай не си струваше заради това да бъдат загубени стоте гласа, които можеха да означават още четири години в парламента или недотам почетна оставка. Затова нито за секунда политиците не допускаха изискванията на историческата справедливост да им препречат пътя към кратковременната политическа изгода. Историята на преговорите през Първата световна война навяват тъжни мисли и за моралните стойности на политиката и дипломацията. Те ни учат как не трябва политиците да си играят със съдбата на народите; как не трябва да действува дипломацията; как правото и справедливостта не трябва да се огъват пред диктата на насилието; как емоциите не трябва да замъгляват разума; как тактически съображения не трябва да изместват стратегическите въпроси на историческото развитие, защото насилието хвърля дълга сянка. България и Антантата през Първата световна война Антантата и България след българската намеса във войната (октомври 1915 — септември 1918) Революцията измени изходните предпоставки на борбата за следвоенно влияние. В първата си официална декларация новото правителство заяви, че ще спазва сключените договорености и ще продължи да е вярно на съюза с Великобритания и Франция. Министърът на външните работи П. Милюков бе известен като твърд привърженик на агресивната политика на руския царизъм в областта на Проливите. За него Цариград бе неделима част от наградата, която Русия трябваше да получи. Още при поемането на властта той възложи на министерството да продължи да проучва възможността за организиране на десантна операция на Проливите — идея, подхваната от царското правителство в последните дни от съществуването му. Дори Керенски бе принуден да заяви в спомените си, че Милюков продължавал „имперската политика на Сазонов". Войнишките маси обаче след три години безмилостна война съвсем не горяха от желание да продължават да мръзнат във въшлясалите окопи за правото да побият кръст на „Св. София" и Цариград да стане трета столица на Русия. Перспективите за бъдещото икономическо развитие и стратегическото господство на Русия в Източното Средиземноморие и славянския свят бледнееха пред необходимостта да се сложи край на конфликта и да се разреши аграрната криза в огромната държава. Френските и английските съюзници на Русия видяха в революцията удобен повод безболезнено да отхвърлят поетите задължения. Задачата бе двуостра — да накарат буржоазнодемократичното правителство само да се откаже от Цариград и да задържат руската армия във войната. В печата започнаха венцехваления за нова демократична Русия. Подтекстът бе, че принципите на свободата не могат да й позволят да анексира Проливите. Начена и не съвсем координирана, но затова пък енергична атака срещу позициите на Русия в коалицията. На представителите й на съюзническите конференции не особено културно бе показвано, че в момента тя е най-слабият съюзник и нейните интереси ще бъдат зачитани в най-слаба степен. До Февруарската революция малцина в София се бяха замисляли над перспективата за сепаративен мир. Смяната на режима в Петроград породи надежди, че нова революционна Русия или ще бъде отслабена прекалено и ще бъде победена от Централните сили, или ще отстъпи от империалистическите стремежи на царизма на Балканите. Прокрадваше се и очакването, че Милюков ще облече в практическа форма безспорните си теоретически познания по балканските въпроси. Известна доза основание за подобни настроения имаше. Само два месеца преди революцията той бе писал във френския вестник „Журнал", че войната нямало да избухне, ако не били несправедливите условия на Букурещкия мир, и нямало да завърши, ако те не бъдат изменени. В показанията си пред следствената комисия за дейността на Временното правителство той заяви, че сключването на сепаративен мир с България било най-важната задача, която стояла пред неговото министерство: „С България като наш съюзник много лесно бихме приключили с Турция... и, разбира се, Проливите отдавна щяха да са в наши ръце". А в разговор с Палеолог Милюков подробно разви балканската си програма. Що се отнася до България, тя трябваше да получи безспорната зона в Македония, Кавала и Южна Добруджа със Силистра. Палеолог беше ужасен. На 7 март 1918 г. Милюков нареди на дипломатическия представител на Русия в Швейцария да не отблъсква, а дори сам да търси контакти с български емисари. Представителят в Норвегия К. Гулкевич, който бе получил ново писмо от Ризов, трябваше да му отговори в положителен смисъл. Така може би за първи път от намесата на България във войната една от съглашенските държави започна да дири сериозни контакти с българската страна. Всъщност търсенето на подходящи контрагенти за евентуални преговори бе започнало още към края на 1915 г. Проблемът бе, че липсваха кандидатури. В комисии към външните министерства на Франция и Англия се споменаваха различни имена, но те бяха или на политици с традиционни просъглашенски симпатии, но с неизвестни в дадения момент настроения, или на личности, които щедро предлагаха услугите си и се стремяха да компенсират с прекомерен ентусиазъм липсата на реално влияние. Години наред повтаряли тезата, че зад всички непредсказуеми действия на българската дипломация стои Фердинанд, ръководителите на Антантата се бяха озовали пред неразрешим възел от проблеми — да бъде оставен Фердинанд на престола едва ли щеше да бъде възможно, а негов противник с широка обществена подкрепа не виждаха. Александър Велики сред ръководителите на Антантата нямаше и те тръгнаха по пътя на най-слабата съпротива — преследваха предложения със съмнителен характер, изтикваха на преден план имена без тежест, с една дума, симулираха дейност, зад която не се криеше нищо. Започна гротескна върволица от предложения и епизоди, които на моменти копираха авантюрните романи на Евгени Сю и щяха да бъдат смешни, ако от тях не зависеше бъдещето на българския народ на Балканите. Най-често в дипломатическите канцеларии се спрягаше името на Симеон Радев. Образованието и финесът му правеха благоприятно впечатление на фона на някои други български дипломати. Близостта с Генадиев, все още считан за алтернативна политическа фигура, придаваше тежест на мнението му. Очевидно той бе и единственият, който вдъхваше опасения у съседите на България, защото те не жалеха усилия, за да го очернят в очите на Съглашението. В списание „Ню Юръп" го описваха емоционално: „всяка дипломатическа служба си има своите чакали". Според тях Симеон Радев бил безскрупулен, слабокултурен и т. н.. Френското разузнаване използваше услугите на някои български емигранти във Франция и Швейцария. Най-активен сред тях бе пловдивският арменец Л. Саваджиян. Без особени морални скрупули той предлагаше перото и усилията си на всеки, който проявеше желание и имаше достатъчно дълбок джоб, за да ги плати. Преди войната в Париж бе опитал да издава вестник „Л'Ориан", с помощта на който искаше да издои българската легация. Препоръките му бяха хвалебствена ода в чест на Фердинанд, която бе писал през 1908 г., и крещящото самохвалство на първата страница на пробния брой, с който обявяваше, че само във Франция имал сто и двайсет хиляди абоната. За Станчов цялата работа толкова откровено намирисваше на балканска шашкъния, че той отказа всякаква подкрепа. Французите се оказаха по-доверчиви, а може би нямаха и особен избор. Саваджиян се настани досами френско-швейцарската граница и започна да слухти сред емиграцията. Времето си запълваше с писане на ежеседмични доклади до Париж и публикуване на оскърбителни памфлети срещу България и българите. Най-невъздържани бяха ругатните срещу Фердинанд. Отказът на българския цар да развърже кесията си явно не бе забравен. (Нека да споменем, че след войната Саваджиян предложи на земеделското правителство услугите си, разбира се, наново не безкористно.) Източници за информациите му имаше предостатъчно. В Швейцария по онова време пребиваваха неколкостотин българи. На лечение пристигаха политици; честни търговци и гешефтари търсеха сделки с неутралните страни; студенти се учеха в различни университети; в Берн, Женева и Лозана работеше българска пропагандна мисия. Мнозинството от тях бяха привърженици на режима на Радославов. Не липсваха и негови противници, но повечето бяха достатъчно благоразумни, за да не го показват явно. Някои компенсираха липсата на фронтови вълнения с кроежи за смъкването на Фердинанд, а междувременно предаваха сведения на разузнаването на Антантата. Видни членове на пропагандната мисия, като статистика К. Попов, географа Ат. Иширков, поддържаха връзка с френското разузнаване. Полковник В. Николай — шеф на германското разузнаване, констатира язвително в спомените си, че Съглашението нямало нужда от разузнавателна мрежа в България, тъй като всички необходими сведения получавало от Швейцария. А началникът на германския Генерален щаб Е. фон Лудендорф, който иначе не глези с особено внимание българската армия в спомените си, счете за нужно да отбележи, че „поведението на отделни българи в Швейцария ни вдъхваше сериозни опасения". Макар още от самата намеса на България трите държави от Антантата да си бяха държали очите широко отворени, до Февруарската революция никой не бе пристъпил от царството на идеите в царството на действието. Милюков направи решителна крачка. През цялото лято на 1317 г. Временното правителство търсеше канали за въздействие върху политиците в София. Ориентацията наново бе към опозицията. И Милюков не можеше да се откаже от идеята, че е невъзможно да се разчита на Фердинанд. В края на юни генерал Луков изпрати от действуващата армия до Радославов копия от три писма, изпратени по преминали фронтовата линия български военнопленници. Писмата бяха подписани от Сурин, бивш руски кореспондент в София, и руския генерален консул в Солун Кал. Получатели бяха Ив. Гешов, Ст. Бобчев и Ал. Малинов. Според писмата Русия била готова да признае „разумните" български претенции в Македония. Подобна мисия, ако може да се вярва на недотам достоверните му мемоари, бе възложена и на Коста Тодоров, който в момента бе офицер във френската армия. Месец по-късно в Швейцария Манделщам установи контакт с архимандрит Стефан, който играеше известна роля в опозиционната емигрантска групировка. Той предаде на дипломата писмо с исканията на опозицията. Проблемът бе, че нито Стефан имаше реална сила зад гърба си, нито Временното правителство, притиснато от конфликта у дома и нарастващата агитация на болшевиките, можеше да си позволи активна външна политика. Това бе принуден да признае и новият министър на външните работи Терешченко. Два дни преди избухването на Октомврийската революция той на практика преустанови контактите с българите. Независимо от провала усилията на Милюков разтревожиха и активизираха английската и френската дипломация. Те нямаха никакво желание да видят Русия в старата й доминираща роля на Балканите. Още когато Милюков бе поискал да се предложи нещо реално на България, Палеолог бе побързал да го тури на мястото му: „Вие забравяте — заяви той, — че Солунската експедиция дава на Франция преимуществени права за разрешаването на балканските въпроси". Пришпорени от бързия ход на събитията, французите на свой ред потърсиха по-сериозни контакти. В Париж живееше жененият за французойка Димитър Цоков, дипломатически представител в Лондон в началото на века. Още в началото на декември 1915 г. френското разузнаване обмисляше възможността да го използва за своите цели. В края на юли 1917 г., взел съгласието на Форин офис, новият министър на войната Пенлеве го изпрати в Швейцария, за да установи връзка с опозицията в България. По повод мисията му в Ке д 'Орсе разработиха подробен проект за мястото на България във френската балканска политика. В проекта се признаваше, че е изгодно възможно най-бързо да се сключи мир с българите. Основната пречка била Македония, за която сърбите знаели, че „не е сръбска", но не искали да отстъпят. В крайна сметка авторът на проекта наново, макар и несмело се връщаше на мисълта за автономна Македония. Години по-късно, разпитван от следствената комисия, назначена от Народното събрание за търсене на виновниците за националните катастрофи, Цоков преценяваше, че особен резултат от пътуването му нямало, макар действително да се срещнал с емигрантите. Вестниците в Швейцария подразбраха за целите на идването му и българската легация трябваше да излезе с опровержение на слуховете, че се водели полуофициални преговори. В Лондон също проличаха настроенията в полза на търсене на сепаративен мир със съюзниците на Германия. Лойд Джордж говореше пред френския министър-председател Александър Рибо, че сепаративен мир с Турция или България би разрешил трудностите на коалицията в Ориента. В Камарата на общините Балфур заяви, че „най-фаталният удар за германците би било да се откъсне някой съюзник от тях". Изявлението предизвика голяма статия на Н. Бъкстон в „Кънтемпъръри ривю". Той безжалостно критикуваше грешките, допуснати от съглашенската дипломация през 1914—1915 г., и призоваваше към справедливо разрешение на националните въпроси на Балканите, което единствено би могло да осигури граен мир в изтерзания полуостров. От Лондон в Швейцария пристигна И. Ангелов, бивш генерален консул във Великобритания, подал през 1915 г. оставка в знак на протест при българската намеса. Той твърдеше, че бил официално натоварен да предложи сепаративен мир с известни териториални придобивки, заем и помощ за развитието на българската военна флота в Егейско море. По тези предложения би могло да се спори, тъй като не се споменават никъде другаде в документацията, но те отговаряха на основните насоки на английската политика в момента. През август 1917 г. във Форин офис направиха първия сериозен опит да проучат настроенията на емигрантите в Швейцария и особено потенциалните възможности на така наречения „Комитет за национална отбрана". Ръководството му твърдяло, че ако получи гаранция за запазване обединението на българите, ще свали Радославов. Контактът трябваше да установи Дж. Грегъри — един от не особено влиятелните служители във Форин офис. След серия от мелодраматични приключения, още по-мелодраматично описани в спомените му, той се срещна със Стефан — за да се убеди, че ръководството на комитета представлява само себе си. Твърде непохватно то опитваше да поласкае Великобритания, като искаше английски принц за българския престол. Грегъри отблъсна съмнителната чест, но през септември се завърна в Швейцария, за да установи, че комитетът се е разпаднал на две враждуващи фракции. Този път сред посрещачите му освен Стефан беше Цоков и някакъв дъновист, може би писателят Андрейчин. А и министрите на външните работи на балканските страни, подразбрали за предполагаемите преговори, излязоха със съвместно протестно комюнике. Пашич заяви остро, че ще отстъпи пред България само ако Антантата го принуди с оръжие в ръка. В Лондон реагираха с раздразнение: „Явно е, че няма да се бием винаги за екстравагантните искания на Сърбия, Гърция и Румъния", но се отказаха да упорствуват. Позицията на Радославов и Фердинанд при тези преговори е твърде неясна и двусмислена. Наличната документация позволява, макар и с доста резерви, да се издигне хипотезата, че до сключването на Букурещкия мир с Румъния през февруари 1918 г. министър-председателят нямаше нищо против в Берлин да научават за евентуални преговори на българите с Антантата. Това би му осигурило по-добри позиции за натиск по добруджанския въпрос. После подобна заплаха стана излишна. Условията на мира показаха, че германците не са склонни да се съобразяват с исканията на българския си съюзник. Северна Добруджа бе обявена за кондоминиум на Централните сили. Това бе плесница в лицето на Радославов, но той не можеше да си позволи да скъса с курса, който водеше вече четири години. Затова верният му дипломатически представител в Берн Пасаров, който внимателно поощряваше Стефан, сега рязко се дистанцира от него. Изуменият свещенослужител, който бе свикнал да съобщава в легацията за хода на преговорите, нажалено се оправдаваше, че през цялото време бил смятал, че действува със съгласието и одобрението на министър-председателя. Постепенно възможностите за маневриране както на съглашенската, така и на българската дипломация ставаха все по-ограничени. През пролетта на 1917 г. съглашенските войски принудиха крал Константин да абдикира в полза на сина си Александър. Венизелос триумфално влезе в Атина и, разбира се, веднага обяви официално война на България. Манипулациите с гръцка територия ставаха почти невъзможни. Допълнителен и този път съкрушителен удар върху възможността за изгоден за България сепаративен мир нанесе Октомврийската революция. Едно от най-ефективните средства за давление — заплахата от Петроград — изчезна, а и стойността на България в очите на Антантата рязко намаля. Очакваната слабост на Русия задълго щеше да блокира руските стремежи към Проливите. От края на 1915 г. — началото на 1916 г. Югославският комитет засили пропагандата си срещу Австро-Унгария. Съюзяването на усилията му с тези на чешката емиграция, ръководена от проф. Томаш Масарик, преобърнаха общественото мнение. Разпадането на двуединната империя, за което никой преди не мислеше сериозно, ставаше все по-вероятно, но за да бъде постигнато, трябваше да се воюва до окончателна победа. Логичният извод бе — никакви сепаративни преговори. А и тънкият лед на пробългарски настроения се бе пропукал навсякъде. През 1916—1917 г. влиятелни депутати в английския парламент нееднократно предупреждаваха, че всеки опит за сепаративен мир с България за сметка на съседите й ще бъде посрещнат на нож. Правителствените говорители не се ангажираха с определена страна, но явно не възнамеряваха да правят жертви в българска полза. Във френската камара подобни въпроси дори не бяха повдигани, защото нямаше никой достатъчно налудничав да си представи за момент, че подобно нещо ще бъде възможно. Макар, както посочва Пиер Ренувен, общественото мнение никога да не детерминираше насоката на правителствената политика, никое правителство не искаше да се възправя без нужда против него. Сръбската, гръцката и румънската пропаганда против България се засилваха от ден на ден. Простата проява на доброжелателност, та дори и само обективност към българската кауза ставаше политически все по-неудобно, та дори и небезопасно. В трите съглашенски страни изникнаха всякакъв род дружества в подкрепа на балканските съюзници — във Великобритания това беше „Сръбското дружество на Великобритания", вдъхновявано от въздесъщия Ситън-Уотсън, в Париж — „румъно-френското дружество'', Комитетът на румънците ог Трансилвания и „елинското дружество". Участниците в тях невинаги бяха оръдия на пропагандата на Белград, Атина и Букурещ, но тесните контакти, които поддържаха с легациите, правеха разликата чисто теоретическа. Те провеждаха дни на дружбата, на които говореха пропагандисти, изпратени от министерствата на външните работи на балканските страни; заливаха страниците на печата със статии и писма на читатели; чествуваха тържествено националните празници на Сърбия, Гърция и Румъния. Само в чест на годишнината от Косовската битка през 1916 г. в дванадесет хиляди училища и двадесет и три хиляди църкви във Великобритания бе проведен ден на Сърбия. Из Корфу и в Егенска Македония пристигаха парламентарни делегации, които сами можеха да се убедят в правотата на каузата на съюзените народи и „варварството" на българите. Като неудобен спомен, скрит нейде в миналото, останаха настроенията от началото на войната, когато в „Джон Бул" бяха възкликнали: „По дяволите Сърбия!" В Лондон бе основано списание „Нова Европа", което трябваше да осведомява властимущите за националните проблеми на Австро-Унгария, Русия и Балканите. Неговият редактор и вдъхновител Р. Ситън-Уотсън бе прехвърлен от медицинското поделение, в което служеше, в Министерството на информацията, в което имаше далече по-големи възможности да въздействува върху насоките на политическото мислене. Тиражът на списанието бе ограничен и несравним с реалното му влияние. В него Й. Цвиич, Т. Ионеску, Н. Йорга поместваха статии против „империалистическите стремежи" на България, прекроявайки в своя угода миналото и настоящето на Балканите. В спора между патриотизма и истината патриотизмът като истинска държавническа добродетел обикновено побеждаваше. Още в първия боой насоката на списанието стана явна. Редакторите му биеха тревога срещу българската пропагандна кампания. През 1912 г. българите заблудили европейското обществено мнение, като измислили несъществуващите сражения при Лозенград и Чаталджа и сега искали да повторят успеха си. Десетки брошури и тежки томове, с които противникът при желание можеше да бъде унищожен и физически, представяха сърби, гърци и румънци като бастион на западната цивилизация, „бранители на портата" пред „българо-татарите". Смазването и обезличаването на България трябваше да бъде надеждна гаранция за мира на полуострова. Кампанията разколеба позициите и на малкото останали български приятели. Дори дейци, които години обективно бяха писали и говорили за балканските взаимоотношения, сега твърдяха, че мир с България за сметка на съседите й е немислим. Малцината, които продължаваха да настояват, че поне от морална гледна точка Антантата е допуснала грешка в политиката си на Балканите, се превърнаха в изолирана групичка, чийто глас бе недоловим в общия хор.
  2. незнам , ако са стари данните и знаеш какво точно е променено го промени ... __________________ Bathory: OK. __________________
  3. player_pz

    САЩ

    САЩ Пълно наименование - Съединени американски щати Страната се състои от три несвързани помежду си части. Основната континентална част е с площ 7 825.2 хил. кв. км. Граничи на север с Канада - 6 416 км, на юг с Мексико - 3 115 км и има брегова линия с Тихия океан - 3 270 км, Атлантическия океан - 3 329 км и Мексиканския залив - 2 476 км. Аляска има площ 1 530.7 хил. кв. км, граница с Канада - 2 476 км, брегова линия с Тихия океан - 8 995 км и Северния ледовит океан - 1 706 км. Хаваите са 24 острова в Тихия океан с обща площ 16.7 хил. кв. км. Общата площ на страната е 9 372.6 хил. кв. км. САЩ имат и владения в Карибско море - Пуерто Рико и Вирджински острови, в Тихия океан - Източно Самоа, Гуам, Мидуей, Уейк и др. Половината от територията на страната е заета от високи планински хребети и плата. В западните части са Кордилерите и Скалистите планини с височина над 4 000 м. Най-висока точка е връх Маккинли - 6 194 м в Аляска. На изток - Апалачите с най-висока точка връх Мичъл - 2 037 м. Между Кордилерите и Апалачите са разположени обширни вътрешни равнини, а на юг Мексиканската низина, в която се включва и полуостров Флорида. Климат - в голяма част от страната умерен и субтропичен, континентален и тропичен на полуостров Флорида. Средните януарски температури са от -24 градуса Сº в Аляска и -18 градуса Сº в Централните равнини до 12 градуса Сº в югозападните части и до 20 градуса Сº на полуостров Флорида. Средните юлски температури са от 14-22 градуса Сº на западното крайбрежие до 16-26 градуса Сº на източното и до 32 градуса Сº във вътрешните плата и южните части на страната. Валежи - 1000-2000 мм на изток и в приморските ивици; 600-900 мм в Централните равнини; 400-600 мм във Великите равнини; 400 мм в платата; под 100 мм в пустинните райони (пустинята Мохаве). Главни реки - Мисисипи с притоците Мисури и Охайо, Колумбия, Колорадо и Юкон (в Аляска). В североизточните части са разположени граничните с Канада Велики езера - Горно, Мичигън, Хюрън, Ери и Онтарио. На територията на САЩ са представени всички природни зони - от тундра в Аляска до смесени гори, които прехождат на юг в широколистни и субтропични, а в централните равнини - в прерии и сухи степи, вътрешните плата са пустини и полупустини. Население - 269 850 хил. жители. Гъстота - 28.8 жит. на кв. км. Естествен прираст 5.5. Средна продължителност на живота - мъже - 73 г., жени - 80 г. Етнически състав - германска група - 82.7 % (от тях американци - 91.3 %, 1/6 са негри), евреи - 3.1 %, немци - 2.6 %, австрийци - 0.6 %, шведи - 0.4 %, англо-канадци - 0.4 %, англичани - 0.4 %, норвежци - 0.3 %, холандци - 0.2 %, датчани - 0.2 %, други - 0.5 %); романска група - 9.9 % (от тях мексиканци - 45.2 %, италианци - 21.6 %, пуерториканци - 8.9 %, франко-канадци - 8.65 %, кубинци - 3.6 %, французи - 2.7 %, португалци - 2.6 %, доминиканци - 1.1 %, испанци - 0.9 %, колумбийци - 0.8 %, аржентинци - 0.4 %, хаитяни - 0.4 %, други - 3.2 %), славянска група - 3.1 % (от тях поляци - 55.1 %, руснаци - 14.5 %, словаци - 7.5 %, чехи - 7.3 %, украинци - 7.2 %, сърби - 3.2 %, българи - 1.8 %, хървати - 1.7 %, други - 1.7 %), други индоевропейски народи - 1.5 % (от тях ирландци - 40.8 %, арменци - 17.7 %, гърци - 14.9 %, индо-пакистанци - 10.3 %, литовци - 7.6 %, персийци - 3.4 %, албанци - 2.7 %, уелсци - 1.4 %, други - 1.2 %), унгарци - 0.3 %, фини - 0.1 %, китайци - 0.4 %, филипинци - 0.3 %, японци - 0.3 %, араби - 0.3 %, местни (аборигени) народи - 0.8 % (от тях индианци - 88,2 %, хавайци - 9.4 %, ексимоси - 2.0 %, алеути - 0.4 %), други - 0.3 %. Официален език - английски. В 1/3 от САЩ - предимно южните щати - испански. Конфесионален състав - християни - 91.7 % (от тях протестанти - 68.4 %, католици - 27.6 %, православни - 3.1 %, монофизити - 0.4 %, униати - 0.3 %, други - 0.2 %), юдаисти - 2.4 %, мюсюлмани - 1.9 %, индуисти - 0.2 %, други - 3.8 %. Градско население - 77 %. Столица - Вашингтон (2.7 мил. ж.). Големи градове - Ню Йорк (15.0 мил. ж.), Лос Анджелис (10.5 мил. ж.), Чикаго (6.6 мил. ж.), Филаделфия (4.1 мил. ж.), Сан Франциско (4.0 хил. ж.), Маями (3.5 мил. ж.), Детройт (3.0 мил. ж.), Далас (2.9 мил. ж.), Сан Диего (2.5 мил. ж.), Бостън (2.5 мил. ж.), Хюстън (2.4 мил. ж.), Феникс (2.3 мил. ж.), Атланта (2.3 мил. ж.), Сент Луис (1.8 мил. ж.), Бъфало (1.5 мил. ж.), Кливлънд (1.4 хил. ж.). Административно деление - 50 щата и 1 столичен федерален окръг. Групирани в 9 района: I - Нова Англия - Мейн, Ню Хемпшър, Вермонт, Масачузетс, Роуд Айлънд, Кънектикът; II - Средноатлантически щати - Ню Йорк, Ню Джърси, Пенсилвания; III - Североизточен център - Охайо, Индиана, Мичигън, Уисконсин; IV - Северозападен център - Минесота, Айова, Мисури, Северна Дакота, Южна Дакота, Небраска, Канзас; V - Южноатлантически - Делауер, Мерилънд. Федерален окръг Колумбия, Флорида; VI - Югоизточен център - Кентъки, Тенеси, Алабама, Мисисипи; VII - Югозападен център - Арканзас, Луизиана, Оклахома, Тексас; VIII - Планински щати - Монтана, Айдахо, Уайоминг, Колорадо, Ню Мексико, Аризона, Юта, Недвада; IХ - Тихоокеански щати - Вашингтон, Орегон, Калифорния, Аляска, Хаваи. По-важни исторически събития и дати - до ХVI в. - територията е населена само от индиански племена (около 2 млн. жит.); 1607 г. - първо заселване от англичани по югоизточното крайбрежие, а през 1620 г. - и на североизточните части; 1756-1763 г. - война с Франция. Англичаните завземат Канада и Луизиана. Образуват се 13 британски колонии по източното крайбрежие; от началото на ХVII в. - започва заселване на негри-роби от Африка; 1775 г. - начало на Войната за независимост. Бившите 13 колонии се обединяват и създават самостоятелна държава - Съединени американски щати; 4 юли 1776 г. - приета е Декларацията за независимостта; 1787 г. - приета конституцията; 1846-1846 г. - война с Мексико и завземане на половината мексикански територии - щатите Тексас, Ню Мексико, Аризона и част от Калифорния; 1846 г. - северозападното тихоокеанско крайбрежие е присъединено към САЩ; 1861-1865 г. - гражданска война и победа на Северните щати. Отмяна на робството; 1867 г. - Русия продава на САЩ Аляска и Алеутските острови; 1893-1898 г. - присъединяване на Хавайските острови; 1898 г. - Испано-американска война. САЩ завладява Пуерто Рико и Гуам; 1917 г. - участие в Първата световна война на страната на Антантата - военни действия в Европа, Северна Африка и в Тихия океан; 1941-1945 г. - участие във Втората световна война - победа над Германия и Япония; 1949 г. - по инициатива на САЩ се създават НАТО, СЕНТО и СЕАТО; 1950-1953 г. - участие на САЩ в Корейската война; 1965-1973 г. - участие във Виетнамската война; 1991 г. - участие във войната срещу Ирак в Персийския залив; 1999 г. - натрапническа интервенция в Косово; 2003 г. - обидени от неуспеха от 1991 г., под предтекст, че ЦРУ разполага с неопровержими доказателства за наличие на химическо оръжие на територията на Ирак, САЩ повторно навлизат в Ирак и без обявяване на война масово бомбардират мирното население, разрушавайки безценни паметници на културата, преживели вековни исторически катаклизми. Държавно устройство - федеративна република. Действат конституцията от 1787 г. Глава на държавата - президент, избиран за 4 години (най-много 2 мандата). Законодателната власт - конгрес, от две палати - Сенат (100 члена, по 2 сенатора от всеки щат, избирани за 6 години) и Палата на представителите (435 члена, избирани за 2 години). Изпълнителната власт принадлежи на президента, който назначава Кабинет на министрите (правителство). Отделните щати имат свои законодателни и изпълнителни органи. Парична единица - долар на САЩ (US $) = 100 цента Стопанство - водеща в света държава с високи темпове на икономическо развитие. Трудоспособно население - 130 млн. души, създава 20 % от световната промишлена продукция, осъществява 15 % от международната търговия, водач в разработването и усвояването на най-нови технологии. САЩ заемат първите места в света по добив на нефт, въглища, природен газ, злато, уран и по производство на електроенергия, стомана, чугун, мед, алуминий, олово и др. Основна роля в икономиката на промишлеността - металургия, машиностроене, приборостроене, електронна и електротехническа, нефтена, газова, химическа, автомобилна, самолетостроене, авиокосмическа и др. Важно значение има и агропромишленият комплекс - заети са 3.4 млн. души или 2.6 % от трудоспособното население. САЩ е най-големият износител на селскостопанска продукция (57 млрд. щ. д.) - над 15 % от световния продоволствен пазар. Основно се изнася - зърно, месни продукти, памук, тютюн, плодове, зеленчуци и др. Транспорт - шосета с твърдо покритие - 6 млн. км; ж.п. линии - 290 хил. км; тръбопроводен транспорт - 300 хил. км. По-важни морски пристанища - Ню Йорк, Нови Орлеан, Хюстън, Бомонт, Сан Франсиско, Лос Анджелис, Сиатъл. Езерни пристанища - Чикаго, Дулут, Бъфало, Кливлънд, Детройт, Толидо. Много летища с местно и международно значение. Туризъм - силно развита инфраструктура. Годишно страната се посещава от около 36 млн. туристи (без Хавай), носещи приходи 55 млрд. долара. От София до Вашингтон - 7 908 км
  4. player_pz

    Русия

    Русия Пълно наименование - Руска федерация Страната е разположена в източната част на Европа и заема цялата северна част на Азия. Граничи (в км) с Норвегия - 196, Финландия - 1 269, Естония - 294, Латвия - 245, Литва - 215, Полша - 210, Белорусия - 1 170, Украйна - 1 385, на юг - с Грузия - 783, Азърбайджан - 347, Казахстан - 5 637, Монголия - 3 485, Китай - 4 621, КНДР - 16, и има брегова линия с Тихия океан - 12 280 км, Северния ледовит океан - 19 240 км, Балтийско море - 135 км, Финския залив - 540 км, Черно море - 430 км, Азовско море - 672 км, и Каспийско море - 920 км. Площта и е 17 075.4 хил. кв. км. На европейската част се падат 3 685.4 хил. кв. км (21.6 %), а на азиатската - 13 380.0 хил. кв. км (78.4 % от общата площ). Около 70 % от територията са заети от равнини - Източноевропейска, в пределите на която са ниските възвишения - Валдайски, Средноруски, Приволжки и др. и низините - Окско-Донска, Прикаспийска и др. Източна граница на Източноевропейската равнина е планинската система Урал (най-висока точка - 1 895 м). На изток от Урал е Западносибирската равнина. Средносибирското плато и Якутската равнина. Планински области заемат източните и южните части на страната - северните части на Голям Кавказ (най-високата точка в Русия - връх Елбрус - 5 642 м), Южносибирските планини, включващи Алтай (връх Белуха - 4 506 м), Западен и Източен Саян. По дължина на Тихоокеанското крайбрежие са планините на Камчатка (вулканът Ключевская Сопка - 4 750 м) и Курилските острови с активно действащи вулкани. Климат - континентален, в северните райони - рязко континентален, в Далечния изток - умерен, мусонен. Средни температури - януари - от 0 до -5 градуса Сº в европейската част, до -40 градуса Сº и -50 градуса Сº в Якутия; юли - от 1 градуса Сº в Северен Сибир до 24-25 градуса Сº в Прикаспийската низина. Валежи - до 2000 мм в Алтай и Северен Кавказ, до 1000 мм в Далечния изток, 700 мм в Европейските равнини. Главни реки - Северна Двина, Печора, Об (с Иртиш), Енисей, Лена, Индигирка, Колима (към басейна на Северния ледовит океан), Амур, Анадир (към Тихия океан), Дон, Кубан, Нева (към басейна на Черно море и Атлантическия океан) и Волга (към Каспийско море). Езера - Каспийско море, Байкал, Ладожко, Онежко и др. Растителност - арктическа, тундрова, лесотундрова, степна, смесени гори (заемат около 65 % от площта на страната). Областите с вечна замръзналост в северните части заемат около 10 млн. кв. км. Население - 146 300 хил. жит. В европейската част живеят 91 700 хил. души (62.7 %), а в азиатската - 54 600 хил. души (37.3 %), от тях 24 % в Северен Кавказ. Гъстота - 8.6 жит. на кв. км. Естествен прираст - 3.5 Средна продължителност на живота - мъже - 62 г.; жени - 74 г. Етнически състав - руснаци - 81.5 %, татари - 3.8 %, украинци - 2.6 %, чуваши - 1.2 %, башкири - 0.9 %, белоруси - 0.7 %, молдовци - 0.7 %, немци - 0.6 %, удмурти - 0.5 %, арменци, аварци, евреи, марийци, казаки, коми, чеченци - всичко 0.4 %, други - 4.7 %. Официален език - руски. Конфесионален състав - християни - 88.7 % (от тях православни - 93.2 %, старообрядци - 4.7 %, протестанти - 0.7 %, католици - 0.3 %, униати - 0.5 %, арменогригорианци - 0.4 %, други - 0.2 %), мюсюлмани - 9.2 % (от тях сунити - 97.7 %, шиити - 2.3 %), юдаисти - 0.4 %, будисти (ламаисти) - 0.5 %, други - 1.2 %. Извън страната живеят около 25 млн. руснаци, главно в Казахстан, Украйна, Белорусия, САЩ, Канада, Австралия и др. Градско население - 78 %. Столица - Москва (8 391 хил. ж.). По-големи градове - Санкт Петербург (4 189 хил. ж.), Нижни Новгород (1 368 хил. ж.), Новосибирск (1 399 хил. ж.), Екатеринбург (1 274 хил. ж.), Самара (1 160 хил. ж.), Омск (1 159 хил. ж.), Уфа (1 086 хил. ж.), Казан (1087 хил. ж.), Челябинск (1 085 хил. ж.), Перм (1 022 хил. ж.), Ростов на Дон (1 022 хил. ж.), Волгоград (1 014 хил. ж.). Административно деление - в състава на Руската федерация има 89 равноправни субекта. Това са 21 републики - Карелия (столица Петрозаводск), Коми (Сиктивкар), Мари Ел (Йошкар Ола), Мордовия (Саранск), Чувашия (Чебоксари), Татарстан (Казан), Калмикия-Халм Тангч (Елиста), Башкортостан (Уфа)у Удмуртия (Ижевск), Адигея (Майкоп), Карачаево-Черкезия (Черкеск), Кабардино-Балкария (Налчик), Северна Осетия-Алания (Владикавказ), Ингушетия (Магас), Чечения (Грозни), Дагестан (Махачкала), Алтай (Горно Алтайск), Тува (Казъл), Хакасия (Абакан), Бурятия (Улан Уде), Якутия-Саха (Якутск). Автономна област - 1 - Еврейска. Автономни окръзи - 10 - Ненецки, Коми-Пермянски, Канти-Мансийски, Ямало-Ненецки, Таймирски, Евенкски, Агински-Бурятски, Уст Ордински-Бурятски, Корякски и Чукотски. Освен това има 6 края, 49 области и два града от федерално значение - Москва и Санкт Петербург. По-важни исторически събития и дати - IX в. образувана Новгородската република в състава на Киевска Рус; IX в. - създава се Волжка България със столица Булгар, която приема исляма в началото на IX в. Издигната е каменната крепост Казан - 1177 г. От 1223-1278 г. - близо 50 години, българите отблъскват монголските пълчища и запазват Русия и Европа от тях, до 1280 г., когато Волжка България е завоювана; XII в. - Киевска Рус се разделя на княжества - Владимиро-Суздалско, Рязанско, Тверско, Муромско, Ростовско и др.; XIII в. - територията е завладяна от монголите; 1240 г. - разгром на шведите на река Нева от княз Александър Невски; 1242 г. - победа над немците на Чудското езеро; 1325 г. - укрепване на Московското княжество, начало на обединяване на руските земи; 1480 г. - разгром на монголите; 1552 г. - Иван Грозни завзема Казанското ханство; 1613 г. - начало на династията Романови; 1720-1721 г. - Северна война - Русия получава излаз на Балтийско море; 1703 г. - в устието на Нева е основан град Санкт Петербург. 1721 г. - Петър I провъзгласява Русия за империя; края на XVIII в. - от Русия са завладени Литва, Белорусия, Украйна, Полша; 1801 г. - завладяване на Грузия; 1809 г. - завладяване на Финландия; 1812 г. - успешна война срещу Наполеон I; 1861 г. - отмяна на крепостното право (Александър II); 1905 г. - първа буржоазнодемократична революция; 1914-1917 г. - участие на Русия в Първата световна война; февруари 1917 г. - втора буржоазнодемотратична революция - сваляне на монархията; октомври 1917 г. - Октомврийска революция - начело на комунистическо управление - Ленин; 1918-1920 г. - гражданска война; 1922 г. - образуван СССР; 1933-1940 г. - масова колективизация и период на репресии (Сталин); 1939 г. - Съветската армия завладява Западна Украйна и Западна Белорусия; 1939-1940 г. - Съветско-финландска война; 1940 г. - СССР завзема Литва, Латвия, Естония и Молдова; 1941-1945 г. - участие във Втората световна война и победа над Германия, образуване на "социалистически лагер" начело със СССР; 1945 г. - победа над Япония, присъединяване на Южен Сахалин и Курилските острови; 1953 г. - съветските войски потушават антикомунистическото въстание в ГДР; 1956 г. - Съветската армия потушава въстание в Унгария; 1968 г. - Съветската армия и войски на Варшавския договор окупират Чехословакия; 1979 г. - съветски войски воюват в Афганистан; 1991 г. - разпадане на СССР. Провъзгласяване на бившите съветски републики и на Русия за независими. Държавно устройство - федеративна република, начело с президент, избиран за 4 години. Изпълнителна власт - правителство, начело с председател, назначавано от президента в съгласие с Държавната дума. Законодателен орган - двупалатно федерално събрание - Съвет на федерацията и Държавна дума (450 депутата, избирани за 5 години). Парична единица - рубла ® = 100 копейки Стопанство - индустриално-аграрна страна в преход към пазарна икономика. Добиват се нефт (13 % от световните запаси, 306 млн. т год. добив), газ (36.4 % от световните запаси, 571 млрд. куб. м год. добив), въглища (245 млн. т год. добив), желязна руда, боксити, мед, никел, олово, цинк, калай, волфрам, молибден, живак, фосфорити, злато, сребро, платина, скъпоценни камъни и др. Страната притежава големи мощности за нефтопреработване, нефтохимия, черна и цветна металургия. Развити са химическа промишленост, машиностроене (военно и космическо, промишлено оборудване, морски и речни кораби, самолети и вертолети, автомобили, автобуси, трактори и селскостопански машини, електроника и електротехника, атомни реактори, жп вагони и локомотиви и др.), дървопреработвателна, целулозно-хартиена, текстилна и шивашка, хранително-вкусова и др. Повечето предприятия са с остаряло оборудване. Селското стопанство задоволява потребностите на страната с най-необходимите продукти. Отглеждат се пшеница, ръж, царевица, овес, ечемик, просо, ориз, грах, захарно цвекло, лен, слънчоглед, картофи, плодове и зеленчуци. Животновъдство - едър рогат добитък, свине, кози, северни елени, птици и др. Развит е и риболовът. Селското стопанство се отличава с ниска продуктивност и производителност. Транспорт - шосета - 332 хил. км с твърдо покритие; ж.п. линии - 83.4 хил. км, речно корабоплаване - 121 хил. км. По-големи морски пристанища - Санкт Петербург, Калининград, Мурманск, Владивосток, Новоросийск. Туризъм - годишно страната се посещава от над 30 млн. чуждестранни туристи. От София до Москва - 1 777 км
  5. player_pz

    Япония

    Япония Местоположение Япония е островна държава, разположена в Тихия океан близо до брега на Източна Азия. Най-близките до Япония страни са Русия, Китай и Република Корея. Япония се състои от над 6800 острова, повечето от които са много молки – само 340 са над 1 кв.км. четири острова съставляват 99.37% от територията на страната. Това са Хоккайдо, Хоншу, Шикоку и Кюшу. Територията на Япония е почти 378 000 кв.км. – приблизително колкото на Финландия или Парагвай, но тя се простира по продължение на една тънка ивица, дълга над 3800 км. Австралия в сравнение с Япония заема територия от 7 741 000 кв.км., Мадагаскар е 594 000 кв.км., Великобритания е 244 000 кв.км., а САЩ са 9 364 000 кв.км. Суша Островите, съставляващи днешна Япония, се формират в резултат на бавния сблъсък между различни подвижни части на земната кора и вулканична дейност, което води до изместването на океанската брегова линия. Драматичната геоложка история на Япония се вижда във формата на нейната земна повърхност. По-голямата част от територията й се състои от високи планини, между които са разположени тесни долини. Фактически 68% от повърхността на страната е планинска. Повечето от жителите предпочитат да живеят в долините или хълмистите райони, където земеделието и превозването на стоки е много по-лесно. Планините на Япония са една от най-забележителните й природни черти. Много известни са Японските Алпи на остров Хоншу, но най-извистната планина в Япония е несъмнено Фуджи– най-високата в страната(3776м). Една десета част от всички вулкани в света се намират в Япония. Естествената околна среда е красива и същевременно сурова, което е принудило хората да се приспособят към нея. Например град Кобе и околностите му претърпяха голямо земетресение през Януари 1995г, което отне живота на 6398 души. А преодоляване на последиците от земетресението обществени и частни организации обединиха усилията си за възстановяване на областта като жизнена и пулсираща част на японската икономика. В този процес голяма част от щетите бяха възстановени. Води Япония изцяло е заобиколена от вода: Тихия океан на изток, Японско море на запад, Източно Китайско море на юг, Охотско море на север и Вътрешно море Сето между Шикоку и Хоншу. Океанът е поставил рибата на значимо място в икономиката и менюто на японците. Сред вулканичните планински вериги на Япония често се срещат горещи минерални извори, чиято вода, извираща от недрата на земята се използва за укрепващи здравето бани. Япония е богата и на величествени езера и реки. Както сушата, така и водата, обаче, поставя на изпитание населението. През лятото и есента место има тайфуни, мощни тропически бури, които причиняват наводнения свлачища и други бедствия. Големи подводни земетресения могат да причинят силни, разрушителни приливни вълни, наречени цунами. Климат и Сезони Островите на Япония се разпростират по дължина, затова времето е разнообразно, като се започне от ледено студения Хоккайдо на север и се стигне до малките субтропически острови на юг. Времето се поменя и със сезоните. Началото на пролетта(хару) е през Март, когато дърветата започват да цъфтят и дните стават по-топли. Най-напред цъфтят сливите в богатство от цветове, след тях са прасковите. Към края на април се очаква с нетърпение прогнозата на метеролозите за деня на цъфтежа на вишните за всеки град. Тогава се организират тържества(т. нар. Ханами) под обсипаните с цвят вишневи дървета. Нежните им цветове се задържат в продължение на седмица или две преди да опадат, отстъпвайки място на други пролетни цветя като вистерията. Пролетта е следватна от лятото(нацу), което продължава от май до септември. Ранното лято (шока) е кратко; дните са топли и слънчеви. След това настъпва дъждовният период (цукю), когато вали почти всеки ден. В цяла Япония лятото е горещо и влажно с изключение на Хоккайдо, където може да бъде доста леко и умерено. Средата на лятото (манацу) през август е топло и ясно и много хора отиват на къмпинг, походи или летуват край вода. Есента (аки) започва през септември и продължава до ноември. Времето става по-сухо и по-хладно, с редки превалявания от дъжд, възможни са дори силни ветрове и тайфуни. Листата променят цветовете си. През есента се събират оризът и другите зърнени култури, което се придрожава с много местни празненства на плодородието. През зимата (фую) от края на ноември до февруари духат силни сибирски и монголски ветрове. Въпреки, че температурите на юг са умерени, времето в Токио през повечето дни остава малко над нулата. Северните райони на Хоншу, наричани Тохоку и Хокурику, са засипани от снежни виелици, а в Хоккайдо става изключително студено. Студът на север, обаче, не печи на туристите от цял свят да посещават столицата на Хоккайдо – Саппоро и да се любуват на снежните и ледени структури. Флора и Фауна В Япония растат между 4000 и 6000 местни видове растения. За японците някои от тях са наситени със символично значение. Например вишневите цветове (сакура) означават краткотрайна красота, докато борът (матцу) е символ на дълголетие. В японската кухня освен плодове и зърнени храни се използват и някои видове цветя и листа. Растенията инспирират също така изкуството за подреждане на цветя (икебана), живописта, тъкането на платове, керамика и лакирането. Японците използват растения за приготвяне на лекарства, бои, тъкани, хартия и сечива. Животинският свят в Япония е уникален: съществуват различни видове кълвачи, фазани, водни кончета, раци, акули, змии, саламандри и водни млекопитаещи, които не се срещат другаде по света. От друга страна в Япония живеят само 118 вида диви земни млекопитаещи. Повечето са дребни гризачи. Има също така мечки, елени, глигани, катерици, прилепи, маймун и особен вид миеща мечка, наричан куче-енот. Въпреки, че по традиция съществува предубеждение към някои животни – например към лисицата, която се счита за лукава, японците се чувстват по дух близко свързани с природата. Народ Население По площ Япония е малка страна, но по население заема осмо място в света със своите 126,64 млн. жители. Това я прави една от най-гъсто населените страни в света. На кв.км. се падат средно повече от 338 души. Тъй като голяма част от територията не е равнинна и подходяща за строеж на жилища и пътища, някои райони са дори още по-гъсто населени. Повечето японци живеят в развития индустриален източен бряг или в южната част, където се намират и повечето от най-големите японски градове. Приблизително 26,1% от населението на Япония живее в Токио или съседните му префектури. В районите на трите града Токио, Осака, Нагоя и техните околности живее приблизително 49,25% от населението на страната. В Япония има заселници, дошли от различни географски места. Приселници от континентална Азия и островите близо до Тихия океан живеят редом с местните жители. По-късни пришълци от Китай и Корея повлияват върху езика и културата. Всеки отделен район има свои традиции, празници, приказки и кухня. Например жителите на района Канто, включително и в Токио често ядат натто – ястие приготвено от ферментирали соеви зърна, докато жителите на Кансай включително и в Осака рядко ядат натто. Всеки район има даже свой диалект като думи и цели изрази се променят. Управление Япония има демократична система на управление. Всички пълнолетни граждани имат право на глас и право да се кандидатират в общите и регионални избори. Японската система на управление се основава на Конституцията на Япония. Тя е известна още като Мирната Конституция, тъй като потвърждава ангажираността на Япония към мира и отричането й от войната. Мирната конституция определя също и ролята на Императора, правата и задълженията на гражданите, отговорността на различните министерства и други разпоредби, чрез които правителството управлява. Законодателният орган в Япония се нарича парламент. Той има две камари: Камара на представителите и Камара на съветниците. Повечето закони трябва да бъдат приети и от двете камари. При разногласие между двете камари се изпълнява решението на Камарата на представителите. Министър-председателят е член на парламента и е издигнат от него. Той назначава правителството. Повечето от членовете на кабинета оглавяват министерства или агенции. Столица Токио е столица на Япония от 1868г. Освен, че може би е най-големият и гъсто населен столичен град, Токио е сред най-чистите и уредени столици в света. Градът е международен притегателен център за бизнес и същевременно е богат на културни развлечения. Има разнообразие от ресторанти, пазари, магазини и развлекателни места, характерни за всеки космополитен център. Токио е седалище на правителството, както и мястото, където е дворецът на Императорското семейство. Като средище на икономическа и политическа дейност Токио заема своето място в света. Работа В Япония има различни условия за работа. Някои от компаниите се нареждат сред най-мощните в света и в тях са заети много хора. Служителите прекарват голяма част от деня в офисите си като много от тях пътуват всеки ден на големи разстояния, за да отидат на работа. Понякога компаниите пренасочват свои служители в различни, дори по-отдалечени клонове. В Япония съществува и дребен бизнес – семейни магазини магазини за произведения на художествените занаяти, ресторанти, фабрики и квартални магазини. В някои случаи този бизнес се предава от родители на деца в продължение на поколения. Работната сила в Япония се променя. Все повече служители в компаниите са жени, хората сменят работата си по-често, а студентите и възрастните хора намират повече възможности за почасова работа или работа на доброволни начала. Същевременно работниците и работодателите продължават да поддържат най-добрите японски традиции в отношенията на работното място като например сътрудничество между ръководството и трудовия колектив. По този начин своевременно се разрешават възникнали производствени спорове и се избягват евентуални конфликти. Международен Принос Като отговорен член на международната общност Япония се стреми да подпомага и другите страни в тяхното развитие. Един от начините е посредством програмата за Официално Подпомагане на Развитието(ОПР), чрез която Япония дава средства или отпуска заеми на други страни, предлага технически съвети, обучение и помощ на експерти или изпраща доброволци да помогнат. Японското правителство отделя голяма част от средствата на програмата за официално подпомагане на развиващите се страни. През 1998г отново Япония бе призната за спонсор №1 по ОПР като страната отдели 10,78 милиарда долара. Япония подкрепя и подпомага усилията на правителствени организации в дейността им по целия свят. Императорско Семейство Според Коституцията на Япония Императорът е символ на държавата и единството на народа. Той няма власт върху правителството. Произходът на японското императорско семейство датира от много векове. Това е най-старата съхранена династия с непрекъснато родословие в света. Император Акихито – настоящият император, е коронован през 1989г. Той и императрица Мичико имат три деца. Императорът и императрицата живеят в императорския дворец в Токио. Национален Флаг и Химн На 9 Август 1999г. беше гласуван закон за националния флаг и химн на Япония. Според него националният флаг е Хиномару, а химнът на Япония – Кимигайо. Те са били използвани повсеместно като такива и преди тяхното узаконяване. На пленарната сесия на долната камара на японския парламент, проведена на 29 Юни 1999г., министър-председателят Кейдзо Обучи представи тълкуването, което правителството дава на техния смисъл. “Кими” и ”Кимигайо” обозначават императора, който според сегашната конституция е символ надържавността и на единството на народа, върховната му власт е дадена като израс на народната воля. “Кимигайо” като цяло означава “царуването на нашия император”, а текстът на химна може да бъде тълкуван като молитва за просперитета и мира на Япония. Семейството По традиция японското семейство е много сплотено. Дори днес децата, техните родители, дядото и бабата живеят заедно. Семействата, включващи три поколения в едно все още съставляват 11,5% от японските домакинства. Разводът се среща по-рядко за разлика от някои западни страни. Процента на разведените е 1,94 на 1000, докато в САЩ е 4,4, а в Англия 3. Днес повечето семейства имат само едно или две деца. В резултат на това средната възраст на японското население се покачва бързо. Днес децат под 15 годишна възраст наброяват 18,86 млн., но също така 20,99 млн. души са над 64 годишна възраст. Все повече и повече възрастните хора живеят сами, а младите се женят в по-зряла възраст като средната възраст е 28,6 години за мъжете и 26,7 години за жените. Така Япония намира нови начини, чрез които да помогне както на младите, така и на възрастните да живеят в съвременното общество. Страната подобрява своите програми за здравеопазване и повишаване благосъстоянието на по-възрастното население. Помага му да се приспособи, да остане активно и да участва в живота на населените места чрез работа, курсове и доброволни дейности. Преди 10 години в голяма част от компаниите задължителната пенсионна възраст беше между 55-59г., докато днес за повече от 99,2% от тези компании тя е 60г. и повече. Тъй като средната възраст на населението се увеличава, Япония се надява, че ще може да съхрани здравето на по-възрастните хора и да им осигури възможност пълноценно да допринасят за обществото. По-младите хора също откриват нови начини на живот и работа. Някои млади двойки се отказват да имат деца, докато други, независимо дали имат или нямат деца, избират да работят на две места. Все повече и повече са жените, които работят. През 1999г. 40,8% от работещите са жени. По-голяма част от работещите жени са семейни и те откриват нови начини за баланс между работата и децата. Процентът на компаниите, които предлагат отпуск по майчинство през 1999г. е бил 40,8%. Много от жените подновяват трудовата си дейност в края на 30-те или 40-те си години след като са отгледали децата си. Повечето млади хора встъпват в брак заради важното чувство на взаимност и любов и все повече млади бащи поемат отговорност и участват в отглеждането на децата и в домакинството. Образувателна Система Японците считат образованието за много важно. Държавната образователна система в Япония е създадена преди повече от век и така тя е с по-големи традиции от тези на повечето страни. Учението винаги се е смятало за добродетел. Днес 99,11% от децата в начална училищна възраст се образоват в държавни училища и дори и в гимназиалния курс само 29,86% посещават частни училища. Всяко японско дете задължително посещава училище от 6 год. до 15 год. възраст. Много от децата обаче се обучават по-продължително. Някои посещават детски градини от 3 или 4 годишна възраст. Всеки ученик задължително посещава начално училище от 6 до 12 годишна възраст и първото ниво на основното образование до 15 год. възраст. Около 96,8% от учениците продължават във второто ниво на гимназиалното образование, което завършват на 18 години. Три четвърти от тези ученици се обучават в общообразователни училища, докато останалата четвърт, която има някакво призвание – в специализирани училища. Около 32,77% от учениците, които завършват гимназия постъпват в колежи или университети, а много други продължават в техникуми и в политехники. Почти за всички частни прогимназии, гимназии, техникуми, колежи и университети кандидатите полагат приемни изпити. Те са специфични за всяко учебно заведение. Всеки ученик, желаещ да постъпи в учебно заведение трябва да премине през тест, освен ако ако не е бил вече ученик в по-долните нива на същото училище. Понякога учениците завършват образованието си в едно и също училище(начално, прогимназиално и гимнозиално). Тъй като приемните изпити са доста трудни, учениците често посещават подготвителни училища (джуку или йобико) през уикендите или вечер през седмицата като допълнение към редовните занятия. Понякога учениците посещават подготвителните училища (джуку) дори преди началното си образование. Училищен Живот Учебната година в Япония започва през април. Има няколко седмици лятна ваканция и две седмици ваканция за Нова година. Учебната година завършва през март и следват две седмици ваканция преди началото на новата учебна година. Обикновено учениците посещават часове 5 или 6 дни през сезмицата. Обучението обединява както класическите методи, така също и съвременни похвати като например обучението с компютри. Учебните занятия през седмицата започват от 8.30 часа сутринта и продължават до 3 или 3.30 часа следобед. Ако се предвиждат учебни часове в събота, обикновено те приключват към обяд. Следобяд много ученици посещават джуку, спортуват или се занимават с други извън училищни дейности. В началното училище класовете могат да достигат до 40 ученика, а затова ученическите групи са от значение както в учебния процес, така и извън него. Групите се редуват в почистването на класните стай, коридорите, тоалетните, площадките и други места. Спретнатостта е задължително изискване за външния вид. Някои училища задължават учениците да носят униформи. По традиция момчетата носят черни ученически униформи с месингови копчета и колосани якички, но днес униформите могат да бъдат в синьо или в други цветове. Често лятната униформа предвижда къси панталонки. Момичетата имат униформи предимно в морско синьо с плисирани поли, но този стил също се променя. За да бъдат лесно забелязвани от шофьорите, малките ученици носят шапки с ярки цветове. В сравнение с миналото днешните ученически униформи са по-удобни и по-привлекателни, но от най-голямо значение и сега е спретнатият вид на ученика. Тези, които учат в държавни училища почти винаги посещават съответното районно училище по местоживеене. Ако ученикът постъпи в частно училище, това не винаги е възможно. По-голяма част от времето учениците прекарват заедно – в клас и в извън училищна дейност като излети, спортни и атлетически срещи и други след училищни дейности. Учебни Предмети Почти всички Японски ученици изучават английски език. Започват от първата година в прогимназията и го изучават в продължение на шест години. Японският език, разбира се, също заема много важно място в учебната програма. Изучаването на японската писменост изисква много време, усилия и упорита практика. Има три вида японско писмо. Китайските йероглифи (канджи) са въведени в Япония през 6-ти век и са възприети за изразяване на японският език. Това обаче се оказва доста сложно, защото между японския и китайския език има много различия. Поради този факт се създават две други писмени системи, а имено хирагана и катакана. Всяка от тези японски азбуки се състой от 46 букви. Буквите изразяват звукове, подобно на латинската азбука. Те се използват за изписването на думи, които не могат да се изписват с канджи. Канджи се използва за изразяването на цели думи и идеи. Много от йероглифите са със сложна форма и се произнасят по няколко различни начина. В активна употреба са около 2000 канджи, но в традиционната литература и за изписването на японските имена и на специализирани термини се използват много повече йероглифи. При завършване на основното им образование от учениците се очаква да са усвоили 1000 канджи, а след приключване на прогимназиалното образование – повечето от останалите йероглифи. Задължителните предмети в прогимназията са японски език, обществени науки, математика, естествени науки, музика, изящни изкуства, физкултура и аранжиране на дома. Тези предмети се изучават в радлични дни през седмицата така че да няма повторение на програмата. Начин на Живот Японските Домове – Комбинация на Старо и Ново През последните 100 години архитектурата на жилищните сгради значително се променя. Все още в селските райони се срещат традиционни японски къщи. Направени са от дърво и глина и са с керемидени покриви. Днес по-голямата част от домовете са построени в модерен стил. Съвременните жилища се строят най-вече от стомана, бетон и дърво. Тъй като площта е оскъдна особино в градовете къщите често са скъпи и сравнително малки. В селските райони къщите са по-големи. В тяхт има стаи за гости и за церемонии, които жителите на града са принудени да провеждат в ресторанти и клубове. Тенденцията е да се строят повече жилищни блокове (данчи), отколкото къщи независимо, че хората имат желание да притежават собствена къща. Лятото в Япония е горещо и влажно и затова къщите се строят по такъв начин, че в тях да прониква бриз. Стаите обикновено имат плъзгащи се врати и прозорци. Те могат да се махат като по този начин две малки стаи се превръщат в една голяма. В обикновената японска къща антрето (генкан), коридорите и кухнята са с дървени подове, докато в другите стаи те са покрити със сламени рогозки (татами). Днес обаче в повечето къщи и апартаменти дървените подове са полирани и постлани с килими, въпреки че в спалнята често подът продължава да бъде застлан с татами. Когато се влиза в японски дом, обувките се събуват и се обуват чехли, но когато се влиза в стая, постлана с татами, пантофите се събуват в коридора. Японците спят на легла или върху мек напълнен с памук матрак (фотон). Леглото е стандартна мебел в много домове, но тези японци, които спят на фотон сутрин го сгъват и прибират в специален шкаф. Това става след като матракът се проветрява на простора в двора или на балкона изложен на слънцето. Така спалнята през деня може да се използва като всекидневна или като столова. Всички жилища, разбира се, имат електричество и течаща вода. Парното отопление обаче не е разпространено с изключение на остров Хоккайдо , където зимата е много студена. В останалите райони на Япония стаите обикновено се отопляват само когато се обитават. Традиционен и практичен начин за сгряване е котацу – ниска маса с вграден електрически уред отдолу и юрган около страните й. За да се стопли японецът сяда на квадратна плоска възглавница (забутон) като поставя краката си под масата и ги покрива с юргана. Има изобилие и от съвременни отоплителни уреди, разбира се. Малки електрически печки са достъпни в много магазини, а повечето климатизатори в състояние да затоплят или охлаждат жилищата. Японските жилища имат специални бани (офуро), отделени от тоалетното помещение. Ваната е правоъгълна и се пълни с гореща вода. Преди да влезе във ваната японецът сяда на столче до нея, измива се със сапун и се изплаква. Тъй като всеки слиза във ваната чист водата в нея може да се използва от цялото семейство. Храна и Напитки Пресните продукти са от голямо значение в традиционната японска кухня. Ако ви поканят на вечеря в някой японски дом, типичното меню, което ще ви предложат е ориз, може би супа от соева паста (месо), туршия, риба или месо. Популярните подправки са: соев сос, зелен хрян и препечено морско водорасло (нори). Макар че оризът е основен продукт в японската кухня, значително е и мястото на рибата. Едно любимо ястие (темпура), донесено в Япония през 16 век от португалски търговци са панирани морски продукти и зеленчуци. Японски ястия, известни в цял свят са: сашими – тънки ивици сурова риба и суши – филиики от сурова риба върху малки порциики от риба подправен с оцет. Може ястията да изглеждат прости за приготвяне, но за да станете съвършен готвач са необходими много години. По традиция месото не заема основно място в японската кухня, но през последното столетие в нея се появяват нови вкусни рецепти с пилешко, свинско и говеждо месо. Предпочитани са пилешките шишчета на скара, както и сукияки-говеждо приготвено в чугунен съд със зеленчуци и паста от соеви зърна (тофу). Любимите заместители на ориза са макаронените изделия от черно(соба) и бяло (удон) брашно. Те се сервират обикновено в дълбока купа с горещ бульон, със зеленчуци и пържена соена паста(кърд) или темпура отгоре. Студени спагети потопени в соса са предпочитани като освежаващ обед през лятото. Зеленият чай(оча) е най-обичаната напитка в Япония. Той се сервира след храна и на всички събирания. Оча се пие горещ без да се добавя нищо към него. Други предпочитани напитки са: черният чай(коча), ракия направена от ориз(саке), и ликьори, призведени от малцов ориз и други зърнени храни(шочу) или плодове като например сливи. Тези традиционни храни не изчерпват цялата японска кухня. В японските ресторанти и домове се поднася също така храна почти от всички краища на света. Любима храна са китайските блюда, корейското барбекю, кърито, спагетите, пържолата, хамбургеригте и пицата. Младите хора днес много харесват бързата закуска. В семейното меню неминуемо се включват ежедневно омлети, макаронени изделия, ход дог, пържени картофки, кисело мляко, шоколад ,сладолед, сладкиши и широко разнообразие от много други храни, първоначално внесени от вън без да споменаваме и напитки като бирата, содата и кафето. Спорт В Япония се практикуват както традиционни, така и съвременни спортове. Особено популярни сред населението са футболът, бойните изкуства, бейзболът, зимните и водни спортове. Традиционните бойни изкуства като джудо и кендо се упражняват от много хора в Япония. Всяко едно от тях предполага дисциплина и концентрация, различни от тези на колективните спортове. Голямата известност на джудото по света дава възможност на много хора да се запознаят и с една друга страна на японската култура. Джудото е включено в летните олимпийски игри. Друг традиционен японски спорт, известен в много страни е борбата сумо. Двама много едри мъже, препасани с дебела, здрава превръзка от памучен или копринен плат като колан (маваши) се опитват да се преборят. Целта е единият да бъде съборен или изтласкан извън сламен кръг. Обикновено борбите са кратки и траят по-малко от минута. Всеки рунд започва с ритуал – хвърляне на шепа сол върху ринга като знак за пречистване. Сумо-борците са много обичани. Подготвят се в продължение на много години още от 14-15 годишната си възраст. В училище децата имат възможност да играят бейзбол, баскетбол, тенис, волейбол и футбол. Почти всяко училище има плувен басейн. В районите с по-студен климат децата се обучават да карат ски и кънки на лед. Футболът и бейзболът се ползват с особена популярност. Японските запалянковци се гордеят със своите професионални отбори по футбол, в които участват известни футболисти от цял свят. Професионалният футбол в Япония е въведен през 1993г. с основаването на печелещата все по-голям успех J-лига. От тогава този спорт е изключително атрактивен и много младежи поддражават на своите любими звезди, които са гледали на екрана и по стадионите. През 2002г. Япония съвместно с Република Корея беше домакин на световното първенство по футбол. Със същата популярност се ползва и бейзболът. Всяка година през пролетта и лятото в гимназиите се провеждат турнири по бейзбол. В продължение на две седмици тези турнири са източник на голямо вълнение и приковават вниманието на млади и стари към телевизорите и радиото. Япония се гордее също със своите атлети-аматьори и олимпийски състезатели. През 1964г. Токио е първата азиатска столица домакин на летните олимпийски игри, а през 1972г. Саппоро е номиниран за зимните олимпийски игри. Дрехи От времето на реставрацията Мейджи, (1868г.) когато Япония се отваря за търговия и връзки с Европа и Северна Америка, японците започват да пренебрегват своето национално облекло. Днес почти всеки е облечен в западни дрехи като се започне от бизнес костюмите и се стигне до джинсите. Японците са възприели европейската и американската мода. При специални случаи обаче много японци обичат да обличат традиционното кимоно. То се носи увито около тялото, вързано с широк колан (оби). На нова година или на церемонии, отбелязващи завършване на образованието, могат да се видят много жени, млади и стари с кимона с красиви десени. На сватбени тържества и при други много официални случаи брачните двойки са облечени в черно кимоно, върху което е избродиран семейния знак. Върху своето кимоно мъжете носят още широко сако (хаори) и са обути в широки панталони (хакама). Хубавото копринено кимоно е много скъпо. Японците грижливо го пазят и го предават от майка на дъщеря и от баща на син. Трудно е да се облече кимоно и правилно да се върже с оби. Много жени взимат уроци как да носят правилно своето кимоно. Подобна на кимоното дреха е юката – лятна памучна роба, която се облича по време на летните празници или за почивка след баня. Когато носят кимоно хората не обуват обикновени чорапи и обувки, а високи дървени налъми (гета) или ниски сандали от памук или кожа (зори). За да могат да се обуят сандалите се ползват специални чорапи (таби) с един пръст за палеца на крака. Икономика Земеделие и Гори Япония е една от страните в света, които внасят най-много селскостопански продукти, тъй като едва 13,3% от земята е подходяща за земеделие. Една обработваема ферма заема средно около 1,84 хектара или 18 400кв.м. Японските стопанства са сравнително малки, но хората се трудят усърдно за да получат добър добив от ограничената площ. Имено поради тази причина земята се обработва много ефективно. Японските фермери използват за подобряване на ефективността трактори, камиони тип пикап, енергийни култиватори, машини за засяване на ориз и комбайни. Чрез интензивно земеделие, чрез използване на торове сложни машини и усъвършенствани технологии селскостопанските работници са в състояние да произвеждат повече от половината от плодовете и зеленчуците, които се консумират в Япония. Известна част от земите се отделя за животновъдство. По такъв начин земеделските източници в Япония спомагат в голяма степен за изхранването на населението. Модерната технология дава възможност за нови видове земеделие. Някои от японските култури се отглеждат по метода на хидропонията – без почва, във вода. Отглежданите култури са по-големи, по-здравословни и по-безопасни благодарение на генното инжинерство. Японските селскостопански работници отглеждат огромно разнообразие от земеделски култури и животни, като например: зърнени храни – ориз и пшеница; зеленчуци – картофи, бяла ряпа, зеле; плодове – мандарини, портокали, дини и круши; животински продукти – говеждо, пилешко, свинско месо, мляко и яйца. Повечето от останалата площ на Япония е заселена – около 67%. Лесовъдството е много важна част от икономиката на страната. Тъй като Япония е островна страна и трябва да използва внимателно природните си ресурси, 40% от горите са нови насаждения. Поради редуване на климата по протежение на островната верига горите в Япония имат голямо разнообразие от дървета. Някои от най-често срещаните видове са кедарът, кипарисът, борът, дивият кестен, букът и камфоровото дърво. Лесовъдството е важна дейност за страната от много векове. Още през 8 век в Киото и в други градове са построени дървени дворци и храмове. Днес обаче необходимостта от дървен материал не засяга само строителството, но също така и производството на хартия, мебели и различни потребителски стоки. Така Япония внася 79,57% от дървения материал, необходим на страната. Риболов Рибата заема важно място в японската кухня и това определя рибовъдството като един от отраслите с най-голямо значение за страната. През 1996г. в Япония са регистрирани около 378 431 рибарски плавателни съда. Освен техния годишен улов 6,07 млн. тона, други 1,35млн. тона риба и раци се доставят от ферми, където се отглеждат около 100 вида риба. Независимо от процъфтяващата си риболовна индустрия Япония трябва да внася от различни страни страни по света 42% от рибата, от която се нуждае. Това позволява средностатистическия японец да консумира 37,9кг. риба годишно. Енергия Япония произвежда своя електроенергия чрез използване на ТЕЦ, АЕЦ и ВЕЦ и енергия, произвеждана от геотермални и соларни алтернативни източници. Въпреки че страната разполага с разнообразие от природни източници, нейната промишленост се нуждае от големи количества природни ресурси и енергия и повечето от материалите трябва да се внасят. Фактически японският капацитет на самозадоволяване с енергия е само 18,95%. Япония внася почти цялото количество петрол, който консумира – около 99,7%. Промишленост Голяма част от икономическата мощ на Япония се базира на нейната промишленост. Автомобилите са едни от най-известните изделия на Япония. През 1998г. страната произвежда 10,05 млн. леки коли, автобуси и камиони – повече от всяка друга страна. Много от автомобилите се произвеждат от роботи. Те представляват комплексни манипулатори, предназначени да извършват специфични, повтарящи се операции. По този начин на хората се осигурява възможност да се занимават с по-интересна и сложна дейност. Почти половината от продукцията на автомобили в страната се изнася. Японските автомобили се карат по цял свят. Голяма част от тях се произвеждат в заводи извън страната. Нещо повече, леките автомобили са само едно от превозните средства, които япония изнася. Японски компании създават също автобуси, камиони, кораби и други транспортни средства. Япония е точно толкова известна и със своите електрически уреди и електронна индустрия. Популярни са радио, ведео и телевизионните апарати, видеокамерите, фотоапаратите и персоналните компютри. Страната изнася също и прецизни електронни инструменти, използвани в промишлеността по цял свят. Те са важна част от японският експорт. Япония също така води световната листа в областта на телекомуникациите. Акихабара е район в Токио известен още като “електронният град”, разполагащ с търговски помещения за пласмент, които се простират “докъдето вижда окото”. Япония произвежда и изнася и голямо разнообразие от други машини, а също така метали, метални изделия и химически продукти. Японската промишленост е гръбнакът на японската икономическа мощ. Поучавайки се от миналото страната сега развива нови начини за опазване на околната среда от промишленото замърсяване. Всички индустриални отрасли разработват съвременни технологии за защита на природата. Търговия и Инвестиране През 1998г. Япония изразходва 366,54 млрд. долара за внос от други страни. Износът на стоки и услуги й донасят 506,45 млрд. долара. Япония търгува с повечето страни по света. 30,5% от износа й обаче е предназначен за САЩ, докато 23,9% от нейния внос идва от там. Други важни партньори са съседите Австралия, Китай, Хонг Конг, Индонезия, Република Корея, Малайзия, Сингапур, Тайван и тайланд, а също така Канада и европейските страни като Германия и Великобритания. Много японски компании изграждат заводи в чужбина. През 1998г. те изразходват 52,16 млрд. долара за да построят заводи и офиси из целия свят. Почти половината от японските задгранични инвестиции отиват в Северна Америка. Редица японски компании инвестират сериозно в страни от Европа, Азия, Латинска Америка и другаде. Много от японските компании зад граница се приобщават към съответния регион, наемат работници и служители от местното население и участват в проблемите на общността, в екологични и културни проекти и си сътрудничат с местните предприятия. През 1997г. в японски компании зад граница работят 2,83 млн. местни служители. Чужди компании също инвестират много средства в Япония. Към 31 март 1998г. такива компании са инвестирали около 13,40 млрд. долара за една година предимно в областта на фармацефтиката,комуникациите и обработката на информация. Транспорт В Япония се използва всякакъв вид транспорт, за който можете да си помислите – от колелото до влакът стрела (шинкансен), един от най-бързите влакове на земята. Магистралите са едни от най-важните връзки в транспортната система. Япония разполага с над 1,1 млн. км пътища. На всеки кв.км площ се падат почти 3 км пътища, което е приблизително два пъти повече от Франция или Великобритания и четири и половина пъти повече от САЩ. Железопътните линии в Япония са много ефикасно транпортно средство. Разписанието се спазва точно и влаковете пристигат точно навреме. Шинкансенът свързва някои от големите градове в Япония от Хаката в Кюшу до Мориока в северната част на Хоншу. При пълна скорост този влак се движи с 300км в час и за 2,5 часа изминава 515,4 км между гарите на Токио и Шин-Осака. По неговите релси в Токайдо и Саньо се извършват ежедневно по 545 междуградски курса, а по линиите Тохоку и Ямагата се извършват ежедневно 182 междуградски курса. Освен влаковете стрели за влизане и излизане от по-големите градове, съществува оживена мрежа от пътнически влакове и линии на метрото. През 1998г. в десет големи града на Япония има 37 линии на метрото. Повече от 7,29 млн. души ползват всеки ден токийското метро. Платформите на спирките имат цветни линии, които показват мястото на вратите, когато влакът спре. В пиковите часове влаковете са много препълнени. Япония има много международни летища. Всяка седмица между Япония и останалите страни в света се извършват средно 1960 международни полета. Оживени са и много други летища за вътрешни полети, където ежедневно се извършват средно около 2198 кацания. Тъй като Япония е островна страна, летищата играят важна роля за връзката й с останалата част от света. Четирите главни острова на Япония са свързани днес по вода,въздух и суша. През 1988г. Хоншу е свързан с Хоккайдо посредством най-дългият тунел в света, а с Шикоку – с мост през Вътрешното море Сето. Култура Изпълнителско Изкуство Японският театър има три основни традиционни форми. Най-старата, Но, съществува от XIV век. Сцената е пестелива откъм декори. Актьорите носят маски и странни костюми, пеят своите реплики и се движат много бавно. Кабуки се развива през XVII век. Изпълнен е с драматични сцени и много действие. Костюмите са изискани и колоритни. Кабуки използва сложно организиратно сценично пространство включително и с пътека, с помощта на която публиката е по-близо до действието. Бунраку вид куклен театър, който възниква през XVI век. Куклите са с половин човешки ръст и изглеждат много реалистично. Всяка от тях се движи и ръководи от трима души, които се виждат на сцената. Представленията понякога са силно емоционални. В Япония е популярен и съвременният театър. В театрите на Токио се играят много европейски пиеси, включително от Шекспир, Чехов, Ибсен, Уилямс и други известни драматурзи. Филхармоничните оркестри на Япония имат богат репертоар на класическа музика. Разпространени са много различни стилове на западната музика от джаза и блуса до рапа и рок енд рола. Филмовата индустрия на Япония има забележителна история. Първите големи филмови герои са самотни самураи, воюващи със сабя. Страната има процъфтяваща фолклорна традиция. Фолклорните песни, инструменталната музика и танците са обичани и днес. Инструменталната народна музика, особено ритмите на огромните барабани (вадайко) и народните танци привличат много хора по време на празници. Занаяти Япония има много народни зааяти, които се причисляват към изящните изкуства. Сред най-известните са създаването на керамика, на хартия, на текстилни произведения, на лакирани предмети и дърворезба. Здравата и красива хартия (ваши) все още се изработва ръчно. Тя се използва предимно в изкуството и за други цели. При текстила специалните технологии за оцветяване и тъкане, които се използват днес, водят началото си от преди много векове. Традиционните десени се считат за национално богатство. Лакираните предмети са изключително красиви и ако се съхраняват добре могат да траят много години. Най-старите традиционни цветове – червен и черен са най-популярни и днес. Керамиката в Япония има 12000 годишна история. Останките от старинни керамични съдове са най-древните следи, които напомнят за най-ранните жители на Япония. Мотивите и гледжосването в традиционната керамика са уникални и се предават от поколения в продължение на векове. Днес керамиката се нарежда до изящните изкуства и се цени наравно с известните картини или скулптури. Дърворезбата е друго традиционно японско изкуство. Сложни дърворезби украсяват храмове и светилища, а в много японски домове ще видите подноси, грациозни кукли кокеши и прекрасни играчки, издялани от дърво. Подреждане на Цветя(Икебана) Японският начин на подреждане на цветя икебана датира от XV век. Има много стилове икебана, които изразяват различни философии. При подреждането на цветята се спазват строги правила за изразяване на небето, земята и хората. Някои стилове са изключително семпли, други са екстравагантни. Днес в Япония има около 3000 училища за икебана, в които се обучават повече от 15 млн. ученици. Чайна Церемония Чайната церемония (чаною) в Япония датира от преди 800 години. За да се концентрират по време на медитация, будистките монаси са употребявали чай. Ритуали са се създали около подаването на чая. Днес при чайната церемония домакинът приготвя и сервира на гостите чай и храна. Както домакините, така и гостите спазват точни правила, които правят церемонията семпла и привлекателна, без излишни движения. Домакинът украсява чайната и подрежда градината пред нея с голяма внимание. Гостите се възхищават и коментират приготовленията. Майсторите на чайната церемония изучават архитектура, градинарство, керамика, калиграфия, история и религия. Сгъване на Хартия(Оригами) Сгъването на квадратен лист цветна хартия в разлижни форми (оригами) е много популярно занимание. От един лист хартия могат да се направят кучета, птици дори и горили. В Япония има обичай, когато някой е много болен, роднините и приятелите му правят от хартия хиляда жерава като молитва за оздравяване на болния. Оригами започва да придобива известност в цял свят. През последните години в 17 страни по света са основани оригами-асоциации. Религия Японците изповядват две основни религии – шинтоизъм и будизъм. Въпреки че много хора днес казват, че на принадлежат към определено вероизповедание, повечето японци участват в ритуали и обичаи както на шинтоизма така и на будизма. Например по-голямата част от сватбените церемонии се придържат към ритуалите на шинтоизма, докато погребенията следват будистката практика. Религията шинто има местен произход и води началото си от древната история и митология на Япония. Хората върват, че в природата – в дърветата или в планините, в морето или във вятъра съществуват духовни сили ками. С развитието на шинтоизма герои и други уважавани хора започват да се олицетворяват с ками. Преди появяването на първите светилища за да почетат ками, хората отивали сред природата. Днес в някои домове има малък олтар, където се принася храна на боговете. Будизмът се заражда в Индия и през Китай и Корея се пренася в Япония около средата на VI век. Има много различни будистки секти. В будистките храмове има статуи на божества (буцузо), пред които посетителите често горят пръчици тамян. Много семейства имат будистки олтари, където почитат своите предци. Християнството е пренесено в Япония от испански и португалски мисионери през средата на XVI век, но християните представляват само малък процент от населението. В страната съществуват и нови религиозни групи, повечето от които са основани от харизматични водачи през последните два века. Днес освен будистки храмове и шинто-светилища в Япония има общества и молитвени места на католици, протестанти, източно православни християни, мормони, юдеи, хиндуисти, мюсюлмани и на последователи на много други религии. Литература Учениците в японските училища изучават класически произведения на японската литература, която включва събрани произведения на древна поезия като Маниьошу, ранни епически поеми като “Историята на Генджи” и есета във формата на дневник като “Книга преди сън” на Сен Шонагон. Днес съществува и много динамична съвременна японска литература. Международният интерес към нея нарастна напоследък, което се дължи на Нобеловата награда, връчена на автора Кензабуро Ое през 1994г. тази награда е ехо на същото събитие, когато през 1968г. романистът Ясунари Кавабата получи Нобеловата награда. Други писатели на XX век с международно признание са Сосеки Нацуме, Юкио Мишима, Джун’Ичиро Танизаки и Кобо Абе. Друг популярен литературен жанр е манга. Манга са комикси, но автори като Осаму Тезука ги въвеждат за пръв път като сериозни творби, адресирани понякога към възрастните, понякога – към децата. В тях обикновено се разказва поредица от случки, чието продължение следва, но съдържанието може да поднася информация на гражданите, уроци по история или други теми. Често манга се пресъздават в анимационни филми, ползващи се с успех сред зрителите в киносалоните и пред телевизорите. Празници Най-значимият празник в Япония е Нова година (Ошогацу). Предприятията прекъсват работа от края на декември до 3-те Януари. Това е време, когато се събират роднините и затова много семейства посещават домовете на близките си. През нощта на 31 декември семейството вечеря спагети (което символизира дълголетие) и след това отива до местното светилище или храм за да се помоли за щастие през настъпващата година. На 1 януари се сервира специална закуска, децата получават паричен подарък и всички очакват новогодишните картички. Те по традиция се получават наведнъж – сутринта на 1 януари. Друг много голям празник е Обон, който се чества през средата на август. Има поверие, че на 13 август духовете на предците се завръщат по домовете си за три дни. Къщите и гробовете се почистват и се оставя специална храна за духовете. През този сезон се провеждат много тържества като например празниците бон дансе и фойерверките. Има редица празници специално за децата. На 3 март се повежда празник на момичетата (Хинамацури). В домовете си върху стъпаловидна витрина, покрита с червен плат японците нареждат красиви кукли, които символизират древния императорски двор. Денят на детето (Кодомо-но-хи) се отбелязва на 5 май. Над покривите на къщите се развяват знамена с формата на шаран – едно за всяко момче, което живее там. Празникът на звездите (Танабата) е на 7 юли. Според легендата през тази нощ е позволено на двама влюбени, представени от две звезди, разделени от Млечния път, да се срещнат. На Танабата хората пишат желания върху лентички хартия и ги завързват на бамбукови клонки. На 15 ноември има друг празник, на който всички момичета на 3 или 7 години и момчета на 5 години се водят в местния храм или светилище за да се молят за добро здраве. Този празник се нарича Шичи-го-сан, което означава седем-пет-три. Има безброй много местни празници през цялата година. Някои от най-големите като например празника на снега са придружени със специални забавления и привличат хиляди зрители.
  6. Речта на Странджата-Вълнуващ урок по родолюбие Родолюбието е ценно човешко качество,което всеки човек таи в душата си.Но не всеки е сподобен да го развие дотолкова,че в името на родината да се обрече на жалко съществуване.Да търпи лишения,но да се чувства богат,защото родолюбието е най-скъпо.Да е гладен,но да се чувства сит,защото родолюбието засища душата му.Да е леден,но да чувства горещата тръпка на родолюбието в сърцето си.Това са хъшовете от поестта „Немили-недраги” на Иван Вазов. Да проповядва родолюбие има право само този,който сам е посветил себе си на България до самоотричане.Странджата,въплъщение на свята служба на отечеството, е достоен учител на своите другари – хъшвете.Далеч от отечеството,те имат неговата братска утеха и негласно го приемат за духовен наставник.Всяка негова дума е урок по достойнство и чест,защото е пропита от вярност към идеала за свободата на България.Неговите слова са уроци как се служи на истинските ценности в живота – свобода, отечество, семейство.Без корист,без уговорки,докрай се доказва святата обич към родината – учи Странджата.И хъшовете му вярват,защото обрекъл себе си на бъдещето на България,той е пример за другите. Страднджата не случайно започва своята реч с обръщението „братя мили”.Той показва близостта си към хъшовете.За тях старият знаменосец е духовен баща и водач.Странджата напомня на хъшовете тяхното героично минало в служба на свят идеал: „славни битки”, „помни народът”.Те са достойни синове на майка България.В думите „ние сме човеци,ние сме българи,ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството” съществува градация в самооценката на хъшовете – те са изпълнили патриотичния си дълг.Във всеки урок има истини.В урока по родолюбие на Странджата те са представени чрез реторичните въпроси: „Пари ли?...Имот ли искаме или къщи?” С тези думи знаменосецът разкрива,че има по-важно нещо от от материалното благополучие – свободата и жертвите в нейно име.Хъшовете са готови да леят кръв в името на свободното отечество.За тях кръвта е свята жертв пред най-чистия идеал.Странджата, чрез своята реч, учи, че да останеш човек в бунтовна епоха е сила, проява на висш морал и нравственост.Като пламенен учител Странджата е готов да увлече другарите си към подвига,само мечтан в настоящето: „Ако не днес, то утре ще удари пак часът...Ще се бием за свободата на България!” Въпреки че в настоящето емигрантите българи водят мъчен живот, знаменосецът ги учи, че и в това има смисъл.А според него България има нужда не само от роби,но и от мъченици,мизерстващи, но винаги готови на жертви в името на Отечеството. Хъшовете са толкова силни, че успяват да опазят идеала си сред всекидневните житейски изпитания, помрачили мъжеството.”Немили – недраги”-това е тъжната истина,която Вазов сам изрича.Мотивът за скиталчеството,появяващ се при Ботев,ясно присъства в речта на Странджата и в заглавието на повестта.Наистина горчив е урокът,който животът дава на хъшовете.Те трябва да опазят човешкото си достойнство и себеуважението си. След като Странджата завършва условната първа част от речта си,всички хъшове се изправят в мълчание.Това мълчание е израз на съгласие и уважение към учителя.Урокът на знаменосеца е убедителен,защото откроява мотива за житейския избор-робството осмислено като изначално зло за народа.Глаголите „глобят,събличат...пищи кански” осмислят копнежа за свободата,жертвите в името й.Странджата притежава ораторската дарба на водача.Словото му открива смисъла за изгнаническата орис на хъшовете: „като имаме свободата,имаме всичко.”Свободата е свръхценност.Хъшовете са потребни на България и в това е смисълът на живота им.Националният идеал изисква жертви,а хъшовете са готови да принесат себе си,защото „Народ без жертви не е народ”.Хъшовете вярват на Странджата, защото истините в урока му са изградени в реалността и проверени от историята.Като истински духовен наставник Странджата дарява с вяра събратята си.Думите му превеждат хъшовете от миналото през настоящето към бъдещето.Реализмът в словата му преминава в романтизъм.Той изрича въжделената от всички цел: „Ще се бием още...И ще умрем със слава и борба...Да живей България!”Повторенията на израза „ще се бием”,на частицата „ще” за бъдеше време и възклицателните изречения представят бъдещето по-достойно от настоящето.Възторженият вик, изпълващ кръчмата след пламенната реч на Знаменосеца, е знак за готовността на хъшовете.Те са възхитени от думите на Странджата.Сърцата им горят,жадни са за борба.Жадни са за свободата на отечеството.Те са решени.Това е изписано на лицата им, ярко контрастни на изображението им преди речта. Речта на Странджата е един възхитителен урок по родолюбие.Не само за неговите другари – хъшовете,но и за всички,които я прочетат.Знаменосеца разкрива, че родината е втора майка за всеки българин и той трябва винаги да е готов на саможертви в нейно име.
  7. “Две хубави очи” По-голямата част от Яворовите любовни творби са не само лирическа изповед на най-съкровени чувства, а и израз на поетическо отношение към света. Сред тях с особена форма се отличава стихотворението “Две хубави очи”. Поетът съсредоточава вниманието си върху един външен елемент на любимата - очите - прозорецът на душата. Стихотворението започва нежно-съзерцателно: Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи. Музика, лъчи. Сравнението душа-музика-лъчи изгражда ангелски образ, който е в пълна хармония с най-чистото на този свят - душата на дете. Можем дори да усетим музиката на душата чрез широките вокали и сонорните съгласни. Осъзнаването на светостта на любовта кара автора да направи една спонтанна отчаяна молитва-зов: Душата ми се моли, дете, душата ми се моли! За миг, обладан от лоша мисъл, влюбеният изпада в ужас. Той познава злините на света, в който живеем, познава добре тъмната страна на живота и неговото пагубно действие върху крехкото детско съзнание. Тази изстрадана мъдрост внася горест и напрежение в светлината на любовното чувство: Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях. Черните мисли са потушени енергично - все пак, любовта не може да бъде толкова слаба, щом управлява живота на хората. Поетът вярва, че любовта може да побеждава, затова, в обратен ред на стиховете, отхвърля мисълта, че светът ще успее да опорочи чистата обич: Булото на срам и грях – не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи. Драматичният сблъсък е силен и кратък, решението е намерено веднага и възстановил за миг разрушената хармония на любовта, поетът отново коленичи пред олтара на чистата обич: Душата ми се моли, дете, душата ми се моли... Погледът отново се връща към образа на любимата и чак сега, след тревожната мисъл “Не искат и не обещават те!”, поетът изведнъж осъзнава колко прелестно е детското незнание на любимата. Тя, за разлика от него, не познава огорченията на живота. Непокварена, душата й е изпълнена с красота и надежди. В очите й той намира своето щастие и повтаря унесено: Две хубави очи. Музика, лъчи в две хубави очи. Душата на дете. Яворов се е постарал да приложи т.нар. огледална симетрия, която прави стихотворението му изключително и е едно доказателство за това, че той е творец на световно ниво.
  8. Пър­ва пе­сен Хо­ра и Бо­го­ве; Те­ма­та за вой­на­та и ми­ра; Те­ма­та за сва­да­та и по­ми­ре­ни­е­то “Или­а­да” на Омир е най-ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. Чрез лич­на­та съд­ба на ге­ро­и­те, Омир го­во­ри за обоб­ще­ния об­раз на во­и­на. Пред­ста­ве­ни ка­то пле­мен­ни во­ен­ни вож­до­ве, ге­ро­и­те сим­во­ли­зи­рат най-съ­щес­тве­но­то, най-доб­ро­то от иде­а­ла за вой­нска чест и дос­той­нство, но в съ­що­то вре­ме са но­си­те­ли на обик­но­ве­ни чо­веш­ки сла­бос­ти. Го­ле­ми­ят кон­фликт м/у Ага­мем­нон и Ахил е ре­ал­но след­ствие от чо­веш­ки­те вза­и­мо­от­но­ше­ния, ока­за­ли се в дис­хар­мо­ния с нрав­стве­ни­те за­ко­ни на ро­до­ва­та и меж­дуп­ле­мен­на­та ети­ка. Све­тът на бо­го­ве и смър­тни се оказ­ва ед­нак­во “ан­га­жи­ран” с проб­ле­ми­те, за ко­и­то раз­каз­ва Омир. Сва­да­та м/у два­ма­та во­и­ни има скрит со­ци­а­лен сми­съл. Ага­мем­нон е вър­хо­вен вожд на гър­ци­те, Ахил пък е най-сил­ни­ят во­ин. Отне­ма­не­то на Бри­зе­и­да от Ахил е гру­бо по­се­га­тел­ство в/у не­го­во­то во­ин­ско дос­той­нство, на­ру­ше­ние на нор­ми­те на ге­ро­и­чес­кия мо­рал, спо­ред кой­то от­ре­де­на­та пляч­ка е приз­на­ние за зас­лу­ги в бит­ка­та. В об­ра­за на Ахил е пред­ста­вен бра­ни­те­ля на ре­да в къс­но­то ро­до­во об­щес­тво, за­щит­ни­ка на ра­вен­ство­то и раз­пре­де­ле­ни­е­то на бла­га­та спо­ред зас­лу­ги­те, а не спо­ред об­щес­тве­но­то по­ло­же­ние и по-ви­со­ко­то мяс­то в об­щес­тве­на­та стъл­би­ца. Гне­вът на Ахил, пре­диз­ви­кан от нес­пра­вед­ли­ва­та пос­тъп­ка на Ага­мем­нон, и от­ка­зът му от учас­тие в боя,са зав­ръз­ка на по­е­ма­та. Омир ус­пя­ва да ин­ди­ви­ду­а­ли­зи­ра раз­лич­на­та мо­ти­ва­ция на гне­ва у цар Ага­мем­нон и вож­да Ахил. И у два­ма­та ге­рои се наб­лю­да­ва бо­жес­тве­на­та си­ла на гне­ва, но пър­воп­ри­чи­на­та за не­го е раз­лич­на.“Ши­ро­ков­лас­тни­ят” цар Ага­мем­нон не за­чи­та не са­мо ба­щи­на­та мол­ба на жре­ца Хриз, но и за­ко­ни­те на “об­що­то бла­го­”и спра­вед­ли­ва­та по­дял­ба на от­во­ю­ва­ни­те бо­гат­ства. Той се из­пра­вя с/у нрав­стве­ни­те за­ко­ни на ро­до­ва­та об­щност, зас­та­ва на пъ­тя м/у чо­ве­ка и бо­жес­тве­на­та си­ла на Олимп, не­за­чи­тай­ки же­ла­ни­я­та на жре­ца Хриз. “Огнен” е гне­вът на Ага­мем­нон как­то “ог­не­ни­те” смър­то­нос­ни стре­ли в ста­на на ахей­ци­те, из­пра­те­ни от раз­гне­ве­ния бог Апо­лон. Ага­мем­нон тряб­ва да бъ­де на­ка­зан за гроз­на­та си раз­ру­ши­тел­на страст към власт и бо­гат­ства. Та­ка Омир нав­ли­за в све­та на чо­веш­ка­та ду­ша, в ко­я­то бу­шу­ват страс­ти, по­каз­ва­щи си­ла­та и сла­бос­тта на чо­веш­ка­та при­ро­да. За да бъ­де ре­а­би­ли­ти­ран иде­а­лът за ге­рой, ду­хов­но и фи­зи­чес­ки кра­сив, с/у Ага­мем­нон се из­пра­вя Ахил- по­лу­чо­век, по­лу­бог. Той е ху­до­жес­тве­на връз­ка м/у све­та на хо­ра­та и бо­го­ве­те, той про­я­вя­ва и чо­веш­ка сла­бост, и бо­жес­твен ра­зум при ре­ша­ва­не на спо­ра с Ага­мем­нон. Ахил е “бър­зо­ног и бо­жес­твен”. Гне­вът му е стра­шен и раз­ру­ши­те­лен, а оби­да­та- не­из­ме­ри­ма. По­сег­на­то е на дос­той­нство­то и чес­тта му на ге­рой с без­смър­тна сла­ва. Ге­ро­ич­на­та смърт е ос­нов­на­та цел в жи­во­та на древ­ния во­ин. Той се стре­ми към смър­тта. Избрал я е в име­то на веч­на­та сла­ва. За то­ва и оби­да­та, на­не­се­на от Ага­мем­нон, с нес­пра­вед­ли­во­то от­не­ма­не на Бри­зе­и­да, е без­мер­на. Кон­флик­тът меж­ду Ахил и Ага­мем­нон пре­диз­вик­ва спор и меж­ду бо­жес­тве­ни­те пред­ста­ви­те­ли на Олимп. На­ли­це е раз­де­ле­ни­е­то как­то в чо­веш­кия, та­ка и в бо­жес­тве­ния свят. Све­тът на бо­го­ве­те пов­ли­я­ва със своя мъ­дър ра­зум вър­ху не­ук­ро­ти­ми­те страс­ти на раз­гне­ве­на­та чо­веш­ка при­ро­да на два­ма­та ге­рои, ка­то все­ки по­лу­ча­ва нуж­ния съ­вет и под­кре­па от без­смър­тни­те. Ахил е спрян в по­ри­ва си за от­мъ­ще­ние от Хе­ра и Ати­на Па­ла­да, но са­ми­ят раз­ру­ши­те­лен акт ще бъ­де из­вър­шен от гръ­мо­вер­же­ца Зевс, дал обе­ща­ние пред май­ка­та на Ахил да на­ка­же да­най­ци­те. Бо­го­ве­те се на­мес­ват, от­мъ­ща­вай­ки за нес­пра­вед­ли­ва­та оби­да на Ахил-най-дос­той­ни­ят во­ин сред ахей­ци­те. Нес­пра­вед­ли­во е оби­ден, нес­пра­вед­ли­во са на­ка­за­ни хи­ля­ди не­вин­ни хо­ра, на­ме­ри­ли не­зас­лу­же­но смър­тта си пред сте­ни­те на троя. Прис­трас­ти­я­та на бо­го­ве и хо­ра пре­чат да се въз­ста­но­ви на­ру­ше­на­та хар­мо­ния в вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та. Во­ен­ни­ят кон­фликт се за­дъл­бо­ча­ва, враж­да­та меж­ду два­ма­та ге­рои –съ­що. Ми­рът е да­леч, а вой­на­та взи­ма но­ви жер­тви. В Пър­ва пе­сен на “Или­а­да” Омир не са­мо въ­веж­да те­ма­та за гне­ва и от­мъ­ще­ни­е­то, но пос­та­вя проб­ле­ма за вой­на­та и ми­ра, кой­то но­си про­ти­во­ре­чи­во виж­да­не за сми­съ­ла и це­ли­те на чо­веш­кия жи­вот. Вто­ра пе­сен Чо­веш­ко­то пра­во на щас­тие- по­тис­нат бунт на ду­ши­те “Или­а­да”­на Омир е най- ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от Тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. В нея се раз­глеж­да те­ма­та за вой­на­та и при­ми­ри­е­то, по­ка­зан е дра­ма­тиз­мът в пре­жи­вя­ва­ни­я­та на жи­ви и за­пом­ня­щи се ге­рои, пос­та­вя се въп­ро­сът за на­ди­га­щия се глас на на­род­но­то не­до­вол­ство в пре­хо­да от ро­до­во към ро­бов­ла­дел­ско­то об­щес­тво, раз­кри­та е пред­ста­ва­та на древ­ни­те гър­ци за хар­мо­ни­чен свят и чо­веш­ко щас­тие. Го­ле­ми­ят кон­флик­тът м/у Ахил и Ага­мем­нон в Пър­ва пе­сен на “Или­а­да” е ху­до­жес­твен из­раз на ре­ал­ни­те про­ти­во­ре­чия в ста­на на ахей­ци­те, за­дъл­бо­че­ни от на­ру­ше­на­та хар­мо­ния в чо­веш­кия жи­вот. Ма­кар и след­ва­щи ге­ро­ич­ния иде­ал на епо­ха­та, в ко­я­то жи­ве­ят, все­ки от во­и­ни­те но­си в се­бе си меч­та­та за мир­ни­те дни на своя пре­ди­шен жи­вот. Же­ла­ни­е­то за под­виг на бой­но­то по­ле, във Вто­ра пе­сен, не прив­ли­ча ахей­ци­те. Нап­ро­тив- за мир и спо­ко­ен жи­вот жа­ду­ват ду­ши­те им и то­ва е за­я­ве­но пред бо­го­ве­те с не­у­дър­жи­мия “вик” на ко­лек­тив­на­та во­ин­ска ду­ша. Но, по­ри­вът към щас­тие и мир е спрян. Ка­то “мощ­ни пен­ли­ви въл­ни”, срещ­на­ли от­пор- “стръм­ния бряг”, “се раз­би­ват” стру­и­те на ра­дос­тта. От стра­хо­ви­тия рев на мо­ре­то, ко­е­то “бу­шу­ва” и в пом­рък­на­ли­те за ра­дос­тта ду­ши на ахей­ски­те во­и­ни, ся­каш “се от­къс­ва” про­тес­тни­ят глас на Тер­сит. Отпра­ве­ни­те от не­го об­ви­не­ния сре­щу Ага­мем­нон: ца­рят е не­на­си­тен, обо­га­тя­ва се от вой­на­та без да зас­лу­жа­ва, за­дър­жа вой­ни­ци­те при Троя, по­не­же има об­ла­ги, са из­раз на на­ди­га­щия се глас на на­род­но­то не­до­вол­ство в къс­но­то ро­до­во об­щес­тво на Древ­на Ела­да. По­ве­де­ни­е­то на Тер­сит, твър­де раз­лич­но от об­щоп­ри­е­то­то, се при­е­ма ка­то неп­рис­той­но, как­то от Оди­сей, кой­то на­би­ва Тер­сит с же­зъ­ла, та­ка и от смъл­ча­ни­те ахей­ци. Изклю­че­ни­е­то от об­що­то, про­я­ва­та на ин­ди­ви­ду­ал­ност, е из­раз на гроз­но­то в чо­веш­ка­та при­ро­да. Ето за­що и Тер­сит, ка­то из­клю­че­ние в нрав­стве­ния свят на ге­ро­ич­но­то, е с гро­зен вън­шен вид- хи­лав, гър­бав, куц и кри­вог­лед. Сил­но хи­пер­бо­ли­зи­ра­ни­ят вън­шен об­лик на ге­роя е из­раз на дъл­бо­кия смут на ро­до­вия ко­лек­тив, кой­то е не­под­гот­вен за “гроз­на­та “ про­во­ка­ция на ин­ди­ви­ду­ал­на­та дър­зост на Тер­сит. Той пръв за­поч­ва бит­ка­та за чо­веш­ко­то пра­во все­ки сам да оп­ре­де­ля “пъ­ти­ща­та “ на сво­я­та съд­ба. Не­го­ви­те “неп­рис­той­ни” сло­ва са­ми по се­бе си са кра­си­ви с то­ва, че са изоб­ли­чи­ли нес­пра­вед­ли­вос­тта, но те са в на­ру­ше­ние, спо­ред Омир, на ко­лек­тив­на­та дис­цип­ли­на и зап­ла­ха за ахей­ско­то един­ство, въп­лъ­те­но в об­ра­за на Ага­мем­нон. Не чо­ве­кът ка­то част от ко­лек­ти­ва, а ца­ре­те и бо­го­ве­те оп­ре­де­лят за­ко­ни­те на спра­вед­ли­вос­тта в све­та на древ­ни­те. Все още е ра­но епи­чес­ки­ят по­ет да въз­при­е­ме иде­я­та за со­ци­а­лен про­тест, за­то­ва и Тер­сит е на­ка­зан. След де­сет­го­диш­на вой­на, же­ла­ни­е­то за спо­ко­ен ми­рен жи­вот не е про­я­ва на сла­бост за ахей­ски­те во­и­ни. Не ес­тес­тве­но­то пра­во на чо­веш­ко щас­тие на­кър­ня­ва мъж­ко­то им дос­той­нство и во­ин­ска чест, а под­чи­не­ни­е­то пред нес­пра­вед­ли­вия за­кон на по-сил­ния, “об­ле­чен” във власт по бо­жес­тве­но по­ве­ле­ние. Във Вто­ра пе­сен, чрез не­нав­ре­мен­ния про­тест на Тер­сит с/у нес­пра­вед­ли­вия зе­мен и бо­жес­твен свят, Омир пред­ста­вя на­род­но­то не­до­вол­ство сре­щу на­ру­ше­ни­те нор­ми на чо­веш­ко­то по­ве­де­ние и жаж­да­та на хо­ра­та за един по-хар­мо­ни­чен, по- доб­ре ус­тро­ен и щас­тлив жи­вот. Шес­та пе­сен Чо­веш­ко­то щас­тие и дъл­гът на ге­роя “Или­а­да”­на Омир е най- ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от Тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. В нея се раз­глеж­да те­ма­та за вой­на­та и при­ми­ри­е­то, за на­ди­га­щия се глас на на­род­но­то не­до­вол­ство в пре­хо­да от ро­до­во към ро­бов­ла­дел­ско­то об­щес­тво, раз­кри­та е пред­ста­ва­та на древ­ни­те гър­ци за хар­мо­ни­чен свят и чо­веш­ко щас­тие, по­ка­зан е дра­ма­тиз­мът в пре­жи­вя­ва­ни­я­та на жи­ви и за­пом­ня­щи се ге­рои. Иде­а­лът за чо­веш­ко щас­тие в пред­ста­ви­те на древ­ни­те хо­ра е об­вър­зан с ге­ро­ич­но­то, но и с обич­та и при­вър­за­нос­тта меж­ду съп­ру­зи­те, с раз­би­ра­тел­ство­то и хар­мо­ни­я­та в се­мей­ни­те от­но­ше­ния, с ми­съл­та за съд­ба­та на се­мей­ство­то ка­то част от бъ­де­ще­то на це­лия на­род. В Шес­та пе­сен на “Или­а­да” Омир раз­кри­ва не­по­до­зи­ра­ни­те чо­веш­ки тре­пе­ти в ду­ша­та на Хек­тор -за­щит­ни­ка на Троя, от чи­я­то ге­ро­ич­ност и доб­лес­тно по­ве­де­ние за­ви­си бъ­де­ща­та участ на Троя и всич­ки тро­ян­ци. Омир тър­си об­що­чо­веш­ко­то у Хек­тор, ко­е­то го из­рав­ня­ва с тро­ян­ски­те во­и­ни, но и с “мир­ни дъл­го­по­ли тро­ян­ки”. В ус­ло­ви­я­та на вре­мен­но пре­къс­ва­не на де­сет­го­диш­на­та бит­ка за Троя, ко­га­то ду­ша­та най-мно­го се нуж­дае от мир и по­кой, ми­съл­та за близ­ка­та смърт тер­зае Хек­тор и Андро­ма­ха. По раз­ли­чен на­чин се от­на­сят два­ма­та към проб­ле­ма за смър­тта и чо­веш­ка­та съд­ба. Щас­ти­е­то на обик­но­ве­ни­те чо­веш­ки ра­дос­ти се оказ­ва не­поз­на­то за Хек­тор и Андро­ма­ха. Ге­ро­ят на Троя е смел во­ин, спе­че­лил е мно­го бит­ки, но твър­де мал­ко са би­ли ми­го­ве­те му на лич­но щас­тие, ра­дос­ти­те на мир­ния жи­вот са не­поз­на­ти за не­го. В ми­го­ве на при­ми­рие ду­хът му ся­каш от­но­во е в боя, жи­вее с ра­дос­ти­те от по­бе­ди­те на бой­но­то по­ле. Изпъл­не­ни­е­то на пат­ри­о­тич­ния дълг до­ми­ни­ра над лич­но­то в не­го­во­то съз­на­ние. Той, храб­ри­ят в бит­ка, се све­ни да раз­крие тре­пе­ти­те в ду­ша­та си на оби­чащ и дъл­бо­ко тре­во­жещ се съп­руг и ба­ща. Изку­шен от не­ус­то­и­мо­то же­ла­ние да ви­ди най-близ­ки­те си- же­на и де­те- пре­ди боя, Хек­тор раз­кри­ва не­поз­на­ти стра­ни на чо­веш­ко­то в се­бе си, ко­и­то по нов на­чин пред­ста­вят иде­а­ла за ге­ро­ич­но­то по­ве­де­ние на мъ­жа-во­ин- за­щит­ник на ба­щи­на Троя. Ре­ша­ва­ща е ро­ля­та на Хек­тор в жи­во­та на се­мей­ство­то, но за­щи­та­та на род­ния град е сми­съ­лът на жи­во­та му. Бъ­де­ще­то на Троя за­ви­си от не­го­ва­та чо­веш­ка го­тов­ност за ге­ро­ич­на са­мо­жер­тве­ност. Ми­съл­та за смър­тта ка­то ли­чен факт не тре­во­жи ге­роя. Той я свър­зва с бъ­де­ща­та участ на на­ро­да си. Без не­го­во­то при­със­твие бит­ка­та гу­би сми­съл. Троя ще бъ­де по­бе­де­на. То­ва из­мъч­ва Хек­тор, ка­то пре­доп­ре­де­ле­на тра­гич­на съд­ба на на­ро­да му, но още по-го­ля­ма е чо­веш­ка­та му бол­ка за не­го­ви­те близ­ки, за роб­ска­та участ, ко­я­то очак­ва Андро­ма­ха след не­го­ва­та смърт и по­ра­же­ни­е­то на Троя. За Хек­тор смър­тта е част от ге­ро­ич­на­та сла­ва и из­пъл­не­ния дълг към род­на зе­мя и ба­щи­но име. “Сре­ща­та” с нея е все­кид­не­вие за ге­роя. За то­ва и ви­на­ги “пръв с тро­ян­ци” вли­за “в бо­я”. С тях де­ли пат­ри­о­тич­на­та за­щи­та на род­на­та Троя, но ге­ро­ич­на­та сла­ва ос­та­ва за ро­да на При­ам, чи­и­то нас­лед­ник е не са­мо той но и си­нът му Асти­а­накс. Ако Хек­тор дос­той­но при­е­ме смър­тта, ще ос­та­ви за по­ко­ле­ни­я­та опа­зен иде­а­ла за ге­ро­и­чен, дос­той­но из­пъл­нен дълг. Ще обез­смър­ти сво­е­то име и то­ва на При­а­мо­вия род, а Асти­а­накс ще има ге­ро­и­чен при­мер за под­ра­жа­ние. Не­що по­ве­че ще се из­пъл­ни же­ла­ни­е­то на Хек­тор си­нът му да го над­ми­не по си­ла и храб­рост и един ден да ста­не цар на Троя. За­то­ва и Хек­тор не се ко­ле­бае, ко­га­то при­е­ма съд­ба­та си, пре­доп­ре­де­ле­на от бо­го­ве­те. Но лич­на­та бол­ка към скръб­та на близ­ки­те ос­та­ва. Хек­тор ос­та­ва ве­рен на своя ге­ро­и­чен дълг към ро­ди­на­та. При­е­ма смър­тта, над­мог­нал лич­на­та бол­ка на сво­е­то чо­веш­ко стра­да­ние. В Шес­та пе­сен на “Или­а­да” Омир по­каз­ва сил­на­та съп­ру­жес­ка при­вър­же­ност на Хек­тор и Андро­ма­ха и го­тов­нос­тта на во­и­на да жер­тва се­мей­но­то щас­тие за­ра­ди дъл­га към на­ро­да си. Два­де­се­та и вто­ра пе­сен Епи­чес­ки­ят ге­ро­и­зъм- дву­бо­ят меж­ду Ахил и Хек­тор “Или­а­да”­на Омир е най- ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от Тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. Ге­ро­ич­но­то на­ча­ло е оп­ре­де­ля­що в “Или­а­да”. Най-яв­ни са не­го­ви­те из­ме­ре­ния в по­ве­де­ни­е­то на без­страш­ни­те во­и­ни, ко­га­то се из­пра­вят ед­ни с/у дру­ги в бит­ки, за да за­щи­тят сво­я­та во­ин­ска чест и дос­той­нство. Сред мно­зи­на­та, ко­и­то блес­тят на бой­но­то по­ле, без­спор­но до­ми­ни­ра Ахил. Той е ти­пи­чен епи­чес­ки ге­рой, кой­то въп­лъ­ща­ва в се­бе си иде­а­ла на древ­ни­те гър­ци за ис­тин­ския во­ин. Фи­зи­чес­ки кра­сив, едър, рус, бър­зо­ног, със свръх­чо­веш­ка енер­гия- ка­то раз­ру­ши­тел­на сти­хия. Най- си­лен м/у всич­ки ахей­ци, мъ­жес­твен и хра­бър, Ахил не поз­на­ва страх от вра­га. За да под­чер­тае ка­чес­тва­та му, Омир го на­ри­ча “бо­го­ра­вен”, “бо­го­по­до­бен”,”пла­нин­ски яс­треб”,”ку­че­то на Ори­о­на”. Сла­ва­та и ге­ро­ич­на­та смърт са ос­нов­на­та цел в жи­во­та на древ­ния во­ин. Той се стре­ми към смър­тта, ко­я­то е из­брал я е в име­то на веч­на­та сла­ва. За­то­ва и оби­да­та, на­не­се­на от Ага­мем­нон, с нес­пра­вед­ли­во­то от­не­ма­не на Бри­зе­и­да е без­мер­на. Ахил стра­да, об­лян в съл­зи, на бре­га на мо­ре­то. Те­зи със­то­я­ния са плод на не­го­ва­та чув­стви­тел­ност, ко­я­то раз­кри­ва ед­на по-раз­лич­на стра­на от ха­рак­те­ра му. Без­край­но чес­то­лю­бив, в сва­да­та с Ага­мем­нон, Ахил е пред­ста­вен ка­то бра­ни­тел на ре­да в къс­но­то ро­до­во об­щес­тво, за­щит­ник на ра­вен­ство­то и раз­пре­де­ле­ни­е­то на бла­га­та спо­ред зас­лу­ги­те а не спо­ред по-ви­со­ко­то мяс­то в об­щес­тве­на­та стъл­би­ца. Пред­во­ди­те­ля на ахей­ци­те е очер­тан с ка­чес­тва­та си на во­ин най-пъл­но­цен­но в 22ра пе­сен- в дву­боя му с Хек­тор. Устре­мът и ожес­то­че­ни­е­то, с ко­и­то Ахил се хвър­ля в боя, са про­во­ки­ра­ни от ом­ра­за­та към Хек­тор, убил най- близ­кия му при­я­тел- Пат­ро­къл. В об­ра­за на ахей­ския во­ин се про­я­вя­ва про­ти­во­ре­чи­вос­тта на не­го­вия ха­рак­тер- пър­во­на­чал­но ръ­ко­во­ден от бла­го­род­ни под­бу­ди ка­то при­я­тел­ство­то, за­ра­ди ко­е­то тръг­ва да мъс­ти, а пос­ле ос­та­вил се във влас­тта на при­ми­тив­ни­те чув­ства, и не при­е­май­ки пред­смър­тна­та мол­ба на своя про­тив­ник. Та­ка у Ахил се изя­вя­ват ос­та­тъ­ци­те от по-ста­ро, вар­вар­ско мис­ле­не с ти­пич­на­та жес­то­кост и без­сър­деч­ност на во­и­на. Дру­ги­ят об­раз на “ви­сок­”ге­рой в “Или­а­да” е Хек­тор. Най-вид­ни­ят сред тро­ян­ски­те во­и­ни, той, съ­що ка­то Ахил, е фи­зи­чес­ки кра­сив, сна­жен и прив­ле­ка­те­лен, тя­ло­то му е сил­но и ат­ле­тич­но, осан­ка­та- гор­да и ве­ли­чес­тве­на. Изпол­зва­ни­те от Омир оп­ре­де­ле­ния за тро­ян­ския вожд:“сла­вен”, “блес­тящ”, “сна­жен”, “ве­лик” из­да­ват прис­трас­ти­е­то на епи­чес­кия по­ет към то­зи ге­рой. Тро­ян­ски­ят “шле­мо­ве­ец” е иде­ал на древ­ни­те гър­ци за чо­веш­ка лич­ност, съ­че­та­ла в се­бе си ве­ли­чи­е­то на во­и­на с ка­чес­тва­та на дос­то­ен син, съп­руг и ба­ща. За раз­ли­ка от по­ве­че­то ахей­ски во­и­ни, Хек­тор не во­ю­ва за бо­гат­ства и лич­ни об­ла­ги- той за­щи­та­ва на­ро­да и ро­ди­на­та си. Ръ­ко­во­ден е от пър­вос­те­пен­на­та гри­жа за Троя и тро­ян­ци, чи­я­то съд­ба за­ви­си от храб­рос­тта на во­и­ни ка­то не­го. Оба­я­ни­е­то на Хек­тор е вът­ре­шен дви­га­тел и сми­съл на ге­ро­ич­но­то в жи­во­та на тро­ян­ски­те во­и­ни. Не­го­во­то не­у­час­тие в бит­ка­та оз­на­ча­ва, че Троя ще бъ­де по­бе­де­на, а близ­ки­те му ще се пре­вър­нат в ро­би на ахей­ци­те. Ако Хек­тор дос­той­но при­е­ме смър­тта, ще ос­та­ви за по­ко­ле­ни­я­та опа­зен иде­а­ла за ге­ро­и­чен, дос­той­но из­пъл­нен дълг. Ще обез­смър­ти сво­е­то име и то­ва на При­а­мо­вия род, ще ос­та­ви при­мер за под­ра­жа­ние на своя син Асти­а­накс- бъ­де­щия цар на Троя. Не­из­беж­ни­ят дву­бой в 22 пе­сен меж­ду пър­вен­ци­те на два­та враж­ду­ва­щи ла­ге­ра, Ахил и Хек­тор, е кул­ми­на­ция, а смър­тта на Хек­тор е раз­връз­ка на по­е­ма­та. Дву­бо­ят меж­ду два­ма­та ге­рои е дра­ма­ти­чен и не­рав­нос­то­ен- един по­лу­бог сре­щу обик­но­вен смър­тен, ма­кар и Зев­сов лю­би­мец. В та­зи бит­ка Хек­тор се про­я­вя­ва ка­то по-ци­ви­ли­зо­ван от про­тив­ни­ка си, по-чо­ве­чен, пре­о­до­лял пър­вич­ния ин­стин­кт на без­ми­лос­тна жес­то­кост. Той се из­ди­га над вар­вар­ски­те оби­чаи, пред­ла­гай­ки на Ахил вза­им­но да си обе­ща­ят да не ос­квер­ня­ват те­ла­та си. Не са­мо ахей­ци и тро­ян­ци, но и всич­ки без­смър­тни гле­дат как “край гра­да на При­а­ма два­ми­на­та триж­ди кръ­жи­ха”. От ре­ше­ни­е­то на бо­го­ве­те ще за­ви­си из­хо­дът от бит­ка­та. Без­сър­деч­нос­тта на Ахил, страс­тно­то же­ла­ние за мъст, зав­ла­дя­ла сър­це­то му, го ка­рат да убие или сам да ум­ре. “Гор­ко ми! Ве­че на смърт ме зо­ват бо­го­ве­те без­смър­тни!” са ду­ми­те на Хек­тор, осъз­нал своя без­на­деж­ден из­ход. Един тъ­жен акорд от та­зи без­жа­лос­тна бит­ка са пос­лед­ни­те сти­хо­ве на пе­сен­та. Оплак­вай­ки сво­я­та участ, по­гу­би­ла си­ла и мла­дост, ду­ша­та на Хек­тор сли­за към Ха­дес. По­бе­да­та оба­че не до­на­ся ус­по­ко­е­ние на Ахил. Отне­май­ки жи­во­та на Хек­тор той не връ­ща жи­во­та на своя дру­гар. Ге­ро­и­те на Омир са плод на сво­е­то вре­ме. Те са ти­пич­ни пред­ста­ви­те­ли на кла­си­чес­кия ге­ро­и­чес­ки епос. Чрез тях ав­то­рът на “Или­а­да” из­ра­зя­ва сво­е­то прек­ло­не­ние пред ге­ро­и­те от ан­тич­нос­тта и съз­да­ва об­ра­зи за под­ра­жа­ние в сво­е­то съв­ре­мие, ко­и­то оба­че ос­та­вят трай­ни сле­ди и в кул­тур­на­та па­мет на след­ва­щи­те по­ко­ле­ния. Осем­на­де­се­та пе­сен Щи­тът на Ахил “Или­а­да”­на Омир е най- ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от Тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. В нея се раз­глеж­да те­ма­та за вой­на­та и при­ми­ри­е­то, за на­ди­га­щия се глас на на­род­но­то не­до­вол­ство в пре­хо­да от ро­до­во към ро­бов­ла­дел­ско­то об­щес­тво, раз­кри­та е пред­ста­ва­та на древ­ни­те гър­ци за хар­мо­ни­чен свят и чо­веш­ко щас­тие, по­ка­зан е дра­ма­тиз­мът в пре­жи­вя­ва­ни­я­та на жи­ви и за­пом­ня­щи се ге­рои. На­ред с ця­ло­то мно­го­об­ра­зие от те­ми, ко­и­то об­хва­ща, чрез щи­та на Ахил, “Или­а­да” по­каз­ва и пред­ста­ва­та на древ­ни­те ели­ни за ус­трой­ство­то на све­та, за­поз­на­ва ни с тех­ния бит, по­ми­нък, оби­чаи, кул­ту­ра, нрав­стве­но по­ве­де­ние, уп­рав­ле­ние на об­щес­тве­ния жи­вот. Щи­тът, с кой­то Ахил ще се бие с Хек­тор, е из­ра­бо­тен от бо­га ко­вач Хе­фест по мол­ба на май­ка­та на Ахил- бо­ги­ня­та Те­ти­да. Той ще за­ме­ни от­не­ти­те от Хек­тор Ахи­ло­ви дос­пе­хи при убий­ство­то на Пат­ро­къл. Щи­тът е ог­ро­мен и здрав, от­лят от скъ­по­цен­ни и яки ме­та­ли, а ри­сун­ки­те вър­ху не­го, взе­ти от са­мия жи­вот, му при­да­ват чу­до­дей­на си­ла. В цен­тъ­ра на щи­та са раз­по­ло­же­ни кос­ми­чес­ки­те те­ла- Зе­мя­та, Не­бе­то, Мо­ре­то, Слън­це­то и Ме­се­цът, по ръ­ба на щи­та- ре­ка­та Оке­ан, ко­я­то оби­ка­ля Зе­мя­та, спо­ред то­га­ваш­ни­те пред­ста­ви. Меж­ду тях, в три кон­цен­трич­ни кръ­га спря­мо кос­ми­чес­кия цен­тър, са кон­трас­тно раз­по­ло­же­ни кар­ти­ни от би­та на хо­ра­та. Под­реж­да­не­то на­пом­ня си­мет­рич­ни­те ри­сун­ки вър­ху ке­ра­мич­ни ва­зи от она­зи епо­ха, от­кри­ти при ар­хе­о­ло­ги­чес­ки­те раз­коп­ки, и има фор­мал­но зна­че­ние. По-важ­но­то е, че Хе­фест пред­ста­вя всич­ки кар­ти­ни вър­ху ед­на плос­кост, За не­го не съ­щес­тву­ват вто­рос­те­пен­ни не­ща. Жи­во­тът в ста­до­то е съ­що тол­ко­ва ва­жен, кол­ко­то и об­са­да­та на един град, по­не­же е част от ко­лек­тив­ния жи­вот. Хе­фест изоб­ра­зя­ва би­то­ви­те кар­ти­ни ед­ноп­ла­но­во, ка­то ги раз­по­ла­га в кон­траст: сват­ба– съд, град- се­ло, праз­ник- дел­ник, та­ка как­то се ре­ду­ват мир­ни­ят труд и вой­на­та. Пре­съз­да­де­ни­ят от Хе­фест свят е праз­ни­чен и кра­сив. Чо­веш­ко­то би­тие е пов­диг­на­то на най-ви­со­ка сте­пен вър­ху щи­та на Ахил. Вся­ка дей­ност е по­ка­за­на ка­то праз­нич­но из­жи­вя­ва­не, ка­то ри­ту­ал. На фо­на на яр­ко ис­кря­щи фак­ли сват­ба­ри из­веж­дат не­вес­ти­те на пло­ща­да, къ­де­то се ви­ят кръш­ни хо­ра и зву­чат сват­бе­ни пес­ни. Опи­са­но е не прос­то сват­бе­но ве­се­лие, а сват­бен об­ред. Кар­ти­на­та със съ­да на­пом­ня за ро­до­вия оби­чай при раз­ре­ша­ва­не­то на спор. Стар­ци­те съд­ни­ци са на­ся­да­ли в “све­ще­ния кръг” със скип­три в ръ­ка, пред тях са спо­ре­щи­те, а встра­ни- всич­ки граж­да­ни. До­ри вой­на­та меж­ду два­та гра­да е пред­ста­ве­на ри­ту­ал­но- ка­то мо­дел на вся­ка вой­на. Све­тът, пре­съз­да­ден от Хе­фест, е праз­ни­чен и кра­сив, той по­раж­да ра­дос­тно чув­ство, въз­хи­ще­ние и при­вър­за­ност не към аб­страк­тни идеи, а към ре­ал­ния свят на чо­ве­ка и при­ро­да­та. За праз­нич­но­то епи­чес­ко изоб­ра­же­ние на све­та вър­ху Ахи­ло­вия щит, как­то и в ця­ла­та “Или­а­да”, доп­ри­на­ся и Оми­ро­ва­та по­е­ти­чес­ка тех­ни­ка. Оми­ро­ви­те епи­те­ти, ме­та­фо­рич­ни гла­го­ли и срав­не­ния ня­мат срав­ни­тел­на сте­пен. Те из­ра­зя­ват пре­въз­ход­но­то със­то­я­ние на не­ща­та в жи­во­та, за­то­ва све­тът на “Или­а­да” е све­тъл, си­я­ен, кра­сив, ве­ли­ко­ле­пен. Всич­ко, опи­са­но в “Или­а­да”, я прев­ръ­ща в ен­цик­ло­пе­дия за жи­во­та и мис­ле­не­то на древ­ни­те гър­ци, без ко­я­то кул­тур­но­то раз­ви­тие на Евро­па би би­ло не­въз­мож­но. Bathory: Моля големи текстове да не се подчертават!
  9. Иван Вазов Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката "Майска китка”). През 1870 в "Периодическо списание на Браилското книжовно дружество" излиза и първото му публикувано стихотворение Борба. Поетическата дейност на младия Вaзов е покровителствана от майка му Съба - общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там Вазов остава верен на призванието си - научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в "Периодическо списание", списание "Читалище", вестник "Отечество", вестник "Свобода" и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Н. Странджата. Животът всред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху впечатлителния млад поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът. След завръщането си в България Вазов учителствува (1872-1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенствува френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет. След преждевременното избухване на Априлското въстание (1876) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Русия. В Букурещ Вазов влиза в "Българско централно благотворително общество" и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки "Пряпорец и гусла" (с псевдоним Пейчин) и "Тъгите на България". През Руско-турската освободителна война, на която откликва с книгата "Избавление", Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров) откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председтел е на Окръжния съд (март 1879 - септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата Грамада. От 5 октомври 1880 се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участвува в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период - Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участвува в редактирането на вестник "Народний глас", от чиито страници води пламенна борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър I Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружествово и става главен редактор на издаваното от него списание "Наука" - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание "Зора" - първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна "Българска христоматия", която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла "Епопея на забравените", стихотворенията Българският език, Към свободата, Не се гаси туй, що не гасне, Новото гробище над Сливница, повестите Немили-недраги, Чичовци, разказа Иде ли? и др. През есента на 1886, след събитията около 9 август започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа Под игото, публикуван след завръщането му в Българя в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". От 1889 живее в София. През 1890 основава списание "Денница", което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в "Драски и шарки" (в 2 т.). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът Нова земя е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на К. Стоилов като министър на народната просвета. Но министерският пост е тегоба за него и той посреща с облекчение падането на кабинета (януари 1899). На войните през 1912-1918 откликва с 3 стихосбирки - поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Действителен член на БКД (днес БАН) от 1881, почетен член на БАН от 1921. Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание като поет-гражданин, реалист и демократ, Вазов цял живот защитава своето разбиране за високата обществена мисия на литературата. В творчеството си слива своя духовен живот с битието на народа, народната съдба става негова поетична участ. Свързани тематично и идейно-емоционално, първите стихосбирки на Вазов - "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България" - са художествено неравни, но в погледа на лиричния герой свети несломимият дух на народа. Наред с вярата в неговите революционни възможности, обществения оптимизъм на Вазов има още една опора - надеждата в помощта на Русия (Русия!). Към темата за национално-освободителните борби Вазов се връща и след Освобождението. От дистанцията на времето той има възможност по-широко да обгърне епохата, по-дълбоко да обмисли събитията. Цикълът "Епопея на забравените" е поетичен паметник на цяла историческа епоха - от първите прояви на оформящото се национално съзнание до епичния бой на Шипка; той е възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на идеализма и героизма, на големите синове на България, на добродетелите на българския народ. Прославяйки обществения идеализъм на предшествениците, Вазов хвърля рязък укор в лицето на новото издребняло и егоистично време. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в лириката му, която придобива критико-изобличителен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевропейската външна политика, стиховете му прозвучават с гневния тон на изобличението (Векът!). Малко признаци са нужни на Вазов, за да долови основните пороци на българското следосвобожденско общество - меркантилния му дух, липсата на големи общонародни идеали. Поезията на Вазов получава най-силна социална окраска в края на 90-те години на XIX век, когато общественото развитие рязко поставя въпроса за масовото разоряване на дребните собственици и мизерията на народа; селската неволя става основна тема в българската литература. Тя е разработена в едно от най-популярните му стихотворения Елате ни вижте!. Но колкото и да е чувствителен към социалните несправедливости, колкото и покварата да го потиска, Вазов не губи оптимистичния си поглед за живота и общественото развитие; убеден е в добродетелите на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда,. в благородната мисия на хуманистичните идеи. По израза на самия Вазов в поезията му може да се намери отклик "на всичките трептежи на Балкана", на бурната история на младата българска държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската освободителна война и преминала през огъня на четири нови войни. При тяхното изобразяване поетът е верен на своя демократизъм. Прославяйки победите на българската армия, той издига на пиедестал образа на обикновения войник (Само ти, солдатино чудесни, Паметник на българската мощ и др.). В стихосбирката "Сливница" възпява патриотичното себеотрицание на българските войници в Сръбско-българската война и оплаква трагичното потъпкване на предосвобожденските мечти за южнославянска солидарност. Стихотворението Новото гробище над Сливница звучи като тържествен реквием за загиналите във всички боеве в защита на България. Във военните стихове на Вазов органично съжителствуват патосът на патриота и огорченията на хуманиста. Към края на Първата световна война лириката му изразява умората от ужасите на войните, жаждата на човечеството за мир. (Световната война, Всемирната война, Жреците на Ваала, Идеален сън). Отчаян от погрома, 70-годишния поет заявява: "Не ще загине!" - и в това заглавие на последната му стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот. Силна е поетичната чувствителност на Вазов и към природата - той пръв я въвежда в българската поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвещава голям дял от творчеството си. Пейзажите му носят български характер - в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. България със своя народ, минало, език и природа - това е фокусът, който събира всички линии на Вазовата лирика, изворът на вдъхновението му, постоянната тема, основният образ в поетичния му свят. В над 50-годишната си творческа дейност поетът създава и немалко стихотворения, разкриващи интимния му свят. Поместени са предимно в излязлата към края на живота му стихосбирка "Люлека ми замириса". В поезията на Вазов е отразена цялата гама на човешките преживявания - от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми - от краткото лирично стихотворение до широкия замисъл на цикъла "Епопея на забравените", от патетичния тон на одата до горчивината на епиграмата. Вазов е автор и на 9 поеми, създадени през 1879-1884. Най-популярна от тях е изпълнената с демократичен патос поема Грамада - художествен паметник на един оригинален народен обичай, своеобразен "нравствен линч" над провинилите се пред народа. Близка до Грамада по сюжет, образи и народностен дух е патриотичната поема Загорка, в която централната тема е отпорът брещу турското робство. Самият Вазов най-високо цени лирико-фантастичната си поема В царството на самодивите - новаторско за времето произведение, в което Вазов преплита във фантастичния свят на българския митологичен фолклор разочарование от съвременността и патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и граждански тревоги. През 1906-1908 с романтичния цикъл "Легенди при Царевец" той отново се доближава до особеностите на поемата, този път в рамките на историческата балада. Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото списание "Наука" написва спомените си Неотдавна, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест - Митрофан (по-късно Митрофан и Дормидолски) използува спомени - този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза - повестите Немили-недраги и Чичовци и романа Под игото. Повестта Немили-недраги е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху "хъшовете" - безименните герои на историята. Образите им са обрисувани ярко, с убедително жизнено внушение. Повествованието съчетава патриотичен патос, лиризъм и хумор. Само чрез няколко реда, въвеждащи в следосвобожденската действителност, Вазов изправя една срещу друга две исторически епохи, за да укори "дребните характери" на новото време. В хумористичната повест Чичовци писателят пресъздава патриархалната среда на своето детство - изостанала, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви. Повестта представлява богата галерия от човешки образи с ярки и оригинални физиономии. Изобразявайки дребни битови епизоди от един застоял живот и колоритни образи на българи, израсли под сянката на робството, Вазов съумява да внуши исторически дух на епохата. Оттук и тясната връзка, съществуваща между Чичовци и Под игото. Романът Под игото рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, както те се пречупват в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалканската долина. Контурите на сюжета не се извличат от исторически документи, в интригата почти не се вплитат имена на исторически личности, но въпреки това романът звучи със силата на общонационален патос - авторът изобразява основния исторически процес на епохата: революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за цялостния битово-исторически живот на ония цветущи селища, които въплъщават представата ни за "българското" в последния и най-патетичен период на Българското национално възраждане - неслучайно се счита за "национална епопея". През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест Митрофан и Дормидолски, с недовършения разказ за предизборната демагогия Нов свят и нови людье (по-късно Кандидат за хамама), с разказите за Сръбско-българската война (Вълко на война, Писмо до дядо попа в с. К. и Стоянчо из Ветрен, Иде ли?), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му Нова земя, който е своеобразно продължение на Под игото, без да може да се сравнява с него като художествено постижение. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885). В центъра на авторовото внимание е обществено-политическата и нравствена поквара на следосвобожденското общество; Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на XIX и началото на XX век става основна в прозата му. Радостта от извоюваната с кръв свобода Вазов въплъщава в класическия образ на дядо Йоцо (Дядо Йоцо гледа). Радостта на слепеца още по-рязко откроява разочарованието на зрящите, превърнало се в основна тема на Вазовите разкази. В публицистичния разказ Кардашев на лов (1895) Вазов обосновава правото си на критично изображение. "Нека бъде сатирата!" - заявява Вазов чрез своя герой, като отбелязва с това една закономерност на собствения си творчески развой. При все това, закърменият от възрожденски идеали писател продължава да вярва в нравствените сили на българския народ и въплъщава тази вяра в редица обаятелни персонажи от миналото и съвременността (баба Илийца от Една българка, Ненко от Тъмен герой и др.). Вроденото у Вазов чувство за хумор се изявява често в неговите разкази, без това да омаловажава сериозността на въпросите, поставени от тях. На съвременния живот е посветен и романът Казаларската царица. Успехът на Вазов е главно в критичното изображение на морала и нравите на едно общество, в което пътят към успеха минава през подлостта. Със съвременния сюжет е и повестта Нора, в която чрез дидактична история за печалните резултати от женското лекомислие е окарикатурен стремежът на жената към независим живот. С навлизането в бита на големия град и специално на столицата Вазов поставя основите на българската градска белетристика. Неуспял да създаде достатъчно убедителни съвременни герои, които да изразяват неговите нравствени и патриотични идеали, в първото десетилетие на XX век Вазов търси вдъхновение в далечното минало (създава романа Светослав Тертер и повестта Иван Александър), като не се колебае да припише на историческия герой твърде съвременни характеристики. Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях природата е пречупена през светоусещането на патриота и гражданина, като Вазов умело редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката, проправят пътя на младата българска драматургия, но не са художествено завоевание за автора. Популярност му донасят драмите Хъшове, Към пропаст, Борислав и Ивайло и комедията Службогонци, които са нов етап от развоя на българската драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедително изявените действие и реч Хъшове пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на Немили-недраги; с драматично напрежение е изпълнена и Към пропаст - драматизация на повестта Иван Александър. Още от края на XIX век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика Псевдоними: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Награден е с медал за наука и изкуство (златен, 1896).
  10. Вижте това , може да ви е много полезно , малко е старико с "паричната единица " ...ето и линка които се намира в експерименталните ми сайтове в hit.bg ~> http://mysites1.hit.bg/world.htm

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...