Отиди на
Форум "Наука"

Топ Потребители

  1. scaner

    scaner

    Потребител


    • Харесвания

      19395

    • Брой отговори

      15213


  2. sir

    sir

    Потребител


    • Харесвания

      9258

    • Брой отговори

      4517


  3. Atom

    Atom

    Потребител


    • Харесвания

      8869

    • Брой отговори

      6401


  4. nik1

    nik1

    Потребители


    • Харесвания

      8785

    • Брой отговори

      15098


Най-харесвано

Показва най-харесваното съдържание от 11.10.2017 от всички места

  1. Това е точно прекия път, за който споменах в началото. И понеже виждам, че г-н К.Вълчанов просто усуква, както правят обикновено "компетентните" критици, понеже не отговори на въпроса, който поставих и който следва да бъде уточнен преди да се започва дискусия за подобни твърдения за фалшификация, възнамерявам да мина именно по прекия път. 1.Като се почне от началото на XVII век, та до днес, Теофановата хроника е издавана повече от 20 пъти - от французи, немци, холандци, руснаци, гърци, англичани. Има и едно преводно българско издание. Пет от всичките тези издания са публикувани преди 1750г. В тези пет, както и във всички останали, разказът за разпада и загиването на Старата България неизменно присъства. Присъстват и имената на Кубрат (Кроват), Батбаян, Котраг и Аспарух. 2.Хрониката на Теофан е запазена в 12 преписа. Във всичките тези преписи знаменитият разказ го има, както и имената на Кубрат (Кроват), Батбаян, Котраг и Аспарух. 3.През 70-те години на IX век Анастасий Библиотекар завършва своята църковна история (т.нар. Chronographia tripartita), основната част от която е превод на Теофановата хроника. В преписите на Chronographia tripartita разказът за Старата България също присъства, както и двукратно изредените вече имена. Мисля, че на този фон липсата на разказа в историята на Блазиус Клайнер е несъществена подробност, от която епохални изводи са в състояние да правят само лаици, които нямат представа от източниците и от методиката на изследването им. Прочее, този разказ (и не само той) не присъства и в учебниците по история - без това, разбира се, да означава, че събитията не са се състояли. А ето ви и сканове от най-стария запазен препис на Теофановата хроника. Той е от Х век. На края на 19-я ред от лист 265b стои названието на Старата България, в средата на 22-я - името на Кубрат; в средата на 2-я ред от лист 266а е името на Батбаян, в началото на 5-я - това на Котраг, а в средата на 12-я - името на "измисления" Аспарух. Смятам, че това е достатъчно, за да бъде ясно, че никаква прибавка в тази част на хрониката не е правена нито през XVII, нито през XVIII, нито през XIX век - нито добронамерена, нито злонамерена. Така че т.нар. фалшификация е просто измислица. Дължа голяма благодарност на Micho, чийто жест ми спести продължителното ровене из библиотеките, за да мога да покажа листове от този манускрипт.
    20 20 харесвания
  2. Проблемът с псевдонауката, е че езикът който използва е приятен за ухото на необразования в дадена област човек. Обикновено се използват техники на писане или говорене които чрез различни манипулативни похвати и логически заблуди водят слушателите към целите които са поставени. Като пример ще дадем отново известният ни П.Серафимов, който наскоро организира среща с последователи автохтонци и привърженици. След срещата им публикува и статия озаглавена "Забранената българска история разказана на кратко". Основните псевдонаучни похвати с които тази статия е написана, а и които изпълват и останалите му публикации са следните: 1. Прикритата истина - Основната линия на разказа е разкриването на някакви тайни, които някой целенасочено крие в случая в ущърб на българина. Този похват приковава вниманието на читателя, тъй като никой не иска да бъде тайно лъган и мамен. 2. Лошите учени - Обикновено са определяни като казионни, официални или по друг подобен начин, като те носят вината за укриването на данните и фактите, и за ущърба срещу българите. 3. Героите спасители - Авторът и група автори които цитира и които по един или друг начин в трудовете си или мненията си подкрепят идеите и идеологията му. Обикновено се описват като прогресивни и свободомислещи, като така всички останали се слагат в групата на непрогресивните и несвободомислещи. 4. Реабилитация на дедите - Основната доктрина на автохтонизма. Преди българите на Балканите живеят траки, следователно те са дедите на българите, а щом те са дедите на българите всяко нещо по света което има нещо общо с траките в археологически, културен или друг аспект се обявява че е на дедите ни и съответно е наше. Дори и да става на въпрос само за керамично гърне от Индия или Китай със сходни орнаменти като орнаменти от неолитни гърнета от Балканите, то това означава, че дедите ни са били в Китай и Индия. 5. Псевдофакти и интерпретации - Основната част на статията. Представлява съвкупност от напрупани сведения и интерпретациите им, които според автора подкрепят идеите му. Напрактика обаче представляват съвкупност от изрезки, които са подбрани и анализирани без следване на научния метод. Съвкупността е натрупана с времето, като всяка следваща публикация се опира на тази съвкупност като, че се опира на факти. Реално обаче имаме натрупване на грешни интерпретации следващи идеология. Така например от настоящата статия човек може да остане с убеждението, че "в продължение на 1100 години, старите българи да са отъждествявани с мизите – съседи и роднини на тракийския народ гети", това обече е ненаучна итерпретация на различни късни сведения, които смесват стари географски сведения с новите народи. 6. Патриотично-наставнически финал - Апотеаза на цялото изложение, което също е изпълнено с патриотични намеци свързани с великите деди. Ако в увода се натикска критичния бутон, който трябва да засили революционното внимание на читателя, то на финала се натиска патриотичния бутон който трябва да даде сила на читателя, като той е съпътстван и с наставления за действия и за повдигане на духа. Това са основните принципи описани чрез конкретната статия, но на практика моделът е същият в цялото творчество на автора. Схемата много наподобява начина на действие на религиозните водачи, които издигат някаква идеология или доктрина, и създават последователи.
    17 17 харесвания
  3. https://www.biorxiv.org/content/biorxiv/suppl/2018/02/20/268250.DC1/268250-1.pdf https://www.biorxiv.org/content/biorxiv/early/2018/02/20/268250.full.pdf https://www.biorxiv.org/highwire/filestream/82464/field_highwire_adjunct_files/1/268250-2.xlsx Струва си внимателния прочит, вкл. екселския файл. Изледвани са две гробища - едното в Унгария непосредствено преди преселването на лонгобарди и алцекови българи в Италия и второто от северна Италия, непосредствено след превземането и от лонгобардите и съюзниците им. Изследвани са и два аварски гроба непосредствено след появата на аварите в унгарската пуста, погребенията са датирани на 560-та г. Коментар - когато мога, но накратко лонгобардите са по-скоро скандинаво-датска, отколкото германска група, аварите при появата си в Панония са 100%-ви славяни, неразличими от съвременен поляк и с 0-лев, никакъв азиатски или далекоизточен примес, твърдо славяни както по майчина, така и по бащина линия, а поне 2-ма от лонгобардо-българската група съвпадат напълно по геном със съвременните българи до степен да са неразличими от тях, като поне 10 са генерално неразличими от съвременните балканци - има съвпадения, освен с българи, с румънци, хървати и албанци. Разбира се, основното ядро са скандинавци, каквито са и лидерските гробове и преди, и след преселението. И едно категорично оплакване - изследването е изкривено, тъй като за референтни групи са взети северноевропейците, англичаните и италианците; не са взети кавказци и балканци, което е изключително пристрастно или глупаво; крайния резултат е едно разтягане на лонгобардите по оста север юг и никакво по оста изток -запад; въпреки това, се очертават две отчетливи групи - едната скандинавска, другата...вижте сами; както и да е, измежду тия с конските погребения, предполагаемо алцекови прабългари, има съвпадения със съвременни българи и други балканци, а отно, азиатския и далекоизточния принос е кръгла нула; в контекста на разговорите в този форум, да изтъкна, че измежду хаплогрупите има такива, които в наши дни се срещат само в кавказ и на балканите, поради което и казвам, че изключването на тези два района при определяне на референтите е огромна несправедливост и глупост. Повече - когато мога.
    17 17 харесвания
  4. Понеже напоследък с установявам, че нееднократно във форума се подхвърлят твърдения, че нямало или почти нямало данни за присъствие на българи в земите между река Дон и Кавказ, ето една кратка справка със сведения, което недвусмислено показват, че в този район българи е имало столетия наред. Списъкът не е окончателен, а илюстративен. Правя го с идеята да не трябва на всеки новорегистрирал се или активизирал се потребител да бъдат привеждани данни за българи между Дони Кавказ всеки път, когато на него му хрумне, че нямало такива. Окачвам темата като важна в раздела. Мовсес Хоренаци. „История на арменците“, ок. 482 г. Захарий Митиленски (Захарий Ретор). „Сирийска хроника“ (частично съхранена в преработена версия от 569 г. на сирийския монах Псевдо-Захарий). Йорданес. „История на готите“, средата на VI век. Теофан Изповедник. „Хронография“, началото на IX век. Патриарх Никифор. „Кратка история“, началото на IX век. Йовханнес Драсханакертци (Йоан Католикос). „История на арменците“, първа четвърт на Х век. Арменска география „Ашхарацуйц“. Разширена редакция, втората половина на Х век. Вардан Аревелци. „Всеобща история с тълкувание на вардапета Вардан“, 1267 г.
    17 17 харесвания
  5. П.с. - тая тема преживя няколко модификации в заглавието, вкл. последното "за произхода на ...славяни от сармати" - теза, която никога не съм поддържал и дори не знам кой изобщо и кога смени името, а темата се води уж открита от мен. Дойде време за още една смяна на заглавието, от 1/1/2023, което да отговяря повече на настоящото съдържание и характера на разговорите тук, като не бих искал нито едното, нито другото да се свързват с мен. Бих я затворил, но е с добра посещаемост, поради което няма да го правя. За съжаление отдавна заглавието не отговаряше на съдържането на постингите в темата и характера на диалозите в нея, за които единственото сигурно нещо е, че не отразяват съвременните тенденции в палеогеномиката. С оглед на горното, сменям името на темата, като се надявам, че четящите и пишещите ще проявят разбиране и се извинявам за евентуално причинено неудобство. С ппожелание за плодотворни и приятни дискусии, Южняк.
    16 16 харесвания
  6. Напоследък във форума се лансира все повече идеята за величието на Сталин . В тази лекция на Валерий Сойфер: https://scisne.net/a-2170 може да се проследи в детайли "приносът" на Сталин към науката. Ето няколко откъса с най-важното, според мен:
    16 16 харесвания
  7. От Александър СТОЯНОВ Съгласно най-древното предание, предавано от форум на форум, от статус на статус и от tweet на tweet, Авитохол бил отгледан от вълци в дивотията, след което се въздигнал като вожд в Степта, обединил номадите, изковал велика империя и преди всичко – станал родоначалник на българите… Найс, а? Само че историята не почва тук… съвсем не. (рязко превъртане на лентата 4000 години назад) Каменистите пустини на Арарат. Сред подгизналата кал и разпилeния камънак, от гигантски дървен съд, оформен като ковчег, излизат стотици животни и неколцина мъже и жени. Сред техните преки потомци ще се роди Зиези – прародителят на българите и пра50-дядо на Авитохол. Работата набързо става библейска. Има два типа българи – такива, които мислят, че горните редове са глупости на таркалета и всички останали, които искат да ги приемат за истина – в по-голяма или по-малка степен. За съжаление, вторите са доста повече. Занимавам се с история от 18 години, а професионално от 10. Мислех, че за 30 години „преход“ нещо ще се промени. Хората ще започнат да гледат на миналото ни по-трезво, по-ясно и най-вече, по-критично. Нъцки. Преди това беше тоталитарното образование, което синтезираше любовта към всичко руско с изрязаната и подправена версия на историята ни, от която липсваха хора като генерал Иван Колев, а Христо Ботев набързо беше обявен за първия български комунист (Благоев сигурно е плакал посмъртно). След това, като в някой фентъзи епос, дойде Хаоса. Всеки българин, който до тогава разбираше от история, политика и футбол само в тясна компания, се превърна в пророк от национално значение. За съжаление, народ воден от много пророци, е сляп. А най-слепи се оказаха самите пророци. Още: Империя на авантюристите: България в епохата на Крум Както всичко друго през ранния Преход, и историята се превърна в бизнес на ниво квартално магазинче за безалкохолно. Историците-разбирачи никнеха като гъби и всеки се надпреварваше да доказва, че неговата истина е най-истинската истина. Тезите за произхода на народа ни се лашкаха от затвърждаване на „тюркостта“ и „тангричността“ на българите до космическите кораби, дошли от Сириус. Оказа се, че са строили китайската стена заради нас. Оказа се, че Ахил е българин. Оказа се, че българите са научили японците на нинджуцу. Оказа се, че българин е бил испански конкистадор във Венесуела. Оказа се, че руските князе са българи по кръв, че румънските князе са българи по кръв, че половината османски султани са родени от български майки и какво ли още не. Оказа се, че след Соца, нещата станаха по-страшни отколкото по време на Бай Тошо. Тогава поне догмата беше само една. Прякото наблюдение на „истините“, в които голяма част от сънародниците ни искат да вярват, навежда на мисълта, че българското общество отчаяно се нуждае не от история, а от комиксови герои. Генерал Луков с три оръдия сам спира 10 сръбски армии около Кюстендил. Българите спечелват всички битки, в които участват. Хайнц Гудерян базира Блицкрига си с танкове на генерал Иван Колев с неговите кавалеристи. Можехме сами да спечелим Балканската война, но Радко Димитриев и Фердинанд ни предадоха. Можехме да обърнем хода на Втората световна война, ако се бяхме включили на Източния фронт и да влезем във Владивосток до края на 1943-та. Можехме! Манията по супергероите е културен феномен, който се появява в САЩ през 30-те и 40-те години на XX век, като пряко продължение на зараждащата се фантастика, но в нейната по-комерсиална страна. В България, идеята за супергерои се приема с присмех като поредната американска изгъзица. Интересното е, че точно хората, за които комиксите са западна изгъзица са и тези, които вярват, че колобрите на Танга могат да мътят умовете на врага и да изстрелват светкавици от ану…пръстите на ръцете. Старото поколение е научено да вярва в супергерои без да го осъзнава. „Моят татко е работник, ударник е пръв, като него у заводо нема друг такъв“ гласи стар шлагер от албума „Златната решетка“. Бабата на Пенчо е построила Химко Враца за една нощ само с плюнка, малко пясък и две колички РК1 цимент. Дядото на Соня е охранявал границата от Резово до Златоград с една пушка „Манлихер“, една овчарка и две гранати от ПСВ. Таткото на Златомир е бил в Казармата и за разлика от Златомир, е истински мъж. Той е тичал по 40 километра всеки ден в кръг по плаца, а след това е ял полузамръзнала яхния в очукана бака, понеже НРБ е богата държава и добре се е грижела за наборниците. А най-големият герой е Тато. По-бърз от куршум, по-мощен от „КрАЗ“, способен да превърне цялата си политическа опозиция в посланици зад граница. Тато строи заводи, открива магистрали, ходи на лов, целува се с Брежнев, изобретява цели проводници… Още: Империя на националните катастрофи Изведнъж приказката свърши, а българите се почувстваха като малко детенце, на което една история не е стигнала, за да заспи и сега седи само, тъжно и излъгано в своето креватче на загасена лампа. За да се успокои, първо плаче за старата приказка. След това подсмръква с носле и започва само да си измисля нови приказки, за да се приспи. Те са още по-епохални от старите, но героите в тях са някак дори по-абсурдни, по-хиперболизирани и по-безплътни. В тази плачевна среда, където драмите трябва да са прекалено драматични, националните катастрофи – национално-катастрофични, а супергероите – свръхсупергероични, на човек, които обича и вярва в историята, му се прищява да си скъса дипломата. За съжаление, „младите“ не са много далеч като ниво от „старите“, може би защото крушата наистина не пада по-далече от дървото, особено ако го няма вятърът на промяната, който да я издуха напред. Появи се цяла сурия страници, сайтове и платформи, които да разказват истината за истинската българската история на България. Псевдохудожници рисуват псевдокартини. Псевдо писачи пишат псведописания. Всеки се състезава да изкара някой лев от наивността и лековерието на хората, които отчаяно искат да намерят приказката, в която да повярват. В тази благодатна среда избуя и историческото предприемачество – чаши, календари, албуми, списания, реконструкции, дарения, ефири, какво ли не. A в тях – същото, което дядо професор е говорел по времето на 16-тия пленум. Защото ако старото поколение историци и псевдоисторици има оправданието, че цял живот това са учили и това си знаят, младите авантюристи нямат оправдание. При тях нещата са просто и само за пари, сензация и както казва един мъдър приятел, за да „те лайкват пичките“… Само че не е готино да си мислиш как ще те лайкват пичките, а на глас да обясняваш, как тупаш историята от прахта и разказваш нови неща на хората, даваш им нова перспектива. Защото единствената перспектива, която се дава, е старата, но излъскана и с премахнати от речниковия фонд соц-стилистики. И така, какво излиза – митове, легенди или соц-шлагери, но на нов глас. За какво ни е тогава историята? „За да не повтаряме старите си грешки“ или защото „Историята ни учи, че никой не се учи от историята“ – класическите клиширани отговори. Всъщност, да познаваш историята си, означава да познаваш себе си. Защото ти си своя баща, своя дядо, пра-дядо и пра-пра-дядото на своя пра-дядо. Както казва талантливият писател Николай Терзийски, ти си Самуил, Симеон, Тервел, Левски и Раковски и въобще всички хора, които съставляват миналото на нашия народ. Защото това е един народ и както атомите във всяко нещо са свързани помежду си, така и съдбите на всеки човек са оплетени с тези на неговите сънародници. Врътката в случая е, че за да бъдем истински народ, ние не просто трябва да схващаме тази връзка, но и да познаваме истината за нея и нейното минало. Както е казал човек, доста по-умен от мен, само истината може истински да освободи човека. А свободата на индивида означава свобода и на цялата общност. В този смисъл, историята означава свобода. Защото историята е истината. Историята не се пише от победителите, не е въпрос на гледна точка и не зависи от приумиците на авторите. Историята – истинската история – е истината за онова, което се е случило преди. А истината, mes amies, винаги излиза наяве. Затова на хората, които искат да си продават мърчъндайза – било то тениски или бюлетини – историята не им отърва. И те измислят приказки. Важното е вие да не бъркате историята с приказките. Още: Записки по провалените въстания Приказките ги пишат победителите. Като приказките за Втората световна война. СССР пише една приказка, САЩ пиша друга, Великобритания трета. Но всички те могат да се поберат в голяма антология. В тези приказки обаче липсва историята. Липсва историята за японския лекар Иши, убил над 10 000 души в Китай и помилван от САЩ в замяна на тайни за бактериално оръжие. Липсва историята за тоновете иприт, които ВВС на Великобритания планира да изсипе над Берлин през 1943 г. Липсва историята на над 3 000 000 съветски военнопленници, пратени в Сибир, понеже са си позволили да не умрат, а са се предали на германците. Но ето – и тези истории излязоха наяве. В бъдеще ще излязат и други. Така че, ако и вие като мен си зададете въпроса за чий ни е притрябвала история, спомнете си, че ни е притрябвала за нашия, за българския. Не е лесно да се пише история, защото не е лесно да се казва истината. За това не всеки човек може да бъде историк, както не всеки човек може да е музикант, писател или художник. Защото историята е изкуството да казваш истината. А това често изисква жертви и не носи дивиденти. Затова, когато следващият път някой разказвач на приказки ви обяснява, че ви дава истинската история, вижте дали паралелно със своята версия, не се опита да ви продаде и още нещо – я тениска, я календар, я бюлетина… https://www.klinklin.bg/za-chii-ni-e-istoria/
    16 16 харесвания
  8. Vezir-i Azam / Велик Везир...най-висшата държавна длъжност след султанската, притежателят ѝ - упълномощен с почти неограничена власт, а в някои периоди и на практика действителен/реално/ управляващ от името на "кафезните" шехзадета - бъдещи султани От XV до края на XVIII век вярна на над-националните си принципи, Империята дава път на най-способните си поданици, като с приоритет са новите попълнения набавени от европейските еялети чрез девширмето (Кръвен данък). Именно от тях в периода преобладават двата най-важни поста Велик Везир и Yeniçeri ağası /Ага на еничарите/ над 200 аги от различни етноси са оглавявали страховития корпус... Обаче колко от тях са ..българи ? Тук ще вкарам и списък на Валиде султанките - тоест османските императрици - майки на владетели, някои от тях са упражнявали сериозна власт - контролирали са Дивана и еничарски аги и думата им е била тежка. До времената на Cелим Страшни са носели титул Валиде хатун, а сетне - Валиде султан - господарка! Първата е Хафса - майка на Сюлейман Великолепни - татарка. В последствие успоредно се появява и титула - Хасеки султан - майка на шехзаде ( такава е рутенката Хюрем, но тя никога не става Валиде) Та....към тези най-висши длъжности за които не се изискват род и потекло, а способности, хитрост, амбиция и безкруполност, впечатляващ външен вид (особено за жените от харема) както и разбира се приемане на сунитски ислям ...да разгледаме кои представители на етнически принцип доминират ... И защо българите са ужасно малко и в трите Власти въпреки, че са най-многобройния милет в Румелия ........... Допреди десетилетия това можеше да се отчете като плюс - гордост. Тоест не искат българите да служат на поробителите и да предадат род и вяра..... Уви това обаче не хваща ....защото статистиката е от постъпленията от девширмето , а там набраните момчета от Румелийските виалети и каази (тоест от българското етническо землище) са засвидетелсвани в доволно много количество и процент....И те си постъпват по съответния ред, но не се издигат до еничарски аги и везири както други техни "колеги" - насилствено набрани хлапета от Албания, Босна, Сърбия, хървати, гърци, власи , дори унгарци чрез девширме... И така първият не тюрк (официално) Велик везир е албанец - Заганос паша 1453-1456 г през управлението на Мехмед II Завевателя, заменен е от Махмуд паша Ангелович- сръбско девширме Ще последва огромен династичен набор Велики везири от Румелия , но за добро или не, нито един не е от доказано български произход.... Албанци, гърци, сърби, босненци (или по скоро в една графа, защото има спорове кой от тях е праве србин, кой бошняк, кой хърватин и кой черногорец) власи, дори унгарци...(надделяват бошняците) Чак през 1625 г. ...Първият българин (помак) на Везирския стол роден в Пловдив/Филибе/ става два пъти Велик везир на Османската империя Хафиз Ахмед Паша : Първи път - 08 .12. 1625 г. до 01.12.1626 г. Геройско издържане и най-вече отстранен без да за се раздели с главата си ...Вечно недоволните еничари го пропускат... След няколко свалени (с осечени глави) велики везири, Нашият отново се завръща на поста Велик везир. За съжаление вторият му мандат е още по кратък - 25 Октомври 1631 - 10 Февруари 1632 г. И този път ...вечно недоволните еничари ...не го пропускат ! Акцентът е , че Хафиз е потомствен помак, а не .."пресен" българин, доведен чрез Девширме....и това е единствения " Българин" сред десетките албански, сръбско-босненски и гръцки Vezir-i Azam на Османската Империя в периода 14-18 век ! Дори и унгарците са повече.... Към друг важен пост който се придобива от Девширмето – Yeniçeri ağası /Ага на еничарите/ - не засечено никакво българско участие (ага)......за сметка на ...албанци, сърби, бошняци , унгарци, египтяни, сирийци.... И ...към Валиде султанките : Що годе консенсус има за майката на Мустафа IV , който управлява твърде кратко (а и тя) 1807-1808 г. Българка е от Родопите... Мустафа е издигнат от крайно консервативните сили на империята, ликвидирали реформите на предшественика Селим III , но времето на Мракобесието изтича....на свой ред Мустафа е детрониран и убит от ...Новия Реформаторски Ред начело с Махмуд II Майката на Мустафа изисква от убиеца на сина си ....нов дворец за себе си ! .................Времена и нрави ...................................... Както ѝ да е ....акцентът : Крещящо малко българи сред висшия Османски елит ! На какво се дължи ? Качества или.....друго ? Защо албанци, сърбо-босненци, гърци, че и унгарци и власи доминират като представители излъчващи най-високия пост в империята, а българите почти липсват ? Защо няма Еничарски аги с доказано български произход ? Защо няма Валиде султанки ? Има Венецианки, французойки, грузинки, рутенки, арменки.....тук не става въпрос за красиви жени в харемите, а за успели се да се наложат властни жени.....Има еди период наречен ....Властта на султанките.....
    15 15 харесвания
  9. Уважаеми Графе, благодарности за текста. Прочетох дискусията с любопитство. За съжаление не мога да споделя информация за "българското изследване", освен че изглежда, че ще са включени от порядъка на 150 образци, които са непубликувани досега, измежду тях няколко десетки прабългарски. Със сигурност има и няколко десетки тракийски образци. Изпращането на образци се забави с години и това е основна причина за забавянето на изследването. Искам да ви уверя (а вие ако искате ми вярвайте), че нямам никакви предубежения към резултатите. Нито имам конкретни очаквания. Не съм съгласен с някои от интерпретациите в изследването, но, разбира се, мен кой ме пита. Все пак да изтъкна, че въпреки, че са анализирани 72 образеца от късната античност и ранното средновековие/впн, нито един от новосеквенсираните образци не е използван при моделирането на съвременните сърби и останалите балканци. Не е ли малко странно това, че всъщност не са използвали при моделиране собствените си образци, от района на сърбия, а вместо тях са ползвали добре познати образци от по-стари изследвания? Т.е. нито един от образците не върши работа и няма отношение към съвременните балканци? Айде сега, и за какво са го правили това изследване, като пак опряха до други образци; 7-те образеца от кулине са ги считали за протославяни от 6-7 век, а те с радиокарбонно датиране се оказаха българи от 10-ти век; т.е. дали са българи аз не знам, но са симеонови поданници; костните изменения, зарастналите рани и т.н. подсказват, войници, хора от леката кавалерия; но 10-ти в. е твърде късно за протославяни и твърде рано за "сърби" точно в тоя район; днк-то им съвпада най-добре със съвременните българи, но има и някои албанци и румънци, които също попадат там, тоест, една идея по-южно са от настоящите българи (усреднено, иначе са изцяло в рамките на съвременния български етнос); но това е малко неочаквано; парадоксално, именно защото съвпадат с българите от 21-ви век, не съм сигурен, че тези скелети са на средновековни българи от 10-ти в., северния им компонент е малко по-малък от нашия днес? Става въпрос за група (двама от индивидите са били близнаци), която е била на военна служба при българите (има в съседство и "прабългарски некропол", така са го охарактеризирали сърбите и има защо. 5-ма изглеждат българи, а двама (близнаците), освен балкано-славянски компонент имат компонент + хаплогрупа, която говори за франко-испански произход. Има още проблеми: - "сармато-готите (де да ги знам на какъв език са говорили) от същото място, пак кулине, с черепни деформации и бойни погребения с мечове в гробовете, кримски колани и степно снаряжение + жертвоприношения, са определени от археолози и антрополози като неродени на балканите, живели другаде през повечето време, 100% степняци, най-вероятно аалани или смесени алано-готи; нашественици от степта, 4-ти и повероятно 5-ти в. Обаче са моделирани в изследването като 40% местни (балканска желязна епоха) + 60% кавказка степ, т.е. като мелези, но това е моделиране, не реалност. Последно от кавказ и крим ли са или са родени на балканите? Има две противоположни твърдения; Същият недостатък има и в интерпретацията на анатолийската популация (пак от същия район) в късната римска империя - тя хем е "вносна", от "мигранти", хем в същото време е моделирана като 38% балканска желязна епоха и 62% левант и неолитен иран (иранския компонент около 20% от левантинския); сега мисълта ми е за тия 38% балканско днк - последно това пришълци от леванта ли са или са резултат от смесване, както показват всъщност моделите? Т.е. с други думи в разцвета на римската империя в района на тимок хората са с 60% анатолийски компонент, непознат в тракийската епоха и 40% локален тракоилирийски компонент. Какво става с тези хора в следващата епоха? Сменени ли са напълно от тези със степния компонент? Въобще не е проследена трансформацията, дори не е опитано. Колкото и да е странно, не е проследена трансформацията и от следващата група - от готи и сармати (с хунска култура на погребенията), към образците от 10-ти век. Те са видимо един връз друг на плотовете, но връзка не е търсена; След като се отказват да моделират хората от 10-ти в. с протославяни от чехия и полша (не стават, съгласен съм за това), отказват и да ги моделират с хората от предходната епоха (сармати, алани готи и т.н.), отказват да ги моделират и с хора от по-предходната (рилската популация с анатолийския компонент); и човек почва да се чуди защо така; и най-накрая вместо това вкарват съвременни мордви (съседи на чувашите) и съвременни руснаци от каргопол(натурализирани угрофини) като най-добро прокси на "новия компонент". Това е възможно, но ми се искаше да видя и моделиране през старите компоненти; Този нов компонент, да припомня, надхвърля 50%, сравнен с траките от желязната епоха, но.... не и ако го комбинираме с хората от римската епоха - тогава новия компонент става над 70%, нито с хората от хунската вълна - тогава "новият компонент", предполагаемо славянски, (припомням, у хората от 10-ти век), става по-малък не-повече от 20-на процента... Такива работи, всеки да го разбира горното както намери за добре, надявам се българското изследване да е доста по-ясно, то е с много повече образци и за себе си мога да кажа, че правя всичко възможно да бъде абсолютно обективно. Но и сръбското изследване в същото време е много добро, ценно е и има много хубави, интересни и верни неща в него; образците ще бъдат ползвани и в българското, добавени към българските, а се надявам да ползваме и непубликувани образци от класическа гърция, късноантична елада, протославяни от тесалия, мигранти прабългари от стара велика българия по посока волга - всички тези образци са налични; но какво ще се използва от всичкото, зависи от много други хора, всеки с интересите си.. Това е реалността.
    15 15 харесвания
  10. Това си е твое виждане за нещата. Аз никъде не съм твърдял, "че славяни няма и никога не е имало" и това поне на теб специално ти е известно минимум от дискусията за балтите от преди известно време. Отричането и преиначаването на обективно съществуващи факти, както и измислянето на несъществуващи такива, са прийоми на идеологията и пропагандата, а не на науката. Хора, говорещи на езици от славянската група, съществуват, и това е неоспорим факт. Което обаче съвсем не значи, че съм съгласен с всичко, което "академичната" славистика е натворила и което сега седи по справочници и енциклопедии като едва ли не аксиоматични твърдения. Като например абсурдната и неподкрепена от никакви материални данни теория за общия и бездиалектен славянски до 10-ти век. Иначе аз собствена хипотеза кога българите са проговорили на славянски нямам. Според мен поначало българите никога не са говорили на тюркски, а най-вероятно и на какъвто и да било неиндоевропейски език. Надписите с реален текст (с граматическа и смислова свързаност или казано по научному с кохезия и кохерентност; а не просто отделни несвързани помежду си думи), оставени ни от хората от ПБЦ, са на два езика, като и двата са индоевропейски - гръцки и старобългарски. От хипотетичния прабългарски език има останал един набор от думи, които се определят като титли, въоръжение, календарни понятия - все терминология, която е сред най-податливите на заемане от един език в друг. Няма и едно изречение на този език, няма регистрирани глаголи, съюзи, предлози, местоимения и т.н. Надписът, който евентуално може да е на прабългарски и който вероятно представлява реален, жив език - този от НСМ - има към една дузина "преводи" все от мегаексперти тюрколози, като всичките се различават помежду си; другите надписи, където евентуално също има някакъв, макар и кратък, смислен текст - т.нар. Силистренски надписи, тези с анзи, охчи и т.н. - пък са директно квалифицирани като "неясни" и не се коментират изобщо от експертите; дори само тези факти за мен говорят достатъчно, че явно има изначална грешка в цялата схема. Съвсем отделен въпрос е доколко тези титли и т.н. изобщо са тюркски: колкото повече чете и анализира човек, толкова по-кухо изглеждат тюркските етимологизации. Сравненията с персийски и партски надписи, по Аспандиат, не само не доказват нищо, ами напротив - изострят още повече съмненията, че този прабългарски език на купетата и естрогините я го е имало, я не. Да, като за огромни империи може и да не са оставили много, но каквото са оставили, се чете и от него се извлича информация - както историческа, така и лингвистична. Каква точно информация се извлича от "хлубрин 1"? И още нещо, над което честно казано не се бях замислял досега - ето хората ни оставили надпис на староперсийски, обаче сметнали за целесъобразно да сложат и "превод" на еламски и на акадски; следващите пък на гръцки и т.н. Защо аджеба поне един ювиги хан не се сети да напише поне едно изречение на майчиния си прабългарски, примерно на Мадарския конник? Срам ли ги е било нещо или какво? Защо даже т.нар. възпоменателни надписи са все на уж чужд език? Поне за тях е ясно, че не са правени да ги четат гърците от империята, ами поданиците на българската държава, включително и семействата на Корсис, Турдачис и другите юнаци, техните "якутски" и "евенкски" родове - всичките тези хора ли са знаели гръцки или може би канасубиги Омуртаг ги е писал, за да си упражнява дипломатическия и дворцов гръцки? Продължаваме натам. Къде са остатъците от този прабългарски език в старобългарския? За толкова десетилетия тюрколожки напъни и усилия как така пък не се намери време и ресурс да се анализира старобългарския корпус и да се издаде поне един голям труд по въпроса? Къде са прабългарските заемки и влияния в околните езици, с които няма начин прабългарският да не си е взаимодействал? Къде са заемките в гръцкия, в албанския, в румънския като уж наследник на разните му народни латински говори? Има ли поне 1 (една) гръцка дума в цялото византийско писмено творчество от, да кажем, 7-10ти век , за която някой някъде да е изказал хипотеза, че е заемка от прабългарски език? Къде е прабългарската топонимия? Особено в днешна Североизточна България, където предполагаемо трябва да е пълно с древни топоними от език, който да не е гръцки или латински, да не е славянски, нито пък османски турски, печенежки, кумански и т.н. Все пак три века там е бил центърът на държавата. Кои и колко са топонимите, които не се тълкуват на нито един от изброените по-горе езици, и направил ли си е труда някой велик тюрколог (или пък какъвто и да било друг лингвист) да ги опише, анализира и публикува, както си му е реда в научните среди? Примерно както са направили Трубачов и Топоров с балтийските топоними (просто за онагледяване как трябва да се прави в науката). За имената не мисля, че е нужно изобщо да коментирам. Като имам предвид истинските, регистрирани имена, а не измислиците от рода на Корум, Ишбара, Токту, Орхан и т.н. Или с думи прости – не смятам, че някога българите са говорили тюркски или какъвто и да било неиндоевропейски език. Даже ако беше нито тюркски, нито индоевропейски, то той би следвало още по-лесно, ако не да се разчете, то поне да се изолира. Солидни остатъци от странен, непознат, непринадлежащ към големите семейства език няма. Поради тази причина и отхвърлям хипотезите за някакъв кавказки език – изолат и други от сорта. Така че според мен изглежда най-вероятно българите да са говорили или някакво иранско наречие, или може би някакъв език от изчезнал индоевропейски клон. А може да са говорили и гръцки или най-малкото да са имали достатъчно контакти с гръкоговорящи още преди да дойдат на Балканите (в Северното Причерноморие не е като да е нямало говорещи гръцки) и да са прихванали от тях; във всеки случай шаблонната теза за някакъв дипломатически гръцки звучи леко съмнително на фона на наличието на разни надписи кой къде се удавил или какъв водоскок построил и колко ядене и пиене дал на народа. А що се отнася до славянския – аз лично съм склонен да приема поне в най-общи линии описаната от Рашев схема. Т.е. напълно възможно и логично е поне част от „българите”, пристигнали с Аспарух на Долния Дунав, да са били всъщност някакви славяногласни или кой знае – говорещи на някакво ирано-славянско „койне” (анти?), както би се изразил един наш съфорумец. При всички положения отхвърлям категорично теориите за малката орда тюрки, удавили се в славянското море – това са твърдения, неподкрепени нито от наличния езиков материал, нито от натрупания през годините археологически такъв. Толкова за моите разсъждения и хипотези. Това сигурно ми е най-дългото мнение в този форум, така че следва почивка
    15 15 харесвания
  11. Целта на темата е да се изложат културите развили се на територията на континентална Гърция и Егейски басейн с техните периоди на създаване, локализация, специфики, времеви диапазон, обхват и разпространение както и влияние, класифицирани от археология и антропология, разбира се и покриващи ги сведения от по-късните писмени времена. Не малка част от народите и културния ареал на Егейския свят в различни епохи и степен е свързан и обхваща част от българските земи и би бил от полза за сравнения и база. И така като необходим и задължителен увод : Палеолит 400 000 - 13 000 пр. Хр...... Огромен времеви диапазон... Представен със скромно, но ценно участие с открит череп на хуманоид в пещерата Петралона в Халкидики. Възрастта му е определяна между 300 и 400 хиляди години и е класифициран като хибрид между еректус и неандерталец. Мезолит 10 300 - 7 000 пр. Хр. Най-ранни индикации за човешко заселване и то в последната част от епохата - открити погребения в пещерата Франкхти в Арголида/ северозападен Пелопонес датирани 7250 г. пр Хр. Изобилие от каменни инструменти намерени в обекти в Епир, Егейска Македония, Тесалия и Пелопонес разкриват процъфтяващи общности от късния мезолит и неолита в Континентална Гърция. Появява се селището Сескло характеризиращо се с изключително дългият си хабитат от около 7 000 г. до 3200 г. пр. Хр. Неолит и Халколит(7000-3000 BCE) Увеличаване както броят на селищата от типа на Сескло, като съседното Димини където вече се появява и фортификация. В самото Сескло се строят къщи тип Мегарон, връзка с островите, търговски обмен. https://novoscriptorium.com/2019/07/06/the-prehistoric-sesklo-settlement-in-thessaly-greece-naval-trade-art-and-warfare-in-the-neolithic-age/ Бронзова епоха 3000г. 950г. пр. Хр или точно времето датирано като до-гръцко и първо-гръцко Периодът започва от появата на прото цивилизации на Крит и Цикладите и завършва с Колапса на Микенските градове-държави Класификаци и подкласификации както по локация, така и по хронология на този най-богат културно-исторически период в до Елинска Гърция : Първа Цикладска култура (3200-2000) Да разгледаме тази култура, пренебрегвана заради съседството на възникналата малко по-късно ...обсебващата Крито-Минойска цивилизация Циклади от Киклос (Киклади)= кръг, група от десетки острови обвиващи в кръг свещенния остров Делос - прастаро светилище на бог Аполон Много от Цикладските острови са богати на полезни изкопаеми познати от архаичните времена - желязна руда, мед, оловни руди, злато, сребро, обсидиан и мрамор, като последният на Парос и Наксос е сред най-добрите в света. Археологическите доказателства сочат спорадични неолитни селища на Антипарос, Мелос, Миконос, Наксос и други цикладски острови възникнали още през шесто хилядолетие пр.н.е. Тези най-ранни заселници са отглеждали ечемик и пшеница и са ловили риба тон и други риби в Егейско море. Те също са били добри скулптори , както се потвърждава от значителните находки на мраморни фигурки в Салиагос (близо до Парос и Антипарос). През третото хилядолетие пр. н. е. се появява отличителна цивилизация, обикновено наричана ранно-кикладска култура (ок. 3200–2300 г. пр. н. е.), с центрове Керос и Халандриани на остров Сирос. По време на ранната бронзова епоха металургията се развива с бързи темпове . Особено благоприятно за ранно-кикладската култура е, че техните острови са богати на железни руди и мед и че предлагат благоприятен търговски маршрут през Егейско море. Жителите се насочват в икономическите отрасли : към риболова, корабостроенето и износа на залежните си ресурси, а това води до подем на търговията между Цикладите, Минойски Крит, Еладска Гърция и крайбрежието на Мала Азия. Тези хора се представят и легализират пред лицето на историята със скромност, но ... и със собствен почерк. Не са брутални завоеватели-воѝни, не са строители на грандиозни монументи, не са хероси, ...а са скромни хорица и се представят според възможностите си ... И ..... все пак като че ли искат да останат ....анонимни за Вечноста / Ранната цикладска култура може да бъде разделена на две основни фази : културата Грота-Пелос (ранна цикладска I) (ок. 3200 – 2700 г. пр. н. е.) и културата Керос-Сирос (ранна цикладска II) (ок. 2700–2400/2300 г. пр.н.е.). Тези имена съответстват на значими погребални места. За съжаление са открити малко селища от ранния цикладски период и голяма част от доказателствата за културата идват от събрани предмети, предимно мраморни съдове и фигурки, които жителите на островаите са погребвали с мъртвите си. Различните качества и количества на гробните дарове сочат различия в богатството, което предполага, че някаква форма на социално класиране се появява в Цикладите по това време. https://www.metmuseum.org/toah/hd/ecyc/hd_ecyc.htm Натам към Крито-Минойската цивилизация с опитите да бъде разгадана като вкарана в периодизация : Минойски Пред-Дворцов ...или Minoan Prepalatial or: EMIA, EMIB (3000-2600 BCE) Минойски пред-палатов/дворцов , който от своя страна се цепи на А и Б Времената в които на Крит започва да се гради масивно строителство, разбира се далеч от съвършенството на Късно-Минойския период, цари пълна автономия между регионите, богатата селскостопанска продукция, както и износа на дървен материал (тогава за разлика от днес Крит е бил покрит изобилно от гори - даващи великлепен дървен матриал за нуждите на Египет) спомага културата да еволюира към прото-цивилизация, а от там към ... Цивилизацията каквато я знаем : Крито-Минойска или с право считаната за ...Първата Европейска цивилизация Големи селища в Миртос и Мохлос. През този период минойците имали контакт с Египет, Мала Азия и Сирия, с които търгували ... мед, калай, слонова кост и злато. Преди започването на Втори Минойски, археолозите вкарват така наречения х' Еладски период - континентален - по примитивен от цикладския и критския, но все пак археологически легитимен. В Континентална Гърция има живот и той си върви ...дали е същият който чака своя час ...? Ранен Хеладски (Континентален) Период ....Early Helladic Perioд (3000-2000) се характеризира с : масово вкарване и разпространение на грънчарското колело, интезивен стокообмен с Мала Азия и създаване на прото-цивилизация На този етап ... прото-цивилизациите .... Цикладска, Пред-дворцова Минойска и Хеладско-Континентална за напълно независими, възникнали самостоятелно и автентични, но... процесът на ...глобализация е ..Неумолим ! Ще инкорпорира най доброто, другото ще потъне в забрава... Крит ще вземе надмощие в Егейския свят чак в ..... Старо-дворцовия период и ще установи таласократия Minoan Protopalatial Period or: MMIA, MMIB, MMI IA, MMI IB, MMI IIA, MMI IIB, LMIA Early (1900-1700 BCE) Годините са ....1900-1700 BCE ................................ Продължение ...
    14 14 харесвания
  12. Цялата работа е там, че се променям с годините. Преди време един приятел написа едно от любимите ми заглавия за всички времена: ДАНС ще спира интернета на по-глупавите Оттогава настанаха някои сътресения - и не говоря за дребните подробности, че имаше COVID, а сега има война. Имам предвид личностни сътресения. Те се състоят в това, че съм допускал страхотна грешка - мислел съм заглавието на моя приятел за фейлетон, смешка. Сега си мисля дали не е съвсем реално, смислено и обосновано предложение. Защо – ще кажете? Прочетох например това... Всъщност прочетох го няколко пъти - все се надявах човекът да се шегува. Стотици учени са това и хиляди войници - не е шега! Представих си, като им се допие по едно кафе, какви логистични затруднения стават, да не говорим за тоалетна хартия... Аз може да не съм виждал подземния град, но ми е познат стилът на „просветените“: ало, тука балъчéтата, къде съм аз, къде сте вий - знам неща, за които тепърва ще се говори. Новите фейсбук гностици са гледали едно клипче в YouTubе, дето ще го изтрият всеки момент (нищо че обикновено се оказва от 2017-а) и са абонати на един канал в Телеграм, който единствен разкрива истината дибидюс. Такъв човек няма никакви шансове да се поучи, защото сам си ги е отрязал. Но пък не на шега разказва на интересуващите се още за „подземния град“: Което разбира се е чудесен повод пияните ватенки и главорезите на Кадиров да избиват отгоре де що мърда – за да не могат „стотиците учени“ да излязат да пишкат... Какво друго да направят - просто не са им оставили избор!? Както и учени почти не са им оставили - например за да променят най-после дизайна на "Лада Нива", но това е съвсем друга тема. ДЕНЯТ В НЯКОЛКО РЕДА: Аз съм Наско, НСО и... Лада Нива Тези няколко разхвърляни мисли не са срещу войната. Дори и срещу Путин не са – той да се оправя с историята. Само за нас ми е мисълта – защото именно за нас ми е тъжно. Защото ние сме си наши, а болката за своите - каквото и да ми разправят - е два пъти болка. Нека си дадем представа къде живеем. Това е човек, завършил (поне) средно образование, живее в град в 21-ви век в държава еврочленка. Не в юрта, нали. И може да не съм виждал подземния град, но не си правя илюзии - има купчини такива хора и групи в смисъл „Не стойте на тъмно“. Отваряш и - о, изненада! - вътре се леят мисли и цели статуси на фамознатна Елена Гунчева – онази с „високоточковите“ руски ракети, които ще упътва към Министерския съвет на родината си. Докато сме на тази вълна, да не забравим, че за пръв път имаме политически лидер - свободно избран, не продукт на конюнктурата, който под знамена на чужда държава настоява за денацификация и пуска намеци, че Белене отново чака своите обитатели. Няма дори общата култура да знае, че там и сега има затвор, ама карай. Едва ли на света има друга страна, чието население - в условията на свобода, докато се ползва с пълни шепи от правата на западния свят (да не говорим за университетите, телефоните и колите му) да мечтае за високоточкови оръжия, за Белене и да дебаркира на Свищов Вовата, свирещ на гармошка. Положението не е много лошо - напълно отчайващо е. Смятам, че нито свободата на словото, нито системата със свободни политически избори ни понесоха. Просто трябва да опитаме нещо друго. Защото докато някои трупат по 120 000 гласа с думи за денацификация, си казвам печално – дали не ни е време поне да опитаме някаква частична, ако не пълна депростификация. https://www.clubz.bg/126637-deprostifikatsiya
    14 14 харесвания
  13. Когато репликираш руска пропаганда, трябва лично ти да обосновеш опорните и точки. Не може просто да я разпространяваш. Това все пак е форум, където текстовете се обсъждат. Не сме в окопите да ни заливаш с руски пропагандни листовки. Виждам, че в желанието си да ошеташ всички теми за войната в Украйна, нямаш време да участваш в дискусии и да се аргументираш. Сякаш имаш норма да пуснеш определен брой постове. Не мога да знам дали само съвестно изпълняваш задълженията си или се раздаваш от все сърце безвъзмездно , но ти си се захванал да огрееш навсякъде и това страда качеството на твоето тролене . Оценявам усилията ти да избираш и да ни представяш каймакът на лайната от руската пропаганда. Но не е достатъчно само да ги разхвърляш по темите и сетне да се правиш на нито лайна ял, нито пропаганда мирисал.
    14 14 харесвания
  14. Тъй , тъй от тая София тръгват нещата и от поп Филофей (пра-прадядо на брадатия козел Дугин) с неговите среднощни бълнувания (Два Рима паднаха , Третия се държи и четвърти няма да има). За времето си нормални работи , но в 21 век , тая шизофренична хидра , това ГМО изпуснато от контрол - карашика между геополитика и налудни религиозни идеи ,, ражда чудовищата ,, - особения и изключителен Руский мир , особената и изключителна руска душа и душевност , месианското им предопределеност за реализиране на Царството Православно на земята и прочие глупости ... Резултата от всичко това виждаме днес в Украйна. п.с.Хубаво тоя един пост ви е разлютил - очакваме продължение , критичен исторически разрез на десетките постове на Тарантиний , божией милостю , Государь Исторический , Генетический , Лингво-фрический и Геополитический.
    14 14 харесвания
  15. Резюме на лекцията и дискусията с Манол Глишев, Модератор: Кирил Чуканов София, галерия-музей „Класика“, ул. „Юрий Венелин“ 32, вторник, 2 април 2019 Бяхме се ангажирали да предоставим запис за онези желаещи, които не можеха да присъстват на самата лекция. Тъй като направеният запис има някои недостатъци, се надявам, че това резюме ще го замести. Вечерните срещи и лекции в галерия „Класика“ започнаха с темата на д-р Константин Гърневски относно истината. На пръв поглед твърде абстрактна тема, но изведена в по-практичния обхват за говоренето и премълчаването на истината в публичната сфера, първата лекция зададе тона и за следващи разговори. Преди мен Камер Телалян се разпростря върху темата за псевдонауката – специално в медицината. Разпространението на митове в тази област създава рискове пред обществото. А образователните и чисто рационалните критерии за отсяване между наука и псевдонаука, между лъжа и истина ни дават оръжието, с което да се предпазим от измислици, които могат да застрашат здравето и самия ни живот. От тези две предишни теми и аз взех идеята да говоря за истинността и митологизирането в една конкретна сфера: историята. В лекцията си се ограничих най-вече до митологизирането, профанизацията и злоупотребата с историческия разказ за Античността и Средните векове в българските земи. Основният пример, на който се спирам, е модният въпрос за етногенезиса на българите между Късната Античност и Ранното Средновековие, VI-VII в. В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., при падането на комунистическите режими в цяла Източна Европа, историческата наука беше стигнала до нещо като консенсус по тази тема. Наследила елементи от хунската парадигма или наратив отпреди 1944 и от славянските визии, насаждани след ’44-та, надградила с тракийски хипотези от времето на Людмила Живкова през 70-те и началото на 80-те, историографията ни беше постигнала нещо като вътрешно равновесие. Представата за трите основни етнически елемента (прабългари, славяни и траки) можеше да се обсъжда и доизбистря, но в общи линии бе стабилна. 90-те години взривиха това равновесие. Днес почти нито един любител, почти нито един гимназист с исторически интереси и почти нито един студент по история не може да твърди със сигурност, че е прочел недвусмислен и напълно консистентен урок по този въпрос. Оказа се, че за наново избуяващия български национализъм е тотално неприемливо прабългарите да бъдат класифицирани като тюрко-алтайци. Тук не става дума за това дали класификацията е вярна или не; не става дума и за факта, че подобна класификация е преди всичко езикова; тези относително фини моменти убягват на една фрустрирана, свръхчувствителна публика, която просто свързва самото звучене на термина „тюрки“ с болезнени представи за турското иго. Същевременно за антикомунистически настроената част от любителите думата „славяни“ е натоварена със също толкова негативни емоции. И този иначе неутрален, отново главно езиков термин, също бива възприеман болезнено – като синоним на смазващото, фрустриращо за част от съвременниците ни понятие „руснаци“. Смесването между тюркоезични и славяноезични обитатели на Балканите през VII в. не се оценява като вярна или невярна представа, а като емоционално неприемливо светотатство: самоотъждествявайки се с населението отпреди над тринайсет века, заинтересуваният днешен читател и консуматор на популярна история не се дистанцира от далечното минало, а го преживява наивно. За него въпросът вече не е кои са били хората от седми век, а кой е той самият. Комбинацията от тюркоезични и славяноезични му звучи грозно – сякаш историческата гилдия му съобщава, че той е мелез между съвременни турци и съвременни руснаци. Любителят гневно отхвърля тази възможност. Тук не се поставя въпросът дали самото толкова детайлно дирене на етногенетичен разказ не е наивно. Повечето любители на историята като роман не търсят познание само по себе си и не се интересуват от историята като безпристрастна наука. Те и не отричат това. Често пъти поставен натясно от серия ясно зададени въпроси, изтъкващи противоречия и несигурни места в собствения му поход за идентичност, любителят признава възгледа, че историята не е наука в точния смисъл на думата. Тя е разказ, предназначен да създава и поддържа самочувствие. В този смисъл фактите, строгата методология и спирането пред неизвестното не представляват ценност. Воден именно от фрустрациите си, любителят иска само да чуе героична легенда. Психологически той ще се убеди сам, че вярва в нея. Бягството от неприятно звучащите понятия „славяни“ и „тюрко-алтайци“ води до нови хипотези. Една от тях е иранската хипотеза за произхода на първите българи. Сама по себе си рационална и научно приемлива в някои от разновидностите си (и частично съвместима с тюрко-алтайската теория), тази хипотеза също бива профанизирана до фантастика. Голяма част от публиката бива подвеждана от шарлатани, които не се ограничават до археологически убедителните данни за сарматския тип на материалната култура от VII-VIII в., нито до лингвистично защитими примери за иранска езикова класификация на прабългарите. Самият технически термин „прабългари“ също буди болезнени реакции. Така иранската хипотеза се превръща в произволно отъждествяване на ранните българи например със скитите или дори с персите. Най-любопитната форма на профанизация е фантастичният размах на автохтонната или тракийската хипотеза за произхода. Тя произлиза от предположенията на Ганчо Ценов, стария противник на Васил Златарски. Позабравена от 1944 докъм 70-те, тази хипотеза отново идва на мода с големите културни стремежи от епохата на Людмила Живкова и до края на 80-те. През 90-те тракийската мода се опитва да замести всички досегашни представи или наративи за произхода на модерната българска нация. Преходът от харизматичния академизъм на Александър Фол към произволните измислици на братя Гайдарски е параден пример за профанизиране на проблематиката. Като психологически проблем, тази профанна хипотеза има няколко вътрешни противоречия, пренебрегвани от една неподготвена публика. На първо място тя противоречи на археологията езикознанието и историческите извори. На второ, тя трудно примирява две психологически изисквания за героизъм на националната история: как българите едновременно са автохтонно население, идентично с траките и ненапускало Балканите… но са и пътуващ народ, обиколил Стария свят и оказал се навсякъде в основата на цивилизацията. Това противоречие обикновено се пренебрегва или се обяснява с нови, противоречащи на закона на Окам наративни техники, които ни отвеждат в сферата на чистата фантастика. Самостоятелен политически проблем, произтичащ от трако-автохтонната мода, е легитимирането на съвременния македонски национализъм, също намиращ опора в предполагаема връзка между днешното мнозинство от населението на съседна (Северна) Македония и античните македони, народа Александър Велики. От българска гледна точка този национализъм е истеричен, а от гледна точка на историята като наука, той е и незащитим. В този смисъл тракийската мода е двойно зловреден феномен, коренящ се в изживяването на историята като поле, отворено за творчество и автотерапия. Част от обществените рискове, проявяващи се чрез псевдоисторията, са вече не просто от образователен, а направо от политически и общохуманен (или по-точно антихуманен) характер. Крайните версии на иранската и на тракийско-автохтонната представа водят до откровено расистко изживяване на историята като откровение. Желанието за налагане на героична представа и на индоевропейска самоидентификация води включително до възраждане на сигналната дума „арийци“, крайно тревожна в европейски контекст. Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене. Извън героизациите съществува и стара тенденция към катастрофични наративи. Най-катастрофичната представа в българското историческо мислене – естествено – е тази за османското или турското иго. Тук се случва сблъсъкът между два еднакво незащитими варианта на псевдоистория. Първият е класическият катастрофичен сценарий: „пет века ни клаха“. Национализмът, антитурският сантимент, лесно придобиващ расистки и панически окраски, се превръща в система от скачени съдове с обратния, също антиисторичен наратив за едва ли не идиличната, благотворна османска власт, осигурила стотици години мир на Балканите и някаква хипотетична закрила на християнските общности. Двете представи взаимно се отхвърлят, но тъкмо съществуването на всяка от тях едновременно пречи на рационален, аналитичен подход към изворите и тяхното многообразие и подклажда крайностите на другата. Политическата употреба, тоест злоупотреба с всяка от двете силно емоционални представи е налице. В хода на лекцията бяха дадени няколко отделни примера за утвърдени митологеми или клишета в популярната историческа представа: на първо място, легендата за снопа стрели на Кубрат, която всъщност произлиза от Езопова басня, представлява пътуващ международен сюжет и не се среща в нито един средновековен източник на българската история. На второ – несигурността около името, социалния произход и „антифеодалния“ характер на войната, водена от т. нар. цар „Ивайло“ (1277-1280). На трето – историографската хиперинтерпретация на изворите относно т. нар. „смяна на титлата“ на хан/княз Борис I (852-889) и т. нар. „дипломатическа игра“ около титлата на цар Калоян (1197-1207). Историографските усилия на поколения автори пропускат чисто езиковата страна на тези теми. Примерите за множество клишета и незащитими, но утвърдили се представи могат да бъдат продължени, но времето не позволи разгръщането на тези интересни илюстрации на антиисторизма. Накратко беше засегнат психологическият, фрустрационен момент зад стремежа историографски да се изтласква датата на падане на Второто българско царство под османска власт все повече към 20-те години на XV в., както и да се изброяват имената и спекулативни дати на управление на „царе“ на фрагменти от някогашната българска държава. Цялата несигурност в преживяването на историята и болезнената необходимост от героично-катастрофични сценарии произлиза от промяната в отношението към историята от наука към чисто идеологическа дисциплина през 50-те години (докато съвременните леви мислители продължават безотговорно да оспорват самото функциониране на историята извън полето на чистата фикция, на „конструкта“). Разцентроването на това отношение води до хаотично, наивно и болезнено идентифициране на любителя с миналото. Дори самият изострен интерес към темата за етногенезиса и отказът от възприемането му в неговата цялостна сложност е показателен за психологическа несигурност. Сред въпросите от публиката два бяха от особен интерес: на първо място възможна ли е безпристрастна история и ако да – за какво би ни била необходима тя. И на второ: съществува ли двоен стандарт в морализаторската оценка на българската историография спрямо миналото ни веднъж като завоювани и веднъж – като завоеватели. Темата може да се обогати с множество допълнителни примери, които останаха пропуснати и се надявам, че ще имам възможността да я поднеса отново пред публика. Същевременно се надявам и че Кирил Чуканов ще разшири обхвата на представената проблематика с отделна лекция за политическата злоупотреба с историческата материя в модерната и съвременната история, където страстите стават още по-невъздържани. Интересът, въпросите и включванията на публиката бяха насърчаващи, за което съм благодарен. Манол Глишев, 8 април 2019 https://glishev.wordpress.com/2019/04/08/фентъзи-употреби-на-античността-и-сре/?fbclid=IwAR1wD_rMCZTgC430R4pWoZdEeIxO_Xv6yWYTVsUgLBCv1TN0LRYksDWAyRw
    14 14 харесвания
  16. Работата става дебела. Снощи качих софтуера за генетично плотиране на Райх и паабо и го пуснах да прави графики на секвенсираните от изследването образци. Сложих няколко унгарски скита, протославяните от чехия, всички алани, + прабългарите от салтовомаяцк, 7 в. сл. и по двама от всички секвенсирани централноазиатски популации. Сложих двама съвременни българи, двама пелопонески гърци и двама хървати. Подчертавам, това са официалните дата файлове на секвенсираните в изследването хора и същия софтуер, използван в изследването и във всички изследвания на райх и паабо. Резултатите са официални, така да го кажа, и не мисля, че някой досега го е правил в БГ. Мисълта ми е, ако някой иска да ги използва в научно изследване, да заповяда - само че да се позове откъде ги е взел и кой ги е правил. Резултатите от плотирането: Образци Алан:ДА164 иДА243 са от салтовомаяцката култура, предполагаемите прабългари на аспарух недалеч от делтата на дунав. Отново да подчертая, това са официалните генетични файлове от изследването. Не съм казвал на софтуера какво да прави, нито този софтуер е чел учебници по история, както и да е, софтуерът веднага откри връзка между съвременни българи и алани и я плотира; скоред графиката, която направи съвременните българи са смесица от *три популации*: 1. Алани от салтовомаяцката култура 2. Скитославяни от Унгарската пуста (Скитиан_Хунгари ДА191) 3. Пелопонески гърци. Образците от пелопонеските гърци ги вкарах като прокси на балканското население от античността или ако щете, на популацията на ИРИ?византия отпреди впн. Но това са образци на съвременни хора. 1.Първо, за "Аланите". За мое огромно удоволствие - и изненада - софтуерът откри конкретната популация от кавказ, с която са свързани "българските" алани. Това е една популация от арменското плато от желязната епоха известна като Лхашен Метсамор. Образецът е от 800 г. пр. н. е. и не мисля, че някой знае кои са били тези хора, но това е популацията, донор на кавказко днк у алани и съвременни българи (образец ИА:ДА31) на плота. Това е източникът на кавказки гени у нас и у прабългарите. Освен с тези хора, аланите/прабългарите са свързани, естествено, със скито-сарматите от средна азия, по-конкретно, с образците маркирани като канжу - това, мисля, че са согдианци, но ще проверя пак. Самите согдианци изглежда са смесица между вусуни -усун и средноазиатски скити, или поне така ги разчита софтуера. 2. "Унгарските Скити" Хърватите, които поставих в плота, като прокси на балканските славяни, са централен източник на гени за съвременните българи. Самите хървати са разчетени доста интересно от софтуера - като смесица от унгарски скити от 5 в. пр. н. е. от пустата, и за мое огромно удивление, софтуерът набързо разкри връзката им с горските жители на чехия от същата епоха ПОПРАД ДА:119, за които се спореше дали не са славяни. Не не, са славяни, защото балканските славяни са смесица от балатонски скити и хора от чешките гори - което вече е славяни. Или поне хървати. Както и да е, и съвременни хървати, и съвременни българи, имат генетична връзка с тази смесица от скити и горски жители на чехия - хърватите по-голяма, ние по-малка, но за мен няма съмнение, че това е славянския компонент у нас; както и даа е, нека гледаме обективно - тези "славяни" са на първо място и няй вече скити от пустата, с известна смесица от чешко-карпатските гори. 3. Единият от образците на скити от пустата обаче попадна много далече - между съвременни българи и съвременни пелопонесци. На юг от нас. Този "скит" софтуерът го посочи за третия източник на българската популация, но и за донор на гръцката популация. Генетичната разлика между него и другия скит от балатон - този със славянските гени, е доста голяма, което ме прави да се съмнявам, че този скит - също от 5 в. пр. х. и също от балатон, е прокси на траките, и е по-скоро трак или дак, отколкото скит. Нямам друго обяснение за мястото му. Изглежда, "скитите" в пустата, които са близки по култура и всичките са конни номади, са от различни етноси - някои от племената са славянски, други са тракийски, а може и да са илири - кой да каже - но софтуерът не открива особена връзка между тях и иранските скити. Тази скитосарматска популация от пустата не е степноиранска по гени - това са бъдещи славяни, а някои от племената изглежда са тракийски или илирийски - не знам, но това е източникът на балканските славяни; те са и източник на останалите славяни, повече или по-малко. Ами, мисля, че току що решихме проблема с произхода както на съвременните българи, така и на прабългарите. Генетично нещата изглеждат така, както ги виждате в графиката, не съм подбирал нарочно нищо, нито съм карал софтуера да ги реди по определен начин, взел съм по два образеца от всички съвременни на произволен принцип, както и от средноазиатските образци, а аланските и унгарските образци ги вкарах всичките. И ето как ги подреди софтуера. Генетичните дистанции между етносите от графиката са в мащаб едно към едно, няма смяна на мащаба, каквото виждате, това е. Графиката е достатъчно добра за ползване в научно изследване, който я иска, да се обади или да цитира къде я е видял първо.
    14 14 харесвания
  17. Остави Византизацията. Гледай Романизацията, която успя да романизира и елините и цяла Мала Азия, Испания и 15 милионна Галия. Гледай Балканите които избълваха стотици хиляди пешки да защитават Римската империя, дадоха офицери, излъчиха и две дузини императори. Проливаха кръвта си за ...Рим, не за местна България ! Какви българи бре хора, траките се биеха за Рим и Империята. И илирите със све панонците. Колко пъти да се повтарят тези неща ? Къде ги виждате тези българи ? Максимин Тракиеца ли е българин ? Аврелиан ? Диоклециан, Клавдий Готски, Констанций Хлор, Константин Велики, Бонифаций Аеций, Велизарий, Юстин или Юстиниан ? Родени и чувстващи се като римляни, защитаващи интересите на Империята ! Няма българи преди началото на V-ти век на Балканите, другото е кофти извращение с науката Тюрковъдите са едната крайност, която за жалост непрекъснато е размахвана и възкресявана от автохтонците като контра аргумент. Тоест вземи единия и удари другия. Когато човек се поограмоти и се запознае с този дял от Историята наречен РИМСКА ТРАКИЯ със съответните документи - епитафии, дипломи на ветерани, граждански регистри, грамоти, събори, панаири, имперски укази за признаване на мунисипии, имена на управители на провинции и градски префекти, съпруги, награди и състезания провеждани в провинции Тракия и Мизия то тогава ще .....прогледне и запее друга песен. Дотогава е папагалски повтаряни мантри.
    13 13 харесвания
  18. От Бракът на Стенел и Никипе се ражда ...седмака Евристей ! Мелез между Европа и Азия За добро или не Евристей е този който катапултира селището в .... Златообилна Микена и нейната абсолютна хегемония в Ахейския свят ! Годините са ...краят на 14 -то и първата декада на 13 -то столетие пр. Хр. Евристей управлява Микена и Тиринт и де факто по негово време Микена се превръща в Хегемон на Ахейския Свят ! Хераклес е само служител , а задачите които му възлага Евристей не целят убийство на Героя, а са .....спасителни мисии Именно Евристей поднася славата на неуравновесения психически Хераклес Евристей управлява Микена и Тиринт и е със статут на най велик владетел сред Ахейския свят - Ванакс ! Няма вътрешна сила която да събори властта на ванакс Еу-ри-сте-ас ! След последния подвиг/задължение / самият Хераклес се оттегля в далечни земи, като даже не си и помисля да претендира за трона на Микена ! Защо ? Защото законният владетел на микенците е самият Евристей и народът и войската стоят безрезервно зад него ! Идват черни облаци от Атика - там са Хераклидите и опастността. Евристей потегля с огромна войска начело със синовете си. За свой наместник в Микена определя ...вуйчо си Атрей. Тоест брат на майка му Никипе и син на Пелоп . Така - Евристей е решен да смаже непокорна Атина приютила Хераклидите . Преди това Микенският Повелител отправя предупреждение към атиняните : да му предадат бегълците ! Атиняните са склонни да приемат условията, но опозицията овладяла града в лицето на хераклидите надделяват ...Ултиматумът на Ванакса на Микена е ...отхвърлен... Евристей не преглътва обидата и тръгва в грандиозен поход да накаже градът осмелил се да отхвърли волята на Микена. Пред история : Майката и внуците на Херкулес бягат от Евристей ... Най-после те се укрили в Атина където управлявал приятел на Херкулес - Демофонт, син на Тезей. Научавайки за това, Евристей изпраща ултиматум - Демофонт да му предаде Хераклидите или последствията ще са ужасни ! Колкото и да се изкарва смел в последствие, Демофонт и атиняните ги налазват мравките на страха. Заплахата идва не от кой и да е, а от господарят на Микена ! Затова се допитват до боговете и молят за помощ. Боговете обещават да помогнат, но на висока цена - човешко жертвоприношение. И то на девица. Жертвата е дъщерята на Херкулес - Макария. Резултатът е победа на атиняните над пълчищата на Евристей. Сега няколко версии - според Есхил в " Хераклиди" Евристей е пленен от Йолай и докаран в Атина. Въпреки, че атиняните се опитали да го защитят, Алкмена изважда очите му ! Друга версия : той загива на бойното поле от ръката на херкулесовият син Хил и Алкмена в последствие му вади очите. Атиняните, обаче погребват тялото му с почести. Според други тялото му и главата са погребани на различни места. Акцентите са, че атиняните опитват да го защитят/ протестират срещу убийството му/ заради обещанието му, че ще защити народа на Атина от нашествие Както следва от пророчеството : Пълно поражение на Евристей - убит е заедно с шестимата си синове... Въпреки това ... микенците твърдо застават зад посочения от Евристей наследник : Атрей... и не допускат Хераклидите, защото.....се страхуват от тях. / Тукидид/ Великият Херкулес не е долюбван в родна Микена. Тя си държи на Евристей и посоченият от него наследник. Под митологичният пласт се вижда, че дорийците са близо - те са наемници на Хераклидите и са използвани срещу Микена. Въпреки победата си, те отлагат настъплението. Индикациите са, че и при Атреевият син Агамемнон, Микена е първата сила на Ахая .... Не за дълго. Краят на Златоносна Микена е предопределен - дорийците самовнушили си, че са потомци на Херакъл затягат обръча. Микена ще остане вярна на Евристей и посочените от него наследници. Доказателството/резултатът е руините и пепелищата останали от великата цивилизация.
    13 13 харесвания
  19. Този фейк обикаля интернет от около 24часа, но руските привърженици още не са загряли, че е фалшива новина. Туит от 2019г: А, самото изображение, е далеч по-старо: Трябва ли да ни учудва, че контингентът пути-фили вярва на подобни плитки лъжи? ...Не!
    13 13 харесвания
  20. Путин имаше 20 години, за да направи Русия процъфтяваща, съвършено свободна, напреднала, знаменита, ужасно съблазнителна за целия свят страна... Ако Путин беше похарчил 20 години за страната, а не за идиотски ракети, не за позорни дворци, не за тъпа пропаганда и кражби, то на вратата на Русия сега плахо щяха да потропват всички страни и народи. За такова нещо имаше всичко. Неизчерпаеми ресурси, немислими пари, и това откриваше равни възможности за всички желаещи истинско лично щастие и благополучие. Русия имаше всички шансове. Да развие науката, технологията, да осигури безупречно правосъдие и неудържимо и направо шеметно развитие на икономиката. Толкова шеметно, че от завист щяха да се напикават Щатите и Китай. Но режимът на Путин избра различен път. Той съсипа фантастичния шанс да направи Русия световно украшение и я превърна в опасно, пропаднало, бедно, злобно, изостанало чудовище. В символ на смъртта и ада, в световен позор. Удивителен талант! Преди Путин само Хитлер успя да направи цяла си страна военнен престъпник. Когато завърши тази война, без съмнение светът ще бъде принуден да лиши Русия от правото да има армия, флот, собствена авиация, противовъздушна отбрана, системи за безопасност и т. н. Ей така за всеки случай, както от психично болния се прибират не само острите, но и просто твърди предмети. Всеки жител на Русия много скъпо ще заплати за играта на обезумелия диктатор. За играта с мъртви войничета! Александър Невзоров - руски журналист, телевизионен водещ, продуцент, сценарист и режисьор.
    13 13 харесвания
  21. Един разговор с участието и контрибуцията на десетки хора от този форум, разговор, започнал тук преди близо година, с активното участие, вкл. спорове, крамоли и други контрибуции на мнозина тук :), но с поне пет годишна предистория от обмен на мнения и хипотези, пак тук, малко по малко се превърна в изследване, което представям по искане на уважаемия Последен Римлянин. В последните два дни се поизморих от дрънкане, представяния на резултатите и т.н. във фейсбук, поради което с удоволствие прехвърлям огъня тук но няма да мога да участвам поне два дни, за да си почина от досегашното трополене по клавиатурата. Както и да е, каня всички, на които им е интересно, да си дадат мнението, за хубаво, за лошо, за всякакво, когато мога, бих отговорил на всичко поставено. " Генетични доказателства за връзката между съвременните българи и сармато-аланските племена от късната античност и ранното средновековие. Вчера в biorxive – научният сървър за предпечатни изследвания в областта на популационната генетика, излезе окончателния вариант на изследването ни върху върху генетичните връзки между съвременните българи и античните популации на Евразия и Балканите. (Genetic evidence suggests relationship between contemporary Bulgarian population and Iron Age steppe dwellers from Pontic-Caspian steppe.,https://www.biorxiv.org/content/10.1101/687384v3, Google scholarhttps://scholar.google.bg/scholar… Предпечатната версия е със свободен достъп и може да бъде свалена през горните хиперлинкове. Резултати от изследването: 1. Има ли наследствена връзка между съвременните българи и прабългарите на Аспарух? Ако под Аспарухови прабългари разбираме популацията от прикавказката степ от 6-9 в. – да, има. Анализирахме аутозомното днк на около 200 образци от евразийската степ и балканите от периода 5000 г. пр. Х- 1000 г. сл. Х в контекста на съвременната българска популация.( https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F4.large.jpg) Съвременните българи показаха отчетлива генетична връзка с 2 групи – едната е сармато-аланската салтово-маяцката култура от 6-10 в, а втората е с образците от така наречените антични скити от (5 в. пр. Х) от територията на Унгария. Тези две групи от своя страна показаха масивен каквазки ансестрален компонент, който съществува и у съвременните българи; този каквказки компонент е основната ни разлика с останалите европейски народи и се е появил на балканите през ранното средновековие, защото отсъства в образците от предишните епохи. (https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F1.large.jpg) 2. Разкритите генетични връзки поставят прабългарите в контекста на сармато-аланските племена на късната античност и ранното средновековие и подсказват сармато-ирански произход на Аспаруховите прабългари, които, от генетична гледна точка, са още едно късно антично сармато-аланско племе от понтийската степ. (https://www.biorxiv.org/…/e…/2019/07/05/687384/F2.large.jpg…)Съвременните българи показаха недвусмислена и нетривиална ансестрална връзка с тях. (https://www.biorxiv.org/…/e…/2019/07/05/687384/F3.large.jpg… )Последното пък подсказва, че броят на Апаруховите прабългари е по-голям от досегашните оценки, защото прабългарския генетичен компонент у съвременните българи относително голям. 3. Всички причерноморски скито-сарматски групи от желязната епоха показват някакъв кавказки компонент в геномите си; най-силен обаче е кавказкият сигнал в късните групи - Прабългари и Алани, които проявяват ясна връзка с популациите на централен Кавказ от бронзовата епоха, което подсказва Кавказ като регион, в който е протекъл етногенезиса на прабългарите 4. Генетичният принос на античните хунски и сибирски образци от античността и средновековието към прабългари и съвременни българи е близко до нула, което поставя под съмнение хипотезата за тюркския произход на прабългарите. Анализирахме близо 20 образци от тюркско и хунско днк от 2-7 в. сл. Х. и нито един от образците не показа връзка с прабългарското днк от причерноморската степ. (https://www.biorxiv.org/…/e…/2019/07/05/687384/F5.large.jpg…). 5. Прабългарите обаче, освен с Кавказ, показаха връзка с една от ирано-говорящите групи от Средна Азия от късната античност. Връзката не е силна, тъй като каквазкият компонент е по-голям, но съществува. 6. Няма директна връзка между съвременни българи и „траки”. Включихме „тракийски” образци от бронзовата епоха и единствения от ранножелязната. „Траките” от бронзовата епоха се групират със съвременните народи от централна европа и западна европа, а на балканите са най-близо до хърватите. (https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F1.large.jpg , https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F3.large.jpg )„Траките” от класическата античност се групират със съвременните пелопонесци. Ако изобщо може да се говори за тракийски компонент у съвременните българи, той се е появил не директно, а с посредничеството на византийци от балканите и на славянските племена от западните балкани. 7. Анализирахме и образците от неолитната епоха в контекста на съвременните българи, вкл. на „вожда” от варненския некропол с първото злато и т.н. Отсъства *директна* връзка между съвременни българи и неолитното население на балканите, като специално хората от варненския некропол показаха афинитет със съвременните сардинци, античните минойци от крит и съвременните пелопонесци, което не е за чудене, като съвременните пелопонесци –или народ, подобен на тях (т.е. най-вероятно византийците) са медиаторът за разпространение на неолитно днк у българите и останалите балканци. 8. Най-общо казано съвременните българи показват директна връзка с античните популации на Кавказ и унгарската пуста, съвременните гърци от южна Гърция и островите показват директна връзка с траки и гърци от микенската епоха и минойците от бронзовата епоха, съвременните хървати, също като нас, показват връзка с античните обитатели на унгарската пуста и в по-малка степен с обитателите на балканите от микенската епоха. С неолитните балкански фермери директна връзка показват само и единствено съвременните обитатели на Сардиния. Никой друг от изследваните.
    13 13 харесвания
  22. Моля, преди да изтриете и тази тема, все пак я прочетете. Имам единствен въпрос, свързан със изтриването на темите свързани с дискусията на войната в Украйна. Тези теми бяха допуснати от ръководството. В тях благодарение на труда на много от участниците в този форум беше натрупан полезен материал под формата на информация и линкове. След което, под предлог че някои от участниците не се държали както трябва, бяха премахнати. Това за съжаление, не се случва за пръв път, а се очертава като система. Не искам да обсъждам модераторските възможности по "точечни удари" - изтриване на мнение, предупреждения и блокиране на потребители, заключване на темата. Питам във връзка с пълното премахване на тези теми. Такова цинично неуважение към труда на повечето уважаеми участници тук, част ли е от политиката на форума?
    13 13 харесвания
  23. Поредните празни мисли , само и само да опаковаме т.4 и т.7 , та да продължим с плиткоумната пропаганда в интерес на Кораба-Майка.
    13 13 харесвания
  24. Защо ли? По много причини. Най-простата - до десетина години, когато филмите почнат да се озвучават с изкуствен интелект и стане безработна, да може да се оправя с касовия апарат в супермаркета. Не че и там няма да я заместят с изкуствен интелект, но с допълнителни навици и знания ще има повече шансове... И аз на времето се чудех защо ми губят времето с история, география, пеене, български език, скука на квадрат... Ползата за общата култура се проявява доста по-късно и неусетно. Лошото на тоя свят е, че човек не се ражда мъдър, а му трябва доста време да придобие това качество, пропускайки много неща...
    13 13 харесвания
  25. Госпожице Падалова, аз също гледах клипа "10 лъжи в българската история". В него твърдите много неща, но не доказвате, нито пък аргументирате което и да било от тях. Ясно е, разбира се, че нито едно от тези твърдения всъщност не е собствено ваше - вие ги четете дори без да разбирате добре какво точно четете (в противен случай не бихте говорили например за "питографска" вместо "пиКтографска" писменост), а би трябвало, въпреки младата си възраст, да си давате сметка, че голословните твърдения, при това толкова екстравагантни, колкото и категорични, не са никак убедителни за мислещите хора. Собствените ви исторически и лингвистични познания са твърде ограничени и вероятно поради това възприемате приказките примерно на Иван Тренев (който всъщност не е никакъв историк, а пианист, самоуверено упражняващ се в историята) за чиста монета. Нетът гъмжи от претенциозни дилетанти, които сипят гръмко всевъзможни безсмислици, за да привличат вниманието. Да кажем, че липсата на солидно историческо познание, извинима поради възрастта ви, заслужава донякъде снизхождение, но все пак не е излишно и сама да се отнесете с критичност към това, което говорите (четете) в този клип. Заявявате например, че древните българи наричали 21-ви декември "нулев ден" в своя календар. Но - за да наричат един ден "нулев" - древните българи трябва да са познавали и да са си служили с нулата. Само че нулата навлиза в българската математическа и хронологическа практика едва през османското владичество - това е арабска цифра, създадена върху индийска подложка около средата на първото хилядолетие сл. Хр. У средновековните българи тя е напълно непозната и не участва в българското изписване на числата. Ако някой твърди обратното, би трябвало да покаже поне средновековен български текст, в който е използвана нула, но такъв няма. И като се върнем към изявлението ви, което цитирах, от позицията на факта с нулата, излиза какво? Излиза, че или древните българи никак не са били древни (защото, ако действително са наричали 21 декември "нулев ден", календарът им няма начин да е бил по-стар от XIII-XIV век), или че твърдението, че са наричали този ден в календара си "нулев", е просто несъстоятелна глупост. Смятам, че това не е толкова трудно да се прецени и разбере. На друго място казвате: "... няма как през 864 година да е била покръстена една държава, в която християнството е било прието хилядолетия преди това". Нека поразмислим върху това изявление, за да видим каква е неговата фактологическа стойност. Не споменавате колко хилядолетия имате предвид, но щом думата е в множествено число, трябва да са минимум две, нали така? И като върнем тези 2 хилядолетия назад спрямо 864г., попадаме в 1136г. пр. Хр. Знаете ли поне през кой век е роден Христос? Според мен тези два примера са достатъчни, макар че бих могъл да дам още двадесет. За да се прекроява историята никак не е достатъчно човек да има амбиции - необходимо е и много сериозно познание.
    13 13 харесвания
  26. Няма такова нещо, Ресавски е прав. Не си ли забелязал, колко неистово мразим да си признаваме пораженията (за разлика от ромеите) и се мъчим да извъртаме всякак нещата, та да ги замажем? Специално за това сражение са писани какви ли не полуистини и пълни измислици, вкл. и че Телец бил победителят, ама боилите го свалили, понеже не организирал преследване на разбитите ромеи (Божидар Димитров). Тази е причината да се твърди, че ромеите били спечелили благодарение на някаква измяна - в смисъл "ако предатели не бяха обърнали хода на битката, щяха да видят те ...". Т.нар. предателство е едно от любимите обяснения за несполуки с българската история - цял том може да се напише за използването на този прийом през годините. Ето какво дават източниците за сражението: Теофан - "На 30 юни през първия индиктион, на петия ден, се появил Телец. Той дошъл с множество племена и започнали сражение. Те дълго време взаимно се избивали. Телец бил обърнат в бяг. Сражението продължило от петия час до късно и голямо множество българи били погубени, немалко пък били пленени, а други преминали (на страната на ромеите)." Патриарх Никифор - "Срещу него излязъл Телец, който имал за съюзници немалко множество склавини. Победен в сражението, той се обърнал в бягство. От двете воюващи страни паднали твърде много войни, а немалко други, при това от по-знатните, били пленени." Зигеберт - "Телец, като влязъл в сражение с император Константин, бил победен с големи загуби и позор за българите." Както се вижда, никой от хронистите не отдавна българското поражение на някакво предателство - нито неутралният Зигеберт, нито Теофан и Никифор, които са ромеи, но които се върли противници на Константин Копроним заради неговото иконоборство. Така че тези твърдения са чисто историографски и целта им е да омаловажат ситуацията. Тези "преминали", за които споменава Теофан и които биват превръщани в инструмент на историческата индулгенция, не са войници от армията на Телец, които са се сражавали срещу своите, а по-скоро предали се в плен в края на битката (в гръцките текстове се прави разлика между заловени с оръжие и доброволно предаващи се). И няма никакво основание да се смята, че тези хора са били славяни. Твърдението, че са били славяни, се появи след 1989г. по понятни причини.
    13 13 харесвания
  27. Бог да прости проф. Димитров. Спорен или не, но за популяризирането на българската история сред народа направи много повече от 90% от историците.
    13 13 харесвания
  28. Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени в престъпмисъл. Колеги от академичните среди минават в режим на канибализъм, за да защитят партийната линия. Те хвърлят телата на своите прегрешили братя по професия и призвание на гневната тълпа, за да докажат пред света, че са правилните представители на просветата. Няколко скорошни публични дефенестрации на учени от висок ранг демонстрират защо това, което някои наричат прогресивизъм, всъщност повече прилича на проказа, поразяваща смисъла, фактите и свободата. От последните дни идва заглавието за италианския професор Алесандро Струмия, който окончателно бе деперсонализиран от ЦЕРН (Eвропейският център за ядрени изследвания). Още миналата година Струмия си навлече праведния гняв на прогресивното крило в научните институции като си позволи да изкаже лично мнение за някои статистически разлики между мъжете и жените в сферата на физиката. Професорът критикува новия политически коректен подход за назначаване на дами на важни постове в името на половия паритет, а не заради реални заслуги по принципа на меритокрацията. Последва стихия в социалните медии и дигитален феминистки линч за бедния италианец. Тогава ЦЕРН прекрати сътрудничеството си с професора, а сега демонстративно скъсва всички възможни връзки с него и на практика го изличава от всичко свързано с грандиозния европейски проект. Университетът в Пиза, където човекът преподава, също го подложи на публично мъмрене. Струмия стори непростим грях. Изтъкна „факти на омразата“. Реални и подкрепени от доказателства аргументи, които не звучат хубаво. Най-вече не звучат „инклузивно“. Физикът подчерта, че съществува все по-голяма и политически мотивирана дискриминация по полов признак в света на физиката. „Физиката е измислена и развита от мъже, в тази област не се влиза с покана“, каза той, подпечатвайки съдбата си. Думите му са истина, но истината не е приоритет на прогреса. Същото разбра и великият биохимик и нобелов лауреат Тим Хънт. Преди няколко години големият и доказан ум беше премахнат от публичния живот заради шега. На събитие в Южна Корея ученият усмихнато разказа как в лабораториите може да станат конфузни ситуации с колежките. „Ти се влюбваш в тях, те се влюбват в теб, а когато ги критикуваш започват да плачат“, промълви Хънт без да подозира, че в ушите на медиите и феминистките това изречение звучи като призив за геноцид и робство едновременно. Той плати цената на своето „престъпление срещу прогреса“ с почетните си титли в Лондонския университетски колеж и Кралското общество по биологичните науки. За неизброимите очернящи статии в „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“ в стил „този е новият Хитлер“ вече е безсмислено да говорим. Идентична бе съдбата и на друг носител на Нобелова награда за наука. Великият Джеймс Уотсън, един от откривателите на двойната спирала на ДНК, бе изтрит и унизен от колеги и медии. И то на няколко пъти. Взеха му почетните титли и го обявиха за един от големите злодеи на нашето време. Уотсън беше дамгосан с модерната щампа „расист“ заради научно обосновани теории за разлики в средната интелигентност между различни популации на планетата. Някак си, хората, които се прекланяха пред фактите и научните изследвания, изведнъж решиха, че 25-годишни журналисти с дипломи по „Колониализъм и експлоатация“ и „Теории на флуидния джендър“ са по-големи авторитети по биология и генетика от един от най-великите биолози и генетици на XX век. Толкова за тези, които са „от страната на рационалността“. Почти е нормално да приемем политически мотивираните медийни процеси за идеологическа чистота, които мариновани в марксизъм журналисти-активисти организират срещу истински учени. Но безгръбначните прояви на други учени оставят особено горчив вкус. Ярък пример за двойни стандарти и лицемерие в научните среди е казусът с планирания 30-метров телескоп на върха на угасналия хавайски вулкан Мауна Кеа. Мястото е едно от най-подходящите на планетата за космическа обсерватория и астрономите зад дългогодишния проект обещават още по-дълбок и богат поглед във Вселената. Местните активисти са против и на няколко пъти блокират изграждането на телескопа, защото според техните вярвания Мауна Кеа е божество и буквално е живо същество. ОК, това са религиозни бълнувания на непросветени. Със сигурност учени, които постоянно осмиват християнството, ще бъдат безкомпромисни към абсурдните твърдения на местните сектанти? Нали? Ами, не. Ето каква позиция имаха наглостта да разпространят от научния сайт IFLScience, посветил преди това многобройни атаки и осмиващи материали за западните християни: „Конфликтът между местното население и западните интереси е част от дългата история на колонизация и експлоатация. За нас е фрустриращо и обезсърчаващо да наблюдаваме колеги учени, които не се интересуват от връзката на тези хора с тяхната земя. Не може да подминем тази връзка просто като мит, а да сравняваме протестиращите срещу телескопа с библейските креационисти е разочароващо… Ние астрономите трябва да признаем, че нямаме права над Мауна Кеа и да потърсим друг дом за телескопа“ Това извънредно лицемерно изявление ви казва всичко, което искате да знаете за състоянието на съвременното общество, поразено от патологията на прогресивизма. Едно е сигурно. Китай стои отстрани и се смее доволно на този цирк, предвкусвайки скорошната си доминация над една цивилизация, която даде на света модерната наука, но по някаква си причина сега реши да се парализира от вина. Оригинална публикация
    13 13 харесвания
  29. Аз смятам точно това - че злощастният майчин език на Аспарух-Борис вероятно е бил някакъв индоевропейски, който обаче не е бил славянски. И затова се е стигнала до безболезнена симбиоза със славянския на Балканите. Проблемът обаче е, че откъснатите думички, запазени изписани с гръцки букви, не показват и някакви особено прилики с примерно писмено засвидетелстваните древни ирански езици. Оттам вече, ако се изходи от горната хипотеза, следват няколко възможни предположения: 1. Ако прабългарският не е тюркски, но не е индоевропейски, какъв може тогава да е той? Тук кандидат са кавказките езици, по които ние в БГ нямаме специалисти. Тоест на този етап въпрос без отговор. Но във всеки случай поне абхазката антропонимия демонстрира странни прилики с българската. 2. Прабългарският е и.е. език, ирански, но от езиците, говорени северно от Кавказ и северно от Аму-Даря. Те пък не са писмено засвидетелствани, с изключение с на хотано-сакският (ама кой го изследва у нас), така че се озоваваме отново в задънена улица. 3. Прабългарският е съпоставян и отъждествяван от ранни мюсюлмански автори единствено с хазарския, като едновременно с това повечето от тези автори уточняват, че хазарският не приличал нито на тюркския, нито на персийския. Тоест ключ към разгадаването на природата на прабългарския, за който почти нищо не се знае, е хазарският отпреди 7 век, за който се знае още по-малко, тоест нищо. Задънена улица и тук. 4. Прабългарският да е бил някакъв индоевропейски реликт, подобен на тохарските А, В, С диалекти, които пък демонстрират сериозни лексикални прилики със славянски. Само че пък разните ОХСИ, ТЗИТ, ГИЛЕ, ЗЕНТИ, АСО и т.н., от които една част със сигурност са лични имена, май много не мязат и на тохарски. Не че у нас някой езиковед се занимава професионално с въпроса. 5. Прабългарският и хазарският са били част от скитските езици. Които пък не са писмено засвидетелствани, но които може да са били доволно различни от старо-средноперсийски, партски, согдийски. Отново задънена улица. 6. Прабългарският е родствен с келтските езици. Името Тервел например, за което са предлагани какви ли не диви тюркски етимологии, има много читав аналог в старокелтското име Tarvillus или Tarv. Това важи и за обстреляното с какви ли не тюркски и ирански етимологии име Муртаг, което има отличен паралел в старата келтска форма на Мърдок - Mourtagh. Тук може да се посочи и името Врен, локално засвидетелстван през 5-6 век в Северна Армения антропоним, в родовата среда на фамилията Ванандаци или в съседни им и явно сродени с нея фамилии. Името има отличен паралел с името на келтския вожд Брен, оскубал навремето Рим до шушка. Има обаче и паралел в късносредновековната БГ антропонимия - Бренчо. Но на базата на 2 или 3 имена генерални изводи не могат да се правят, а липсата на специалисти отново свежда проблема до теоретично чесане на езиците по форумите и във фейсбук. 7. Субстратът на прабългарския (и хазарския?) е бил някакъв супер древен и изолиран прединдоевропейски, предсемитски език, родеещ се примерно с баския. На мен от години например не ми дава мира баското zekor "млад бик" (http://projetbabel.org/basque/dictionary.php?q=zekor), сравнено с нашето "шегоръ", за което обаче тюрколозите вадят като аналог съър/съгър. Но при тази хипотеза евентуално се връщаме в точка 1 и отново проблемът опира на първо място до липса на подготвени специалисти. Та извън тюркската парадигма варианти бол. Само дето няма кой (като научен потенциал и хъс) да ги разработва.
    13 13 харесвания
  30. Предлагам ви част от магистърската си теза, свързана с развитието на новия японски национализъм. Тази първа част разглежда развитието на стария японски национализъм от 1868 г. История на японския национализъм Поява Япония започва своето развитие като национална държава през 1868 г. когато е сложен край на шогуната Токугава и се възстановява императорската власт под формата на конституционна монархия. През последвалия период Мейджи, който продължава до 1912 г. са поставени основите на съвременна Япония и се извършват значими социални и политически промени, които ще предопределят посоката на развитие на страната до средата на 20 в. Двете основни задачи пред политическия елит в този момент са ефективна модернизация, изграждането на индустрия, и възпитаване у населението на национално чувство. Това се налага от обстоятелството, че редица западни държави все по-настоятелно се опитват да се настанят в японското пространство и да прокарват своите стратегически интереси били те под формата на търговски привилегии или военно присъствие. И докато опитите за модернизация започват малко преди 1868 г. от последния шогун, като цяло в последните години режимът Токугава полага твърде малко усилия за национално обединение, а по-скоро укрепване на своята власт в рамките на силно централизирана, но започнала да ерозира феодална система. От друга страна в ранния период Мейджи новосъздадените законови рамки и социални промени са първата стъпка в създаването на японска нация. Премахва се традиционната феодална система и старите административни единици „хан“ се заменят с префектури управлявани от представители на централното правителство. Старата съсловна система също се премахва което поне на теория предполага равенство на поданиците на империята, които не са част от привилегированите съсловия. Така вече няма съсловно разделение между селяни, търговци, занаятчии и бивши самураи (въпреки че на повечето висши държавни постове са назначени членове на клановете, подпомогнали възстановяването на императорската власт). Всички те получават право да се записват в армията, да гласуват и да се ползват от държавни услуги. Въпреки тази социална реорганизация, в ранните години на периода Мейджи не може да се каже, че населението на Япония автоматично приема новата държавна система за по-добра. На няколко места избухват въоръжени въстания. Причините за тях са различни, от недоволство сред бившата самурайска каста, която остава без привилегии и възможност за доходи, до недоверие спрямо новата система за военна повинност и други правителствени инициативи като строежи на железници в земи използвани за селско стопанство. В средата на 1880 г. все още мнозина се съмняват в желанието за обединение на обикновените хора. В новоприетата конституция на страната през 1889 г. е записано, че верността към родината е най-висш граждански дълг, но на практика има твърде малко примери за това. Различни политически фигури от този период като Ои Кентаро (1843-1922 г.) изказват съмненията си относно готовността на японците да се смятат за нация в съвременния смисъл на думата. Според професор Такаши Фуджитани чак в края на 19 и началото на 20 в., почти всички жители на Японския архипелаг приемат че е естествено да притежават национална идентичност и да изпитват чувство за дълг към общността. Един интересен поглед върху националното самосъзнание може да се открие в думите на журналиста Куримото Джоун (1822-1897 г. ) от 1870 г. – „В Япония толкова много хора са умирали заради самите себе си, заради рода си, господаря или работодателя си, заради родния край или село. Досега обаче не съм разбрал някой да е загинал за страната си. Дори и да има такива, това е по-скоро заради техния господар, а не заради „държавата“, която все още не съществува в сърцата на нашия народ.“ Въпреки тези привидни препятствия за формиране на национално чувство у японците повечето изтоковеди са съгласни, че развитието на японския национализъм е не само подпомогнато от историческите обстоятелства, но и неизбежно. На първо място, Япония е разположена на островна група, което освен че защитава страната чисто стратегически, определено подпомага и ускорява процеси свързани с културното развитие и сближаването между населението. Заради тази си характеристика могат да се очертаят ясни граници на японската култура, които впоследствие ще се превърнат и в национални граници. Още през 17 в. японецът може да не е имал представа за границите на своята родина, но ясно е разграничавал своите сънародници от съседите си заради специфични социокултурни качествени отличия като например начина на обличане, бръсненето на темето при мъжете и тн. Въпреки, че страната е преживявала периоди на политическо разделение и феодални междуособици, продължителният мир през периода Едо (1603-1868 г.) допринася за развитието на литературата и ограмотяване на населението, което е предпоставка за по-лесното развитите на националните идеи. Въпреки различията между основните японски диалекти, като цяло нивото на грамотност е високо. Управляващият елит също така споделя обща култура и това ще продължи и занапред. Преди периода Мейджи понятието нация или държава не отсъства напълно, но далеч не може да се говори за идеология или схващания сред населението. Хората са свързани с родните си места, феодалните си владетели и най-вече съсловието към което принадлежат. Все пак военното правителство „бакуфу“ по време на шогуната демонстрира някакво чувство за национална принадлежност в отделни моменти. Пример за това е забраната за японци да напускат границите на страната издадена през 1636 г. като част от политиката на изолация „сакоку“. В него ясно се назовават жителите на архипелага и се разграничават от „южните варвари“. Когато първите холандски моряци пристигат на японска земя им е забранено да осъществяват сексуални контакти с местното население, но не и с т.нар. „буракумин“ (най-нисшата и отхвърлена група в японската социална стълбица по време на феодалния период) които явно не са считани за част от тогавашното разбиране за японска общност при която определящо остава съсловното деление, а не расовото. Все пак в в японската история има и пример за обратното разделение що се отнася до местните жители на остров Хокайдо. Известни като Айну те населяват части от Манджурия и Курилските острови. През феодалния период тази най-северна територия е само под формален контрол на бакуфу, като властта се упражнява чрез самурайския клан Мацумае, чиято задача е да защитава границите срещу айнусите или манджурците. Самият клан контролира единствено южната част на остров Хокайдо и търгува с местните жители, но те по никакъв начин не са смятани за японци, а са наричани „северни варвари“. Етническото и културно разделение е далеч по-ясно заради самобитната култура на този северен народ, която се отличава коренно от японската. Друг пример за такова противопоставяне е статутът на кралство Рюккю (днешната провинция Окинава). Островната група която съставлява неговата територия бива подчинена по заповед на шогуната Токугава от южния клан Шимадзу от провинция Сацума около 1590 г., и след това се установяват васални отношения с него. По това време то продължава да съществува автономно до голяма степен, но неговите жители също не биват приети за японци главно заради факта че са носители по-скоро на китайска култура. На жителите на японския архипелаг е забранено да посещават Рюкю без разрешение от бакуфу, а жителите на кралството нямат право да приемат японски имена, да носят японски дрехи или да „японизират“ обичаите си. При посещенията си в Япония, представителите на Рюкю не са имали право дори да говорят на японски или да демонстрират знанията си по този език. От дадените примери става ясно, че централизираната феодална власт е имала някакво отношение към японската общност от хора доколкото те ясно разграничават периферните малки народи, които са им съседи от главното население, което е и основен носител на японската култура (език, вярвания, обичаи, социален строй, етнографски особеност и тн.). В по-широк аспект японците са имали и ограничена представа за другите народи и ясно са се разграничавали от жителите на корейския полуостров, китайската империя, кралствата на индокитайския полуостров, жителите на индийския субконтинент и южните острови. През първите години на периода Мейджи, управляващата класа взема бързи мерки по отношение не само на новото административно деление на страната, но и на ясно затвърждаване на националните граници. Това е видно именно чрез съдбата на айнусите и жителите на Рюкю. През 1867 г. се създава т.нар. „кайтайкуши“ или „комисия за развитие“, чиято задача е административно преустройство и развитие на Хокайдо с прилежащите му малки острови. Нуждата от бързи действия е продиктувана от активността на Русия по далекоизточното направление отвъд Владивосток включваща заселване, строежи на православни църкви и училища. За целта не се щадят сили и средства и са привлечени американски експерти които да развиват селското стопанство и минното дело и да помогнат тази най-северна територия да добие японски културен и стопански облик. Положението на местното население се усложнява след като правителството конфискува племенните територии на айнусите и поставя забрана на лова на сьомга и елени. Също така, те получават статут на японски граждани като по този начин са лишени от статуса си на коренно население, а в японските регистри са обозначени като „бивши аборигени“. След няколко административни преобразования през 1875 г. автономното кралство Рюкю преминава към министерството на вътрешните работи, а четири години по-късно то е превърнато в префектура Окинава. Владетелят му Шо Тай няма избор и абдикира като се премества в Токио и е награден с титлата „ко:шаку“ (еквивалент на „дук“ в европейската аристокрация). Тези действия са неслучайни като се има предвид че след установяването на императорската власт, японските дипломати са много активни и за кратко време успяват да се запознаят с геополитическите реалности в средата на 19 в. и мястото на Великите сили в Азия и света. Ясно е, че се търси начин да се демонстрира, ако още не може да се постигне национално единство и ясно дефинирани национални граници, които да предотвратят настаняването на чужда държава в райони, които исторически остават периферни на Япония, но от които тя в никакъв случай не желае да се откаже. Тук е моментът да се анализира и връзката между младия японски национализъм който възниква в рамките на националната държава и чуждите държави, които осъществяват връзки с азиатската страна. Без съмнение първите контакти с тях играят ролята на катализатор на смяната на старата феодална централизирана система, която е започнала своето разлагане. В късния период Едо представителите на шогуната са неспособни да защитават интересите си се оказват безсилни пред политическите реалности – страната е изостанала и няма средствата да се противопостави по военен път с чуждите сили, които и поставят различни икономически условия и се опитват да установят дипломатически контакти. Недоволството спрямо чужденците води и до недоволство спрямо управляващата военна класа, като неслучайно се създава и течението „Сонно джо:и“ (букв. „почитай императора, изгони варварите), което става и основен лозунг срещу шогуната. Тази политическа философия остава актуална в периода 1850-1860 г. като след възстановяването на императорската власт се оказва, че изгонването на варварите си остава все така непосилна задача. Вместо това се издига нов лозунг „фукоку кьо:хей“ (букв. богата държава, силна армия). Той е свързан с желанието на управляващата класа да сплоти японския народ и в дух на национализъм да изгради една силна Япония, която да има средствата за независимо суверенно съществуване. Заплахата от подчиняване на страната е основната причина заради която е изключително важно населението и да се идентифицира с националната държава и по-точно да е готово на жертви за нея. Неравностойните икономически договори подписани с всички Велики сили са също катализатор, който умело се използва като основа за икономическо развитие. Според нея, величието на страната може да бъде възстановено чрез имитиране и внедряване на чужди механизми в индустрията и военното дело, чрез които да се предоговорят унизителните клаузи от тези договори. В този смисъл усилията за догонващо развитие и създаване на японска нация, както и развитието на национализма в ранните етапи има за цел да се обяви срещу т.нар. бял империализъм или колониализъм, който се е разпространил в Азия. В годините след 1868 г. дори се стига до някои крайности в опитите да се имитира Запада. Примери в това отношение е отричането на някои части на традиционното японско облекло, опити за премахване на будизма или дружеството за латинизация на японския език от 1884 г., чиято цел е да се замени японската писменост с латиница. Все пак тези примери остават изолирани и надделява разумната самокритика, според която японското развитие трябва да черпи от западните постижения, но да запази своите традиционни черти. Новата образователна система изиграва важна роля за разпространението на националистическите идеи фокусирани около понятието „кокутай“ (букв. национална структура“) . Според императорския декрет за образованието издаден на 30 октомври 1890 г. „народът трябва да работи за общото благо и интереси, да уважава конституцията и да спазва законите, а ако се наложи да даде всичко от себе си за държавата и по този начин да пази и поддържа просперитета на нашия императорски трон, който е съизмерим с небето и земята.“ Учениците са задължени да рецитират този документ, който се разпраща до всички училища в страната. Интересно е да се отбележи, че текстът е съставен от правителствените служители Иноуе Коваши и Мотода Нагазане, които са привърженици на вестернизацията. Поставянето на императора в центъра му е в резултат на компромис между двамата заради опасенията им, че споменаването на традициите може да има обратен ефект и връщане на старата феодална система. Изключително се набляга на традиционните конфуциански ценности в йерархичната основа на човешките взаимоотношения. Накратко казано – държавата стои над отделния човек, а императора над държавата. Известният учен Фукудзава Юкичи в своята книга „Бунмейрон но гайряку“ (букв. обща теория на цивилизацията) през 1875 г. анализира този термин и защитава тезата, че всяка страна може да притежава „кокутай“ в смисъла на национален суверенитет както той го разбира. За него няма нужда императорската фигура да се свързва с непрекъснатата кръвна линия водеща началото си от митологични или божествени фигури. Церемония по представяне на конституцията пред император Мейджи. Хашимото Чиканобу 1889, гравюра Идеологическа основа Освен в рамките на националната държава, японският национализъм черпи до голяма степен от идеи възникнали преди нея, но които са в съзвучие с новите цели поставени пред народа. Една такава философия, която се възражда през периода Мейджи е т.нар. „кокугаку“ (букв. „наука за нацията/държавата“). Първоначално тя се развива като част от философията и в по-голяма степен филологията. Това което се нарича „кокугаку“ през 19 в. започва развитието си като „когаку“ (букв. „наука за миналото“) и „вагаку“ (букв. „японска наука“). Нейните последователи се опитват да изтъкнат японските литературни класики и да се дистанцира японската философия от доминиращите китайски, конфуциански и будистки текстове. Това може да се разглежда и като един израз на зараждащите се протобуржоазни тенденции в японското общество в средата на периода Едо. Мото:ри Норинага (1730-1801 г.) основател и един от най-известните представители на това течение в продължение на 35 г. анализира японските митологични текстове и стига до извода, че духът и наследството на древна Япония (преди феодалния период) е спонтанно и естествено чисто явление, на което се противопоставя внесеното от Китай конфуцианство. Освен че критикува конфуцианските философи той допринася и много за развитието на чисто японска граматическа традиция. Според него японския дух е изначално чист и може да бъде разкрит напълно само като се премахнат остатъците от китайското влияние трупано стотици години. През 19 в. Хирата Ацутане (1776-1843 г.)който е сред четиримата най-известни последователи на тази философия, в своите творби започва да се отклонява от чисто научната сфера и посланията му са насочени повече към обикновения човек. Някои от по-известните му трудове са „Камутама но михашира“ (букв. „Истинската основа на божествения дух“), „Коши Сейбун“ („Трактат по древна история“) и „Кодо: Таии“ („Истинското значение на древния път“). Общото послание в тях е свързано с възраждането на „древния път“ и завръщане към чистото японско начало като фигурата на императора трябва да играе пресечната точка между минало и съвремие. Тези негови идеи разгневяват военно-феодалното правителство на шогуната, който не желае промяна на статуквото и Хирата е осъден на домашен арест. Впоследствие противниците на шогуната от движението „Сонно джо:и“ възприемат именно тях като идеологическа основа в борбата си за възстановяването на императорската власт. Един от най-значимите му приноси за политическата мисъл е, че не само императорът е потомък на боговете, но и целият японски народ. Той пише – „нашата величествена земя е мястото откъдето идват боговете, а всеки един от нас е техен потомък. Ето защо, ако се обърнем към родителите си които са ни дали живот и към техните родители и прародители, то ще открием че нашите праотци са били самите богове.“ Противопоставянето и опита за дистанциране на този етап от китайското философско и културно влияние освен по линия търсене на собствена културна идентичност – изграждане на културен национализъм, се проявява и по отношение на състоянието на Поднебесната империя в края на 19 в. Преживяла унизителни поражения в двете опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860) срещу западните велики сили, принудена да подпише редица неравноправни договори според които отделни райони попадат под чуждо икономическо влияние, китайската империя далеч не може да служи за пример на Япония, която е решена да извърши изпреварващо развитие. Там където китайците се провалят чрез Движението за самоукрепване, японците успяват чрез усилените си реформи и копиране на западните методи. Още през 1867 г. политическият девиз „уакон кансай“ (букв. „японски дух, китайски знания“) губи своята актуалност и е заменен от „уакон йо:сай“ („японски дух, западни знания“). Японската дипломация започва да прилага наученото на практика като се ориентира към корейското кралство Чосон с което през 1876 г. подписва подобен несправедлив договор каквито са и били наложени само десетина години по-рано. Това е и началото на опитите да се настани в традиционно китайското пространство към което принадлежи Корея по това време. На този етап е рано да се говори за някакви експанзионистични апетити най-малкото защото Япония няма военните средства да се конфронтира с Китай, а и това едва ли би било прието добре от другите западни държави, които са се настанили в района. По-скоро е рискован опит да се „изпробват“ новите методи, който се оказва успешен и допринася за развитие на националистическото чувство за превъзходство над останалите азиатски съседи. Това ясно се вижда в думите на известният учен от периода Мейджи, Юкичи Фукудзава написани през 1885 г. в статията „Дацу а Рон“ (букв. „За скъсване с азиатското“) във вестник „Джиджи Шимпо“ – „... нямаме време да чакаме просвещението съседите си за да работим за развитието на Азия. За нас е по-добре да изоставим редиците на азиатските държави и да заложим на цивилизованите западни страни. Трябва да се отнасяме към тях (азиатските държави) точно както западняците ...“ Все пак се възприема умерен подход без да се стига до крайности във взаимстването. Един пример за самокритика идва от големия писател Нацуме Со:секи който иронизира сънародниците си, че са готови да се разхождат голи, ако разберат, че така се прави на запад. Победоносните войни които Япония води до 1918 г. разпалват допълнително националистическите чувства у народа, който вижда в победите доказателство за успешния път по който е поела страната. На първо място победата над Китай в Първата японо-китайска война (1894-1895) допринася за затвърждаване на мнението за изостаналите азиатски нации, като по това време дори йероглифа с който се изписва думата „Китай“ се превръща в синоним на „изостанал“. Освен териториалните придобивки (остров Формоза, Пескадорските острови и полуостров Ляодун) се потвърждава и тезата за слабостта на Китай, който традиционно се явява в ролята на „учител“, но в случая е бил сразен от своя далеч по-малък, но упорит ученик. Победата в Руско-японската война (1904-1905 г.), дава допълнителен тласък за укрепването на националното чувство на гордост, след като е постигната победа над Велика сила Нещо, което нито една азиатска държава не е правила до този момент. Еуфорията сред населението е изклчително силна, но скоро е заменена от открито недоволство заради условията на мирния договор в който липсват териториални и репарационни клаузи в полза на Япония. Доказателства за това са и безредиците, които избухват в Кобе, Токио и Йокохама, и допринасят за падането от власт на правителството Кацура Таро:. Във всеки случай японските управляващи дават да се разбере, че тази стратегическа победа е само началото на желанията им за по-активна и дори водеща роля в Далечния Изток и като цяло Азия. Западните държави трябва да помогнат на Япония да ги настигне, но това не е същинската цел поставена пред страната. Лозунга от 1901 г. „ойцуку, ойкосу“ („Да настигнем и надминем“) недвусмислено показва това. Участието на страната в Първата световна война е продиктувано разбира се от желание за териториални придобивки, но е и в резултат на стремеж за засилване на влиянието и в международните отношения. Япония желае да се включи в семейството на Великите сили и участието и в този глобален конфликт се разглежда като въпрос на чест. Начинът по който това се случва говори красноречиво за нарасналото и самочувствие. На 7 август Великобритания изпраща официална молба чрез своя външен министър Сър Едуард Грей към Япония за помощ при неутрализиране на немските военноморски части в китайски води, но той е отклонен (между двете страни е в сила англо-японски съюзен договор). Ясно е, че японците имат интерес от включване във войната, но държат това да стане по техния начин. Само седем дни по-късно те изпращат ултиматум до германското правителство с искане да се изтеглят германските бойни кораби, както и да бъде предадена немската територия около китайския град Цинтао без каквито и да е компенсации. Не е изненадващо, че отговор от германска страна не последва, което и слага началото на участието на страната в Първата световна война. Иноуе Каору описва влизането във войната като „божествена помощ за развитието на Япония“ Ясно е, че управляващите в Токио изхождат от това, че тя може да спечели международен престиж и укрепване на позициите си в Азия след конфликта, тъй като разстоянието до нейната територия я прави защитена от всякакви сериозни разрушения. Почти в същия период (1911-1918 г.) започва да става все по-явно желанието на японските политически среди да се застане начело на Азия и да бъдат поведени изостаналите съседи. Японският национализъм се превръща и в пример за другите подчинени народи, които виждат в нея надежда за извоюване на независимост или за укрепване на своите държави. Бащата на китайската република Сун Ятсен има два престоя в Япония където е в изгнание и развива своята националистическа идеология. Той е подкрепен от редица представители на пан-азиатското движение, които се стремят да изтласкат западните сили от Азия. Друг политически деец, който се обръща към Япония за помощ е филипинският държавник Мариано Понсе, който представлява Първата филипинска република (1899-1901) и по-късно се присъединява към различни филипински националистически организации борещи се за независимостта на Филипините първо от Испания, а после и от САЩ. До 1918 г. една от основните характеристики на японския национализъм е неговото изграждане на културна основа чрез възобновени опити за отхвърляне на китайското влияние и дори опити за неговото зачеркване. Успешното изпреварващо развитие и международни успехи съчетани с породеното чувството за уникалност на японския народ подсилват чувството за национално единство и превъзходство над азиатските му съседи. Битката между старото и новото (паланкин срещу рикша, снимки срещу гравюри, сапун срещу кесийка с луга, пощенска кутия срещу стара пощенска кутия, фенер срещу стара газена лампа, сокол срещу каппа, стара срещу нова архитектура, стари бали срещу нови). Утагава Йошифуджи около 1883 г., гравюра Ролята на шинтоизма Другата основна характеристика на японския културен национализъм e сакрализацията на държавната власт. Въпреки че идеята за божествения произход на японския народ се заражда и извън религиозните среди, в случая с Япония религията става неразривна част от национализма. Докато в Европа, национализмът се заражда след края на сакрализацията на властта, в Япония държавата и нейния монарх се превръщат в божествени фигури. Най-общо казано шинтоизмът се основава на древните исторически писмени хроники „Коджики“ и „Нихон шоки“ (съкратено и „Нихонги“) от 8-ми век. При тях обаче липсва строга религиозна унификация (основател, доктрина и тн.), а по-скоро това са сборници с митологични предания. Може да се твърди, че „Нихонги изиграва далеч по-голяма роля от „Коджики“ заради митологичният компонент в нея свързан със сътворението на японския архипелаг, раждането на боговете и хронология на управляващите императори. В това отношение тя се превръща в писмения канон на шинтоизма. Коджики по-скоро легитимира властта на императора в самата Япония, докато в „Нихонги“ е добавен и митът за сътворението на японските острови. Съществуват няколко разновидности на шинтоизма, като най-общо това са т.нар. народен шинтоизъм, дворцов шинтоизъм, храмов шинтоизъм и последния – държавен шинтоизъм. При народния шинтоизъм е застъпена сезонната обредност свързана с пролетта, есенното равноденствие и тн. Включва също така и някои анимистични вярвания и изменения повлияни от конфуцианството (например култ към предците) и будизма. Тук много трудно може да се отдели религиозният от общокултурният елемент, а понякога и практически невъзможно. Вярата в боговете и регионалните разновидности най-често не са в никакви официални рамки, а са въпрос на личен избор и възпитание в семейството. Дворцовият шинтоизъм е нарицателно за религиозния церемониал, който се осъществява в храмовете в императорския дворец, до който имат достъп само императорското семейство и дворцови служители. Храмовият шинтоизъм възниква най-рано и е най-разпространеният вид религиозна практика в Япония и до днес. Държавният шинтоизъм представлява внедряването на религиозни практики в националната идеология която възниква в ранния период Мейджи. Тази доктрина има за цел да възпитава национално обединение, вярност и жертвоготовност. Също така тя унифицира и нов тип държавен церемониал свързан изключително с култа към императора. До развитието на този тип държавно-религиозна идеология култа към императора не е толкова разпространен, а от всички 124 японски императори, само на 20 има посветени шинтоистки храмове. Самият термин „държавен шинтоизъм“ е неологизъм създаден след края на Втората световна война и окупацията на Япония, и до тогава той не е нарицателно за практики или вярвания. Неговата същност е отделяне на шинто от будизма, реорганизиране на храмовия шинтоизъм под контрола на императорския двор и превръщането му в национална религия и до голяма степен в част от националната идеология. За тази цел се насърчават нерелигиозни храмови обреди в подкрепата на споменатата вече концепция за „кокутай“. Това включва обучение на всички храмови свещеници в държавни учреждения, държавна подкрепа за строежа на нови храмове и като цяло трансформирането на шинтоизма от чисто религиозна традиция към морално-патриотична такава. От началото на периода Мейджи, божествения произход на императора е официална държавна позиция и това се изучава във всички учебни заведения не като мит, а като исторически факт. Шинтоистките свещеници биват назначавани да преподават в обществените училища и често се организират задължителни посещения на храмове като се набляга на идеята, че ритуалния аспект е естествена гражданска традиция, която не е задължително свързана с личната религиозна „вяра“. Първата стъпка към превръщането на шинтоизма в държавна религия е издадения през 1868 г. указ за разделянето на шинтоизма от будизма, а година по-късно самият император Мейджи провежда богослужение, като чрез този си акт декларира единството на религията и държавата. Храмовете се превръщат в правителствени учреждения и са подредени според близостта си до императорското семейство. Все пак японската конституция гарантира свобода на вероизповеданията и за да се заобиколи този факт, шинтоизмът е обявен за култ към националният морал и патриотизма, който по принцип може да се съчетава с всяка религия. Така той запазва привилегирования си статут до края на Втората световна война когато върховният главнокомандващ на окупационните сили, ген. Дъгкъс Макартър издава т.нар. „Директива за шинтоизма“, според която се забранява държавното финансиране на храмовете. Изграждането на храма Ясукуни през 1869 г. изиграва важна роля и за формирането на ранния японски национализъм и за добавяне на религиозен аспект на службата към държавата. Храмът първоначално е замислен като място където да се отдава почит на загиналите във войната Бошин, но впоследствие там се почитат всички загинали за императора и респективно за Япония. Според шинтоизма, техните души се превръщат в „ками“ – духове които са приютени в храма. Император Мейджи лично извършва богослужения там съчетавайки политически и религиозни функции. Защо политическия елит в този период избира шинтоизма да бъде един от стълбовете на японския културен национализъм може да се открие в две основни характеристики на тази религия. На първо място там липсва глобален мит за сътворението на света. Японските острови са родени от боговете така както хората. Това обяснява и откъде идва схващането у японците, че техния архипелаг се намира под божествена закрила. Липсата на мит за глобалното сътворение кара много автори да смятат, че за японците външният свят никога не е бил толкова важен, колкото техния роден край. Убеждението за божествена закрила се подсилва и след двете монголски нашествия през 1274 и 1281 г. когато природните стихии помагат за отблъскване на нашествениците. Този исторически момент започва да се появява все по-често в изобразителното изкуство в периода 1868-1918 г., с тази разлика, че е добавен и японският флаг, който вече е символ на преобразената държава (по време на шогуната този флаг не се е изпозлвал на официално равнище). Освен това шинтоизмът е етнонационална религия, с диоцез който съвпада с японските острови. Японците вярват, че боговете са създали не хората, а само тях. Императорът е пряк наследник на върховното божество в шинтоисткия пантеон – богинята на слънцето Аматерасу. Оттук следва, че и той е божество в човешки образ. Като балансира религиозния аспект на шинтоизма държавата успява да включи в ритуалите населението запазвайки на теория свобода на вероизповеданията. Така се сакрализира нейното място в обществото без значение от неговата религиозна принадлежност. Двата органа, които регулират държавният шинтоизъм са „Законодателната комисия за религиозната система„ създадена през 1926 г. и „Комисията за храмовата система“. Чрез тях се защитава чисто нерелигиозния аспект на тази идеология, като се ограничават всякакви практики, които не са в съзвучие с държавната доктрина. Това включва забрана за използване на определени символи (ритуални врати „тори:“) в храмове, които не са под държавна протекция както и забрана на ритуали, които не са свързани с държавните функции. Чрез държавния шинтоизъм управляващите среди в периода Мейджи търсят още един начин за сплотяване и изграждане на японската нация, впоследствие обаче практиката политическата идеология да бъде свързана и с религията, основаваща се на традиционните вярвания добива все по-репресивен характер. До 1940 г. се наблюдава известно нежелание у свещениците да смесват държавната идеология с религиозните дела, дори и да служат в държавни храмове, но след създаването на т.нар. „военновременно бюро за шинтоизма“ всякакви опити за заобикаляне на държавните предписания са строго преследвани. Бюрото увеличава държавната намеса до степен свещениците да нямат право да разполагат със средства на храма и да дават точни отчети за проведените ритуали. По този начин държавния шинтоизъм се превръща в основен лост за индоктринизация и мобилизация на японския народ в периода на Втората световна война. Без съмнение може да се твърди, че службата към страната освен чисто патриотичен акт се превръща и в религиозен дълг на всеки поданик. Това вплитане на политическа идеология и държавна доктрина с религиозни ценности допринася и за развитието на крайния японски национализъм (някои автори го наричат ултра-национализъм), който се проповядва от държавните институции и военните в периода 1931-1945 г. След избухването на войната с Китай през 1937 г. и последвалото влизане на Япония на страната на Тристранния пакт, държавната пропаганда открито говори за „свещена война“ срещу враговете на империята. Императорското семейство в храма Ясукуни. Иноуе Ясуджи 1888 г., гравюра Фашизоидни тенденции В периода между двете световни войни започват да се забелязват и наченки на фашизация в страната, които впоследствие ще оформят Япония като напълно фашистка държава през периода Шова (1926-1989 г.) до капитулацията и на 15 август 1945 г. В японската и чуждата историография причините за прерастването на японския национализъм в много по-крайна идеология като ултранационализъм най-често се разделят на външно и вътрешнополитически. От външнополитическите на първо място следва да се отбележи края на Първата световна война и мястото на азиатската страна на геополитическата карта в Азия и света. Въпреки, че повечето германски колониални владения в Азия са предадени на Япония, западните велики сили отхвърлят предложението за „расово равенство“ с което показват, че нямат намерение да се отказват от колониализма, който освен мерило за икономическо и политическо надмощие също така показва и превъзходството на бялата раса. „Расовата клауза“ за тях е неприемлива поради факта, че никоя колониална държава не би допуснала равенство между своя и подчинените народи, а от друга страна, въпреки че Япония се е „вестернизирала“ това все още не е довод да бъде приета като равна на западните Велики сили въпреки многото усилия които азиатската страна е положила за да се доближи до тях. Примери за това са „вестернизацията“, политическите и социални реформи, откровено про-британската линия по отношение на руските амбиции в Далечния изток, приноса в Първата световна война и тн. Горчивината у японските управляващи среди се усилва и след решенията на Вашингтонската военноморска конференция от 1921 г. на която се договаря по-малък тонаж на японските бойни кораби (10:10:6) спрямо тези на САЩ и Великобритания. На нея също така е решен и т.нар. Шандунски въпрос но в полза на Китай. След тези събития японците започват да се чувстват измамени от западните си съюзници които освен това отказват да разглеждат Япония като равноправен партньор. Друг важен момент е свързан с провала на японската интервенция в Сибир, след който започва да се наблюдават и по-сериозни пропуквания между представителите на висшите военни среди и политическия елит на страната. Въпреки, че Япония предприема интервенцията като част от съюзническите си ангажименти спрямо Антантата и нейната интервенция в руската гражданска война (1917-1922 г.), азиатската страна е мотивирана от съвсем различни подбуди, които включват отцепване на неопределена част от Руския далечен изток, създаване на марионетна буферна държава която да ограничи присъствието на Съветска Русия в този регион като това стане чрез оказване на помощ на различни белогвардейски водачи и изпращане на войски в Сибир. Резултатите от тази авантюра са над 5000 жертви (повече от загиналите в Първата световна война – 4661), изразходени са между 600 и 900 милиона йени и възникват силни подозрения у съюзниците на Япония и най-вече САЩ, които се настройват негативно заради поведението на японските военни по време на интервенцията. Резултатите от тези събития са най-общо казано разрив между военните среди, добили високо самочувствие в предните конфликти и политическото ръководство на страната. От една страна правителството обвинява военните за самоволните им действия и подкрепата на някой белогвардейски водачи, които се определят като нищо повече от „бандити“ и „убийци“ и неуспеха в привличането на местното население, което вижда у японците окупатори. Началник-щаба на армията Ю Мицуе пък обвинява политическото ръководство за липсата на адекватни планове, които карат командирите да вземат своите решения на място. Тези тенденции се усилват и от няколко вътрешнополитически събития, които са безспорни причини за наченките на фашизация в Япония. На първо място е фигурата на император Тайшо, който страда от психическо заболяване, рядко се появява на официални места, а до края на 1918 вече не е в състояние да изпълнява функции като присъствие на военни паради, правителствените заседания и религиозния церемониал с който е свързан. В създалия се вакуум се настаняват влиятелни политически фигури като представители на „генро“, министъра на императорския двор и други, но това до голяма степен засилва и политическите позиции на армията и флота, които въпреки че си съперничат в определена степен се явяват и опозиция на избраното политическо ръководство в страната. Военните, които традиционно се смятат за необвързани с политиката често критикуват партийните ръководители заради тяхната подкупност, по-ниския бюджет за отбрана или невъзможността да се справят с определени икономически и социални проблеми. Натиска който оказват първоначално се проявява при гласуването на военните бюджети и се стига до напускане на представителите на армията, които считат че след като защитата на империята (която е свещена) е тяхна задача, не може тези решения да се вземат от цивилното политическо представителство. Връзките между политическата класа и националния капитал представен от т.нар. „дзайбацу“ също попадат под критиката на армейските елити, за които пазарния капитализъм трябва да бъде заменен от централизирана държавна инициатива при инвестициите, вместо само регулаторна роля от страна на държавата. В това те виждат и опит за борба с влиянието на комунизма в страната. Впоследствие се развива строго йерархична икономическа система с по-голямо държавно участие. Въпросните „дзайбацу“ се създават през периода Мейджи, като чрез монополизиране на някои сектори, се цели бързото индустриално развитие на страната и превръщането и в световна икономическа сила. Някои от тези монополи са контролирани от държавата, други от „дзайбацу“ , но като цяло те представляват ядрото на националната икономика. Тази икономическа система силно наподобява корпоративизма присъщ на европейския фашизъм и национал-социализъм и е разгледана по-подробно в трудовете на японския историк Абе Хиродзуми. Появата на организирано ляво движение след основаването на японската комунистическа партия на 15 юли 1922 г. е допълнителен фактор за радикализацията на армията, която обвинява политиците за несправянето със социалните проблеми. Партията е забранена веднага, но нейните идеи пускат корени сред селско-работническата прослойка. В нейната програма се появява и най-ранния пример за осъждане на японския милитаризъм и експанзионизъм от политическа партия (въпроси, които не са повдигани от управляващата дотогава партия „Риккен Сейюкай“, която често е определяна като либерална, но всъщност е по-скоро консервативна). Чисто идеологически, крайните националистически и протофашистки възгледи се пропагандират от политически писатели като Икки Кита (1883-1937), който издига идеята за смесване на „държавен социализъм“ и „азиатски национализъм“, който следва да се развие под формата на ултранационализъм и милитаризъм. В своята политическа разработка „Националната политика и чистия социализъм“ от 1908 г. и „Основен план за реорганизацията на Япония“ от 1928 г., Кита предлага чрез държавен преврат да се замени политическата структура на страната с военна диктатура. Военните трябва да отменят конституцията от 1890 г., да забранят политическите партии, да предложат некорумпирано правителство и да национализират икономиката.Кита също така се обявява против частната собственост иска нова поземлена реформа, която да подобри състоянието на селяните. След тези мерки, страната трябва да обяви кръстоносен поход срещу западния империализъм в Азия. Друг представител на крайно дясната политическа мисъл, Шу:мей Окава стъпва върху основите на Кита и през 1926 г. публикува „Пътят на японците“ в която също така говори и за неминуемия сблъсък на цивилизациите между Япония и Запада. Окава, който членува в редица крайно десни и националистически групи вплита и консерватизъм в идеологията си, като смята, че Япония трябва да се върне към своите държавни традиции ( отново „кокутай“) за да оцелее. Безспорно най-голям отпечатък оставя философията на генерал Садао Араки, който в периода 1920-1930 г. заема висши държавни постове. Консерватизма на Араки който се открива трудовете му призовава японците да се върнат към самурайските си традиции и военно-административната форма на шогуната, по същия начин както италианските фашисти се асоциират с древната Римска империя, а германските национал-социалисти с Тевтонския орден. Араки прави много за да внедри военните принципи на „бушидо“ (букв. „пътят на война“) в армията докато е военен министър в периода 1931-1934 г. и сред цивилното население в качеството си на образователен министър (1938-1939 г.). Военните среди виждат във фашизацията средство за борба с организираното ляво движение в Япония точно както в Европа. Тези идеи се вкореняват трайно в офицерския състав и сред националистическите движения в страната и не случайно в ранния период Шова Япония претърпява два опита за държавен преврат. Първия се случва на 15 май 1932 г., когато радикални елементи на флота с помощта на курсанти от армията и крайнодесни формации извършват покушение срещу министър-председателя Инукай Цуйоши. Причината е недоволството на флота от подписването на 22 април 1930 г. на Лондонския военноморски договор който урегулира използването на подводници и строежа на бойни кораби. Целта на организаторите е да се въведе военно управление на страната и да се забрани политическата система. Вторият опит за преврат се случва на 26 февруари 1936 г. когато отново млади радикални офицери успяват да убият няколко бивши министър-председатели и окупират правителствени сгради в Токио. Въпреки че преките участници в тези опити за преврати са осъдени включително и на смърт, влиятелните военни фигури зад тях остават незасегнати от правосъдието, което допринася за развитието на милитаризма и ерозията на буржоазно-демократичните тенденции в политическата система на Япония. Тези първоначални фашистки идеи имат поддръжници най-вече сред градските среди и висшите ешелони на армията и политически фигури като селското население остава в засегнато в най-малка степен. Членове на императорското семейство също показват симпатии към тях като пример за това е братът на император Хирохито, принц Чичибу, който на няколко пъти се обявява за възстановяване на директно управление на императора, подкрепя заговорниците от инцидента на 26 февруари и според някои историци е било предвидено той да замени император Хирохито, ако последният се дистанцира от заговора. Затова може с основание да се говори за горен фашизъм на елитите, които не приемат фашизацията отдолу въпреки, че радикалните идеи на Кита получават подкрепа сред малко на брой представители на селското съсловие и дори от някои леви активисти. През военния период фашистките идеи набират все по-голяма популярност сред военните и политическия елит. На 12 октомври 1940 г. се създава т.наречената „Асоциация за подпомагане на императорското управление“ от министър-председателя Фумимаро Коное. Това представлява пара-фашистка организация чрез която се цели да се премахне окончателно политическото и икономическо разделение и да се създаде еднопартийна тоталитарна държава, която да мобилизира ефективно ресурсите си за войната с Китай. Освен това всички партии получават нареждане да се саморазпуснат и да се присъединят към т.нар. „Политическа асоциация за подпомагане на императорското управление“. Само две години по-рано Коное е издал и „Закон за национална мобилизация“ чрез който правителството поема контрола над всякакви граждански организации и профсъюзи. Национализират се стратегически отрасли от индустрията (които са останали извън „дзайбацу“), въвежда се регулиране на цените, купонна система и всички средства за масова информация преминават под държавно управление. С развитието на войната в Тихия океан, Япония се превръща в фашистко-милитаристка държава. На първо място пропагандната машина слива национализъм и патриотизъм като вече се говори за дълг на всеки човек в името на победата, без значение дали става дума за военния или вътрешен фронт. Населението бива призовано да участва в различни патриотични дейности. Те варират от набиране на средства за войниците, различни военни проверки, „духовна мобилизация“ до чисто символичните демонстрации на патриотизъм като поставянето на японски флагове пред вратата на всички жилища и участие в организирани семинари на тема патриотизъм. Всички които не участват в тези дейности или не споделят тези идеи са определени като „предатели“ или врагове на нацията, като за борба с такива елементи е впрегната т.нар. „токко“ или „висши специални полицейски сили“. Тяхна задача е да контролират „опасни идеологии“ които могат да представляват заплаха за държавата. Това включва работническите стачки и като цяло организираното работническо движение, дейности на чужденци в Япония (главно корейци), анархисти, комунисти впоследствие всички които по някакъв начин не са съгласни с водената политика като пацифисти, религиозни движения, студентски организации, либерали и дори крайно десни, които под някаква форма искат промяна на държавата. След прокарването на „Закона за защита на мира“ от 1925 правомощията им са силно разширени. Освен във всеки по-голям град, „токко“ се разпространяват и на всички места където има голямо японско население както и в окупираните територии. Методите им включват арести, заплахи, натиск за изтръгване на самопризнания както и публично порицание на арестуваните, които впоследствие са принудени да пишат заявления че се отказват от изразените си идеи. Използвайки патриотизма, крайните националисти, радикалните военни и представителите на крупния капитал в лицето на „дзайбацу“ развиват свои империалистически планове и доктрини, които възраждат идеята за азиатизма или „Азия на азиатците“, но през призмата на експанзионистични идеи зад които се крият чисто икономически интереси. В териториите които Япония е окупирала като се започне от Корея (анексирана през 1910 г.) представителите на „дзайбацу“ получават предложения да основат свои офиси и да подпомогнат развитието на колониалната индустрия. Въпреки че след анексирането в Корея се извършва първична индустриализация, японските фермери трайно се настаняват като процента земя притежавана от тях през 1910 е около 8%, но до 1932 г. той скача на повече от 50%. В марионетната държава Манджоу-го, създадена след мукденския инцидент през 1931 г., японците инвестират над 440 милиона йени които служат за развитие на индустрията в тази област богата на въглища, различни метали, дървен материал и благоприятен климат за развитието на земеделието. Колониалния тип икономическа система се осъществява от т.нар. „Компания за индустриално развитие на Манджурия“ (известна и като „манджурска дзайбацу империя“) с бюджет от 758 млн. йени, начело на която стои предприемача Йошисуке Аикава. През 1942 г. Нидерландска Индия (днешна Индонезия) е окупирана и японците си осигуряват така важните за воденето на войната ресурси като каучук и нефт. Голям брой индонезийци са включени в строежа на жп-линии и укрепления, като немалка част и насила. От политическа гледна точка „Великата източноазиатска сфера на просперитет“ (японската концепция за „обединена и освободена Азия“) се оказва просто параван за японските колониални и имперски амбиции. Въпреки че издига лозунга за освобождение на другите азиатски народи японските милитаристи желаят да се заместят западните държави в тяхната експлоататорска политика. Японските власти правят много малко за изграждането на отделни азиатски държави на мястото на старите колонии. Въпреки, че е специален случай, Корея отново може да послужи за пример. След като войната навлиза в своята решителна фаза (атаката над Пърл Харбър) положението на корейския народ се утежнява допълнително от опитите за асимилация. Забраната за публикуване на вестници на корейски език, смяната на корейските имена с японски и принудителното зачисляване в армията са само част от мерките, които са предприети от японската администрация. След окупацията на Френски Индокитай (1940 г.), японците не премахват колониализма, а френските власти на режима Виши получават позволение да останат и да управляват, разбира се силно ограничени. Още повече, през 1940 г. те потушават няколко народоосвободителни въстания. под погледа на японските войски. Съдбата на индонезийския народ не е много различна, въпреки че мнозина приветстват прогонването на холандците, японските окупационни сили в първите месеци забраняват използването на названието „Индонезия“ и червено-белият флаг. Въпреки че с неохота подкрепят националистическото движение начело със Сукарно, до 1944 г. те не полагат никакви усилия за изграждане на свободна индонезийска държава, а много скоро водачите на националноосвободителното движение ще започнат и борба с тях. В заключение може да се каже, че японският национализъм първоначално се заражда на културна основа, в идеологически план той черпи от миналото и впоследствие се сакрализира. Основните моменти при него са уникалността на японския народ, неговия божествен произход и правото което произтича от това да се разпорежда с азиатските си съседи, а в последствие амбициите му се увеличават. Заради тези си особености съвсем скоро се зараждат фашизоидни тенденции, зад които се крият империалистически и икономически интереси на управляващия елит, военните и представителите на едрия капитал. Японския национализъм мигрира като азиатизъм, но това е само привидно и в крайна сметка си остава една силно популистка и манипулативна идеология. Немски офицери от Хитлерюгенд и японски генерали и офицери Германски офицери от Хитлерюгенд поднасят венци в храма Ясукуни предвождани от шинтоистки свещеник октомври 1938 г.
    13 13 харесвания
  31. Не че хората са станали по-глупави, просто от сравнително скоро на практика вече всички имат достъп до интернет - от неуките келеши до изкуфелите бабички. Всеки има сега трибуна за изява пред всички и на свой ред лесно може да бъде облъчен с дезинформация. Докато навремето само най-близките хора на един плоскоземец са го знаели, че е тъп като галош, сега вече всеки може да го разбере
    12 12 харесвания
  32. вече има, 30-на. кога ще бъдат оповестени резултатите, не знам. тази есен трябва да бъдат секвенирани иоще близо хиляда средновековни образци (4-14-ти век). предпечатната публикация следва да се появи - поне такава е договорката - преди края на 2024-а. принципали на изследването са д-р Чобанов и Й. Лазаридс. Аз също участвам в анализите, както и д0р Нешева. Най-вероятно резултатите ще бъдат оповестени заедно (на първите 30, които бяха готови още тази пролет и на основната кохорта, която тепърва ще мине секвениране. Така или ниначе, българи са "собссвеници" на образците (д-р Чобанов, Д-р Нешева, 10-на български археолози)което означава, че резултатите ще бъдат предоставени на българската наука със сигурност. просто научният екип предпочита едно голямо изследване първо, което да включи всички, а не изследвания на парче. 1000 е по-добре от 30. иначе можеше да сме публикували 30-те отдавна, но няма да е същото, вкл. авторите щяха дас бъдат различни. Просто предпочитаме да имаме д-р Райх и Лазаридис в екипа си, отколкото аз и чобанов да подписваме резултатите. Изборът беше мой (дори не на Д-р Чобанов, който беше любезен да ме изчака да реша, както и д-р Райх, който също ми предостави възможността да избирам - между 30 секвенирани образци и мен като водещ изследовател и между хиляда и тридесет с Райх, Чобанов и Лазаридис като водещи). Смятам, че избрах правилно, като се съпбразих с интереса на българската наука, а не с моя персонален интерес. Това е и причината за забавянето.
    12 12 харесвания
  33. "Еми" като не си запознат с нещо чети бе, човек. Чети. Стига писа глупости ей така. Имаш гадния навик да се изказваш категорично като върховна инстанция по всякакви теми и въпроси, а после като ти резнат крилата заради поредната изтърсена глупост пишеш "Еми не съм запознат"... Затова чети. Аз нещо като не знам питам или ровя, чета, проверявам, ако съм сгрешил и ми дадат допълнителна информация преглеждам и нея. Хич не е сложно. И ти си бил учен и писател. Айде бе.
    12 12 харесвания
  34. Изводите са, че трябва спешно да се разкарат русофилите и некадърниците от армията, флота и ВВС.
    12 12 харесвания
  35. Кхъ-кхъ...Сега демократично да разгледаме дебилната теза, че няма украински етнос! Няколко пъти вече задаваш въпроса."Кога защитниците на украинският етнос, смятат да ми отговорят ? 1/ Как така Русия е "унищожила" историята на украинците, а в същото време през двадесетте години на ХХ век тече период на "украинизация" !? Какво ще "украинизират" руснаците ? Нали уж хората са си имали украинско самосъзнание, което години наред било тъпкано от лошата Руска империя ? Поехали! Съветската украинизация 1920-1930 г. е съставен елемент от общосъюзната кампания "КОРЕНИЗАЦИЯ" Причинами коренизации были непрочность советской власти в национальных окраинах, выявившаяся в годы Гражданской войны в России, настороженность нерусского населения национальных окраин по отношению к власти (и старой, и новой) с её выраженной «русской» языковой и этнокультурной доминантой, и существенный рост национального самосознания нерусских народов в ходе революционных событий начала XX века, с которым центральной власти пришлось так или иначе считаться. Идеологической основой «коренизации» стала провозглашённая 15.11.1917 Декларация прав народов России. Дальнейшее развитие идеология «коренизации» получила в трудах партийных и советских руководителей. "Незначительный процент национальных (нерусских) кадров в партийных и советских органах большинства национальных республик и автономий вызывал беспокойство центрального руководства, так как это значительно ослабляло авторитет и привлекательность власти в глазах местного населения." Пак по това време тече белорусизация, казахизация,.... В България също имаше турцизация. Спомням си турските училища до 1960 г. Сейчас панимаеш ли, защо има укранизация през 1920-30 г. и в какво се изразява тя? Ама ти така ще зачеркнеш сума ти и етноси, щото нъл разбираш има и белорусизация, турцизация, .... . Аргументът ти, че щом има украинизация, то украински етнос няма, е малоумен. Вот линковете: Коренизация-https://ru.wikipedia.org/wiki/Коренизация Украинизация-https://ru.wikipedia.org/wiki/Украинизация Белорусизация-https://ru.wikipedia.org/wiki/Белорусизация Турцизация-https://www.hermesbg.org/nova-biblioteka/book-76/3194-otnovo-za-obuchenieto-po-maychin-ezik.html?lang=bg
    12 12 харесвания
  36. А защо някой от тук трябва да го прави? Аз не знам да има украинофили, даже не съм и чувал за такъв термин досега. Хората просто изразяват подкрепата си за Украйна, защото според тях тя е несправедливо нападната от чуждестранен агресор и защото са против войната и против безсмислената смърт на хората там. Докато виж русофили тука има много и то фанатични. Те подкрепят войната и агресора фанатично, безрезервно и безплатно, само защото джудже на трон в Кремъл така е казало. Питай ги тях след като са такива фанатични русофили защо още не са в окопите при Донецк, не питай нормалните хора защо не са там, те са против войната.
    12 12 харесвания
  37. В апогея на техническата революция (1900-1909), Част І (Една авторска статия за новия брой на списанието) Още с възникването на цивилизацията, преди около 7 хилядолетия, човешкото познание и технологичен напредък започват да бележат бавен, но упорит напредък през вековете. Макар не съвсем постоянен и понякога прекъсван задълго, поради най-различни бедствия от природен или социален характер, пламъкът на прогреса така и никога не угасва напълно. А особено силно той се разгаря най-вече в епохата непосредствено след Великите географски открития, когато всички отделни култури и цивилизации по един или друг начин влизат в контакт помежду си и започват обмен на опит и идеи. Най-мощният тласък на прогреса идва след Индустриалната революция и най-вече след като от средата на ХІХ век електричеството става приложимо за използване в технологиите. Но истинският технологичен бум настъпва през ХХ век и ако в началото кривата на развитието е пълзяла едва забележимо към своя растеж, ускорявайки се осезаемо чак след Ренесанса, то през този век тя направо излита в небесата, че и в космоса. Буквално. Целият ХХ век е доминиран от поредица значими събития, които определят облика на съвременната епоха: пандемията от испански грип и развитието на медицината, Първата и Втората световна война, появата на нови военни технологии, ядрените оръжия, ядрената енергетика и изследването на космоса, национализма и деколонизацията, технологичният напредък през Студената война, появата на интернет и цифровата революция, развитието на транспортните комуникации в глобализиращия се свят. В резултат на всичко това настъпват сериозни промени в политическата и социалната структура на земното кълбо. Също така през ХХ век се наблюдава огромна трансформация и на отношенията на човечеството към природния свят. Глобалното население, морското равнище и екологичните сривове се увеличават, докато конкуренцията за земя и намаляващите ресурси ускоряват обезлесяването, изчерпването на водата и масовото намаляване и изчезване на много от биологичните видовете. Докато същевременно глобалното затопляне, причинено включително и от човешката дейност, увеличава риска от екстремни метеорологични условия. В тази поредица от статии ще разгледаме хронологично как човечеството успя да постигне всичко това само за един век? В зората на последния век от второто хилядолетие Първото десетилетие на века започва с поредица от невероятни научни и технологични постижения като първият полет на братя Райт, Теорията на относителността на Алберт Айнщайн, първият Model-T на Хенри Форд и въобще широкото приложение на двигателите с вътрешно горене, включително масовото производство на автомобили, както и въвеждането на пишещата машина. Но също така включва и трудности като бунта на боксерите в Китай, Руско-японската война и разрушителното земетресение в Сан Франциско. През тези години се наблюдава и разцвета на индустрията на нямото кино, като 400-ият филм на Жорж Мелис „Пътуване до Луната“ е заснет през 1903 г. През 1908 г. пък мистериозна мега експлозия, с епицентър край река Подкаменная Тунгуска, разтърсва целия Сибир. За щастие районът е много слабо населен, поради което инцидентът се разминава почти без жертви. До ден днешен случилото се там остава загадка за науката, теориите варират от сблъсък на Земята с малка черна дупка до мащабен електромагнитен експеримент на Никола Тесла, но днес обикновено се смята, че причината е въздушен метеоритен взрив. Голям напредък през това десетилетие бележи първата вълна на феминизма, в резултат на която жените в Япония, България, Русия, Куба и Перу са допуснати до университетите. С официалното навлизане на жените в науката изключително много се увеличава потенциалът на човечеството за реализиране на научни иновации и нововъведения. В България специално още през 1901 г. е разрешено на жените да следват в Софийския университет. В 1905 г. българският микробиолог Стамен Григоров открива млечно-киселата бактерия, наречена Lactobacillus bulgaricus, която предизвиква ферментацията, необходима за получаване на българско кисело мляко. През това десетилетие България обявява и своята независимост (на 22 септ. 1908 г.) и от княжество става царство. По този начин страната отхвърля васалната си зависимост от Османската империя, която дотогава затормозява стопанското ѝ развитие и ограничава нейните възможности в международните отношения. С това окончателно отпадат и точките от Берлинския договор, задължаващи княжеството да се съобразява с режима на капитулациите, наложен от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. Студенти в действащия амфитеатър на Женския медицински колеж в Пенсилвания през 1903 г. Снимка: Drexel University College of Medicine Legacy Center Archives. Цялата статия, заедно с цялата поредица, можете да прочетете оттук - https://kupinauka.com/product/naukata-xx-vek
    12 12 харесвания
  38. Излезе последната оперативна информация от ген-щаба на РФ ️
    12 12 харесвания
  39. Проблемът с Украйна е може би този, че под някакви имена като Малая Росия тази земя е била включена в територията на монархията. За мен реално сега украинците решават въпроси по обосновка на нацията/отново/ подобно на много славянски народи в Австро-Унгария в 19 век. Излиза, че СССР де факто признава съществуването на такава нация, а сега РФ на Путин директно и без заобикалки просто решава да унищожи тази нация и да анексира територията. Проблемът е, че източноевропейските народи избраха Европа и не искат да се върнат в СССР . Като всяка западаща империя и Русия тръгна с агресия да решава този въпрос. Моето мнение е, че в някаква степен се върнахме към нерешени въпроси от ПСВ.
    12 12 харесвания
  40. Разбираемо. Тези от нас, на които от малки са ни промивали мозъците, автоматично примемаме Русия за добрата, а Западът за лошият. Именно затова Русия играе тази карта: войната е срещу НАТО и Запада, а не срещу Украйна ... и както се вижда, това работи. Човек трябва специални усилия да положи, за да види какво става в реалността.
    12 12 харесвания
  41. Проект за паметник на руският "освободител"?
    12 12 харесвания
  42. Малко ме е страх от отговора, ама ти знаеш ли какво е Ватикана? И знаеш ли какво е “евро рубли”? А знаеш ли дали Ватикана има икономика и директно използва газ? Крайните русофили сте като гладни патета. Като ви насипят топли лайна от Кремъл и нямате търпение да ги изгълтате.
    12 12 харесвания
  43. Не е до възраст, но и аз се чудя на благосклонността към силоваци като Путин. Някои хора явно са убедени, че едноличната репресивна власт на Путин е по-добра от демократочна, плуралистична власт. Работата е там, че ако харесващ силоваци и репресивна власт, би трябвало да си напълно наясно, че твоят глас не се брои. Нали точно това е смисълът на репресивна власт: брои се само гласът на силовака, а не на другите. Същите тези хора, обаче, вдигат вой до небесата в тукашната дискусия. Тоест, те искат техният глас да бъде чут. Та затова аз им се чудя на акъла. Как така искаш гласът ти да е чут ... но в същото време поддържаш репресивна власт, в която по условие гласът ти не се чува. Сложни души са тези путинофили.
    12 12 харесвания
  44. То е ясно, че Путин има достатъчно привърженици сред масите, които мислят по същия начин или са обработени да мислят по същия начин. Може и да са мнозинството от руснаците - не знам. Предполага се обаче, че в система като руската, човекът на върха би трябвало да е адекватен. В САЩ например дали президентът е адекватен или малко откачен, одъртял и оглупял, клоун или нещо друго има много по-малко значение. В страната има изградени институции и системи за противотежест, системи за ограничаване и разни спирачки, системи за контрол и обратна връзка, които правят така, че личността на президента да не е от чак толкова решаващо значение. Т.е. системата има механизми за корекция на личностните недостатъци на президента и ще работи дори последният да направи всичко възможно "да я счупи". Да не говорим, че властта му не е безгранична и има един куп други институции, които имат не по-малко власт от тази на президента. В Русия с нейния "вертикаль власти", където на върха има само една институция наречена Путин, личните качества на последния са от огромно значение. Ако човекът е куку и не е адекватен, няма механизми като да извършат корекция. Цялата страна става заложник на бръмбарите в главата и личните прищевки на един единствен човек и близкото му обкръжение.
    12 12 харесвания
  45. Минаха 20 дни от началото на войната а ти още се правиш, че не разбираш защо украинците се борят за свободата си, която е поставена под въпрос от самозабравил се автократ(Много меко казано) в напреднала възраст. Какъв мир, когато точно този мир не е желан от агресора. Путин ще предостави възможноста на всички хора от освободените територии и градове да имат уникалния шанс да му се подчиняват. Това се вижда от мнозинството украинци, които нямат желание да живеят според поговорката преклонна главица, сабя не я сече. Затова и цивилните, дори рускоговорящи се евакуират в посока запад. Имаш жив пример във форума дори, капитана на кораба, като отявлен путинист се изнася на запад. То приказки много, но и на путинофилите не им се живее при Путин сякаш. По им е комфортно в гейропа да пребивават и да черпят с пълни шепи от предоставените блага и възможности, които между другото явно ненавиждат. Този филм вече е игран и всички знаем какъв ще е изхода. Няма да е нужно да се чака 45 години, защото времената са други и живота се е забързал....доста.
    12 12 харесвания
  46. Във времената, в които живеем няма място за хора, които оправдават войната и смятат, че тя е нещо нормално. Миналата година българинът задминава по богатство руснака. Щом ние бедните българи в нашата бедна България задминаваме тази богата на ресурси Русия, то за каква политика говорим там и каква тук. Извода е че нашата политика е правилна и ние все повече забогатяваме като нация и народ. Тази разлика с руснака ще се задълбочи и българиннът ще бъде утре още по-богат от руснака. Аз искам да живея в една свободна държава, където има демокрация и справедливост.
    12 12 харесвания
  47. Живот и здраве - нека да оставим Стамов и Чобанов да си вършат работата. Важното е, че засега ентусиазмът не се губи при тях. Аз мисля, че се движат в правилната посока, но и другаде съм го казвал: сега сеят, но ще могат да пожънат чак след 20 години. На този етап имат насреща си прекалено много твърдоглави ... За анатолийците кой може да каже доколко ги има в ранната българска държава? Никой... При всички положения са маргинали, и за българите и славяните са... гърци. Все пак по българското черноморие гърците са предимно от Мала Азия. Както виждаме, всякакви люде от Римския Изток са преселвани (и са се заселвали) на античните Балкани - сирийци, арменци, исаври, гърци, кападокийци, фриги, келти от Галатия и т. нат. Всичко това се омешва с илири и траки, а малко по-късно и с готи. Имаме обаче поне три сътресения, които съществено са повлияли на демографията: a) войните с готите - повече от два века и половина проблеми с тях; дори и когато са федерати b) нашествията на хуните - почти половин век проблеми и с тях c) нашествията на най-различни българи, макар някои от тях понякога да са съюзници на империята; след тях на славяните; а след тях и на аварите - като в доста случаи действат заедно - за 130 години те затриват почти всичко, а населението, което не е отмъкнато по Дакия и Панония се наблъсква в пространството между Адрианопол и Константинопол, а на запад - предимно по Солун Какви да останат в България или в непосредствено съседство с нея след идването на Аспарух? Ами... власи и скамари по чукарите на Хемуса... С времето и усвояването на територии, към България са приобщени не само славянски маси[1], но са оставени по места да живуркат под българска власт или пък направо пленени и преселвани (например при Крум, Самуил, Калоян) и... много гърци (т.е. гръкоговорящи, с кръвчица от целият тогавашен свят, която тече и в болшинството сегашни българи). [1] Още за Тервел срещаме сведението, че войската му била съставена и от подчинени нему славяни, но към 60-те години на VIII век отношенията славяни-българи вкисват. Век по-късно българският военен потенциал катастрофира при нашествието на Никифор Геник, та на Крум му се налага да вади кестените от огъня с наемането на славяни и авари. Интересни, разбира се, са славяните - много ли са; малко ли са по Балканите; врагове ли са; съюзници ли са на Империята? Заради това попитах и genefan за римската власт по Балканите, но тя пък нещо се смути, че се намесвам... Разрухата е повсеместна, но римляните неслучайно възстановяват длъжността магистер милитум пер Тракиас след победата срещу Персия. Имайте предвид, че в периода 630-680 г. римляните държат доста невралгични точки не само на юг, но и на север от Хемуса, т.е. в днешна Североизточна България. Инак още към 621-622 г. практически (с малки изключения) не остават римски войски в Тракия. Те са изпратени на изток - срещу персите. Но след войната явно имаме дислоциране (завръщане) на части в Европа. Интересен факт е и това, че доста славяни от Тракия служат в римската армия след 629 г. Търсят си мястото след развода с аварите през 626 г. При Ярмук 636 г. едното крило от римската армия е съставено предимно от... славяни. Навярно това е армията на Тракия. По-късно (с развитието на арабската заплаха) римската войска от Тракия (т.е. армията на Тракийския диоцез) въобще е дислоцирана в Егейска Анатолия (бъдещата тема Тракезион) и Балканите са оголени през следващите десетилетия. Какви са били взаимоотношенията между Ираклий (към края на неговото управление) и част от славяните по Балканите (живеели са дори до Виза), оставям на вас да решите. Едва към 680 г. - вече под формата стратег на Тракия - и във връзка с българската заплаха, длъжността отново е възстановена. Европейската част на Опсикий е обособена като тема Тракия. Добре, че е екипът на Райх, защото автохтонистите и тракедонистите са на път да превземат интернет пространството. Фейсбук вече падна...
    12 12 харесвания
  48. ВИЗАНТИЙСКАТА РЕКОНКИСТА НА ИЗТОК ПРИ КОМНИНИТЕ (1097–1176 г.) Разгромът на Византия при Манцикерт през 1071 г. довежда до страховито сгромолясване на империята от статута на свръхсила до положението на средно голяма държава, бореща се за оцеляване. В рамките на десетилетие и половина победителите селджуци отнемат 95% от азиатските владения на ромеите и стигат почти до Дарданелите. През 1084 г. последният ромейски остров на изток, перлата на Предна Азия, град Антиохия пада във вражески ръце. Същата година е изгубен и важният град Смирна на западното крайбрежия на Анатолия и скоро той е превърнат в база на турския емир Чака/Чача, от която той започва да извършва пиратски набези в Егея, поставяйки под напрежение самата столица Константинопол. През първите 15 години от управлението на възцарилия се през 1081 г. император Алексий I Комнин империята не е в състояние да провежда каквато и да е активна политика на изток. Всички усилия на Алексий са хвърлени в това да опази Балканите като единствената оцеляла териоториална и ресурсна база на ромеите. Към 1097 г., когато пред Константинопол се появяват рицарите на Първия кръстоносен поход, Алексий в общи линии е успял в начинанията си – печенежката заплаха е неутрализирана, а опитите на италианските нормани да завземат Балканите са пресечени. Алексий успява ловко да се възползва от мощта на кръстоносците, чиито водачи срещу ромейската помощ полагат клетва за вярност пред императора с обещанието да върнат на империята всички отвоювани от тях земи на изток, в т.ч. и Антиохия. След това на византийският флот прехвърля кръстоносците в Мала Азия, където с поредица от победи те си пробиват път с бой към Сирия. Движещата се по петите им ромейска армия успява да освободи редица земи в Западна Анатолия: 1097 г. – Никея отваря вратите си пред императорската армия. 1097 г. – след кръстоносната победа над селждуците при Дорилеон ромеите успяват да си върнат голяма част от Западна Мала Азия. 1097–1099 г. – империята възстановява властта си над западноанатолийските градове Смирна, Ефес, Сарди и Филаделфия, както и над островите Родос и Хиос, ликвидирайки и опасността от пиратите на турчина Чака/Чача. 1116 г. – ромейската реконкиста на изток е възобновена – Алексий осъществява поредица от локални военни действия във Витиния и Мизия с цел да укрепи ромейския западноанатолийски лимес срещу набезите на иконийския селджукски султан Малик Шах. 1117 г. – дълбока ромейска офанзива в Централна Анатолия, завършила с победа на императорските войски при Филомелион (дн. Акшехир). При сина и наследника на Алексий, император Йоан II Комнин (1118–1143 г.), византийската реконкиста на изток достига апогея си. 1119 г. – Йоан Комнин завоюва южноанатолийските градове Лаодикея и Созополис, като възстановява сухопътната връзка с важния южноанатолийски град Анталия, по която се осъществявала и връзката с кръстоносните държави в Леванта. 1130–1135 г. – Йоан Комнин провежда военна кампания срещу селджукския Данишменидски емират. Ударът на ромеите е насочен към град Мелитене (днес Малатия) по горното течение на река Ефрат. Така Йоан успява да вклини ромейските владения дълбоко в турска територия. Ромейският клин се оказва трън в турската пета и пречка за ново турско разширение в Мала Азия. 1130–1135 г. – империята нанася удар и в Северна Мала Азия, където е възстановена ромейската власт на родния град на Комниновата династия град Кастамону. Като щит и и инструмент за набези в град Гангра (днес Чанкълъ) е оставен голям 2-хиляден гарнизон. 1137 г. – ромеите отнемат градовете Тарс, Адана и Мопсуестия от неотдавна образувалото се Киликийско арменско царство, принуждавайки го да стане васал на империята. По такъв начин е установен/възстановен византийският контрол и над Южна Мала Азия, което позволявало и пряката сухопътна връзка с кръстоносните държави в Леванта. През същата година и Джослин, владетелят кръстоносното Едеско княжество, се признава за васал на Йоан Комнин. В резултат на този съюз е организирана съвместна франко-ромейска офанзива в Сирия: град Алепо устоява на атаките, но поредица от по-слабо укрепени градове са превзети с пристъп. 1139–1140 г. – императорът отново ръководи поход срещу нахлулите по течението на река Сангария в Западна Мала Азия тюркменски чергари. Номадите са разбити и ромеите доразвиват успеха си в поход срещу Данишменидския емират и отвоюват старата провинция Пафлагония. Императорската армия освобождава и важния черноморски град Синоп, а след това ликвидира и гръцкото княжество в Трапезунд на местния динат Константин Гавра. По този начин е възстановена и сухопътната връзка с изолирания от планини район на Трапезунд, останал пощаден от селджукското нашествие в края на предходното столетие. Единственият неуспех на Йоан Комнин е опитът му да превземе от селждуците град Неокесария (Никсар). 1142 г. – Йоан Комнин предприема настъпление срещу Иконийския селджукски султанат, за да защити ромейската власт над важния южноанатолийски град Анталия и сухопътните съобщения с Киликия и Леванта. 1143 г. – по време на подготовката на голяма кампания на изток с намерението най-накрая да наложи директна власт над франките в Антиохия, които постоянно се измятали от даваните клетви за вярност, по време на лов в Киликия Йоан Комнин се порязва с отровна стрела и умира седмица по-късно. Носели се слухове, че това не било ловна злополука, а внимателно планирано убийство. Новият император Мануил I Комнин не продължава активната политика на предшественика си на изток, тъй като голяма част от управлението му е заето във военни кампании на Балканите и Италия. Въпреки това империята не се отказва от опитите за експанзия и в Предна Азия. 1146 г. – в рамките на наказателна кампания армията на Мануил разгромява при Лападион войските на иконийския селджукски султан Масуд. Победата обаче не води до промяна в границите между ромеи и турци, а има за цел да накара селджуците да кротуват и да не отвличат вниманието на византийците от европейските фронтове, където те били насочили усилията си. 1158–1162 г. – империята провежда поредици от кампании против Иконийския селджукски султанат. По силата на сключения мир срещу парична субсидия турците трябвало да предадат на ромеите важния кападокийски град Севастия (днес Сивас). 1169 г. – ромейски удар в съвсем неочаквана посока. Византийски флот от 20 големи дромона, 150 галери и 60 транспортни кораба дебаркира при важната крепост Дамиета, ключ към подстъпите към Египет. При Дамиета се появява и сухопътната армия на йерусалимския крал Алмарик. Крепостта така и така не пада до голяма степен поради разногласията, липсата на доверие и взаимните удари в гърба между ромеи и франки. Свръх това на връщане ромейският флот попада в буря и половината от него потъва в морето. Египетската кампания Мануил, която е доста пренебрегвана, но като мащаб е напълно сравнима с тази в Италия против норманите десетилетие по-рано, е възприемана като византийски опит за осигуряване на имперския средиземноморски фланг с помощта на франките, а на франките – да нанесат смъртоносен удар на западащия Фатимидски султанат, която по това време е най-опасния съсед на кръстоносците на изток. Смятам обаче, че тази толкова алогична кампания на Мануил така далече от базите му има тясно икономически измерения и причини. Към средата на XII век Венеция е най-близкият военноморски съюзник на Източната империя, де юре все още неин васал. Същевременно обаче Венеция е и неин най-опасен икономически конкурент, който, след получаването на първите търговско-митнически привилегии при Алексий Комнин, започва систематично да задушава ромейската морска международна търговия. Към средата на XII век венецианците имат 2 района на изток, от които купуват ориенталски, индийски и китайски стоки, които препродават в Европа. Единият район е линията Антиохия–Триполи–Акра, а другият пункт е Александрия в Египет, където венецианските търговци се появяват още през IX век и откъдето открадват мощите на своя покровител свети Марко. С оглед на тези факти, така нестандартната кампания на Мануил против Египет може да се приеме като опит да бъде поставен под контрол толкова важната за венецианците александрийска стокова борса и така да бъде нанесен индиректно и „неофициално“ жесток удар на търговския конкурент. Тази трактовка се потвърждава и от условията на сключения договор между франки и ромеи за разделяне на Египет, по силата на който франките трябвало да получат вътрешността на страната с център Кайро, а ромеите – крайбрежието с толкова важната Александрия. 1176 г. – голяма ромейска кампания начело с Мануил Комнин против селджуците от Иконион (Коня), които били сложили ръка върху владенията на турците Данишмениди в Анатолия. Тази експанзия е приета в Константинопол като заплаха за имперските позиции им в Мала Азия и Киликия. Мануил решава да нанесе удар в самото сърце на Иконийския султанат и армията му се насочва към столицата му Иконион. Обаче на 17 септември 1176 г. султан Килидж Арслан II устройва при Мириокефалон засада на ромейската армия. Битката завършва с катастрофа, която самият Мануил сравнявал с погрома при Манцикерт столетие по-рано. След Мириокефалон всички планове и възможности за подновяване на ромейската реконкиста на изток са изхвърлени в кошчето за боклук. Осем години по-късно сломеният от спомена за катастрофата Мануил, който в края на живота си се бил отдал на астрологията в търсене на упование и утеха, склопява очи. Кое обаче е интересното в посоките и логиката на византийската реконкиста срещу селджуците? За близо 8 десетилетия империята така и не успява да си върне централните части на Мала Азия. Нещо повече, тя не полага особено големи усилия да възстанови стария удобно защитим лимес по хребетите на Тавърските планини, който 300 години защитава Византия от арабските нашествия. За сметка на това империята упорито се стреми да възстанови и поддържа властта си над западните, северните и южните части на Мала Азия. Причините за тази ромейска избирателност са различни. Етно-демографски и езикови фактори. Още Стивън Рънсиман твърди, че селджукското завоевание води до тюркизация и ислямизация на вътрешните части на Анатолия, осъществили се толкова плавно, че „никой дори не си направил труда да ги опише“. Това схващане ми се струва прибързано и пресилено, защото и след селджукското завоевание арменците остават по местата в Кападокия, които са били обитавали от столетия, и запазват в общи линии вярата си. Въпреки това е очевидно, че ромейското нежелание реконкистата да бъде продължена във вътрешността на Анатолия е обусловено от факта, че там гръцкото или гръкоезичното население е твърде малобройно и не може да служи като опора на имперската власт. По тази причина реконкистата на Алексий, Йоан и Мануил Комнини спира там, където спира и гръцкият етнически елемент. Възможно ли е обаче населението на вътрешните части на Анатолия да е било с недотам гръцко етно-културно самосъзнание в навечерието на селджукското нашествие и по тази причина турците без особено затруднения слагат ръка на тези големи територии след 1071 г.? Ето една карта на езиците, говорени в Източната римска империя около 580 г. Удивително е, че в Мала Азия езиковите граници почти напълно копират (с изключение на района на Трапезунд) на границите, очертани от Комниновата реконкиста 600 години по-късно. Дали в края на краищата населението на защрихованата през 580 г. като „анатолийски езици“ територия все пак не е било запазило на битово равнище своята етно-културна и езикова обособеност и в навечерието на селджукското нашествие то е реагирало пасивно на смяната на един господар с друг, по подобие на пасивната реакция на сирийци, арамеи и копти по време на арабското нашествие през VII век? Икономически фактори. Границите, при които Комниновата реконкиста спира, изненадващо съвпадат почти напълно с границите на най-урбанизираните части на Анатолия. Прилагам една карта на римска Мала Азия от 240 г. пр. Хр. за сравнение, на която са очертани с червено районите с най-гъста градска мрежа. Ситуацията през 1140 г. не е била коренно различна. Прилагам и една черно-бяла икономическа карта на Византия от XI-XII век, като на нея са означени и ромейските граници преди 1071 г. и около 1140 г. Границите от 1140 г. реално са обхванали почти всички „производствени мощности“ и „производствени зони“ на византийския Изток. Това са западните, северните и южните части на Анатолия и Сирия. Ето и като сравнение 2 други карти. Едната отразява териториията на Ромейската империя и васалите й в края на управлението на Йоан Комнин около 1143 г. Втората отразява империята и васалите й около 1170 г. Те реално препокриват етно-езиковите граници в Анатолия между гръцкия и негръцкия елемент, както и урбанистично-икономическите мощности, концентрирани северните, западните и южните части на огромния полуостров. Заключение. Комниновата реконкиста представлява връщане не само на възможното, но и на икономически струващото си – северните, западните и южните части на Мала Азия с тяхното лоялно на Константинопол гръцко население. По същество Комниновата реконкиста на изток е явление и процес, подчинени на икономиката, а не движени от носталгията към старите имперски граници и стремеж те да бъдат възстановени на всяка цена. Вероятно причина за това толкова прагматично „търговско“ мислене е и фактът, че през XII век заместител и компенсация на изгубените райони на Централна Анатолия с тяхното силно развито скотовъдство са българските земи на Балканите. Тоест от гледна точка на стремежа към широка профилираност на ромейската икономика през XII век тя притежава всичко – градове по крайбрежията с техните „индустрии“ и международна търговия, както и стоковъдно-аграрни вътрешни области на Балканите. От икономическа гледна точка Централна Анатолия, населена с негърци, не е особено необходима на империята. Вероятно обаче ако Комнините не бяха проявили толкова „комерсиално мислене“, а бяха решили да довършат ромейската реконкиста с възстановяване на стария имперски лимес от VIII–X век, бъдещата съдба на Византия (и на България) щеше да е коренно различна.
    12 12 харесвания
  49. Болднатото е от мен . Грешите . И това се дължи както ми се струва на твърде тенденциозната ви негативност към Християнството. А пристрастията не водят до обективност ! Но , както се казва - ще говоря (опитам) с факти и аргументи , а не с голи слова . И така: Хлодвиг - крал на салическите франки , ликвидирал последния римски управител на Галия , на върха на своята слава , след победоносната за него битка при Толбиак : Основателят на Франкската държава приема Християнството ! За да няма възражения ...че това е станало под въздействието на съпругата му Клотилд * (под поста .. някои анализи за "фустите" - нежния пол и влиянието им към приемане на религията) , .........не , ...тя до известна степен е повлияла Хлодвиг да приеме Католицизма (тоест по точно е ..Никейския символ на вярата) , иначе той дотогава е гледал благосклонно (залитал) към Арианството. Така или иначе е щял да стане Християнин ! Преди това трябва да вмъкнем и всички германски племена от Великото преселение - готи , свеви , вандали , бургунди , лангобарди , които на гребена на своята мощ ...приемат Християнството от стъпканата в краката им Римска империя , вместо по логичното : да налагат (или поне запазят) техните езически божества като победители ! Победителите над бритите - дивите сакси , англи и юти приемат ….християнството ! Религията на презрените (долно качество хора) от тях брити . Изолираните на края на света примитивни и невежи ирландци - приемат Християнството. Дори нещо любопитно в техния случай - във времена на така наречения най-тъмен мрак от Средновековието VII - VIII век те създават една ...квази цивилизация класифицирана от медиевистите като ...Ирландска монашеска цивилизация. ( Между впрочем ирландски монаси откриват Исландия , не викингите) И стигаме до самите ...Викинги ! В ерата на тяхната най-върла експанзия , когато Ужасът от Северняците е сковал цяла Европа ...и Християнска и Мюсюлманска ( Мавританска Испания) ...то точно тогава непобедимите и безмилостни войни на Один го ...изоставят , плюят и на така бленуваната до този момент Валхала и започват един по един като брулени круши да падат в Християнския двор ! Викингите (всички северняци) приемат Християнството от позиция на силата ...В бъдеще : техни потомци ще станат най-върлите участници в кръстоносните походи , ще зареждат военно-монашеските ордени и ще станат най-фанатизираните воѝни на Кръста ! Русия. Къде без нея Константинопол 988 г. Разбунтувалият се ромейски висш генерал от прославената фамилия Фока , Варда е обсадил столицата и открито заявява претенциите за императорската корона. Зад него стои елитната армия на Империята - Източната, съставена от калени в битки срещу арабите бойци от Кападокия и Армения и...най важното - кавказки наемници всеки с височина ...внимание ….9 стъпки ! Според Михаил Псел . А най-високият ромейски император за всички времена - Константин VIII е ...8 стъпки ! Човек с огромен ръст и физическа сила , описан от същият Псел ! Положението на двамата млади василевси – Василия II и по малкият с две години негов брат Константин VIII става безнадеждно . Гладът започва да измъчва блокираната столица . Сред градския плебс започват да се ширят бунтовническо-продажни брожения ...Стражата по градската стена също е подложена на напрежение.... Точно в този момент пристига дългоочакваната помощ от ….Киев ! Езическият княз Владимир изпраща контингент от 6 хиляди варяги , които едва стъпили на Халкедон - азиатския бряг - разнасят като месомелачки прославените воѝни на Варда Склир . Единствените които не бягат панически , а запазват самообладание и дават отпор са ...кавказците . Но...виждайки че техния главнокомандващ Фока пада свличайки се мъртъв от коня , започват отстъпление...Константин VIII си приписва убийството на страховития генерал на свое име - с точно майсторско и хладнокръвно хвърлено от него копие което поразява предателя.... Сега куриозното е , че ...задочният победител Владимир Киевски ...изоставя своите богове и приема Бога на молещият го Василий II …. След тази битка Василий е впечатлен и ...задържа (не пуска) варягите да се върнат . Прави ги лична гвардия - поставя се началото на така наречената чуждоземна императорска гвардия ** чиито личен състав ще бъде последователно доминиран от : руси/варяги , скандинавци - Харалд Хардрада , англичани и датчани при Алексия III и т.н. ................................... Така , ето достатъчно примери в които личи , че Християнството е приемано от ...позиция на : Силният езичник приема вярата на падналия/победен/ Християнин ! Или предавано от страна на слабия към силния ...................................................................... * ...ролята на жените ! Факт е, че бургундката Клотилд допринася за окончателното решение на Хлодвиг да приеме именно Католицизма , а не Арианството . Но ...така или иначе Хлодвиг е решил да стане Християнин със или без нейно одобрение Не малко сведения говорят и за ролята на ...българска жена в приемане на Христовата вяра - сестрата на самият Борис Кръстител ! Приела Християнството , тя лично убеждава брат си да го признае за официална религия . Индикациите са , че вече голяма част от поданиците на Плиска са ...християни включително и от елита ! Владимир Киевски : мечтата да притежава ...елитната (най-висок клас) ...Ана - самата сестра на багренородните василевси го е накарала да се покръсти за да получи ръката ѝ !? Желанието е едно , реалията е съвсем друго. Явно е че предпоставките за приемане на Християнството в Киевска Рус са били налице и се е чакал повода ! Но...никой не заставя от позиция на силата Киевска Рус да приеме Християнството ! ** Чужди контингенти в Източната империя са наемани от ранни времена - сведения за готи , заменени заради своеволията им от исаври , натам първите варяги се появяват при Аморийската династия - любимата на Михаил III Пияницата е ...красавицата Евдокия Ингерина - дъщеря на варяжки (нает през хазарите) офицер от гвардията . Тя става бъдеща императрица но …като съпруга на Василия I Македонян - майка на Лъв Мъдрий (под съмнение бащата - дали е Михаил или Васил) и Александър ...................................................................................................... Извинявам се на автора за Оф Топика , но ...и той започна .....
    12 12 харесвания
  50. Образът на древните спартанци с техния уникален бит , възпитание , култура и ценностна система привлича необикновено внимание и интерес в продължение на две и половина хилядолетия . Политическото и социално-икономическо устройство , житейската им философия и поведение , продължилият изключително дълъг период на небивал успех както като общество, така и като военна сила са обект на емоционална възхита и патос далеч не само от страна на античните съвременници имащи преки впечатления - Платон , Критий , Херодот , Ксенофонт , но и сред по късните - Плутарх , сред представители на Ренесанса - Макиевели , Просвещението - Ж.Ж.Русо , Класицима - след освобождението на Гърция от Османска власт , с указ на крал Ото на няколко километра южно от античните руини е построена съвременна Спарта ...и се стигне до нацистки идеолози представящи се за техни последователи . Спарта е първообразът на утопията (Томас Мор, който измисля думата „утопия“ през 1516 г., има предвид именно Спарта) Разбира се имало е и такива като Аристотел и Тукидид които наред с умерено възхищение от физически качества и военни достойнства са виждали ясно и сериозните недостатъци ...направо недъзи в политическата им система и са ги определяли (и подигравали) като неправилни и обречени . . Тук обаче ми се иска да разгледаме не ...Класическата или по точно известната , популярната Спарта която се знае от всеки притежаващ обща култура по антична история и е приемана едва ли не безрезервно.. Най-общо : крайно консервативно суеверно затворено ксенофобско общество , чуждо на наука и изкуства , социално-икономическа система изградена и съществуваща на жестоко подтискане на поробеното ахейско население превърнато в безправни илоти , издигнало в култ войната и намесвайки се във вътрешните дела на гръцките полиси , подържайки аристократични управления или приятелски настроени към Лакедемон политици. Или по систематизирано заключение : образът на Спарта, или илюзията за нея, е, най-малкото, противоречив и нееднозначен. Редом до положителния образ на вдъхновяващия спартански военен идеал за колективна саможертва, символ на който е битката при Термопилите, трябва да бъдат поставени липсата на големи постижения в културата, обичайният отказ да се прилага демократично управление и налаганото от тях в продължение на няколко века безмилостно по своята ефективност потисничество на цял един поробен гръцки народ. Някои от тези популярни теории имат своето потвърждение , други остават ...спорни , трети като митовете за хвърляне на новородени с нездрав ( болнав) вид или физически дефект в пропастта на Тайгет са отхвърлени от археология и антропология както и от исторически личности заели и трона въпреки физически недъг. Има и една не толкова популярна Спарта която не винаги е била такава (Ликургова) и най важното - става съвсем различна , но не по малко интересна и заслужаваща внимание. Спарта в състава на пет селища : Киносура , Месоа , Лимни , Питана и Амикла ще покаже и едно друго лице - въпреки дорийската си същност , част от старото ахейско население е включено в състава на спартиатите , по голямата - така наречените периеки - живеещите наоколо са имено старите микенци със статут и блага далеч по добре от атинските метеки , а покорените и превърнати в крепостни - месенските илоти са потомци на дорийците избили и прогоноли ...ахейците. Най непримиримият кръвен враг на Спарта почти през цялата й история е и си остава дорийски Аргос. Именно аргивите разрушават малката по това време но все още запазена Микена заради лоялността й към Лакедемон.. Дорийска Тива ще нанесе прочутото поражение на спартиатите при Левктра и ще....освободи потомците на месенските дорийци . Ще им създаде и държава и нов град за столица. Ще видим и бързо еволюираща Спарта , ламтяща и алчна за пари , издигнала крепостна стена , а след като е разрушена (стената) от Ахейския съюз , спартанците изпращат серия жалби до Рим да им бъде разрешено да построят нова стена. Изключително държат да имат стена. Усетили сантименталността на Властелина Рим , спартиатите преструктурират революционно икономиката си - превръщат Спарта в туристическа дестинация предлагаща на римляните...антикварен туризъм ! Градът се окичва с две внушителни сгради . Едната е втория по големина театър в Пелопонес , но не предназначен за трагедии и комедии , а за демонстративни показни тренировки и състезания които младите спартанци и спартанки показват на римските си гости. За целта спартанците носят дългите си коси , червените си наметала и големите си кръгли щитове със знака ламбда (Лакония). Втората сграда - кокетна постройка - хотел предназначен за знатни римляни посещаващи града. А те са много...и кой от по по ...и Цицерон и Ливия Друзила и Октавиан Август . Спарта ще покаже , че освен бележити воини и стратези (доказали военния си гений в Персия , Египет и Картаген) третата по значение длъжност след тази на двамата царе е на наварха - главнокомандващия спартанския флот , който след редица поражения от атиняните се реформира и разбива същият атински непобедим флот , дала е и поети (Тиртей , Алкмен) и философи - Хилон ефор на Спарта (един от седемте мъдреци на Елада , доживял до дълбока старост (синът му е олимпийски шампион) дала е единствената жена - спартанката Киниска олимпийска шампионка в надбягване с колесница . Спартанските момичета тренирали по поляните чисто голи за ужас на наблюдаващите ги гръцки гости (неспартанци) За жените и особеният им статут само и единствено в Лакедемон ще се спра по нататък , само една вметка – Аристотел е категоричен : Спарта е ГИНЕКОКРАТИЯ ! Та ...общо взето това са нещата които мисля да изложа ….другото лице на Спарта
    12 12 харесвания
This leaderboard is set to Sofia/GMT+02:00

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...