Petrovich

Наново продължавам прекъснатия херменевтичен анализ от последния ми текстови пост от 12.04.2021, 20:05. Установихме, че Московският ръкопис от 1450 г. има в крайна сметка за протограф някакъв препис, който е нещо като работен вариант на "Небеса" - в него е представен самият процес на създаване и композиране на книгата. Този първичен протограф предхожда протографа, от който е правен преписът от 12/13 век на завършената книга, редактирана от самия Йоан Екзарх, под авторско название "Слово о правей вере Йоана Дамаскина". Това се потвърждава и от сравнението на финалната част на преводната глава 48 в двата ръкописа. Давам фотоси от публикацията на Калайдович 1824 г. и от Рък. МДА 145 Какво ни дава сравнението? - 1) Веднага проличава маниера на преводача Й.Е. - не буквален превод "дума в дума", а смислов с разстановка на лексемите и фразите в нов синтаксис (което е видно и в другите преводи на Й.Е.); 2) В окончателната редакция на книгата 48 глава завършва с фразата "... и от него радость приемлюще", докато "работният" вариант завършва със славословие на Бога: "Ему же слава и дръжава . ч(е)сть и покланяние . н(и)не и въ бесконечыа веки. Амин."; 3) В работния вариант текстът продължава с "въпрос на Козма Индикоплов" и съответен "ответ", който на следващата страница на ръкописа също завършва със славословие: "Тому слава нине и присно, и в веки. Амин" С подобно славословие завършва и "Пролог" към "Небеса", и добавената в същия ръкопис 55-та глава "О писменех", каквото намираме и в преписа на "О писменех" в Лаврентиевия сборник от 1348 г. Но защо такова славословие не намираме в "завършения" редактиран вариант на 48 глава в ръкописа от 12/13 в.?; 4) Добавката към 48 глава с "въпрос - ответ" става структурен елемент в допълнителните 6 глави с ексцерпти на "Небеса". Нещо повече - под формата на "въпросо - отговори" примерно намираме значителна част от преводите, включени в двата Симеонови сборника на руските преписи от 1073 и 1076 гг. Изводите се налагат от само себе си: Йоан Екзарх е авторът на "О писменех" - съчинение, писано, преписвано и редактирано от него в различни варианти от края на 9 в. до 30-те години на 10 в., включвано в различни кодекси било самостоятелно, било като 55-та глава на "Небеса", било в съчетание с "Написание о правей вере" както в Лаврентиевия ръкопис от 1348 г. Финалното славословие на всеки завършен текст като авторски похват - било "налично", било "липсващо" - го доказва неопровержимо. И конкретно за ръкописа от 12/13 в. - отсъстващото славословие на финала на 48 глава само доказва, че тя не е последната глава на книгата.

Въпросът е некоректно формулиран, извън какъвто и да е исторически контекст. По същество това е същият въпрос, който на времето в казармата "старите кучета" поставяха на "зайците": "Ти *баваш ли старото куче или не го *баваш?" Както и да отговори заекът - с "да, *бавам го" или с "не го *бавам", - отговорът все ще бъде грешен и последствията са ясни. Верният отговор предпоставя скрито преформулиране на въпроса на "друг език" и съответно отговорът е "Аз нито *бавам, нито не *бавам старото куче - аз го УВАЖАВАМ". В какво се състои и от какво произтича некоректната формулировка на въпроса? По друг начин казано, колко различни неща са смесени в един турлю-гювеч, което е видно още от грешната формулировка на темата - а тя е от 2008 г.: такава "старобългарска дума" "кънензъ" или "княз" изобщо няма, а записът на лексемата-титул от 10 в. на старобългарска кирилица от надгробния камък на т.нар Пресиян II е КЪНЕНДЗЪ. А "княз" е просто негова руска "редакция" или извод - при източните "славяни" няма, липсват фонеми като носовките (в случая Ѧ - малка, редуцирана до Я, но и голяма) и африкатите (в случая S - дзело, ДЗ, но и ДЖ. Нещо интересно - тези африкати съществуват като отделни фонеми в днешния български език, но липсват като самостоятелни графични знаци в азбуката.) 1) Смесват се два езика (или един, но) от различни исторически периоди и съответните им различни писмени системи на записване, като се елиминира каквото и да е развитие (или промяна) на езика в рамките на новата етнополитическа общност, каквато е държавата на българите - ПБД. Основен въпрос тук е фонетичната система на говорения (пра)български език след 680 г. напр. - имат ли в своя говор тези (пра)българи носовки и африкати или не? Ако да, то как тази фонематика би могла да получи съответен адекватен графичен запис на използваната писмена система на отдавна употребявания от тях елинистичен гръцки език? Ако, примерно, те имат в говора си африката ДЗ, то записът κανασ е грешен - би трябвало да е не със сигма, а с дзета - но тогава записът *καναζ става уникално невъзможен за произнасяне, а добавим ли и носовката - още повече. По-вероятна е възможността от втората форма - κανεσ - да се образува запис κανεγζ. Що се отнася до Ъ-то - възможности никакви. 2) Езикът, речта има и друга, физиологична страна - съответно говорен и слухов апарат, по определен начин рамкиращи произношението и възприемането му. И не до говорни дефекти опират нещата, а до звукоизвличане, типично за дадена говорна, езикова общност. Мисълта ми е за онзи особен гърлен говор, характерен за древните народи - особено за онези, които нахлуват в Европа от Евразия. В случая под светлините на прожектора е началното К в κανασ. Дали това не е гърлено, хъркащо К? Т.е. К, носещо в себе си Х. И не е ли онова паякообразно Х тъкмо графичен знак за фонемата КХ, която КиМ въведоха в създадената от тях първоначална азбука? В светлината на едно такова виждане старата дилема за титлата на българския владетел - дали е КАН или ХАН - губи смисъл, защото и двете се оказват еднакво неверни. В плоскостта говорене - слушане стои и въпросът за различието или тъждествеността на титлите КАГАН, ХАГАН и ХАКАН. Личното ми убеждение - никого не ангажирам - е, че тези различни лексеми са си всъщност една и съща титла, но произнасяна и възприемана, респ. записвана, по различен начин. Обяснението идва от херменевтичните принципи Какво казваш, когато говориш и Какво чуваш, когато слушаш.

Сърдечно благодаря, Стонед. Сега вече мога по-спокойно да пиша. Продължавам прекъснатия херменевтичен анализ от последния ми текстови пост от вчера, 12.04.2021, 20:05. Проверката е успешна.

Благодаря, Стонед. За съжаление, значи, неграмотните ми писания досегашни ще си останат документирани. Но все пак как технически мога да поправя откритите грешки в рамките на час?

ЗОВ ЗА ПОМОЩ Хора, помогнете! Не зная как да редактирам вече качен текст. Всичките ми опити да вляза отново в свой предишен пост, за да поправя очевадни правописни или наборни грешки се оказват неуспешни. Моля, разкрийте ми този секрет на форума!

Историчният подход към "О писменех" не се изчерпва с изясняването на въпроса кога, как и защо Йоан Екзарх е написал своя трактат, а предполага (или изисква) и осветляване на въпроса кога, как и защо го е "прикачил" към "Небеса", чието собствено авторско название е "Слово о правей вере Йоана Дамаскина". От множеството преписи, в които "О писменех" е фиксирано като 55-та глава на "Небеса", най-ранното свидетелство е в Московския ръкописен сборник на хартия от 1450 г. с двете книги на Екзарха "Шестоднев" и "Небеса" Ms. MDA 145. Логично се налага сравнението с най-ранния запазен препис на "Небеса" от 12/13 в. на пергамент Ms. 155, в който няма "прикачен" трактатът "О писменех". Това сравнение може да се направи по редица критерии, но два смятам за най-важни в случая: 1) структура и 2) език на текста. Разбира се, като не се забравя, че и двата ръкописа са руски преписи, т.е. в руска редакция. Ръкописът от 12/13 в. е структуриран в две части: Пролог и основен текст с 54 глави (Описанието в предходните постове). Ръкописът от 15 в. има по-особена структура: 1) Съдържание на преводните 48 глави от Йоан Дамаскин (под название "Сказаем главам Йоанам Екзарха"), явно извлечено (с някои грешки) от руските скриптори от 2) текста на собствено преведените 48 глави под название "Святаго Йоанна Дамаскина", като отстрани вертикално е изписано в киновар " Iωанъ Еѯархъ ω бѕ҃ѣ", 3) Пролог и 4) 6-те допълнителни ексцерптни глави и 7-та допълнителна "О писменех". За по-стария препис от 12/13 в. нещата са ясни - това е завършеният текст на "Небеса". За по-новия от 1450 г. - не съвсем. Като изключим привнесеното от руските скриптори съдържание, то можем да кажем, че с този ръкопис пред очи присъстваме в самия процес на създаване на книгата "Небеса" на Йоан Екзарх. Естествено, най-напред е нужно да бъде направен преводът - но Й.Е. превежда последователно няколко глави, след което започва да подбира интересните текстове. Дали тогава или впоследствие, но се обръща и към други автори, започва да прави ексцерпти, като дори някои вмъква в самия преводен текст. Така или иначе, завършва превода със 100-та глава от съчинението на Дамаскин, като общо се събират 48 глави или слова. Тогава вече пише прословутия си Пролог - с известните си граматически и лексикални разсъждения и необходимостта от смислов, а не буквален превод, и позоваването на социалния поръчител - черноризец Докс/Дохс, при когото е "идвал на присещение" някога, когато не е обитавал Плиска и Преслав. Къде е живял и работил Й.Е. преди това (поне до 900-та година) е много важно, защото правените ексцерпти, а и ползването на съчинението на Дамаскин абсолютно изключва българското царство.Така често приписваната на Симеон библиотека с чуждоземни ръкописи, както изглежда - по-богата и от изгорялата Вавилонска, е един от големите митове в българската историография. Такава може да осигури само щъкащия между Рим, Константинопол, Моравия и Преслав Й.Е., но за това после. И така, след Пролога, Й.Е. добавя като допълнителни глави към книгата си още 6 с ексцерпти, а накрая - и "О писменех", но в нова авторска редакция. А това предполага, че основният текст на "О писменех" е бил написан, вероятно и редактиран в нови варианти, но тук - в този тъкмо вариант, познат ни от ръкописа от 1450 г., добавя два съществени момента, непознати от варинта в Лаврентиевия препис от 1348 г. Това са 1) изброяване на пълната азбука от 38 знака, съставена от КиМ, за която само можем да гадаем поради по-късната транслитерация на глаголическия текст в кирилически, и 2) многозначителното "още са живи онези, които са ги виждали" тях двамата заедно - КиМ (този текст е съхранен в още два преписа). Не е трудно да се досетим за кое време става дума - ако Наум умира 910 г., а Климент - 916 г., то времето на написването на този вариант на "О писменех" и на завършителната работа над "Небеса" гравитира около 910 г., в зависимост от това дали самият Й.Е. причислява и себе си към виждалите и двамата. В светлината на всички тези разсъждения може да се формулира хипотезата, че протографът, от който е правен преписът от 1450 г., е по-древен или по-стар от протографа, от който е правен преписат от 12/13 век. Нещо, което за "здравия разум" на простосмъртните изглежда абсурдно, но е факт, извлечен от херменевтичния авализ и съответната интерпретация на палеографските текстологични сведения. Ще се потвърди ли тази хипотеза и от анализа на езика и палеографията на текста - ще видим по-нататък.

Ако не сте намерил още книгата, то ето скановете на Stanimir2 Заимова Райна. Арабски извори за българите. Христоматия. 2000. DjVu https://www.twirpx.com/file/2767861/ или Исторически книги на български XXXIX https://masters-tb.com/details.php?id=120052

Уви, по-приемлива е "версията със заточението на пленниците отвъд Дунав" на Симеон Логотет (хайде стига с този измислен от Комбефис през 17 век "Лъв Граматик"), а К.Б. си търси само по-"благороден" от един "пияница" праотец с арменски ген. Макар че и тази версия "гърми" отвсякъде - как може с кораби да се превозят през Черно море 50 000 души с имуществото им? И не Евристей постави въпроса за "лъжите" в изворите, а моя милост. А проблемът си е сериозен - ако Василий е роден 812-813 г. не е ли доста проблематично за един 67-годишен мъж да "роди" през 870 г. такъв младенец като Стефан - бъдещият патриарх, и то от 27-годишната Евдокия Ингерина? И как е бил още юноша (т.е. няма навършени 21 години), когато е постъпил на служба при Михаил III през първата половина на 50-те години? И защо целият този цитиран пасаж от Книга V на Продължителя на Теофан е било нужно да се превежда от руския превод на Я.Н. Любарский Продолжатель Феофана. Жизнеописания византийских царей, 2009, c. 142-143, при положение, че имаме все пак сносен превод на И. Дуйчев http://macedonia.kroraina.com/gibi/5/gal/5_119.html? Само заради "Мутрагон" ли, както е в гръцкия текст и в руския превод, а не "Муртагон" в българския; или пък заради "Булгарон архон" в гръцкия, коректно предаден от Дуйчев като "владетел на българите", а не - сигурно "правилното" - "болгарский князь" на Любарский? И не на последно място - как звероподобният Мутрагон, избил маса родственици на Василийчо, ще дундурка в скута си невръстното дете и ще сложи на главата му "невероятна" по размери ябълка, колкото и красиво да е бъдещото благородие? п.п. Докато пишех се качиха две известия, дано не се дублираме.

Наложи се да прекъсна, сега продължавам. В защита на своето вярване (или убеждение) К. Гербов смесва по недопустим начин събития от 837 и 892 гг., изхождайки от сбърканото у Симеон Логотет име на българския владетел през 837 - "Владимир", който е и "баща на Симеон". Но не помагат и "разясненията" на съставителите на ГИБИ, че това бил Маламир, тъй като в 837 г. владетел е Пресиян/Персиан. По-горе Евристей съвсем меко напомни, че това са събития при василевса Теофил, който обаче в същото време води жестока война с арабите. И въпросът е за локализацията на тези събития, свързани с извозването на "македонците" в родината им. Как те могат да бъдат превозени с кораби от Средния Дунав, където - както твърди К. Гербов - били заточени от Крум? Най-малкото препятствие са Железни врата. По описанието в хрониките личи, че локализацията не е и (делтата на) Дунав. Остава само големият лиман на Днестър, където могат да акостират кораби и където на двата бряга на реката се намират българските крепости Белиград (от юг) и Черниград (от север). Пленените ромеи очевидно се намират от северната страна - затова започват да се прехвърлят през реката, а българите, не успели да се прехвърлят, отиват за помощ при маджарите на север към Днепър. И тези събития стават едновременно с онова събитие, което в хрониката е отбелязано с израза "когато Михаил Българинът се изправи срещу Солун". Кой е този "Михаил"? Г.Ц. ни обясняваше, че това бил македонски български цар - ама не би! Само един може да бъде - Пресиян, тръгнал към Беломорието и "смолените" с кафхан Исбул. Събитията от 892 г., когато владетел на България е Владамер, са описани брутално неточно, особено що се отнася до участието на маджарите. Т. Йончев подчерта, че сведения за набези на маджари в Панония има от 60-те години, но такива има и през 80-те (да си припомним Житие Методиево), и през 90-те (наетите от Арнулф). За същите маджари ли става дума, които нападат България при Симеон през 894 г.? Същите ли обсаждат и превземат Бъдин през 896, същите ли обсаждат Сингидунум/Белиград през 898, същите ли превземат Сирмиум през 900-та след похода си в Италия? Не става ли дума за поне две различни групи маджари - едни, навлизащи в Панония през Хилбудайските проходи на Карпатите и низината на Тиса, други - придвижващи се през Влашката низина на запад? А маджарите на Арпад, тръгнали да завоюват Родината? Ако добавим и печенезите, които Багрянородни след 900-та локализира северно от маджарите въпросителните стават множко. Визираните франкски извори също поставят повече въпроси, отколкото да дават някакви ясни отговори. Коя Моравия напада през 892 г. Арнулф - северната или южната? И то след като по договореност за помощ от 890 г. дава право на Свентоплунк да окупира Бохемия, а такава помощ не получава? Как и защо известното пратеничество на Арнулф до Владамер през есента на 892 г. трябва да избягва засадите на Свентоплунк в междуречието Сава/Драва и поема по един изключително обиколен маршрут - с кораби по Одра (?) до р. Купала и после по Сава та до България? Тази р. Купала и днес е гранична между Словения и Хърватия, т.е. в тогавашната Каринтийска марка на Франкия - какво отношение има към тези земи Свентоплунк? Франкското посолство се завръща по същия път обратно през м. май 893 г. без да констатира каквито и да е езически попълзновения в Плиска. Някой някъде в аналите и хрониките лъже и то безсрамно. А може би не в тях? - Въпрос с повишена трудност за историческата достоверност на изворите или как се съставят хроники и анали - по достоверни сведения или по внушения на официалните власти в засегнатите страни. Казвам всичко това не толкова за да оправдавам К. Гербов - остава си вината му, че безкритично приема писаното в изворите, колкото за да наблегна на потребността от действителна критика или херменевтика на историческите източници. Поне можем да вземем пример от една макар и средновековна, но мислеща и интелигентна глава - Теофилакт Охридски, който относно мистериозното първо българско покръстване при Богорис Михаил казва следното (ГИБИ 9-2:67): "И така изпраща посланици до ромейския цар и до Синклита - царувал тогава Михаил, синът на Теофил, -щото, ако сключи договор за мир, занапред да заживеят живот тих и без смущения, спокоен и мирен във всяко благочестие и достойнство... И като здрава гаранция давал това, че и той ще приеме божественото кръщение. В същото време молел да му се изпратят свещеници, за да им предадат цялото християнство. Ромеите, като приели с радост известието за мир, което никога не очаквали от българите, всичко извършили с бързина. И така кръщава се Борис и се именува след банята на светата купел Михаил, като направил на ромейския цар, казват им [на ромеите], удоволствието да се именува по неговото име, защото наглед той го кръстил, макар и да не присъствувал лично. Заедно с него били кръстени и много други между българите..." Какво след тези слова остава от официално приетата у нас концепция на Симеон Логотет за първото българско покръстване?

Не, няма как "това" да бъде действително защитено, понеже изворите със "сведенията" са тотално сбъркани, най-малкото в ГИБИ. Това "Лъв Граматик", "Продължител на Амартол", "Псевдо-Симеон" са така умешани (не само в ГИБИ), че не може да се прозре действителният източник. В крайна сметка това е компилативната Хроника на Симеон Магистър и Логотет, части от която произволно са били преписвани като самостоятелни или в най-различни комбинации с други хронографи. За какофонията в ГИБИ може да се ориентиме по бел. 3 на http://macedonia.kroraina.com/gibi/6/gal/6_135.html. А и самият Симеон е съставял своята хроника по метода “copy-paste”, като е комбинирал произволно извадки от различни източници и ги е допълвал със собствени коментари и интерпретации или просто съкращавал, като по този начин е нарушил основния принцип на хронографа - хронологията на събитията. И тъкмо на този сбъркан хронолог е основана господстващата у нас концепция за принудителното покръстване на българите през 60-те години на 9-ти век!?!?!? Все пак е налице издание с действителната Хроника на Симеон Логотет. Издателят Ст. Валгрен я е пуснал като том 1-ви през 2006 г. въз основа на единия от двата известни пълни ръкописа, но ето вече 15 години се чака 2-ят том... Ще ни огрее ли някога? Symeonis Magistri et Logothetae. Chronicon. V. 1. 2006. https://bg1lib.org/book/880655/934e6f?regionChanged=&redirect=252917776 Има и руски превод на Ю. Виноградов и П. Кузенков: Хроника Симеона Магистра и Логофета. Том 1. 2014: https://www.academia.edu/37066769/Симеон_Магистр_и_Логофет_Хроника_пер_Виноградова_pdf; https://azbyka.ru/otechnik/books/file/23006-Хроника-Симеона-Магистра-и-Логофета.pdf За ориентация в цялата какофония около Хрониката на Симеон Логотет може да се види въвеждащата статия на П. Кузенков: Павел Кузенков. О Хронике Симеона Логофета. 2014, 5-26. 2014-Chronicon. Symeonis Magistri et Logothetae. T.1_Kuzenkov_5-26.pdf

Връщането към темата за Омуртаг е добър призив. И във връзка с него имам един въпрос към знаещите: Освен у Теофилакт има ли другаде сведения за синовете на `О Муртаг Енравота и Звиница в историческите извори (простете невежеството ми), а също и за Маломер извън каменните надписи? И питам сериозно, най-малкото за да сверя осведомеността си в историческата област.

Какво е казал и доказал Имре Боба в книгата си от 1971 г. Moravia's History Reconsidered: A Reinterpretation of Medieval Sources. http://macedonia.kroraina.com/en/ibmh/index.htm а относно предмета на изследването най-обща представа може да се добие от нейното съдържание: CONTENTS PREFACE IX I. REWRITING MORAVIA’S HISTORY 1 a. A brief outline of the history of Moravia 3 b. Premises of Moravian history 6 c. The diocese of Saint Methodius 11 d. Moravia part of Slavonia 14 e. Slavonic liturgy in Croatia and Dalmatia 18 II. BASIC PREMISES 21 a. Marava, Maravenses and Moravia 21 b. Slavonia 27 III. THE REALM OF MORAVIA 31 a. Testimony of Western Chronicles and Annals 31 b. Testimony of Byzantine sources 76 IV. THE EPISCOPACY AND DIOCESE OF ST. METHODIUS 86 a. Testimony of Ecclesiastic sources 86 b. The so-called “Forgeries of Lorch” 97 V. MEDIEVAL HISTORIOGRAPHY ON MORAVIA 104 a. Tradition and evidence south of the Drava 104 b. Tradition and evidence north of the Danube 118 VI. ARCHEOLOGY AND PHILOLOGY CONCERNING MORAVIA 141 a. Evidence derived from archeology 141 b. Philological evidence 146 CONCLUSIONS 159 BIBLIOGRAPHY 161 INDEX 165 Следвайки свидетелствата на Константин Порфирогенит - "кръстник" на Велика Моравия - Боба документално доказва, че Моравия на Моимер, Растица и Свентоплунк съвсем не е била на север от р. Дунав, около левия ѝ приток р. Морава, а на юг от р. Драва, в областта на Сирмиум, а с експанзията на Свентоплунк след 870 г. се разширява и в земите на север от Дунав в Нитренска област. Че аргументацията му за гроба на Методий в Мачванска Митровица е неоснователна и археологически опровергана е вярно, но колко доказателствена е аргументацията на чещките историци и археолози, които вече откриха 3 (три) гроба на Методий, а вече се е задал и четвърти. В крайна сметка Боба е аргументирал становището си - което и аз неколкократно в различни теми на форума съм изказвал, - че кракът им на Константин и Методий не е стъпвал в земите на север от Дунав. Разбира се, идеята си Боба не е развил само в тази книга - представа за неговите разработки в кирилометодиевистиката може да се добие в сравнително добре написаната от Петър Коледаров (с някои неточности) статия "Имре Боба" в КМЕ-4: KME-4_616-619_Boba I._Koledarov P.-dop_OCR.pdf "Дискусията" у нас между привържениците и последователите на Боба (напр. Петер Юхас) и неговите ожесточени критици и отрицатели (напр. Маргарита Младенова, Камен Станев) има един комичен момент - и двете страни изхождат от предпоставката, че Сирмиум е в пределите на ПБД - и е много интригуващо как доказват своите противоположни становища. За същността на проблема за локализацията на "Велика Моравия" вероятно най-добре човек може да се ориентира по статията "Алтернативни теории за местоположението на Велика Моравия" в английското Wiki: https://en.wikipedia.org/wiki/Alternative_theories_of_the_location_of_Great_Moravia

Не просто "мъни", а мънитата като политика. "Мъни" значи власт, властови отношения, взети и в международен, и във вътрешнополитически план, в рамките на "националната държава". Големият въпрос за отношението "наука - политика" продължава да си виси със страшна сила - и то така, както е от веки веков - науката е била и е служанка на политиката. Как ще промените това?

Ще Ви отговоря с един пример. В една от българските си публикации Имре Боба, който с книгата си от 1971 г. показа и доказа върху огромен изворов материал, че онази "Велика Моравия", където КиМ са осъществили величавата Моравска мисия, всъщност няма нищо общо със земите северно от горен среден Дунав (т.е. днешните Чехия и Словакия), описва следния случай: в стремежа си да докаже, че Сирмиум е действителното седалище на архиепископ Методий, а не измисления Велеград северно от Дунав, той намира църква на южния бряг на р. Сава (всъщност част от днешната Сремска Митровица), зад чийто олтар отдясно открива погребение на висш църковник (най-малко епископ); нашият събрал кокалите на грешника в един чувал и ги отнесъл в Щатите (все пак е американски гражданин) в един институт за генетични изследвания (мисля, че беше в Дъмбъртън, но може и да се лъжа - ще проверя) с молба да им се направи ДНК-анализ; след известно време, вероятно години, след митарствата си из Европа, в т.ч. и България, отново отива в същия институт и с удивление намира своя чувал с кокали на същото място, на което го е оставил. Никой не само че не го е отворил, дори не го е поместил. Край на приказката. Вероятните обяснения са много. Пари, социална поръчка, незаинтересованост... и купища други. Боба е публикувал съобщението си в редица европейски медии, след като го е изнесъл на международен научен форум. Следва и опровержение от сръбски археолог, който доказва, че въпросната църква е построена през 13 в. Добре, Боба е сгрешил с идентификацията на подвъпросния град Морава със Сирмиум. Но от това се прави радикалният извод, че цялата концепция на Боба е грешна. Американската страна - водеща по това време в генетичните изследвания - просто мълчи. Защо? Какво му коства на този институт за генетични изследвания да направи още едно? Е, да, ама историята се развива през 80-те години, в навечерието на революционната 1989-та! И отговорът на поставения въпрос е само един - това е въпрос на политика, с една дума, генетичните изследвания са политически въпрос, а не научни, финансови и пр.

Мен ми е интересно какво е Вашето мнение по въпроса, уважаеми Petrovich. Съвсем сериозно го казвам. И съвсем сериозно ще Ви отговоря, сър. Но едва ли ще Ви задоволи напълно. Гуруто на неохронологията акад. Фоменко има една удивително вярна мисъл: "Променим ли датата, променяме историята". В нашия случай - при средновековните ръкописи като исторически източници - тя е два пъти вярна: 1) променяме интелектуалната история; 2) променяме реалната история. Или, променената датировка поставя под съмнение достоверността на историческото свидетелство, а следователно и достоверността на писаната въз основа на това свидетелство история, с една дума - превръща я във фантасмагория. Затова и датировката на изворите е фундаментален проблем в онази помощна историческа дисциплина, наричана Источниковедение - по български Изворознание. По традиция ръкописите се датират предимно филологически, доколкото представят текст, т.е. продукт на интелектуална дейност, частично - палеографски и кодикологически, доколкото са продукт на специфична предметна, материална дейност - писане. И съответно методите на датиране на ръкописите се свеждат до няколко вида анализи: лингвистичен, лексико-семантичен, текстологичен, археографски, съпоставително-сравнителен, графологичен, почерков. Всички те се отнасят до субектната страна на писмовната работа. Материалната страна на ръкописното дело всъщност се свежда до най-общо изследване на трите елемента на предметната дейност - писец (стило), мастило и пергамент/хартия. Би трябвало да очакваме някакви естествено-научни методи на изследване и датиране на тези елементи, които да дадат поне приблизителна ориентация за времето и мястото на създаване на ръкописите, но какви биха могли да бъдат те през 19 и 20 в.? Най-значим пробив е имало относно мастилата - особено при илюстрираните кодекси, отчасти при писците, почти никакъв при материала, върху който се пише. Методът на датиране при последния е бил "ръка да пипне, око да види", нищо повече. Чисто субективни фактори определят различното датиране например на пергаментния ръкопис на книгата на Йоан Екзарх "Небеса" от Калайдович - "началото на 12 век", и от Горски/Невоструев - "началото на 13 век". А за хартиените носители изглежда единствена ориентация са били щампите и водните знаци, особено със започналото промишлено производство на хартия (така е датиран Ms. 145 - 1450 г.). Основната причина да не се търсят такива естествено-научни методи на датиране е бил - дори през целия 20 век - да не се повреди ръкописът. При съществувалите (и съществуващи) условия и организация на съхранение опасността от разпадане на ръкописите е повече от реална. Днес вече подобна опасност може да бъде избегната с новите недеструктивни и неинвазионни методи на изследване на артефактите (И всъщност очаквах проф. Табов да тръгне именно по тази линия - но не би!). Пергаментът и хартията - обработени биологични продукти - го позволяват. ДНК-изследванията на Кумранските пергаментни ръкописи са изключително обнадеждаващи. А защо този епохален пробив не бъде продължен с подобно изследване на глаголическите ръкописи от Синай?! Колко отговори на спорни въпроси може да даде едно такова начинание - най-малкото къде и кога точно са правени тези преписи! В същата насока са и изследванията в създадения през 2014 г. Виенски Център за анализ на изображения и материали на културното наследство (CIMA) - https://palaeobulgarica.eu/21/broj-xxxix-2015-1. Очакванията са големи, ама за да се сбъднат... трябват пари, много пари! И примерно, едно такова изследване на Ватиканското евангелие апракос от 10 век - кирилически палимпсест, - открит и дешифриран от Трендафил Кръстанов през 80-те години на 20 в. с инфрачервена лампа, може да отговори на въпроса, дали това е наистина първата кирилическа книга, предшественик на Остромирово евангелие от 1054 г. Едно е ясно - само с лингво-филологическите анализи, необходими и значими - не може да се върви напред. Нужна е революция в палеографските изследвания - тя може да бъде осъществена именно с новите естествено-научни методи на изследване и датиране на старобългарските ръкописи.

Попадна ми една съвсем прясна публикация за археологическите изследвания около Мълтво море. Вероятно ще представлява интерес: https://www.timesofisrael.com/bible-scroll-fragments-among-dazzling-artifacts-found-in-dead-sea-cave-of-horror/?fbclid=IwAR35q-Jo9Sheaj7X9G9-V_PUQWEpyFUgojFKAB6BFUfZ768Ntn96c-oNV9U

В тръпно очакване все пак и най-после проф. Табов да ни осветли по животрептущия проблем за манипулациите със средновековните български ръкописи и техните преписи (по същество основно руски) не мога да се въздържа - сърце мъжко юнашко не трае - да не продължа след първата ми експромт-бележка към подхванатата тема за българския или гръцки произход на светите братя. Провокиран съм от самия проф. Й. Табов - след като е тотално разнищен в опитите си да отстоява научната стойност на Ганчо-Ценовите "исторически" трудове във форумната тема "Грешките на историка Г.Ц.", той отново се набива между шамарите, въвличайки в разпрата научно съобщение на един 20-годишен руски асистент с цел уж да подкрепи Г.Ц. (ама не би!), вместо да продължи настоящата тема, с чието отваряне е избягал от неудобните въпроси (на които не може и няма как да отговори) в другата. Ей това не го разбирам, ум не ми го побира! Още в първия пост се заявява: "На този форум дълго време се обсъжда тема за грешките на Ганчо Ценов." - Не, не става дума просто за грешки, а за приумици на Г.Ц., които радикално са повлияли мисленето за историята на поколения професионални историци и лаици (в т.ч. и на Васил Киселков, колкото и този да го прикрива, - но за това после). Естествено, "приписваните" "грешки" на Г.Ц. могат да се оборят единствено с крупния му принос в българската историография още "с докторската му дисертация", за която " знаем малко, въпреки че част от нея е публикувана няколко пъти" (???), и чиято "първа част... е свързана с историята на българите... озаглавена: „Кирил и Методий не са гърци, а българи”." Е, разбира се, "Какво е пишело в нея? Ние не знаем", но можем да се догаждаме, че е било нещо велико. Естествено, "Може да правим предположения защо от многото му произведения – публикувани, забранявани, скривани в секретни отдели – най-изтриваната информация е точно за това изследване. Какво в него е било неприятно за някои заинтересовани кръгове?" Брей, какво ли ще да е то?! Уви, няма да научим! Но ще ни се разясни: "Целта на тези редове е да обясни проблема за произхода на Кирил и Методий, да видим аргументите за различните теории в науката, борбата между тях, средствата, които се прилагат … ; Първо две думи за «славяните» и нещо за една от «патриотичните» панславистки теории, сред които се открояват “Виенската” и руската. Основният лайтмотив на “австро-унгарската” (или “Виенската”) историческа школа за «славяните» е бил съсредоточен в две основни концепции (???):..." Няма да ги цитираме - до болка познати са. Но очаквахме и руската. Уви, не я дочакахме. Сега вече можем да очакваме поне проф Табов да ни разясни какво е историческото доказателство на самия Г.Ц. на формулираното от него твърдение „Кирил и Методий не са гърци, а българи”. Уви, отново сме разочаровани - извинявайте, че говоря за себе си в множествено число - така бях развълнувам, че ще съпреживея едно епохално историческо откритие, та несбъднатото очакване направо ме покруси. А такъв отговор очакват милиони българи и не зная как ще преживеят този несъстоял се отговор. Трафаретният изказ на хора по въпрос, за който нищо свое не могат да кажат, т.е. нямат мнение, не са компетентни, е: "По този въпрос е имало и има различни мнения." Вай, вай, вай... каква демокрация, какъв плурализъм!!! Какво разнообразие от научни становища за генотипа, етнолингвистичната или етнополитическата идентичност на КиМ...! Абе, аланкоолу, нали ставаше въпрос за научното становище на великия историк Г.Ц.!!! Ако е за работа, ние знаем не три, а триста мнения - нали затова сме българи! И ако някой разбира обяснените от проф. Табов три становища (у блъгарете - ?), моля ви, братя, разяснете ми ги: "Според старите български текстове и според българската традиция те са били почитани като българи.; В началото на ХІХ в. в науката се налага тезата, че са били гърци.; В наши дни преобладава мнението, че те са били със смесен произход; според някои учени баща им е бил грък, а майка им – славянка, а според други обратно: майка им е била гъркиня, а баща им – славянин. Тук също има разнобой – според едни под славянин/славянка трябва да се разбира „български славянин/славянка”, а според други родителите им са нямали нищо общо с българите." И наистина, сериозно ви моля - вероятно страдам от СПИН (синдрома на пълна интелектуална недостатъчност) - та затова не проумявам какво другите казват. И как да разбера - изложението (със салто мортале) ни препраща към "Отношението на Цариградската патриаршия към Кирил и Методий през вековете." Изпадам в амок, в транс... и каквото друго се сетите. То не са канонизирания, отхвърляния, забрани..., а, разгеле, доживях нещо познато - Мавро Орбини, Донка Петканова... Брей, Мавро, велик писател, само ако Петър Велики не беше кръцнал две/трети от труда му, сега да видите каква История славеноболгарская щяхме да имаме! Е, след приведените нескопосани писания на Донка Петканова (язък за името ѝ) - на такива се опира проф. Табов, вече в тръпнен унес очакваме да ни споходи светото откровение - но, уви, пак нищо: срещаме се само с "Една от руските визии за произхода на Кирил и Методий" - и то на Самюел Бернштейн! Какво ли се е надявал да измъкне от онзи хитър руски евреин, вещ познавач на цялата огромна интелектуална област, в която нашият професор едва прохожда! - Нищо, разбира се, освен уклончиви, но строго премерени и неангажиращи изкази относно "горещите картофи". Е, казвали са разни неграмотни български монаси, че КиМ са българи, но това няма никаква доказателствена, научна стойност. И толкова. Вярно, нищо не е казал за богомилството, ама това точно какво отношение има към въпроса!? Разгеле, стигаме до възловия въпрос - Критиката на Киселков, панацеята, дето ще ни извади от тресавището на дилетантския плурализъм. Само че - нали страдам от СПИН - пак нищо не разбрах! - Ето: "В подробен труд Киселков прави анализ на предпочитаните от Бернштейн и съмишлениците му жития – Житието на Кирил и Житието на Методий; изводите в него са, че те са съставени в средата на ХV век. Това в голяма степен обезсилва обясненията на Бернштейн, които се опират предимно на писано в тези две жития." Да, на научния стил на професорското изожение ще трябва да отдадем разбирането как анализът на Киселков обезсилва обясненията на автор, който е писал след самия Киселков, но все пак се догаждаме, че става дума за принципно становище, което с мащабността и дълбочината си просто смазва и всички възможни бъдещи мнения. Е, не е ясно и за кой "подробен труд" (???) на Киселков иде реч, но се догаждаме, че е онзи от 1946 г. Да не си помислите, че става дума за 5-то издание на преводите на Киселков на Пространните жития от 1945 г., където в Предговора пак се сборуе, как авторът (Киселков) е доказал, че ЖК и ЖМ "са съставени в средата на ХV век". А "доказе"? Проф. Табов ни ги е спестил, оставил ни е в неведение да гадаем - какви ли ще да са тези неимоверни открития на Киселков, разпердушинващи цялата днешна заблудена славистика. (А че е силно заблудена - не се съмнявайте. Но не в смисъла на Киселков, Г.Ц. и Й.Т.) И два пъти повторената Критика на Киселков не помага. Остана имагинерната датировка на пергаментния сборник, датиран от Шахматов и компания "края на XII-началото на XIII век", който съдържа най-ранния препис на ЖМ. Е, те това е сериозен проблем - как се датират ръкописи на пергамент! Независимо, че става дума за руски препис, което предполага български протограф, все пак такава датировка може да ни ориентира донякъде преди кое време са писани житията на първоучителите. Отново тръпнещото ни очакване за присъствие на епохално откритие е помрачено, - какво ти помрачение - направо е хвърлено в калта, - "Как е датиран този „кодекс от ХІІ-ХІІІ век”, съдържащ препис на Житието на Методий? Ще се занимаем с този въпрос по-надолу." Колко по-надолу трябва да се смъкваме в очакванията си?! Няма вече земя под нас! Сега с производството на хартия през Средновековието ли ще аргументирате недоуменните тези на Г.Ц.? Или ще доказвате как цар Иван Александър през 14 век нямал хартия (вносна, разбира се) и колко се измъчил да си я набави, че да му напишат сума ти книги и сборници?! Или пък това не било хартия, а някакъв особен пергамент от обработвани по незнайна технология агнешки кожи, та заприличали на хартия, способна да понесе и запази рисунките на царското семейство, на които и днес се възхищаваме?! Отново в тръпно очакване за хартиеното производство с винтови преси след изобретяването на печатарската машина заради Библията - все пак нещо по-конкретно от "Това означава, че е много вероятно Киселков да е прав." Защото хич не е вероятно (кое точно?) - дори невъзможно.

Опълченец, хайде да не замърсяваме и тази тема с лични разпри - проф. Табов тъкмо подхвана един действителен и изключително сериозен проблем (методите на датиране на средновековните ръкописи според техните материални носители пергамент и хартия) и да го секнем! Разбирам, че сте лично засегнат от моята бележка, но недоуменните въпроси и възраженията си може да изложите другаде.

Проф. Табов, не ви ли омръзна да ни занимавате с псевдопроблеми? "Българи или гърци са били светите братя?" е фантасмагоричен въпрос, зад който не стои никакъв проблем! КиМ са ромеи и християни, най-вероятно етнически гърци - което няма никакво значение в една полиетнична империя, - и толкоз! Политико-идеологически мотивираните измислици за тях като "българи", че и "славяни", сами по себе си са толкова несериозни и без каквато и да е стойност, че неминуемо ни провокира към въпроса какво друго се крие зад това натрапчиво периодично "актуализиране" на този псевдопроблем. Че Пространните жития на КиМ са "поправяни", т.е. редактирани според каноните на "истинната" "права вяра", е извън всяко съмнение. И действителен, реален проблем е Кой, кога, защо и как е манипулирал житията, чийто автор е българин? Най-външно, на повърхността се явяват "рушките писмена", а зад тях леко и тайнствено прозира схизматичното "византийско" православие! Добре познатата ни "византийщина" - с чужди ръце да се вадят кестените от огъня! А редица наши хора неуморно твърдят, че "византийците" нямали никакво отношение към КиМ - в множеството гръцки писания през вековете за тях ни вест, ни кост (Теофилакт Български е извън класацията на "византийските източници" - и двата му труда, всъщност един, са написани въз основа на български ръкописи, съхранени в Охридската архиепископия). И това е част от и на проблема. Но не и на псевдопроблема за "произхода" на братята. За разбирането и изясняването му нищо не помагат нито Д. Петканова, нито Бернщайн, още по-малко Киселков, а за бай Ганчо Ценов... - бррр - не си заслужава да се споменава.

Благодаря за подкрепата, Тантин. Тихонравовият препис е издаден още от К.Куев (1967) под № 19, в него действително руската добавка включва освен Рюрик също и патриарх Фотий по напълно понятни причини. А текстът след "О писменех" - като "част" от "сказанието" - е всъщност един момент от големия увод към ПВЛ, преди послешната хронологизация на летописа. Първичният Киевски летопис - А.А. Шахматов го именува "Древнейший извод" - е съставян през 30-те години на 11 в. при Ярослав Мондрий върху българска подложка, очевидно с активното участие на Охридския архиепископ Йоан Дебърски, изпълняващ задълженията си на настоятел на Киевската ставропигия. Рюрик е вмъкнат в летописа от последвалите Новгородски редакции - легендарният основател на Древная Русь се появява за да легитимира властта на Володамер Красное солнешко и Ярослав Мондрий, които преди да заемат престола в Киев са поместни князе в Новгород. И ПВЛ няма как да мине без Рюрик, а след схизмата и отстраняването на Иларион - единствения руснак митрополит, макар и само за 3 години, - става задължителен аксесоар в летописа, а от него се прехвърля и буквално с няколко по-обширни добавки в различни преписи на "О писменех". Тази вече преработвана в Киев летопис Шахматов именува "Началная", в която византофилията е господстваща, а всички български подложки или се отстраняват, или патриотарски се русифицират. Виждаме го и с вмъкнатите "рушки писмена" в ЖК, и в летописа с множеството предатирания на български събития (напр. покръстването на България отива в 869 г. от Василий I, а царуването на Симеон е превърнато в мистерия Буф), и в грандиозната манипулация и мистификация на руското покръстване под широкообемната статия за лето 898. В темата "Произход на българите" цитирах Теофилакт Охридски, който предава най-вероятно Йоан-Екзархово разянение, че "словенски и български език" са едно и също (българският термин "език" е двузначен - обозначава и език, и народ), а в летописа ПВЛ вече е "язык словенский и руский едно са", като в преводите на съвременен руски език от Лихачов и Творогов срещаме или "славянский и русский язык едно са", или "славянский и русский народ едно са". Какъв куриоз! Същата подмяна виждаме още в първия хронологизиран текст под лето 852: Във вероятния български текст се е говорило за възцарилия се през 852 г. български владетел с християнско име Михаил, докато в ПВЛ вече се разбира ромейския василевс Михаил III, който обаче се е възцарил малолетен 10 години по-рано, от което пък се пръкна неизброимо число напъни да се разреши неразрешимата "загадка 6360". И по същество това е проблемът с "добавките" в "по-късните" преписи на "О писменех".

Добре би било и да се продължи изложението на Калайдович Ето и завръзката на цялата проблематика за създадените от Константин философ две азбуки и годините на тяхното създаване. Една азбука, а създавана на два пъти - в 855 и в 863 - е как да не се дивиш!? За Калайдович съществува само кирилицата като словенско писмо, а за глаголицата, използвана в Хърватско, явно приема становището, че тя е създадена от Свети Йероним, значи не може да бъде кирилска. При това тази кирилска азбука е създадена в Моравия, а не във Византия, и там братята са превеждали необходимите богослужебни книги. Калайдович се опира на авторитета на Шльоцер, от чиято 5-томна книга "Нестор" в Русия са току-що преведени първите три тома: Шлёцер (Schlozer) Август Людвиг (1735-1809) Schlözer A. L. Несторъ. Russische Annalen in ihrer slavonischen Grund-Sprache verglichen, übersetzt und erklärt. Vol. 1–5. Göttingen: Heinrich Dieterich, 1802–1809 (перевод: Шлецер А. Л. Нестор. Русские летописи на древлеславянском языке, сличенные, переведенные и объясненные Августом Лудовиком Шлецером… Ч. 1–3. СПб.; Печатано в императорской типогр. 1809–1819; пер. Дм. Языкова). Част 1. 1809 - А.-Л. Шлецеръ / А.Л. Шлёцер - Несторъ. Русскія лѣтописи на Древле-Славенскомъ языкѣ. Часть I / Нестор. Русские летописи на Древле-Славянском языке. Часть I [1809, DjVu, RUS] Част 2. 1816 - Русские летописи на Древле-Славянском языке. Часть II Част 3. 1819 - https://hram-sveta.ru/51682-russkie-letopisi-na-drevle-slavyanskom-yazyke-chast-iii.html; http://www.tnu.in.ua/study/refs/d77/file1385193.html; https://predskazat-sudbu.ru/51682-russkie-letopisi-na-drevle-slavyanskom-yazyke-chast-iii.html В същото време личи, че КАЛАЙДОВИЧ Константин Федорович (1792-1832) не познава житията на КиМ - тях ще въведе в научен оборот едва през 1843 г. Александър Горски с една обстойна статия в "Москвитянин", която е препечатана като въвеждаща в "Кирило-Методиевски сборник" 1865 г. (качил съм го в рутрекер: https://rutracker.org/forum/viewtopic.php?t=3103011). В книгата си Калайдович се жалва, че не може да използва недостъпната му Славянска граматика на Йозеф Добровски (1753 - 1829): Jos. Dobrovský. Institutiones linguae slavicae dialecti veteris quae quum apud Russos, Serbos, aliosque ritus graeci tum apud Dalmatas glagolitas ritus latini Slavos in libris sacris obtinet, Vindobonae 1822, която избиза в руски превод след смъртта на Калайдович: Добровский И. Грамматика языка славянского по древнему наречию, на коем россияне, сербы и другие славяне греческого вероисповедания и далматы глаголиты римского исповедания имеют церковные книги. Ч. 1-3. Спб. 1833-1834. Приживе на Калайдович - но post festum - излиза в руски превод книгата на Добровски Dobrovsky J. Cyrill und Method, der Slaven Apostel. 1823: Добровский И. Кирилл и Мефодии, словенские первоучители. Историко-критическое исследование Иосифа Добровского. Перевод с немецкого М. П. Погодина. М., тип. Селивановского, 1825. VII, 150 с. (и с нея съм зарадвал братята руснаци в електронен вид: https://rutracker.org/forum/viewtopic.php?t=3121788 издирена от https://archive.org/details/libgen_00840810, а в по-четивен вид Добровский И. Кирилл и Мефодий - словенские первоучители. 1825_Ruinvers - https://runivers.ru/lib/book9163/480421/). Това е изключително важна книга от зората на славистиката и кирилометодиевистиката, която нагледно представя равнището и начина на мислене на първопроходците, както и усещането, че в тази област всичко предстои. В предисловието си към книгата издателят Михаил Погодин го заявява ясно и категорично: "Г. Добровскій, заслужившій сочиненіемъ образцовой Словенской Грамматики славное титло третьяго изобрѣтателя Словенской граматы, издалъ книгу о безсмертныхъ своихъ предшественникaxъ Кириллѣ и Меѳодіѣ, и тѣмъ пріобрѣлъ новое право на благодарность ученаго свѣта. Пользуясь его трудомъ, мы знаемъ теперь, что въ Исторіи сихъ достопамятныхъ мужей, столько запутанной невѣждами, есть истиннаго и вѣрнаго, что сомнительно, и по законамъ критики вовсе должно быть отвергнуто наконецъ — что требуетъ дальнѣйшихъ изысканіи и поясненій." От тази книжка, както и от последвалите трудове на ШАФАРИК Павел Йозеф (1795-1861) и ВОСТОКОВ Александр Христофорович (1781-1864) и на редица други, може да се проумее, че не онзи мискинин блъгарский, скрил се зад прозвището Черноризец Храбър, е "инспирирал" становището, че Константин и Методий създали онова азбучно словенско писмо, което и днес по недоразумение наричаме "кирилица". А как се е стигнало до днешните "недоуменни въпроси" (Бертье-Делагард) относно създаването на словенското писмо - в следващите постове "Фантасмагории Шафарикови" и "Мистификацията Черноризец Храбан".

Г-н Гербов, благодаря за отговора. Това, че в "О писменех" "се визира кирилицата", го твърдя и аз - но, според мен, това е "първичната кирилица", както съм казал в предишните постове, а не "глаголицата", т.е. "първичната глаголица". А самите названия - "глаголица" и "кирилица" - са най-големите недоразумения в славистиката, което ще покажа по-нататък. Не съм лаик в тази област, вервайте ми! А искате ли да ви кажа предварително как КиМ или Йоан Екзарх са назовавали тази нова азбучна система, исторически реализирана в два шрифта? Наричана е "трилитица" или "триличица" (троеличица) - от трите лица (ипостаси) на Бога, т.е. от Светата Троица. Само дето все още не мога да реша дали това наименование е дадено от КиМ, за което не разполагам с (или просто няма) никакви свидетелства, или наименованието принадлежи на Йоан Екзарх, за което има прекалено много свидетелства, най-малкото при т.нар. "кратки редакции" на "Описменех". И показването на този исторически процес на създаване на новата азбучна система е една от целите на темата, която съм подхванал. А Иловайски го знам точно толкова добре, както зная всичко, което сте писал на този форум, както и другите ваши публикации не по исторически въпроси. Не ви лаская изобщо. Приел съм най-сериозно вашия подход към българското покръстване през очите на ромейските хронисти - това, поне за онова време преди 10-тина години, беше нещо твърде оригинално, но най-важното - работещ метод на изследване. Трябва ли да постна моя архивиран файл на тази ваша разработка отпреди 10 години, за да се убедите, че познавам всичко, писано от вас? И не само нея! Няма с какво в момента да ме изненадате, макар че - честно казано - го очаквам с някаква по-различна идея, която ни най-малко "ще засили желанието ти, да продължиш да приемаш Йоан Екзарх като римски мисионер, написал «За буквите»,... т.е. моето. Това, което съм писал, е, че Йоан Екзарх е "римски църковник" след 866 г. до 900 г., какъвто римски църковник е и Методий от 870 до смъртта си 885 г. Все пак четете какво пише опонента, а не интерпретирайте казаното по свой си начин. Проблемите при покръстването на българите.2010.doc Имам и файл с дискусията, но да не претоварваме сайта. Що се отнася до Иловайски, който е съвсем недолюбван от руснаците по определени причини, аз използвам едно подхвърлено между другото негово определяне на мястото на Моравската мисия, респ. на "великото" княжество на Растица - "там някъде между реките Сава и Драва". Не е съвсем прав, защото то включва и земи на юг от Сава, между реките Дрина и Босна (май някъде вече съм го писал във форума), които са родово владение на Стефан/Йосиф - бащата на Свентоплунс. Но да не ви занимавам с тези мои приумици. А казаното от Иловайски за КиМ и изобретяването на писмото, освен че преразказва Бодянски, също добре познат ми, не съдържа нищо по-различно масово преразказваното и на него трябва да се гледа скептично с едно присвито око. Но все пак благодаря, че ми припомняте Иловайски.

Честита Баба Марта, Г-н Гербов! И най-напред искам да ви изкажа наистина дълбоката си благодарност за неволната помощ, която ми оказахте за изясняването на фундаменталния въпрос кога, как и защо Йоан Екзарх е написал "О писменех", а най-вече кога, как и защо го е прикачил към "Небеса". Нямате си на идея, как с това умешване на различни ръкописи и преписи неочаквано ми открихте възможността да видя в друга светлина цялата тази плетеница от възли и въпроси, изглеждащи неразрешими, да открия за себе си онзи другия, действително историчен подход конкретно към "О писменех" "като исторически съчинение и исторически извор", както в началото съм я формулирал темата. Като казвам това - съвсем не разтягам локуми отново. В какво се състои цялата работа - по-късно, в специален пост. И същевременно ви поднасям най-чистосърдечно искрените си извинения за употребения от мен език, от който несъмнено сте се почувствал засегнат. Напълно ви разбирам. По никакъв начин не съм искал да ви обидя, използването на обидни квалификации на опонента ми е противно, но какво да се прави - повлечен от вълната на диспута, човек не винаги съумява да си мери приказката. Реално се получи от моя страна "удряй самара да разбере магарето". Затова ви моля - простете ми! Във всеки ваш пост съзирах становището ви отпреди 10 години в темата "ГЕРБОВ К. Истината за Кирил и Методий_юли 28 2010" (http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=9627 ), където заключавате: "Изглежда глаголицата въобще не е била използвана в България, защото такива писмени паметници не са били познати в ХІV в. Затова и Черноризец Храбър твърди, че „свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, им състави (на славяните) 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч.” Черноризец Храбър създава лъжата за българската азбука, пишейки: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” Така още от ХІV в. на българите им се втълпява, че пишат на азбуката, създадена от Кирил и Методий." (навсякъде болд мой, а и в курсив - неверните неща). А иначе сте прав, когато отбелязвате моето становище - и до ден днешен си продължава припознаването на Черноризец Храбър като цар Симеон. За пример ще дам една от последните работи на известния наш медиевист проф. Христо Трендафилов "Симеон в Плиска". Трендафилов 2017_СИМЕОН В ПЛИСКА PKSh-17.pdf Не мога да подмина и една друга помощ, която сте ми оказали по същество в разработването на моята "алтернативна версия". Имам предвид няколкото ваши теми отпреди 10-12 години за покръстването на българите. Използвания от вас подход за изясняване на проблема - сравнително-исторически анализ на изразените становища и свидетелства на ромейските хронисти - аз приложих като метод на изследване на такъв действително възлов проблем в кирилометодиевистиката като този: кога, кой и как е възстановил Магнаурската школа, в която Константин Философ е преподавал, че и самият учил, както твърдят някои последователи на "официалната версия". С този проблем не се е справил дори Пол Лемерл, въпреки че е един от капацитетите по социално-политическа и културна история на Византия. От прилагането на вашия подход се получи много интересен резултат: възстановяването на Магнаурската школа става в хронологическия диапазон от 849 г. до 856 г., като първата се свързва изключително и само с името на логотета Теоктист, а последната - само с името на кесаря Варда, поставил Лъв Математик и Философ за неин "ректор", а за междинните години се сочат Теоктист и Варда заедно. Политическите пристрастия на хронистите са си казали думата. Но от тази класация автоматично отпадат годините 855 и 856 не само защото тогава Константин не може да преподава в школата, тъй като е бил вече в манастир при брат си Методий, а главно защото Лъв Математик няма как да припари до Магнаурската катедра докато Теоктист е жив. По същата причина така също е проблематично Варда да има дейно участие във възстановяването на школата. В крайна сметка за Константин остава единствено логичното и исторически достоверно да е назначен на преподавателско място от своя покровител най-рано на 1 септември 855 г. А да учи в школата и дума не може да става - отдавна е надхвърлил възрастта за обучение, тогава е на 22 години. Изцяло заставам зад вашия великолепен анализ на ромейските историографски концепции за българското покръстване, който логично води до заключението, че българите - като се започне с владетеля - доброволно, по тяхно искане са били покръстени от Константинопол по времето на император Михаил и майка му императрица Теодора, т.е. до или преди 855 г. За жалост не сте направили това единствено възможно логично заключение, отдавайки концесия на измислените "Продължител на Амартол" и "Лъв Граматик", които не са никой друг, а самият Симеон Магистър и Логотет, както и на "Псевдо-Симеон" - от чиито "становища" е конструирана "всеобщо приетата версия" за първото официално българско покръстване. Сам разбирате, че обосноваването и защитата на моята алтернативна версия, ясно и недвусмислено очертана в "О писменех" на Йоан Екзарх, няма как да заобиколи и да не се опира на вашите действително сериозни изследвания - независимо дали в позитивен или критичен план. Е, ако това ми забранявате - с неудоволствие ще го приема. Разбира се, отново с молбата да ме извините и да ми простите.

Като предварително се извинявам за намесата в тази интересна дискусия по проблематика, към която нямам непосредствен интерес нито пряко отношение, предлагам на вниманието ви една сравнително скорошна статия, макар и да предполагам, че на занимаващите се с палеогенетика е известна. Това е: Афанасьев Г.Е., Коробов Д.С. Северокавказские аланы по данным палеогенетики. // Этногенез и этническая история народов Кавказа. / Грозный: АО «Издательско-полиграфический комплекс «Грозненский рабочий», 2018, 1072 с., ISBN 978-5-4314-0346-0. с. 180-191. Северокавказские аланы по данным палеогенетики. 2018.pdf

Постът от 19 февруари започнах с цел не само да покажа "О писменех" като 55-та глава на "Слово о правей вере Йоана Дамаскина", но и че в сборника от 1450 г. е представена друга ръкописна традиция, различна от представената в двата ръкописа от 12/13 в. и 16 в. И над целия ръкопис са работили няколко скриптори, което личи не само от различните почерци в отделните части в ръкописа, а дори и на една страница. Това може да се види на втората картинка, постната от К. Гербов, - в моя файлSb. 1450 - 1.pdf с. 2, но особено на третата му картинка - в моя файл Sb. 1450 - 2.pdf - с. 2, по която страница са писали 3-ма скриптори. Това ми твърдение К. Гербов е интерпретирал по свой си своеобразен начин: "Трети ръкопис (всъщност сбор от ръкописи)". Откъде е заключил за този "сбор от ръкописи"? - Отникъде! Обикновена приумица! Но тя му е нужна за следващите велики открития на компетентен познавач на ръкописи и разобличител на фалшиви теории. "След като свърши пролога, който е от Небеса, следват текстове, които са в последователност и носят заглавия, както ги е упоменал Калайдович в неговата книга с. 20-21. Първо е описал 48-те глави на Небеса, след което е написал: Вжда се, че допълнителният опис на Калайдович не включва Пролога, не включва и „О писменех“. С други думи третият ръкопис е някаква свободна компилация от текстове. Това едно. Като приемем, че Прологът е неотменима част от въпросната компилация, ще трябва да приемем също, че авторът на „О писменах“ е грък. В заглавката е отбелязано, че става дума за преводи от гръцки на славянски. Руските преписвачи са си сглобявали преведени текстове в различно съчетание. Калайдович явно визира последните глави, като неразделна част от текст на Небеса, но в МДА 145 те са преписвани отделно. Като е добано и "О писменах". Йоан Екзарх се е изявявал като преводач. "О писменах" е трактат, за който трябват и филолгически познания, особено за историята на гръцките букви." К. Гербов не е забелязал, че Калайдович е дал в измисления "допълнителен" опис на 6-те последни глави с поредната номерация от 49 до 54, взета от Рък.156 от 16. в. Но не само това - К. Гербов не е и забелязал, или грешно разбрал, че Калайдович се съмнява дали тези глави принадлежат на книгата на Дамаскин. Естествено, че не са на Дамаскин. Но от това не е заключил, че те не принадлежат към книгата на Йоан Езарх, че не са негов текст, дори и като преводи или извадки от други автори. Тези текстове не са били нужни на Дамаскин, защото по проблематика и тематика повтарят предишни глави, но - да кажем ясно - били са нужни на Йоан Екзарх за изясняване на всички засегнати въпроси. И всъщност Горски и Невоструев обясняват - доколкото им е било възможно - откъде са взети тези текстове. Всичко това съм го изложил пределно ясно в поста. Но какво разбрал, какво не К. Гербов пристъпва към унищожителни оценки и квалификации и на Рък. МДА 145, и на самия Йоан Екзарх: "свободна компилации от текстове", дело на грешните руски преписвачи, които произволно прибавили "О писменех" към тоя умешан ръкопис, явно без да искат разрешение от онзи неизвестен грък, написал "О писменех Чръноризца Храбра", макар очевидно да са му знаели името. И всичко това защото простият преводач грешния Йоан няма такива филологически познания, както и познания за историята на гръцкото писмо и пр. Както се казва - немам думи. Защо са всичките тези спекулативни извращения на К. Гербов - утре, в следващ пост.