Топ Потребители

Командният състав на легиона - I в. пр. н.е. - II в.. След близо половин век граждански войни Републиканският строй бил заменен от Принципат /монархия/. Цялата военна и административна власт била съсредоточена в ръцете на императора. Той назначавал легати /практика въведена от Цезар/ - legati legionis, които командвали непосредствено легионите: Легатите най-често били от съсловието на сенаторите. По-ниско във йерархията стояли военните префекти и трибуните. Префектите командвали кавалерийските подразделения /praefectus equitum/, флотата /praefecutus classis/ или били непосредствени помощници на легата /praefectus castrorum – префектът на лагера, на трето място в йерархията след легата, отговарящ за обоза, снабдяването с храна; и praefectus fabrum – командващ инжинерните подразделения и ковачите/. Висшето римското командване нямало тази строга йерархия, която съществува при съвременните армии – офицерските чинове имали не само военно, но и управленческо значение. Разграничаването им понякога е практически невъзможно. Военните трибуни /tribuni militares/ във всеки легион били 6. Назначавани били директно от императора или от губернатора на съответната провинция. Те командвали отделни отряди в рамките на легиона. Това били най-често млади аристократи, отнасящи се към конническото съсловие. Най-старшият сред тях по звание се казвал tribunus laticlavius и в йерархията на легиона стоял на второ място след легата. Tribuni laticlavii произхождали от семействата на сенаторите. Обикновено те нямали особен военен опит и бързо сменяли меча с тога, отдавайки предпочитание на политическата си кариера. Кариерата на петте други трибуна /tribuni angusticlavii/ се подчинявала на други правила. Били с военен опит. Те се занимавали с административна дейност и следили за изпълнението на повседневната дейност на войниците. От средата на втори век се разпространила практиката тези трибуни да бъдат назначавани за префекти на помощните пехотни и смесени кохорти. Трибуните и префектите носели доспехи от късноелинистически тип – бронята им имитирала идеалната мускулатура /такава броня понякога се нарича анатомическа/; имали и наколенници и шлем /също елинистически тип/. Имали също така меч, копие и кръгъл щит. Tribunus laticlavius носел бяла превръзка върху бронята, показваща, че е кандидат за сенатор. Другите 5 трибуна носели по-тесни лилави превръзки. Центурионите били непосредствените командващи на легионерите. Служили колкото и последните - 26 години. Назначавали се от губернаторите на провинциите, но това ставало обикновено с одобрението на легата и трибуните. Във всеки легион имало 60 центурии, разпределени в 10 кохорти. От втората половина на 1 в. първата кохорта на всеки легион била увеличена до близо 800 човека и реорганизирана в 5 центурии /така всяка центурия била с двоен състав/. Във всеки легион имало по 59 центуриона: Командирът на първата центурия /centuria prior/ командвал същевременно и цялата манипула и се наричал Primus pilus. Той бил с най-висок ранг измежду всички останали центуриони и имал право да участва на военния съвет и да изказва мнение. Другите 4 центуриона на I кохорта се казвали primi ordines и също участвали на военния съвет. В останалите кохорти командващите на първите 2 центурии се казвали съответно – pilus prior и pilus posterior, после следвали princes prior и princes posterior; hastatus prior и hastatus posterior. Най-низшият по звание бил decimus hastatus posterior – центурионът на десетата задна центурия на хастатите. Въпреки че след реформата на Марий различията между центуриите изчезнали, наименованията /principes, hastati/ се запазили. Йерархия на центурионите в един легион: Кохорта I. Primus pilus. Centurio I princeps prior. Centurio I hastatus prior. Centurio I princeps posterior. Centurio I hastatus posterior. Кохорта II. Centurio II pilus prior. Centurio II princeps prior. Centurio II hastatus prior. Centurio II pilus posterior. Centurio II princeps posterior. Centurio II hastatus posterior. ................................ Кохорта X. Centurio X pilus prior. Centurio X princeps prior. Centurio X hastatus prior. Centurio X pilus posterior. Centurio X princeps posterior. Centurio X hastatus posterior. Центурионите носели посребрена броня /lorica squamata/,на която били запоени наградите им /falerae/, и наколенници. Гребенът на шлема им бил закрепен напречно. Мечът носели отляво, а камата /pugio/ - отдясно. Също така отличителен техен белег била и лозовата палка /vitis/, с която наказвали легионерите за разни прегрешения. По-ниско от центурионите стояли много други длъжности, оформящи така нареченият младши команден състав или принципали /principales/, отличаващи се от обикновените легионери по това, че получавали по-високо заплащане и били освободени от повседневната лагерна работа. Към тях спадали помощникът на центуриона /optio/, тессерарият, знаконосците /aquilifer, signifer, imaginifer, vexillifer/, музикантите, адютантите /корникуларии/, фуражорите /фрументарии/, бенефициариите /отговарящи за сигурността и охраната на комуникациите/, писарите - librari /изготвящи докладите за Рим, ежедневни отчети за дейността на легиона, списъците с новобранците, личните дела на военнослужещите, отчетите за заплати, резултати от медицинските проверки и др./. Помощникът на центуриона се казвал optio. Основната му функция била да обучава войниците. В мирно време той отговарял за центурията и замествал центуриона, ако последният отсъствал. По-нисшестоящ от него бил тессерарият /tesserarius/, който отговарял за смяната на стражата и паролите. Към принципалите спадали и знаменосците на легиона. Императорският римски легион имал три типа знаци: Орел /aquila/, signum и vexillum. Пред тях се произнасяла клетвата към императора; тяхната загуба се считала за голям позор – подразделението е могло да бъде разформирано и дори подложено на децимация /убийство на всеки десети воин/. След реформата на Марий знакът на всички легиони станал сребърният орел. При Август сребърното изображение било заменено от златно. Птицата била изобразявана с венци на крилата и с вретеното и мълниите на Юпитер в лапите. Орелът се пазел от първата кохорта, под надзора на Primus pilus. В лагера за него било отделено помещение /sacellum/ до палатката на главнокомандващия. Мястото било свещено. Престъпник, потърсил убежище там бил неприкосновен. Signum бил знакът на манипулата или кохортата. Представлявал копие, на върха на който се намирали символът на подразделението /вълк, глиган, длан, венец и др./, наградите на подразделението /венци, фалери/; също така сребърен полумесец /служещ като амулет/. На сигнума били отбелязвани номерът на манипулата или кохортата. Знаците се използвали широко като средство за управление на войската. Чрез тях били предавани различни нареждания касаещи бойния ред, нападение, отстъпление, направа на лагер и т. н. Vexillum бил голямо квадратно платно, закрепено към копие. Обикновено това било знамето на кавалерийските турми, но понякога ставало символ и на отделни подразделения на ветерани, колонисти и др., с наименованието vexillatiores. Вексилумът в качесвото си на награда е могъл да бъде прикрепен и към знака на подразделението. Голям vexillum, червен на цвят се разполагал и пред палатката на пълководеца и служел за сигнал за бой. Всеки легион имал за емблема и портрета на императора /imago/, прикрепен заедно с орела на едно копие. Знаконосците на легиона се казвали съответно Aquilifer, Signifer, Vexillifer и Imaginifer. Тяхното задължение било да се грижат за знаците. Изображения на Signifer, Aquilifer и Vexillarius: Музикантите обикновено се разполагали в строя до знаменосците. В римската армия нямало ударни инструменти. Всички звукови сигнали се предавали с помощта на духови инструменти. Във всеки легион обикновено имало 37 тубицини, 35 корницини и по всяка вероятност също толкова буцинатори. Имената им: tubicines, cornicines и bucinatores идват от инструментите на които свирели. Тuba била дълга права метална тръба, помощта на която се давал главният сигнал за атака или оттегляне. Cornu била медна, извита тръба. С нейна помощ сигналите от тубата се предавали по подразделенията. Bucina – по-малък рог, с нея сигнализирали за смяната на караула и сутрешното ставане. Отличителна черта на знаменосците и музикантите било носенето на животинска кожа върху шлема и бронята. Източните легиони и преторианските кохорти използвали лъвски кожи, а северните легиони – мечи или вълчи кожи. Изображение на cornicen: По-ниско в йерархията от принципалите стояли т. нар. immunes. Това бил обслужващия персонал на легиона, оглавяван от префекта на занаятчиите /praefectus fabrum/. Те също били освободени от ежедневните наряди и други воински задължения. Във всеки легион имало по 620 иммуна. Тук спадали: ковачите, дърводелците, строителите /architecti/ - отговарящи за изграждането на обсадни съоръжения, балистариите /ballistarii/ - обслужващи катапултите и балистите, лекарите /medici ordinarii/, санитарите /capsarii/, ветеринарите и др. Римският легионер през I - II век Набор и обучение След реформата на Марий армията станала наемна. Легионната пехота се формирала само от римски граждани, докато помощните войски се състояли от жителите на покорените провинции. След гражданските войни през първи век преди новата ера на всички италийци, живеещи на юг от река По било дадено римско гражданство. Постепенно гражданските права започнали да се даряват на западните провинции /Испания, Южна Галия и т.н./. Наборът на войската бил вече на доброволен принцип и понеже интересът на римските граждани, желаещи да постъпят на служба не бил особено висок, властите скоро започнали да свикват под знамената жителите на по-романизираните региони /Далмация, Галия/. Така в началото на 2 в. император Адриан заповядал да се приемат в легионите и провинциалите, с което започнала варваризацията на армията. Изгодите от обогатяване по време на война привличали последните повече от римляните. Вероятно през 2 в. около 70% от легионерите били от западните провинции. Преди да стане легионер доброволецът трябвало да получи препоръка от някой чиновник или член на семейството, намиращ се вече в армията. С този документ доброволецът отивал при "наборната комисия" /probatio/, съставена от офицерите на легиона. Проверявали се не само физическите, но и личните качества на наборника. Подборът бил прецизен, защото мощта на легиона зависела от всеки един войник. Новобранецът /tiron/ трябвало да е с минимален ръст 1,75 см., да разполага с прилична външност и да е физически здрав. Любопитното е, че италийците не се отличавали с висок ръст /средният им ръст бил 165 см./, така че за тях изискванията имали по-особен характер. След преминалите изпитания новобранецът /най-често на възраст около 18 години/ произнасял клетва /sacramentum/. Тя се отличавала от съвременната с религиозното си значение - била нещо като мистическа връзка между новобранеца и императора. Например клетвата от времената на Калигула гласяла следното:"Кълнем се в името на Юпитер Пазител, божествения Цезар Август и святата дева на отечеството, че ще бъдем доброжелателни към Гай Цезар Август и цялото му семейство и ще смятаме за приятели тези, които той определи, а за врагове - онези, които той определи за такива. На тези, които съблюдават клетвата, нека им се случват хубави неща, а на клетвопрестъпниците - обратното! Ако съзнателно не сдържа клетвата си, сега или в бъдеще, нека Юпитер Всеблаг Всемогъщ, божественият Август и всички останали безсмъртни богове ме лишат от родина, от безопасност и от всяко щастие!" Пропусналите годишната клетва могли дори да бъдат наказани със смърт. След полагането на клетвата бъдещият войник се записвал в легиона. Тук го разпределяли в някоя центурия, а неговите лични данни се нанасяли в списъците на подразделението. След това започвал изнурителният етап на обучението. Висшето командване, а и императорът стриктно следяли за състоянието на легионите и качеството на обучението. Първоначално то не било системно, но от началото на 1в. станало задължителен елемент от живота на всеки войник. Докато новобранецът не опознаел дисциплината и начина на водене на бой той не бил допускан в строя. Новобранецът не носел колан и по това се отличавал от останалите войници. Три пъти месечно легионерите марширували по 30 км. Войниците били обучавани да пазят строя и да извършват най-различни тактически маневри. Именно благодарение на високата строева дисциплина римският легион оставал непобеден на протежението на толкова столетия. Разбира се докато войниците постигнат съвършенство се похабявали доста лозови пръчки. Легионерите били обучавани да маршируват в два различни ритъма. 'Военната крачка' позволявала да се преодолеят 30 км. за 5 часа по равен терен. 'Удължената крачка' позволявала да се преодоляват над 35 км. за същото време. Строевото обучение било допълвано от физически упражнения, включващи скокове, бягане, мятане на камъни, борба и плуване. Новобранците се обучавали и на езда. Главното ударение обаче се правило върху построяването на лагера. За тази цел новобранците правели учебни лагери два пъти на ден - сутрин и вечер. По-късно започвало и обучението с оръжие. Мечът и щитът за тренировки били дървени, но два път по-тежки от стандартните: Отработвали се удари както с меч, така и с щит. Основата цел при упражненията била при нанасянето на удара дясната незащитена страна на войника да не се изнася прекалено напред. Отработвало се и хвърлянето на пилума. Следващият етап от обучението на новака се наричал аrmatura. Той получавал меч, един или няколко пилума. Провеждали се двубои между легионерите, като остриетата на мечовете били прикрити с дървени калъфи. Широко се използвал принципа за награда на победителя с двойна порция, а победеният получавал за храна овес вместо зърно. Иосиф Флавий описва упражненията като "безкръвни сражения или кървави тренировки". След завършването на този етап войниците се разделяли със статуса на новобранци и се вливали в състава на легиона. Въпреки това през останалия си период на военна служба ги чакали все същите упражнения. Кавалеристите се упражнявали в скокове с препятствия и атака срещу пехотата. Практиката по обучение била дотолкова характерна черта в римската армия, че дори Сенека отбелязал: "Войниците в мирно време отиват на поход, макар и не срещу враг, насипват валове, изтощават се с ненужна работа, за да им стигнат сили за необходимата...." Снаряжение След реформата на Марий различията във въоръжението между легионерите изчезнали. Към началото на 1 в. на територията на Империята се появили първите държавни фабрики за производство на оръжие и брони за армията. Строго еднообразие в произвежданата от тях продукция естествено не съществувало. Защитното снаряжение /arma/ на легионера се състояло от шлем, броня и щит. Шлем /gallea/ В навечерието на Империята, а и до края на управлението на Август, се използвал типичният за републиканския период шлем "Montefortino". Много наподобявал келтските шлемове. Той бил бронзов, с набузници, но задната козирка, защитаваща врата липсвала. На върха му ималo характерен шип, на който се крепял гребенът: От началото на 1 в., с появата на първите държавни оръжейници в Галия, започнало производството на два нови типа шлемове /под влияние на местните традиции/. Единият бил железен и се казвал Port /по мястото в Швейцария, където е открит/: Другият се наричал Coolus – кръгъл бронзов шлем със задна козирка. Този шлем се е използвал приблизително до средата на 1 в. в множество модификации, обозначени условно от съвременните изследователи с букви от латинската азбука. Най-разпространени били типове C и E. През 1 в. еволюцията на римския шлем се характеризирала с постепенно увеличаване на задната козирка. Появила се и козирка на челния дял на шлема, предпазваща лицето от низходящ удар. Към втората четвърт на 1 в. се появили и защитните надушни дъги. Понеже налице е явно келтско влияние върху направата на шлемове, затова те са наречени Императорско-галски тип. Характерното за тях е релефното изображение на вежда на фронталната част на шлема: Най-популярен e бил тип G, иначе вариациите са от А до I. Тип А - шлем непосредствено взаимстван от келтите още по време на цезаровите войни в Галия. Бил бронзов или железен, започнал да се произвежда през последната четвърт на 1 в. пр. н. е: Тип С, от първата четвърт на 1 в. /без надушни дъги и с малка задна козирка/: Тип G - най-разпространената модификация от средата на 1 век /с надушни дъги и по-масивна задна козирка/: Тип I - края на 1 -началото на 2 век: За закрепването на гребена в шлема били направени два отвора. Гребенът, направен от пера или косми, бил закрепен на специални държатели. Гребенът най-често се е носел на парад. Гребените на центурионите били закрепени напречно: Към средата на 1 в. се появява и другият характерен тип римски шлем - Императорско-Италийски /произвеждан от италийските оръжейници/. Подобен е на галския, но е без характерната за последния 'вежда' на фронталната част. Италийският тип сe е използвал широко през 2 в. до средата на 3 в. Тип В /появил се към 30-те години на 1 век/: Тип D /най-често използван към 100г./: Тип G, 2 в., открит в Хеброн /Израел/: Тип Н - с масивна задна и предна козирка, от края на 2 в. - началото на 3 в., е един от последните разновидности на Италийския тип/: Броня /Lorica/ Наричала се така, заради кожените ремъци /lorum/ от които някога е била съставена. При легионерите съществувала модата да покриват бронята си с оловни орнаменти, които й придавали по-помпозен вид. Римските войници използвали няколко вида броня: Lorica squamata /люспеста броня/ - кожената й основа била покрита с редове метални люспи. Широкото й използване придобило популярност при династията на Северите /в края на 2в./, вероятно във връзка с варваризирането на армията. Тя била тежка, трудна за поддържане и неудобна за носене. Сковавала много движенията на войника, но го защитавала надеждно от рани: Този тип бил разпространен повече сред центурионите, знаменосците и кавалеристите. През I век легионерите продължавали да носят lorica hamata. Състояла се от навързани метални нишки. Тя била с къси ръкави и не сковавала движенията на легионера. Ефективно защитавала от наранявания, но била трудна за поддръжка. тежестта й също не била за пренебрегване - 8-10кг. В началото на 1в се появяват нараменниците, осигуряващи двойна защита на рамото. Те били особено популярни при кавалеристите. Олекотената /5-6 кг./ и по-къса lorica hamata широко се използвала от помощните и смесените части /auxilia/, а също така и в източните легиони. Тя останала в обръщение до самия край на империята: От началото на 20-те години галските оръжейници преминават към производството на нов тип броня - lorica segmentata. Състояла се от железни пластини, скрепени помежду си със медни и кожени свръзки. Била по-лека от lorica hamata и осигурявала по-голяма подвижност и защита на войника /при удар не се впивала в тялото, поради по-голямата си еластичност/: Били познати няколко подтипа на тази броня: Corbridge A и B. Това били най-ранните варианти. Трудни за поддържане, поради големия брой детайли /около 40/, влизащи в състава им. Сегментите се закрепвали помежду си посредством ремъци и закопчалки или кукички с примки. Схема на Corbridge A: През 2 век се наблюдава тенденция към опростяване на детайлите на бронята. Сегментите стават по-малко на брой, но по-масивни, както е при тип Newstead: Tя се появява в края на 1 в. и се ползва до средата на 3 в. Тя е най-опростената и най-лесната за производство разновидност, по-малко компоненти /редукция на напречните пластини от 8 до 6/. Максимално опростени са и детайлите, защитаващи рамото - шестте малки и отделни раменни пластини са заменени от една масивна раменна такава, и 5 по-малки, разполагащи се над нея. Те са свързани помежду си с примки, гарантиращи по-голяма устойчивост, но и сковаващи до известна степен движенията на легионера. Това била финалната разновидност на lorica segmentata. В началото на 3 в. отново започва масовото използване на lorica hamata и lorica squamata. Arm manica - в края на първи век се появява броня, защитаваща дясната ръка на легионера, изложена на риск при мятането на пилума или мушкането с гладиуса. Тя се състояла от съчленени върху кожена основа метални пластини, прикрепени с ремъци към ръката: Вероятно била заимствана от гладиаторите. Щит /scutum/ В края на 1 в. пр. н.е той бил елипсовиден и извит, отлично прикриващ воина. За направата му били използвани брезови или тополови дъски, разположени в три слоя, отгоре покрити с волска кожа. Вътрешният слой бил перпендикулярен на външния, което придавало по-голяма здравина на щита: Щитът бил с размери 1,25 на 0,8м. Тежал от 5 до 7 кг. В средата на щита била разположена желязна изпъкналост - umbo. От вътрешната страна на щита имало вдлъбнатина, където се съхранявали личните записи на легионера – име, номерът на легиона. Краищата на щита били облицовани с медни или железни листове. На лицевата част на щита обикновено било изобразявано някакво животно или митична фигура - талисман, предназначен да предпази владетеля му. По време на поход, за да се защити от влага, щитът бил държан в кожен калъф. Щитът се използвал не само като прикритие от удари, но и за нанасянето на такива. При обучението легионерите се тренирали да нанасят удари с желязната изпъкналост /umbo/, а също и с ръбовете на щита –за да извадят противника от равновесие. В началото на 1 в. формата на щита се променя – от овална в правоъгълна, със заоблени ъгли. По-късно /към последната четвърт на 1 в./ ъглите стават правоъгълни. Един от последните модели на скутум, намерен край Дура Европос /Месопотамия/ - средата на 3 в. В началото на 3 в., във връзка с все по-голямото варваризиране на армията и щитовете на легионерите стават овални и плоски. Меч /gladius/Мечът, използван от римляните е взаимстван от малко по-дългия gladius hispaniensis - след края на Втората Пуническа война. Той бил железен със скъсяващо се към върха 50-60 см. острие. Тактиката на римляните се състояла в това да мушкат врага под прикритието на големите си щитове. В началото на 1 в. гладиусът претърпял някои изменения – дължината му намаляла от 55 до 45 см. Острието му от постепенно стесняващо се, се видоизменило в такова с паралелни краища, а заострената част станала по-къса: Познати са няколко разновидности на гладиуса, означени според местата на намирането им: Различавали се по дължината си и дължината на върха. Най-дълъг бил тип "Маinz" /55 см./ с тегло 1,5 кг., а върхът му бил дълъг от 6,25 до 7,5 см. Тип "Fulham" бил с по-тънко острие, а скъсяващата се част била по-дълга. Тип Pompeii /от втората половина на I в./ бил 45 см, върхът му бил най-къс - 5 см., а самият меч тежал около 1 кг. Съвременна реконструкция на различните типове гладиуси: През лявото си рамо легионерите носели превръзка – balteus на която били закрепени ножниците. Така мечът се разполагал отдясно и войникът можел да го извади, без да променя положението на щита: В началото на 1в. легионерите още използвали камата /pugio/. Тя била носена на колана – cingulum от лявата страна. През 2 в., съдейки по барелефите от колоната на Траян тя вече не била в употреба сред легионерите, а само сред офицерите. Копие /pilum/ Pilum: дължина дo 2 м., тегло - 2-3 кг. Това интересно оръжие вероятно дължи произхода си на самнитите - основните римски противници в Южна Италия. При направата му върхът на копието се калявал, а дръжката нарочно била изготвяна от по-мек метал. Тактиката на римляните била при хвърляне да се пробие щитът на неприятеля. Тогава мекият метал се изкривявал, копието засядало и лишавало врага от възможност за маневриране. Най-често последният захвърлял щита си и оставал неприкрит пред приближаващите римляни. Пилумите през 1 в. са два – по-лек /за мятане на по-дълга дистанция/ и по-тежък. След 80-те години започва използването само на тежки пилуми. Пилуми / този долу вляво е най-тежък/: Облекло Облеклото на легионера се е състояло от вълнена дреха /tunica/ с къси ръкави, върху която се носела бронята: Цветът на туниката е изобразяван най-често като червен, но заради скъпата боя само преторианските туники били най-вероятно боядисани в червено. Над туниката римляните обикновено слагали кожена дреха - subarmаlis, предпазваща тялото на боеца от доспеха: Римските войници носели плащ /sagum/: a по-късно, за защита от студа и дъжда било използвани наметало /paenula/ с качулка: Paenula На шията слагали шал или кърпа /focale/, за да не я нарани доспехът. Военният плащ на пълководеца /paludamentum/ бил пурпурен със златна бродерия: Панталоните /braccae/ били заимствани от галите. Носели били предимно от северните легиони и стигали до подбедрицата: Иначе за защита от студа обвивали краката с превръзки /fasciae/. Обувките се казвали калиги /caligae/ - това били невисоки завръзващи се полуботуши, оставящи пръстите свободни. Личен багаж След реформата на Марий обозът бил значително съкратен за сметка на увеличаване на товара, носен от всеки легионер. Той носел вече не само оръжието си, но и строго определен набор от предмети. Така тежестта на товара, пренасян от всеки войник била около 23 килограма. Така натоварените легионери получили саркастичния прякор "mulus Marianus" - мулетата на Марий. Но съкращавайки обоза, Марий направил армията по-маневрена. Товарът /sarcinae/ бил пренасян на дървен прът /furca/. Основният инвентар на всеки легионер бил: плащът /sagum/, лични вещи - сложени в кожен чувал, брадва /dolabra/, въжета, кошница: Войниците носели и тридневен хранителен запас /cibaria/ - несмляно зърно, съдове за варене на храна /vasa/, колове /vallus/ за укрепване на лагера, сърпове и др. В манерките, за по-добро утоляване на жаждата сипвали т. нар. posca - смес от вода и оцет. Шестът с екипировката бил носен в лявата ръка. С дясната ръка легионерът носел пилумите. На рамото бил закачен щитът, покрит с кожен калъф: Според съвременните изчисления и експериментални възстановки легионерът е влачил на плещите си тези предмети в килограми: ленена туника - 0, 55 кг вълнена туника - 1, 1 кг калиги - 1, 3 кг броня - 8, 3 кг 2 колана (цингулум) - 1, 2 кг меч с кания - 2, 2 кг кама /пугио/ с кания - 1, 1 кг шлем с пера - 2, 1 кг щит - 9, 65 кг пилум - 1, 9 кг --------------------------------------------------- Приблизително 29, 4 кг Освен тежестта на допълнителен багаж (sacrina), който носил всеки войник била около 18, 4 кг. В него влизали: калъф за щит - 1, 85 кг манерка с вода или винен оцет около 1, 3 л вместимост - 2, 55 кг бронзово котле - 0, 85 - 1, 65 кг бронзов черпак - 0, 65 кг кожена чанта с дребни предмети (лъжица, нож, чукче, колани, лампа, личен багаж) - 3 кг плащ, шал, панталони, резервна туника - 3, 9 кг и furca: дървената пръчка, на която била закачената sacrina - 1, 9 кг. Общо: облекло, оръжие, снаряжение - 29, 4 кг походен багаж - 18, 4 кг ----------------------------------------------------- - 47, 9 кг По-тежките предмети били превозвани от обоза /impedimenta/. Те били натоварени на мулета и коне. Отговаряли за обоза служители - calones. В обоза били включени резервно оръжие, хранителни припаси, палатки /papilio/, обсадни машини /те се пренасяли в разглобен вид върху мулетата/. Преди битката обозът бил поместван в лагера, под охраната на няколко подразделения.

Военна дисциплина, наказания и награди Нито една друга антична армия нямала такава строга дисциплина. Основният й императив бил безусловното изпълнение на заповедите. Поддържането на строг ред било възможно благодарение на заетостта на войниците дори и в мирно време. Те строяли пътища, акведукти, градове, допринасяйки за романизацията на провинциите повече от която и да е било административна институция. Военните закони наказвали със смърт не само за дезертьорство и изоставяне на строя по време на бой, но и за напускането на поста, загуба на оръжието, кражба и лъжесвидетелстване. Ако провинението било извършено от цялата манипула или легиона, можело да се прибегне и до най-тежкото и позорно наказание - децимацията. По жребий бивал екзекутиран всеки десети войник. По-незначитените провинения санкционирали с понижение в званието, намаляване на заплатата, тежък физически труд, телесни наказания. Поощренията също били разнообразни - похвала, повишаване в чина, увеличаване на възнаграждението и дела при раздялата на трофеите, освобождаване от лагерна служба. Заслужилият войник бил награждаван и със златни или сребърни гривни /armillae/. Съществували и специфични награди за различните родове войски - верижки /torques/ за конниците и златни или сребърни фалери с изображение на боговете или императора /за пехотинците/ носени върху бронята: Трибуните и центурионите били награждавани с копие без острие /hasta pura/ и личен вексилум. Висшата награда за проявената доблест бил венецът /corona/. Corona obsidionalis - направена от трева и дарявана на генерала, който се е притекъл на помощ на обсадения гарнизон и е разкъсал вражеската обсада. Corona civica - направена най-често от дъбови листа - давала се за спасяване на гражданин /войник/. Corona navalis - златна корона, давана на първия стъпил на вражески кораб. Corona muralis - златна корона, давана на първия легионер, качил се на неприятелската стена. Corona vallaris или castrensis - златна корона, давана на първия, стъпил на неприятелския вал. Най-почетният бил лавровият венец - знакът на триумфатора - corona triumphalis: Наградите се раздавали на войниците пред цялата войска. В чест на пълководеца извоювал победа срещу по-маловажен противник /роби, пирати, бунтовни племена/, без особена опасност за държавата или армията, на победителя могла да бъде присъдена овация, понякога съпровождана с благодарствен молебен в храмовете /supplicatio/. Но висшата награда за всеки военачалник се явявал триумфът - тържественото шествие в Рим. Триумфът се присъждал, когато била спечелена категорична кръвопролитна победа, в следствие на която врагът бил напълно унищожен или подчинен и били завоювани нови територии. Правото да бъде триумфатор имал само носителят на върховна военна власт /imperium/. Затова през 1-2 в. триумфите били празнувани от императорите, които били и върховни главнокомандващи, а победоносните им пълководци получавали триумфални отличия. По традиция до деня на триумфа пълководецът оставал извън градските стени. В уречения ден той, съпроводен от тържествено шествие навлизал през триумфалната порта по посока на Капитолия: Улиците били украсявани с венци, а храмовете - отворени. Зрителите приветствали победителя с викове, а войниците пеели песни. Шествието било оглавявано от висшите магистрати и сенаторите, следвали музикантите, след тях карали трофеите, плячката и картини на покорените градове и народи. След това минавали жреците, водещи бели бикове за жертвоприношението и по-знатните военопленници. Триумфаторът, съпровождан от ликтори, музиканти и певци, стоял в златна колесница, теглена от четири бели коня. Облечен бил в пурпурна туника /tunica palmata/ и пурпурна, украсена със златни звезди тога /toga picta/. В ръцете си държал скиптър от слонова кост, със златен орел на върха и лаврово клонче. Отзад в колесницата стоял роб, който придържайки лавровия венец над главата на победителя му нашепвал - "Memento mori" /Помни че си смъртен/. Шествието завършвали войниците с лаврови отличия и всички наградни знаци по тях, които викали "Io triumphe" или пеели песни, понякога и с доста нецензурно съдържание по адрес на победителя. Например на галския триумф на Цезар войниците подвиквали - "Римляни, крийте жените си - водим у дома плешивия развратник". Достигайки храма на Юпитер пълководецът поставял трофеите при статуята на бога, произнасял благодарствена молитва, извършвал жертвоприношение и раздавал награди на войниците. Следвало пиршество. През периода на Републиката пленените военачалници или царе често били екзекутирани, но императорският Рим изоставил тази традиция и им дарявал помилване. В чест на победоносния пълководец били издигани паметници /tropaea/, първоначално от претопеното вражеско оръжие, а после от мрамор или мед. Строени били колони и триумфални арки: Заплата и хранителен режим За службата си в армията легионерът редовно получавал заплата /stipendium/. За първи път заплатата била установена от Цезар /226 денария/, тъй като допреди него нямало определена фиксирана сума на възнагражденията. След 150 години Домициан отново я увеличил. А след още сто години заплатата пак била повишена. Центурионите получавали два пъти повече от легионерите, като заплатите били изплащани на всеки 4 месеца. Пехотинците от помощните войски получавали три пъти по-малко от легионера, а кавалеристът - 2 пъти по-малко. Големи възнаграждения и подаръци /donatives/ се давали на войниците след победи или при възкачването на престола на нов император /затова през трети век честата смяна на властта станала доходен бизнес/. Това правело службата в легиона доста привлекателна. Войниците трябвало сами да си плащат за прехраната, облеклото, оръжието /с намаления естествено/. Освен това трябвало да заделят пари и за "новогодишния обяд" на трибуните и центурионите, а също и за "погребалния фонд". Част от парите неизбежно отивала за рушвети. Нито един император не могъл да премахне "традицията" да се плаща на центуриона за предоставяне на отпуска. Отдавайки "на кесаревото на кесаря" на бойното поле, центурионът си взимал "центурионовото" в лагера. Половината от всяко възнаграждение се съхранявало до деня на отставката на войника. За съхранението му отговаряли знаменосците. За храна войниците получавали месечно зърно и сол. Зърното се смилало с ръчни мелници и от тестото се изпичал хляб. Само служещите във флотата получавали хляба опечен /на кораба паленето на огън било опасна работа/. Месото играело второстепенна работа. Зеленчуците, плодовете и другите храни се давали само при недостиг на зърно. Провинциите били длъжни да предоставят храни и пари за издържане на гарнизоните. При поход провинциите предварително се запасявали провизиите. Главният интендант на войската бил квесторът /quaestor/, отговарящ за стопанството и касата на войската. Той командвал ковчежниците и писарите. Култове Религията и култовете оказвали силно влияние върху живота на древните, особено върху военните. Като всеки римски гражданин и те почитали Юпитер, Юнона и Минерва. Обект на поклонение били и орлите на легионите. Оттук водят началото си и почестите, оказвани на знамената във всички армии по света. Напълно естествен за войниците бил и култът към императора, който бил не само върховен главнокомандващ, но и върховен жрец /Pontifex Maximus/. Рожденият ден и победите на императора се почитали винаги. От 14 г. била създадена жреческа колегия за почитане на обожествения Август. Жреческите колегии се деляли на различни "подразделения". Понтифиците отговаряли за жертвоприношенията и следяли за правилността на изпълняваните ритуали. Авгурите, харуспиците и сибилините тълкували предзнаменованията. Освен традиционните жречески съсловия възниквали и други. Римляните се отличавали с търпимост по отношение на другите религии и в Римския пантеон прониквали доста божества /особено от Мала Азия и Египет/. Някои от иноземните култове се разпространили по цялата империя /култът към Кибела, Изида, Митра/. Освен традиционните богове всеки войник си имал бог-покровител. Изборът бил практически безкраен /от общоприетите до местните божества/. Най-голямо разпространение получил култът към сирийския бог Митра /аналог на Юпитер Долихен/, символът на който бил Слънцето. Култът към Sol Invictus /непобедимото Слънце/ бил изповядван и от императорите, които се отъждествявали с него: Голяма роля играели и различните суеверия, страхът от магия, уроки и поражение били в ежедневието на войниците. За предотвратяването им последните носели амулети. За благодарност към боговете били издигани паметници на мястото на битката, извършвали се жертвоприношения, част от плячката се посвещавала на храмовете. Птиците се считали за вестители на боговете, затова по поведението им често се правели предсказания /този ритуал бил взаимстван от етруските/. С това се занимавали авгурите: Те наблюдавали за височината на полета и по него определяли дали поличбите са благоприятни. Също така се грижели и за свещените кокошки. Това бил интересен обичай: преди битка се пускали кокошки да кълват просо; ако кокошките кълвяли настървено - победата била сигурна; ако пък отказвали да ядат - нещата отивали на зле. Колегията на харуспиците пък гадаела по вътрешностите на жертвеното животно. Особено бил важен черният дроб. Ако последният бил засегнат от някаква болест - поличбите били лоши. В зависимост от това в коя област на черния дроб се наблюдавала аномалия, се правело съответното предсказание. Срокът на служба Veterani били войниците, които след изтичането на срока на службата оставали във своя легион. Първоначално легионерът служил 16 години. След това за четири години минавал в разред ветеран. До окочателното уволняване ветераните влизали в състава на самостоятелни отряди със собствени знамена /оттам и наименованията - vexillarii, vexilla veteranorum/. При необходимост те били длъжни да участват във военни действия. Стремейки се да съкрати разходите за уволняване на войниците, Август увеличил срока на служба до 20 години плюс 5 години като ветеран. За войниците от помощните войски срокът на служба достигал до 30 години. След завършването на службата си, ветеранът излизал в пълна оставка /missio honesta/. Отслужилите войници /emeritus/ бил заселвани в колонии. Ветераните се ползвали с редица привилегии. Те били освободени от някои данъци, имали редица облаги при започването на търговска дейност например. Помощните войници получавали и римско гражданство. Официално нито легионерите, нито оксилариите не могли да се женят легално. Постъпването в легиона се считало за форма на развод. Фактически обаче войниците сключвали бракове, от юридическа точка незаконни, но властите се съобразявали с това. Така че войникът можел спокойно да остави на жена си имуществото, дори и само със устно заявление. Статусът на децата бил обаче проблемен. Ако легионерът се женел за неримлянка, децата му също не получавали римско гражданство. Синовете на легионера ставали римски граждани само ако постъпели на служба в легиона. През 197 г. император Септимий Север легализирал браковете на войниците. При оставката си войникът получавал документ /diploma/ - две съединени бронзови плочки с имената на командира, подразделението и свидетелите на прощалната церемония: Ветеранът получавал и солидно възнаграждение /praemia militiae/. През първи век паричните суми били заменени от раздаване на земя, като войниците избирали в коя провинция да се заселят. Много често войниците, служили в един легион, се заселвали в една колония /обикновено на територията на която служили/. Това било оптимално решение за властите, защото при нужда жителите на колониите могли да подсилят местните войски. Разположението на войските Общата численост на армията била недостатъчна за отбраната на обширните граници на империята. Затова от първостепенна важност било разпределението на силите. Още при Юлий Цезар /46-44г. ВС/ легионите били изведени от Италия и разположени на "горещите точки" - където съществувала опасност от вражеско нахлуване. На най-застрашените от нашествие територии Рим разполагал конни отряди от наемници и оксиларии. Легионите съставлявали стратегическия резерв и се намесвали само в краен случай. Разположението на легионите при имп. Тиберий: През 1 в. основното внимание на императорите било приковано към Рейн, където били съсредоточени около 100 000 войници в това число и 8 легиона. През последвалите 2 века проблемните региони променяли локализацията си. При император Траян /98 - 117г./ стратегическото значение на тази граница постепенно отслабнало и там се намирали едва 45 000 войници. Центърът на тежестта се преместил по поречието на Дунав, във връзка с водените там Дакийски войни: През 107 година там се намирали приблизително 111 000 войници. Пет легиона се намирали в Мизия, три - в Дакия, 4 - в Панония. Срещу партите в Сирия били съсредоточени 3 легиона /+ още два формирани при управлението на Флавиите/. След завладяването на Арабия /106г./ един легион бил изпратен и в тази провинция. В провинции като Испания, Северна Африка и Египет, сравнително отдавна присъединени към империята легионите били с непълен състав. От "второстепенните" региони изключение правела Британия. Там били разположени три от петте легиона, участвали в завладяването на острова. Британците били покорени сравнително скоро и там от време на време избухвали въстания. В Галия /откакто тя получила статут на провинция през 16г. ВС/ при необходимост пращали испански или германски легиони. Формиране и разформиране на легиони След победата си над Марк Антоний, Август съкратил драстично броя на легионите от 60 на 18. Но кампанията му по разширяването на империята до естествените речни граници /Рейн и Дунав/ наложила увеличаването на числото на легионите до 28. През 9 г. три римски легиона /LEG XVII, LEG XVIII и LEG XIX/ били унищожени в Тевтобургската гора и така броя им към края на управлението на Август достигнал 25. При Калигула били създадени два легиона - LEG XV PRIMIGENIA и LEG XXII PRIMIGENIA /посредством разделянето на две на съществуващи легиони/. Броят на регулярните части станал 27. В края на управлението си Нерон набрал още два легиона /LEG I ITALICA и LEG I ADIUTRIX/, формирани от моряци, а Галба създал Legio VII Gemina. Така количеството на легионите достигнало 30. След гражданските войни през 69г. и бунта на батавите Веспасиан разформирал четири германски легиона / Legio IIII Macedonica, Legio I Germanica, Legio XV Primigenia и Legio XVI Gallica/ и на тяхно място създал три /Legio IIII Flavia Felix, Legio XVI Flavia Firma и Legio II Aduitrix/. По времето на Домициан през 82 г. бил създаден Legio I Minervia, формиран в Кападокия. В резултат на дакийските войни, които водил императорът, през 86 г. Legio V Alaudae бил унищожен, а през 92 г. съдбата му последвал и Legio XXI Rapax. За продължението на дакийската си кампания, Траян формирал Legio II Traiana Fortis и Legio XXX Ulpia Victrix. Броят на легионите отново достигнал 30. При въстанието на Бар Кохба през 132 г. били унищожени Legio XXII Deiotariana и Legio IX Hispana. Марк Аврелий през 165 г. набрал два Италийски легиона /Legio III Concors Italica и Legio II Italica Pia/, за да се справи с квадите и маркоманите /така легионите отново станали 30/. През 197 г. Септимий Север формирал три Партски легиона /Legio I Parthica, Legio II Parthica и Legio III Parthica/ при завладяването на Месопотамия. Общото количество легиони в Империята достигнало 33 и се запазило до началото на управлението на император Диоклециан. Дислокация на римските легиони през 2 - началото на 3 век: (1) VI Valeria Victrix: Eburacum, Britannia (2) XX Valeria Victrix: Deva, Britannia (3) II Augusta: Isca, Britannia (4) XXX Ulpia: Castra Vetera, Germania inferior (5) I Minerva: Bonna, Germania inferior (6) XXII Primigenia: Mogontiacum, Germania Superior (7) VIII Augusta: Argentoratum, Germania Superior (8) III Italica: Regina Castra, Raetia (9) II Italica: Lauriacum, Noricum (10) X Gemina: Vindobona, Pannonia Superior (11) XIV Gemina: Carnuntum, Pannonia Superior (12) I and II Adiutrix: Brigetio and Aquincum, Pannonia inferior (13) IV Flavia and VII Cladia: Viminacium, Moesia Superior (14) V Macedonica: Potaissa, Dacia (15) XIII Gemina: Apulum, Dacia (16) I Italica: Oescus Moesia inferior (17) XI Claudia: Durostorum, Moesia inferior (18) XV Apollinaris: Satala, Cappadocia (19) XII Fulmiata: Metilene, Cappadocia (20) I Parthica: Singara, Mesopotamia (21) II Parthica: Mesopotamia (22) III Parthica: Rhesaena, Mesopotamia (23) IV Scythica: Zeugma, Syria Propper (24) XVI Flavia Firma: Syria Propper (25) III Gallica: Phoenicia (26) X Fretensis: Jerusalem, Palestina (27) VI Ferrata: Raphanea, Palestina (28) III Cyrenaica: Petra, Arabia (29) II Traiana: Alexandria, Egypt (30) III Augusta: Lambaesis, Africa (31) VII Gemina: Leon, Hispania Пълен списък на римски легиони от ранноимперския период до 3-ти век, годината на създаването им, техния символ, и базирането им LEG I ADIUTRIX формиран от моряци по времето на Нерон през 68 AD. Символи: Козирог, Пегас. (Brigetio, Pannonia Inferior) LEG I GERMANICA формиран през 48 BC от Цезар (Испания, по-късно Cologne, Germania Inferior). Символ: Бик. Разформиран от Веспасиан след бунта на батавите през 69 AD, като негови части влизат в състава на Legio VII Gemina. LEG I MINERVIA формиран от Домициан през 83 AD за войната с даките. Посветен на Минерва. Символи: Минерва, овен. (Bonna, Germania Inferior) LEG I ITALICA формиран от Нерон през 66/67 AD, Символи: Глиган, бик. (Novae, Moesia Inferior) LEG I PARTHICA формиран през 197 AD от Септимий Север за война с партите. Символ: Кентавър. (Singara, Moesopotamia) LEG II ADIUTRIX формиран от Веспасиан през 70 AD от моряци. Символи: Глиган, Пегас. (Aquincum, Pannonia Inferior) LEG II AUGUSTA формиран от Август 43 BC(?). Символ Козирог, Пегас. (Isca, Britannia) LEG II ITALICA PIA формиран от Марк Аврелий през 165 AD. Символи: Капитолийската вълчица, козирог. (Lauriacum) LEG II Parthica формиран от Септимий Север през 197 AD. Символ: Кентавър. (Alba до Рим) Участвал в походите срещу партите при Север, Каракалла и Юлиан. LEG II TRAIANA FORTIS формиран през 105 AD от Марк Улпий Траян за войната с даките. Символ: Херкулес. След края на войната прехвърлен в (Alexandria, Aegyptus) LEG III AUGUSTA формиран през 43 BC от Август. Символ: Пегас. (Lambaesis, Africa) LEG III CYRENAICA формиран през 36 BC от Марк Антоний. (Nicopolis, Aegyptus; след 106 AD Bostra, Arabia Felix) LEG III CONCORS ITALICA формиран от Марк Аврелий през 165 AD за войната му с квадите и маркоманите. Символ: Щъркел. (Castra Regina, Raetia) LEG III GALLICA формиран от Цезар през 49 BC Символи: Бик, телец. (Raphanea, Syria) LEG III PARTHICA формиран от Септимий Север през 197 AD. Символ: Бик. (Rhesaena, Mesopotamia) LEG IV MACEDONICA формиран от Брут през 48 BC. Символи: Бик, Козирог. Първоначално разположен в Mogontiacum, Germania superior. Реоформен от Веспасиан след въстанието на батавите през 70 AD в LEG IIII FLAVIA FELIX. Символ: Лъв. Пренасочен в Singidunum, Moesia Superior. LEG IV Scythica формиран от Марк Антоний през 42 BC за война срещу партите. Символ: Козирог. (След 30 BC - в Moesia, след 62 AD - Zeugma, Syria) LEG V ALAUDAE формиран от Цезар през 52 BC. Символ: Жерав, слон. (Vetera, Germania Inferior). Според едни източници след бунта на батавите през 70 г. е бил разформиран от Веспасиан, а според други - бил унищожен през 86 г. в Дакия. LEG V MACEDONICA формиран през 43 BC вероятно от Август. Символ: Бик. (Oescus, Moesia, след това Potaissa, Dacia, aслед 274 г. отново в Oescus) LEG VI FERRATA формиран от Цезар през 52 BC. Символи: Бик, Капитолийска вълчица. Сведения за него имаме до управлението на император Филип Арабина /средата на 3 век/. (Raphanea, Syria) LEG VI VALERIA VICTRIX формиран от Август през 40/41 BC. Символ: Бик. (Испания, а след 119 AD - Eburacum, Britannia). Другото му име е Hispaniensis. LEG VII CLAUDIA формиран от Цезар през 58 BC. Първоначално носел името Paterna или Macedonica. Символ: Бик. (Viminacium, Moesia Superior). Пълно название Claudia Pia Fidelis. LEG VII GEMINA Felix формиран от Галба през 68 AD. След 70 г. в състава му влизат части от разформирания LEG I GERMANICA. (Leon, Hispania) LEG VIII AUGUSTA формиран от Цезар през 59 BC. Символ: Бик. (Argentorate, Germania Superior). Нарича се още Gallica. LEG IX HISPANA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Бик.(Pannonia, след 43 AD Eburacum, Britain, след 120 AD заминава на изток). Вероятно унищожен в по време на въстанието на Бар Кохба /135 AD./ или по време на управлението на Марк Аврелий /160 AD./ LEG X GEMINA формиран от Цезар през 59 BC под името Legio X Equestris. Получил наименованието си по времето на Август от сливането на два легиона /след битката при Акциум/. Символ: Бик.(Nijmegen, по-късно Vindobona, Pannonia Superior) LEG X FRETENSIS формиран от Август през 40/41 BC. Символи: Бик, глиган, галера. (Syria, Jerusalem, Judea) LEG XI CLAUDIA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Нептун. Преименуван от Клавдий заради лоялността си към него като Claudia Pia Fidelis. (Durostоrum, Moesia Inferior) LEG XII FULMINATA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Мълния. През 66 г. бил разгромен в Юдея и дори загубил орела си, но не бил разформиран.(Raphanea, Syria; след 71 AD Melitene, Cappadocia) LEG XIII GEMINA формиран от Цезар през 57 BC. След Акциум реоформен от Август посредством сливането на два легиона. Символ: Лъв. (от 45 AD - Poetovio Pannonia, след 89 AD - Apulum, Dacia, след 275 AD - Ratiaria, Dacia Ripensis). LEG XIIII GEMINA MARTIA VICTRIX формиран от Август през 41 BC. Образуван от сливането на два легиона. Символ: Козирог. (Mogontiacum, Germania Superior; oт 43 AD в Britannia; от 92 AD - Carnuntum, Pannonia Superior) LEG XV APOLLINARIS формиран от Цезар през 53 BC. Символ: Аполон. (Carnuntum, Pannonia, по-късно в Satala, Cappadocia) LEG XV PRIMIGENIA формиран през 39 AD от Калигула. Символ: Фортуна (Vetera, Germania) Разформиран от Веспасиан след бунта на батавите през 70 AD. LEG XVI GALLICA формиран през 41/40 BC от Август и реформиран от Веспасиан в LEG XVI FLAVIA FIRMA през 70 AD след потушаването на бунта на батавите. Символ: Лъв. (Mogontiacum, Germania inferior; след 70 AD Samosata, Commagene) LEG XVII формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XVIII формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XIX формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XX Valeria Victrix формиран от Август през 31 BC. Символ: Глиган. (Ara Ubiorum = Cologne Germania, след 43 AD Deva, Britannia) LEG XXI Rapax формиран от Август през 31 BC. Символ: Козирог. (Castra Vetera, по-късно Vindonissa, Germania Superior). Прехвърлен на Дунав за войната с даките и сарматите, този легион бил унищожен от последните по времето на Домициан през 92 г. LEG XXII Deiotariana формиран през 25 BC от Дейотар в Галатия. Първоначално бил в помощните войски, но след унищожението на 17, 18 и 19 легион му бил даден статут на легион под номер 22. (Nicopolis, Aegyptus) Унищожен по време на въстанието на Бар Кохба през 132 AD. LEG XXII PRIMIGENIA формиран oт Kалигула през 39 AD. Символ Козирог. (Nijmegen, по-късно Mogontiacum, Germania Superior) LEG XXX ULPIA VICTRIX формиран от Траян през 105 AD за войната с даките. Символи: Юпитер, Нептун, козирог. (първоначално в Pannonia, по-късно Vetera, Germania Inferior).

Помощни войски /Аuxilia/ През 1 в. това били отделни отряди, набирани в провинциите, използващи националното си оръжие и командвани от собствените си вождове. Всяка провинция е била длъжна да осигурява за римската войска определено количество оксиларии. Към средата на 1 в. – началото на 2 в. тези отряди получили по-единна организация и минали под командването на римските офицери. В битката помощните войски прикривали фланговете на легионите. Те били организирани в пехотни кохорти, кавалерийски alae и в смесени кохорти. Формирали се и помощни кохорти само от стрелци. Към помощните войски спадали и наемните войски – cohortes mercennariae – балеарски прашкохвъргачи, критски стрелци, нумидийски конници и пелтасти и др. Имало и т. нар. нестроеви отряди - numeri, съставени от съюзнически варварски бойци, групирани по етническа принадлежност и използващи националните си оръжия /например сирийски конни стрелци/. На най-голяма почит се радвали помощните кохорти, набрани измежду римски граждани и доброволци от Италия (cohors voluntariorum civium Romanorum), въведени в армията още от Август, които имали същото заплащане като това на легионерите. Всяка спомагателна кохорта или ала имала собствен номер и наименование, сочещо типа и произхода на подразделението напр.: Cohors I Afrorum. Също така в названието понякога влизало и името на военачалника, който го командвал – при Тацит е описана вспомагателна ala, командвана от някой си Себосий – Ala Gallorum Sebosiana. Пехотни помощни кохорти /Cohortes peditаta/ Съставени били от 6 центурии от по 80 човека, така че всяка кохорта се състояла от 480 войника /също както и при легионната такава/. Такова подразделение се наричало quingenaria /което означава – 500 човека/. Във втората половина на 1в., когато били увеличени първите кохорти на легионите, се появили и помощни кохорти с удвоен състав /1000 човека/. Наричали се milliaria /хилядни/ и били съставени от 10 центурии. Помощните кохорти, съставени от римски граждани, били командвани от трибун. Пехотните кохорти квингенарии, били под командването на префект, назначаван обикновено от губернатора на провинцията. Хилядните кохорти били командвани от трибуни. Те били назначавани предимно от императора. Центурионите на оксилариите нямали такава ясна йерархия, както при легионите, въпреки че при тях също имало главен центурион принцепс. Всяка кохорта имала и собствени принципали - сигнифери, вексиларии. Въоръжението и бронята на оксилариите към края на 2 век започнало постепенно да се доближава до това на легионерите. Пехотинците носели ризница /lorica squamata или lorica hamata/, която в последствие била заменена от така характерната за легионерите lorica segmentata. Шлемът им /железен или бронзов/ наподобявал на този на легионерите, но бил по-опростен и без украси. Главният отличителен белег на оксилариите бил овалният плосък щит /clippus/. Имало обаче някои кохорти, използващи scutum – cohors Hispanorum scutata. За нападателно оръжие служели две копия /lancea/ и меч /gladius/.Наемниците ползвали традиционното си оръжие: Прашкохвъргачите /funditores/ се набирали предимно от Балеарските острови. Служели си с прашка /funda/. Използвали камъни или изляти от олово снаряди /glandes/. Не носели броня. Стрелците /sagittarii/ идвали главно от източните провинции /Сирия, Крит/. Те носели дълги ризници, били въоръжени с лък /arcus/, и колчан със стрели: Помощна кавалерия Функцията й била да прикрива фланговете на легиона от непосредствена атака и да преследва бягащия противник. Освен това тя разузнавала за засади и била използвана за предаване на съобщения. Римляните не ценяли много конницата, разчитайки изцяло на ударната мощ на легиона. Затова при сблъсъка на Рим с народи, прекрасно владеещи конната тактика /парти, сармати/, недостатъците на неговата кавалерията веднага проличавали. Проблемът се състоял в това, че римляните така и не се научили да използват кавалерията като специфичен род войска. Въпреки че не била на особена почит, конницата достойно се справяла със възлаганите й задачи по поддръжка на легионите и охраната на границите на империята. През I в. основните подразделения на помощната кавалерия били алите, наброяващи 500 човека /ala quingenaria/; съставени от 16 турми /всяка от по 30 конника/. Към 70-те години на I в. се появили и ala milliaria, съставени от 24 турми, всяка от които наброявала до 40 кавалериста. Кавалерийските али били подчинени на префекти /praefectus equitum; а по-късно – praefectus alarum/. Префектът можел сам да си избира помощник /субпрефект/ – ставащ втори в йерархията след него. Във всяка турма имало трима декуриони, командващи съответно трите й декурии. Един от тях командвал цялата турма. От декурионите в цялата аla един /decurio princeps/ се считал за най-главен. Стъпка по-ниско стояли duplicarius /на които им било плащано двойно/ - аналог на optio в легионната пехота; и sesquiplicarius /който получавал 1, 5 пъти по-висока заплата от обикновения служещ/. В турмата също имало curator, който се грижел за конете. Тръбачите в конницата се казвали luticines – от името на инструмента lituus, с който били предавани командите: Турмата си имала знак, носен от signifier, а знамето на цялата ala /vexillum/ било носено от vexillifer. Римски кавалеристи от края на 1 в.: От средата на втори век символът на алите станал драконът /draco/, взаимстван по всяка вероятност от сарматите. Конникът бил защитен от плетена или люспеста ризница и железен шлем. Те били по-разнообразни по украса от тези на лeгионерите. Декурионите и знаменосците носели маски, закриващи лицата им: Щитът бил плосък, както при пехотните части - овален или шестоъгълен. Копията били два типа: къси за хвърляне - lancea и по-дълги /hasta/ - за нанасяне на удари. Мечът се наричал spatha и бил по-дълъг от гладиуса /70-95 см./. В края на 1 в. по поречието на р. Дунав се настаняват сарматските племена на аорсите и роксоланите, разполагащи с тежка кавалерия – катафрактите. Те са били нещо като праобраз на средновековните рицари. Цялото им тяло, а и конят били защитени с доспехи. Въоръжени били с дълго копие /contus/, което било и основното им оръжие. Римляните се видяли принудени също да въведат собствени отряди от катафракти. Първите такива подразделения /conttarii/ били формирани при император Траян по време на дакийските му войни /101 -107 г./. Кавалерийските доспехи претърпяли обратна еволюция спрямо тези на легионерите. Докато последните се опростявали и облегчавали, кавалерийските се усложнявали и ставали все по-тежки, докато конниците не се превърнали в тежковъоръжени войни /clibanarii – от clibanus – малка желязна печка/. Смесени кохорти /cohors equitatae/ В началото на 1в. се появил и този нов тип подразделения. Също били quingenaria или milliaria. 2/3 от тях били съставени от пехотинци, а 1/3 – от конници. Съответно в смесените кохорти квингенарии пехотинците били 380, а кавалеристите - 120, командвани от префект. В хилядните кохорти пехотинците били 760, а конниците 240, командвани от трибун. Тяхното въвеждане в армията е заемка от тактиката на германските племена - конник и пехотинец да се сражават по двойки. Кавалеристите от тези кохорти били по-скоро пехотинци, качени върху коне, отколкото професионални ездачи. В бойния ред смесените кохорти съставлявали втората линия зад останалата кавалерия. Пехотинците от смесените кохорти имали същото въоръжение, както и на останалите оксиларии, но детайлите му били съвсем опростени, което свидетелствало за ниското им положение в йерархията на легиона. Шлемовете им били кавалерийски /бронзови или железни/ с характерни прекръстосващи се ребра. Cohors equitata и легионер 2 в.: Други подразделения Преторианци Тази отбрана войскова част води началото си от съществуващите през републиканско време отряди лични телохранители /praetoriani/ при щаба на всеки военачалник. Впоследствие за поддържането на реда в Италия и най-вече в Рим по време на гражданските войни, император Август създал 9 кохорти преторианска гвардия /cohortes praetoriani/, под командването на преториански префект /praefectus praetorio/, с обща численост 4 500 човека. Впоследствие те били увеличени на 14 кохорти. В началото на 3 в. съставът на всяка кохорта бил увеличен до 1000 човека. По своята същност подразделенията на преторианците представлявали кохорти от смесен тип /cohors equitatae/ всяка от които под командването на трибун, като 1/5 от тях съставлявала кавалерията, набирана от най-добрите конници в империята. Знакът на преторианските кохорти бил червен вексилум с изображението на скорпион върху него. Върху щандартите често се помествали и изображения на орли, като в легиона. Войниците за преторианските подразделения се набирали главно от италийците. Те имали ред привилегии - служили 16, а не 26 години, а заплатата била 3 пъти по-висока от тази на обикновения легионер /720 денария за година/, а при уволняването си получавали 5000 денария /за разлика от обикновения легионер - 3000/. Освен това често всеки нов император изплащал премии на гвардейците, за да гарантира благоразположението им. Август държал в Рим не повече от 3 кохорти. Останалите лагерували околните градове. При Тиберий преторианците били събрани в Рим и им бил изграден постоянен лагер /Castra Praetoria/. При изпълнение на служебни дела и в двореца преторианците носели тоги. На парадите носели богато украсени шлемове и мускулни кираси от елинистически тип, кама, меч, червени туники и плащове. На обточените им с бронз щитове /овални или правоъгълни/ били изобразявани мълниите на Юпитер и скорпиони. През 1 век преторианците рядко участвали във военните действия, но с голям ентусиазъм правели заговори и преврати и издигали свои избранници. С тяхна помощ след убийството на Калигула, на престола се възкачил чичо му - Клавдий. След самоубийстворо на Нерон, преторианците убили и следващия император Галба, защото последният отказал да им изплати премиите, с които да купи тяхната лоялност. Вителий разпуснал част от гвардията, била се на страната на противника му Отон. Недоволните преторианци подкрепили следващия претендент за трона Веспасиан, който реорганизирал намалялата в следствие на гражданските войни гвардия в 9 кохорти, добавяйки я с предани на него легионери. Домициан добавил още една кохорта и броят им отново станал 10. Към края на 1 век преторианците започнали да се използват от императорите за водене на военни действия. През 80-те години гвардейците водели ожесточени боеве с даките по долното течение на Дунав, а през 86 г. преторианският префект Корнелий Фускус загинал в бой с варварите. След убийството на Домициан, в което също участвали преторианците, непопулярният сред войската император Нерва осиновил военачалника Траян и го направил преториански префект. Гвардейците участвали в кампаниите на новия император срещу даките /102 - 107 г/ и в похода му срещу партите през 115 - 117 г. Преториански кавалеристи в Дакия 85 г. През 2 век, във връзка с възраждането на традицията императорът лично да ръководи бойните действия, преторианската гвардия се превърнала от дворцова в полева част. Те съпровождали Луций Вер на изток през 162 - 166 г. и Марк Аврелий във войната му срещу квадите и маркоманите /169 -180 г/. При Комод преторианците отново започнали да играят значителна роля в политиката. Префектите му Перен и Клеандър фактически управлявали държавата. След убийството на Комод разхайтените гвардейци обявили търг за императорското място, купено от Дидий Юлиан. Подкрепеният от дунавските легиони военачалник Септимий Север ги разпуснал, а от преданите си войници набрал нова гвардия. Тя го следвала вярно в походите му срещу другия узурпатор Клодий Албин /197 г./; срещу Песцений Нигер и партите на изток /197 - 202 г./; и срещу пиктите в Британия /208 - 211 г./. През 3 в. преторианските префекти концентрирали все повече власт в ръцете си, назначавайки и сваляйки чиновниците из цялата империя, но често бивали убивани от своите подчинени. Нерядко те заставали на страната на претендента, предложил им повече пари или сами се обявявали за императори. Такъв е случаят с Макрин и Филип, организирали съответно убийствата на император Каракалла и Гордиан III и узурпирали престола; префектите Проб и Кар. Император Диоклециан /който също получил властта на поста преториански префект/ съкратил численността им, а Константин през 312 г. окончателно разпуснал гвардията след битката при Милвийския мост, тъй като те издигнали и подкрепили противника му Максенций. Длъжността praefectus praetorio обаче останала, като се трансформирала в началник на тайната полиция. Германски телохранители/Germani custodes corporis/. За личната охрана на императора по време на Юлиево-Клавдиевата династия и семейството му се набирали и телохранители от германските племена /най-често батави/, които били фанатично предани на императора и го пазели от произвола на преторианците. Те били организирани подобно на спомагателните али в подразделение от 500 човека. Били разделени на декурии от по 30 човека, командвани от декурион. Лагерът им се намирал в района на градините на Долабела от другата страна на Тибър. След смъртта на Нерон през 68 година новият император Галба разформирал германските отряди и много от недоволните телохранители подкрепили въстанието на Цивилис в Галия, след потушаването на което тези подразделения повече не се споменават. Equites singulares Augustii /Императорската конна гвардия/ Били формирани като подразделение при управлението на император Траян като негови непосредствени телохранители. Наброявали 770 конника, разделени на турми от по 30 човека и съставлявали личната охрана на императора по време на поход /станът им се помествал до палатката на главнокомандващия/. Към края на 2 век броят на кавалеристите нарастнал до 1000. В Рим те станували в казарми на Целийския хълм. Кавалеристите се набирали главно от помощните кавалерийски али - най-често от панонските и испанските и били командвани от трибун. Често конниците от гвардията били назначавани на командни места в конните части из империята. Съществуването на тази елитна част може да се проследи до 260 г. след което тя изчезва от летописите, вероятно трансформирана в лична гвардия покрай военните реформи на Галиен. В легиона също имало обособени подразделения, които изпълнявали различни задачи със специално назначение. Antesignani - антесигнани /букв. сражаващи се пред знаците/. Първоначално в републиканския легион така се наричали принципите и хастатите, сражаващи се пред триариите /при които се намирало знамето на легиона/. По времето на Цезар антесигнани се наричали отбрани войници, пазещи авангарда и ариегарда на армията. Наброявали 300 човека и били освободени от носенето на багаж /затова се наричали и expediti/. Макар да спадали към легиона, те най-често получавали специфични нападателни или отбранителни задачи, сражавайки се отделно от другите части. Вексиларии/vexillarii/ били ветерани, прослужили повече от 16 или 20 години в римската войска, които и след изтичането на редовната им служба оставали в легиона. Te образували отделни отряди vexillatiores (вексилации), ползуващи се с известни привилегии. Понякога при кризисни ситуации тeзи подразделения били привиквани отново да участват в бойните действия. Тези части не влизали непосредствено в състава на легиона. Имали си собствен знак - червен квадратен плат /vexillum/, закрепен на прът. В Рим и останалите италийски градове, освен преторианските поделения имало и други части. Градските кохорти/Cohortes urbanae/ Намирали се под началството на praefectus urbi - градския префект. Тези кохорти били създадени в началото на 1 в. от император Октавиан Август, едновременно с преторианските и номерацията им започвала от X - .... /за разлика от тези на преторианските - I - IX/. Император Клавдий увеличил броя им. При Веспасиан /69-79 г./ в Рим били оставени 4 кохорти, а останалите - пратени в Картаген и Лугудунум /Лион/, за да пазят императорския монетен двор. Службата в градските кохорти била 20 години. Вигилите /Vigiles Urbani/ Изпълнявали функциите на нощна стража и пожарна. При император Октавиан Август били създадени 7 кохорти вигилии - по една на всеки 2 от 14-те района на Рим. Били под командването на praefectus vigilum, пряко подчинен на градския префект /praefectus urbi/. Не носели оръжие, а кофа и тояга. Срокът на служба бил 7 години.

1. Хомогенни генетично ли са българите? -да.Карта на съвременните европейски и западноевразийски народи: Генетичната дистанция между отделните етнически българи е много малка, от порядъка на 10-ти братовчеди и надолу. Всички сме роднини. Народите от източна европа са по-хомогенни от западните. Най-хомогенни в европа са албанците, които са средно 4-ти братовчеди помежду си. 2. Може ли на база геном да установим кой е от български произход? -Да, в повечето случаи. Достатъчно обособени сме генетично от останалите народи. 3. А можем ли да бъдем генетично сбъркани като народ с някой друг? -Да, с румънците. Голяма част от българи и румънци се припокриват генетично до степен да си съвпадат на генетичните карти. Имаме общо минало в смисъл на една общност, въпреки че сега говорим различни езици. 4. До кой народ сме най-близко генетично? -Ами до румънците. След това до гърците и сърбите. След това до хърватите и унгарците. След това до чехите и поляците. 5. Имат ли българите славянска генетична връзка? -да, тя е очевидна. Намираме се в една линия с чехи и хървати, от една страна и гърци от противоположната. Балканската кръв ни е отклонила по посока гърците, иначе сме като чехи и хървати. Ако трябва да бъдем представени като смесица между два съвременни народа, ние сме като 60%хървати +40% гръцка кръв. Хърватите пък са като 80% чехи с 20% гръцка кръв. Генетиците наричат такова подреждале с тривиалното "клин". Ние сме в клин между чехи и гърци, което недвусмислено показва славянския ни произход. 6. Ами румънците? -те да му берат гайлето. У тях славянския компонент е по-висок от този у нас. Същото важи и за унгарците 7. Имаме ли връзка с унгарците? -по-скоро да, те са измежду на-близките ни генетично народи. 8. Близки ли са генетично българи и турци? -не, ни на-малко. генетичната дистанция, видима на картата, е много голяма. Някои от турците обаче са отклонени по посока България, т.е. имат български произход. Но огромната маса турци е в каквазкия клин, между чеченците и йорданците. Генетичната дистанция между българин и турчин е по-голяма, отколкото дистанцията между кои да е двама европейци. 9. Приличаме ли на баските? -Никак. Най-далечни генетично са ни баски и ирландци. 10. Де е българия на генетичната карта? -в центъра на европа. За разлика от географията. На изток от нас са гърци и южноиталианци, на юг от нас са французи, испанци и португалци, на запад от нас са хървати и унгарци, на север са украинци и руснаци. Със всеки от тях имаме по-нещо общо, поради което като геном сме в центъра и всички са ни близки - и западни, и северни, и източни и южни. А къде стоим в света? Ето тука: цяла западна евразия е в синия ъгъл: Ние сме в средата на ъгъла. 11. Кои са на-далечни от останалото човечество? Най-далеч са папуасите/австраликите аборигени. Носят поне 10% гени на хомо еректус, които останалото човечество няма. Следват бушмените и пигмеите, които носят неизвестно количество гени на неизвестен хоминид, може би хомо хабилис или щжноафриканската му версия, хомоналеди, а може и на някой друг. 12. А евразийците? Евразийците носим 3-4% неандерталски гени, които другите нямат. Този процент е по-висок у японци и китайци, отколкото у европейци. 13. Имат ли българите далекоизточни гени? -никакви. Далекоизточните народи са жълтите точки на картата. У нас няма нищо от тях, нула. Прабългарите или не са оставили и един ген у нас, или не са и помирисвали далечния изток и нищо на запад от урал. Никога. За разлика от автора на темата, тоест аз. По игра на случайността нося малка група далекоизточни гени, което обаче ме прави по-обективен от средното на тема европейски генетични работи.:) АРХЕОГЕНЕТИКА. 14. По-малки ли са генетичните дистанции между народите в миналото от сега? -не,по-големи са. Генетичната дистанция между ловци събирачи и неолитни фермери на балканите, които живеят селище до селище през неолита, са по-големи, отколкото са дистанциите между един китаец и един англичанин днес. Това е *много* и е продължило хиляди години. 15. Кои са живели в европа през мезолита? -западноевропейските ловци събирачи, на балканите,в централна и западна европа -източноевропейските ловци събирачи, в източна и северна европа -кавказки ловци събирачи, в съвременен кавказ. 16. Каква е генетичната дистанция помежду им? -голяма и отчетлива. 17. Носим ли българите гени на балканските ловци събирачи в наши дни? Носим, но малко. Каква е контрибуцията на тези хора за съвременните европейци? Малка, за западна европа и иберия повече, но все така не съществена. 18. Какво е станало с ловците събирачи? -избити са от придошлите от анатолия ранни европейски фермери коиито ги третират като добитък или вредители; полуизбити,полуизтикани по планините. 19. Ние потомци на тези ранни неолитни фермери ли сме? -не. Балканите са опразнение от многократните нашествия откъм пасторалната култура ямна от понтийската степ. 20. Имат ли тези фермери потомци в европа? -погледнете на картата горе. Имат, но не сме ние. Това са сардинците. Хората от иберийския полуостров също носят съществена част от генома им. Ние - не толкова. 21. Кога се появяват хората от културата ямна в Б-я? -преди 6000 години, на няколко вълни, последната преди около 1500 г. пр. Х. 22. Кога европа придобива окончателния си вид? Още през бронзовата епоха, което е видно от картата. Оттогава в генетичната карта на европа няма особени промени. Това означава, че преди около 3000 г. с геноцидите от предишните епохи е приключено и завоевателите повече не извибат до крак завоюваните. Вероятно има връзка с нарастналата демография и с развитието на икономиката. 23. Ами прабългарите? -типичен индоевропейски народ от района на кавказ, който не се различава съществено от източноиранци (скитосармати и скити) и славяни от същия регион, поради което не оставя съществена марка в/у българския народ, тъй като не се различава достатъчно от новозаварените; освен че ни отклонява допълнително към кавказ по посока армения, което е и отликата на съвр. български народ. Но това отклонение съществува още от бронзовата епоха, както е видимо от картата. 24. А има ли новозаварени? -със сигурност. Съвременните българи носят следи от две много древни миграции, различни от ямна и ранните европейски фермери. Същите следи ги има и у гърци, румънци, сърбохървати и италианци. Едната миграция е свързана с хора, наследници на натуфианската култура от древен ливан (финикия), ханаан и египет, случила се вероятно преди 4000 г, т.е. след появата на културата ямна. Другата миграция е пак от същото време, преди 4000 г., с посока иранското плато (урук?), на хора, смесица от кавказки ловци събирачи и ирански неолитни фермери. Тъ като и двете групи имат генетична близост с оригиналните ранни европейски фермери, това размива славянския компонент, както и останалите Ямна-приноси у геномите на южноевропейците и ги отконява по посока неолитните фермери. Това обаче не са неолитни фермери, а много по-скорошни миграции с източник двуречието и иранското плато по посока южна европа. По-нататък ще редактирам и поочовеча текста.

Това е точно прекия път, за който споменах в началото. И понеже виждам, че г-н К.Вълчанов просто усуква, както правят обикновено "компетентните" критици, понеже не отговори на въпроса, който поставих и който следва да бъде уточнен преди да се започва дискусия за подобни твърдения за фалшификация, възнамерявам да мина именно по прекия път. 1.Като се почне от началото на XVII век, та до днес, Теофановата хроника е издавана повече от 20 пъти - от французи, немци, холандци, руснаци, гърци, англичани. Има и едно преводно българско издание. Пет от всичките тези издания са публикувани преди 1750г. В тези пет, както и във всички останали, разказът за разпада и загиването на Старата България неизменно присъства. Присъстват и имената на Кубрат (Кроват), Батбаян, Котраг и Аспарух. 2.Хрониката на Теофан е запазена в 12 преписа. Във всичките тези преписи знаменитият разказ го има, както и имената на Кубрат (Кроват), Батбаян, Котраг и Аспарух. 3.През 70-те години на IX век Анастасий Библиотекар завършва своята църковна история (т.нар. Chronographia tripartita), основната част от която е превод на Теофановата хроника. В преписите на Chronographia tripartita разказът за Старата България също присъства, както и двукратно изредените вече имена. Мисля, че на този фон липсата на разказа в историята на Блазиус Клайнер е несъществена подробност, от която епохални изводи са в състояние да правят само лаици, които нямат представа от източниците и от методиката на изследването им. Прочее, този разказ (и не само той) не присъства и в учебниците по история - без това, разбира се, да означава, че събитията не са се състояли. А ето ви и сканове от най-стария запазен препис на Теофановата хроника. Той е от Х век. На края на 19-я ред от лист 265b стои названието на Старата България, в средата на 22-я - името на Кубрат; в средата на 2-я ред от лист 266а е името на Батбаян, в началото на 5-я - това на Котраг, а в средата на 12-я - името на "измисления" Аспарух. Смятам, че това е достатъчно, за да бъде ясно, че никаква прибавка в тази част на хрониката не е правена нито през XVII, нито през XVIII, нито през XIX век - нито добронамерена, нито злонамерена. Така че т.нар. фалшификация е просто измислица. Дължа голяма благодарност на Micho, чийто жест ми спести продължителното ровене из библиотеките, за да мога да покажа листове от този манускрипт.

В отделен пост прикачвам монограма, "детелината"(на крилото) и правоъгълната щампа(на опашката) - последната не можах да снимам достатъчно добре, понеже не можех да застана удобно, но то и няма особена полза, все пак това е копие.

Животът на Легионера Армията в поход Армията по време на марш се наричала agmen. Трябва да се отбележи, че по време на война легионите не били никога в пълен състав. Една или две кохорти винаги оставали в постоянния лагер. Легионите никога не действали поединично. Обикновената армия никога не надхвърляла 4-5 легиона с обща численост /заедно със спомагателните войски/ - до 30 000 души. Консулската армия, която се считала за териториален стратегически резерв, използван само в крайни случаи, наброявала 6 легиона с численост до 36 000. Големите завоевателни армии като войската на Сула или Лукул в азиатските кампании, армиите на Помпей и Цезар били имперски, съставени от 8 до 12 легиона /съответно от 48 000 до 72 000/. Те се набирали при нужда и се разпускали след края на присъединяването на дадена провинция към империята. След установяването на едноличната власт легионите били разквартирувани извън Италия в пограничните райони, за да пазят завладените територии. За неголям поход се заделяли 3-4 легиона. При нахлуването на територията на силен противник числото им можело да достигне до 8 или 10. Походът започвал при изгрев слънце, а дори и по-рано. Йосиф Флавий в книгата си "Юдейската война" описва походния ред /ordo agminis/ на легионите при придвижването на Веспасиан от Птолемаида. Леките помощни отряди и стрелците били изпратени напред за отразяване на непредвидените неприятелски атаки и оглед на подозрителни местности, с цел да се предотвратят възможностите за засада. След тях се придвижвала част от тежковъоръжената пехота. После идвали така наречените castrorum metatores или exploratores, които при приближаване към крайната цел на дневния преход, трябвало да определят мястото за разполагането на лагера. Следвали ги "сапьорите" /antecursores/ с брадви - dolabra, които трябвало да отстранят неравностите по пътя и да го направят леснопроходим. Зад тях яздели конниците, пазещи обоза и щаба на главнокомандващия. Самият той се придвижвал след обоза, заобиколен от личната си охрана. След него карали мулетата, превозващи обсадните машини и друга военна екипировка. После идвал редът на легатите, трибуните и префектите, прикривани от отбрана войска. Следвали ги легионерите, маршируващи в редове по 6 човека във всеки. По краищата на колоните вървели центурионите и optiones, следящи за реда и дисциплината. В края на бойния строй се придвижвали останалите помощни войски и наемниците. Войската се придвижвала с такава скорост, че да не се разтегнат колоните и при необходимост да се прегрупират за битка. Ако врагът бил близо, войската се движела в боен ред. При опастност обозът бил поставян в средата на колоната, 2/3 от войската минавала в авангарда, а 1/3 прикривала колоната. Нормалният дневен преход /justum iter/ бил приблизително 30 км. и продължавал около 7 часа. Ускореният преход /magna itinera/ бил 35 км., а форсираният /maxima itinera/ достигал до 50 км. Лагерът Независимо от времето, умората и отдалечеността от врага, в края на всеки дневен преход легионерите е трябвало да строят укрепен лагер /castra aestiva/. Затова разстоянието между преходите често се обозначавало с броя на лагерите. Строенето на римския лагер било подчинено на определени правила. За най-подходящи места се считали хълмовете, с източник на прясна вода наблизо. Формирала се специална група, която трябвало да определи точното разположение на лагера. Началникът на групата забивал бял флаг на мястото, където трябвало да бъде разположена палатката на пълководеца /praetorium/ - в центъра на лагера. От тази точка се определяло разположението на останалите части на лагера. Войниците оставяли своя багаж и се залавяли за работа /често работели въоръжени/. По периметъра на лагера се изравял ров /fossa/ и бил издиган защитен вал /vallum/. Отгоре валът бил подсилен с дървени колове /pila muralia/, дълги 1, 60 и заострени от двете страни. След като строителството на укрепленията било завършено, се издигали палатките на пълководеца и трибуните. Всеки офицер имал собствена палатка. По 60 метровия периметър около претория се разполагали палатките на висшите офицери и щаба /principia/. Палатките на легионерите се издигали последни. Пространството между укреплението и първия ред палатки било 30-50м., за да се маневрира свободно и за да не могат неприятелските стрели да ги достигнат. Палатките /tentoria/ имали дървено скеле, върху което се закрепяли ленено платно или кожи. В палатката се побирали 8-10 човека /contubernia/. За лагера отговарял paefectus castrorum. Лагерът бил във формата на правоъгълник /с размери – 450 – 650 м./. Пресичали го две главни улици, всяка от които завършвала с две главни порти – porta praetoria /гледаща към неприятеля/ и porta decumana, зад която се разполагали палатките на търговците. Другите две врати били porta principalis dextra и porta principalis sinistra /лява и дясна/. Центърът на лагера – praetorium била както самата палатка на главнокомандващия, така и пространството около нея: До палатката на пълководеца имало помещение /sacellum/ където се съхранявал орелът на легиона. Пред палатката стоял олтарът /ara/ където се правили жертвоприношенията. Вдясно от олтара се намирал quaestorium /с палатката на квестора/. Вляво се намирал трибуналът, насип, от който пълководецът държал реч пред войската и където съдели провинилите се. Зад трибунала се намирал форумът, служещ за войнишки сбирки. Отляво и отдясно на преториума се намирали палатките на трибуните и префектите. Зад преториума се намирали спомагателните войски. Пред преториума, от двете страни на via praetoria се намирали палатките на легионерите. Кварталът заеман от една центурия бил от 10 палатки /с 8-10 човека вътре/ и палатката на центуриона. Отстрани се намирало и оградено място за мулетата. Работата по съоръжаването на лагера отнемала от 3 до 5 часа, след което войниците се подготвяли за нощувка. Лагер, в който войската прекарвала повече от една нощ, се наричал castra stativa. Летният лагер се наричал castra aestiva, а зимният – castra hiberna. Доставката на припаси, вода, дърва се осъществявало от назначени по жребий поделения. Всички лагерни дейности се извършвали само по сигнал с тръба. Носенето на караулна служба било задължение на всеки войник /без ветераните и офицерите и жреците/. Патрулите били дневни /excubiae/ и нощни /vigiliae/. Всяка от четирите врати била пазена от по 1 кохорта. Денем околностите на лагера били пазени от конници, а нощем от пехотни части. Нощните патрули се сменяли 4 пъти /на всеки 3 часа/. Сигналът за смяна се подавал от буцинатор. Времето се определяло с помощта на водни часовници. Сутринта войниците на групи се явявали с поздрави при центурионите, те от своя страна идвали при префектите и след това всички офицери заедно приветствали пълководеца, който им давал паролата за деня и разпореждания за дейността, която трябва да се извърши. Напускането на лагера също било последователно – след първия сигнал войниците разглобявали палатките, след втория – обозът се натоварвал на животните. Третият сигнал означавал излизане от лагера – легионерите се построявали в редици и напускали мястото. Постоянните лагери с по-мощни укрепления, строени по бреговете на Рейн и Дунав постепенно заприличвали на неголeми градчета: Вместо палатки в тях се строели дървени бараки или казарми, отначало покрити със слама, а после и с керемиди. В рейнските лагери бараките се строели от камък вече по времето на Нерон. Около постоянните лагери възниквали пазари, занаятчийници, болници, театри училища и др. Така възниквали градовете. Съвременните градове - Кьолн, Страсбург, Майнц, Виена, Белград, и много други, дължат произхода си на разквартируваните по тези места римски легиони. Военни действия и тактика Готвейки се за битка, войската излизала от лагера, оставяйки в него багажа и обоза. Преди това пълководецът правил предсказания /auspicia/, след приключването им пред палатката се забивало червен vexillum и се подавал сигнал с тръби. Войската трябвало по възможност да е отпочинала и нахранена. Често главнокомандващия, опитвайки се да повдигне бойния дух на войската произнасял реч /adlocutio/. Не разчитайки на случайността, римляните се стараели да избират мястото на битката предварително. За предпочитане местността трябвало да е открито пространство с възвишение, на което войската да има изгодна отбранителна позиция. Благоприятно трябвало да бъде и разположението на слънцето и посоката на вятъра. Ако слънцето се разполагало зад римляните – лъчите му заслепявали противника. Вятърът духащ по посока на врага не само отнасял прахта към него, но и увеличавал дължината на полета на стрелите и копията. Войските, построени в боен ред се наричала acies. Центърът се наричал media acies, а фланговете – cornua. Фланговите подразделения се означавали като alae /криле/. Легионите заемали центъра, фланговете им били прикрити от помощните войски, а фланговете на последните се подсигурявали от конницата. Предната линия в построението се наричала frons, линиите след нея – latera; тилът – tergum. Резервът се наричал subsidia. Легионите могли да бъдат групирани в от една до четири линии /acies simplex, acies duplex, … quadriplex/. Тактическите подразделения били вече кохортите, иззели функциите на манипулите от Републиканския Рим. За главни кохорти били определяни I, II, III. От манипулите по старшинство първи били манипулите на триариите /названията се запазило, въпреки че разликите във въоръжението изчезнали/, следвали ги манипулите на принципите и най-нисши в йерархията били манипулите на хастатите. Интервалите между воините във всеки ред трябвало да бъдат 1 м., а между два съседни реда – 2м. Най-честият боен ред бил шахматният – 10-те кохорти на легиона се построявали на интервали, равни на фронта на една кохорта, най-често в три линии /acies triplex/. Първата и втората линия се състояли от кохортите на опитните бойци и новобранците, разположени близо една до друга, а третата се разполагала по-надалеч и изпълнявала функцията на резерв. Първата линия съдържала 4 кохорти, а втората и третата – по 3: Описани са няколко построения на легиона и неговите подразделения: Cuneus – клинообразна настъпателна колона, предназначена да пробие неприятелския строй: Orbis – кръгово построение на войската, когато по-многобройният неприятел я обграждал: Съществувало и построение, предназначено за отблъскване на неприятелската конница: Преди битката да започне, пълководецът се обръщал към войниците с въодушевяващ призив, след това се подавал знака за атака с tuba. Той се предавал по подразделенията с по-малките рогове – cornu. Атаката стартирали лековъоръжените войски. След това се включвали и легионерите. Придвижването към врага започвало с ускорена крачка, преминаваща в бягане. Достигайки дистанцията на полета на пилумите /15-20 крачки/ легионерите ги хвърляли, а след това с извадени мечове атакували дезорганизирания неприятел като го поразявали с гладиусите си под прикритието на големите щитове: Конниците се сражавали в плътен боен ред. Често слизали от конете. Разпространен похват бил те да се разполагат между редовете на пехотата и в подходящия момент да атакуват през интервалите между кохортите. Кавалерийският отряд /turma/ се групирал в две линии /по 16 конника във всяка/ - общо 30 конника, декурион и младши офицер. Кавалеристите се стараели да пазят помежду си дистанция от един метър, което било трудно поради естествената склонност на конете да се отдалечават едни от други при галоп. Колкото по-обучени били конниците, толкова по-плътен оставал строят им. Те атакували, мятали копията си и отстъпвали. След прегрупиране действието се повтаряло. Съществувал и друг начин на атака – например кръговата атака. Кавалеристите яздели около вражеския строй и хвърляли копията си, когато се изравнявали със него. Кавалеристите наемници ползвали своя тип оръжие – в римската армия служели конни стрелци и катафракти. Последните били предназначени за директна атака. По време на сражението тактическите маневри вътре в армията били затруднени и бързото предаване на заповеди било на практика невъзможно. Затова задачата на пълководеца била правилно да определи действията на армията преди биткат да е започнала. Той трябвало да открие слабите места в линията на противника и да съсредоточи удара имено в този участък. Били познати няколко вида построения според това срещу кой участък от неприятелската линия да бъде насочен ударът: Главните сили били съсредочени в десния фланг, откъдето бил нанасян основният удар, целящ да пробие фронта на противника: Алтернативен бил и масираният удар по десния фланг на противника /използван по-рядко, тъй като обикновено римляните предпочитали първия вариант/: Ако генералът бил достатъчно сигурен в дисциплината и обучеността на войските си, можел да заповяда равномерно настъпление срещу противника: Когато римляните имали по-малобройна или по-слаба войска за прикритие на фланговете използвали естествени прегради /река, гора/, а цялата налична конница и лека пехота съсредоточавали на другия фланг: След като строят на врага бивал пробит или той се впускал в бягство, кавалеристите ставали главните действащи лица. При преследването те се разделяли на две големи групи. Едната продължавала да гони и избива бягащите, а другата оставала като резерв, за да предотврати възможна контраатака. Относно пехотата - да се насърчават войниците вече нямало нужда. Чувствайки плячката те самите тичали напред. Сега задачата на главнокомандващия била умело да ги сдържа, за да не нарушават линията на настъпващата армия. Причината била проста – отстъпващите не трябвало да се окажат обградени. Обграденият и отчаян неприятел би оказал упорита съпротива, което би нарушило бойния ред на легионите и би направило управлението на битката невъзможно, създавайки хаос. След битката - мeдицинската служба в римската армия По времето на Траян /98-117 г./ в римската армия се формира редовна медицинска служба. Преди това воините сами си помагали един на друг, но сега се появили добре обучени и екипирани специалисти. Служителите в младшия медицински персонал се наричали капсарии /от латинското capsa/, понеже носели характерната кръгла кутия с превързочни материали. Тяхната задача била да окажат първа помощ на мястото на битката. Нелекият труд на капсариите бил увековечен на колоната на Траян: Евакуацията на ранените протичала сдлед приключването на военната операция. В най-близкия град или селище /близо до лагера/ се строяла полева хирургическа сграда, наречена валетудинарий /valetudinarium/, където се помещавали медиците, икономите, инстументариите и обслужващ робски персонал /изпълняващ функциите на съвременните сестри/. Икономите били аналогът на съвременната болнична администрация, а инструментариите /или снабдителите/ отговаряли за хирургическите инструменти, лекарствата, превързочния материал и друго медицинското оборудване. Към края на 1 век във всички подразделения на римската армия имало професионални военни лекари – medici. Първият фиксиран в изворите военен лекар бил Диоскорид – военен хирург по времето на Нерон. Началникът на медиците в легиона се наричал medicus legionis. Негови подчинени били medici cohortis, които във всяка кохорта били по четирима. Хирурзите, работещи в болниците /валетудинариите/ се наричали medici vulnerarii /от vulnerare – наранявам/. Във флотата също имало медици – по един на кораб. Освен това всеки римски воин носел със себе си превързочен материал, за оказване на първа помощ.

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г. Част пета Руските дипломати, съвременници на събитията, изказват становища, че Русия до Цариградската конференция е предпочитала да запази целостта на Турция, стига тя да е дадяла гаранции, че ще облекчи положението на християните в нейните провинции. Такава е била и позицията на Англия по решаването на така наречения „Български въпрос”, който всъщност се е отнасял и за Босна и Херцеговина. Става дума за предотвратяване на бъдещи масови насилия и зверства, като извършените от мюсюлманското население над българите след Априлското въстание. Граф Николай Игнатиев, също е считал, че след конференцията в Цариград много по-безопасно и по-удобно е било руското правителство да се откаже от придаването на изключително значение за авторитета на Русия на решаването на повдигнатите в Босна, Херцеговина и България въпроси. Достатъчно било да се поддържа европейския характер на започнатото дело и да се полага старание то да се насочи към по-добър и благоприятен изход, без цялата тежест на борбата да се стоварва само на плещите на руската държава, са считали доста руски политици. „Щом като сме заявили на Европа, че възнамеряваме да действаме безкористно и да не се стремим към никакви изгоди за Русия, войната няма да ни донесе никаква непосредствена полза, а между другото тя ще наложи грамадни жертви, съпроводени със значителен риск - пише по това време бившият руски посланик в Цариград. -. Англичаните ще заемат Дарданелите под предлог да помогнат на Турция и тогава ще ни бъде трудно да ги изкараме оттам. А за нас това е най-съществената част на Източния въпрос.” Николай Игнатиев е принадлежал към кръга от руски политици, които са считали, че ако Русия обяви война на Турция, то това трябва да стане с цел да се завоюват Проливите, свързващи Черно море със Средиземно море, което означавало да се да завладее Цариград. При ситуацията в началото на 1877 г. Игнатиев е виждал, че това било невъзможно, поради очевидното преимущество на Англия, която в качеството си на съюзник на Турция с мощния си флот много лесно и бързо е можела да блокира подстъпите към турската столица. Изказването на въпросните идеи за завладяването на Проливите дава основание и днес да се твърди, че Руско-турската война от 1877-1878 г. е започната именно с тази цел. Развоят на събитията обаче показва, че въвлечена от честолюбиви чувства, Русия е продължила да действа пак водена от етични, а не от материални подбуди. 5.1. Будапещенска конвенция След ултиматума на Александър ІІ и последвалата мобилизация на руската армия, произтекли в края на октомври 1876 г., руското правителство или по-скоро една част от него, започнала да мисли по-сериозно и за война срещу Турция като последна мярка за решаване на проблемите на Балканите. Още преди завършване на Цариградската конференция в Санкт Петербург предвиждали вече какъв ще бъде нейният краен резултат. Атмосферата по това време в руския кабинет е добре предадена от заместник-министъра на външните работи Николай Гирс, който в едно свое писмо от 5/17 януари 1877 г. до граф Игнатиев отбелязва: „Не знам какво да кажа за сегашното положение. Всички очакват края на вашите заседания. Никой не се съмнява, че те ще завършат с отказ на Портата и отпътуване на посланиците. Какво ще последва след това? Този въпрос смущава всички. Канцлерът се грижи преди всичко цяла Европа, а не само Русия, да възприеме като обида наглия отказ на Портата и да се застъпи за християните с вземането на принудителни мерки. Струва ми се, че такъв блестящ резултат е твърде труден, за да не кажа невъзможен да се постигне, и че по силата на обстоятелствата ще бъдем въвлечени във война с Турция. Във всеки случай към този изход, колкото и да е неприятен, трябва непременно да се готвим... считам, че не е излишно да ви повторя, че канцлерът извънредно много желае да избегне войната.” Независимо от желанията, с оглед да избегне евентуален конфликт с Австро-Унгария, която имала претенции за някои славянски области, руското правителство подновило контактите си с нейното правителство, установени в средата на 1876 г. Основната цел била да се осигури неутралитета на Австро-Унгария при една война на Русия с Турция. Разговорите започнали, след като било получено мнението на третата страна от Съюза на императорите - Германия. На поставения въпрос - в случай на евентуална война между Русия и Австро-Унгария, дали Германия ще запази неутралитет - на 11/23 октомври Бисмарк отговорил дипломатично, че Германия няма да подкрепи Русия, но няма и да допусне Австро-Унгария да бъде разгромена. И направо препоръчал на Русия да си осигури неутралитета на Австро-Унгария, като й даде да завладее Босна. От отговора проличало желанието на Бисмарк да раздели Балканите на зони на влияние между Австрия и Русия и че всъщност той подкрепял една война на Русия срещу Турция. След отговора на Бисмарк, „генералният въпрос”, възникнал по-рано по време на императорския съвет в Ливадия, по който въпрос трябвало да се вземат определени решения след получаване на „отговорите на Берлин и Виена”, бил поставен отново на дневен ред, но вече от него отпаднал варианта „война през ноември 1876 г.” Отивало се на другите два алтернативни варианта: нов опит за умиротворяване на Изтока чрез общи действия на държавите или действия с Австрия от пролетта на 1877 г. За изясняване на ситуацията трябвало да се узнае и отговора на Виена, дали е съгласно австро-унгарското правителство да сключи с руското формален и ясен договор за бъдещи действия. Този отговор бил положителен. През ноември 1876 г. Русия и Австро-Унгария подновили преговорите си. Отклонявайки преди това предложението на Русия за временна окупация на Босна, Франц Йосиф намекнал, че може да се разговаря на базата на позициите, които били оповестени вече в Райхщадт, т. е. на присъединяване на тази турска провинция и на част от Херцеговина към северната империя. Връщайки се отново на тази основа, Австро-Унгария използвала затрудненото положение на Русия и успяла на новите преговори да вкара предишните си пожелания в конкретни споразумения. Тези преговори продължили дълго и окончателните договорености били постигнати на два етапа. На 3/15 януари 1877 г. в Будапеща била подписана тайна конвенция, според която Австро-Унгария поемала задължението в случай на руско-турска война да пази „доброжелателен неутралитет” и да оказва дипломатическо съдействие на Русия. За което получавала право да окупира със свои войски Босна и Херцеговина. Австро-Унгария се задължавала да не разпростира своите военни действия в Румъния, Сърбия, Черна гора и България, а Русия - в Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора. Австро-Унгария давала съгласието си Сърбия и Черна гора да участват във войната на страната на Русия. След нови преговори и уточнения на 6/18 март конвенцията била допълнена с още някои постановления, които регламентирали териториалните изменения след евентуалната победа на Русия. След войната Австро-Унгария трябвало да получи Босна и Херцеговина, без Ново-пазарския санджак, отделящ Сърбия от Черна гора. Русия добивала право да си върне Южна Бесарабия в границите от преди 1856 г. На Балканите не трябвало да се създава голяма славянска държава, като България, Албания и „останалата част от Румелия” можели да станат независими държави. Потвърдено е присъединяването на о-в Крит, Епир и Тесалия към Гърция, както и формулировката, че „Цариград може да стане свободен град”. Двете части на конвенцията - основната и допълнителната - били подписани от австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши и руския посланик във Виена граф Евгений Новиков. До този акт се стигнало, защото Горчаков поддържал тезата, че присъединяването на Босна и Херцеговина към Австрия не било толкова опасно за славяните. Изобилието им в границите на Австро-Унгария щяло да навреди на самата империя, считал руския канцлер, тъй като те така или иначе щели да си извоюват своите права извън нея. Защо е имало пауза между двете съглашения, ще стане дума в следващата подточка 5.2. Лондонски протокол Макар и заявила вече намерения за военни действия, след Цариградската конференция руското правителство се колебаело и не се решавало да ги започне, защото било очевидно, че страната трябвало да ги води самостоятелно и при наличие на опасност някоя от европейските сили да подкрепи Турция и да застане срещу Русия. Колебанието, обаче, не можело да продължава дълго, тъй като руската армия била мобилизирана и съсредоточена по границата с Румъния и очаквала някакви решения. Издръжката й изисквала много пари от държавния бюджет и това действало разорително. Особено настойчиви за водене на война били висшите военни. Показателно за настроенията сред тях е писмото, което началник щаба на мобилизираната южна армия генерал Артур Непокойчицки изпратил на 13/25 януари от Кишинев до граф Игнатиев, който го получил при завръщането си в Петербург. Генералът изяснявал позицията на главнокомандващия Николай Николаевич, според когото най-добрият изход бил: „съюз с Англия за съвместни действия”. Последните трябвало да бъдат насочени към Цариград, с цел: „великобританският флот да заеме Дарданелите и Босфора, за да срещне руснаците в османската столица в качеството на приятели и съюзници”. Непокойчицки написал още: „Благодарение на вашия талант и предвидливост вие съумяхте да доведете до такова неочаквано съгласие всички европейски участници в Цариградската конференция, че ги заставихте да направят грамадна крачка към разрешаването на важния Източен въпрос. Съглашението между Русия и Англия ще има грамадно значение в разрешаването на тази трудна задача.” Руското правителство също решило да направи постъпки да се раздвижат европейските кабинети за продължаване на натиска над Портата с отчитане и на присъствието на мобилизираната руска войска на румънската (де юре турска) граница. В случай, че не се постигнел положителен отклик, „честта на Русия” изисквала политиката й да се основава на самостоятелни, в краен случай и военни действия. Налагало се, все пак, да бъдат „неутрализирани” предварително радетелите за запазване на целостта на Османската империя Англия и Австро-Унгария, за което били потърсени подходящите форми. На 19/31 януари 1877 г. княз Горчаков изпратил циркулярна телеграма до руските посланици при германския, австро-унгарския, френския, английския и италианския управляващ двор. Съдържанието на телеграмата било публикувано на 23 януари/4 февруари в „Правителствен вестник” и така станало ясно, че руското правителство отново повдига въпроса за омиротворяването на Босна, Херцеговина и България, който въпрос изпаднал в известна неопределеност след несполучливият завършек на Цариградската конференция. Руският канцлер напомнял на правителствата на западните велики държави, че неуспехът на конференцията е поставил Източния въпрос в още по-незавидно положение, отколкото той се е намирал при откриването й. Европа останала обидена от действията на турското правителство, което отказало да тури край на конфликтите в своите провинции, с което се създавало постоянна заплаха за европейския мир. Вземайки предвид тези обстоятелства, Русия считала за необходимо да узнае какви са бъдещите намерения по въпроса на държавите участнички в Цариградската конференция, обяснил Горчаков целта на телеграмата. Руското правителство имало желание да продължи и за напред колективното въздействие върху Портата, основано на постигнатите предварителни споразумения. Но ако другите държави не желаят да продължат, Русия нямала намерение да остава бездейна и щяла да продължи да действа самостоятелно. Първата реакция на телеграмата на Горчаков идва от Англия. През февруари лорд Дарби и руския посланик в Лондон граф Шувалов започват тайни преговори за уточняване на предложения, които да бъдат представени на Турция и се поиска тя да ги изпълни. Няма сведения при тези контакти да се е работело според препоръките на великия княз Николай Николаевич, т. е. да се уговарят съвместни военни действия. По-всичко изглежда телеграмата на Горчаков е взета под внимание от ръководителите на английския кабинет и действието от негова страна би трябвало да е следствие на опасенията, че Русия действително може да вземе решение за война с Турция. Последната изглежда също е имала такива опасения. Развитието на събитията по-нататък показва, че английската дипломация е предприела действия, подобни на тези, свързани с провеждането на Цариградската конференция: привидно взема участие в съвместните мирни инициативи, като едновременно с това провежда подмолни действия, насочени за провалянето им. В основата на новите съвместни действия на европейските сили лорд Дарби предложил на Турция да се препоръчат за изпълнение реформите, които самото турско правителство представило, като поставило условието, че то ще ги осъществява самостоятелно, без военна окупация и наблюдение от страна на Европа. За целта Дарби и Шувалов подготвили предварителен протокол, който да бъде съгласуван с държавите-гаранти. Пресата не е успяла да научи за разговорите между Дарби и Шувалов и затова нямаме информация какво е имало записано в този съвместен протокол - дори в общи линии. Но най-вероятно това са били въпросните реформи, които Портата сама предложила. Пак развоят на събитията ни води до логиката, че в случая имаме съгласувана акция между Турция и Англия, каквато била и Цариградската конференция. В началото на март агенция Ройтер публикувала съдържанието на една телеграма, която била изпратена през февруари от турския министър на външните работи Сафвет паша до турския посланик в Лондон. В телеграмата се съобщавало, че Портата е съгласна незабавно да пристъпи към някои реформи и те били подробно описани. Реформите били част от тези, които пълномощниците на великите сили предложили за изпълнение от Турция по време на Цариградската конференция. Естествено е, съдържанието на телеграмата да попадне там, където трябва - в ръцете на лорд Дарби. Само така логично се обяснява защо така неочаквано Англия и Русия започват диалог. Преговорите, които Дарби е започнал с Шувалов трябва да са третирали именно реформите, предложени от Цариград. А те били: образуване на редовна жандармерийска стража, всеобщо разоръжаване на населението, поемане на задължението за вътрешната полицейска служба да не се използват извънредни войски (башибозуци и черкези), отказване от създаване на нови черкезки колонии в християнските провинции, разделяне на тези провинции на кантони, допускане във военните училища на християни, признаване на християните на правото на поземлена собственост и пр. Въпреки, че предложенията на пръв поглед правели съществена крачка напред в облекчаване на участта на християните в турските провинции, те били съпроводени с някои уговорки, които донякъде намалявали тяхното реално действие. Така например, забраната за носене на оръжие щяла да се отнася до всички турски поданици без разлика на етнос и религия. Забраната обаче не важала за тези, които имали „специално разрешение”. Отказвайки се от създаването на нови черкезки колонии, турското правителство обещавало, че то вече няма да заселва черкезите на големи маси. Което подсказвало, че за сметка на това Портата ще се насочи към по-малобройни черкезки селища, които ще разхвърля сред християнското население и така ще замени големите колонии. На 10/22 и 12/24 февруари Александър ІІ провел Коронен съвет, на който присъствали престолонаследникът цесаревич Александър Александрович (син на императора), великите князе Владимир Александрович (син на императора) и Константин Николаевич (брат на императора), канцлерът Горчаков, министрите на финансите Рейтерн, на вътрешните работи Тимашьов и на държавните имоти Валуев, военният министър Милютин, руският посланик в Цариград Игнатиев. Дневният ред на съвета бил да се обсъди положението с Източния въпрос и се вземе решение за бъдещите действия. Както се изразил княз Горчаков, давайки насока на дискусията: честта и достойнството на Русия изисквали или да се извади меч, ако държавите не са съгласни да прибягнат към съвместни действия срещу Турция, или пък, което било още по-добре, да се издаде височайши манифест и министерски циркуляр, в които да се заяви, че тъй като нито тройното съглашение (нотата на Андраши и Берлинският меморандум), нито Цариградската конференция на шестте държави са довели до някакъв практически резултат, и понеже въпросът не е чисто руски, то Русия се отказва от по-нататъшни преговори и общи действия и разпуска армията си, запазвайки за в бъдеще пълна свобода на действията си. При обсъжданията министрите на финансите, вътрешните работи и държавните имоти, се обявили изцяло против войната поради недостига на финансови средства и отрицателните икономически и вътрешни последици от нея. Затова те съветвали да се намери някакъв изход, за да се избегне необходимостта от прибягване до оръжие. Военният министър пък, настоявал да се действа енергично и да не се остава дълго в изчаквателно положение, което било пагубно за Русия във всички отношения. Милютин прочел докладна записка, в която се констатирало, че общото въздействие на Европа върху Турция било безрезултатно. И пасивното европейско съгласие на практика обричало балканските християни в жертва на турците. При това положение бездействието на Русия било гибелно за влиянието й сред населението на Балканския полуостров, което можело съвсем да се стопи. „Другите държави могат да се колебаят, но ние не можем, ние сме ангажирани пред Русия и пред християните в Турция и пред цяла Европа с думите на нашия император”, подчертал военният министър и продължил: „Ние извършихме мобилизация на нашата армия, която пред очите на целия свят е вдигнала меч за защита на нашата чест... И ако сега ние разпуснем тази армия без достатъчно удовлетворителен мир, това би означавало... да подроним доверието към нея както у нас, така и пред външния свят. Подобна мобилизация без никакви резултати би съответствувала на втора загубена Кримска война, което би имало за нашите външнополитически отношения най-сериозни последици... И историята, и станалите напоследък събития безусловно подсказват, че ние трябва да играем главна роля в решаването на Източния въпрос. И ние скъпо ще заплатим, ако се откажем от тази задача.” Военният министър развил също идеята, че безсилието на колективните европейски действия можели да окуражат Турция. И ако Русия се отдръпнела, това щяло да се изтълкува като слабост, което можело да поощри Османската империя към най-безразсъдна политика. И от слаба държава, тя да се превърне в оръжие срещу Русия. Изказванията по време на съвета очертали дилемата: или рискована война в името на съмнителни и ненужни придобивки, или въздържане от война с риск да бъдат загубени съществуващите руски позиции на Балканите. Както сполучливо определя ситуацията проф. Константин Косев: „ако руското правителство не е имало никакъв интерес от една завоевателна война срещу Османската империя, стараейки се с всички сили да я избегне, то в същото време въздържанието му от военна намеса и подкрепа на балканските народи създавало реална заплаха да загуби и това, което има”. Действията по-нататък показват, че без да очаква някакви особени териториални придобивки (дотогава се е говорело само за връщането на Южна Бесарабия), Русия решила да продължи дипломатическите си усилия. И ако с тях не се постигнел успех, да се започне война. След като изслушал всички изказали се на съвета, руският император одобрил начинът за действие, предложен от Николай Игнатиев, който бил в споменатата насока. Според последния не трябвало да се изчакват евентуалните отговори на циркуляра на княз Горчаков, защото не се знаело колко дълго още чуждите правителства ще бездействат и ще бавят отговора си. Освен това, понеже се питало за техните намерения, възможно било другите държави да предложат идеи, които Русия не споделя. Затова руският посланик в Цариград предложил да се състави проект за съвместен протокол. В него трябвало да се посочат предложения, изгодни за Русия, които са приемливи и за останалите държави, след което да се направят необходимите дипломатически усилия новият документ да бъде подписан от правителствата и на шестте държави-гаранти. В протокола трябвало да се включат и препотвърдят онези решения на конференцията, около които имало изгледи да бъде постигнат консенсус за приемането им. Според граф Игнатиев единодушието, постигнато от конкретния състав на пълномощниците на великите сили в Цариград в конкретния тогава момент, вече не било налице. „Почти невъзможно е да се постигне [сега] съгласието на кабинетите за реална подкрепа решенията на конференцията, с общи действия на някои държави”, е било заключението на руския посланик, изказано по време на съвета при императора. То било съпроводено с признанието: „Съзнавах, че с личното си влияние и авторитет, спечелени в Изтока, аз увлякох не само Солсбъри, но и граф Зичи, по-далеч от желанията и инструкциите на техните правителства и се опасявах, че кабинетите ще се възползват от първия удобен случай, за да се отрекат от постановленията на конференцията, които от тяхна гледна точка бяха твърде изгодни за руската политика.” Игнатиев споделя, че опасенията му се оправдали и нещата действително се изменили след конференцията. Както констатирал руският посланик, след несполуката в Цариград европейските държави отново почнали да проявяват „закоравелите” си предразсъдъци: въпросът за Проливите, необходимостта да се противодейства на Русия и да не се съчувства на славяните. Решенията на конференцията били твърде изгодни за руската политика, било мнението на някои от европейските кабинети, затова в съвместния протокол било най-удачно да се запишат като искания за осъществяване от Портата „контрапредложенията”, които самата тя поставила на масата на преговорите по време на третото официално заседание. Това напълно съвпадало и с предложенията на лорд Дарби да препоръчат на Турция реформите, които самото турско правителство вече било предложило. След изготвянето на протокола, в който трябвало да бъдат закрепени задълженията и отговорността на Високата порта, а следователно и правото на Европа за надзор и намеса при изпълнението им, бъдещите действия на Русия зависели от реакциите на шестте държави и самата Порта. Ако се подпишел протоколът, се създавали условия за демобилизация на руската армия. Това можело да стане чрез издаването на височайши манифест, заедно с подписването на протокола. Трябвало, обаче, да се получи известно съгласуване с действията на Турция: тя да се съгласи да разпусне веднага мобилизираните запасни войски (редифи) и да оттегли част от редовните войски, което трябвало да стане малко преди или поне едновременно с напускането на Кишинев от руската армия. В случай на неуспех на дипломатическите преговори - протоколът не бъде подписан или Портата откаже да го изпълни, следвало Русия веднага да започне разговори с Германия и Австро-Унгария за следващи решителни действия. Обявяването на война трябвало да бъде предхождано от ултиматум към Турция, основан на програмата на конференцията. Така руската позиция не можела да бъде атакувана от Англия или от което и да е друго правителство. Възможността за избягване на войната, дала основание на Игнатиев да препоръча забавянето за известно време на преговорите, които се водели с Австро-Унгария и вече била достигната уговорката, тя да не се намесва пряко във военните действия. Всичко трябвало да се изясни до края на март и в началото на април трябвало или да започне навлизането на руските войски в Румъния, или пък в средата на април да се пристъпи към демобилизиране на руската армия. Протоколът бил изготвен от Министерството на вътрешните работи на Русия и на 18 февруари/2 март посланик Игнатиев тръгнал с него на обиколка в столиците на европейските държави, за да получи одобрението му и събере необходимите подписи. Разчетите били да се върне не по-късно от 15-18/27-30 март. В протокола великите държави изразявали убеждение, че установилото се между тях съгласие е най-доброто и вярно средство за умиротворяване на Изтока и вследствие на това още един път те съвместно изразяват желанието си да участват в подобряването на съдбата на турските християни и в реформите, които Портата се е съгласила да проведе в Босна, Херцеговина и България. Те считат, че при сключването на мира с Черна гора е желателно да се „изправи границата” й (т. е. да се присъединят към нея споменатите по-рано съседни окръзи) и да й се осигури свободно плаване по река Бояна. Портата се приканвала още: първо, да приведе войските си в мирновременно положение като разпусне мобилизираните войски, оставяйки на бойна нога само нужното количество за поддържане на реда. И второ: да приведе възможно най-бързо в изпълнение реформите, необходими за спокойствието и благосъстоянието на упоменатите провинции. Държавите, които подкрепяли протокола, предлагали посредством своите представители в Цариград и своите местни агенти да наблюдават отблизо осъществяването на обещанията от турското правителство. В случай, че тяхната надежда бъдела още веднъж излъгана и положението на християнските поданици на султана не се подобри дотолкова, че да предотврати възобновяването на безредиците, които периодично смущавали спокойствието на Изтока, кабинетите смятали за необходимо да обявят, че ще им бъде невъзможно да търпят по-нататък положението, несъответствуващо нито на техните интереси, нито на правата на човека. В такъв случай държавите си запазвали правото съвместно да обсъдят и да определят мероприятията, които ще бъдат сметнати от тях за необходими за осигуряване на благосъстоянието на християнските народи и интересите на общия мир. В първоначалния вид на протокола, изготвен в Петербург, били споменати конкретни реформи, които се искало да бъдат изпълнени от Турция: забрана да се използва нередовна войска освен в случай, когато неприятел нахлуе в пределите на Турция; прекратяване колонизацията на емигранти от Кавказ (черкези) в християнските области; пълна свобода на вероизповеданието; реформиране на полицията и местната автономия, като територията се раздели и преустрои, както било посочено на конференцията; създаване на наблюдателна комисия, председателствана от един от представителите на Портата; забрана да се носи оръжие в ония местности, където въстанието е спряло; опрощаване на данъчните недобори. Няма сведения, обаче, дали всичките тези предложения са останали в окончателно одобрения от европейските сили протокол. Възможно е някои да са изменени или отпаднали. Няма яснота относно реалното протичане на събитията, свързани с телеграмата на Горчаков, протоколът, който изготвили Дарби и Шувалов, и протоколът, изготвен от Министерството на външните работи на Русия. Едно вметване в записките на Николай Игнатиев ни дава възможност да направим някои предположения. Става дума за отбелязаното, че протоколът, който бил съставен в Русия, се различавал от този на Дарби и Шувалов. Тонът на руския протокол бил „смекчен”, в него имало „сговорчивост и смирение” и си личало „безкрайното желание” на Русия да избегне войната, твърди руският дипломат. Горните бележки подсказват, че протоколът в Русия е бил нарочно съставен, за да се неутрализира другият - от Лондон. Изглежда Игнатиев нарочно не дава подробности в тази насока, защото инициативата с новия протокол на практика претърпява провал. И в случая Дарби и Дизраели изиграват руската дипломация, която уж със своя протокол е искала да избегне английската инициатива, виждайки в нея нещо, което не е одобрявала. Тъй като в пресата не били публикувани съобщения за разговорите между Дарби и Шувалов, състояли се през февруари, журналистите останали донякъде изненадани, когато в края на месеца узнали, че заместник министърът на външните работи на кралството Борк съобщил в английската палата на общините, че правителството било вече готово с отговора на телеграмата на княз Горчаков, но не я изпратило. Причината за задържането на отговора била молбата на руското правителство да изчака някои нови обяснения, които то щяло да даде на британското правителство. „Щом руското правителство счита за необходимо да моли за отлагане на отговора на Англия на своя въпрос, това означава, че то знае предварително какъв е този отговор и определяйки го като неудовлетворителен, се надява да накара английското правителство да измени приетото вече от него решение” - коментира ситуацията „Всемирна илюстрация” от 5 март 1877 г. Въпросният отговор на Англия трябва да е бил протоколът, съставен от Дарби и Шувалов. Според Николай Игнатиев той изпълнил успешно възложеното му поръчение. „Протоколът беше приет от всички кабинети”, е отбелязано в неговите записки. Някои от кабинетите направили незначителни редакционни изменения, най-вече за смекчаване на по-силните изрази. При проведените разговори руският посланик се убедил, че нито една държава не проявявала и най-малкото желание да застане докрай на решенията, постигнати на Цариградската конференция и да приеме необходимостта от общо решително въздействие. Което да придаде европейска значимост на въпроса и да застави Турция да се подчини. Така нямало да има необходимост Русия сама да излиза на борба с Турция. Успехът на Игнатиев, обаче, бил само в постигането на първоначалното устно одобрение на съдържанието на протокола. В последния момент лорд Бийкънсфийлд осъществил поредната си провокация, като повдигнал въпроса за демобилизацията на руската армии. Незабавното й започване било поставено като задължително условие за подписването на протокола от страна на Англия. Граф Игнатиев обяснил, че руското правителство възнамерявало да води отделни преговори за демобилизацията на руската армия непосредствено с Турция. На лорд Дерби и граф Шувалов той заявил, че считал споменаването на въпроса за руските войски в какъвто и да е дипломатически акт за несъобразено с достойнството на Русия и че никога нямало да сложи подписа си под такъв документ. В записките си Игнатиев обяснява, че веднага след като възникнал въпросът за демобилизацията на руската армия, той отпътувал от Англия, като предоставил на Шувалов възможността да действа както намери за добре. Можем да предположим, обаче, че реакцията на руския посланик най-вероятно е била не заради това, че се посягало на „достойнството на Русия”, а защото е разбрал, че Англия отново е изиграла руската дипломация, примамвайки я на въдицата с поредното „мирно решаване на въпроса за Черна гора, Босна, Херцеговина и България при доброволното съдействие на Турция”. 5.3. Откриване дейността на турския парламент Междувременно в края на февруари дошъл краят на управлението на Мидхат паша, с което се започнала и развръзката на въпроса с конституцията на Османската империя. На 23 февруари/4 март великият везир бил обвинен в измяна на върховната власт: имал намерение да свали Абдул Хамид и да постави отново на престола Мурад. Мидхат не знаел предварително за повдигнатите срещу него обвинения. Извикали го през нощта по заповед на султана в двореца и поискали да даде големия държавен печат. Султанът предоставил на своя велик везир сам да избере: дали да бъде съден по обвинение в държавна измама или да замине на заточение. Изпадналият в немилост предпочел заточението и бил изпратен в Бриндизи. Не били дадени обяснения защо се е наложило великият везир да бъде отстранен толкова скоропостижно. Най-логичното предположение било смразяването на отношенията на Портата с европейските кабинети, което дошло след неуспешния завършек на Цариградската конференция. По това време станало ясно, че маркиз Солсбъри бил дал заповед английският флот да се оттегли от входа на Дарданелите в Малта. За велик везир бил назначен Едхем паша, били сменени почти всички министри. Единствен на предишния си пост останал само Сафвет паша. Издаден бил султански хат с обявление на новите назначения. В него се отбелязвало още, че за обсъждане в парламента щели да бъдат внесени няколко законопроекта, отнасящи се до организиране на вътрешното управление на основа на децентрализацията, по-правилен избор при назначаване на помощник губернаторите на провинциите и за преобразуване на финансовата система. За работа в последната щели да бъдат привлечени европейски финансисти. На 10/22 февруари примирието било удължено с две седмици до 3/15 март. Но още на 16/28 февруари мирният договор между Турция и Сърбия бил подписан. В протокола било споменато, че за княжеството се запазва status quo, дава се амнистия за турските пленници и се предвиждало в дванадесет дневен срок турската армия да освободи завзетите сръбски територии. Сърбия се задължавала да не строи нови укрепления, турският флаг щял да се издига наравно със сръбския, спирало се формирането на въоръжени банди. Не се споменавало за въдворяване на турски комисар в Белград, нямало и дума за Малък Зворник. По повод откриването на сръбската скупщина, която трябвало да ратифицира протокола с основите на мира, сръбският вестник „Изток” се обърнал към депутатите, убеждавайки ги да не осъждат приключилата война. Тя била водена за честта на Сръбското княжество и била само част от многото кървави битки, които славяните водили за своето освобождение след тази при Косово поле. „Ако Сърбия - отбелязва вестникът - не предизвика с тази война нищо друго, освен война на Русия с Турция, то и това вече би бил много голям резултат и жертвите, принесени от Сърбия ще се окажат незначителни в сравнение с ползата, която ще придобият балканските християни.” Мирните преговори между Черна гора и Турция, обаче, не потръгнали. Княжеството се опряло на решенията на Цариградската конференция и поискало Портата да ги изпълни. Ставало дума за изправяне границите на Черна гора с присъединяване на някои съседни области, включително и на пристанището Спица; устрояване в родината им на бежанските семейства; предоставяне на правото за свободно плаване по езерото Скутари и река Бояна. Последното условие черногорците считали за второстепенно, но всички техни искания били определени от турският министерски съвет, състоял се 23 февруари/7 март, като прекомерни. След като били проведени избори за двете камари на турския парламент, на 7/19 март 1877 г. той бил тържествено открит. Пищната церемония се провела в двореца „Долма бахче” в Цариград в присъствието на министри, граждански, военни и духовни сановници, сенатори, депутати и чуждестранни дипломати, с изключение на германския и руския посланик. Тронната реч на Абдул Хамид била прочетена от първия секретар на султана Саид паша. В речта бил направен исторически обзор на причините за тревожното положение в Турция и се завършвало с обещание за реформи. Сафвет паша се обърнал към представителите на чуждите държави, присъстващи на церемонията. Говорейки от името на султана, той изразил надежда за благоприятен изход на мирните преговори с Черна гора, както и че след обещанията, дадени от негово величество, Европа няма да сметне за необходимо да иска други задължения от Турция. Турският външен министър, както в началото на Цариградската конференция, така и при откриването на парламента се опитал да увери европейските дипломати, че прословутата „конституция” правела напълно ненужна намесата на Европа в работата на Отоманската порта. Очакванията на турското правителство, че парламентът ще подкрепя неговите предложения, не се оправдали. В палатата на депутатите, където имало избрани и българи, преобладавала опозицията. Първото заседание на палатата се провело на 8/20 март и още тогава отношенията между правителството и депутатите се очертали като враждебни. Председателят на палатата Ахмед Вефик почнал да се дразни и да прекъсва депутатите, лишавайки ги от правото им на дума. Последните от своя страна не щадели в критиките си нито министрите, нито държавните чиновници. Сред депутатите преобладавал „фанатичният елемент”. Най-добрите оратори били улемите и привържениците на Мидхат паша. Затова още при първите гласувания проличало, че парламентът няма да допусне никакви отстъпки и реформи, насочени за подобряване на положението на християните. Предложението за „изравняване” на границата на Черна гора било отхвърлено с огромно мнозинство, а законът за вилаетите бил приет с подчертаване на централизацията на властта и съсредоточаването й в ръцете на мюсюлманите. След 12/24 април, когато Русия обявила война на Турция, депутатите започнали да критикуват военната политика на правителството. На 16/28 юни, след като се разбрало, че руските войски са преминали река Дунав, Абдул Хамид разпуснал парламента. 5.4. Русия обявява война на Турция На 19/31 март в Лондон шестте велики държави Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Италия и Русия все пак подписали съвместния протокол, с който се правел опит да се прикани Турция да започне реформи за подобряване на участта на християните в нейните европейски провинции. За съжаление крайният резултат и от това съвместно мероприятие не довел до мирно разрешаване на въпроса. Парадоксалното по своята същност искане на Англия - Русия да пристъпи веднага към демобилизиране на армията си, и затрудненията, които кралството създало в последния момент, преди протоколът да бъде подписан от държавите-гаранти, е отбелязано във „Всемирна илюстрация” от 19 март 1877 г. със следния коментар: „Английският кабинет поставя Русия пред необходимостта да се откаже от последната надежда за продължаване на колективното европейско въздействие върху Турция и да прибегне към самостоятелно действие, към което тя вече се е приготвила в случай на необходимост още от миналата есен, съсредоточавайки част от своите войски на турската граница. Да се откаже от предприетата от него мярка руското правителство очевидно не може, докато не получи сигурна гаранция, че целта, заради която е предприета тази мярка, не може да бъде достигната по друг начин. Протоколът беше предложен именно като средство за постигане на тази цел. Русия се надяваше, че великите държави, потвърждавайки с подписването на този документ своето единодушие, ще принудят по този начин Портата да направи необходимите отстъпки и тези отстъпки ще дадат основание за отзоваване на руските войски от турската граница. Англия съвсем обръща въпроса. Тя е съгласна да подпише протокола само при условие на незабавна демобилизация. Т. е. иска едновременно с подписването на протокола да изчезне единствената материална гаранция, че той ще постигне своите цели и ще подтикне Турция към отстъпките, които се желаят от нея.” Преди да пристъпи към подписване на протокола, представителят на Русия генерал-адютант граф Шувалов направил следното заявление: „Ако бъде сключен мир с Черна гора, ако Портата приеме съветите на кабинетите, изкаже готовност да се върне към мирно положение и пристъпи на дело към изпълнение на реформите, споменати в протокола, то нека тя изпрати в Петербург специален пълномощник за преговаряне относно разоръжаването, на което в този случай също ще се съгласи от своя страна и Негово величество господарят император. Разбира се, че ако станат нови избивания, подобни на тези, които обагриха с кръв България, то мерките за разоръжаване по необходимост ще бъдат спрени.” От своя страна лорд Дарби от името на Англия обявил, че ако „целта на подписването на протокола, състояща се по мнението на английското правителство „в разоръжаването на Русия и Турция”, не бъде постигната, то протоколът ще бъде признат от Англия за недействителен”. По този начин Англия изразила особено мнение, спрямо останалите европейски държави. Докато те виждали протокола като средство за осъществяване на натиск над Турция да извърши тя реформи за умиротворяване на Черна гора, Босна, Херцеговина и България, то за обединеното кралство важно за момента било руската и турската войска да се оттеглят от заетите по границата позиции и демобилизират армиите си. Английското правителство искало всъщност връщането на политическото положение в Европа отпреди Цариградската конференция. Случилото се при подписването на Лондонския протокол веднага дало повод на коментаторите категорично да заявят, че при това положение Османската порта, виждайки че европейските държави не са единни, ще откаже да приеме решенията на европейските държави. Което и станало. На 29 март/10 април в циркулярна телеграма, адресирана до всички нейни посланици в европейските държави, чието съдържание те трябвало да предадат на съответните правителства, Портата отхвърлила Лондонския протокол, като го анализирала критично, точка по точка. Основната теза била, че правителството не можело да допусне намеса във вътрешните работи на Турската държава, защото принизявало достойнството й. Високата порта гледала на взаимното незабавно разоръжаване едновременно в Русия и Турция като на единствено сигурно средство да се предотврати опасността, застрашаваща всеобщия мир. Турция не можела да се разоръжи едностранно, докато била заплашена от Русия. В телеграмата си турското правителство изказало съжаление, че не било взето предвид неговото мнение преди подписване на протокола и изразило искрено желание да бъде запазен мирът. Портата категорично отказвала да изпрати в Санкт Петербург специален посланик за преговори относно демобилизацията, но била съгласна в преговорите да участва турският посланик, пребиваващ тогава в руската столица и поставяла задължително условие Русия да изпрати в Цариград дипломатически представител със същия ранг. Турция отхвърляла чуждестранната намеса в нейните вътрешни дела, но допускала контрол от страна на чуждестранните посланици в размерите, установени с Парижкия договор. Повторението на убийства, подобни на станалите в България, било невъзможно, благодарение на мерките, приети от правителството, твърдяла Портата. Тя не искала преговорите с Черна гора да се смесват с исканията в протокола, тъй като това бил неин вътрешен въпрос. В заключение в циркулярната телеграма се заявявало, че мирната развръзка на затрудненията на деня била възможна, само ако държавите подписали протокола се откажат от него. Отхвърлянето на Лондонския протокол от страна на Високата порта водело до морално оправдание на руската военна намеса и направило неизбежно избухването на Руско-турската война. Вероятно пак се е провело съвещание при император Александър ІІ. За съжаление няма публикувани данни как точно са протекли събитията. Но налице са три документа, в които най-точно се обяснява защо Русия започва с Турция война, която ще бъде наречена Освободителна. На 7/19 април руският държавен канцлер княз Александър Горчаков изпратил следната циркулярна телеграма до руските посланици в Берлин, Виена, Париж, Лондон и Рим: „Императорският кабинет безрезултатно изчерпваше от самото начало на Източната криза всички подвластни му средства, за да постигне със съдействието на великите държави в Европа омиротворяването в Турция. Всички предложения, последователно направени на Портата след постигане на споразумение между кабинетите, срещнаха непреодолима съпротива от нейна страна. Протоколът, подписан в Лондон на 19-ти (31-ви) март тази година, беше последният израз на съвместната воля на Европа. Императорският кабинет го предложи като последен опит за помирение. Той заяви с декларация от същия ден, съпровождаща протокола, условия, които ако бяха честно приети и изпълнени от османското правителство, можеха да възстановят и заздравят мира. На всичко това Портата отговори с нов отказ. Това обстоятелство не беше взето предвид в Лондонския протокол. Изразявайки желанията и решенията на Европа, той се ограничи само с поставянето на условието, че великите държави оставят за себе си правото съвместно да обсъдят средствата, които признаят за най-удобни за осигуряване на благосъстоянието на християнското население и за запазването на общия мир, в случай, че се излъжат в надеждата си за енергично изпълнение от страна на Портата на мерките, които да доведат до подобряване на положението на това население. Последното бе единодушно признато като необходимо за спокойствието на Европа. С други думи кабинетите предвиждаха случай на неизпълнение от страна на Портата на обещанията, които тя евентуално ще даде, но не предвидиха случай на неин отказ да изпълни исканията на Европа. Едновременно с това в декларацията, направена от лорд Дарби след подписването на протокола, се заявява, че тъй като правителството на Нейно величество кралицата се е съгласило да подпише този акт, имайки предвид само осигуряването на общия мир, то протоколът следва да се счита за недействителен и нямащ значение в случай, че предложената цел - а именно съвместното разоръжаване и запазване на мира между Русия и Турция - не бъде постигната. Отказът на Портата и подбудите, на които се основава той, не оставят никаква надежда, че тя ще уважи желанията и съветите на Европа, и не дават никаква гаранция, че реформите, предложени за подобряване на участта на християнското население ще бъдат въведени. Те правят невъзможен мира с Черна гора и изпълнението на условията, които могат да доведат до разоръжаване и омиротворяване. При тези обстоятелства опитите за помирение губят всякаква вероятност за успех и остава едно от двете - или да се оставят нещата да продължат в положението, което е признато от държавите като неотговарящо на техните интереси и на интересите на Европа въобще, или да се опитаме да постигнем по пътя на принудата това, което единодушните усилия на кабинетите не успяха да получат от Портата по пътя на убеждението. Нашият августейши монарх реши да поеме върху себе си завършването на делото, което той призоваваше държавите да извършат заедно с него. Той даде заповед на своите войски да преминат границата на Турция. Благоволете да доведете това решение до знанието на правителството, при което сте акредитирани. Поемайки това бреме, нашият августейши монарх изпълнява дългът, наложен му от интересите на Русия, чието мирно развитие се забавя поради постоянните размирици на Изток. Негово императорско величество е уверен, че заедно с това той действа съгласно с чувствата и интересите на Европа.” На 8/20 април руският император отпътувал за действащата армия. По пътя в някои места направил преглед на армията, разположена в Бесарабия. На 12/24 април в Кишинев Александър ІІ подписал поднесения му от канцлера Горчаков манифест за обявяване на война на Османската империя. Пълният текст на манифеста гласи: „На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което винаги сме вземали в съдбините на подтиснатото християнско население на Турция. Желанието да се подобри и подсигури неговото положение разделяше с нас и целият руски народ, изразяващ сега своята готовност на нови жертви за облекчаване на участта на християните на Балканския полуостров. Кръвта и имуществото на нашите верноподаници винаги са ни били скъпи; цялото наше царуване свидетелствува за постоянната ни грижа Русия да пази благословията на мира. Тази загриженост бе проявена и при скръбните събития, които станаха в Херцеговина, Босна и България. Първоначално ние си поставихме за цел да постигнем подобряване на положението на източните християни по пътя на мирните преговори и споразумения със съюзните и приятелски нам велики европейски държави. В продължение на две години ние не преставахме да се стремим, да склоним Портата на преобразования, които могат да защитят християните в Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти. Извършването на тези преустройства изцяло произтичаше от предишните задължения, които Портата тържествено пое пред лицето на цяла Европа. Нашите усилия, поддържани от общите настоявания на дипломатите на другите правителства, не доведоха обаче до желаната цел. Портата остана непреклонна в своя категоричен отказ да създаде някаква реална сигурност на своите християнски поданици и отхвърли решенията на Цариградската конференция. В желанието си да изпробваме за убеждаване на Портата на всички възможни начини на споразумение, ние предложихме на другите кабинети да съставим специален протокол, в който да се запишат всички най-съществени решения на Цариградската конференция и да поканим турското правителство да се присъедини към този международен акт, изразяващ последният предел на нашите миролюбиви настоявания. Но очакванията ни не се оправдаха: Портата не се отнесе с внимание към единодушното желание на християнска Европа и не се присъедини към заключенията, изложени в протокола. Изчерпвайки до край нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква чувството за справедливост и чувството за собствено достойнство. Със своя отказ Турция ни принуди да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, ние, уповавайки се смирено на помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички наши верноподаници, че дойде времето, предвидено в изречените от нас думи, на които се отзова цяла Русия. Ние изразихме намерение да действаме самостоятелно, когато счетем, че това е необходимо и честта на Русия ще изисква това. Сега, призовавайки божията благословия върху доблестната наша войска, ние й заповядваме да влезе в пределите на Турция.” Същият ден - 12/24 април 1877 г.- с нота до дипломатическия представител в С. Петербург Тефик Бей руският канцлер уведомил турското правителство, че Русия прекратява дипломатическите си отношения с Турция. В нея се казва: „Тъй като особено важните преговори, които императорският кабинет проведе с османската Порта относно трайното омиротворяване на Изтока, не доведоха до желаното споразумение, в резултат Негово императорско величество, моят августейши повелител, за съжаление се видя принуден да прибегне до силата на оръжието. Благоволете да уведомите вашето правителство, че Русия от днес се счита във война с Турция. Първото последствие от това е прекратяването на дипломатическите отношения между двете държави. Най-покорно ви моля да доставите сведения за броя и званията на лицата, съставляващи отоманското посолство в С. Петербург, за да можем да ви изпратим нужните паспорти. Що се отнася до живеещите в Русия отомански поданици, тези от тях, които пожелаят, са свободни да напуснат страната; тези пък, които предпочетат да останат в нея, могат с пълна сигурност да се доверят на покровителството на законите.” Турция и Англия до последно не са вярвали, че Русия ще започне война срещу Турция. Прав е граф Игнатиев, когато казва, че протоколът, изготвен в Петербург, в противовес на този от Лондон, бил толкова „смирен и сговорчив”, че турците видели в това „слабост и безкрайно желание” на Русия да избегне на всяка цена войната. В Лондон и Цариград са мислели, че Русия няма да обяви толкова скоро война. Английските туркофили препоръчали на турското правителство да изчака известно време, за да се види дали ще се предприеме нещо повече от струпването на руските войски в Бесарабия. Дори когато Александър ІІ потеглил за Кишинев, английските вестници продължавали да твърдят, че войната все още не е неизбежна и мирът може да се уреди с посредничеството на държавите-гаранти. Едва, когато войната била обявена, турското правителство чрез циркулярна телеграма потърсило ходатайството на европейските държави, основавайки се на чл. 8 от Парижкия договор. Действието, обаче, било закъсняло и отговор не последвал. Европа решила да остане неутрална по отношение на двубоя между Русия и Турция. Действията на Дизраели били по-хладнокръвни. Твърди се, че той имал намерения да използва началото на руско-турската война и да окупира с британския флот Дарданелите. Този план, обаче, не бил приет от влиятелните членове на английския парламент. Все пак реакция от Лондон имало. На 24 април/6 май Дарби връчил на Шувалов нота, в която се съобщавало, че Англия няма да допусне Русия да блокира Суецкия канал и Египет - дори и временно, да завладее Цариград и да измени статута на Проливите. В отговор на английската нота руското правителство заявило, че няма никакви намерения спрямо Суецкия канал и Египет, а за съдбата на турската столица и проливите обещало да не решава въпроса еднолично, а по общо съгласие на държавите. Та 15/27 юни руските войски минали Дунав при Свищов. За известно време дипломатите отстъпили водещото си място на военните. Използвана литература: 5.1. Будапещенска конвенция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с.; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 32-33, 53, 176, 213; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Миссия генерала Вердера; Будапештская конвенция. (Използвана е електронната версия на книгата). 5.2. Лондонски протокол: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 86, 199, 255; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 36, 37, 199, 213-214, 229, 234 бел. с две звезди, 235-236, 242 бел. с една звезда, 248-249, 250, 251-253, 255-256, 274; 3. История на България, том 6, С., 1987, с. 431; 4. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Франко-германская военная тревога 1877 г. и Лондонский протокол. (Използвана е електронната версия на книгата). 5.3. Откриване дейността на турския парламент: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 87, 126, 159, 179, 199, 219, 234, 318; 5.4. Русия обявява война на Турция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 234, 258, 275, 310-311, 330; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 255-256; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Русско-турецкая война. (Използвана е електронната версия на книгата).

Проблемът с псевдонауката, е че езикът който използва е приятен за ухото на необразования в дадена област човек. Обикновено се използват техники на писане или говорене които чрез различни манипулативни похвати и логически заблуди водят слушателите към целите които са поставени. Като пример ще дадем отново известният ни П.Серафимов, който наскоро организира среща с последователи автохтонци и привърженици. След срещата им публикува и статия озаглавена "Забранената българска история разказана на кратко". Основните псевдонаучни похвати с които тази статия е написана, а и които изпълват и останалите му публикации са следните: 1. Прикритата истина - Основната линия на разказа е разкриването на някакви тайни, които някой целенасочено крие в случая в ущърб на българина. Този похват приковава вниманието на читателя, тъй като никой не иска да бъде тайно лъган и мамен. 2. Лошите учени - Обикновено са определяни като казионни, официални или по друг подобен начин, като те носят вината за укриването на данните и фактите, и за ущърба срещу българите. 3. Героите спасители - Авторът и група автори които цитира и които по един или друг начин в трудовете си или мненията си подкрепят идеите и идеологията му. Обикновено се описват като прогресивни и свободомислещи, като така всички останали се слагат в групата на непрогресивните и несвободомислещи. 4. Реабилитация на дедите - Основната доктрина на автохтонизма. Преди българите на Балканите живеят траки, следователно те са дедите на българите, а щом те са дедите на българите всяко нещо по света което има нещо общо с траките в археологически, културен или друг аспект се обявява че е на дедите ни и съответно е наше. Дори и да става на въпрос само за керамично гърне от Индия или Китай със сходни орнаменти като орнаменти от неолитни гърнета от Балканите, то това означава, че дедите ни са били в Китай и Индия. 5. Псевдофакти и интерпретации - Основната част на статията. Представлява съвкупност от напрупани сведения и интерпретациите им, които според автора подкрепят идеите му. Напрактика обаче представляват съвкупност от изрезки, които са подбрани и анализирани без следване на научния метод. Съвкупността е натрупана с времето, като всяка следваща публикация се опира на тази съвкупност като, че се опира на факти. Реално обаче имаме натрупване на грешни интерпретации следващи идеология. Така например от настоящата статия човек може да остане с убеждението, че "в продължение на 1100 години, старите българи да са отъждествявани с мизите – съседи и роднини на тракийския народ гети", това обече е ненаучна итерпретация на различни късни сведения, които смесват стари географски сведения с новите народи. 6. Патриотично-наставнически финал - Апотеаза на цялото изложение, което също е изпълнено с патриотични намеци свързани с великите деди. Ако в увода се натикска критичния бутон, който трябва да засили революционното внимание на читателя, то на финала се натиска патриотичния бутон който трябва да даде сила на читателя, като той е съпътстван и с наставления за действия и за повдигане на духа. Това са основните принципи описани чрез конкретната статия, но на практика моделът е същият в цялото творчество на автора. Схемата много наподобява начина на действие на религиозните водачи, които издигат някаква идеология или доктрина, и създават последователи.

https://www.biorxiv.org/content/biorxiv/suppl/2018/02/20/268250.DC1/268250-1.pdf https://www.biorxiv.org/content/biorxiv/early/2018/02/20/268250.full.pdf https://www.biorxiv.org/highwire/filestream/82464/field_highwire_adjunct_files/1/268250-2.xlsx Струва си внимателния прочит, вкл. екселския файл. Изледвани са две гробища - едното в Унгария непосредствено преди преселването на лонгобарди и алцекови българи в Италия и второто от северна Италия, непосредствено след превземането и от лонгобардите и съюзниците им. Изследвани са и два аварски гроба непосредствено след появата на аварите в унгарската пуста, погребенията са датирани на 560-та г. Коментар - когато мога, но накратко лонгобардите са по-скоро скандинаво-датска, отколкото германска група, аварите при появата си в Панония са 100%-ви славяни, неразличими от съвременен поляк и с 0-лев, никакъв азиатски или далекоизточен примес, твърдо славяни както по майчина, така и по бащина линия, а поне 2-ма от лонгобардо-българската група съвпадат напълно по геном със съвременните българи до степен да са неразличими от тях, като поне 10 са генерално неразличими от съвременните балканци - има съвпадения, освен с българи, с румънци, хървати и албанци. Разбира се, основното ядро са скандинавци, каквито са и лидерските гробове и преди, и след преселението. И едно категорично оплакване - изследването е изкривено, тъй като за референтни групи са взети северноевропейците, англичаните и италианците; не са взети кавказци и балканци, което е изключително пристрастно или глупаво; крайния резултат е едно разтягане на лонгобардите по оста север юг и никакво по оста изток -запад; въпреки това, се очертават две отчетливи групи - едната скандинавска, другата...вижте сами; както и да е, измежду тия с конските погребения, предполагаемо алцекови прабългари, има съвпадения със съвременни българи и други балканци, а отно, азиатския и далекоизточния принос е кръгла нула; в контекста на разговорите в този форум, да изтъкна, че измежду хаплогрупите има такива, които в наши дни се срещат само в кавказ и на балканите, поради което и казвам, че изключването на тези два района при определяне на референтите е огромна несправедливост и глупост. Повече - когато мога.

Понеже напоследък с установявам, че нееднократно във форума се подхвърлят твърдения, че нямало или почти нямало данни за присъствие на българи в земите между река Дон и Кавказ, ето една кратка справка със сведения, което недвусмислено показват, че в този район българи е имало столетия наред. Списъкът не е окончателен, а илюстративен. Правя го с идеята да не трябва на всеки новорегистрирал се или активизирал се потребител да бъдат привеждани данни за българи между Дони Кавказ всеки път, когато на него му хрумне, че нямало такива. Окачвам темата като важна в раздела. Мовсес Хоренаци. „История на арменците“, ок. 482 г. Захарий Митиленски (Захарий Ретор). „Сирийска хроника“ (частично съхранена в преработена версия от 569 г. на сирийския монах Псевдо-Захарий). Йорданес. „История на готите“, средата на VI век. Теофан Изповедник. „Хронография“, началото на IX век. Патриарх Никифор. „Кратка история“, началото на IX век. Йовханнес Драсханакертци (Йоан Католикос). „История на арменците“, първа четвърт на Х век. Арменска география „Ашхарацуйц“. Разширена редакция, втората половина на Х век. Вардан Аревелци. „Всеобща история с тълкувание на вардапета Вардан“, 1267 г.

Сигурно има доста теми на тая тема, затова ще заблегна на най-общите черти на икономическата криза с една ретроспекция и върху испанския и португалския модел на кризата. Естествено, корените са в Голямата Депресия от 1929-1933. Ясно е, че американската икономика изживява истински разцвет по времето на ПСВ, давайки кредити на всички европейски държави, които разорени след войната, плащат, като вземат нови кредити. Наред с това към САЩ има огромен емиграционен натиск от разорена Европа, работна ръка, готова за жълти стотинки да работи и произвежда. В резултат има бум на производството на стоки и в строителството, неща, които трябва да бъдат купувани. В тази ситуация за да засили консумацията ФЕДЕралният резерв задължава американските банкида поддържат много ниски лихви по кредитите почти изкуствени, правят парите евтини и леснодостъпни. имаш голямо поризводство, осигуряваш пари, стимулираш потреблението. дотука нещата са ясни. това води до два проблема. Първо, хората все повече задлъжняват. Второ, при увеличеното потребление цените растат, и се получава инфлация. За да контролира инфлацията Резервът увеличава лихвите по кредитите, което създава нови проблеми - все по-малко хора вече взимат кредитие, ограничава се потреблението, а онези с взети вече кредити не могат да ги изплащат, което създава трудности на банките. хората, понеже вече нямат лесни пари, и имат дългове, спират да купуват, в това число и акции, това води до спад в търсенето, и респективно на цените. фирмите са принудени да произвеждат все по.малко блага и да ги продават все по евтино, което води до фалит на много от тях. фалитът или икономическите им трудности пък пердизвикват спад в акциите им, а това завлича не само гражданите, но и банките, понеже често банките именно инвестират в акции. това намалява ликвидността на банките, вече пострадали от лошите кредити и спада в производството, а слуховете за проблеми при банките карат хората масово да си теглят депозитите и да ги пазят под възглавницата. всичко това създава огромен натиск върху банковата система, която активно и усилено губи пари. това, съчетано с нарастващата безработица от свития пазар е в основата на кризата от 1929. дотук нещата много напомнят сегашната ситуация. важно е обаче да видим как се реагира тогава на кризата. Първото нещо, което американското правителство разбира е, че в дъното на проблема са банките. Не доходите, не потреблението, избирателната система, министреският съвет или полярните шапки, а БАНКИТЕ. щателен анализ ракрива три основни причини за фалит или проблеми у банките. първо, в стремежа си за лесна и бърза печалба, банките безрасъдно се хвърлят в рискови инвестиции. например, депозитите се инвестират в имоти, и когато имотният балон се спука и цените и акциите паднат, банката губи за рекордно време парите си. Второ, лесните кредити, раздавани на ляво и на дясно на физически лица, фирми и правителства, които после не могат да платят, също намаляват ликвидността на банката. трето всеки слух за проблем карал хората да търчат като луди и да си теглят парите, което отново води до изтичане на средства от системата. тези три дупки - рисковите инвестиции, лошите кредити и проблемът с доверието, - е трябвало да се решат незабавно. първата мярка на правителството е да въведе през 1933 гаранция за всички депозити до определен праг. Тази гаранция естествено се изплаща от държавата чрез събраните от всички данъци, в случай на фалит на банката, на депозантите й. проблемът тука е, че ако банката фалира всички данъкоплатци изплащат гаранциите на депознантите й, ако обаче банката има печалба, данъкоплатецът не получава нищо. нещо трябва да компенсира риска за данъкоплатеца. това е решено с нов закон, който поставя пазара под строга регулация, ограничава се рязко конкуренцията между банките, като се слага таван на лихвите по депозитите, и най-важното въвежда се законът Glass-Steagle, който разделя търговските от инвестиционните банки. това разделение е фундаментално за стабилността на системата. Търговските банки привличат депозитите на хора, като ги предоставят като кредити на други, и печелят от разликата между лихвите по депозити и лихвите по кредити - затова лихвите по-кредитите са по-високи. инвестиционните банки управляват парите на магнатите, като печелят не от разликите в лихвите, а като ги инвестират във високорискови вложения чрез покупка на акции и облигации. преди тази формална диференциация, търговските банки пропиляват парите на обикновения американец в рискови борсови игри. наред с това, съчетавайки двете функции - търговска и ивестиционна, банките стават огромни и мощни организми, и евентуален проблем с тях завлича цялата икономика. в резутат, кризата бързо е преодоляна и до 60те години други кризи няма, дори и предвид ВСВ. Търговските банки стават много по-ефективни при разполагането с парите на депозантите си, защото не ги пилеят в рискови авантюри. Освен това, понеже печелят от лихвите по кредитите, внимателно избират кредитополучателите си, и намаляват риска от лоши кредити до минимум. наред с това се поддържа един здравословен баланс на банковия пазар и до 60те години 5тте най-големи американски банки контролират една 8 процента от пазара, с други думи фалитът на една банка не би могъл да засегне сериозно икономиката. тази ситуация обаче се променя през 60те години. Нова генерация мениджъри, и нова генерация политици, които не помнят голямата депресия, решават, че банките и пазарът могат да се дерегулират, и че рисковите инвестиции са по-скоро оправдани, защото при евентуална печалба печели цялата икономика. рестриктивната политика на правителството става все по-непопулярна и така през 1980 Картър отменя лимитът за лихви по-депозитите, за да стимулира конкуренцията между банките за свежи пари. това е първата стъпка към ново рисково поведение на банките. Банката решава, че незабавно и трябват свежи пари, за да купи акции на еди коя си фирма. Бум, слага лихва по депозита 10% и привлича тълпи от спестовници, като се обрича да им изплаща големите лихви години наред. При евентуален неуспех на инвестицията, банката губи както от вложените в нея пари, така и от големите лихви, които е поема да изплаща. в 1981 Рейгън се опитва да отмени закона за делението между търговските и инвестиционните банки, макар и с неуспех. естествено, с него идва и идеята за тоталната дерегулация на пазара, той функционира сам по себе си и всякакви регулации само го спъват. Това е и в основата на сегашната катастрофа. ясно е, че щом цялата вселена, природа, общество имат нужда и имат регулации, за да функционират, идеята, че пазарът няма нужда от регулации, а се саморегулира, е абсурдна. неуспехът на РЕйгън да отмени законът Glass-Steagle не го обезкуражава, и назначава начело на Резерва видни представители на Мерийл линч, огромна ивестиционна банка. тези, които трябва да регулират, се против регулацията. Видни икономисти пропагандират изгодите от рискови инвестиции, големите инвестиционни банки щедро финансират кампаниите на политици, които обещават в замяна дерегулация, и така до 1999, когато законът най-сетне е отменен. какво следва ли - шеметно сливане на инвестиционни и търговски банки из цяла Америка. Като резултат, рисковото поведение на банките рязко нараства. Отделно, банките бързо наедряват, и към 2000 г. делът на първите 5 банки е над 40%. фалит на коя да е от тях би завлекъл цялата икономика, поради което държавата се заема да обезпечи ликвидността им, като изкупува дълговете им. В резултат, големите банки се чувстват обезпечени и имунизирани от фалит, и предприемат още по-рискови инвестиции. в този случай рискът се поема от публичния бюджет и данъците, които в случай на провал запушват дупките на банковата система. В случай на успех обаче, печалбата е само за банките. Идеална схема. В случай на провал държавата ще се намеси и с парите на данъкоплатците, за да предотврати колапс на цялата икономика. точно това се случи в Испания - центраното правителство превърна лошите кредити към банките и загубите им в рискови инвестиции като строителство, в държавен дълг, за да закрепи цялата система. това пък пердизвика огромни дефицити в публичните финанси, породени от традиционно раздутите социални разходи, към които естествено се добавиха сега и банковите проблеми. друг негативен ефект от тази неолиберална политика е, че нарастването на банките и пазарнияти м дял води до....олигополи и монополи. За да има капитализъм изобщо, е нужда здрава регулация и контрол, защото в противен случай, чрез рисково поведение и картели се създават олигополи и монополи, които са основният враг на свободния пазар. следва продължение.

Историческите извори за българите, обитаващи през VII в. земите, разположени между Азовско море, Дон, Волга и Кубан, не са много. Основни са византийските хроники на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, съставени в края на VIII – началото на IX в., както и арменската география на Анания Ширакаци от VII в. Към тях може да се добавят „История на готите” на Йорданес от VI в. и сирийският извор също от VI в., компилация по едно произведение на митиленския епископ Захария Ритор. Внимателният прочит на споменатите текстове дава сравнително точна и задоволителна представа по въпроса, за съжаление тълкуван и решаван вече дълги години в погрешна мегаломанска посока. Кубрат и България според Никифор и Теофан Относно Кубрат двамата гръцки историци Никифор и Теофан в основни линии привеждат почти едни и същи сведения. Предполага се, че те са използвали общ по-ранен извор. Разказът на Никифор за основаването на българската държава в Долна Мизия, даден в неговото съчинение „Бревиарий” („Кратка история”), започва с програмно заявление: „Трябва вече да се каже за произхода на така наречените хуни и българи и за тяхното устройство.” Това „обещание” на практика не е изпълнено, поне видимо, тъй като по-нататък не става дума нито за произхода на въпросните хуни и българи, нито за обществената им организация, а за битието на котрагите, които се обявяват за техни съплеменници. „Около Меотидското езеро, по реката Куфис – се казва в разказа на Никифор, - се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни [на хуните и българите] едноплеменници. Във времето на Константин, който умрял на Запад, някой си, на име Кубрат, господар на тези племена, когато умрял, оставил петима сина, на които завещал да не изоставят съвместното живеене, за да могат да запазят чрез взаимната си привързаност това, което е под тяхна власт.”1 Към текста могат да се направят следните пояснения: Меотидско езеро е Азовско море, река Куфис е Кубан, под „велика” по-скоро се разбира „голяма”, Константин е византийският император Констант II (641- 668), Кубрат в оригиналния гръцки текст е Коbratos. При предаване на същата история, в своята „Хронография” Теофан започва подобно на Никифор: „Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите-българи и котраги.” А това, че трябвало да се каже нещо по този въпрос, било предизвикано от предстоящото по-нататък описание на събитията, станали според Теофан през 679-680 г. „През същата тази година народът на българите нападнал Тракия”, изпреварва събитията хронистът съвсем в началото на своя разказ. Тук имаме малка разлика спрямо сведението на Никифор. Докато последният говори за хуни и българи, Теофан споменава уногундури-българи, като някои считат, че вместо тире, трябва да има запетая. Но подобно на Никифор, по-нататък не отбелязва нищо за миналото на племената, а описва само битието на котрагите: „От същото [Меотидско] езеро до реката, наречена Куфис... се намира старата велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменници. През годините на Константин, който управлявал на Запад, Кробат (в оригиналния гръцки текст е Кrobatou), господарят на казаната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима сина и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ.”2 В последния пасаж не е съвсем ясно на кого котрагите са едноплеменници, но в латинския му вариант, включен от Анастасий Библиотекар в неговата „Хроника трипертита”, четем: „От същото това [Меотидско] езеро до реката, наречена Куфис... се простирала великата някога България и живеели така наречените котраги, които са от същото племе, както и самите българи. Във времето на Константин, който царувал на Запад, Кроват (в латинския текст Crobatus), владетелят на вече споменатата България и на котрагите, се поминал и оставил петима сина, като им завещал по никакъв начин да не се отделят един от други, защото само така ще бъдат господари навсякъде и сами няма да робуват на никой друг народ.”3 „Котрагите са от племето на българите”, уверява Анастасий. Което ни дава основание да предположим, че вероятно в преписа на хрониката на Теофан, от който е направен българският превод, това уточнение е пропуснато. Разказът на ватиканския библиотекар също съдържа подвеждащото указание в началото, че ще се говори и за минали събития. „В тази година [единадесетата от царуването на Константин IV (668-685)] неочаквано навлязло в Тракия племето българи. Междувременно необходимо е да споменем и за миналото на оногундурските и котрагските българи” – е написал Анастасий. Така се е получила тавтологията: котрагите били съплеменни на котрагските българи. Оногондурските българи пък, по-нататък не се споменават и не става ясно нито какви са били те, нито какво се е случило с тях. Изглежда латинският учен се е опитал да вникне в неясния разказ на Теофан, използван като източник и да го направи по-разбираем, но това не се е получило. От споменатото в съчиненията на Никифор, Теофан и Анастасий се вижда, че по въпроса за Кубрат тримата са единодушни: той е господар на племето котраги, което населява земята в съседство с Меотидското езеро, т. е. Азовско море и реката Куфис - Кубан. Очертанията на страната не са преминавали от другата страна на река Танаис - Дон. Това се вижда пак в споменатите извори, където по-нататък в тях се отбелязва, че отвъд тази река се установил синът на Кубрат – Котраг. Но това станало едва след смъртта на бащата. Колкото до Велика България, Теофан и Анастасий отбелязват, че Кубрат бил неин господар. Това не е заявено категорично от Никифор. Трябва да се отчете, че Теофан е направил по-многословно от Никифор описание на земята, превеждана от гръцки и латински език като „старата велика България”. Което описание е доста объркано. От него излиза, че в Азовско море се вливала Волга, Дон извирала от Кавказ и се съединявала с Волга, като над Азовско море се отделяла от нея, Кубан водела началото си от там, където се съединявали Дон и Волга и се вливала в Черно море. „Колкото и да е забъркан тоя географски преглед и е неверен в определението [на] системите на реките – обобщава Васил Златарски подробното географско описание на Теофан, – все пак по него може да се разбере, че „стара велика България” се намирала в областта на Черно и Азовско море и в басейните на реките Дон и Кубан.”4 Изобразяваната в някои съвременни атласи Велика България, обаче, надхвърля далече пределите на очертаната в историческите извори област, наречена днес Прикубанска низина, и се разпростира в широките граници от Днепър до Кавказ. Карта на „Стара велика България”от „Българите – атлас”, С., 2001 г. В „История на България”, пък, макар „Кубратовата стара велика България” да има относително по-скромни размери, нейните очертания удивляват с факта, че в тях не са включени така наречените „Български планини”, за които ще стане дума по-нататък. Карта на кубратовата „Стара велика България” и разселване на прабългарите (детайл), „История на България”, том 2, 1981 г. Изнесеното в гръцките извори не дава основание да се приема безрезервно съществуващото твърдение, че така наречената „Велика България”, намираща се в Приазовието, е била обединение на племена или народи. По-скоро става дума за наименование на определена територия, населена от българи. Затова по-правилно е гръцката дума megaly и латинската magna да се превеждат не като „велика”, а като „голяма”. С добавянето на „стара”, очевидно Никифор и Теофан са искали да разграничат „старата голяма България”, край Азовско море, от новата малка България, край Долния Дунав. 5 Другият извод е, че Кубрат е бил владетел само на така наречените „котраги”. Такова етническо наименование не е отбелязано в нито един друг исторически източник. В желанието да легитимират тези котраги, Никифор и Теофан необосновано твърдят, че те били родствени на по-познатите през Средновековието племена хуни и българи. А от това сравнение се създава впечатлението, че хуните и българите също са били родствени! Известно е, че историята на Никифор и Теофан за създаването на българската държава в Мизия продължава с разказа за петимата сина на Кубрат, които не послушали неговия съвет да не се отделят един от друг. След смъртта на бащата синовете се разделили и четирима напуснали родината си. В земите на прадедите си останал Баян, непосредствено отвъд Дон се настанил Котраг, четвъртият и петият син стигнали до Централна Европа. Третият син, наречен Аспарух, се отправил също на запад, преминал Днепър и Днестър, завзел местността Оглос до Дунав и се заселил там. Византийският император Константин IV като разбрал, че „мръсен и нечист народ” се настанил отвъд Дунав и нападал византийските земи отсам реката, решил да се справи с пришълците и настъпил към тях с голяма сухопътна войска и флот. Българите първоначално се изплашили, отчаяли се и се изпокрили. Поради недоразумение в командването на византийската войска, настъпила суматоха, която била използвана от „новопоявилото се племе”, което успяло да отблъсне византийците, да премине Дунав и се установи в техните земи. Интересна в цялото повествование на Теофан е метаморфозата, през която минава името на племето, нападнало Тракия през 679 г. Неговите членове, докато са били в пределите на старата голяма България са наречени котраги. Тези на Аспарух, които се настаняват до Дунав, при Оглоса, са определени като„мръсен и нечестив народ”. Когато корабите на византийския император Константин IV пускат котва пред укрепленията на този народ, хронистът обяснява: „Българите, като видели гъстите многобройни редици, се отчаяли за спасението си...”6 Парадоксът, че котрагите, когато се появили на Дунав, са наречени българи, фигурира и в разказа на Никифор, който е идентичен с този на Теофан, като в него са спестени обидните етнически квалификации.7 Противоречивите моменти в етническата идентификация на преселниците, водени от Аспарух, са видени по-късно от Константин Багренородни и той в съчинението „За темите” обяснява, че когато „богомразеният български народ” преминал река Дунав, тогава станало известно името на българите, понеже преди това ги наричали „оногундури”.8 Интересно защо византийският император си е избрал да свърже българите с уногундурите, а не с котрагите, както е в повествованието на Теофан? И как си е представял „научаването” на името на новодошлите: да не би това да е станало при подписването на мирния договор, когато едните са казали - „ние сме ромеи”, а другите – „ние сме българи”? Учудващо е, защо след като в изворите конкретно е посочено, че заселилите се в Мизия през 679-680 г. са българи, в съвременните исторически съчинения продължава да се пише, че преди това те били уногундури? Или пристигналите са излъгали, че са българи, или ако са били действително такива и преди, значи твърдението, че са били уногундури или котраги не е вярно. Доста са примерите, свидетелстващи, че европейските историци, не винаги са знаели самоназоваванията на народите, които са се подвизавали далеч от родината на съответния хронист или не са съществували вече по негово време. Един такъв пример е определението, дадено от Теофилакт Симоката и повторено от Теофан, че аварите били хуни. 9 В „Продължителят на Теофан” авторите, затруднени от неяснотата и противоречието на изворите, в разказа за подписването на мирния договор между Омуртаг и Лъв Арменец, обясняват, че последният „свързал чрез клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, назовани българи”.10 Блазиус Клайнер пък твърди убедено, че „хуните, по онова време са били наричани на своя език „болгар”, сиреч съгражданин и съплеменник”.11 Едва ли „болгар” е хунска дума, но ватиканският историк, както гръцките, е бил убеден, че хуни и българи са едно и също. В хрониката на Теофан има любопитен момент. Резюмирайки резултатите от сблъсъка на византийската войска и българите при устието на Дунав, хронистът заключава: „чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”12 Ако не става дума за неточно употребена или преведена дума, то очевидно, че новите заселници не са били май нито хуни, нито т. нар. панонски българи, тъй като последните са били добре познати в Европа. За Теофан установилите се при северната византийска граница били „новопоявили” се. Константин Багренородни пък разбрал как се наричат, едва като преминали Дунав. И досега не е обяснена каква е връзката между „вулгарите”, които са остатъци от империята на Атила (панонски българи), населението на Дунавска България - което в един момент след пристигането на Аспарух започва да се нарича българи, въпреки че преобладаващият етнос в него е бил славянският и населението на Волжка България - което също се нарича българи. „Бъркотията” в изворите, свързани конкретно с историята на Приазовска и Дунавска България, са още по-големи. Там, където Никифор е написал хуни, при Теофан стои уногундури. И при двамата, котрагите като преминали Дунав станали българи. Константин Багренородни твърди пък, че уногундурите, преминавайки Дунав, станали българи. Никифор счита, че уногундури е имало на Балканите още в 635 г., като преди това те са били под аварска зависимост.13 Накрая идва и мистериозното сведение на дякон Агатон, отнесено към 713 г., че „поради нарушението на сключения договор било извършено нападение от съседния [на Византия] народ на унугурите българи, които пленили и избили твърде голям брой от намиращите се в Тракия християни”.14 Съдържанието на хрониките, отразяващи събитията в Европа през IV - VII в., водят до констатацията, че в първите няколко реда на историята за Кубрат всъщност се визират конспективно събития, свързани с Азовско море, реките Дон и Кубан и племената, живеещи там. Обаче, на основа на детайлния анализ на изворите, в които се споменават хуни и котраги, респективно уногури (оногури, утигури), уногундури (оногундури, хунугондури), котрагири (котригури, кутригури) се установява, че директна връзка между тях и българите в тези извори не е посочена. Няма и доказателства, че в средата на VII в. в Прикубанската низина са живеели котраги. Вероятно с това име са били назовани българите на Котраг след преселването им отвъд Дон или пък става дума за видоизменена форма на името на племето котрагири, живяло там век по-рано.15 Което, обаче, вече не е присъствало на историческата сцена, а и не е имало нищо общо с българите. Тези констатации дават основание да бъде подложена на съмнение достоверността на заявеното от Теофан и Никифор, че българите, които са основали държава в Долна Мизия, са били котраги. През VII в. край Азовско, Черно и Каспийско море няма и уногундури. Следователно и Константин Багренородни не е прав, когато твърди, че появилите се в Долна Мизия българи преди това са били уногундури. Изглежда, че са прави тези, които твърдят, че общият първоначален източник на Теофан и Никифор е било лице, непосредствено запознато със стълкновенията на армията на Константин IV Погонат с новопоявилото се племе, което се настанило в Оглоса и нападало византийските земи на юг от Дунав. Затова тези събития вероятно са предадени достоверно. Предисторията на племето вече ще да е била съчинена с използване на информация от старите хроники и географии за народите, обитаващи земите северно от Кавказ. Историята пък за петимата сина на Кубрат, които не послушали съвета на баща си да не се разделят, за да бъдат по-силни, от доста историци се приема за легендарна. Някои считат, че синовете са били само трима. Кубрат и българите според арменската география „Ашхарацуйц” Тъй като началото на гръцката версия за основаването на Дунавска България е доста объркано и противоречиво, на нея явно може да се вярва едва от момента, когато Аспарух с хората си се появява при Дунав в Оглоса. Казаното преди това стои неубедително и в някои моменти звучи легендарно. Затова ще бъде разгледана и другата версия, която също дава отговор на въпроса: от къде е дошъл Аспарух и къде са живели той и баща му Кубрат? В арменската география, наречена „Ашхарацуйц (Показалец на страните)”, която дълго време е считана за произведение на Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), а днес за неин автор се приема мислителят от VII в. Анания Ширакаци, се дава описание на земите около Азовско море, Черно море, Кавказ, Каспийско море, Волга и Дон, наречени в древността Азиатска Сарматия. Информацията на арменския автор е по-обстоятелствена и с повече подробности от тази на Никифор и Теофан. Тя е по-близо освен по място, но и по време до събитията, които ни интересуват. Едновременно с това Ширакаци взема за основа съчинението „География” на Птолемей, което е илюстрирано с много карти, правени в различни времена. Използването на такава карта дава възможност описаното в „Ашхарацуйц” да се възприема и визуално. Карта от 1540 г. на Себастиан Мюнстер, илюстрираща раздела Азиатска Сарматия (Sarmatia Asiatica) от „География” на Птолемей: Pontus Euxinus - Евксински понт; Meotis palus - Меотийско море; Ripfеi montes – планина Рипия; Kaukasus mons - планина Кавказ; Соrax mos - планина Кoракс; Hippici motes - Хипийска планина; Ceraunij motes - Кераунска планина; Tanais fl. - река Танаис; Rha fl. - река Ра ; Vardanus fl. - река Валданис; Psychrus - река Псевхрос; Bosforus - пролив Босфор; Hyperborei montes - Северна планина (отвъд борея, северния вятър) Показаната карта на Азиатска Сарматия от Себастиян Мюнстер доста добре илюстрира къде са се намирали съответните географски обекти, споменати от Птолемей. По нея може да се уточни и къде са били местата и народите, неописани от него и добавени от Ширакаци. За това ще помогне по-нататък една съвременна карта на тези земи. Така ще се добие визуална представа за етногеографската ситуация в областта към втората половина на VII в., към което време се отнасят сведенията в „Ашхарацуйц”. Съществуват два ръкописа на арменската география: кратък, отпечатан за първи път през 1683 г., наричан „стар ръкопис”; и по-пространен, открит и отпечатан през 1881 г., наричан „нов ръкопис”. За Азиатска Сарматия в новия ръкопис е отбелязано: „Осемнадесетата страна на Азия, азиатската половина на Сарматия, граничи с източните покрайнини на планината Рипия, реката Танаис, Меотийско море, пролива, съединяващ го с Евксинския понт; по-нататък на изток с бреговете на същото море (понта) до вливането в него на реката Коракс, т. е. Врана; по-нататък с Кавказката планина, прилежаща покрай Грузия и Албания до Каспийско море и до вливането в него на реката Соанас... В Сарматия се намират планините Кераунска и Хипийска, от която извират пет реки, вливащи се в Меотийско море. И от Кавказ извират две реки: Валданис (Vardanes, т. е. Кубан), течаща покрай планината Кракс (Согах), която започва от Кавказ и се простира на северозапад между Меотис и Понт. Другата река Псевхрос (Psychrus) отделя Босфор от местата, където се намира градчето Никопс. На север от тях (нея) живеят народите турки и българи, които (българи) са наречени по имената на реките Купи булгар, Дучи булкар, Огхондор (Woghkhondor) блкар - преселници (?), Чдар болкар. Тези наименования не се споменават от Птолемей. От Хипийската планина избягал синът на Худбадр (разбирай Хубраат). Между българите и Понтийско море живеят народите гарши, кути и свани до град Питинунта (Pityus) на морския бряг в страната на абазгите (Abasgi), където живеят апшилите и абхазите, чак до техния приморски град Севастополис (Dioscurias), и по-нататък до река Дракон, извираща от Агван и отделяща Абхазия от страната Егер. Има 46 области с племена. На север в съседство с Непознатата земя живеят царствените сармати и хипофагите. На запад, около устието на Танаис живеят нахчаматияните и още един народ - кларджите; по-нататък са суракийците, следва областта на мидосдесените. По-нататък, на изток от Кераунската планина, живеят амазонките, воинствените жени, до реката Ра, която идва от север от Непознатата страна посредством два извора, които после се сливат. При достигането до Хипийската планина, от нея се отделя ръкав към река Танаис, която се влива в Меотийско море (?). Останалата част (на Ра) завива на изток при Кераунската планина. След това в нея се вливат две реки, извиращи от североизточната планина Римика (Rhimnici moutes) и тя (Ра) става река със седемдесет ръкава, която турките наричат Атл. В средата на тази река се намира остров, на който народът на берсилите се крие от силните народи на хазарите и бушхите, когато те пристигат на зимна паша и се разполагат източно и западно от реката. Наричат го Черния остров, защото той изглежда черен, когато многото берсили го населят заедно със своите стада. Птолемей го нарича остров Грав. Ръкавите на река Атл след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, разделяйки Сарматия от Скития. На запад от реката, казва Птолемей, живеят (живеели са по времето на Птолемей) народите адон (Udon), алаидон (Olondae), сондас (Isondae) и геруа (Gerrus), които са съименни на съответните реки Udon, Alonta, Gerrus, течащи от Кавказ до границата на Албания. Народите в [южна] Сарматия се разпределят по следния начин, като се започне от запад и се върви на изток. Най-напред народа на алуаните и аштигорите. С тях заедно живеят хебури, кутети, аргвели, мардуили и такуири. След дигорите в областа Ардоз на Кавказската планина живеят алани, от там тече река Армна, която насочвайки се на север и преминавайки през безкрайните степи се съединява с Атл. В същата планина след ардозците живеят дачани, дуали, цехойки, пурки, цанарки, в чиято страна се намира Аланската врата и също другата врата Кцекен, наречена по името на народа там. След нея са дуци и хужи, кисти-людоеди, цхавати, гудамакари, дурци, дидои, леки, тапатарани, агутакани, хеноки, шигпи, чигби, пуики. Кавказ се разделя на два хребета. Единият върви в дясна посока, където са ширваните и хсраваните, чак до Хорсвема. Другият хребет, от който извира река Арм (наричана още Армна), която тече направо на север и се влива в Атл, върви на североизток. На него живеят таваспарите, хечматаките, ижмахите, пасхите, пусхите, пюконаките, батаните, където започва дългата стена Абзуд-Кават до блатото Алминон (?) и до морето. На север от този хребет живее народът на маскутите, в полето Варданиан (Ватния) до Каспийско море. На това място хребетът се приближава към морето, където се намира стената на Дербенд (т. н. Каспийски врати) - град при прохода Чор, голяма крепост, построена до морето. На север [от Дербенд] близо до морето се намира царството на хуните, на запад към Кавказ – града на хуните, Вараджан, а също и градовете Чунгарс и Мсндр (Семендер). На изток живеят савирите - до река Талт (Атл), разделяща азиатска Сарматия от Скития, където са апахтарите, т. е. туркестанците (хазарите). Техния цар се казва хаган, а царицата, жената на хагана – хатун... ... В Тракия [има] две планини и реки, едната от които, Дануб (Дунав), се разделя на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки (Peuce). На този остров живее Аспар-Хрук, син на Хубраат, избягал от хазарите от Българската планина и прогонил аварите на запад. Той се заселил на това място...”16 Съвременна карта на земите, наричани в миналото Азиатска Сарматия: 1. Черно море (Pontus Euxinus); 2. Азовско море (Meotis palus); 3. Керченски проток (Bosforus); 4. Кавказ (Kaukasus mons); 5. Западен Кавказ (Соrax mos), 6. Ставрополски възвишения (Ceraunij motes); 7. Възвишение Ергени (Hippici motes); 8а. Възвишение Донецки кряж (Ripfеi montes); 8б. Приволжко възвишение (Ripfеi montes?); 9. Урал; 10а. Долно течение на река Волга (Rha fl, Атл, Ател); 10б. Средно течение на река Волга (Rha fl.); 11. Река Дон (Tanais fl); 12. Река Кубан (Vardanus fl.); 13. Абхазия; 14. Берсилия; 15. Град Болгар Горната съвременна карта ще бъде използвана за добиване на представа, къде реално са живели българите през VII в. Всеобщо е мнението, че историческата Хипийска планина е днешното възвишение или плато Ергени (това се вижда и от втората карта в началото на статията). Другите географски еквиваленти би следвало да бъдат: Кераунска планина – Ставрополски възвишения и планина Коракс – Западен Кавказ. Под планината Рипия явно се подразбират днешните възвишения Донецки кряж. На картата на Мюнстер се вижда, че Хипийската планина е представена много дълга, като цялото протежение на продължението разделя Дон от Волга. В това продължение на масива изглежда се визира днешното Приволжско възвишение, което е ситуирано по начина, показан на съвременната карта. Отбелязаното в географията на Ширакаци за българите, съвпада с казаното от Никифор и Теофан в тази част на техния разказ, която беше окачествена като автентична, написана от човек, знаещ за причините, накарали Константин IV да потегли с войска към делтата на Дунав и Оглоса. Там бил пристигнал синът на Худбадр (или Хубраат), Аспар-Хрук, т. е. Аспарух, и се настанил на остров, намиращ се в делтата на река Дунав, наречен Пюки (Певки). Арменският историк, обаче, прави една корекция. Докато според Никифор и Теофан, Кубрат и неговите „котраги”, а следователно и Аспарух, живеят край Меотидското езеро и Кубан, то Ширакаци споменава, че Аспарух бил дошъл от Хипийската планина, наричана също така и „българска”. Значи българите са живеели на тази планина, респ. възвишение, но и зад него, защото пак в арменския извор се казва, че българите живеят на север от Кавказ, Керуанската и Хипийската планина. Другото любопитно в „Ашхарацуйц” е твърдението, че името „българи” идвало от имената на реките Купи булгар, Дучи булкар, Огхондор блкар и Чдар болкар. Тези имена и ориентацията, че те трябва да се намират на север от Хипийската планина, ни насочва към извода, че реките (вероятно малки такива) изглежда са били притоци на Волга или Булга, както се твърди, че се е казвала още тази река. Или пък са били в съседство с нея. Оттам и „булгар”, „болкар” и т. н., които вероятно са умалителни наименования. България на Кубрат (1) и България на Аспарух (2) Тук е мястото да си припомним историята, разказана от Никифор Григора, на която не се обръща сериозно внимание, но тя май излиза вярна. Ето какво отбелязва той, обяснявайки защо градът Юстиниана Прима бил наречен столица на България: „Сега пристъпвам да обясня как мястото е получило името си България. Има една страна, която е на север отвъд Истър [Дунав] и през която тече голяма река. Местните жители я наричат Булга [Волга]. От името на тая река те получили името си българи, макар че по начало били скити. След време, когато иконоборческата зараза се разпространила сред благочестивите, те тръгнали оттам като преселници заедно с децата и жените си и в твърде голямо множество преминали река Истър.”17 Че българите не са живеели досами Меотидското езеро, се вижда от следния пасаж от описанието на земите в „Ашхарацуйц”: „На запад, около устието на Танаис живеят нахчаматияните и още един народ - кларджите; по-нататък са суракийците, следва областта на мидосдесените. По-нататък, на изток от Кераунската планина, живеят амазонките…” Български племена не се споменава да живеят и по брега на Евксински понт. Сведението е: „Между българите и Понтийско море живеят народите гарши, кути и свани до град Питинунта (Pityus) на морския бряг в страната на абазгите (Abasgi), където живеят апшилите и абхазите, чак до техния приморски град Севастополис (Dioscurias)”. Арменският географ е предпочел да ситуира поселенията на българите не отнесено към Азовско море, а спрямо Черно море. Питинунта е днешният град в Абхазия (Грузия) Пицунда. Севастополис или Диоскуриас е пак там и това е древна крепост, която лежи под морето в залива на град Сухуми. Като тръгнем от Абхазия към Хипийската планина - Ергени и я преминем, се озоваваме точно на Волга. А от Танаис до Керуанската планина - пространство, в което е и реката Куфис - няма описани нито котраги, нито уногундури, нито българи. Да се върнем на израза „на север живеят народите на българите и турките”. Под турки в новия, по-пространен ръкопис на „Ашхарацуйц”, се разбират туркестанците-хазари. За тях Ширакаци отбелязва, че те все още се намирали на изток от Волга, която всъщност е била граница между Сарматия и Скития. В стария, по-кратък ръкопис на географията, за Скития се обяснява, че това е страната на тюрките: започва от река Етил (Атл) и стига до планината Емеон (Imaus).18 В краткия ръкопис за Азиатска Сарматия, пък има уточнение: „Царят на севера се нарича хаган. Той е владетел на хазарите. Царицата, жената на хагана, произхожда от народа на берсилите.”19 От арменския източник е видно, че хазарите, живеещи отвъд Етил или Атл, т. е. Волга, нападали берсилите и те се криели на остров, намиращ се в устието на реката. За тези първоначални нападения, с които хазарите преминавали от Скития в Сарматия, споменават също Никифор и Теофан в разказа за синовете на Кубрат. След като народа на котрагите се разделил на пет части, казват двамата гръцки историци, племето на хазарите, понеже живеело близо до сарматите, започнало да ги напада безпрепятствено „от вътрешността на Берзилия”. 20 Тъй като Ширакаци определя, че при устието на Волга живеели берсилите, на запад от тях били савирите (в географията те са посочени на изток от Кавказ, към реката Атл), а между Керуанската планина и Атл – амазонките (това е по-скоро легенда), можем да направим извода, че българите освен по Хипийската планина (т. е. днешното плато Ергени), са населявали и земите около големия завой на Волга, там, където Дон се доближава много близо до нея, вероятно и малко по надолу по течението на Волга. Докъде нагоре по течението на двете реки са живеели българите, няма сведения. Може би наименованието Голяма България, означава, че тя се е разпростирала доста на север. Голяма (Велика) България през VII в.(областта, очертана с червено) При всички случаи споменатите реки са се намирали около „българската” Хипийска планина и на север от нея. Не почива на никакви реални основания приемането, че „велика” България е достигала до река Днепър (както е на двете карти, представени в началото на статията). Тази река според новия ръкопис на арменската география се е разполагала изцяло в Европейска Сарматия, която на изток е достигала до „източните покрайнини на планината Рипа (Рипия), откъдето извира река Танаис, която се насочва на юг и се влива в малкото море Меотис”.21 За съжаление опитът на Теофан да представи по-прецизно местонахождението на старата България не се е получил. Но се вижда, че той споменава за Волга, а също и за „съединяването на Волга с Дон”, откъдето тръгвала Кубан. Такова съединение реално няма - просто реките се доближават много близо една до друга и после отново се отдалечават. Но това приближаване става в началото на „българската” планина. Вероятно не само на недостатъчните географски познания на Теофан се дължи неправилното определяне на местонахождението на старата България. Защото в един от първите преводи на „Хронографията” на руски език, направен от В. И. Оболенски и Ф. А. Терновски, определението гласи: „Отвъд това езеро [Меотийско] над реката Куфис… се намира старата велика България и живеят едноплемените с българите котраги.”22 „Над реката Куфис” според описанието на Теофан означава - там където се „сливат” Дон и Волга. На практика Хипийската планина действително се е намирала „отвъд Меотийското езеро и над реката Куфис”, но не непосредствено до тях, а на известно разстояние. Езерото (морето) и реката са използвани за ориентация на читателя, тъй като те са били по-известни като географски понятия и се срещат споменати и в други съчинения на византийските историци. Любопитно е, че в арменската география също е записано, че „при достигането [на Ра] до Хипийската планина, от нея се отделя ръкав към река Танаис, която се влива в Меотийско море”. Дали пък в мястото на приближаването не са се намирали въпросните реки Купи, Дучи и пр. и да са създавали впечатлението, че са свързвали двете големи реки? Други извори за българите на изток Потвърждение, че българите не са живели непосредствено до Азовско и Черно море, намираме и в някои други исторически съчинения. Карта, представяща земите и народите на изток от река Вистула (Висла) през Х в. С червени позиции са обозначени местонахожденията на народите в началото на V в. според Йорданес: 1. Река Вистула; 2. Славини; 3. Анти; 4. Видивари; 5. Ести; 6. Акацири; 7. Българи; 8. Алциагири; 9. Хунугури (оногури); 10. Савири и берсили (вдясно извън картата). В „История на готите” Йорданес представя народите, населяващи земите в Източна Европа след разпадането на империята на Атила. От началото на река Вистула (Висла) на изток живеел върху огромно пространство многобройният народ венеди. Основно те били славини и анти. Славините обитавали местата от Новиодунум (?) и така нареченото Мурсианско езеро (?) до Данастър (Днестър) и на север до Вистула. Антите живеели от Данастър до Данапър (Днепър), където се извивало Понтийското море (Черно море). До брега на „океана” (Балтийско море), при устието на Вистула обитавали видиварите – сбор от различни народности. Зад тях били естите (естонците), те също заемали брега на „океана”. На юг от тях се намирал народът на акацирите, който не познавал земеделието, а живеел от скотовъдство и лов. Отвъд тях (т. е. на изток от акацирите), над Понтийско море се простирали местата, обитавани от българите. „Оттук вече следват хуните”, продължава описанието си Йорданес, без да поясни за каква посока става дума: за изток или юг. Едни от тях, хуните, се наричали алциагири и живеели близо до Херсон. През лятото те бродели по полята и се пръскали нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се завръщали при Понтийско море. Савирите живеели отделно от тях. Веднага след савирите, Йорданес споменава хунугурите, но не уточнява нито за тях, нито за савирите, кои земи са обитавали те. Посочените имена на народите се срещат изписани по различен начин в преписите на „Историята на готите”. Това, което ще е от значение за по-нататъшното изложение е, че българите са още „булгар”, „вулгар”, „бургар”, а „хунугурите” - „унигури” и „хуну”.23 Сведението на Йорданес се отнася за времето, когато основните сили на ордата на хуните вече са били заминали от Приазовието към Европа и преди за там да потегли нова вълна варвари. Приск отбелязва, че в средата на V в. настъпващите от изток авари изгонили савирите (сабирите) от техните местообитания. Последните започнали война със съседите си сарагури, уроги (угри) и оногури, които били принудени да напуснат местата си край Каспийско море и да потърсят земя при хуните акацири. Завързали сражения с това племе и го победили. След което поискали да установят добри отношения с източните ромеи.24 Теофилакт Симоката, макар и с известно различие, също отбелязва, че настъпвайки към Кавказ, аварите първо покорили огорите, които живеели край реката Тил (Волга). Берсилите, савирите и унугурите пък били обхванати от страх, когато видели, че аварите се отправят към тях.25 Местообитания на хуните и аварите в Източна Европа и Средна Азия в V в. според М. И. Артамонов, с червено са добавени българите. Между племената, които са описани от Приск взаимосвързано едно след друго в земите от Каспийско до Азовско море, не са споменати българите. Това създава впечатлението, че те не живеят там по това време. Може би за това в картата на племената, обитаващи през V земите между Черно и Каспийско море, М. И. Артамонов не е отбелязал българите. Няма ги и берсилите – вероятно съставителят на картата е пропуснал сведението на Симоката. Отчитайки липсата на известия за българите след 548 г., Васил Златарски приема, че появилите се в средата на VI в. племенни съюзи „утигури” и „кутригури” са били съставени от български племена. Новите съюзи заели местообитанията на упоменатите от Йорданес българи. 26 Това също не е вярно: българите са живеели отделно на север от хуните утигури и кутригури. Както се уточни: около „българската” Хипийска планина (Ергени) и над нея. По пътя си към Европа аварите покорили утигурите и кутригурите, твърди Менандър.27 Българите отново не се споменават, защото не са били на пътя на аварите. Евагрий уточнява, че последните, като дошли от изток са се насочили към Кимерийския Босфор, днешния Керченски проток.28 Значи по пътя си към Европа аварите не са прекосили Дон, а след Волга са заобиколили възвишението Ергени и през Кумо-Маничката падина са се озовали на Таманския полуостров. Откъдето са се прехвърлили на западния бряг през Босфора. Местообитания на хуните, аварите и тюрките в Източна Европа и Средна Азия в VI в. според М. И. Артамонов, с червено са добавени българите. Гръцките хронисти след Йорданес до Никифор и Теофан не споменават за българите в Азиатска Сарматия. Но че те са си все там, като отделен етнос, а не като участници в „хуно-български племенни съюзи”, се вижда от сирийската компилация от 555 г. на църковната история на митиленския епископ Захарий Ритор. В нея се описват народите, които живеят „отвъд Портите при Каспийско море” (отвъд кавказкия проход Дербент). Т. е. става дума за народите, обитаващи земите на север от Кавказ, чак до Урал, че и по-нататък. В компилацията се отбелязва, че бургар (Burgârê) бил народ със свой език, езически и варварски, имал градове. Аланите също имали пет града, а хората от народа Даду живеели в планината и имали крепости. Изброяват се и тринадесет народа, които „живеят в юрти и се препитават с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието”. Тези народи според транскрипцията на Marquart-Streifzüge са: унугур, угур, савир, бургар, куртургур, абар, казир, дирмар, сарургур, багарзик (или барзелк), холас, абдел, ефталит. Васил Златарски се присъединява към това разчитане. Също и Михаил Артамонов счита, че въпреки езиковите изкривявания, в оригиналния списък се визирали познатите от гръцките извори етноними: оногур, огор (угри), савир, болгар, кутригур, авар, хазар, сарагур и ефталит.29 Обобщението, което може да се направи, е, че в списъка става дума за унугури (оногури), угури (огори, угри), савири, българи, кутригури, авари, хазари, сарагури. Към тях може да се добавят и берсили (в оригиналния текст е багарзик или барзелк). „Холас” вероятно са холиатите, които се споменават от Менандър като тюркско племе.30 Включването на холиатите, евталитите, кутригурите, абделите показва, че арменският географ е обхванал живеещите не само непосредствено северно от Кавказ, но и в много широк периметър, даже отвъд Дон и Волга. От сирийския източник ясно се вижда, че българите не са нито оногури, нито кутригури, както се твърди. Повторението на българите в списъка от тринадесет номадски народа е някаква грешка. Васил Златарски изказва мнение, че вероятно на мястото на българите е трябвало да бъдат записани утигурите (утургар). F. J. Hamilton и E. W. Brooks в лондонското издание от 1899 г. на „Сирийската хроника” също предполагат, че става дума за грешка: неправилно било написано името на племето „буругунди”, споменато от Агатий (в ГИБИ са „вуругунди”).31 Както е видно, българите са имали градове, затова са изведени най-напред в съобщението. Те стоят отделно и от номадските народи, вероятно защото са имали „свой” език, различен от техния. Васил Гюзелев в „История на България”, том 2, твърди, че през 60-те години на VI в. българите били покорени от Тюркския хаганат.32 Преки сведения за това няма. Менандър споменава за утигурите, аланите и угурите, че попаднали под властта на тюркския хаган Силзивул. Както се вижда после от действията на сина му Турксант, интересът на тюркските хагани е бил най-вече към Керченския Босфор и в един момент те са успели да го завладеят. 33 Т. е. тюрките са искали да имат излаз на Черно море. И както бе споменато, пътя от Волга за там е минавал встрани от българите, затова те вероятно не са нападани, покорявани и присъединявани към Тюркския хаганат. В изброяването на народите, населяващи земите на север от Кавказ, в сирийския списък не се споменава народност „хуни”. Всъщност представката„хуно” (на гръцки език „уно”) в името на племето в различните му варианти - хунугури, уногури, уногондури, идва от наименованието на този народ. В арменската география от VII в. уногурите не присъстват, но те не са изчезнали – появило се е „царство на хуните”. То е съставено от много родове, вероятно членове на бившия племенен съюз на хуните уногури или както ги наричат Теофан и Никифор - уногундури. В раздела „Велика България” на „История на хазарите” Артамонов стига до извода, че „по всяка вероятност уногондурите са същото племе, което по-рано е било известно под името оногури”. Според „Ащхарацуйц” през VII в. по-съществено изменение в разположението на племената на север от Кавказ е станало около Азовско море. Берсилите са си пак около устието на Волга, съседи по брега на Каспийско море са им савирите. За българите конкретно е уточнено, че са живеели по и около Хипийската „българска” планина. Новото е, че на мястото на разпадналите се съюзи на утигурите и кутригурите са се появили множество малки племена. Кавказ през VII - VIII в. според М. И. Артамонов М. И. Артамонов е направил карта и за този период, като се е ограничил само за района на Кавказ. На нея се виждат Абхазия, Егреси (в арменската география е Егер), река Угру, която вероятно е Армна, Аланската врата и племената около нея, както и Царството на хуните с разнообразието от съставните си родове. Сведенията за българите в гръцките хроники са били малко и объркани. Вероятно българите на изток не са представлявали и интерес, тъй като те са живеели по-навътре от бреговете на Азовско и Черно море, където е имало византийски колонии. По липсата на достатъчни данни Никифор, Теофан и Константин не са могли да се ориентират и така се е получил куриоза, едва след преминаването на Дунав да се разбере, че новодошлите на неговия бряг са българи. А те са били българи и в прародината си и при внимателен прочит на историческите сведения, колкото и малко да са те, се вижда, че не са си променяли името. В тези земи преди четиринадесет века се е родил Аспарух, основателят на Дунавска България. Бележки: 1. ГИБИ 3, с. 295. 2. ГИБИ 3, с. 261-262. 3. ЛИБИ 2, с. 247-248. 4. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, том I, част I. С., 1970, с. 150. 5. В. Бешевлиев. Първобългари. С., 1984, с. 7; Р. Рашев. Прабългарите през V-VII век. С., 2005, с. 55. 6. ГИБИ 3, с. 261-263. 7. ГИБИ 3, с. 295 -296. 8. ГИБИ 5, с. 193. 9. ГИБИ 2, с. 292; ГИБИ 3, с. 259. 10. ГИБИ 5, с. 113. 11. Блазиус Клайнер. История на България. С., 1977, с. 27. 12. ГИБИ 3, с. 264. 13. ГИБИ 3, с. 294. 14. ГИБИ 3, с. 183. 15. ГИБИ 2, Менандър, с. 220 и 225. 16. К. Патканов. Из нового списка географии, приписываемой Моисею Хоренскому. В: Журнал Министерства народного просвещения, част CCXXVI, СПб, 1883, с. 28-31, Новый список Армянской Географии ; Ашхарацуйц, в превод на Петър Голийски, с. 6-7 http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Golijski_Asharacuic.pdf; 17. Никифор Грегора, ГИБИ XI, с. 126. 18. К. Патканов, с. 31. 19. пак там, с. 28 20. ГИБИ 3, с. 262 и 295. 21. К. Патканов, с. 27. 22. Феофан. Летопись. М., 1884, с. 262. 23. ЛИБИ 1, с. 336-337. 24. ГИБИ 1, с. 125. 25. ГИБИ 2, с. 339. 26. В. Златарски, пак там, с. 70. 27. ГИБИ 2, с. 225. 28. ГИБИ 2, с. 268. 29. Описание мира из хроники Псевдо-Захарии; М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962, 4. Утигуры и кутригуры. http://kronk.narod.ru/library/artamonov-mi-1962-04.htm; Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, том I, част 1. С., 1970, с. 71-72; F. J. Hamilton, E. W. Brooks. The Syriac Chronicle known as that of Zachariah of Mitylene. L., 1899. С. 328. 30. ГИБИ 2, с. 241-242. 31. F. J. Hamilton, E. W. Brooks, пак там, бел. 4; ГИБИ 2, с. 186. 32. История на България, том 2, С., 1981, с. 69. 33. ГИБИ 2, с. 229, 230 и 242.

П.с. - тая тема преживя няколко модификации в заглавието, вкл. последното "за произхода на ...славяни от сармати" - теза, която никога не съм поддържал и дори не знам кой изобщо и кога смени името, а темата се води уж открита от мен. Дойде време за още една смяна на заглавието, от 1/1/2023, което да отговяря повече на настоящото съдържание и характера на разговорите тук, като не бих искал нито едното, нито другото да се свързват с мен. Бих я затворил, но е с добра посещаемост, поради което няма да го правя. За съжаление отдавна заглавието не отговаряше на съдържането на постингите в темата и характера на диалозите в нея, за които единственото сигурно нещо е, че не отразяват съвременните тенденции в палеогеномиката. С оглед на горното, сменям името на темата, като се надявам, че четящите и пишещите ще проявят разбиране и се извинявам за евентуално причинено неудобство. С ппожелание за плодотворни и приятни дискусии, Южняк.

Напоследък във форума се лансира все повече идеята за величието на Сталин . В тази лекция на Валерий Сойфер: https://scisne.net/a-2170 може да се проследи в детайли "приносът" на Сталин към науката. Ето няколко откъса с най-важното, според мен:

От Александър СТОЯНОВ Съгласно най-древното предание, предавано от форум на форум, от статус на статус и от tweet на tweet, Авитохол бил отгледан от вълци в дивотията, след което се въздигнал като вожд в Степта, обединил номадите, изковал велика империя и преди всичко – станал родоначалник на българите… Найс, а? Само че историята не почва тук… съвсем не. (рязко превъртане на лентата 4000 години назад) Каменистите пустини на Арарат. Сред подгизналата кал и разпилeния камънак, от гигантски дървен съд, оформен като ковчег, излизат стотици животни и неколцина мъже и жени. Сред техните преки потомци ще се роди Зиези – прародителят на българите и пра50-дядо на Авитохол. Работата набързо става библейска. Има два типа българи – такива, които мислят, че горните редове са глупости на таркалета и всички останали, които искат да ги приемат за истина – в по-голяма или по-малка степен. За съжаление, вторите са доста повече. Занимавам се с история от 18 години, а професионално от 10. Мислех, че за 30 години „преход“ нещо ще се промени. Хората ще започнат да гледат на миналото ни по-трезво, по-ясно и най-вече, по-критично. Нъцки. Преди това беше тоталитарното образование, което синтезираше любовта към всичко руско с изрязаната и подправена версия на историята ни, от която липсваха хора като генерал Иван Колев, а Христо Ботев набързо беше обявен за първия български комунист (Благоев сигурно е плакал посмъртно). След това, като в някой фентъзи епос, дойде Хаоса. Всеки българин, който до тогава разбираше от история, политика и футбол само в тясна компания, се превърна в пророк от национално значение. За съжаление, народ воден от много пророци, е сляп. А най-слепи се оказаха самите пророци. Още: Империя на авантюристите: България в епохата на Крум Както всичко друго през ранния Преход, и историята се превърна в бизнес на ниво квартално магазинче за безалкохолно. Историците-разбирачи никнеха като гъби и всеки се надпреварваше да доказва, че неговата истина е най-истинската истина. Тезите за произхода на народа ни се лашкаха от затвърждаване на „тюркостта“ и „тангричността“ на българите до космическите кораби, дошли от Сириус. Оказа се, че са строили китайската стена заради нас. Оказа се, че Ахил е българин. Оказа се, че българите са научили японците на нинджуцу. Оказа се, че българин е бил испански конкистадор във Венесуела. Оказа се, че руските князе са българи по кръв, че румънските князе са българи по кръв, че половината османски султани са родени от български майки и какво ли още не. Оказа се, че след Соца, нещата станаха по-страшни отколкото по време на Бай Тошо. Тогава поне догмата беше само една. Прякото наблюдение на „истините“, в които голяма част от сънародниците ни искат да вярват, навежда на мисълта, че българското общество отчаяно се нуждае не от история, а от комиксови герои. Генерал Луков с три оръдия сам спира 10 сръбски армии около Кюстендил. Българите спечелват всички битки, в които участват. Хайнц Гудерян базира Блицкрига си с танкове на генерал Иван Колев с неговите кавалеристи. Можехме сами да спечелим Балканската война, но Радко Димитриев и Фердинанд ни предадоха. Можехме да обърнем хода на Втората световна война, ако се бяхме включили на Източния фронт и да влезем във Владивосток до края на 1943-та. Можехме! Манията по супергероите е културен феномен, който се появява в САЩ през 30-те и 40-те години на XX век, като пряко продължение на зараждащата се фантастика, но в нейната по-комерсиална страна. В България, идеята за супергерои се приема с присмех като поредната американска изгъзица. Интересното е, че точно хората, за които комиксите са западна изгъзица са и тези, които вярват, че колобрите на Танга могат да мътят умовете на врага и да изстрелват светкавици от ану…пръстите на ръцете. Старото поколение е научено да вярва в супергерои без да го осъзнава. „Моят татко е работник, ударник е пръв, като него у заводо нема друг такъв“ гласи стар шлагер от албума „Златната решетка“. Бабата на Пенчо е построила Химко Враца за една нощ само с плюнка, малко пясък и две колички РК1 цимент. Дядото на Соня е охранявал границата от Резово до Златоград с една пушка „Манлихер“, една овчарка и две гранати от ПСВ. Таткото на Златомир е бил в Казармата и за разлика от Златомир, е истински мъж. Той е тичал по 40 километра всеки ден в кръг по плаца, а след това е ял полузамръзнала яхния в очукана бака, понеже НРБ е богата държава и добре се е грижела за наборниците. А най-големият герой е Тато. По-бърз от куршум, по-мощен от „КрАЗ“, способен да превърне цялата си политическа опозиция в посланици зад граница. Тато строи заводи, открива магистрали, ходи на лов, целува се с Брежнев, изобретява цели проводници… Още: Империя на националните катастрофи Изведнъж приказката свърши, а българите се почувстваха като малко детенце, на което една история не е стигнала, за да заспи и сега седи само, тъжно и излъгано в своето креватче на загасена лампа. За да се успокои, първо плаче за старата приказка. След това подсмръква с носле и започва само да си измисля нови приказки, за да се приспи. Те са още по-епохални от старите, но героите в тях са някак дори по-абсурдни, по-хиперболизирани и по-безплътни. В тази плачевна среда, където драмите трябва да са прекалено драматични, националните катастрофи – национално-катастрофични, а супергероите – свръхсупергероични, на човек, които обича и вярва в историята, му се прищява да си скъса дипломата. За съжаление, „младите“ не са много далеч като ниво от „старите“, може би защото крушата наистина не пада по-далече от дървото, особено ако го няма вятърът на промяната, който да я издуха напред. Появи се цяла сурия страници, сайтове и платформи, които да разказват истината за истинската българската история на България. Псевдохудожници рисуват псевдокартини. Псевдо писачи пишат псведописания. Всеки се състезава да изкара някой лев от наивността и лековерието на хората, които отчаяно искат да намерят приказката, в която да повярват. В тази благодатна среда избуя и историческото предприемачество – чаши, календари, албуми, списания, реконструкции, дарения, ефири, какво ли не. A в тях – същото, което дядо професор е говорел по времето на 16-тия пленум. Защото ако старото поколение историци и псевдоисторици има оправданието, че цял живот това са учили и това си знаят, младите авантюристи нямат оправдание. При тях нещата са просто и само за пари, сензация и както казва един мъдър приятел, за да „те лайкват пичките“… Само че не е готино да си мислиш как ще те лайкват пичките, а на глас да обясняваш, как тупаш историята от прахта и разказваш нови неща на хората, даваш им нова перспектива. Защото единствената перспектива, която се дава, е старата, но излъскана и с премахнати от речниковия фонд соц-стилистики. И така, какво излиза – митове, легенди или соц-шлагери, но на нов глас. За какво ни е тогава историята? „За да не повтаряме старите си грешки“ или защото „Историята ни учи, че никой не се учи от историята“ – класическите клиширани отговори. Всъщност, да познаваш историята си, означава да познаваш себе си. Защото ти си своя баща, своя дядо, пра-дядо и пра-пра-дядото на своя пра-дядо. Както казва талантливият писател Николай Терзийски, ти си Самуил, Симеон, Тервел, Левски и Раковски и въобще всички хора, които съставляват миналото на нашия народ. Защото това е един народ и както атомите във всяко нещо са свързани помежду си, така и съдбите на всеки човек са оплетени с тези на неговите сънародници. Врътката в случая е, че за да бъдем истински народ, ние не просто трябва да схващаме тази връзка, но и да познаваме истината за нея и нейното минало. Както е казал човек, доста по-умен от мен, само истината може истински да освободи човека. А свободата на индивида означава свобода и на цялата общност. В този смисъл, историята означава свобода. Защото историята е истината. Историята не се пише от победителите, не е въпрос на гледна точка и не зависи от приумиците на авторите. Историята – истинската история – е истината за онова, което се е случило преди. А истината, mes amies, винаги излиза наяве. Затова на хората, които искат да си продават мърчъндайза – било то тениски или бюлетини – историята не им отърва. И те измислят приказки. Важното е вие да не бъркате историята с приказките. Още: Записки по провалените въстания Приказките ги пишат победителите. Като приказките за Втората световна война. СССР пише една приказка, САЩ пиша друга, Великобритания трета. Но всички те могат да се поберат в голяма антология. В тези приказки обаче липсва историята. Липсва историята за японския лекар Иши, убил над 10 000 души в Китай и помилван от САЩ в замяна на тайни за бактериално оръжие. Липсва историята за тоновете иприт, които ВВС на Великобритания планира да изсипе над Берлин през 1943 г. Липсва историята на над 3 000 000 съветски военнопленници, пратени в Сибир, понеже са си позволили да не умрат, а са се предали на германците. Но ето – и тези истории излязоха наяве. В бъдеще ще излязат и други. Така че, ако и вие като мен си зададете въпроса за чий ни е притрябвала история, спомнете си, че ни е притрябвала за нашия, за българския. Не е лесно да се пише история, защото не е лесно да се казва истината. За това не всеки човек може да бъде историк, както не всеки човек може да е музикант, писател или художник. Защото историята е изкуството да казваш истината. А това често изисква жертви и не носи дивиденти. Затова, когато следващият път някой разказвач на приказки ви обяснява, че ви дава истинската история, вижте дали паралелно със своята версия, не се опита да ви продаде и още нещо – я тениска, я календар, я бюлетина… https://www.klinklin.bg/za-chii-ni-e-istoria/

Пъвата ми тема по топика зави в непродуктивна посока. Допреди да я отворя бях убеден, че прабългарите са носители на някакъв алтайски език. След преглед на мненията и след известно задълбочаване в литературата по въпроса трябва да кажа, че съм грешал и прабългарите вероятно не са носители на алтайски език. Аргументите на Глишев и Равен за тюркския - по Глишев, и Алтайския - по Равен, език на прабългарите, са неубедителни и не издържат критически прочит. Положителният момент при мненията на Глишев е, че си даде сметка за всъщност креолския характер на старотюркския, с което всъщност започнах темата; което е едно добро начало за преоценка на иначе резонната му и ерудирана позиция. Само това да беше ефектът от темата - щях да съм доволен. Както и подозирах, мнението на Глишев за канцеларския, есперантски характер на старобългарския беше пострещнато, меко казано, скептично от хората с познания в славистиката. Жалко че форумци като Тироглифос не се обадиха. С това не отричам влиянието на моравския език в/у старобългарския, което обаче няма отношение по темата, нито превръща старобългарския в есперанто; за влиянието на гръцката граматика други да кажат. -Нямам никакво съмнение, че езикът на прабългарите е медиум за алтайски влияния в/у българския и старобългарския; това е ясно; което обаче не го превръща в алтайски език; аргументът за календара на прабългарите е неубедителен; което обаче не ме учудва - привържениците на "алтайската" хипотеза нямат какво друго да изтъкнат; съвременния календар на българите е латинско -римски - август септември и не знам си какво; това още не ни превръща в римляни; последното, за което следва да съдим за езика на един етнос, е нещо толкова универсалистко като идея, като календара му. Китайците понястоящем също ползват римо=латински календар, което не ги превръща в потомци на юлий цезар и тиберий; същия календар ползват и папуасите, което не ни дава право да говорим за дискретна връзка м/у 5 ти- римски легион и хайландърите от платата в нова гвинея, или че австралийските аборигени са потомци на Папа Григорий. В тоя смисъл предложението на Глишев да съдим за езика на прабългарите по календара им, е неоснователно. Календарът е последното нещо, което би ни казало какъв е автентичния език на прабългарите. -сега за багатурите, багаините и ботурите; част от титулатурата на прабългарите е паралелна на алтайската, което е безспорно доказателство за алтайско влияние; с две много сериозни "Но"-та: -първото "но" е, че тези "алтайски" думи са до една иранизми, влезли в алайските езици по линията на някакви ирански суперстрати, т.е. така нареченото "elite dominance" - хипотеза, развита сравнително добре от Рона таш, историк и лингвист от естаблишмънта - т.е. тънка скито-тохарска прослойка от върхушката разпространява езика с/и в/у субординатските палеосибирски племена, в резултат на което езикът на прототюркските и протомонголските групи се креолизира; при последвалото китаизиране на тези групи под силно китайско влияние алтайските езици се превръщат в попара от ирански, китайски и палеосибирски лексеми и граматически правила, които правят възстановяването на автентичния език невъзможно - такъв език просто няма. Което обяснява и невъзможността на реконструкция на "протоалтайския" и трудностите при реконструиране на цялата алтайска езикова група - не можеш да възстановиш нещо, което никога не е съществувало. От там и цялата алтайска крамола има ли въобще такава група, няма ли, а ако има, кои са включени в нея; същите трудности биха възникнали, ако някой тръгне да възстановява "протокреолски" на базата на стотината креолски езика в карибието; протокреолски език няма; нито протокреолско езиково семейсто - има различни робски групи, които са смесили стотици африкански наречия с респективния френски, английски или испански език на плантаторите си, като са комбинирали граматически правила на съвършенно чужди помежду си езици. Първата стъпка на креолските езици е така наречената пиджънизация; първата генерация роби се опитва да говори езика на господарите си, но попълва лексикалните празнини с думи от нативната си лексика, и ползва неправилно или изобщо не ползва граматиката на пигеонизирания език; оттам и багатурите и багаините, които са иранизми, които напразно любителите лингвисти търсят из иранските езици - това са иранизми, колкото "маста" и "сахиб" са англицизми - т.е. действително са иранизми, но не биха могли да се срещат в никой ирански език, тъй като са опит на субординатните палеосибирски популации от тайгата да проговорят ирански. При втората си фаза - т.е. още при втората генерация, пиджъннският език се превръща в това, което лингвистите наричат "креол" - което е един пълноценен език,защото това е единствения език, който втората генерация знае - за разлика от родителите си, които са двуезични и говорят "пииджън" който обаче е създаден от конкретна социална ситуация и не е продъкт на есстествена езикова еволюция. Генезисът на креолските езици е детайлно изучен от лингвистите поради изобилието от млади креолски езици в карибието; При стари креоли - като тези от алтай, детайлния генезис е нещо невъзможно - откъдето и трудностите на алтаистите. Твърде отдавна, твърде далеч. Второто "Но" е значително по-сериозно: - всичките тия багатури, таркани, бекове, хлафове и централни полузащитници се срещат, освен в прабългарския, и в маджарския. Нещо повече, маджарите, от самата си поява на историческата сцена, като част от хазарската конфедерация, идентифицират себе си - и са идентифицирани от съседите си, като "турки", а езикът им, естествено - като "туркски". Но - въпреки багатурите и бековете, маджарите не са тюрки, а угро-фини. Етнос, който говори език от съвсем различна езикова група, и по произход е от региона на волга и урал, а не от алтай, въпреки алтайското влияние в титулатурата си, което подвежда. Къде и кога маджарите -угрофини придобиват алтайската си титулатура тогава, че и етнонима "турки"? Без съмнение, по време на стажа си при хазарите; който е дълъ, и бих казал, мъчителен - маджарите повдигат няколко възстания и се опитват да се откопчат от хазрската хватка, подобно на прабългарите; и в крайна с/ка, успяват - пак подобно на прабългарите; и отново подобно на прабългарите, запазват алтайската титулатура - ханове, бекове и т.н. багатури. Което по никакъв начин не ги превръща в "тюрки". С една особеност: - алтайската титулатура на маджарите е по-богата на алтаизми от титулатурата на прабългарите - освен таркани, багаини и ханове, маджарите имат ябгу-та, бекове и т.н. Резонно възниква въпросът: Защо угро-финските титли показват по-силно алтайско влияние от предполагаемо "алтайските" прабългари? Единствения възможен отговор е, че и за двата етноса тези влияния се явяват външни, но степента на алтаизация на прабългарския е по-ниска от степента на алтаизация на маджарите. Това се доказва и от относителната тежест на алтаизмите в двата езика - около 300 думи в маджарския и 10-40 в българския и старобългарския; и изпадаме в парадоксалната ситуация да твърдим, че маджарския език, който е по-богат на турцизми от българския, е угорски, а българския, с 10-те си турцизма, е тюрко-алтайски? Това е невъзможно. С оглед на горното, изтъкнатите от Глишев и Равен аргументи за алтайския характе на прабългарския са неубедителни; нито "багатур", нито "етх бехти" са доказателство за алтайската принадлежност на прабългарите - те са доказателство, че прабългарския е медиум за алтайско влияние, но не и, че е алтайски език. Други доказателства, от прочита ми на литературата, привържениците на тюркската теория нямат. -твърдо доказателство против алтайския характер на езика ни си остава символичния принос на алтаизмите в старобългарския и българския; лексикалния принос на доминиращата социална група по правило върви в експоненциална крива - от чукотка през франция и Англия до ямайка; и няма как българския да е изключение. Никакъв шанс. Освен ако Глишев не е прав и старобългарския не е конструиран в канцелария, което ще го превърне в единствения в историята на човечеството есператнтски език, превърнал се в "естествен". Което, естествено, не бе прието от хората с познания в славистиката. Срещу аргументът на Глишев стои и аргументът на Черноризец Храбър, че старобългарския е от "Бога" и "разделението на езиците", т.е., че е естествен език, което е и заключението на цялата славистика, с изключение на Глишев и Омелян Прицак, който твърди (Прицак, не Глишев), че славянският е измислен от аварите -последното е гледано от славистите като куриоз и анекдот, а не като сериозна "теория". И двете не мога да ги коментирам, поради липсата ми на отношение към лингвистката - това е работа на лингвисти (а има ли изобщо департаменти по лингвистика и от там лингвисти в БГ унивеситетите?) и филолози, не моя. Обратно при експоненциалната грива при разпространение на лексиката на доминиращата класа - отсъствието на такава в ПБЦ говори твърдо, че езикът на апаруховите прабългари не е алтайски. За онагледяване и сравнение, въпреки социалната и религиозна изолация м/у българи и османски турци, процентът османизми в българския скача от 0% към 1396 до близо 30% към 1878 - и това при почти пълна езикова и социална изолация м/у българи и турци; в ПБЦ такава изолация не съществува; и въпреки всичко, предполагаемия "алтайски" на доминиращата група - т.е. прабългарите, е сведено до 0.001 % от лексиката на старобългарския от края на ПБЦ; това е невъзможно, дървено желязо, оксиморон. Езикът на тази доминираща класа не е алтайски; иначе алтаизмите в старобългарския към края на ПБЦ щяха да гонят 70% и нагоре. А те са - още веднъж - под 0.001% Къде тога остават багаините и бабаитите от прабългарските погребения на Равен - ми остават си там, край кубан. За моя голяма изненада, историографите от естаблишмънта - тоест Рона Таш и Курта, не поддържат хипотезата за прабългарския характер на кубанските погребения, която е нещо като догма в тоя форум; Рона Таш дори има цяла монография по въпроса - "Къде е разположена Кубратова България"; Според Рона - Таш - и според Курта, Кубратовата Велика България е разположена в региона на южен буг, днестър и днепър, което оставя кубан далеч извън ареала на прабългарите; и лесно обяснява появата на Аспарух в делтата на Дунав, която се явява прилежаща; Според Рона Таш, кубанските погребения са хазарски; докато българите в това време живеят по южен буг и Днепър, което е непосредствено до делтата на дунав; пак според таш, Българите до появата на Кубрат са под аварски контрол, и кубрат се разбунтува - и изхвърля аварите. Какво търсят - пита таш - авари от панония чак в прикаваказието и кубан? - ми там са техните врагове, хазарите, не аварите, а българите са аварски сюзерен; Отхвърлянето на аварския контрол дава възможност - кураж на хазарите да се нахвърлят върху българите, и принуждава аспарух да потърси убежище в делтата - от там нататък историята, според таш, върви както я знаем. Абсолютно същата позиция заема и Курта -оногундуро чукундурите от Кубан са хазари, а не българи; българите са по днепър и южен буг; тоест равеновите погребения на багаини и бекове по кубан може и да са алтайски, но принадлежат на западноотюркския или хазарския (ако има разлика) реалм, а не на прабългарския; прабългарският реалм е част от аварския хаганат, а той е центриран в панония, не в какваз.според рона таш, объркването идва от "конската планина" и имената на кубан и южен буг, които в тази епоха звучат еднакво; пак според таш, "конската планина" не е кавказ, а възвишенията в централна украйна - което личи и по името, т.е. според двамата българите са нативни за района на съвр. цент. украйна; бърз поглед в/у археологческия матриял от региона на южен буг показва, че там "багатурски" погребения всъщност няма. Повече от рона тащ за кубратова българия - хиперлинк, моля, погледнете страници 210-220; според таш и останалите от естаблишмънта културата по буг е полуоседнала, смесена, с подчертано славянско, аланско и готско влияние; всъщност, единственото, което отсъства, е алтайското материално влияние - няма багатури, багаините са кът, отсъстват конски погребения и човешки жертвоприношения; (хазарите правят до 300 човешки жертвоприношения при някои от погребалните могили на хановете си - нищо чудно, че прабългарите бягат от тях като ужилени). Остава въпроса, какъв е тогава автентичния език на прабългарите, щом не е нито тюркски, нито алтайски? Според мене отговорът се крие в думите от надписите в ПБЦ, които са от неидентифициран произход, и които, за разлика от държавната титулатура и календара, не са универсални за всички държавни образования от епохата и региона - славянски, ирански, маджарски и алтайски, и за разлика от универсалистката титулатура и календара ни казват нещо за автентичния език на носителите си; такива думи - и окончания - разбира се - има; запъналко и равен споменаха някои от тях; според мене това са думи от автентичния език на прабългарите и дефинират произхода им, така, както угорските думи, а не тюркската титулатура, дефинира произхода на унгарците. Но от какъв произход са тези думи, е въпрос на лингвистите да решават, не мой. Аз мнение нямам и не мога да имам. Вторият въпрос, който остава, е централен за темата - защо прабългарите не говорят на прабългарски, а предпочитат първо гръцки, а после славянски? Според мене, причините са социални; законът на кръвта; най-важно от всичко е оцеляването на династията и запазването на статуса; вместо французите на Глишев трябва да вземем за пример викингите от киевска рус, които правят подобен избор; за да оцелеят в славянското обкръжение и запазят статуса на водачи и социален елит, шепата - буквално -викингски семейства светкавико и безпрекословно възприемат - и налагат славянския език, за да могат да се "впишат" в славянското обкръжение - и да запазят властта си над него; в рамките на по-малко от век, шепата викинги славянизират имената и езика си, което позволява безопасно да се впишат като социален елит в нововъзникналата общност; безопасно за потомството им; което с цената на езика и идентичността запазва владетелските си права и високия статус - но - като славяни. Иначе има опасност да бъдат изхвърлени или низвергнати като "чужденци", защото става въпрос само за буквално няколко семейства; Тоест решението за смяна на езика е стратегическо за запазване на позициите им; славяните трябва да разпознават потомците на викингите като "свои", иначе има опастност да ги изхвърлят. И в случая имаме един етнос, който се вписва в друг етнос като класа, за да запази статуса си; викингите са толкова малко, че в противен случай бъдещето им е нестабилно и дори обречено. Това според мене е и причината за налагането на славянския от страна на Борис; прабългарските семейства са толкова малко, че , за разлика от франките, става въпрос само за няколко, подобно на варягите; а са няколко - защото са малцинство още по времето, когато Аспарух вкарва хората си на територията на Византия - и вероятно става въпрос за славяно-иранска група, доминирана от буквално няколко, подобно на варягите, "български" семейства, които, на всичкото отгоре, не са тюрко-алтайци. Това ми е мнението. Дълго време бях на мнение, че прабългарите са тюрко-алтайци. Честно си признавам, че съм грешал, а хората, които оспорват алтайския произход на аспаруховите - и кубратовите българи, са абсолютно прави. Прабългарите не са нито тюрки, нито алтайци.

Ето следващата интересна снимка от първата витрина, правена по време на разкопките и показваща цялато съкровище, а Орлето, предполагам, е някъде във вътрешността и е било открито след като е била направена снимката.

Така, сега да разгледаме витрина по витрина какво съдържа изложбата. На първата витрина имаше материали(документи и снимки) от личния архив на археолога Гринченко, за които музеят ни съобщава в тази статия : http://ru.museum.dp.ua/news_0282.html Но да видим първо снимка на Орлето, вероятно правена от Гринченко - от тази снимка, разбира се, няма как да направим някакви категорични изводи за буквите в "детелината", но поне първата буква май е Δ(делта), а другите две ми приличат на "O" и "V", тоест имаме "ΔOV", което някои са разчели като титлата "ΔOVKAC" : Вероятно ще измислим и други интересни хипотези, времето е наше.

Е, сега поне разбрах, че Пламен Петков е държал в ръцете си автентичното Орле, а не копието, както съм писал в този мой постинг от миналата година. Ето линк към една статия на П. Петков, там има две снимки на Орлето, засега те май са най-добрите, циркулиращи в нета, но за съжаление резолюцията им не е достатъчна, за да се прави анализ на монограма и другите надписи. http://www.bg-voice.com/articles/view/orelut_na_asparuh/1063/

Здравейте отново, посещението ми в музея се отложи със седмица и затова не съм писал тук. В събота, обаче, посетих изложбата и се оказа, че от Запорожския музей са изпратили копието, което там по принцип показват на посетителите, докато оригиналното Орле, както знаем, се пази в каса в мазето на музея. Предполагам и затова входната такса беше толкова евтина (6 гривни), а таксата за снимки - 10 гривни (украинската валута е гривна, а 1 евро е приблизително 10.50 гривни). Прикачвам няколко снимки на репликата (самите снимки ги смалих, понеже снимах с висока резолюция и файловете са големи). ПП. Всичките снимки от изложбата, които ще кача тук, с голямо удоволствие подарявам на форума, който се е доказал като водещ научен форум със строга, но справедлива, модерация и напълно заслужава именно тук да бъде първото място със снимков материал от изложбата в Днепропетровския исторически музей.

Vezir-i Azam / Велик Везир...най-висшата държавна длъжност след султанската, притежателят ѝ - упълномощен с почти неограничена власт, а в някои периоди и на практика действителен/реално/ управляващ от името на "кафезните" шехзадета - бъдещи султани От XV до края на XVIII век вярна на над-националните си принципи, Империята дава път на най-способните си поданици, като с приоритет са новите попълнения набавени от европейските еялети чрез девширмето (Кръвен данък). Именно от тях в периода преобладават двата най-важни поста Велик Везир и Yeniçeri ağası /Ага на еничарите/ над 200 аги от различни етноси са оглавявали страховития корпус... Обаче колко от тях са ..българи ? Тук ще вкарам и списък на Валиде султанките - тоест османските императрици - майки на владетели, някои от тях са упражнявали сериозна власт - контролирали са Дивана и еничарски аги и думата им е била тежка. До времената на Cелим Страшни са носели титул Валиде хатун, а сетне - Валиде султан - господарка! Първата е Хафса - майка на Сюлейман Великолепни - татарка. В последствие успоредно се появява и титула - Хасеки султан - майка на шехзаде ( такава е рутенката Хюрем, но тя никога не става Валиде) Та....към тези най-висши длъжности за които не се изискват род и потекло, а способности, хитрост, амбиция и безкруполност, впечатляващ външен вид (особено за жените от харема) както и разбира се приемане на сунитски ислям ...да разгледаме кои представители на етнически принцип доминират ... И защо българите са ужасно малко и в трите Власти въпреки, че са най-многобройния милет в Румелия ........... Допреди десетилетия това можеше да се отчете като плюс - гордост. Тоест не искат българите да служат на поробителите и да предадат род и вяра..... Уви това обаче не хваща ....защото статистиката е от постъпленията от девширмето , а там набраните момчета от Румелийските виалети и каази (тоест от българското етническо землище) са засвидетелсвани в доволно много количество и процент....И те си постъпват по съответния ред, но не се издигат до еничарски аги и везири както други техни "колеги" - насилствено набрани хлапета от Албания, Босна, Сърбия, хървати, гърци, власи , дори унгарци чрез девширме... И така първият не тюрк (официално) Велик везир е албанец - Заганос паша 1453-1456 г през управлението на Мехмед II Завевателя, заменен е от Махмуд паша Ангелович- сръбско девширме Ще последва огромен династичен набор Велики везири от Румелия , но за добро или не, нито един не е от доказано български произход.... Албанци, гърци, сърби, босненци (или по скоро в една графа, защото има спорове кой от тях е праве србин, кой бошняк, кой хърватин и кой черногорец) власи, дори унгарци...(надделяват бошняците) Чак през 1625 г. ...Първият българин (помак) на Везирския стол роден в Пловдив/Филибе/ става два пъти Велик везир на Османската империя Хафиз Ахмед Паша : Първи път - 08 .12. 1625 г. до 01.12.1626 г. Геройско издържане и най-вече отстранен без да за се раздели с главата си ...Вечно недоволните еничари го пропускат... След няколко свалени (с осечени глави) велики везири, Нашият отново се завръща на поста Велик везир. За съжаление вторият му мандат е още по кратък - 25 Октомври 1631 - 10 Февруари 1632 г. И този път ...вечно недоволните еничари ...не го пропускат ! Акцентът е , че Хафиз е потомствен помак, а не .."пресен" българин, доведен чрез Девширме....и това е единствения " Българин" сред десетките албански, сръбско-босненски и гръцки Vezir-i Azam на Османската Империя в периода 14-18 век ! Дори и унгарците са повече.... Към друг важен пост който се придобива от Девширмето – Yeniçeri ağası /Ага на еничарите/ - не засечено никакво българско участие (ага)......за сметка на ...албанци, сърби, бошняци , унгарци, египтяни, сирийци.... И ...към Валиде султанките : Що годе консенсус има за майката на Мустафа IV , който управлява твърде кратко (а и тя) 1807-1808 г. Българка е от Родопите... Мустафа е издигнат от крайно консервативните сили на империята, ликвидирали реформите на предшественика Селим III , но времето на Мракобесието изтича....на свой ред Мустафа е детрониран и убит от ...Новия Реформаторски Ред начело с Махмуд II Майката на Мустафа изисква от убиеца на сина си ....нов дворец за себе си ! .................Времена и нрави ...................................... Както ѝ да е ....акцентът : Крещящо малко българи сред висшия Османски елит ! На какво се дължи ? Качества или.....друго ? Защо албанци, сърбо-босненци, гърци, че и унгарци и власи доминират като представители излъчващи най-високия пост в империята, а българите почти липсват ? Защо няма Еничарски аги с доказано български произход ? Защо няма Валиде султанки ? Има Венецианки, французойки, грузинки, рутенки, арменки.....тук не става въпрос за красиви жени в харемите, а за успели се да се наложат властни жени.....Има еди период наречен ....Властта на султанките.....

Уважаеми Графе, благодарности за текста. Прочетох дискусията с любопитство. За съжаление не мога да споделя информация за "българското изследване", освен че изглежда, че ще са включени от порядъка на 150 образци, които са непубликувани досега, измежду тях няколко десетки прабългарски. Със сигурност има и няколко десетки тракийски образци. Изпращането на образци се забави с години и това е основна причина за забавянето на изследването. Искам да ви уверя (а вие ако искате ми вярвайте), че нямам никакви предубежения към резултатите. Нито имам конкретни очаквания. Не съм съгласен с някои от интерпретациите в изследването, но, разбира се, мен кой ме пита. Все пак да изтъкна, че въпреки, че са анализирани 72 образеца от късната античност и ранното средновековие/впн, нито един от новосеквенсираните образци не е използван при моделирането на съвременните сърби и останалите балканци. Не е ли малко странно това, че всъщност не са използвали при моделиране собствените си образци, от района на сърбия, а вместо тях са ползвали добре познати образци от по-стари изследвания? Т.е. нито един от образците не върши работа и няма отношение към съвременните балканци? Айде сега, и за какво са го правили това изследване, като пак опряха до други образци; 7-те образеца от кулине са ги считали за протославяни от 6-7 век, а те с радиокарбонно датиране се оказаха българи от 10-ти век; т.е. дали са българи аз не знам, но са симеонови поданници; костните изменения, зарастналите рани и т.н. подсказват, войници, хора от леката кавалерия; но 10-ти в. е твърде късно за протославяни и твърде рано за "сърби" точно в тоя район; днк-то им съвпада най-добре със съвременните българи, но има и някои албанци и румънци, които също попадат там, тоест, една идея по-южно са от настоящите българи (усреднено, иначе са изцяло в рамките на съвременния български етнос); но това е малко неочаквано; парадоксално, именно защото съвпадат с българите от 21-ви век, не съм сигурен, че тези скелети са на средновековни българи от 10-ти в., северния им компонент е малко по-малък от нашия днес? Става въпрос за група (двама от индивидите са били близнаци), която е била на военна служба при българите (има в съседство и "прабългарски некропол", така са го охарактеризирали сърбите и има защо. 5-ма изглеждат българи, а двама (близнаците), освен балкано-славянски компонент имат компонент + хаплогрупа, която говори за франко-испански произход. Има още проблеми: - "сармато-готите (де да ги знам на какъв език са говорили) от същото място, пак кулине, с черепни деформации и бойни погребения с мечове в гробовете, кримски колани и степно снаряжение + жертвоприношения, са определени от археолози и антрополози като неродени на балканите, живели другаде през повечето време, 100% степняци, най-вероятно аалани или смесени алано-готи; нашественици от степта, 4-ти и повероятно 5-ти в. Обаче са моделирани в изследването като 40% местни (балканска желязна епоха) + 60% кавказка степ, т.е. като мелези, но това е моделиране, не реалност. Последно от кавказ и крим ли са или са родени на балканите? Има две противоположни твърдения; Същият недостатък има и в интерпретацията на анатолийската популация (пак от същия район) в късната римска империя - тя хем е "вносна", от "мигранти", хем в същото време е моделирана като 38% балканска желязна епоха и 62% левант и неолитен иран (иранския компонент около 20% от левантинския); сега мисълта ми е за тия 38% балканско днк - последно това пришълци от леванта ли са или са резултат от смесване, както показват всъщност моделите? Т.е. с други думи в разцвета на римската империя в района на тимок хората са с 60% анатолийски компонент, непознат в тракийската епоха и 40% локален тракоилирийски компонент. Какво става с тези хора в следващата епоха? Сменени ли са напълно от тези със степния компонент? Въобще не е проследена трансформацията, дори не е опитано. Колкото и да е странно, не е проследена трансформацията и от следващата група - от готи и сармати (с хунска култура на погребенията), към образците от 10-ти век. Те са видимо един връз друг на плотовете, но връзка не е търсена; След като се отказват да моделират хората от 10-ти в. с протославяни от чехия и полша (не стават, съгласен съм за това), отказват и да ги моделират с хората от предходната епоха (сармати, алани готи и т.н.), отказват да ги моделират и с хора от по-предходната (рилската популация с анатолийския компонент); и човек почва да се чуди защо така; и най-накрая вместо това вкарват съвременни мордви (съседи на чувашите) и съвременни руснаци от каргопол(натурализирани угрофини) като най-добро прокси на "новия компонент". Това е възможно, но ми се искаше да видя и моделиране през старите компоненти; Този нов компонент, да припомня, надхвърля 50%, сравнен с траките от желязната епоха, но.... не и ако го комбинираме с хората от римската епоха - тогава новия компонент става над 70%, нито с хората от хунската вълна - тогава "новият компонент", предполагаемо славянски, (припомням, у хората от 10-ти век), става по-малък не-повече от 20-на процента... Такива работи, всеки да го разбира горното както намери за добре, надявам се българското изследване да е доста по-ясно, то е с много повече образци и за себе си мога да кажа, че правя всичко възможно да бъде абсолютно обективно. Но и сръбското изследване в същото време е много добро, ценно е и има много хубави, интересни и верни неща в него; образците ще бъдат ползвани и в българското, добавени към българските, а се надявам да ползваме и непубликувани образци от класическа гърция, късноантична елада, протославяни от тесалия, мигранти прабългари от стара велика българия по посока волга - всички тези образци са налични; но какво ще се използва от всичкото, зависи от много други хора, всеки с интересите си.. Това е реалността.

Това си е твое виждане за нещата. Аз никъде не съм твърдял, "че славяни няма и никога не е имало" и това поне на теб специално ти е известно минимум от дискусията за балтите от преди известно време. Отричането и преиначаването на обективно съществуващи факти, както и измислянето на несъществуващи такива, са прийоми на идеологията и пропагандата, а не на науката. Хора, говорещи на езици от славянската група, съществуват, и това е неоспорим факт. Което обаче съвсем не значи, че съм съгласен с всичко, което "академичната" славистика е натворила и което сега седи по справочници и енциклопедии като едва ли не аксиоматични твърдения. Като например абсурдната и неподкрепена от никакви материални данни теория за общия и бездиалектен славянски до 10-ти век. Иначе аз собствена хипотеза кога българите са проговорили на славянски нямам. Според мен поначало българите никога не са говорили на тюркски, а най-вероятно и на какъвто и да било неиндоевропейски език. Надписите с реален текст (с граматическа и смислова свързаност или казано по научному с кохезия и кохерентност; а не просто отделни несвързани помежду си думи), оставени ни от хората от ПБЦ, са на два езика, като и двата са индоевропейски - гръцки и старобългарски. От хипотетичния прабългарски език има останал един набор от думи, които се определят като титли, въоръжение, календарни понятия - все терминология, която е сред най-податливите на заемане от един език в друг. Няма и едно изречение на този език, няма регистрирани глаголи, съюзи, предлози, местоимения и т.н. Надписът, който евентуално може да е на прабългарски и който вероятно представлява реален, жив език - този от НСМ - има към една дузина "преводи" все от мегаексперти тюрколози, като всичките се различават помежду си; другите надписи, където евентуално също има някакъв, макар и кратък, смислен текст - т.нар. Силистренски надписи, тези с анзи, охчи и т.н. - пък са директно квалифицирани като "неясни" и не се коментират изобщо от експертите; дори само тези факти за мен говорят достатъчно, че явно има изначална грешка в цялата схема. Съвсем отделен въпрос е доколко тези титли и т.н. изобщо са тюркски: колкото повече чете и анализира човек, толкова по-кухо изглеждат тюркските етимологизации. Сравненията с персийски и партски надписи, по Аспандиат, не само не доказват нищо, ами напротив - изострят още повече съмненията, че този прабългарски език на купетата и естрогините я го е имало, я не. Да, като за огромни империи може и да не са оставили много, но каквото са оставили, се чете и от него се извлича информация - както историческа, така и лингвистична. Каква точно информация се извлича от "хлубрин 1"? И още нещо, над което честно казано не се бях замислял досега - ето хората ни оставили надпис на староперсийски, обаче сметнали за целесъобразно да сложат и "превод" на еламски и на акадски; следващите пък на гръцки и т.н. Защо аджеба поне един ювиги хан не се сети да напише поне едно изречение на майчиния си прабългарски, примерно на Мадарския конник? Срам ли ги е било нещо или какво? Защо даже т.нар. възпоменателни надписи са все на уж чужд език? Поне за тях е ясно, че не са правени да ги четат гърците от империята, ами поданиците на българската държава, включително и семействата на Корсис, Турдачис и другите юнаци, техните "якутски" и "евенкски" родове - всичките тези хора ли са знаели гръцки или може би канасубиги Омуртаг ги е писал, за да си упражнява дипломатическия и дворцов гръцки? Продължаваме натам. Къде са остатъците от този прабългарски език в старобългарския? За толкова десетилетия тюрколожки напъни и усилия как така пък не се намери време и ресурс да се анализира старобългарския корпус и да се издаде поне един голям труд по въпроса? Къде са прабългарските заемки и влияния в околните езици, с които няма начин прабългарският да не си е взаимодействал? Къде са заемките в гръцкия, в албанския, в румънския като уж наследник на разните му народни латински говори? Има ли поне 1 (една) гръцка дума в цялото византийско писмено творчество от, да кажем, 7-10ти век , за която някой някъде да е изказал хипотеза, че е заемка от прабългарски език? Къде е прабългарската топонимия? Особено в днешна Североизточна България, където предполагаемо трябва да е пълно с древни топоними от език, който да не е гръцки или латински, да не е славянски, нито пък османски турски, печенежки, кумански и т.н. Все пак три века там е бил центърът на държавата. Кои и колко са топонимите, които не се тълкуват на нито един от изброените по-горе езици, и направил ли си е труда някой велик тюрколог (или пък какъвто и да било друг лингвист) да ги опише, анализира и публикува, както си му е реда в научните среди? Примерно както са направили Трубачов и Топоров с балтийските топоними (просто за онагледяване как трябва да се прави в науката). За имената не мисля, че е нужно изобщо да коментирам. Като имам предвид истинските, регистрирани имена, а не измислиците от рода на Корум, Ишбара, Токту, Орхан и т.н. Или с думи прости – не смятам, че някога българите са говорили тюркски или какъвто и да било неиндоевропейски език. Даже ако беше нито тюркски, нито индоевропейски, то той би следвало още по-лесно, ако не да се разчете, то поне да се изолира. Солидни остатъци от странен, непознат, непринадлежащ към големите семейства език няма. Поради тази причина и отхвърлям хипотезите за някакъв кавказки език – изолат и други от сорта. Така че според мен изглежда най-вероятно българите да са говорили или някакво иранско наречие, или може би някакъв език от изчезнал индоевропейски клон. А може да са говорили и гръцки или най-малкото да са имали достатъчно контакти с гръкоговорящи още преди да дойдат на Балканите (в Северното Причерноморие не е като да е нямало говорещи гръцки) и да са прихванали от тях; във всеки случай шаблонната теза за някакъв дипломатически гръцки звучи леко съмнително на фона на наличието на разни надписи кой къде се удавил или какъв водоскок построил и колко ядене и пиене дал на народа. А що се отнася до славянския – аз лично съм склонен да приема поне в най-общи линии описаната от Рашев схема. Т.е. напълно възможно и логично е поне част от „българите”, пристигнали с Аспарух на Долния Дунав, да са били всъщност някакви славяногласни или кой знае – говорещи на някакво ирано-славянско „койне” (анти?), както би се изразил един наш съфорумец. При всички положения отхвърлям категорично теориите за малката орда тюрки, удавили се в славянското море – това са твърдения, неподкрепени нито от наличния езиков материал, нито от натрупания през годините археологически такъв. Толкова за моите разсъждения и хипотези. Това сигурно ми е най-дългото мнение в този форум, така че следва почивка

Преминаваме към втората витрина.

От изложеното на първата витрина внимание, може би, заслужава и писмото на Гринченко до Яворницки, тогавашен директор на музея. В писмото се съобщава за разкопките при Вознесенка, но на пръв поглед нищо съществено не откривам. Все пак, като имам повече време някой път, ще се опитам да преведа писмото, но няма да имам нищо против и някой друг ентусиаст да се пробва преди мен, а тук все пак има и доста авторитетни лингвисти.

Дадох своя глас в анкетата, макар да не виждам смисъл от такава анкета, все пак научните спорове се решават не с гласуване, както е в Парламента, а с дорбе аргументирани научни разработки. Гласувах, защото винаги ще съм против тези, които ни изкарват далечни роднини с днешните турци. Също така не гледам и турски сериали, не купувам стоки от магазина, ако разбера, че са турски. Смятам, че такова трябва да е поведението на истинските българи към всичко, което идва от Турция. Може за някои тук да звуча крайно, но се смятам за истинска българка и така показвам съпричастността си към жертвите и страданията на моите деди от 5-вековния турски гнет, а също така и към далечния гнет на гьоктюрки, хазари и авари над българите. По отношение на тюркската теория, макар и да нямам историческо образование, смятам, че тази теория е манипулативна и е съшита с бели конци, както се казва, така и не съм прочела досега един сериозен аргумент в нейна полза.

Целта на темата е да се изложат културите развили се на територията на континентална Гърция и Егейски басейн с техните периоди на създаване, локализация, специфики, времеви диапазон, обхват и разпространение както и влияние, класифицирани от археология и антропология, разбира се и покриващи ги сведения от по-късните писмени времена. Не малка част от народите и културния ареал на Егейския свят в различни епохи и степен е свързан и обхваща част от българските земи и би бил от полза за сравнения и база. И така като необходим и задължителен увод : Палеолит 400 000 - 13 000 пр. Хр...... Огромен времеви диапазон... Представен със скромно, но ценно участие с открит череп на хуманоид в пещерата Петралона в Халкидики. Възрастта му е определяна между 300 и 400 хиляди години и е класифициран като хибрид между еректус и неандерталец. Мезолит 10 300 - 7 000 пр. Хр. Най-ранни индикации за човешко заселване и то в последната част от епохата - открити погребения в пещерата Франкхти в Арголида/ северозападен Пелопонес датирани 7250 г. пр Хр. Изобилие от каменни инструменти намерени в обекти в Епир, Егейска Македония, Тесалия и Пелопонес разкриват процъфтяващи общности от късния мезолит и неолита в Континентална Гърция. Появява се селището Сескло характеризиращо се с изключително дългият си хабитат от около 7 000 г. до 3200 г. пр. Хр. Неолит и Халколит(7000-3000 BCE) Увеличаване както броят на селищата от типа на Сескло, като съседното Димини където вече се появява и фортификация. В самото Сескло се строят къщи тип Мегарон, връзка с островите, търговски обмен. https://novoscriptorium.com/2019/07/06/the-prehistoric-sesklo-settlement-in-thessaly-greece-naval-trade-art-and-warfare-in-the-neolithic-age/ Бронзова епоха 3000г. 950г. пр. Хр или точно времето датирано като до-гръцко и първо-гръцко Периодът започва от появата на прото цивилизации на Крит и Цикладите и завършва с Колапса на Микенските градове-държави Класификаци и подкласификации както по локация, така и по хронология на този най-богат културно-исторически период в до Елинска Гърция : Първа Цикладска култура (3200-2000) Да разгледаме тази култура, пренебрегвана заради съседството на възникналата малко по-късно ...обсебващата Крито-Минойска цивилизация Циклади от Киклос (Киклади)= кръг, група от десетки острови обвиващи в кръг свещенния остров Делос - прастаро светилище на бог Аполон Много от Цикладските острови са богати на полезни изкопаеми познати от архаичните времена - желязна руда, мед, оловни руди, злато, сребро, обсидиан и мрамор, като последният на Парос и Наксос е сред най-добрите в света. Археологическите доказателства сочат спорадични неолитни селища на Антипарос, Мелос, Миконос, Наксос и други цикладски острови възникнали още през шесто хилядолетие пр.н.е. Тези най-ранни заселници са отглеждали ечемик и пшеница и са ловили риба тон и други риби в Егейско море. Те също са били добри скулптори , както се потвърждава от значителните находки на мраморни фигурки в Салиагос (близо до Парос и Антипарос). През третото хилядолетие пр. н. е. се появява отличителна цивилизация, обикновено наричана ранно-кикладска култура (ок. 3200–2300 г. пр. н. е.), с центрове Керос и Халандриани на остров Сирос. По време на ранната бронзова епоха металургията се развива с бързи темпове . Особено благоприятно за ранно-кикладската култура е, че техните острови са богати на железни руди и мед и че предлагат благоприятен търговски маршрут през Егейско море. Жителите се насочват в икономическите отрасли : към риболова, корабостроенето и износа на залежните си ресурси, а това води до подем на търговията между Цикладите, Минойски Крит, Еладска Гърция и крайбрежието на Мала Азия. Тези хора се представят и легализират пред лицето на историята със скромност, но ... и със собствен почерк. Не са брутални завоеватели-воѝни, не са строители на грандиозни монументи, не са хероси, ...а са скромни хорица и се представят според възможностите си ... И ..... все пак като че ли искат да останат ....анонимни за Вечноста / Ранната цикладска култура може да бъде разделена на две основни фази : културата Грота-Пелос (ранна цикладска I) (ок. 3200 – 2700 г. пр. н. е.) и културата Керос-Сирос (ранна цикладска II) (ок. 2700–2400/2300 г. пр.н.е.). Тези имена съответстват на значими погребални места. За съжаление са открити малко селища от ранния цикладски период и голяма част от доказателствата за културата идват от събрани предмети, предимно мраморни съдове и фигурки, които жителите на островаите са погребвали с мъртвите си. Различните качества и количества на гробните дарове сочат различия в богатството, което предполага, че някаква форма на социално класиране се появява в Цикладите по това време. https://www.metmuseum.org/toah/hd/ecyc/hd_ecyc.htm Натам към Крито-Минойската цивилизация с опитите да бъде разгадана като вкарана в периодизация : Минойски Пред-Дворцов ...или Minoan Prepalatial or: EMIA, EMIB (3000-2600 BCE) Минойски пред-палатов/дворцов , който от своя страна се цепи на А и Б Времената в които на Крит започва да се гради масивно строителство, разбира се далеч от съвършенството на Късно-Минойския период, цари пълна автономия между регионите, богатата селскостопанска продукция, както и износа на дървен материал (тогава за разлика от днес Крит е бил покрит изобилно от гори - даващи великлепен дървен матриал за нуждите на Египет) спомага културата да еволюира към прото-цивилизация, а от там към ... Цивилизацията каквато я знаем : Крито-Минойска или с право считаната за ...Първата Европейска цивилизация Големи селища в Миртос и Мохлос. През този период минойците имали контакт с Египет, Мала Азия и Сирия, с които търгували ... мед, калай, слонова кост и злато. Преди започването на Втори Минойски, археолозите вкарват така наречения х' Еладски период - континентален - по примитивен от цикладския и критския, но все пак археологически легитимен. В Континентална Гърция има живот и той си върви ...дали е същият който чака своя час ...? Ранен Хеладски (Континентален) Период ....Early Helladic Perioд (3000-2000) се характеризира с : масово вкарване и разпространение на грънчарското колело, интезивен стокообмен с Мала Азия и създаване на прото-цивилизация На този етап ... прото-цивилизациите .... Цикладска, Пред-дворцова Минойска и Хеладско-Континентална за напълно независими, възникнали самостоятелно и автентични, но... процесът на ...глобализация е ..Неумолим ! Ще инкорпорира най доброто, другото ще потъне в забрава... Крит ще вземе надмощие в Егейския свят чак в ..... Старо-дворцовия период и ще установи таласократия Minoan Protopalatial Period or: MMIA, MMIB, MMI IA, MMI IB, MMI IIA, MMI IIB, LMIA Early (1900-1700 BCE) Годините са ....1900-1700 BCE ................................ Продължение ...

Цялата работа е там, че се променям с годините. Преди време един приятел написа едно от любимите ми заглавия за всички времена: ДАНС ще спира интернета на по-глупавите Оттогава настанаха някои сътресения - и не говоря за дребните подробности, че имаше COVID, а сега има война. Имам предвид личностни сътресения. Те се състоят в това, че съм допускал страхотна грешка - мислел съм заглавието на моя приятел за фейлетон, смешка. Сега си мисля дали не е съвсем реално, смислено и обосновано предложение. Защо – ще кажете? Прочетох например това... Всъщност прочетох го няколко пъти - все се надявах човекът да се шегува. Стотици учени са това и хиляди войници - не е шега! Представих си, като им се допие по едно кафе, какви логистични затруднения стават, да не говорим за тоалетна хартия... Аз може да не съм виждал подземния град, но ми е познат стилът на „просветените“: ало, тука балъчéтата, къде съм аз, къде сте вий - знам неща, за които тепърва ще се говори. Новите фейсбук гностици са гледали едно клипче в YouTubе, дето ще го изтрият всеки момент (нищо че обикновено се оказва от 2017-а) и са абонати на един канал в Телеграм, който единствен разкрива истината дибидюс. Такъв човек няма никакви шансове да се поучи, защото сам си ги е отрязал. Но пък не на шега разказва на интересуващите се още за „подземния град“: Което разбира се е чудесен повод пияните ватенки и главорезите на Кадиров да избиват отгоре де що мърда – за да не могат „стотиците учени“ да излязат да пишкат... Какво друго да направят - просто не са им оставили избор!? Както и учени почти не са им оставили - например за да променят най-после дизайна на "Лада Нива", но това е съвсем друга тема. ДЕНЯТ В НЯКОЛКО РЕДА: Аз съм Наско, НСО и... Лада Нива Тези няколко разхвърляни мисли не са срещу войната. Дори и срещу Путин не са – той да се оправя с историята. Само за нас ми е мисълта – защото именно за нас ми е тъжно. Защото ние сме си наши, а болката за своите - каквото и да ми разправят - е два пъти болка. Нека си дадем представа къде живеем. Това е човек, завършил (поне) средно образование, живее в град в 21-ви век в държава еврочленка. Не в юрта, нали. И може да не съм виждал подземния град, но не си правя илюзии - има купчини такива хора и групи в смисъл „Не стойте на тъмно“. Отваряш и - о, изненада! - вътре се леят мисли и цели статуси на фамознатна Елена Гунчева – онази с „високоточковите“ руски ракети, които ще упътва към Министерския съвет на родината си. Докато сме на тази вълна, да не забравим, че за пръв път имаме политически лидер - свободно избран, не продукт на конюнктурата, който под знамена на чужда държава настоява за денацификация и пуска намеци, че Белене отново чака своите обитатели. Няма дори общата култура да знае, че там и сега има затвор, ама карай. Едва ли на света има друга страна, чието население - в условията на свобода, докато се ползва с пълни шепи от правата на западния свят (да не говорим за университетите, телефоните и колите му) да мечтае за високоточкови оръжия, за Белене и да дебаркира на Свищов Вовата, свирещ на гармошка. Положението не е много лошо - напълно отчайващо е. Смятам, че нито свободата на словото, нито системата със свободни политически избори ни понесоха. Просто трябва да опитаме нещо друго. Защото докато някои трупат по 120 000 гласа с думи за денацификация, си казвам печално – дали не ни е време поне да опитаме някаква частична, ако не пълна депростификация. https://www.clubz.bg/126637-deprostifikatsiya

Ето че отново идва време за провокативно скандални теми в журналистически стил с цел нажежаване на обстановката и повишаване на активността тук Но и разбира се в търсене на обективната истина, което ще наложи да погледнем от страната, която винаги избягваме. Ще пробвам да направя ревизия на основните заблуждения, самосъжаления и стереотипи залегнали в представата за миналото ни, определили нашата историческа и съвременна съдба. Вероятно ще се наложи това да стане нещо като рубрика с тема за всеки отделен въпрос, защото всичките исторически аспекти, които искам да се обсъдят ще са прекалено много само за една тема. А и без съмнение така както ще ги поставя, всеки от тях ще ескалира бързо и ще породи лавина от недоволства, скандали, офф-топици и всички останали обемни последствия И тъй – да започнем с Турското робство: Първия въпрос – Имало ли е в действителност такова нещо – „Турско робство”? Този така популярен напоследък въпрос, който така често се повдига периодично из медии, министерства и соц. мрежи, когато се наложи да се отклонява общественото внимание от нещо по-важно Мисля, че вече доста пъти компетентни хора се изказаха по въпроса, че такова нещо реално няма – нито „турско”, нито „робство”. Ама народеца едно си знае, едно си бае. Но да уточним отново – държавата Турция съществува едва от 1923 г., така че е нямало как да държи роби отпреди това. Но и в Османската империя ние не сме били роби разбира се, а пълноправни поданици като всички останали. Вярно считани за втора ръка хора като християни в мюсюлманска държава, но всеки който формално приеме исляма и носи чалма вместо калпак поне на публични места, може спокойно да пробие в обществения живот и дори в държавната или военната йерархия, без никой никъде да го пита какъв е произходът му. Но дори и тези, които твърдо остават християни – и сред тях всеки е имал право на свободно придвижване, на частна собственост колкото си иска, на собствено вероизповедание и строеж на храмове, на търговия и на каквото още се сетиш, далеч отвъд най-смелите мечти на робите от Римската империя или тези в американските плантации, да кажем. С две думи – „турско робство” е един литературен и емоционално натоварен термин, а исторически точния е „османско владичество”. Можехме ли да предотвратим падането? Друг често разискван въпрос. Традиционно съпроводен с тюхкания и съжаления как сме могли да го допуснем това. Колко непредвидливи и некадърни сме били тогава. Как можа Иван Александър да раздели държавата като погача между синовете си, как допусна и разни деспоти да откъснат парчета от погачата?! Колко безхарактерен и бездеен бил Шишман. Има дори конспиративни теории за ционистки заговор против Второто царство с участието на майка му – еврейката Сара. Както и мистични теории - за неслучайното разрушение на крепосттите на Галиполиския п-в от земетресение, поради което падат в ръцете на османците и по този начин те се закрепват за първи път на европейска земя, за да ни накажат после за натрупаните грехове. И т.н. и т.н. Истината обаче е, че всичко това нямаше как да бъде предотвратено от българите, нито дори сериозно забавено (макар че ние го забавяме с близо цял век борби след първото си съприкосновение с турски нашественици). Накратко това представлява естествен исторически процес коренящ се дълбоко в конкретния стадий на обществените взаимоотношения. Такова е положението, че ние сме разединени и силно феодализирани, докато враговете са единни и препитаващи се чрез нападения и завоевания. И няма как отведнъж като с магическа пръчица да промениш обществената и военната структура за да бъдат те ефективен противовес на вражеските. Да не говорим и че хората не са го осъзнавали това, защото за разлика от нас тогава не са имали учебници по история и книги с анализи, чрез които да си дадат сметка защо всичко това се случва по този начин. Впрочем не само ние, но и никой друг от съседите ни не успя да ги спре. С времето и те паднаха един по-един, дори и опитвайки се да се противопоставят на инвазията обединени в съюзи. Да - по-късно от нас паднаха те, но не защото бяхме по-слаби от тях, а защото просто бяхме първите на пътя и османците буквално стовариха столицата си в нашето етническо землище – в Одрин, насред Тракия. Едно е от там да се браниш, друго е по чукарите на Босна, Трансилвания или гръцките острови. Да не забравяме, че под ударите на падишаха падна и Унгарското кралство, което тогава беше една от най-силните държави в Европа, но въпреки, че не беше политически разпокъсано като балканските държави и в него вече беше разслоено по същия начин развитото феодално общество, чиито структури са неефективни при борба с такъв противник. В намиращото се в ранен стадий на феодално разслоение османско общество армията се набира от безбройно плячкаджийско множество (не само османци) с обещанията за придобиване на трофеи и нови имоти, където всеки е мотивиран да даде максималното от себе си. Докато при намиращите се в крайния стадий на феодално разслоение европейски страни (вкл. България) армията се набира по отделно от всеки местен феодал, от подчинените му зависими селяни. Те обаче му трябват за тежкия (безплатен) труд в собствените му имения или за охраната им от други външни и вътрешни заплахи. Така че масово в повечето случаи той запазва по-здравите и силни мъже в имението, а изпраща на царя (или феодала, който е над него) останалите – далеч не толкова годни и далеч немотивирани. В други случаи пък не му изпраща нищо с най-разнообразни оправдания или пък въобще без никакво обяснение и така по цялата верига нагоре. В резултат на което царя едва е в състояние при обявяването на пълна мобилизация да събере 3 до 5 000 души армия макс. И когато на хоризонта се появи 50-60 000 османска армия просто няма какво да се направи срещу нея. Показателно е как дори и маджарските рицари клякат при Мохач, полските при Варна и останалите европейски при Никопол. Въобще чак пред Виена Свещената лига с обединените армии на цяла Европа успя да ги спре с последни сили. С оглед на всичко това мисля ясно се вижда, че сме били обречени по начало. Съответно катастрофата е била неизбежна, но действително ли е била толкова черна и фатална, колкото винаги я описваме? Мракът на игото Обикновено по патриотарско-учебникарски нещата се представят така всякаш след постоянния подем и строеж на крепости, палати, Боянски църкви, щастие и слънчеви дни, през 1396 внезапно настанал дълбок мрак, всякаш някой ненадейно ни откраднал крушките от полюлея Изрежданите аргументи не са малко, а и не са без основание разбира се: - насилственото ни откъсване от европейската цивилизация и убиването още в зародиш на ренесансовите наченки у нас - еничарството, което обезкървява народа - всички останали данъци и такси, които са ни наложени - насилственото помюсюлманчване Първото е общо взето вярно. Действително наложения изостанал азиатски феодализъм в нашите земи съчетан с властването на агресивна религия враждебна към просвета и иновации се оказват не Желязна, ами Стоманена завеса между нас и Запада, където тогава се заражда Ренесанса. Но разбира се са крайно пресилени твърденията, че ако не са били турците едва ли не и тук по нашите земи щеше да разцъвти т.нар Палеологов Ренесанс паралелно и наравно с този в Италия и на запад. Базиращи се общо взето единствено на по-особените стенописи в едно боянско църкве, немвите на Кукузел и съждението, че масовото ширене на религиозни ереси по това време е можело да доведе до по-авангардни философски течения и евентуално след време – научно-технологически. Разбира се да считаме тези неща за вече покълнало ренесансово цвете, което турците откъснали точно преди да разцъфти е меко казано пресилено. За разлика от Ранното Средновековие, през Развитото Изтока вече чувствително изостава от Запада. През 13 в. в Западна Европа вече има развита парична система и банково дело, университети, стохилядни градове, художници и архитекти като Джото и писатели като Данте. Все неща каквито у нас просто не можеш да намериш. Но дори и да допуснем, че България беше оцеляла някак си заемайки за отбрана рубежа на старопланинския хребет и опазвайки поне това което е на север, то съдбата й нямаше да е много по-различна от реалната. Да разгледаме Влахия, Молдова и Черна гора. Те остават свободни през целия османски период, но външните им връзки, политика, търговия и въобще развитието им са задушени от империята. Така че въпреки това те така и не помирисват Ренесанса (Подробно за съдбата на Румънските княжества от този период). Безспорно по подобен начин щяха да се стекат обстоятелствата и при България. И тъй или иначе в края на 19 в. и ние и останалите балкански страни общо взето пак щяхме да бъдем там до където го бяхме докарали и в реалната история. В един момент всички народи в Източна Европа се озовават под властта на само три големи империи – Австроунгарската, Руската и Османската. Едната от тях принадлежи на нашите православни братя руснаците. Нещо повече – тя е и най-голямата в света и нея османците не я „задушават”. На хартия руснаците са свободни – имат си собствена държава и могат да просперират през епохата на Ренесанса за разлика от нас. Но да видим дали това действително е така. Величественият Кремъл в Москва и разкошните дворци на Петроград свидетелстват за това. Но в тях живеят само шепа дворяни. А какво има обаче отвъд техните стени? Ами чиста проба Средновековие, това има. И е така чак до 19 век. Цялото население и цялата земя са собственост на въпросната шепа князе и им работят за без пари в имотите цял живот. Реално Александър ІІ се явява освободител и на нас (с войната) и на тях (с отмяната на крепостничеството) почти по едно и също време. С тая разлика, че дори и след това те си остават мизерни, което впоследствие е благодатна почва за болшевиките да ги увлекат в своята кауза. Обстоятелството, че руските вайници, които са дошли да ни освобождават, се чудят защо българите се бунтуват виждайки материалното им състояние и сравнявайки го със собственото, е доста показателно. И действително – цялата им армия през цялата война се изхранва от местните селяни напълно доброволно и без това да тежи на семейните им стопанства. За разлика от руските крепостни селяни българските са си имали собствени къщи, имоти, ниви, стада от хиляди глави добитък. Освен това и са били напълно свободни да отидат и да станат занаятчии или търговци в градовете (един дори успява да отвори собствена фабрика за текстил). Търговците пък са разполагали със свободен безмитен достъп до пазар на Три континента, имало е например българска търговска гилдия в Александрия (Египет). И за всичко това никой не е изисквал от тях да сменят своето национално самосъзнание и своята религия, както някои погрешно си мислят. Смяна на религията се налага единствено ако искаш да направиш военна или политическа кариера. Но и в този случай никой няма да се интересува от какъв произход си и дали вкъщи не продължаваш да извършваш християнските си обреди. Тук идва и въпроса за девширмето и еничарството. Действително ли това е бил най-страшния бич за българите? Ами ако разгледаме еничарския корпус като тръмплин за военна и впоследствие политическа кариера? Защото той реално такъв е бил. Факта, че турците е трябвало да бутат солидни подкупи за да уреждат децата си в корпуса заобикаляйки забраната в него да влизат мюсюлмани, говори че са го възприемали като перспектива за бъдеща реализация, а не като някаква доживотна казарма или каторга. Така че българите влезли в корпуса могат да се издигат в йерархията, да трупат богатство и влияние, а във военно време – плячка и жени на богато, кеф. Стига се до там, че в един момент еничарите от воини се превръщат по-скоро в администратори и дворцови интриганти твърде много намесващи се в политическия живот на империята. Поради което и накрая султан Махмуд ІІ решава да ликвидира еничарския корпус. Дори въпросното „обезкървяване” на нацията, съвсем не е било толкова обезкървително, нито пък е продължило през цялото владичество, както много хора си го представят. Наборът за попълване на корпуса се е извършвал веднъж на 5-7 г. и е бил от около 3 до 6 000 деца. Но не само от България, а също и от Сърбия, Босна, Албания и Гърция, т.е. българчетата са били към 1/5 от набора. При това властите целенасочено са се стараели да не обезкървяват населението на всяка област респективно данъкоплатците си и никога не са правели два поредни набора в един и същи санджак, демек набор от една област се е извършвал веднъж на 10-14 г. А християнски деца окончателно престават да се набират до 1630 г. Тоест не повече от максимум 50 000 български деца са били набрани за целия период от около 2 века и половина, което прави по 200 деца на година. Сами разбирате, че например детската смъртност от болести през периода е била далеч по-висока при това в пъти от колкото „обезкървяването” чрез девширмето. Тъй че картинката съвсем не е толкова черна, колкото изглежда от страниците на романите, платната на художниците и патриотичния патос. Съществува дори едно доста еретично обяснение за относителната липса на бунтове и въстания в първите десетилетия на „робството”. А именно, че с ликвидирането на царската власт и данъчна система и заменянето им с османската, положението на селяните се подобрява. Имаме едно Търновско въстание чак 1598 г., имаме и второ през 1686 г. и за него дори се съди косвено защото няма преки източници, които да го потвърждават. А преди тях основно царските синове в изгнание с помощта на унгарски войски се опитват да си върнат това, което им принадлежи по наследство. Но дали са получили някаква подкрепа от местното население? Няма данни за това, а липсата на успех в тези начинания и крахът и на Константин и на Фружин, по-скоро говорят, че не са имали някакъв съществен местен съпорт. Историците ни всеки път пишат, че няма начин местното население да не е подкрепяло кръстоносците и български доброволчески отряди да не са участвали в битките при Косово, Ровине, Никопол, Варна. За съжаление обаче и за това няма никакви данни. Дори е по-вероятно българите да са участвали в тези битки на страната на османците като еничари или в отрядите на боляри васални на султана. По въпроса с размера на данъците е трудно да направим сравнение, защото не знаем какви са били те във Второто Българско царство. Нито пък има подробни данни за тези от ранния период на игото. Но в началото Османската империя все още съвсем не е с развита администрация и данъчна система. Те са изградени значително по-късно и основно с помощта на испански евреи междувпрочем. Та в този начален период те още са били предимно на ниво набези, включително из собствените си територии, а не устройване и администриране в тях. Вярно – когато войската дойде, разграбва всичко каквото докопа, опожарява, избива. Но след като си тръгне може и да не се появи с години, през което време местните селяни си живеят практически свободно. Докато през ВБЦ феодалния гнет и ангарията са си били целогодишни и ежедневни. Разбира се с времето системата на управление се развива и се появяват редица нови данъци. Някои от които доста тегави. Като например задължението да приютяваш и храниш държавни чиновници ако замръкнат в къщата ти. И на всичкото от горе накрая да им платиш данък за това, че си им изхабил зъбитес храната си. Но самия факт, че плащаш данъци определено сочи, че си свободен човек, а не роб и не само това – а напълно равноправен гражданин. Пък отделно ако данъците са високи това говори и че поданиците явно са платежоспособни. Но и размерът им реално не е бил от толкова голямо значение, при положение, че османотурските документи изобилстват от сведения за данъчни недобори из българските земи. Дори може да се каже, че данъчните недобори са най-характерното нещо свързано с нас в османската документация. Цели села отказват да плащат и прогонват бирниците, а има и описани случаи как в цели области населението масово отказва да дава данък на Високата порта. Като в някои области това се случва доста често, във Видинската особено, като най-отдалечена, докъдето съответно и най-бавно и трудно могат да пристигнат въоръжените наказателни отряди. А армията обикновено е твърде ангажирана в потушаване на бунтове или във войни далеч по границите, за да се занимава със селски тарикати. В мирно време пък за да се събира само заради такива наказателни акции понякога излиза по-скъпо от колкото размера на неприбраните данъци, които ще бъде пратена да събере.Т.е. наказателни акции е имало само от време на време, а данъчни недобори – почти постоянно. Като се има предвид, че хората при такива акции обикновено се изнасят към планините заедно с ценното от имуществото си, на войската единственото, което й остава е да изгори празните им къщи. Които къщи, ако иде реч за скотовъдци от планините обикновено са дървени колиби, чието възстановяване е съвсем лесно и не струва нищо. С други думи – нито селяните губят нещо съществено така, нито наказателните отряди успяват да съберат липсващия данък. Дали през ВБЦ е съществувал подобен рахат? Едва ли. Сведения за подобни неща отново нямаме никакви. Ако изключим единствено въстанието на Ивайло, за което всъщност не е напълно сигурно, че е с идеологически характер. Може би такива са били подбудите му, но може народния гняв просто да е бил използван от опитен пълководец с авторитет и сред армията за да заграби властта в страната. Народният вожд влиза в Царевец и се задържа на трона малко повече от година. Но дали е направил каквито и да е реформи за облекчаване на селското население и намаляване на феодалния гнет от страна на болярите? Ами отново и тук няма никакви данни за подобно нещо. Общо взето май е това, което имах да кажа относно Османското владичество. Имам ли право на последно желание преди разстрела?

Когато репликираш руска пропаганда, трябва лично ти да обосновеш опорните и точки. Не може просто да я разпространяваш. Това все пак е форум, където текстовете се обсъждат. Не сме в окопите да ни заливаш с руски пропагандни листовки. Виждам, че в желанието си да ошеташ всички теми за войната в Украйна, нямаш време да участваш в дискусии и да се аргументираш. Сякаш имаш норма да пуснеш определен брой постове. Не мога да знам дали само съвестно изпълняваш задълженията си или се раздаваш от все сърце безвъзмездно , но ти си се захванал да огрееш навсякъде и това страда качеството на твоето тролене . Оценявам усилията ти да избираш и да ни представяш каймакът на лайната от руската пропаганда. Но не е достатъчно само да ги разхвърляш по темите и сетне да се правиш на нито лайна ял, нито пропаганда мирисал.

Тъй , тъй от тая София тръгват нещата и от поп Филофей (пра-прадядо на брадатия козел Дугин) с неговите среднощни бълнувания (Два Рима паднаха , Третия се държи и четвърти няма да има). За времето си нормални работи , но в 21 век , тая шизофренична хидра , това ГМО изпуснато от контрол - карашика между геополитика и налудни религиозни идеи ,, ражда чудовищата ,, - особения и изключителен Руский мир , особената и изключителна руска душа и душевност , месианското им предопределеност за реализиране на Царството Православно на земята и прочие глупости ... Резултата от всичко това виждаме днес в Украйна. п.с.Хубаво тоя един пост ви е разлютил - очакваме продължение , критичен исторически разрез на десетките постове на Тарантиний , божией милостю , Государь Исторический , Генетический , Лингво-фрический и Геополитический.

Резюме на лекцията и дискусията с Манол Глишев, Модератор: Кирил Чуканов София, галерия-музей „Класика“, ул. „Юрий Венелин“ 32, вторник, 2 април 2019 Бяхме се ангажирали да предоставим запис за онези желаещи, които не можеха да присъстват на самата лекция. Тъй като направеният запис има някои недостатъци, се надявам, че това резюме ще го замести. Вечерните срещи и лекции в галерия „Класика“ започнаха с темата на д-р Константин Гърневски относно истината. На пръв поглед твърде абстрактна тема, но изведена в по-практичния обхват за говоренето и премълчаването на истината в публичната сфера, първата лекция зададе тона и за следващи разговори. Преди мен Камер Телалян се разпростря върху темата за псевдонауката – специално в медицината. Разпространението на митове в тази област създава рискове пред обществото. А образователните и чисто рационалните критерии за отсяване между наука и псевдонаука, между лъжа и истина ни дават оръжието, с което да се предпазим от измислици, които могат да застрашат здравето и самия ни живот. От тези две предишни теми и аз взех идеята да говоря за истинността и митологизирането в една конкретна сфера: историята. В лекцията си се ограничих най-вече до митологизирането, профанизацията и злоупотребата с историческия разказ за Античността и Средните векове в българските земи. Основният пример, на който се спирам, е модният въпрос за етногенезиса на българите между Късната Античност и Ранното Средновековие, VI-VII в. В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., при падането на комунистическите режими в цяла Източна Европа, историческата наука беше стигнала до нещо като консенсус по тази тема. Наследила елементи от хунската парадигма или наратив отпреди 1944 и от славянските визии, насаждани след ’44-та, надградила с тракийски хипотези от времето на Людмила Живкова през 70-те и началото на 80-те, историографията ни беше постигнала нещо като вътрешно равновесие. Представата за трите основни етнически елемента (прабългари, славяни и траки) можеше да се обсъжда и доизбистря, но в общи линии бе стабилна. 90-те години взривиха това равновесие. Днес почти нито един любител, почти нито един гимназист с исторически интереси и почти нито един студент по история не може да твърди със сигурност, че е прочел недвусмислен и напълно консистентен урок по този въпрос. Оказа се, че за наново избуяващия български национализъм е тотално неприемливо прабългарите да бъдат класифицирани като тюрко-алтайци. Тук не става дума за това дали класификацията е вярна или не; не става дума и за факта, че подобна класификация е преди всичко езикова; тези относително фини моменти убягват на една фрустрирана, свръхчувствителна публика, която просто свързва самото звучене на термина „тюрки“ с болезнени представи за турското иго. Същевременно за антикомунистически настроената част от любителите думата „славяни“ е натоварена със също толкова негативни емоции. И този иначе неутрален, отново главно езиков термин, също бива възприеман болезнено – като синоним на смазващото, фрустриращо за част от съвременниците ни понятие „руснаци“. Смесването между тюркоезични и славяноезични обитатели на Балканите през VII в. не се оценява като вярна или невярна представа, а като емоционално неприемливо светотатство: самоотъждествявайки се с населението отпреди над тринайсет века, заинтересуваният днешен читател и консуматор на популярна история не се дистанцира от далечното минало, а го преживява наивно. За него въпросът вече не е кои са били хората от седми век, а кой е той самият. Комбинацията от тюркоезични и славяноезични му звучи грозно – сякаш историческата гилдия му съобщава, че той е мелез между съвременни турци и съвременни руснаци. Любителят гневно отхвърля тази възможност. Тук не се поставя въпросът дали самото толкова детайлно дирене на етногенетичен разказ не е наивно. Повечето любители на историята като роман не търсят познание само по себе си и не се интересуват от историята като безпристрастна наука. Те и не отричат това. Често пъти поставен натясно от серия ясно зададени въпроси, изтъкващи противоречия и несигурни места в собствения му поход за идентичност, любителят признава възгледа, че историята не е наука в точния смисъл на думата. Тя е разказ, предназначен да създава и поддържа самочувствие. В този смисъл фактите, строгата методология и спирането пред неизвестното не представляват ценност. Воден именно от фрустрациите си, любителят иска само да чуе героична легенда. Психологически той ще се убеди сам, че вярва в нея. Бягството от неприятно звучащите понятия „славяни“ и „тюрко-алтайци“ води до нови хипотези. Една от тях е иранската хипотеза за произхода на първите българи. Сама по себе си рационална и научно приемлива в някои от разновидностите си (и частично съвместима с тюрко-алтайската теория), тази хипотеза също бива профанизирана до фантастика. Голяма част от публиката бива подвеждана от шарлатани, които не се ограничават до археологически убедителните данни за сарматския тип на материалната култура от VII-VIII в., нито до лингвистично защитими примери за иранска езикова класификация на прабългарите. Самият технически термин „прабългари“ също буди болезнени реакции. Така иранската хипотеза се превръща в произволно отъждествяване на ранните българи например със скитите или дори с персите. Най-любопитната форма на профанизация е фантастичният размах на автохтонната или тракийската хипотеза за произхода. Тя произлиза от предположенията на Ганчо Ценов, стария противник на Васил Златарски. Позабравена от 1944 докъм 70-те, тази хипотеза отново идва на мода с големите културни стремежи от епохата на Людмила Живкова и до края на 80-те. През 90-те тракийската мода се опитва да замести всички досегашни представи или наративи за произхода на модерната българска нация. Преходът от харизматичния академизъм на Александър Фол към произволните измислици на братя Гайдарски е параден пример за профанизиране на проблематиката. Като психологически проблем, тази профанна хипотеза има няколко вътрешни противоречия, пренебрегвани от една неподготвена публика. На първо място тя противоречи на археологията езикознанието и историческите извори. На второ, тя трудно примирява две психологически изисквания за героизъм на националната история: как българите едновременно са автохтонно население, идентично с траките и ненапускало Балканите… но са и пътуващ народ, обиколил Стария свят и оказал се навсякъде в основата на цивилизацията. Това противоречие обикновено се пренебрегва или се обяснява с нови, противоречащи на закона на Окам наративни техники, които ни отвеждат в сферата на чистата фантастика. Самостоятелен политически проблем, произтичащ от трако-автохтонната мода, е легитимирането на съвременния македонски национализъм, също намиращ опора в предполагаема връзка между днешното мнозинство от населението на съседна (Северна) Македония и античните македони, народа Александър Велики. От българска гледна точка този национализъм е истеричен, а от гледна точка на историята като наука, той е и незащитим. В този смисъл тракийската мода е двойно зловреден феномен, коренящ се в изживяването на историята като поле, отворено за творчество и автотерапия. Част от обществените рискове, проявяващи се чрез псевдоисторията, са вече не просто от образователен, а направо от политически и общохуманен (или по-точно антихуманен) характер. Крайните версии на иранската и на тракийско-автохтонната представа водят до откровено расистко изживяване на историята като откровение. Желанието за налагане на героична представа и на индоевропейска самоидентификация води включително до възраждане на сигналната дума „арийци“, крайно тревожна в европейски контекст. Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене. Извън героизациите съществува и стара тенденция към катастрофични наративи. Най-катастрофичната представа в българското историческо мислене – естествено – е тази за османското или турското иго. Тук се случва сблъсъкът между два еднакво незащитими варианта на псевдоистория. Първият е класическият катастрофичен сценарий: „пет века ни клаха“. Национализмът, антитурският сантимент, лесно придобиващ расистки и панически окраски, се превръща в система от скачени съдове с обратния, също антиисторичен наратив за едва ли не идиличната, благотворна османска власт, осигурила стотици години мир на Балканите и някаква хипотетична закрила на християнските общности. Двете представи взаимно се отхвърлят, но тъкмо съществуването на всяка от тях едновременно пречи на рационален, аналитичен подход към изворите и тяхното многообразие и подклажда крайностите на другата. Политическата употреба, тоест злоупотреба с всяка от двете силно емоционални представи е налице. В хода на лекцията бяха дадени няколко отделни примера за утвърдени митологеми или клишета в популярната историческа представа: на първо място, легендата за снопа стрели на Кубрат, която всъщност произлиза от Езопова басня, представлява пътуващ международен сюжет и не се среща в нито един средновековен източник на българската история. На второ – несигурността около името, социалния произход и „антифеодалния“ характер на войната, водена от т. нар. цар „Ивайло“ (1277-1280). На трето – историографската хиперинтерпретация на изворите относно т. нар. „смяна на титлата“ на хан/княз Борис I (852-889) и т. нар. „дипломатическа игра“ около титлата на цар Калоян (1197-1207). Историографските усилия на поколения автори пропускат чисто езиковата страна на тези теми. Примерите за множество клишета и незащитими, но утвърдили се представи могат да бъдат продължени, но времето не позволи разгръщането на тези интересни илюстрации на антиисторизма. Накратко беше засегнат психологическият, фрустрационен момент зад стремежа историографски да се изтласква датата на падане на Второто българско царство под османска власт все повече към 20-те години на XV в., както и да се изброяват имената и спекулативни дати на управление на „царе“ на фрагменти от някогашната българска държава. Цялата несигурност в преживяването на историята и болезнената необходимост от героично-катастрофични сценарии произлиза от промяната в отношението към историята от наука към чисто идеологическа дисциплина през 50-те години (докато съвременните леви мислители продължават безотговорно да оспорват самото функциониране на историята извън полето на чистата фикция, на „конструкта“). Разцентроването на това отношение води до хаотично, наивно и болезнено идентифициране на любителя с миналото. Дори самият изострен интерес към темата за етногенезиса и отказът от възприемането му в неговата цялостна сложност е показателен за психологическа несигурност. Сред въпросите от публиката два бяха от особен интерес: на първо място възможна ли е безпристрастна история и ако да – за какво би ни била необходима тя. И на второ: съществува ли двоен стандарт в морализаторската оценка на българската историография спрямо миналото ни веднъж като завоювани и веднъж – като завоеватели. Темата може да се обогати с множество допълнителни примери, които останаха пропуснати и се надявам, че ще имам възможността да я поднеса отново пред публика. Същевременно се надявам и че Кирил Чуканов ще разшири обхвата на представената проблематика с отделна лекция за политическата злоупотреба с историческата материя в модерната и съвременната история, където страстите стават още по-невъздържани. Интересът, въпросите и включванията на публиката бяха насърчаващи, за което съм благодарен. Манол Глишев, 8 април 2019 https://glishev.wordpress.com/2019/04/08/фентъзи-употреби-на-античността-и-сре/?fbclid=IwAR1wD_rMCZTgC430R4pWoZdEeIxO_Xv6yWYTVsUgLBCv1TN0LRYksDWAyRw

Работата става дебела. Снощи качих софтуера за генетично плотиране на Райх и паабо и го пуснах да прави графики на секвенсираните от изследването образци. Сложих няколко унгарски скита, протославяните от чехия, всички алани, + прабългарите от салтовомаяцк, 7 в. сл. и по двама от всички секвенсирани централноазиатски популации. Сложих двама съвременни българи, двама пелопонески гърци и двама хървати. Подчертавам, това са официалните дата файлове на секвенсираните в изследването хора и същия софтуер, използван в изследването и във всички изследвания на райх и паабо. Резултатите са официални, така да го кажа, и не мисля, че някой досега го е правил в БГ. Мисълта ми е, ако някой иска да ги използва в научно изследване, да заповяда - само че да се позове откъде ги е взел и кой ги е правил. Резултатите от плотирането: Образци Алан:ДА164 иДА243 са от салтовомаяцката култура, предполагаемите прабългари на аспарух недалеч от делтата на дунав. Отново да подчертая, това са официалните генетични файлове от изследването. Не съм казвал на софтуера какво да прави, нито този софтуер е чел учебници по история, както и да е, софтуерът веднага откри връзка между съвременни българи и алани и я плотира; скоред графиката, която направи съвременните българи са смесица от *три популации*: 1. Алани от салтовомаяцката култура 2. Скитославяни от Унгарската пуста (Скитиан_Хунгари ДА191) 3. Пелопонески гърци. Образците от пелопонеските гърци ги вкарах като прокси на балканското население от античността или ако щете, на популацията на ИРИ?византия отпреди впн. Но това са образци на съвременни хора. 1.Първо, за "Аланите". За мое огромно удоволствие - и изненада - софтуерът откри конкретната популация от кавказ, с която са свързани "българските" алани. Това е една популация от арменското плато от желязната епоха известна като Лхашен Метсамор. Образецът е от 800 г. пр. н. е. и не мисля, че някой знае кои са били тези хора, но това е популацията, донор на кавказко днк у алани и съвременни българи (образец ИА:ДА31) на плота. Това е източникът на кавказки гени у нас и у прабългарите. Освен с тези хора, аланите/прабългарите са свързани, естествено, със скито-сарматите от средна азия, по-конкретно, с образците маркирани като канжу - това, мисля, че са согдианци, но ще проверя пак. Самите согдианци изглежда са смесица между вусуни -усун и средноазиатски скити, или поне така ги разчита софтуера. 2. "Унгарските Скити" Хърватите, които поставих в плота, като прокси на балканските славяни, са централен източник на гени за съвременните българи. Самите хървати са разчетени доста интересно от софтуера - като смесица от унгарски скити от 5 в. пр. н. е. от пустата, и за мое огромно удивление, софтуерът набързо разкри връзката им с горските жители на чехия от същата епоха ПОПРАД ДА:119, за които се спореше дали не са славяни. Не не, са славяни, защото балканските славяни са смесица от балатонски скити и хора от чешките гори - което вече е славяни. Или поне хървати. Както и да е, и съвременни хървати, и съвременни българи, имат генетична връзка с тази смесица от скити и горски жители на чехия - хърватите по-голяма, ние по-малка, но за мен няма съмнение, че това е славянския компонент у нас; както и даа е, нека гледаме обективно - тези "славяни" са на първо място и няй вече скити от пустата, с известна смесица от чешко-карпатските гори. 3. Единият от образците на скити от пустата обаче попадна много далече - между съвременни българи и съвременни пелопонесци. На юг от нас. Този "скит" софтуерът го посочи за третия източник на българската популация, но и за донор на гръцката популация. Генетичната разлика между него и другия скит от балатон - този със славянските гени, е доста голяма, което ме прави да се съмнявам, че този скит - също от 5 в. пр. х. и също от балатон, е прокси на траките, и е по-скоро трак или дак, отколкото скит. Нямам друго обяснение за мястото му. Изглежда, "скитите" в пустата, които са близки по култура и всичките са конни номади, са от различни етноси - някои от племената са славянски, други са тракийски, а може и да са илири - кой да каже - но софтуерът не открива особена връзка между тях и иранските скити. Тази скитосарматска популация от пустата не е степноиранска по гени - това са бъдещи славяни, а някои от племената изглежда са тракийски или илирийски - не знам, но това е източникът на балканските славяни; те са и източник на останалите славяни, повече или по-малко. Ами, мисля, че току що решихме проблема с произхода както на съвременните българи, така и на прабългарите. Генетично нещата изглеждат така, както ги виждате в графиката, не съм подбирал нарочно нищо, нито съм карал софтуера да ги реди по определен начин, взел съм по два образеца от всички съвременни на произволен принцип, както и от средноазиатските образци, а аланските и унгарските образци ги вкарах всичките. И ето как ги подреди софтуера. Генетичните дистанции между етносите от графиката са в мащаб едно към едно, няма смяна на мащаба, каквото виждате, това е. Графиката е достатъчно добра за ползване в научно изследване, който я иска, да се обади или да цитира къде я е видял първо.

Моите 2 стотинки по темата, без претенции за прецизност. Първо, естествено, съм абсолютно против нападение на САЩ над Сирия. Съвсем очевидно кръговете, които доминират политическата стратегия на САЩ си търсят причина за война със Сирия. От провала във Виетнам насам, щатите избягват решителни сухопътни операции и гледат да решават нещата по въздух и като използват чужда сила за пехота, т.е. ще помелят Сирия от бомбардировки, ще избият буквално стотици хиляди абсолютно невинни хора, далеч повече от жертвите на газовата атака, под предтекст че отмъщават за ... газовата атака. И на кого ще отмъстят? Ако се наложи, най-вероято ще използват турски войски за пехота. Турция изгаря от неоосманистки амбиции и Ердоган вече изяви мерак да го направи, което не е изненада, и между впрочем, изкарва на повърхността още нещо - конфликт между Турция и Израел няма, двете страни играят доброто и лошото ченге в близкия изток, като ролята на Турция е на доброто, за да трупа червени точки в ролята на адвокат на арабите; в същото време е готова да бъде абсолютно безпощадна, когато Израел и Америка поискат. -не, не става въпрос за газ и за природни ресурси. Става въпрос за "стабилизация и модернизация" на близкия изток, ама така, както го разбира Америка. Без оглед на жертвите. След Афганистан и Ирак идва ред на Сирия, и така, докато целия близък изток бъде подчинен на желязната воля на американските (демократични - републиканците са изолационисти по традиция) елити, до пълна и абсолютна безропотност. До 20-30 години ще го направят, ще създадат някакъв панарабски съюз по подобие на европейската общност и ще назначат Израел или Турция за лидери на региона, макар че сделката изглежда е подкрепа за амеркика и израел в бл. изток - ходатайство на америка и израел за вкарването на Турция в европейската общност, последното, между впрочем, би дошло дюшеш и на трите страни. За мене, това, което са замислили за Сирия, е престъпление с оглед на това, че отново ни най-малко не ги е грижа за цивилните жертви. Самият американски народ е в ужас от идеята за нова война в близкия изток - бърз поглед във форумите на яху показва, че всеки постинг срещу американска намеса е със стотици плюсове одобрение. Обикновените американци не са изтрещели съвсем още - наясноса, че поредната война, както обикновено, нито е в американски интерес, нито в сирийски. След като "омиротворят" близкия изток, ам. политически елити ще се насочат към последната крепост - Русия. Най вероятно ще използват някой козел за сламен човек, който да направят президент и да обърнат курса на руската политика в удобна за америка посока, докато ги поставят под пълен контрол и тях. Между впрочем няй одобрявания постинг в хъфингтън пост - една от най-популярните интернет медии в америка и канада, е на човек, който твърди, че с изявлението си за сирия Путин е направил Обама да изглежда жалък, а себе си като рационален и разумемен политик. Някой трябва да познава традиционната русофобия на обикновения американец, за да си даде с/ка за каква непопулярност на идеята за война говори одобрението на действията на архи врага Путин, който беше наречен буквално "по-мислещ за Америка политик от Обама". С други думи, неадекватъните и агресивни действия на ам. администрация вдигнаха акциите на Путин в америка и свалиха тези на собствения им президент. Не, не е изперкала напълно америка, макар че е на път. Но, както и да е, ни най-малко не става въпрос за природните богатства на Сирия" - става въпрос за целенасочена политика към отслабване на арабския свят - с цел преустройство, която америка води с желязна настойчивост от падането на източния блок насам без оглед на собствените и чуждите жертви. Те не искат "омиротворен" Египет, примерно. Те искат слаб Египет. Същото се отнася и за Сирия, и за Либия и т.н. За всичките. Китай е държан от щатите на желязна икономическа каишка, като куче. Същото се отнася и за Индия. Европа е така доста отдавна. От известно време - и източна Европа. Сащ осъществяват мащабно преустройство на света, по техния израз, one step at a time. Защо - те си знаят, да кажем. Не че не знам. но не мога да го напиша дори във форум. Америка има капацитета и стратегическото мислене да направи, каквото е намислила и на практика няма противници. Но не задължително това, което е добро за ам. политически елити, е добро и за света, и дори добро за самата америка. От там и симпатиите на обикновения американец към изявлението на Путин. Америка може да се провали само при грешно направена сметка. Образователното ниво на Америка върви стремглаво надолу поради реформите, с които замениха обективността с полит коректност - то и това е идеята на политкоректността, общо взето, да се крие истината и да се правят хората да живеят в един измислен свят, само че тези малоумници, които произвежда целенасочено системата, са нож с две остриета - от тях се очаква да бъдат конкурентни и на нивото на предшествениците си, а това, без обективно образование, може и да няма как да стане, поради което Америка светкавично губи интелектуален капацитет и това може да доведе и до загуба на технологично и стратегическо превъзходство за сметка на страни, които в наши дни изглеждат аутсайдери, но ако запазят обективността на образованието си и независимостта си от америка достатъчно дълго, ще произведат генерации, които ще са далеч по-способни и компетентни от американските генерации "учени" и "политици". Горе долу в това е и надеждата на човечеството, колкото и да е странно. Не вярвам в "доброто" на Америка. Не можеш да постигнеш добро чрез вършене на зло. А бомбардирането на невинни хора не е добро и никакви "велики" цели не го оправдават, те тия цели не са ни най-малко велики. Самата Америка в момента идеологически е буквално парализирана от тоталитаризъм, който е сравним с тоталитаризма на идеологемите на източния блок, което обаче не се отразява добре на компетентността на новите генерации и от там може да дойде засечката. Много бързо влязохме в период на нов тоталитаризъм - само 20 г. след края на последния. Не говоря за България, а за америка. Америка е много по-силна от някогашният съветски съюз - засега - и поради това много по опасна, няма конкурент. Поради което и проблебът на Сирия.

Най-голямата мъка на Венци, толкова голяма, че направо тровеше живота му, беше съсъществуването му с някакъв си Кънчо. Интелектуалецът Венци не можеше да понася фактът, че Кънчо ходеше с евтини маратонки купени от пазара, че кърка домашна ракия със салата от поляти с оцет краставици, че се опитва да изкара 20 лв вповече, като извърти някоя дребна далавера. Но онова, което най-много мъчеше сърцето на Венци, който имаше профил във Фейсбук, следеше световните и вътрешните събития нон стоп, туитваше постоянно, пишеше и публикуваше фейлетони, позиции, протести, мнения, беше това, че Кънчо пет пари не даваше за революцията в съседна Турция, за разтурването на поредния гей парад в Москва, за заплахата за живота на Едуард Сноудън. Само че Кънчо просто нямаше интернет, чрез който да следи какво става в Турция, какво е положението с правата на гейовете в Русия или дали Сноудън е още жив, не само защото 20-те лева за таксата за него бяха парите, с които той и семейството му щяха да се хранят ден или два, но и защото през свободното си време или почиваше, или ходеше на село да сади картофи, домати и пипер, за да спести пари, които иначе щеше да даде за купешки зарзават. Разбира се, Венци нямаше как да знае това, защото беше роден и отрасъл в столичния град и когато ходеше до някое малко населено място, в каквото живееше Кънчо, то не беше Луковит или Берковица, а Мелник, Банско или Созопол, където почиваше и разпускаше. В един прекрасен летен ден Венци запали колата и с ведро настроение подкара към Гърция, където смяташе да прекара уикенда. Не щеш ли за зла слука посред пътя автомобилът започна да се дави и за неприятна изненада най-безочливо и необратимо спря. Венци посегна към смартфона си, за да се обади на пътна помощ, но се оказа, че точно на това място липсваше покритие на мобилния му оператор. Ядоса се не по-малко и на това, че не може да сподели на стената си във Фейсбук, че е “закъсал на някакво шибано място между София и Кулата”. Докато полугласно ругаеше мобилния оператор и лошия си късмет, досами Венци изсвириха гумите на рязко спрял автомобил. От въстара лада излезе някакъв мъж, небръснат поне от 2 дни, с къси гащета и евтини маратонки и свойски попита: - Повреда ли, колега? Венци утвърдително кимна. - Я отвори капака да видя мотора. Непознатият порови малко, пипна тук-там нещо и рече на Венци: - Я пробвай да запалиш. За голяма изненада на Венци колата запали. Зарадван той огледа външния вид на непознатия с критичен поглед, но от любезност попита: - Колега, благодаря. Как ти е името? - Кънчо. - отговори мъжът. Aspandiat, 12. 06. 2013

Остави Византизацията. Гледай Романизацията, която успя да романизира и елините и цяла Мала Азия, Испания и 15 милионна Галия. Гледай Балканите които избълваха стотици хиляди пешки да защитават Римската империя, дадоха офицери, излъчиха и две дузини императори. Проливаха кръвта си за ...Рим, не за местна България ! Какви българи бре хора, траките се биеха за Рим и Империята. И илирите със све панонците. Колко пъти да се повтарят тези неща ? Къде ги виждате тези българи ? Максимин Тракиеца ли е българин ? Аврелиан ? Диоклециан, Клавдий Готски, Констанций Хлор, Константин Велики, Бонифаций Аеций, Велизарий, Юстин или Юстиниан ? Родени и чувстващи се като римляни, защитаващи интересите на Империята ! Няма българи преди началото на V-ти век на Балканите, другото е кофти извращение с науката Тюрковъдите са едната крайност, която за жалост непрекъснато е размахвана и възкресявана от автохтонците като контра аргумент. Тоест вземи единия и удари другия. Когато човек се поограмоти и се запознае с този дял от Историята наречен РИМСКА ТРАКИЯ със съответните документи - епитафии, дипломи на ветерани, граждански регистри, грамоти, събори, панаири, имперски укази за признаване на мунисипии, имена на управители на провинции и градски префекти, съпруги, награди и състезания провеждани в провинции Тракия и Мизия то тогава ще .....прогледне и запее друга песен. Дотогава е папагалски повтаряни мантри.

От Бракът на Стенел и Никипе се ражда ...седмака Евристей ! Мелез между Европа и Азия За добро или не Евристей е този който катапултира селището в .... Златообилна Микена и нейната абсолютна хегемония в Ахейския свят ! Годините са ...краят на 14 -то и първата декада на 13 -то столетие пр. Хр. Евристей управлява Микена и Тиринт и де факто по негово време Микена се превръща в Хегемон на Ахейския Свят ! Хераклес е само служител , а задачите които му възлага Евристей не целят убийство на Героя, а са .....спасителни мисии Именно Евристей поднася славата на неуравновесения психически Хераклес Евристей управлява Микена и Тиринт и е със статут на най велик владетел сред Ахейския свят - Ванакс ! Няма вътрешна сила която да събори властта на ванакс Еу-ри-сте-ас ! След последния подвиг/задължение / самият Хераклес се оттегля в далечни земи, като даже не си и помисля да претендира за трона на Микена ! Защо ? Защото законният владетел на микенците е самият Евристей и народът и войската стоят безрезервно зад него ! Идват черни облаци от Атика - там са Хераклидите и опастността. Евристей потегля с огромна войска начело със синовете си. За свой наместник в Микена определя ...вуйчо си Атрей. Тоест брат на майка му Никипе и син на Пелоп . Така - Евристей е решен да смаже непокорна Атина приютила Хераклидите . Преди това Микенският Повелител отправя предупреждение към атиняните : да му предадат бегълците ! Атиняните са склонни да приемат условията, но опозицията овладяла града в лицето на хераклидите надделяват ...Ултиматумът на Ванакса на Микена е ...отхвърлен... Евристей не преглътва обидата и тръгва в грандиозен поход да накаже градът осмелил се да отхвърли волята на Микена. Пред история : Майката и внуците на Херкулес бягат от Евристей ... Най-после те се укрили в Атина където управлявал приятел на Херкулес - Демофонт, син на Тезей. Научавайки за това, Евристей изпраща ултиматум - Демофонт да му предаде Хераклидите или последствията ще са ужасни ! Колкото и да се изкарва смел в последствие, Демофонт и атиняните ги налазват мравките на страха. Заплахата идва не от кой и да е, а от господарят на Микена ! Затова се допитват до боговете и молят за помощ. Боговете обещават да помогнат, но на висока цена - човешко жертвоприношение. И то на девица. Жертвата е дъщерята на Херкулес - Макария. Резултатът е победа на атиняните над пълчищата на Евристей. Сега няколко версии - според Есхил в " Хераклиди" Евристей е пленен от Йолай и докаран в Атина. Въпреки, че атиняните се опитали да го защитят, Алкмена изважда очите му ! Друга версия : той загива на бойното поле от ръката на херкулесовият син Хил и Алкмена в последствие му вади очите. Атиняните, обаче погребват тялото му с почести. Според други тялото му и главата са погребани на различни места. Акцентите са, че атиняните опитват да го защитят/ протестират срещу убийството му/ заради обещанието му, че ще защити народа на Атина от нашествие Както следва от пророчеството : Пълно поражение на Евристей - убит е заедно с шестимата си синове... Въпреки това ... микенците твърдо застават зад посочения от Евристей наследник : Атрей... и не допускат Хераклидите, защото.....се страхуват от тях. / Тукидид/ Великият Херкулес не е долюбван в родна Микена. Тя си държи на Евристей и посоченият от него наследник. Под митологичният пласт се вижда, че дорийците са близо - те са наемници на Хераклидите и са използвани срещу Микена. Въпреки победата си, те отлагат настъплението. Индикациите са, че и при Атреевият син Агамемнон, Микена е първата сила на Ахая .... Не за дълго. Краят на Златоносна Микена е предопределен - дорийците самовнушили си, че са потомци на Херакъл затягат обръча. Микена ще остане вярна на Евристей и посочените от него наследници. Доказателството/резултатът е руините и пепелищата останали от великата цивилизация.

Този фейк обикаля интернет от около 24часа, но руските привърженици още не са загряли, че е фалшива новина. Туит от 2019г: А, самото изображение, е далеч по-старо: Трябва ли да ни учудва, че контингентът пути-фили вярва на подобни плитки лъжи? ...Не!

Един разговор с участието и контрибуцията на десетки хора от този форум, разговор, започнал тук преди близо година, с активното участие, вкл. спорове, крамоли и други контрибуции на мнозина тук :), но с поне пет годишна предистория от обмен на мнения и хипотези, пак тук, малко по малко се превърна в изследване, което представям по искане на уважаемия Последен Римлянин. В последните два дни се поизморих от дрънкане, представяния на резултатите и т.н. във фейсбук, поради което с удоволствие прехвърлям огъня тук но няма да мога да участвам поне два дни, за да си почина от досегашното трополене по клавиатурата. Както и да е, каня всички, на които им е интересно, да си дадат мнението, за хубаво, за лошо, за всякакво, когато мога, бих отговорил на всичко поставено. " Генетични доказателства за връзката между съвременните българи и сармато-аланските племена от късната античност и ранното средновековие. Вчера в biorxive – научният сървър за предпечатни изследвания в областта на популационната генетика, излезе окончателния вариант на изследването ни върху върху генетичните връзки между съвременните българи и античните популации на Евразия и Балканите. (Genetic evidence suggests relationship between contemporary Bulgarian population and Iron Age steppe dwellers from Pontic-Caspian steppe.,https://www.biorxiv.org/content/10.1101/687384v3, Google scholarhttps://scholar.google.bg/scholar… Предпечатната версия е със свободен достъп и може да бъде свалена през горните хиперлинкове. Резултати от изследването: 1. Има ли наследствена връзка между съвременните българи и прабългарите на Аспарух? Ако под Аспарухови прабългари разбираме популацията от прикавказката степ от 6-9 в. – да, има. Анализирахме аутозомното днк на около 200 образци от евразийската степ и балканите от периода 5000 г. пр. Х- 1000 г. сл. Х в контекста на съвременната българска популация.( https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F4.large.jpg) Съвременните българи показаха отчетлива генетична връзка с 2 групи – едната е сармато-аланската салтово-маяцката култура от 6-10 в, а втората е с образците от така наречените антични скити от (5 в. пр. Х) от територията на Унгария. Тези две групи от своя страна показаха масивен каквазки ансестрален компонент, който съществува и у съвременните българи; този каквказки компонент е основната ни разлика с останалите европейски народи и се е появил на балканите през ранното средновековие, защото отсъства в образците от предишните епохи. (https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F1.large.jpg) 2. Разкритите генетични връзки поставят прабългарите в контекста на сармато-аланските племена на късната античност и ранното средновековие и подсказват сармато-ирански произход на Аспаруховите прабългари, които, от генетична гледна точка, са още едно късно антично сармато-аланско племе от понтийската степ. (https://www.biorxiv.org/…/e…/2019/07/05/687384/F2.large.jpg…)Съвременните българи показаха недвусмислена и нетривиална ансестрална връзка с тях. (https://www.biorxiv.org/…/e…/2019/07/05/687384/F3.large.jpg… )Последното пък подсказва, че броят на Апаруховите прабългари е по-голям от досегашните оценки, защото прабългарския генетичен компонент у съвременните българи относително голям. 3. Всички причерноморски скито-сарматски групи от желязната епоха показват някакъв кавказки компонент в геномите си; най-силен обаче е кавказкият сигнал в късните групи - Прабългари и Алани, които проявяват ясна връзка с популациите на централен Кавказ от бронзовата епоха, което подсказва Кавказ като регион, в който е протекъл етногенезиса на прабългарите 4. Генетичният принос на античните хунски и сибирски образци от античността и средновековието към прабългари и съвременни българи е близко до нула, което поставя под съмнение хипотезата за тюркския произход на прабългарите. Анализирахме близо 20 образци от тюркско и хунско днк от 2-7 в. сл. Х. и нито един от образците не показа връзка с прабългарското днк от причерноморската степ. (https://www.biorxiv.org/…/e…/2019/07/05/687384/F5.large.jpg…). 5. Прабългарите обаче, освен с Кавказ, показаха връзка с една от ирано-говорящите групи от Средна Азия от късната античност. Връзката не е силна, тъй като каквазкият компонент е по-голям, но съществува. 6. Няма директна връзка между съвременни българи и „траки”. Включихме „тракийски” образци от бронзовата епоха и единствения от ранножелязната. „Траките” от бронзовата епоха се групират със съвременните народи от централна европа и западна европа, а на балканите са най-близо до хърватите. (https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F1.large.jpg , https://www.biorxiv.org/…/ea…/2019/07/05/687384/F3.large.jpg )„Траките” от класическата античност се групират със съвременните пелопонесци. Ако изобщо може да се говори за тракийски компонент у съвременните българи, той се е появил не директно, а с посредничеството на византийци от балканите и на славянските племена от западните балкани. 7. Анализирахме и образците от неолитната епоха в контекста на съвременните българи, вкл. на „вожда” от варненския некропол с първото злато и т.н. Отсъства *директна* връзка между съвременни българи и неолитното население на балканите, като специално хората от варненския некропол показаха афинитет със съвременните сардинци, античните минойци от крит и съвременните пелопонесци, което не е за чудене, като съвременните пелопонесци –или народ, подобен на тях (т.е. най-вероятно византийците) са медиаторът за разпространение на неолитно днк у българите и останалите балканци. 8. Най-общо казано съвременните българи показват директна връзка с античните популации на Кавказ и унгарската пуста, съвременните гърци от южна Гърция и островите показват директна връзка с траки и гърци от микенската епоха и минойците от бронзовата епоха, съвременните хървати, също като нас, показват връзка с античните обитатели на унгарската пуста и в по-малка степен с обитателите на балканите от микенската епоха. С неолитните балкански фермери директна връзка показват само и единствено съвременните обитатели на Сардиния. Никой друг от изследваните.

Моля, преди да изтриете и тази тема, все пак я прочетете. Имам единствен въпрос, свързан със изтриването на темите свързани с дискусията на войната в Украйна. Тези теми бяха допуснати от ръководството. В тях благодарение на труда на много от участниците в този форум беше натрупан полезен материал под формата на информация и линкове. След което, под предлог че някои от участниците не се държали както трябва, бяха премахнати. Това за съжаление, не се случва за пръв път, а се очертава като система. Не искам да обсъждам модераторските възможности по "точечни удари" - изтриване на мнение, предупреждения и блокиране на потребители, заключване на темата. Питам във връзка с пълното премахване на тези теми. Такова цинично неуважение към труда на повечето уважаеми участници тук, част ли е от политиката на форума?

http://www.ostu.ru/personal/nikolaev/charts-01.html Аз поне не знам по-голям.От третото хилядолетие преди новата ера до днес. Има и таблици за разлчните династий.

Произход на клинописа "В началото беше жетонът..." В Древна Месопотамия и съседните области (районът, известен като Плодородния полумесец) използват счетоводна система от глинени жетони (с размер от 1 до 3 см) с различна форма: кръг, сфера, цилиндър, пирамида и др., за означаване на количествата стока или дарове за владетели или божества (например, 1 жетон= 1 крина жито, 1 жетон = 10 овце, делви масло и др.). В продължение на доста дълъг период (VIII до IV хилядолетие преди Христа) жетоните са доста прости, но постепенно върху тях започват да се появяват знаци, за да се различават по-ясно видовете стока. Това е свързано с появата на големите градски центрове през IV хилядолетие преди Христа, когато търговията е във възход, и видовете стока стават все по-разнообразни. Жетони: Жетоните се съхраняват в запечатани глинени съдове (bulla), върху които понякога се отбелязват бройката жетони в съда и вида стока, нещо като етикет от съвременна гледна точка. Тази система постепенно бива заменена от записи на глинени плочици, включващи изображения на стоката (пиктограма) и цифров знак за бройката (единици, десетици и шестдесетици). Такива плочки са открити в Шумер, Урук, Джемдет Наср, Ур (3100-2800 г. пр. Хр.). Отначало изображенията се издълбават върху глината и имат по-скоро формата на резки (старошумерско писмо). Плочка, показваща видовете стока: Нуждата от по-сложни сметки изисква и математически пособия. Таблица за умножение с шумерски цифри (Шумер, около 2700 преди Христа). кръгче=10, големият клин = 60: Геометрична задача с вавилонски цифри: С въвеждането на “счетоводните” плочици системата от глинени жетони става излишна и към началото на третото хилядолетие преди Христа отпада. Докъм 2700 г преди Христа писмеността се използва само за счетоводни цели. "Писмеността се е родила от счетоводството" (мнение на френската археоложка Шманд-Бесера, която първа доказва връзката между глинените жетони и наченките на писмеността в Двуречието). Най-ранните записи са описи на налични количества стоки или предмети в различни складове или за доставки на стоки в храмове и дворци. Постепенно се появяват и знаци, означаващи собственика на стоката (вижте по-горе). Най-старите счетоводни текстове датират от 3100 г. преди Христа (Лагаш, Нипур, Урук, Ур, Ериду) и съдържат пиктограми (идеограми, логограми), знаци-картинки, предаващи точно определено понятие или дума - конкретната стока. Към 2800-2700 преди Христа се появяват първите опити за записване на свързан текст с помощта на идеограми. За записване на текст, който съдържа много повече понятия, е необходим по-голям брой идеограми. Макар че с картинки може да бъде предаден определен разказ (като комикс), все пак е изключително трудно да се изобразяват всички детайли на глинените плочици. Тъй като знаците се отпечатват върху мократа глинена плочка с помощта на наострен тръстиков калем (наричан още стило, от латински stilus), те придобиват характерната клиновидна форма. Видео (на испански), което показва начина на изписване на шумерските цифри. Показана е и промяната в изписването на няколко логограми. http://www.youtube.com/watch?v=g3zzT8zPPPw

Няма такова нещо, Ресавски е прав. Не си ли забелязал, колко неистово мразим да си признаваме пораженията (за разлика от ромеите) и се мъчим да извъртаме всякак нещата, та да ги замажем? Специално за това сражение са писани какви ли не полуистини и пълни измислици, вкл. и че Телец бил победителят, ама боилите го свалили, понеже не организирал преследване на разбитите ромеи (Божидар Димитров). Тази е причината да се твърди, че ромеите били спечелили благодарение на някаква измяна - в смисъл "ако предатели не бяха обърнали хода на битката, щяха да видят те ...". Т.нар. предателство е едно от любимите обяснения за несполуки с българската история - цял том може да се напише за използването на този прийом през годините. Ето какво дават източниците за сражението: Теофан - "На 30 юни през първия индиктион, на петия ден, се появил Телец. Той дошъл с множество племена и започнали сражение. Те дълго време взаимно се избивали. Телец бил обърнат в бяг. Сражението продължило от петия час до късно и голямо множество българи били погубени, немалко пък били пленени, а други преминали (на страната на ромеите)." Патриарх Никифор - "Срещу него излязъл Телец, който имал за съюзници немалко множество склавини. Победен в сражението, той се обърнал в бягство. От двете воюващи страни паднали твърде много войни, а немалко други, при това от по-знатните, били пленени." Зигеберт - "Телец, като влязъл в сражение с император Константин, бил победен с големи загуби и позор за българите." Както се вижда, никой от хронистите не отдавна българското поражение на някакво предателство - нито неутралният Зигеберт, нито Теофан и Никифор, които са ромеи, но които се върли противници на Константин Копроним заради неговото иконоборство. Така че тези твърдения са чисто историографски и целта им е да омаловажат ситуацията. Тези "преминали", за които споменава Теофан и които биват превръщани в инструмент на историческата индулгенция, не са войници от армията на Телец, които са се сражавали срещу своите, а по-скоро предали се в плен в края на битката (в гръцките текстове се прави разлика между заловени с оръжие и доброволно предаващи се). И няма никакво основание да се смята, че тези хора са били славяни. Твърдението, че са били славяни, се появи след 1989г. по понятни причини.

Предлагам ви част от магистърската си теза, свързана с развитието на новия японски национализъм. Тази първа част разглежда развитието на стария японски национализъм от 1868 г. История на японския национализъм Поява Япония започва своето развитие като национална държава през 1868 г. когато е сложен край на шогуната Токугава и се възстановява императорската власт под формата на конституционна монархия. През последвалия период Мейджи, който продължава до 1912 г. са поставени основите на съвременна Япония и се извършват значими социални и политически промени, които ще предопределят посоката на развитие на страната до средата на 20 в. Двете основни задачи пред политическия елит в този момент са ефективна модернизация, изграждането на индустрия, и възпитаване у населението на национално чувство. Това се налага от обстоятелството, че редица западни държави все по-настоятелно се опитват да се настанят в японското пространство и да прокарват своите стратегически интереси били те под формата на търговски привилегии или военно присъствие. И докато опитите за модернизация започват малко преди 1868 г. от последния шогун, като цяло в последните години режимът Токугава полага твърде малко усилия за национално обединение, а по-скоро укрепване на своята власт в рамките на силно централизирана, но започнала да ерозира феодална система. От друга страна в ранния период Мейджи новосъздадените законови рамки и социални промени са първата стъпка в създаването на японска нация. Премахва се традиционната феодална система и старите административни единици „хан“ се заменят с префектури управлявани от представители на централното правителство. Старата съсловна система също се премахва което поне на теория предполага равенство на поданиците на империята, които не са част от привилегированите съсловия. Така вече няма съсловно разделение между селяни, търговци, занаятчии и бивши самураи (въпреки че на повечето висши държавни постове са назначени членове на клановете, подпомогнали възстановяването на императорската власт). Всички те получават право да се записват в армията, да гласуват и да се ползват от държавни услуги. Въпреки тази социална реорганизация, в ранните години на периода Мейджи не може да се каже, че населението на Япония автоматично приема новата държавна система за по-добра. На няколко места избухват въоръжени въстания. Причините за тях са различни, от недоволство сред бившата самурайска каста, която остава без привилегии и възможност за доходи, до недоверие спрямо новата система за военна повинност и други правителствени инициативи като строежи на железници в земи използвани за селско стопанство. В средата на 1880 г. все още мнозина се съмняват в желанието за обединение на обикновените хора. В новоприетата конституция на страната през 1889 г. е записано, че верността към родината е най-висш граждански дълг, но на практика има твърде малко примери за това. Различни политически фигури от този период като Ои Кентаро (1843-1922 г.) изказват съмненията си относно готовността на японците да се смятат за нация в съвременния смисъл на думата. Според професор Такаши Фуджитани чак в края на 19 и началото на 20 в., почти всички жители на Японския архипелаг приемат че е естествено да притежават национална идентичност и да изпитват чувство за дълг към общността. Един интересен поглед върху националното самосъзнание може да се открие в думите на журналиста Куримото Джоун (1822-1897 г. ) от 1870 г. – „В Япония толкова много хора са умирали заради самите себе си, заради рода си, господаря или работодателя си, заради родния край или село. Досега обаче не съм разбрал някой да е загинал за страната си. Дори и да има такива, това е по-скоро заради техния господар, а не заради „държавата“, която все още не съществува в сърцата на нашия народ.“ Въпреки тези привидни препятствия за формиране на национално чувство у японците повечето изтоковеди са съгласни, че развитието на японския национализъм е не само подпомогнато от историческите обстоятелства, но и неизбежно. На първо място, Япония е разположена на островна група, което освен че защитава страната чисто стратегически, определено подпомага и ускорява процеси свързани с културното развитие и сближаването между населението. Заради тази си характеристика могат да се очертаят ясни граници на японската култура, които впоследствие ще се превърнат и в национални граници. Още през 17 в. японецът може да не е имал представа за границите на своята родина, но ясно е разграничавал своите сънародници от съседите си заради специфични социокултурни качествени отличия като например начина на обличане, бръсненето на темето при мъжете и тн. Въпреки, че страната е преживявала периоди на политическо разделение и феодални междуособици, продължителният мир през периода Едо (1603-1868 г.) допринася за развитието на литературата и ограмотяване на населението, което е предпоставка за по-лесното развитите на националните идеи. Въпреки различията между основните японски диалекти, като цяло нивото на грамотност е високо. Управляващият елит също така споделя обща култура и това ще продължи и занапред. Преди периода Мейджи понятието нация или държава не отсъства напълно, но далеч не може да се говори за идеология или схващания сред населението. Хората са свързани с родните си места, феодалните си владетели и най-вече съсловието към което принадлежат. Все пак военното правителство „бакуфу“ по време на шогуната демонстрира някакво чувство за национална принадлежност в отделни моменти. Пример за това е забраната за японци да напускат границите на страната издадена през 1636 г. като част от политиката на изолация „сакоку“. В него ясно се назовават жителите на архипелага и се разграничават от „южните варвари“. Когато първите холандски моряци пристигат на японска земя им е забранено да осъществяват сексуални контакти с местното население, но не и с т.нар. „буракумин“ (най-нисшата и отхвърлена група в японската социална стълбица по време на феодалния период) които явно не са считани за част от тогавашното разбиране за японска общност при която определящо остава съсловното деление, а не расовото. Все пак в в японската история има и пример за обратното разделение що се отнася до местните жители на остров Хокайдо. Известни като Айну те населяват части от Манджурия и Курилските острови. През феодалния период тази най-северна територия е само под формален контрол на бакуфу, като властта се упражнява чрез самурайския клан Мацумае, чиято задача е да защитава границите срещу айнусите или манджурците. Самият клан контролира единствено южната част на остров Хокайдо и търгува с местните жители, но те по никакъв начин не са смятани за японци, а са наричани „северни варвари“. Етническото и културно разделение е далеч по-ясно заради самобитната култура на този северен народ, която се отличава коренно от японската. Друг пример за такова противопоставяне е статутът на кралство Рюккю (днешната провинция Окинава). Островната група която съставлява неговата територия бива подчинена по заповед на шогуната Токугава от южния клан Шимадзу от провинция Сацума около 1590 г., и след това се установяват васални отношения с него. По това време то продължава да съществува автономно до голяма степен, но неговите жители също не биват приети за японци главно заради факта че са носители по-скоро на китайска култура. На жителите на японския архипелаг е забранено да посещават Рюкю без разрешение от бакуфу, а жителите на кралството нямат право да приемат японски имена, да носят японски дрехи или да „японизират“ обичаите си. При посещенията си в Япония, представителите на Рюкю не са имали право дори да говорят на японски или да демонстрират знанията си по този език. От дадените примери става ясно, че централизираната феодална власт е имала някакво отношение към японската общност от хора доколкото те ясно разграничават периферните малки народи, които са им съседи от главното население, което е и основен носител на японската култура (език, вярвания, обичаи, социален строй, етнографски особеност и тн.). В по-широк аспект японците са имали и ограничена представа за другите народи и ясно са се разграничавали от жителите на корейския полуостров, китайската империя, кралствата на индокитайския полуостров, жителите на индийския субконтинент и южните острови. През първите години на периода Мейджи, управляващата класа взема бързи мерки по отношение не само на новото административно деление на страната, но и на ясно затвърждаване на националните граници. Това е видно именно чрез съдбата на айнусите и жителите на Рюкю. През 1867 г. се създава т.нар. „кайтайкуши“ или „комисия за развитие“, чиято задача е административно преустройство и развитие на Хокайдо с прилежащите му малки острови. Нуждата от бързи действия е продиктувана от активността на Русия по далекоизточното направление отвъд Владивосток включваща заселване, строежи на православни църкви и училища. За целта не се щадят сили и средства и са привлечени американски експерти които да развиват селското стопанство и минното дело и да помогнат тази най-северна територия да добие японски културен и стопански облик. Положението на местното население се усложнява след като правителството конфискува племенните територии на айнусите и поставя забрана на лова на сьомга и елени. Също така, те получават статут на японски граждани като по този начин са лишени от статуса си на коренно население, а в японските регистри са обозначени като „бивши аборигени“. След няколко административни преобразования през 1875 г. автономното кралство Рюкю преминава към министерството на вътрешните работи, а четири години по-късно то е превърнато в префектура Окинава. Владетелят му Шо Тай няма избор и абдикира като се премества в Токио и е награден с титлата „ко:шаку“ (еквивалент на „дук“ в европейската аристокрация). Тези действия са неслучайни като се има предвид че след установяването на императорската власт, японските дипломати са много активни и за кратко време успяват да се запознаят с геополитическите реалности в средата на 19 в. и мястото на Великите сили в Азия и света. Ясно е, че се търси начин да се демонстрира, ако още не може да се постигне национално единство и ясно дефинирани национални граници, които да предотвратят настаняването на чужда държава в райони, които исторически остават периферни на Япония, но от които тя в никакъв случай не желае да се откаже. Тук е моментът да се анализира и връзката между младия японски национализъм който възниква в рамките на националната държава и чуждите държави, които осъществяват връзки с азиатската страна. Без съмнение първите контакти с тях играят ролята на катализатор на смяната на старата феодална централизирана система, която е започнала своето разлагане. В късния период Едо представителите на шогуната са неспособни да защитават интересите си се оказват безсилни пред политическите реалности – страната е изостанала и няма средствата да се противопостави по военен път с чуждите сили, които и поставят различни икономически условия и се опитват да установят дипломатически контакти. Недоволството спрямо чужденците води и до недоволство спрямо управляващата военна класа, като неслучайно се създава и течението „Сонно джо:и“ (букв. „почитай императора, изгони варварите), което става и основен лозунг срещу шогуната. Тази политическа философия остава актуална в периода 1850-1860 г. като след възстановяването на императорската власт се оказва, че изгонването на варварите си остава все така непосилна задача. Вместо това се издига нов лозунг „фукоку кьо:хей“ (букв. богата държава, силна армия). Той е свързан с желанието на управляващата класа да сплоти японския народ и в дух на национализъм да изгради една силна Япония, която да има средствата за независимо суверенно съществуване. Заплахата от подчиняване на страната е основната причина заради която е изключително важно населението и да се идентифицира с националната държава и по-точно да е готово на жертви за нея. Неравностойните икономически договори подписани с всички Велики сили са също катализатор, който умело се използва като основа за икономическо развитие. Според нея, величието на страната може да бъде възстановено чрез имитиране и внедряване на чужди механизми в индустрията и военното дело, чрез които да се предоговорят унизителните клаузи от тези договори. В този смисъл усилията за догонващо развитие и създаване на японска нация, както и развитието на национализма в ранните етапи има за цел да се обяви срещу т.нар. бял империализъм или колониализъм, който се е разпространил в Азия. В годините след 1868 г. дори се стига до някои крайности в опитите да се имитира Запада. Примери в това отношение е отричането на някои части на традиционното японско облекло, опити за премахване на будизма или дружеството за латинизация на японския език от 1884 г., чиято цел е да се замени японската писменост с латиница. Все пак тези примери остават изолирани и надделява разумната самокритика, според която японското развитие трябва да черпи от западните постижения, но да запази своите традиционни черти. Новата образователна система изиграва важна роля за разпространението на националистическите идеи фокусирани около понятието „кокутай“ (букв. национална структура“) . Според императорския декрет за образованието издаден на 30 октомври 1890 г. „народът трябва да работи за общото благо и интереси, да уважава конституцията и да спазва законите, а ако се наложи да даде всичко от себе си за държавата и по този начин да пази и поддържа просперитета на нашия императорски трон, който е съизмерим с небето и земята.“ Учениците са задължени да рецитират този документ, който се разпраща до всички училища в страната. Интересно е да се отбележи, че текстът е съставен от правителствените служители Иноуе Коваши и Мотода Нагазане, които са привърженици на вестернизацията. Поставянето на императора в центъра му е в резултат на компромис между двамата заради опасенията им, че споменаването на традициите може да има обратен ефект и връщане на старата феодална система. Изключително се набляга на традиционните конфуциански ценности в йерархичната основа на човешките взаимоотношения. Накратко казано – държавата стои над отделния човек, а императора над държавата. Известният учен Фукудзава Юкичи в своята книга „Бунмейрон но гайряку“ (букв. обща теория на цивилизацията) през 1875 г. анализира този термин и защитава тезата, че всяка страна може да притежава „кокутай“ в смисъла на национален суверенитет както той го разбира. За него няма нужда императорската фигура да се свързва с непрекъснатата кръвна линия водеща началото си от митологични или божествени фигури. Церемония по представяне на конституцията пред император Мейджи. Хашимото Чиканобу 1889, гравюра Идеологическа основа Освен в рамките на националната държава, японският национализъм черпи до голяма степен от идеи възникнали преди нея, но които са в съзвучие с новите цели поставени пред народа. Една такава философия, която се възражда през периода Мейджи е т.нар. „кокугаку“ (букв. „наука за нацията/държавата“). Първоначално тя се развива като част от философията и в по-голяма степен филологията. Това което се нарича „кокугаку“ през 19 в. започва развитието си като „когаку“ (букв. „наука за миналото“) и „вагаку“ (букв. „японска наука“). Нейните последователи се опитват да изтъкнат японските литературни класики и да се дистанцира японската философия от доминиращите китайски, конфуциански и будистки текстове. Това може да се разглежда и като един израз на зараждащите се протобуржоазни тенденции в японското общество в средата на периода Едо. Мото:ри Норинага (1730-1801 г.) основател и един от най-известните представители на това течение в продължение на 35 г. анализира японските митологични текстове и стига до извода, че духът и наследството на древна Япония (преди феодалния период) е спонтанно и естествено чисто явление, на което се противопоставя внесеното от Китай конфуцианство. Освен че критикува конфуцианските философи той допринася и много за развитието на чисто японска граматическа традиция. Според него японския дух е изначално чист и може да бъде разкрит напълно само като се премахнат остатъците от китайското влияние трупано стотици години. През 19 в. Хирата Ацутане (1776-1843 г.)който е сред четиримата най-известни последователи на тази философия, в своите творби започва да се отклонява от чисто научната сфера и посланията му са насочени повече към обикновения човек. Някои от по-известните му трудове са „Камутама но михашира“ (букв. „Истинската основа на божествения дух“), „Коши Сейбун“ („Трактат по древна история“) и „Кодо: Таии“ („Истинското значение на древния път“). Общото послание в тях е свързано с възраждането на „древния път“ и завръщане към чистото японско начало като фигурата на императора трябва да играе пресечната точка между минало и съвремие. Тези негови идеи разгневяват военно-феодалното правителство на шогуната, който не желае промяна на статуквото и Хирата е осъден на домашен арест. Впоследствие противниците на шогуната от движението „Сонно джо:и“ възприемат именно тях като идеологическа основа в борбата си за възстановяването на императорската власт. Един от най-значимите му приноси за политическата мисъл е, че не само императорът е потомък на боговете, но и целият японски народ. Той пише – „нашата величествена земя е мястото откъдето идват боговете, а всеки един от нас е техен потомък. Ето защо, ако се обърнем към родителите си които са ни дали живот и към техните родители и прародители, то ще открием че нашите праотци са били самите богове.“ Противопоставянето и опита за дистанциране на този етап от китайското философско и културно влияние освен по линия търсене на собствена културна идентичност – изграждане на културен национализъм, се проявява и по отношение на състоянието на Поднебесната империя в края на 19 в. Преживяла унизителни поражения в двете опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860) срещу западните велики сили, принудена да подпише редица неравноправни договори според които отделни райони попадат под чуждо икономическо влияние, китайската империя далеч не може да служи за пример на Япония, която е решена да извърши изпреварващо развитие. Там където китайците се провалят чрез Движението за самоукрепване, японците успяват чрез усилените си реформи и копиране на западните методи. Още през 1867 г. политическият девиз „уакон кансай“ (букв. „японски дух, китайски знания“) губи своята актуалност и е заменен от „уакон йо:сай“ („японски дух, западни знания“). Японската дипломация започва да прилага наученото на практика като се ориентира към корейското кралство Чосон с което през 1876 г. подписва подобен несправедлив договор каквито са и били наложени само десетина години по-рано. Това е и началото на опитите да се настани в традиционно китайското пространство към което принадлежи Корея по това време. На този етап е рано да се говори за някакви експанзионистични апетити най-малкото защото Япония няма военните средства да се конфронтира с Китай, а и това едва ли би било прието добре от другите западни държави, които са се настанили в района. По-скоро е рискован опит да се „изпробват“ новите методи, който се оказва успешен и допринася за развитие на националистическото чувство за превъзходство над останалите азиатски съседи. Това ясно се вижда в думите на известният учен от периода Мейджи, Юкичи Фукудзава написани през 1885 г. в статията „Дацу а Рон“ (букв. „За скъсване с азиатското“) във вестник „Джиджи Шимпо“ – „... нямаме време да чакаме просвещението съседите си за да работим за развитието на Азия. За нас е по-добре да изоставим редиците на азиатските държави и да заложим на цивилизованите западни страни. Трябва да се отнасяме към тях (азиатските държави) точно както западняците ...“ Все пак се възприема умерен подход без да се стига до крайности във взаимстването. Един пример за самокритика идва от големия писател Нацуме Со:секи който иронизира сънародниците си, че са готови да се разхождат голи, ако разберат, че така се прави на запад. Победоносните войни които Япония води до 1918 г. разпалват допълнително националистическите чувства у народа, който вижда в победите доказателство за успешния път по който е поела страната. На първо място победата над Китай в Първата японо-китайска война (1894-1895) допринася за затвърждаване на мнението за изостаналите азиатски нации, като по това време дори йероглифа с който се изписва думата „Китай“ се превръща в синоним на „изостанал“. Освен териториалните придобивки (остров Формоза, Пескадорските острови и полуостров Ляодун) се потвърждава и тезата за слабостта на Китай, който традиционно се явява в ролята на „учител“, но в случая е бил сразен от своя далеч по-малък, но упорит ученик. Победата в Руско-японската война (1904-1905 г.), дава допълнителен тласък за укрепването на националното чувство на гордост, след като е постигната победа над Велика сила Нещо, което нито една азиатска държава не е правила до този момент. Еуфорията сред населението е изклчително силна, но скоро е заменена от открито недоволство заради условията на мирния договор в който липсват териториални и репарационни клаузи в полза на Япония. Доказателства за това са и безредиците, които избухват в Кобе, Токио и Йокохама, и допринасят за падането от власт на правителството Кацура Таро:. Във всеки случай японските управляващи дават да се разбере, че тази стратегическа победа е само началото на желанията им за по-активна и дори водеща роля в Далечния Изток и като цяло Азия. Западните държави трябва да помогнат на Япония да ги настигне, но това не е същинската цел поставена пред страната. Лозунга от 1901 г. „ойцуку, ойкосу“ („Да настигнем и надминем“) недвусмислено показва това. Участието на страната в Първата световна война е продиктувано разбира се от желание за териториални придобивки, но е и в резултат на стремеж за засилване на влиянието и в международните отношения. Япония желае да се включи в семейството на Великите сили и участието и в този глобален конфликт се разглежда като въпрос на чест. Начинът по който това се случва говори красноречиво за нарасналото и самочувствие. На 7 август Великобритания изпраща официална молба чрез своя външен министър Сър Едуард Грей към Япония за помощ при неутрализиране на немските военноморски части в китайски води, но той е отклонен (между двете страни е в сила англо-японски съюзен договор). Ясно е, че японците имат интерес от включване във войната, но държат това да стане по техния начин. Само седем дни по-късно те изпращат ултиматум до германското правителство с искане да се изтеглят германските бойни кораби, както и да бъде предадена немската територия около китайския град Цинтао без каквито и да е компенсации. Не е изненадващо, че отговор от германска страна не последва, което и слага началото на участието на страната в Първата световна война. Иноуе Каору описва влизането във войната като „божествена помощ за развитието на Япония“ Ясно е, че управляващите в Токио изхождат от това, че тя може да спечели международен престиж и укрепване на позициите си в Азия след конфликта, тъй като разстоянието до нейната територия я прави защитена от всякакви сериозни разрушения. Почти в същия период (1911-1918 г.) започва да става все по-явно желанието на японските политически среди да се застане начело на Азия и да бъдат поведени изостаналите съседи. Японският национализъм се превръща и в пример за другите подчинени народи, които виждат в нея надежда за извоюване на независимост или за укрепване на своите държави. Бащата на китайската република Сун Ятсен има два престоя в Япония където е в изгнание и развива своята националистическа идеология. Той е подкрепен от редица представители на пан-азиатското движение, които се стремят да изтласкат западните сили от Азия. Друг политически деец, който се обръща към Япония за помощ е филипинският държавник Мариано Понсе, който представлява Първата филипинска република (1899-1901) и по-късно се присъединява към различни филипински националистически организации борещи се за независимостта на Филипините първо от Испания, а после и от САЩ. До 1918 г. една от основните характеристики на японския национализъм е неговото изграждане на културна основа чрез възобновени опити за отхвърляне на китайското влияние и дори опити за неговото зачеркване. Успешното изпреварващо развитие и международни успехи съчетани с породеното чувството за уникалност на японския народ подсилват чувството за национално единство и превъзходство над азиатските му съседи. Битката между старото и новото (паланкин срещу рикша, снимки срещу гравюри, сапун срещу кесийка с луга, пощенска кутия срещу стара пощенска кутия, фенер срещу стара газена лампа, сокол срещу каппа, стара срещу нова архитектура, стари бали срещу нови). Утагава Йошифуджи около 1883 г., гравюра Ролята на шинтоизма Другата основна характеристика на японския културен национализъм e сакрализацията на държавната власт. Въпреки че идеята за божествения произход на японския народ се заражда и извън религиозните среди, в случая с Япония религията става неразривна част от национализма. Докато в Европа, национализмът се заражда след края на сакрализацията на властта, в Япония държавата и нейния монарх се превръщат в божествени фигури. Най-общо казано шинтоизмът се основава на древните исторически писмени хроники „Коджики“ и „Нихон шоки“ (съкратено и „Нихонги“) от 8-ми век. При тях обаче липсва строга религиозна унификация (основател, доктрина и тн.), а по-скоро това са сборници с митологични предания. Може да се твърди, че „Нихонги изиграва далеч по-голяма роля от „Коджики“ заради митологичният компонент в нея свързан със сътворението на японския архипелаг, раждането на боговете и хронология на управляващите императори. В това отношение тя се превръща в писмения канон на шинтоизма. Коджики по-скоро легитимира властта на императора в самата Япония, докато в „Нихонги“ е добавен и митът за сътворението на японските острови. Съществуват няколко разновидности на шинтоизма, като най-общо това са т.нар. народен шинтоизъм, дворцов шинтоизъм, храмов шинтоизъм и последния – държавен шинтоизъм. При народния шинтоизъм е застъпена сезонната обредност свързана с пролетта, есенното равноденствие и тн. Включва също така и някои анимистични вярвания и изменения повлияни от конфуцианството (например култ към предците) и будизма. Тук много трудно може да се отдели религиозният от общокултурният елемент, а понякога и практически невъзможно. Вярата в боговете и регионалните разновидности най-често не са в никакви официални рамки, а са въпрос на личен избор и възпитание в семейството. Дворцовият шинтоизъм е нарицателно за религиозния церемониал, който се осъществява в храмовете в императорския дворец, до който имат достъп само императорското семейство и дворцови служители. Храмовият шинтоизъм възниква най-рано и е най-разпространеният вид религиозна практика в Япония и до днес. Държавният шинтоизъм представлява внедряването на религиозни практики в националната идеология която възниква в ранния период Мейджи. Тази доктрина има за цел да възпитава национално обединение, вярност и жертвоготовност. Също така тя унифицира и нов тип държавен церемониал свързан изключително с култа към императора. До развитието на този тип държавно-религиозна идеология култа към императора не е толкова разпространен, а от всички 124 японски императори, само на 20 има посветени шинтоистки храмове. Самият термин „държавен шинтоизъм“ е неологизъм създаден след края на Втората световна война и окупацията на Япония, и до тогава той не е нарицателно за практики или вярвания. Неговата същност е отделяне на шинто от будизма, реорганизиране на храмовия шинтоизъм под контрола на императорския двор и превръщането му в национална религия и до голяма степен в част от националната идеология. За тази цел се насърчават нерелигиозни храмови обреди в подкрепата на споменатата вече концепция за „кокутай“. Това включва обучение на всички храмови свещеници в държавни учреждения, държавна подкрепа за строежа на нови храмове и като цяло трансформирането на шинтоизма от чисто религиозна традиция към морално-патриотична такава. От началото на периода Мейджи, божествения произход на императора е официална държавна позиция и това се изучава във всички учебни заведения не като мит, а като исторически факт. Шинтоистките свещеници биват назначавани да преподават в обществените училища и често се организират задължителни посещения на храмове като се набляга на идеята, че ритуалния аспект е естествена гражданска традиция, която не е задължително свързана с личната религиозна „вяра“. Първата стъпка към превръщането на шинтоизма в държавна религия е издадения през 1868 г. указ за разделянето на шинтоизма от будизма, а година по-късно самият император Мейджи провежда богослужение, като чрез този си акт декларира единството на религията и държавата. Храмовете се превръщат в правителствени учреждения и са подредени според близостта си до императорското семейство. Все пак японската конституция гарантира свобода на вероизповеданията и за да се заобиколи този факт, шинтоизмът е обявен за култ към националният морал и патриотизма, който по принцип може да се съчетава с всяка религия. Така той запазва привилегирования си статут до края на Втората световна война когато върховният главнокомандващ на окупационните сили, ген. Дъгкъс Макартър издава т.нар. „Директива за шинтоизма“, според която се забранява държавното финансиране на храмовете. Изграждането на храма Ясукуни през 1869 г. изиграва важна роля и за формирането на ранния японски национализъм и за добавяне на религиозен аспект на службата към държавата. Храмът първоначално е замислен като място където да се отдава почит на загиналите във войната Бошин, но впоследствие там се почитат всички загинали за императора и респективно за Япония. Според шинтоизма, техните души се превръщат в „ками“ – духове които са приютени в храма. Император Мейджи лично извършва богослужения там съчетавайки политически и религиозни функции. Защо политическия елит в този период избира шинтоизма да бъде един от стълбовете на японския културен национализъм може да се открие в две основни характеристики на тази религия. На първо място там липсва глобален мит за сътворението на света. Японските острови са родени от боговете така както хората. Това обяснява и откъде идва схващането у японците, че техния архипелаг се намира под божествена закрила. Липсата на мит за глобалното сътворение кара много автори да смятат, че за японците външният свят никога не е бил толкова важен, колкото техния роден край. Убеждението за божествена закрила се подсилва и след двете монголски нашествия през 1274 и 1281 г. когато природните стихии помагат за отблъскване на нашествениците. Този исторически момент започва да се появява все по-често в изобразителното изкуство в периода 1868-1918 г., с тази разлика, че е добавен и японският флаг, който вече е символ на преобразената държава (по време на шогуната този флаг не се е изпозлвал на официално равнище). Освен това шинтоизмът е етнонационална религия, с диоцез който съвпада с японските острови. Японците вярват, че боговете са създали не хората, а само тях. Императорът е пряк наследник на върховното божество в шинтоисткия пантеон – богинята на слънцето Аматерасу. Оттук следва, че и той е божество в човешки образ. Като балансира религиозния аспект на шинтоизма държавата успява да включи в ритуалите населението запазвайки на теория свобода на вероизповеданията. Така се сакрализира нейното място в обществото без значение от неговата религиозна принадлежност. Двата органа, които регулират държавният шинтоизъм са „Законодателната комисия за религиозната система„ създадена през 1926 г. и „Комисията за храмовата система“. Чрез тях се защитава чисто нерелигиозния аспект на тази идеология, като се ограничават всякакви практики, които не са в съзвучие с държавната доктрина. Това включва забрана за използване на определени символи (ритуални врати „тори:“) в храмове, които не са под държавна протекция както и забрана на ритуали, които не са свързани с държавните функции. Чрез държавния шинтоизъм управляващите среди в периода Мейджи търсят още един начин за сплотяване и изграждане на японската нация, впоследствие обаче практиката политическата идеология да бъде свързана и с религията, основаваща се на традиционните вярвания добива все по-репресивен характер. До 1940 г. се наблюдава известно нежелание у свещениците да смесват държавната идеология с религиозните дела, дори и да служат в държавни храмове, но след създаването на т.нар. „военновременно бюро за шинтоизма“ всякакви опити за заобикаляне на държавните предписания са строго преследвани. Бюрото увеличава държавната намеса до степен свещениците да нямат право да разполагат със средства на храма и да дават точни отчети за проведените ритуали. По този начин държавния шинтоизъм се превръща в основен лост за индоктринизация и мобилизация на японския народ в периода на Втората световна война. Без съмнение може да се твърди, че службата към страната освен чисто патриотичен акт се превръща и в религиозен дълг на всеки поданик. Това вплитане на политическа идеология и държавна доктрина с религиозни ценности допринася и за развитието на крайния японски национализъм (някои автори го наричат ултра-национализъм), който се проповядва от държавните институции и военните в периода 1931-1945 г. След избухването на войната с Китай през 1937 г. и последвалото влизане на Япония на страната на Тристранния пакт, държавната пропаганда открито говори за „свещена война“ срещу враговете на империята. Императорското семейство в храма Ясукуни. Иноуе Ясуджи 1888 г., гравюра Фашизоидни тенденции В периода между двете световни войни започват да се забелязват и наченки на фашизация в страната, които впоследствие ще оформят Япония като напълно фашистка държава през периода Шова (1926-1989 г.) до капитулацията и на 15 август 1945 г. В японската и чуждата историография причините за прерастването на японския национализъм в много по-крайна идеология като ултранационализъм най-често се разделят на външно и вътрешнополитически. От външнополитическите на първо място следва да се отбележи края на Първата световна война и мястото на азиатската страна на геополитическата карта в Азия и света. Въпреки, че повечето германски колониални владения в Азия са предадени на Япония, западните велики сили отхвърлят предложението за „расово равенство“ с което показват, че нямат намерение да се отказват от колониализма, който освен мерило за икономическо и политическо надмощие също така показва и превъзходството на бялата раса. „Расовата клауза“ за тях е неприемлива поради факта, че никоя колониална държава не би допуснала равенство между своя и подчинените народи, а от друга страна, въпреки че Япония се е „вестернизирала“ това все още не е довод да бъде приета като равна на западните Велики сили въпреки многото усилия които азиатската страна е положила за да се доближи до тях. Примери за това са „вестернизацията“, политическите и социални реформи, откровено про-британската линия по отношение на руските амбиции в Далечния изток, приноса в Първата световна война и тн. Горчивината у японските управляващи среди се усилва и след решенията на Вашингтонската военноморска конференция от 1921 г. на която се договаря по-малък тонаж на японските бойни кораби (10:10:6) спрямо тези на САЩ и Великобритания. На нея също така е решен и т.нар. Шандунски въпрос но в полза на Китай. След тези събития японците започват да се чувстват измамени от западните си съюзници които освен това отказват да разглеждат Япония като равноправен партньор. Друг важен момент е свързан с провала на японската интервенция в Сибир, след който започва да се наблюдават и по-сериозни пропуквания между представителите на висшите военни среди и политическия елит на страната. Въпреки, че Япония предприема интервенцията като част от съюзническите си ангажименти спрямо Антантата и нейната интервенция в руската гражданска война (1917-1922 г.), азиатската страна е мотивирана от съвсем различни подбуди, които включват отцепване на неопределена част от Руския далечен изток, създаване на марионетна буферна държава която да ограничи присъствието на Съветска Русия в този регион като това стане чрез оказване на помощ на различни белогвардейски водачи и изпращане на войски в Сибир. Резултатите от тази авантюра са над 5000 жертви (повече от загиналите в Първата световна война – 4661), изразходени са между 600 и 900 милиона йени и възникват силни подозрения у съюзниците на Япония и най-вече САЩ, които се настройват негативно заради поведението на японските военни по време на интервенцията. Резултатите от тези събития са най-общо казано разрив между военните среди, добили високо самочувствие в предните конфликти и политическото ръководство на страната. От една страна правителството обвинява военните за самоволните им действия и подкрепата на някой белогвардейски водачи, които се определят като нищо повече от „бандити“ и „убийци“ и неуспеха в привличането на местното население, което вижда у японците окупатори. Началник-щаба на армията Ю Мицуе пък обвинява политическото ръководство за липсата на адекватни планове, които карат командирите да вземат своите решения на място. Тези тенденции се усилват и от няколко вътрешнополитически събития, които са безспорни причини за наченките на фашизация в Япония. На първо място е фигурата на император Тайшо, който страда от психическо заболяване, рядко се появява на официални места, а до края на 1918 вече не е в състояние да изпълнява функции като присъствие на военни паради, правителствените заседания и религиозния церемониал с който е свързан. В създалия се вакуум се настаняват влиятелни политически фигури като представители на „генро“, министъра на императорския двор и други, но това до голяма степен засилва и политическите позиции на армията и флота, които въпреки че си съперничат в определена степен се явяват и опозиция на избраното политическо ръководство в страната. Военните, които традиционно се смятат за необвързани с политиката често критикуват партийните ръководители заради тяхната подкупност, по-ниския бюджет за отбрана или невъзможността да се справят с определени икономически и социални проблеми. Натиска който оказват първоначално се проявява при гласуването на военните бюджети и се стига до напускане на представителите на армията, които считат че след като защитата на империята (която е свещена) е тяхна задача, не може тези решения да се вземат от цивилното политическо представителство. Връзките между политическата класа и националния капитал представен от т.нар. „дзайбацу“ също попадат под критиката на армейските елити, за които пазарния капитализъм трябва да бъде заменен от централизирана държавна инициатива при инвестициите, вместо само регулаторна роля от страна на държавата. В това те виждат и опит за борба с влиянието на комунизма в страната. Впоследствие се развива строго йерархична икономическа система с по-голямо държавно участие. Въпросните „дзайбацу“ се създават през периода Мейджи, като чрез монополизиране на някои сектори, се цели бързото индустриално развитие на страната и превръщането и в световна икономическа сила. Някои от тези монополи са контролирани от държавата, други от „дзайбацу“ , но като цяло те представляват ядрото на националната икономика. Тази икономическа система силно наподобява корпоративизма присъщ на европейския фашизъм и национал-социализъм и е разгледана по-подробно в трудовете на японския историк Абе Хиродзуми. Появата на организирано ляво движение след основаването на японската комунистическа партия на 15 юли 1922 г. е допълнителен фактор за радикализацията на армията, която обвинява политиците за несправянето със социалните проблеми. Партията е забранена веднага, но нейните идеи пускат корени сред селско-работническата прослойка. В нейната програма се появява и най-ранния пример за осъждане на японския милитаризъм и експанзионизъм от политическа партия (въпроси, които не са повдигани от управляващата дотогава партия „Риккен Сейюкай“, която често е определяна като либерална, но всъщност е по-скоро консервативна). Чисто идеологически, крайните националистически и протофашистки възгледи се пропагандират от политически писатели като Икки Кита (1883-1937), който издига идеята за смесване на „държавен социализъм“ и „азиатски национализъм“, който следва да се развие под формата на ултранационализъм и милитаризъм. В своята политическа разработка „Националната политика и чистия социализъм“ от 1908 г. и „Основен план за реорганизацията на Япония“ от 1928 г., Кита предлага чрез държавен преврат да се замени политическата структура на страната с военна диктатура. Военните трябва да отменят конституцията от 1890 г., да забранят политическите партии, да предложат некорумпирано правителство и да национализират икономиката.Кита също така се обявява против частната собственост иска нова поземлена реформа, която да подобри състоянието на селяните. След тези мерки, страната трябва да обяви кръстоносен поход срещу западния империализъм в Азия. Друг представител на крайно дясната политическа мисъл, Шу:мей Окава стъпва върху основите на Кита и през 1926 г. публикува „Пътят на японците“ в която също така говори и за неминуемия сблъсък на цивилизациите между Япония и Запада. Окава, който членува в редица крайно десни и националистически групи вплита и консерватизъм в идеологията си, като смята, че Япония трябва да се върне към своите държавни традиции ( отново „кокутай“) за да оцелее. Безспорно най-голям отпечатък оставя философията на генерал Садао Араки, който в периода 1920-1930 г. заема висши държавни постове. Консерватизма на Араки който се открива трудовете му призовава японците да се върнат към самурайските си традиции и военно-административната форма на шогуната, по същия начин както италианските фашисти се асоциират с древната Римска империя, а германските национал-социалисти с Тевтонския орден. Араки прави много за да внедри военните принципи на „бушидо“ (букв. „пътят на война“) в армията докато е военен министър в периода 1931-1934 г. и сред цивилното население в качеството си на образователен министър (1938-1939 г.). Военните среди виждат във фашизацията средство за борба с организираното ляво движение в Япония точно както в Европа. Тези идеи се вкореняват трайно в офицерския състав и сред националистическите движения в страната и не случайно в ранния период Шова Япония претърпява два опита за държавен преврат. Първия се случва на 15 май 1932 г., когато радикални елементи на флота с помощта на курсанти от армията и крайнодесни формации извършват покушение срещу министър-председателя Инукай Цуйоши. Причината е недоволството на флота от подписването на 22 април 1930 г. на Лондонския военноморски договор който урегулира използването на подводници и строежа на бойни кораби. Целта на организаторите е да се въведе военно управление на страната и да се забрани политическата система. Вторият опит за преврат се случва на 26 февруари 1936 г. когато отново млади радикални офицери успяват да убият няколко бивши министър-председатели и окупират правителствени сгради в Токио. Въпреки че преките участници в тези опити за преврати са осъдени включително и на смърт, влиятелните военни фигури зад тях остават незасегнати от правосъдието, което допринася за развитието на милитаризма и ерозията на буржоазно-демократичните тенденции в политическата система на Япония. Тези първоначални фашистки идеи имат поддръжници най-вече сред градските среди и висшите ешелони на армията и политически фигури като селското население остава в засегнато в най-малка степен. Членове на императорското семейство също показват симпатии към тях като пример за това е братът на император Хирохито, принц Чичибу, който на няколко пъти се обявява за възстановяване на директно управление на императора, подкрепя заговорниците от инцидента на 26 февруари и според някои историци е било предвидено той да замени император Хирохито, ако последният се дистанцира от заговора. Затова може с основание да се говори за горен фашизъм на елитите, които не приемат фашизацията отдолу въпреки, че радикалните идеи на Кита получават подкрепа сред малко на брой представители на селското съсловие и дори от някои леви активисти. През военния период фашистките идеи набират все по-голяма популярност сред военните и политическия елит. На 12 октомври 1940 г. се създава т.наречената „Асоциация за подпомагане на императорското управление“ от министър-председателя Фумимаро Коное. Това представлява пара-фашистка организация чрез която се цели да се премахне окончателно политическото и икономическо разделение и да се създаде еднопартийна тоталитарна държава, която да мобилизира ефективно ресурсите си за войната с Китай. Освен това всички партии получават нареждане да се саморазпуснат и да се присъединят към т.нар. „Политическа асоциация за подпомагане на императорското управление“. Само две години по-рано Коное е издал и „Закон за национална мобилизация“ чрез който правителството поема контрола над всякакви граждански организации и профсъюзи. Национализират се стратегически отрасли от индустрията (които са останали извън „дзайбацу“), въвежда се регулиране на цените, купонна система и всички средства за масова информация преминават под държавно управление. С развитието на войната в Тихия океан, Япония се превръща в фашистко-милитаристка държава. На първо място пропагандната машина слива национализъм и патриотизъм като вече се говори за дълг на всеки човек в името на победата, без значение дали става дума за военния или вътрешен фронт. Населението бива призовано да участва в различни патриотични дейности. Те варират от набиране на средства за войниците, различни военни проверки, „духовна мобилизация“ до чисто символичните демонстрации на патриотизъм като поставянето на японски флагове пред вратата на всички жилища и участие в организирани семинари на тема патриотизъм. Всички които не участват в тези дейности или не споделят тези идеи са определени като „предатели“ или врагове на нацията, като за борба с такива елементи е впрегната т.нар. „токко“ или „висши специални полицейски сили“. Тяхна задача е да контролират „опасни идеологии“ които могат да представляват заплаха за държавата. Това включва работническите стачки и като цяло организираното работническо движение, дейности на чужденци в Япония (главно корейци), анархисти, комунисти впоследствие всички които по някакъв начин не са съгласни с водената политика като пацифисти, религиозни движения, студентски организации, либерали и дори крайно десни, които под някаква форма искат промяна на държавата. След прокарването на „Закона за защита на мира“ от 1925 правомощията им са силно разширени. Освен във всеки по-голям град, „токко“ се разпространяват и на всички места където има голямо японско население както и в окупираните територии. Методите им включват арести, заплахи, натиск за изтръгване на самопризнания както и публично порицание на арестуваните, които впоследствие са принудени да пишат заявления че се отказват от изразените си идеи. Използвайки патриотизма, крайните националисти, радикалните военни и представителите на крупния капитал в лицето на „дзайбацу“ развиват свои империалистически планове и доктрини, които възраждат идеята за азиатизма или „Азия на азиатците“, но през призмата на експанзионистични идеи зад които се крият чисто икономически интереси. В териториите които Япония е окупирала като се започне от Корея (анексирана през 1910 г.) представителите на „дзайбацу“ получават предложения да основат свои офиси и да подпомогнат развитието на колониалната индустрия. Въпреки че след анексирането в Корея се извършва първична индустриализация, японските фермери трайно се настаняват като процента земя притежавана от тях през 1910 е около 8%, но до 1932 г. той скача на повече от 50%. В марионетната държава Манджоу-го, създадена след мукденския инцидент през 1931 г., японците инвестират над 440 милиона йени които служат за развитие на индустрията в тази област богата на въглища, различни метали, дървен материал и благоприятен климат за развитието на земеделието. Колониалния тип икономическа система се осъществява от т.нар. „Компания за индустриално развитие на Манджурия“ (известна и като „манджурска дзайбацу империя“) с бюджет от 758 млн. йени, начело на която стои предприемача Йошисуке Аикава. През 1942 г. Нидерландска Индия (днешна Индонезия) е окупирана и японците си осигуряват така важните за воденето на войната ресурси като каучук и нефт. Голям брой индонезийци са включени в строежа на жп-линии и укрепления, като немалка част и насила. От политическа гледна точка „Великата източноазиатска сфера на просперитет“ (японската концепция за „обединена и освободена Азия“) се оказва просто параван за японските колониални и имперски амбиции. Въпреки че издига лозунга за освобождение на другите азиатски народи японските милитаристи желаят да се заместят западните държави в тяхната експлоататорска политика. Японските власти правят много малко за изграждането на отделни азиатски държави на мястото на старите колонии. Въпреки, че е специален случай, Корея отново може да послужи за пример. След като войната навлиза в своята решителна фаза (атаката над Пърл Харбър) положението на корейския народ се утежнява допълнително от опитите за асимилация. Забраната за публикуване на вестници на корейски език, смяната на корейските имена с японски и принудителното зачисляване в армията са само част от мерките, които са предприети от японската администрация. След окупацията на Френски Индокитай (1940 г.), японците не премахват колониализма, а френските власти на режима Виши получават позволение да останат и да управляват, разбира се силно ограничени. Още повече, през 1940 г. те потушават няколко народоосвободителни въстания. под погледа на японските войски. Съдбата на индонезийския народ не е много различна, въпреки че мнозина приветстват прогонването на холандците, японските окупационни сили в първите месеци забраняват използването на названието „Индонезия“ и червено-белият флаг. Въпреки че с неохота подкрепят националистическото движение начело със Сукарно, до 1944 г. те не полагат никакви усилия за изграждане на свободна индонезийска държава, а много скоро водачите на националноосвободителното движение ще започнат и борба с тях. В заключение може да се каже, че японският национализъм първоначално се заражда на културна основа, в идеологически план той черпи от миналото и впоследствие се сакрализира. Основните моменти при него са уникалността на японския народ, неговия божествен произход и правото което произтича от това да се разпорежда с азиатските си съседи, а в последствие амбициите му се увеличават. Заради тези си особености съвсем скоро се зараждат фашизоидни тенденции, зад които се крият империалистически и икономически интереси на управляващия елит, военните и представителите на едрия капитал. Японския национализъм мигрира като азиатизъм, но това е само привидно и в крайна сметка си остава една силно популистка и манипулативна идеология. Немски офицери от Хитлерюгенд и японски генерали и офицери Германски офицери от Хитлерюгенд поднасят венци в храма Ясукуни предвождани от шинтоистки свещеник октомври 1938 г.

Въпросът за прародината на индоевропейците изглежда е на път да бъде окончателно решен - протоиндоевропейците са се формирали в рамките на културата Ямна в причерноморието преди около 4500 години, а в Европа навлизат през културата Corder Ware. На 20-ти октомври тази година екипи на Рейк и Паабо, представени от Лазаридис рапортуваха резултатите от изследване на антично днк, поставило си за цел да потвърди или отхвърли хипотезата за степната прародина на протоиндоевропейците, като за целта изследването секвенсира антично днк от неолитните култури на Ямна, Самара, Майкоп, Триполие и на европейската Бойная Брадвичка (Corded Ware). Изследването зрелищно потвърждава хипотезите на Дейвид Антъни и Гимбутас - прародината на индоевропейците е Ямна и дава плът на протоиндоевропейците, носи информация за този народ, която може да бъде извлечена само генетично, и е много любопитна - произходът на протоиндоевропейците е крайно интересен. Акценти от доклада на Лазаридис (изследването още е в предпубликация): - хората от Corded ware, които навлизат в Европа през 3-тото хилядолетие пр. Х. са наследници на хората от културата Ямна, т.е. бойната брадва е продължението на Ямна във времето и пространството. - Бойната Брадва, която просъществува в Европа около 2 хилядолетия, носи 76% от генетичните варианти на Ямна. -Съвременните европейци носят около 70% от генетичните варианти на културата Бойна Брадва. -Бойната брадва е изместила физически почти напълно неолитните фермерски култури в централна, западна и източна Европа. Тя не е продължение на ранните европейски фермерски култури, а на Ямна. Единственото място, където гените на ранните фермерски култури оцеляват в по-голяма степен, са средиземноморския регион на Европа и на Балканите, вкл. в България - т.е. в останалата част от Европа, ранните фермерски култури са обект на на геноцид. На Балканите, Италийския полуостров и Иберия обаче съвременните хора са синтез от гените, донесени от Ямна през Бойната Брадва и гените на ранните европейски фермери. -Най близко до хората от културата на бойната брадва генетично са съвременните източноевропейци. В тях протоиндоевропейското наследство се е запазило в най-висока степен; -Културата на бойната брадва има висок процент гени, наследени от Ансестралните Северно Евразийци (Момчето от Мальта край Ангара отпреди 24 000 г.) - средно цели 36%; за сравнение, у съвременните европейци процентът ансестрални сибирски гени е намалял и е между 10 и 20%) -индоевропейците носят гени на сибиряци - генетично са свързани с Кетите от съвременен централен Сибир, което дава повод на авторите на азседването да обособят един от генетичните субсети на протоиндоевропейците като "Ансестрални източносибирски ловци" - т.е., носят източни гени, които отсъстват у паеолитния ловец от Мальта, който е по-ранен с около 18 хил. г., тези гени именно ги свързват с кетите. -наследството на съвременните европейци от заварените в Европа ранни неолитни фермери и западноевропейски ловци събирачи е около 30% - останалата част идва от културана на бойната брадвичка. -изключително любопитни са геномите на протоиндоевропейците. Протоиндоевропейците от Ямна са резултат от смесването на две ансестрални групи на територията на Ямна (митологично казано, на сури и асури, на есири и ванири, което е отново в съгласие с дедукциите на Димезил и хората, занимаващи се със сравнителна митология и лингвистика). Изследването използва Д-статистика (брои общите мутации които са обект на генетичен дрифт на двойки етноси през призмата на трети). Според изследването, ако хората от ямна можеха хипотетично да бъдат представени като смеска от два други съществуващи днес народа; най-много общи генетични варианти с някогашните хора от ямна щеше да има една смеска от съвременни арменци и съвременни карели! Т.е. протоиндоевропейците са се появили като смесица от два народа - единият, мигирирал от сибир, състоящ се от ловци събирачи подобни на кетите и карелите, който се е настанил на територията на народ на неолитни фермери с близкоизточни черти, подобен на съвременните арменци, и се е смесил с него; като от тази смес са се появили хората от културата Ямна - тоест, протоиндоевропейците. Този близкоизточен народ, с който са се смесили източносибирските ловци на територията на ямна, е много специфичен - той не е свързан генетично с ранните европейски фермери, които по същото време живеят в Европа и се предполагаше да сеа дошли от близкия изток, а със съвременните народи от близкия изток! Тоест, вероятно става въпрос за близкоизточни земеделци мигранти, които са колонизирали руската степ през неолита; Което обаче отваря въпроса откъде всъщност са дошли европейските раннонеолитни фермери. Смесването на тези близкоизточни мигранти с една друга миграция - на народ от войници от източен сибир, се е осъществило на територията на културите Самара и Ямна в сегашната руско украинска степ и е довело до появата на нов народ - протоиндоевропейците; като генетичното наследство на протоиндоевропейците е 1/3 близкоизточно и 2/3 източно сибирско; отново, това наследство може да бъде възпроизведено най-добре ако хипотетично смесим 2 съвременни карелски генома с един съвременен арменски геном. Нещо много специфично - тези близкоизточни фермери, подобни на съвременните арменци, не са роднини на европейските неолитни фермери, което е много важно и любопитно уточнение; което обаче е в съгласие с лингвистичните доказателства; - баските имат запазена солидна доза от гените на ранните европейски фермери и говорят неиндоевропейски език; самите ранни европейски фермери (хората с долмените и мегалитните култури), генетично не се групират с хората от съвременния близък изток, а със съвременните европейци и най-много със сардинците и баските); докато близкоизточните мигранти от ямна се групират най-близко не с баски или сардинци, а с бедуини и други съвременни етноси от близкия изток - т.е., фемерските миграции в руската равнина и в европа са дошли от две много различни места; и - напълно е възможно фермерите от руската равнина да са говорили език, близък със съвременните семитски или с някой от съвременните кавказки езици. Каквато и да е езиковата страна, протоиндоевропейците са резултат от смесванее на две големи общности с много различен начин на живот, осъществил се на територията на руската равнина през неолита - едната подобна на съвременните арменци, а втората - по-голямата, подобна на съвременните карели. В общи линии резултатите от изследването са в съгласи с думите на Малори, че "..the parallels concern the presence of first-(magico-juridical) and second-(warrior) function representatives on the victorious side of a war that ultimately subdues and incorporates third function characters, for example, the Sabine women or the Norse Vanir. Indeed, the Iliad itself has also been examined in a similar light. The ultimate structure of the myth, then, is that the three estates of Proto-Indo-European society were fused only after a war between the first two against the third" Реконструкция (от 2013-та) на черепи от културата Ямна : FAQ: -Ама наистина ли римляни, древни гърци, древни германци, точарианци, древни северноиндийци, древни иранци, хети, траки и древни славяни някога са били един народ? -Да. - Къде е живял този народ? -На територията на културата Ямна. -Кога е живял този народ? -Между 4000 и 2500 години преди новата ера. - Откъде са дошли римляните на италийския полуостров? - от руската степ, културата Ямна -Откъде са дошли древните елини в елада? - от руската степ, културата Ямна. -Откъде са дошли траките на Балканите? - от там са дошли, от културата ямна. -Откъде са мигрирали индоиранските племена по посока андроново и по-късно посока съвременна индия и съвременен иран. -от къде са се появили германците и славяните в централна и северна европа? Дошли са от руската степ, от територията на културата ямна. И келтите и те. -Какво се е случило с населението, което са заварили в неолитна европа? В централна и северна евопа е било почти изцяло унищожено, в южна европа се е сляло с пришълците индоевропейци. -Как е иглеждало прединдоевропейското население на европа? Като съвременните сардинци. Сардинците са запазили 80% от генома му. -Кой е строил долмените и каменните храмове от мегалитната епоха, вкл. беглик таш в българия, артефактите в родопите, варненския некропол и селищата в караново? - доевропейското население на Европа. -Траките имат ли нещо общо с долмените и мегалитните храмове в България? -не, нямат, освен че са ги разрушили, изклали хората, които са ги строили, разрушили селищата им, но запазили живи жените им. -какви са съвременните Българи? Като останалите съвременни южноевропейци - 2/3 индоевропейци и 1/3 прединдоевропейски фермери. -какво се е случило с преиндоевропейските фермери в централна и северна европа? Избити са почти изцяло от хората от Corded Ware. -на какъв език са говорили прединдоевропейските фермери? -някои от езиците им със сигурност са били сродни на баския. -как са изглеждали древните римляни и древните гърци при навлизането им в италийския полуостров и респективно на балканите? - като съвременните източноевропейци и като реконструкциите от Ямна. -Русокоси и синеоки ли са били хората от Ямна? - всякакви. Парадоксът е, че и двете групи, които се смесват на територията на ямна, за да създадат протоиндоевропейците, са били мургави - и воините-ловци от сибир, и фермерите от близкия изток. Селекцията за по-бял цвят на кожата се е осъществила след сливането им; а при европейците е продължила и след установяването им в Европа. -защо хората от ямна са се разселили из почти цяла Евразия и са успели да наложат езика и културата си над местните, а понякога са ги измествали физически? -открили са колелото преди всичко останали, опитомили са коня първи и са създали бойната колесница пак първи, което им е дало изключително предимство за известно време, както и им е носело социален престиж, което е карало останалите да ги копират - това е все едно някой с мерцедес да влезе в селище, където всички останали карат каруци. Всички ще поискат да оставят каруците и да си вземат мерцедеси, ще има по-голям достъп до жени, и ще може да обира останалите от стоката им и да бяга с мерцедеса без да могат каруците да го хванат и да му поискат сметка. Когато околните народи също са получили коне и колесници, индоевропейците са изгубили предимството си и разширението им се е забавило или спряло незабавно. В някои части на сибир и въобще азия, посоката на миграцията им се обърнала и дори са отстъпили мястото си на още по-добри конници и колесничари, а самите индоевропейци са изчезнали. -защо римската аристокрация е наричала себе си "конници"? - защото са потомци на войнишката каста от културата ямна и успехът и експанзията на тази култура се дължи на предимството да са конници в свят от пешаци, което е дало социален статус на войниците конници. -защо тракийският херос е най-разпространеният култов предмет в тракийското общество? -по същата причина. -защо тракийската аристокрация е погербвана с коне и с бойни колесници? - пак за това. -как са погребвани хората от културата ямна? - войниците са погребвани с коне и колесници. -как са погребвани хората от културата бойна брадва в европа? - войниците са погребвани с коне и колесници. -свързани ли са римляни, германци, славяни и келти с културата бойна брадва? - да, изглежда са и наследници. Абстракт от доклада на Лазаридис по изследването: http://www.ashg.org/2014meeting/abstracts/fulltext/f140121091.htm

Уесекс, Алба и викингите от Ирландско море Забравената битка Aethelstan cyning, eorla dryhten, Етелстан крал, на воините повелител, beorna beag-giefa, and his brothor eac, мъжете с пръстени даряващ и брат му също, Eadmund aetheling, ealdor-langetir Едмунд принцът, слава дълговечна geslogon aet saecce sweorda ecgum извоюваха в бран с мечове остри ymbe Brunanburh ... при Брунанбурх ... В миналото на почти всяка държава има войни и сражения, които се считат за решителни и определящи нейното развитие за десетки и повече години. Оценките на връстниците на тези събития и техните далечни потомци понякога са коренно различни. По прищявка на съдбата, сражение наричано от съвременниците си най-велика и кървава битка, определяно още като най-големия триумф на англо-саксонските крале от средновековните хронисти, а според изследователи като проф. Джон Макнийл Доджсън отстъпващо по значение само на Хастингс (1066 г.), днес е почти забравено. Мястото на бойното поле е неидентифицирано. Различни теории сочат повече от 12 местности в Англия и Шотландия. От тях най- добре обоснована и подържана от мнозина съвременни изследователи е тази посочваща покрайнините на селцето Бромбъроу на полуостров Уирал между устията на реките Мърси и Дий в Северо-западна Англия. Изворите посочват 16 варианта на името на бойното поле, повечето от които включват Brune, Bruna, Brunnan. Друга особеност е, че най-ранното сведение за битката се дава от героична поема от 75 реда записана в четири от известните седем версии на Англо-Саксонската хроника и тя единствения запис за цялата 937 г. „Битката при Брунанбурх”, заедно с поемата за битката при Мoлдън са от малкото достигнали до нас образци на староанглийска героична поезия. Освен несъмнените си литературни достойнства и някои интересни паралели със Глава Х от Стария Завет, тя посочва предводителите на двете армии – крал Етелстан и брат му, принц Едмунд на западните сакси и англи, както и противниците им кралете Анлаф и Константин начело на коалиция от хиберно-норвежци и скоти. Поемата ни представя възсторжено описание на финалния етап и последиците от сражението, а също така отбелязва и по-известните жертви – петима млади крале, принцa на Алба и седем скандинавски ярла. Поетът, най-вероятно придворен на крал Едмунд (939 – 946 г.), изобразява колоритна панорамна картина, но дава оскъдни данни за развитието на самото сражение и нищо за причините довели до него. По-късните източници, като хрониките на Етелуард (ок. 975 г.), Флорънс от Уорчестър (ок. 1118 г.), Симеон от Дърам (ок. 1129 г.), Уилям от Малмсбъри с неговата Gesta Regum Anglorum (ок. 1125 г.), Хенри от Хънтингдън в своята Historia Anglorum (ок. 1129 г.), Жофруа Гаймар (ок. 1136 г.), Роджър от Уендовър (ок. 1235 г.), и Уилям Камдън (ок. 1607 г.) добавят някои щрихи, имена на участници или цели сцени към сведението от поемата в Англо-Саксонската хроника. Най-подробно описание от местните източници има в считаната за средновековен фалшификат хроника на Ингулф, позната още като хроника на абатство Кройланд или Псевдо-Ингулф. Сражението е отбелязано в ирландските анали от Клонмакноис, Ълстър и Тигернах, а също намира широко отражение в исландската „Сага за Егил Скалагримсон”. За съжаление авторът на сагата написана през XIII в., най-вероятно смесва в едно сведения за две различни битки, включва действащи лица с имена на легендарни герои от епохата на преселението и е невъзможно да се определи доколко достоверни са данните, за които няма потвърждение в останалите източници. Предистория на конфликта Поредицата от събития, чиято кулминация се явява кампанията и битката при Брунанбурх започнала в средата на IX в. с установяването на конфедерация от владения на норвежки викинги на Хебридските острови, западното крайбрежие на Шотландия, части от крайбрежието на Ирландия и остров Ман, със столица Дъблин и управляваща династия, наречена в ирландските анали Ui Imhair (потомците на Ивар). През 866-867 г., мощен флот и армия от датски викинги превзели голяма част от кралство Нортумбрия и гр. Йорк. Две десетилетия с нашествия от нови „Езически армии”, както и скандинавската окупация на Източна Англия, и половината Мерсия, значително свалили напрежението между „Северната армия” от Йорк и англо-саксонските крале. В северната част на Британия, преселници от унищоженото от норвежки викинги кралство Дал Риата установили контрол над Южен Пиктланд, а владетелите им приели титлата Rex Pictorum. Налагайки закони, писменост и религиозна институция, като тези на роднините си в Ирландия, кралете на Пиктланд ускорили процеса на „гейлизация” на пиктите, започнал още през VIII в. с помощта на монашеското братство от о. Йона. Това довело до появата на мултиетнос, наречен scottas от автора на поемата „Битката при Брунанбурх”. През 900 г. при крал Домнал (Доналд), името на кралството било вече променено на Алба, по наименованието на остров Британия на гейлски език, а титлата на владетеля на - ri Alban, копирайки тази на кралете на Ирландия - ri Eirren. Пиктланд, по-късно Алба, както и Стратклайд - кралство на северните брити, заемащо територията на днешна Югозападна Шотландия и Северозападна Англия, били често атакувани от скандинавските крале на Дъблин (Dyflinn / Ath Cliath), принуждавани да плащат данък и да дават заложници. През 871 г., след четири месечна обсада, Имар (Ивар) превзел и унищожил най-мощната крепост в Стратклайд – Алт Клут (Дъмбартън). Еохад, последният крал династията на бритите, взел за съпруга дъщеря на краля на Пиктланд (Алба) и след смъртта на тъста си управлявал и двете кралства, но починал без да остави наследник. Той бил наследен от член на владетелската фамилия на скотите, а кралете на Стратклайд през X в. станали подвластни на владетеля на Алба. 871. Amhlaibh 7 Ímar do thuidecht afrithisi du Ath Cliath a Albain dibh cetaibh long 7 praeda maxima hominum Anglorum 7 Britonum 7 Pictorum deducta est secum ad Hiberniam in captiuitate ‘ 871. Оулав и Имар се завърнаха в А Клиа (Дъблин) от Алба с 200 кораба и докараха с тях голяма плячка от пленници англи, брити и пикти в Ирландия... В края на IX в. мощта на кралство Дъблин гаснела след десетилетие на династични междуособици. Част от населението му, с разрешение от елдормана на Мерсия, се заселило на полуостров Уирал, Северозападна Англия, а много други се преселили в Исландия. След смъртта на крал Алфред Велики (899 г.), тронът на Уесекс се заемал от сина му Едуард Стари, а Мерсия била владение на неговия зет Етелред и дъщеря му Етелфлед. През същата година Етелуалд, племенник на крал Алфред, отхвърлил властта на братовчед си и бил провъзгласен за крал на Нортумбрия от датската „Северна армия”. Въпреки оказаната му подкрепа от викингите в Есекс и Източна Англия, шест години по-късно той бил разгромен и убит в битка с тановете на крал Едуард. През 902 г., след временно примирие, ирландските крале сключили алианс и армията им, предвождана от кралете на Брега и Лейнстър, изхвърлила норвежците от Дъблин. Това довело до скандинавска колонизация на Къмбрия (Северозападна Англия) и поредица от нашествия на хиберно-норвежците в Стратклайд, Алба, Уелс, Мерсия и Нортумбрия. Политическото влияние на Етелред и Етелфлед сред датчаните в Датска Мерсия се засилило и провокирало реакцията на датските крале на Йорк, които извършили рейд в Мерсия през 910 г., завършил с поражение за скандинавците при Тетенхал. В отговор войската на крал Едуард Стари опустошила в продължение на 5 седмици Нортумбрия. Етелред починал през 911 г. и бил наследен от съпругата си Етелфлед. В периода 914 – 921 г. кралят на Уесекс водил серия от кампании с цел завоюване на Дейнлоу. Армиите на Едуард и Етелфлед превзели датските укрепления при Нортхямптън през 914 г., а през 917 - 918 г. Дерби, Лестър, Нотингам и Стамфорд. Господарката на Мерсия изградила три крепости (burgh) по границата с Нортумбрия и бродовете на река Мърси, а брат ѝ създал истинска мрежа от землено-дървени укрепления в новозавладените земи. Година след смъртта на Етелфлед (12 юни 918 г.), Едуард Стари свалил от власт племенницата си Елфуин и присъединил Мерсия към владенията си. През 920 г. кралят на Уесекс подчинил последните територии под датски контол в Източна Англия, а през 921 г. превзел Манчестър в Нортумбрия. Хиберно-норвежците водени от Рагналд, внук на Ивар и бивш съвладел на Дъблин, победили през 914 г. при Корбридж сборна армия на кралство Алба и англите от Северна Нортумбрия. След успешен рейд в Стратклайд разгромили в морска битка край о.Ман и флота на норвежкия си съперник – Бардр Отарсон, крал на Уотърфорд. Според Симеон от Дърам, както и някои емисии монети, през 914-915 г. Рагналд станал крал на Йорк и част от Нортумбрия. Съвременни автори представят това събитие като конфликт между християни англо-датчани и езичници хиберно-норвежци. Техните опоненти изтъкват, че повечето от датските крале на Йорк са били от същата династия - Ui Imhair и Рагналд вероятно е бил приет от местните без съпротива, като легитимен наследник. През 917 г. неговият брат, Сигтриг отвоювал Дъблин. Рагналд дебаркирал при Уотърфорд в Ирландия през същата година и водил неуспешна кампания в Мюнстер. През 919 г. той си възвърнал гр.Йорк и го владеел до смъртта си през 921 г. Сигтриг го наследил, а друг негов брат - Гутфрит заел трона на Дъблин. Имайки ресурсите на оста Йорк - Дъблин, Рагналд се нуждаел и от подкрепата на датчаните от Мерсия за да противостои срещу нарастващата мощ на Уесекс. От Дъблин, Сигтриг извършил рейд през 919 г. и унищожил напълно Дейвънпорт – пазарен център в Английска Мерсия близо до границата ѝ с Дейнлоу. Ако акцията е имала за цел да активизира съпротивата на скандинавското население и предизвика бунт, то тя била неуспешна. Датска Мерсия останала твърдо под контрола на крал Едуард и това принудило Рагналд да търси друго, невоенно решение. Според Англо-Саксонската хроника през 920 г. на среща в бурга на Бейкуел, кралят на Алба, кралят на Стратклайд, синовете на владетеля на Бамбург и Рагналд крал на Йорк се подчинили на Едуард Стари и го обявявили за свой върховен крал. hine geces þa to fæder 7 to hlaforde Scotta cyning 7 eall Scotta þeod 7 Rægnald 7 Eadulfes sunu 7 ealle þa þe on Norþhymbrum bugeaþ ægðer ge Englisce ge Denisce ge Norþmen ge oþre 7 eac Stræcledweala cyning 7 ealle Stræcledwealas, „и тогава кралят на скотите и целият народ на скотите, и Рагналд и синовете на Едулф и всички, които населяват Нортумбрия, англи и дани, норвежци и други, а също кралят на Стратклайд и всички стратклайдски уелсци, го избрали за свой баща и господар” (Anglo Saxon Chronicle) Rex totius Britanniæ Крал Едуард Стари починал през 924 г. и бил наследен след повече от година от незаконния си син Етелстан. В периода на междуцарствие Сигтриг се провъзгласил за крал на Нортумбрия и на петте датски бурга. След като утвърдил властта си кралят на Уесекс решил да разшири своето влиянието и в Нортумбрия, посредством династичен брак. През януари 926 г. Етелстан и Сигтриг се срещнали в Тамуорт и договорили алианс. Срещу отказ от претенции си в Датска Мерсия и признаване върховенството на краля на Уесекс, Сигтриг сключил брак с Едгит, една от сестрите на Етелстан и се покръстил. При неизвестни обстоятелства, през пролетта на 927 г., Сигтриг, крал на англи, датчани и норвежци в Нортумбрия, приключил земния си път. За крал на Йорк бил провъзгласен брат му Гутфрит, който пристигнал от Ирландия. Крал Етелстан също обявил своите права над Нортумбрия. Предприел поход и превзел Йорк, както и по-голямата част от Нортумбрия. Гутфрит, заедно с младия син на Сигтриг – Анлаф (Олаф) Сигтригсон, намерил убежище при краля на Алба и след 6 месеца се завърнал в Дъблин. На 12 юли 927 г. Етелстан свикал на среща съседните владетели при Иймънт Бридж, близо до Бамбург. На нея присъствали кралят на Алба - Константин II, кралят на Стратклайд – Еоган I, най-влиятелният от кралете на Уелс – Хъуел Дда, а също и владетелят на Бамбург - Елдред. Те потвърдили подчинението си на крал Етелстан и дали клетва да не влизат в съюз с езичниците (хиберно-норвежците). Демонстрирайки новопридобития си императорски статус, Етелстан възприел и съответстваща титла, която използвал на издадените от него грамоти и монети - Rex totius Britanniæ. Следваща цел на амбициозния крал на Уесекс станала покоряването на Уелс и Корнуол. Уилям от Малмсбъри и Симеон от Дърам дават сведение за успешно проведен рейд в Северен Уелс през 928 г. Последвала среща в Херефорд, на която освен приемане върховенството на Етелстан, владетелите на Уелс се задължили да плащат ежегоден данък. През 931 г. кралят на Уесекс извършил поход в Корнуол и превзел Ексетър. Бунтовниците от Корнуол били разгромени, а корнуолците принудени да се изселят в най-югозападната част на острова, отстъпвайки земите си на изток от река Тамар. „ Той (Етелстан) принудил владетелите на Северен Уелс, които са северните брити, да се срещнат с него в гр. Херефорд, и след известна съпротива да се подчинят на неговата власт. Така той постигнал това, което нито един друг крал преди него дори не си позволявал и да помисли: а именно, че те ежегодно ще му плащат като данък, двадесет паунда злато, триста паунда сребро, двадесет и пет хиляди вола, а освен това и толкова ловни кучета и соколи, колкото той сам пожелае.” (William of Malmesbury, Gesta Regum Anglorum) През 30-те години на X в. скандинавският крал на Лимерик и местните представители на Ui Imhair влезли в съюз с ирландски крале и неколкократно, макар и с променлив успех, атакували кралство Дъблин и съюзниците му. През 934 г. крал Гутфрит починал и престолът на Дъблин бил зает от неговия син Анлаф (Олаф) Гутфритсон. През същата година, по неизвестен повод, Етелстан организирал мащабна кампания срещу Алба и Стратклайд. Тановете и фирдът били призовани в Уинчестър. На 28 май 934 г. Етелстан повел воините си към североизточното крайбрежие на Нортумбрия, придружаван от уелските крале - Хъуел Дда, Идуал ап Анарауд и Морган ап Оуейн. В Честър-ли-стрийт, изчакали пристигането на флота, след което продължили на север към Стратклайд. Още в първото сражение армията на Еоган била разгромена, последвал опустошителен рейд срещу Алба по суша и море. Войската на Етелстан достигнала Дунотар и Фортриу, а флотът му атакувал крайбрежните селища на север чак до Кейтнес, който по това време бил владение на норвежкия ярл на Оркни. Кралят на Алба, Константин II бил принуден да моли за мир и даде свой син за заложник, а той самият да придружи крал Етелстан и армията му по обратния им път. Константин и Еоган изпаднали в още по-силна зависимост и призовавани неколкократно по различни поводи в Уесекс, заедно с другите подчинени владетели. На две от грамотите на Етелстан издадени през 934 – 935 г. и подписани от краля на Алба, Константин II е титулуван като subregulus. Константин и Анлаф Константин син на Едa управлявал четиридесет години. През третата му година (т.е. 903 г.), норвежците разграбили Дункелд и цяла Алба. През следващата година (904 г.) при Стратхерн норвежците били избити... (Chronicon Scottorum) В поемата „Битката при Брунанбурх”, Константин II мак Еда (Constantín mac Áeda, 900 – 943 г.) е наречен har hilde-rinc – „посивелия воин” и по същото време е бил на повече от 60 години. Баща му, крал Еда мак Кинаед бил убит през 879 г., а той самият (Константин II) може да е роден още по-рано, при управлението на своя чичо – Константин I мак Кинаед (862 – 876 г.). Няколко от неговите предшественици, между които чичо му, Константин I и братовчед му, Домнал II мак Константин (889 – 900 г.) загинали в битки с норвежките викинги. През 903 г. част от хиберно-норвежците, изтласкани преди това от Дъблин и предвождани от Ивар, бивш съвладетел на Дъблин и внук на Ивар, нахлули в Алба и окупирали значителна част от нея. В сражение при Стратхерн през 904 г. Константин II разгромил нашествениците, а предводителят им бил убит. Десет години по-късно (914 г.) при Корбридж, кралят на Алба в коалиция с Едулф от Бамбург се изправили срещу друг внук на Ивар – Рагналд, но този път победата била за хиберно-норвежците. Хрониката на кралете на Алба отбелязва през 918 г. втора битка, отново при Корбридж, в която Константин взел своя реванш над Рагналд. Застрашен от експанзията на Уесекс, в края на 935 г. той организирал алианс насочен срещу Етелстан. В него освен неговия сродник, кралят на Стратклайд, били привлечени и бившите му врагове от Ирландия. Според Флорънс от Уорчестър, за тази цел Константин II дал своя дъщеря за съпруга на краля на Дъблин. Англо-Саксонската хроника не отбелязва никакви събития през 935 - 936 г., както и за 937 г. до битката при Брунанбурх. Аналите на Ълстър и Клонмакноис показват, че крал Анлаф (Олаф) Гутфритсон бил ангажиран в кофликт с ирландските крале, както и с викингите от Лимерик. През 935 г. той извършил рейд в земите на Южен И Нейл, а през 936 г. превзел и разграбил Клонмакноис. В отговор през същата година кралят на Тара опожарил Дъблин. През август 937 г. в битка при Лох Рий, Анлаф Гутфритсон пленил краля на Лимерик и унищожил напълно флота му. Съкрушителната победа над основния скандинавски съперник му дала възможност да насочи вниманието си към Йорк и да оглави подготвения от неговия тъст, Константин II, келто-норвежки алианс . До битката при Тара през 980 г. кралят на Дъблин бил считан за един от най-високопоставените сред викингите на Британските острови. Освен ограничените ресурси на своето морско кралство и неговия сателит Уотърфорд, той можел да разполага и с тези на скандинавските владения по бреговете на Ирландско море, Хебридските острови, западното крайбрежие на Шотландия и остров Ман. В ранната есен на 937 г. след сбор в Дъблин, обединената армия на хиберно-норвежците отплавала към Британия. Сред тях най- вероятно бил и Анлаф Сигтригсон – съименник и братовчед на краля, известен още като Анлаф Куаран, когото Флорънс от Уорчестър, Уилям от Малмсбъри и Ингулф погрешно описват като предводител на коалицията. Кампанията в Мерсия Олаф, езичника крал на ирландците и на още много острови, подтикнат от своя тъст Констанин, крал на скотите, навлязал в устието на река Хъмбър с мощен флот. (FLORENCE OF WORCESTER, CHRONICON) През четвъртата година след това, която е 937-а година от рождението на Христа, (Етелстан) воювал при Уендун, наричан още Брунсуарк или Брунанбурх; срещу сина на бившия крал Годфри, Олаф, който пристигнал с шестотин и петнадесет кораба. (SYMEON OF DURHAM, HISTORIA DUNELMENSIS ECCLESIÆ,) Флорънс от Уорчестър пише хрониката си 180 години след битката и тезата му, за дебаркиране на източното крайбрежие на Нортумбрия в близост до Йорк не се споделя от повечето съвременни историци. Основанията им за това са от различно естество. В същата хроника Флорънс описва по напълно идентичен маниер нашествието на ърл Тостиг и крал Харолд Хардрада през 1066 г. Известен факт е, че в поемата „Битката при Брунанбурх”, писана от съвременник на събитието, не се споменава за участие на датчани, нещо необяснимо при успешно начало на кампанията в Йорк. Освен това, морският преход на голяма флотилия от Дъблин, покрай Шотландия и до източния бряг на Нортумбрия изисква много повече време, средства и усилия, в сравнение с този към западното крайбрежие. Уилям от Малсбъри дава сведение, че Анлаф дебаркирал в Scotia (Шотландия), след което начело на „огромна варварска орда” навлязъл дълбоко в Англия. „Неизброимите ескадрони” пехотинци и конници извършвали непрестанни грабежи „и опустошавали областите с огън и меч”. Според него Етелстан преднамерено отстъпвал, за да може да срази напълно яростния нашественик. Други късни източници, сред които и сагата за Егил описват битки в Нортумбрия, но най-вероятно бъркат кампанията от 937 г. със сраженията през 939 - 944 г., водени от Анлаф Гутфритсон и Анлаф Сигтригсон след смъртта на крал Етелстан. За съжаление в Англо-Саксонската хроника и в поемата „Битката при Брунанбурх” липсват, каквито и да е сведения за това нашествие. Монетните находки показват, че в Честър, Нотингам и Оксфорд през 937 г. са секли емисии с легенда +ÆÐELSTAN RE+ TO BRI (Ædelstan Rex totius Britanniæ), а в Йорк и с традиционния пръстен на св.Петър. Изключение е монетарницата на Дерби - селище създадено и населявано от по това време от датчани. Издадените в нея през 937 г. сребърни монети са с по-груб шрифт и легенда +ÆÐELSTAN RE+ SA+SORVM (Ædelstan Rex Saxorum). Етелстан не е използвал подобна титла - крал на саксонците (Уесекс). Монетите от Дерби имат контрамарки от други монетарници, т.е. имат достатъчно сходство и са били в обръщение в Мерсия и Нортумбрия. От друга страна, те дават индикация за частична загуба на контрол на краля на Уесекс над това селище. За сравнение, през 940 г., когато Анлаф Гутфритсон бил приет за крал на Нортумбрия и Йорк, монетарниците в Йорк и Дерби пускат емисия с надпис +ANLAF CVNVNC+O (Anlaf cununc, О – пръстен на св. Петър, символ на Йорк и Нортумбрия). Липсата на достоверен източник за хода на кампанията е дала възможност за публикуване на различни хипотези, като тази на проф. Джон Макнийл Доджсън (J. McN. Dodgson “The background of Brunanburh”) или на неговия опонент Майкъл Уудс (M. Woods “Brunanburh revisited”). С оглед предпочитаната локация на сражението при Бромбъроу на полуостров Уирал, най-убедителен изглежда моделът предложен от проф. Никълъс Джон Хигам и изложен в неговата публикация „The Context of Brunanburh”: „ Естуарът на Рибъл е бил навярно предпочетеното от ирландските норвежци пристанище в (западна) Нортумбрия през този период и превземането на каквито и да са съществували укрепления вероятно е било от висш приоритет за Анлаф през 937 г., за да си осигури маршрут за отстъпление. Имайки в предвид, че скотите потеглили на юг от Кумбрия, сборът на съюзните армии, по необходимост е бил на север от зоната на контрол на Мерсия. След това, настъпвайки дълбоко в Английска Мерсия, Анлаф е преследвал цели, които можем поне да опитаме да отгатнем: - Първо, той би осигурил снабдяването на собствените си части и на келтските си съюзници без да се налага да отправя непопулярни искания към общините в Нортумбрия и Дейнлоу, чиито дълготрайно сътрудничество било неоходимо за крайния му успех. - Второ, той би демонстрирал на всяка скандинавска или скандинавизирана община в Британия, че е достатъчно уверен собствените си военни ресурси за да предизвика, Етелстан на негова земя. По този начин, той би рекламирал собствените си възможности да предложи ефективна защита на Нортумбрия и по-южните датски селища, много повече от колкото Сигтриг можал да направи при Дейвънпорт. - Трето, той би повдигнал духа на собствените си воини, вземайки инициативата и осигурявайки им възможности да придобият плячка от традиционните си врагове. По този начин би възродил героичните рейдове, с които се характеризирала ранната Викингска епоха, слуховете за които не биха пропуснали нищо при разказването. Такава стратегия била рискована, но предлагала предимства пред по-предпазлива линия на поведение...” Кралят на Уесекс бил на южното крайбрежие, когато започнало нашествието. Според сагата за Егил Скалагримсон, Етелстан на два пъти изпращал пратеници при Анлаф с предложения за откуп и тридневно примирие, за да достигнат до споразумение. Ако сведението е вярно, то това е бил по-скоро тактически ход за печелене на време и дезинформиране на противника, отколкото реално предложение за gafol (данегелд). Фирдът и тановете на Уесекс, а след това и тези от Мерсия били свикани под знамената. Според хрониката на Ингулф, армията на Етелстан включвала отряд Wiccii с командир Сингрин. Сагата за Егил ги описва като 300 екипирани с норвежки доспехи и щитове „Wicingas” от Норвегия, предвождани от братята Торолф и Егил Скалагримсон. С бърз марш на север Етелстан изненадал противниците си, обходил ги във фланг и блокирайки бродовете на река Мърси, отрязал пътят им за отстъпление. Частите на Анлаф и Константин били принудени да изоставят плячката си и да се изтеглят на северозапад към полуостров Уирал. Там скандинавските колонисти били близо половината от населението, а при Меолс имало кораби, с които биха могли да се спасят поне предводителите. Преследвани от армията на Етелстан, хиберно-норвежците и келтските им съюзници достигнали устието на Мърси, където реката е твърде широка и дълбока за да бъде пресечена. Анлаф Гутфритсон спрял отстъплението и разгърнал воините си в бойна формация срещу преследващите го англо-сакси. Битката при Брунанбурх Nú er ógurligt um at litaz Ужасно е сега, ако се загледаш наоколо, er deyrug ský dregr með himni когато небето затъмнява облак червен, mun lopt litat lýða blóði а небосводът е с кръв на мъже опетнен, er sóknvarðar syngja kunnu. когато валкириите пеят своята песен Всички източници за сражението описват армията на Анлаф като многобройна. Според аналите на Клонмакноис, числеността ѝ надхвърляла 30 000 воини. Но подобно на други разнородни коалиции от Средновековието, в нея се проявили ред конфликти и силата ѝ била съизмерима с тази на отделните ѝ части. Традиционни врагове, ветерани и опълчение, хора с различно ниво на подготовка и умения, тактическа дисциплина, въоръжение и мотивация трябвало да воюват за обща кауза. Общото между двете противостоящи сили е, че били комплектовани изключително от пехота, а конете се използвали само за транспорт. Единствен Уилям от Малмсбъри дава сведение за войската на Етелстан, в която имало 100 000 воини и то е явно преувеличение. Счита се, че преди тази битка крал Етелстан за пръв път призовал заедно опълчението и тановете на Уесекс и Мерсия, обединявайки англи и сакси в коалиционна армия. Това е вярно, но не съвсем точно. Войските им или поне значителна част от тях воювали заедно още при Тетенхал през 910 г. под командването на Етелфлед и Едуард Стари. За разлика от своя баща на Етелстан не се наложило да вземе със сила властта в Мерсия или да потушава бунт. Той бил отгледан там от леля си, Етелфлед, издигнат за крал от двора на Мерсия и през цялото си управление се радвал на безрезервна подкрепа от населението ѝ. След реформите на Алфред Велики, тановете (þegn - thegn) станали основна част от армиите на Едуард и Етелстан. „Танът, воин със статус на франкски благородник, станал най-важна фигура при война: екипирани с халчести ризници и стоманени шлемове, въоръжени с мечове и дълги капковидни щитове ‘отрядите на избраните’ били готови да срещнат и сразят датските секироносци.” (Чарлз Оман, „The art of war”) Освен, че изпълнявали функции като офицери на опълчението (фирда), те заемали винаги предната линия на тактическите формации. Зад тях се построявали мъжете от опълчението (ceorls) със значително по-бедно снаряжение. Фирдът, както и през IX в., бил съставен от воини без доспехи, с щитове от липова дървесина и най-разнородно въоръжение: копия, мечове, кинжали (seax), прашки, лъкове, секири и дори топори с каменни остриета (lignis imposita saxa). Психологическото предимство било на страната на Етелстан – повече от две десетилетия армията на Уесекс не познавала поражение, а само три години по-рано воините му участвали в победоносна кампания срещу значителна част от настоящите съперници. Това вероятно била една от причините за предприетата от Анлаф нощна атака срещу противниковия лагер, описана от Уилям от Малмсбъри и Ингулф. Акцията завършила неуспешно. Вместо бивака на Етелстан, нападателите атакували и избили отряда на Уерстан, епископ на Шерборн. Сражението започнало рано призори и продължило до здрач. Според поемата от Англо-саксонската хроника воините на Уесекс и Мерсия се сражавали в отделни формации, а на крал Етелстан и шестнадесетгодишния принц Едмунд се приписва заслугата за разбиването на вражеската „стена от щитове”. Този пробив навярно е бил извършен от hearthweru – елитен отряд танове от дружината на краля. В поемата се намеква, че отрядите от Уесекс са решили изхода на боя. В битката от страна на съюзниците загинали наследникът на Константин, петима крале и седем ярла на Анлаф. Счита се, че един от загиналите крале най-вероятно е Еоган, владетелят на Стратклайд. Уилям от Малмсбъри посочва, че двама от братовчедите на Етелстан били убити в този ден. Два по-късни и считани за неособено достоверни, но независими един от друг източника дават по- различна картина за развитието битката. Всяка от армиите била разделена на две дивизии, като на частите от Уесекс водени от Етелстан се сражавали дълго и равностойно срещу хиберно-норвежците на Анлаф на левия фланг, а друга дивизия, съставена от воини от Мерсия и Лондон срещу тази от скоти и стратклайдци, по десния. При пробив в дясното крило, извършен от елитен отряд, включващ прочут наемнически командир, бил убит предводителят на скотите. Деморализирани воините от Алба и Стратклайд изоставили съюзниците си и побягнали. След атака по фланг на мерсийците, формацията на Анлаф била разбита и отрядите ѝ се разпръснали в безредно бягство. Победителите не вземали пленници и според поемата в Англо-Саксонската хроника последвалото преследване се превърнало в истинско клане, а изгубеното сражение от съюзниците в нечуван съкрушителен разгром. Анлаф и малобройна част от воините му успели да се спасят на няколкото кнара акостирали при Дингис мере (според Пол Кавил, мочурище в естуара на река Дий в близост до Тингсуол) и отплавали „опозорени” за Дъблин, а неговият тъст, Константин II с малцина оцелели, вероятно на коне, избягали на север. Ne wearth wael mare Нямало е нивга по-голяма сеч, on thys ig-lande aefre gieta на този остров и нивга толкова folces gefielled beforan thissum много хора били са погубвани преди това sweordes ecgum, ... от острието на меч, ... Триумфът на Етелстан изглежда бил спечелен на много висока цена, защотото той дори не опитал да извърши рейд в останалите без войски и пълководци Стратклайд и Алба, а се завърнал в Уесекс и разпуснал армията си. " Гигантска битка, прискърбна и ужасна, бе водена ожесточено между саксонци и нормани. Няколко хиляди нормани, неизброимо много, паднаха и въпреки това кралят им Анлаф се спаси с неколцина мъже. Макар че от другата страна също загинаха голям брой саксонци, Етелстан крал на саксонците постигна велика победа." (Annals of Ulster) Наследството на Брунанбурх Оценките на съвременните английски историци за значимостта на Брунанбурх варират от сражение, което не решило нищо - „Пирова победа” (Алекс Уулф) до „най-великата битка в Англо-саксонската история”(Алфред Смит) и „момент в който английската идентичност достигнала своята зрелост, а мъжете сражавали се и загинали в битката изковали политическата карта (на Британия) до наши дни”(Майкъл Ливингстън). Въпреки липсата на преки териториални придобивки, победата при Брунанбурх утвърдила англо- саксонската хегемония на острова. Тя станала своеобразен финал на процесите на трансформация на Уесекс и подчинените му англо-саксонски владения в кралство Англия, започнали още при Алфред Велики и продължени от сина му, Едуард Стари. Етелстан е първият владетел използвал титлата Rex Anglorum и мнозина изследователи го считат за първия крал на Англия. Той починал на 27 октомври 939 г. и бил наследен от своя осемнадесетгодишен полубрат. Скоро след това Нортумбрия отхвърлила властта на крал Едмунд. Това едва ли е изненадващо в предвид смесения етнически състав на населението ѝ, както и че клетвата за вярност на тановете е била към конкретна личност, а не към династия. Анлаф Гутфритсон оставил за наместник в Дъблин брат си Блакар, пристигнал в Йорк в края на 939 г. и бил коронован от местния архиепископ Уулфстан. През следващата 940 г. той провел кампания в Нортумбрия и Датска Мерсия, при която присъединил към владенията си петте датски бурга. Отговорът на Едмунд не закъснял. Той обсадил Анлаф и архиепископ Уулфстан в Лестър. След преговори между архиепископите на Йорк и Кентърбъри било сключено примирие и Уотлинг стрийт определен за граница между двете страни. През 941 г. Анлаф Гутфритсон загинал при рейд край Дънбар, Северна Нортумбрия и бил наследен от братовчед си, Анлаф Сигтригсон (Куаран). Година по-късно (942 г.) крал Едмунд завоювал отново Датска Мерсия, а Анлаф Куаран трябвало да признае върховенството му. През 943 г. кралят на Алба, Константин II бил принуден да абдикира в полза на своя племенник Мал Колум мак Домнал (Малкълм I). Крал Едмунд завзел Нортумбрия и прогонил от Йорк през 944 г. кръщелниците си Анлаф Куаран и Рагналд Гутфритсон. През следващата 945 г. Едмунд разорил Стратклайд и го оставил под властта на краля на Алба, Малкълм I срещу клетва за вярност. По този начин той, подобно на Етелстан, определил Нортумбрия за най-северния предел на англо-саксонска Англия. Разгромът при Брунанбурх и порасналата мощ на ирландските крале имали негативен ефект за съдбата на владенията на норвежките викинги в Ирландия. През 40-те и 50-те години на X век хиберно-норвежците претърпели редица тежки поражения, при които загинал крал Блакар Гутфритсон и изоставени укрепените лагери (longphort) в Карлингтън Лохс, Анагасан и Странгфорд. Според Англо- Саксонската хроника през 949 г. Анлаф Куаран се възвърнал трона на Йорк. През следващата 950 г. кралят на Алба извършил рейд в Северна Нортумбрия Хрониката на кралете на Алба го описва като отмъщение за Брунанбурх, но по-скоро Малкълм I действал като противник на Анлаф. През 952 г. Анлаф Куаран бил прогонен завинаги от Йорк. Според Аналите на Ълстър „чужденците”(викингите от Йорк) отразили повторно нападение на скоти, брити и сакси от север през същата година. След смъртта на Ейрик Блодьокс (954 г.), Йорк и по- голямата част от Нортумбрия били окончателно присъединени към Англия. През същата година крал Индулб (Ингулф) мак Константин (синът на Константин II) превзел Еден (Единбург) и значителна част от населения с англи Лотиан. Това положило начало на дълъг процес, който след близо два века щял да трансформира Алба в кралство Шотландия. Кралство Дъблин, въпреки усилията и активната намеса на Анлаф Куаран в междудинастичните конфликти на ирландските кралства, станало второстепенен политически фактор в региона. През 980 г. в битката при Тара, Мал Шехнал мак Домнал - върховният крал на Ирландия разгромил армията на своя пастрок Анлаф Куаран. След тридневна обсада той превзел Дъблин, сложил край на независимостта му и станал негов сюзерен. Споменът за Брунанбурх в известна степен служил на владетелите на Англо-саксонска Англия през X век, да респектират съседите си на острова. През 973 г. крал Едгар, подобно на Етелстан при Иймънт Бридж, събрал осем от съседните крале в Честър на церемония за да му декларират подчинението си. Плавайки с тях на лодка по река Дий, той навярно им припомнил какво се случило, съвсем на близо, преди 36 години. Едгар, миролюбивият крал на англичаните ... отплавал край северния бряг на Уелс и пристигнал в град Честър. Осем подвластни нему крале, а именно Кенет, крал на скотите, Малкълм, крал на кумбрийците, Маккус, крал на многото острови и другите, Дуфнал, Сиферт, Хъуел, Иакоб и Иухил, дошли да го посрещнат, както той заповядал и се заклели, че ще му бъдат верни и ще му сътрудничат по суша и море. Заедно с тях, в определен ден, той се качил в ладия, поставил ги на веслата, а той като кърмчия умело я държал по курс през река Дий и с тълпа елдормани и благородници, следващи го на подобна ладия, проплавал от двореца до манастира на Св. Йоан Кръстител ... (Æthelweard, Chronicon) --------------------------------------------------------------------------------------- Използвана литература: 1. THE BATTLE OF BRUNANBURH, A Casebook, Edited by Michael Livingston, MEDIEVAL INSTITUTE PUBLICATIONS Kalamazoo, Michigan 2010 2. VIKINGS, FEAR AND FAITH IN ANGLO-SAXON ENGLAND, PAUL CAVILL, Harper-Collins Publishers 3. The Context of Brunanburh, N. J. HIGHAM, published in NAMES. PLACES AND PEOPLE, An Onomastic Miscellany in Memory of JOHN McNEAL DODGSON, PAUL WATKINS, STAMFORD 1997 4. Anderson, Marjorie O. (ed.). Kings and Kingship in Early Scotland. 2nd ed. Edinburgh, 1980. 5. Rí Éirenn, Rí Alban, kingship and identity in the ninth and tenth centuries, Máire Herbert, First published in Kings, clerics and chronicles in Scotland, ed. S. Taylor (Dublin: Four Courts, 2000) 6. Vikings in Ireland and Scotland in the Ninth Century, Donnchadh Ó Corráin, Department of History, National University of Ireland, Cork, Peritia 12 (1998) 296–339 ISBN 2-503-50624-0 7. C. Blunt, "The coinage of Athelstan, 924-939", British Numismatic Journal 42 (special vol., 1974), pp.35-160 8. R. Mynors and others, William of Malmesbury: Gesta Regum Anglorum (Oxford: 1998) 9. The Chronicle of Æthelweard, ed. A. Campbell (London, 1962) 10. Simeon of Durham, Historia Ecclesiae Dunelmensis, in Opera Omnia, I, ed. T. Arnold (London,1882/5) 11. Florence of Worcester, Chronicon ex chronicis, ed. B. Thorpe, I (London, 1848) 12. Henry, Archdeacon of Huntingdon, Historia Anglorum, ed. and trans. D. Greenway, Oxford 1966 13. Annals of the kingdom of Ireland by the Four Masters (ed. John O’Donovan, 7 vols, Dublin 1848–51) 14. Annals of Ulster (ed. Seán Mac Airt & Gearóid Mac Niocaill, Dublin 1983) 15. Annals of Tigernach (ed. Whitley Stokes in Revue Celtique 16 (1895), repr. Felinfach 1993, 2 vols) 16. Murphy, Denis. The Annals of Clonmacnoise: From the creation to A.D. 1408. Dublin: University Press, 1896. 17. Chronicon Scottorum (ed. W. M. Hennessy, RS 46, London 1866) 18. Skene, William F., Chronicles of the Picts and Scots: And Other Memorials of Scottish History. Edinburgh, 1867. 19. Ingulph's chronicle of the abbey of Croyland with the continuations by Peter of Blois and anonymous writers, Riley, Henry T. (Henry Thomas), 1816-1878, tr 20. Egil’s saga, trans: Bernard Scudder (Penguin Classics, 2000). 21. Anglo Saxon Chronicle, http://www.britannia.com/history/docs/asintro2.html 22. Oman, C. W. C. The Art of War in the Middle Ages. Ithaca, N.Y.:Cornell Univ. Press, 1953. 23. A. Campbell, ‘Two notes on the Norse kingdom in Northumbria’, English Historical Review 57 (1942) 24. Alex Woolf, From Pictland to Alba, 789–1070 (Edinburgh 2007) 25. M. Woods “Brunanburh revisited”, Saga-Book of the Viking Society, XX (1978-80)

Цялата 1-ва част, такава каквато излезе в списанието. Не завършва много силно :D, защото просто не завършва така Текста е разделен на подточки (глави) и с около 4-5 стр. нов текст. FOEDERA&FOEDERATI.pdf 1)КЪСНОАНТИЧНИЯТ FOEDUS:Същност и особености 2) АДРИАНОПОЛ И ДОГОВОРА ОТ 382 Г. : Предистория и последици 3 )CIVES ROMANI: Федератите и въпроса за поданичеството 4.1)ТЕОДОСИЕВИЯТ ORBIS ROMANIS: Федератите между Изтока и Запада 4.2)ТЕОДОСИЕВИЯТ ORBIS ROMANIS: Федератите по Limes Orientalis 4.3)ТЕОДОСИЕВИЯТ ORBIS ROMANIS: Равносметка FOEDERA&FOEDERATI.pdf

С удоволствие. Аз малко по Питър Браун ще я карам, но и по себе си. Пък и по Ицхак Хен, който ми допадна с "Римските варвари". Разбира се, никой няма "римско съзнание", ако не е по някакъв начин подложен на редовно набиване на канчето. Тоест римляни след 212 г. далеч не са всички уж огражданени колони, на които им предстои закрепостяване. Римляни са тези, които имат пряк и артикулиран контакт с властта - тоест грамотната градска аристокрация и армията. След 325 част от грамотната аристокрация ще се окаже и начело на Църквата из повечето райони на империята (само в Либия, Горен Египет и Сирия има повечко епископи, които не произлизат от богати градски семейства и не говорят я гръцки, я латински). Тоест осъзнати римляни са хората от елита на обществото. Разбира се, това на никого не пречи да си е и грък, и гал, и испанец, и възторжен патриот на родния си град. Малко като да си образован австро-унгарски поданик. Пак си си чех, но лоялно викаш "ура" за Негово Величество. Дотук нищо ново за всички, четящи темата. Но какво става при падането на империята? Добре, на Балканите тя не пада поне до края на шести век (а пък после се оказва направо изкоренена от Мизия). Но из цяла Западна Европа идват варварите, издигат довчерашните си вождове (и те уж римски офицери) за крале на големи парчета земя, покръстват се криво-ляво от уважение към Великото мзиму на мъдрите и белобради епископи-римляни, след което почват да събират парсата и да си правят конюшни в баните на тоя и оня полузабравен император. Какво се случва с римляните? Ясно е, че армията вече я няма, но поне градските елити не изчезват веднага. Където се запазва епископатът, там оцелява и някаква форма на римско самосъзнание. За това сме си говорили със Спандю. Първо, епископите най-често отдават поне формална почит не на друг, а на своя старши събрат в самия Рим. Дори в най-забутаната галска провинция, сред бургунди, въшки и чесън, местният епископ винаги поменава в литургията "Патриарха на целия Запад". Ако ще и да се опитват всячески да бягат от реалната му власт, прелатите доброволно запазват авторитета му - като изключим екзотиката в Аквилея, никое преосвещенство не решава, че може да стане "папа на Испаниите", да речем. При все че тъкмо испанските епископи си имат доста особени обичаи и се радват на огромна самостоятелност. И като стана дума за Испания - там Църквата е толкова осъзнато римска, че летоброенето й не е нито от Сътворението на света, нито от Рождество Христово, а чисто и просто от началото на Августовия принципат (!). Пък и точно епископатът най-често се противопоставя на арианските хрумвания на разни варвари - а в това отношение катедрата в Рим е от полза на всички западни епархии с големия брой винаги налични богослови. Между другото, докъм осми век римските духовници страшно се гордеят, че из техния Запад почти не са възниквали ереси, за разлика от византийския Ориент. И не пропускат да се подиграват с "гърците" по този повод. С кого? С гърците - защото истинският римлянин винаги вярва правилно, докато на изток се разпространяват някакви елински баснословия. Второ, местните простонародни езици се нарича "романски". В Галия и Испания бившите гали и келтибери очевидно са изгубили старите си келтски езици и говорят някакви опростени версии на учения адвокатско-църковен латински. А кой нарича езиците и ги класифицира? Bono Latino... Romanoque sermone vulgari... ами пак хората около епископската катедра, пишещите и четящите. Тоест, простаците по селата може и да са крепостни, може и да са pagani, селяндури, грубияни, полуезичници, по-лоши от животните и от варварската аристокрация - но говорят романски. Цялата светска книжнина от един момент нататък ще се окаже романтична. Ще се пишат романи и романси. Чак и първите наново построени по-големи каменни църкви ще се наричат романски. Всичко обикновено, ежедневно, наше, приемливо и разбираемо ще се нарича "романско". Тоест римско. Самата Църква с удоволствие се самоопределя като "Римска". И то не само в Италия, а и в Галия, и в Испания. Византийците почти без уговорки схващат всички западни християни като "латини" - защото Западната Църква просто продължава да служи на езика на старата имперска администрация. Когато някой учен византиец се подиграе на латинския си колега, че езикът му е беден и не може да изрази тънкостите на теологията, тази подигравка всъщност е позагрубяло повторение на стария приятелски спор между римските сенатори и гръцките им възпитатели от философските школи. Германските завоеватели смятат романоезичните си поданици за "римляни". Когато издава капитулария си за кръвния откуп, Карл Велики простодушно обявява, че животът на "римлянина" струва толкова и толкова пъти по-малко от този на франка. Толкова по-интересно е, че капитуларият е издаден още преди превземането на Италия, тоест "римляните" в текста могат да бъдат само такива от Галия. Впрочем, в по-късни редакции на капитулария не се споменават лангобарди, сакси и "хуни" (тоест авари). Основното разделение си остава между франки и "римляни". Когато на Църквата й притрябва защита или иска да почете някой крал, тя издига не просто някакъв неопределен "Защитник на вярата", а направо император. Но какъв император? Римски (а какъв друг?!). Защото той би трябвало да охранява не коя да е Църква, а именно Римската. Вече дали величеството ще прави само това, за което е издигнато - отделен въпрос. На някои от императорите направо им хрумва, че са свещени. От време на време Църквата обявява някого за "римски патриций". Това отново най-често са крале. Първите такива варвари-патриции са били издигани от императорите в Равена и Константинопол, разбира се. От Стилихон до Тервел всякакви вождове са се радвали на римските си титли. В един момент римският папа започва да ги раздава самостоятелно, изземвайки с това прерогатива на цариградските владетели. Това вече е политическа амбиция. За да защитиш Рим от лангобардите, трябва да станеш римски император, а за това пък първо трябва да си бил римски патриций. И за да не е цялата работа малко неловка, патрицианството ти не трябва да произхожда от все по-чуждия константинополски двор. Коя е най-римската институция наблизо? Правилно, Светият престол. От този начин на мислене се ражда и "Дарът на Константин", разбира се. Така че - ето. В Италия, Галия и Испания епископите са тези, които запазват и латинския език, и стила на административното управление (с все четенето и писането), и направо името и самочувствието си на римски магистрати. Епископът е епископ на диоцез, а диоцезът е административна единица от късната империя. В запазени от разруха градове като Нарбон и Марсилия епископите поемат властта от фалиралите градски куриали, стават направо консули на общините и дори през шести век все още спонсорират гладиаторски борби. Пълна екзотика. Ето ви още малко екзотика. При оттеглянето на римската армия от Британия, местните британски аристократи започват да подчертават легитимността си с измислен произход от римски императори. Максенций се превръща в Максен Уледиг - легендарен герой, който е напарво по-велик от крал Артур за уелсците. Артур, естествено, е римлянин. Даже император. И произлиза или от Константин Велики, или от някакъв измислен римски император на име Аврелий Амброзий. Между другото, Константин Велики също е изкаран британец по произход. Както и поне един от синовете на Септимий Север. Фолклорът заработва все по-мощно, колкото повече саксите натикват бритите в уелските чукари. Накрая по силата на легендата името Кустеннин или Кастантин (Константин) става традиционно за редица владетелски семейства сред уелсците, пиктите и скотите. Спандю би обърнал още внимание на имената. Повечето епископи в ранносредновековния Запад се стараят да носят латински имена. Дори баща ти да се е казвал Фритигерн, а майка ти - Бертгарда, все пак, ставайки епископ, няма да си останеш просто Суинда или Изумбрас. В един момент имената на германските завоеватели са дошли на мода и сред поданиците им, но въпреки това епископите най-често продължават да се казват Фулгенций, Адоптиниан, Григорий или Салустинианилий. Звучи цивилно, звучи някак по императорски, абе звучи културно. По римски. Е, вече към девети век се появяват и епископи с германски имена, но отначало са рядкост. Общо взето, това е новата роля на остатъците от старата цивилна аристокрация - пак да управлява все по-отслабващите градове, но да ги управлява вече чрез епископа и капитула му, а не чрез куриалите. Има много градове, които претендират, че са основани направо от римски колонисти и затова държат на местните си магистратури. В Италия и днес има един такъв град - Сан Марино. Кралете идват и си отиват, но остава полупрофесионалната-полуетнически обусловена клика от патрициат, даващ редовно калугерчета за обучение в епископската резиденция. Училищата на Карл Велики надали са негова идея - по-скоро на някого от духовниците около него по образец на старите римски училища. Разбира се, епископите из Бавария и Тюрингия няма как да са римляни, но носят същото ноу-хау. И тъкмо на тези недотам римляни им хрумва триезичното учение, което подозрително мирише на манастирски класицизъм. Както винаги, хората от периферията са най-силни привърженици на голямата идея И като добавим, че Рим си остава огромен поклоннически център (там е не само живият папа, но и гробът на свети Петър, както и огромно количество мощи на ранни мъченици, избити в Колизея и на Цирка), нещата съвсем си идват на мястото. Отделно самите жители на Рим много се гордеят, че все още си имат Сенат (по едно време от двама сенатори), консули (назначавани от папата или от херцога на Сполето, както дойде) и избори съвсем по републикански (преди Карл Велики да въдвори ред, римляните си избират папа на Форума, с акламации и сбивания между привържениците на Тиберий Кочоолу и Требоний Дочоолу). Всичко е съвсем по класически републиканско, нищо че градът, както каза Спандю, се е превърнал в куп развалини. Изобщо, двете части на Европа си имат своите схващания за това как се предава римската приемственост. Ние тук напоследък някак си много се вглеждаме във Византия и почти си се гордеем с нея (при все че нашите царе не само са я имитирали, но са гледали и да я понагазят - но това е някак роднинска кавга, нали и българите попадат в семейството на византийските народи). Западните хуманитари гледат на всичко това като на страхотна екзотика и са се вторачили в собствените си теми за римската приемственост по тамошните страни. А по моему класическата Римска империя постепенно изчезва някъде между четвърти и седми век. Реформите и нашествията й идват в повече. В източното Средиземноморие оцелява нещо, което хем е римска империя, хем не е. В западната част на Европа пък остават цяла група езици и една много жилава международна институция, която дължи страшно много от жизнеността си тъкмо на здравия римски усет към администрацията. Всяка част от нашия свят е наследила по нещо различно от римляните. Е, Византия днес все пак я няма, докато католиците още си седят. Ние тук си говорим за Втори Рим и често става дума за един, та даже и два Трети Рима... Беше ми забавно да науча, че единственият град, побратимен с Рим, е Париж. Девизът на дружбата им е: "Само Париж е достоен за Рим и само Рим е достоен за Париж" --------- П. П. Късно научавам, че всъщност излагам теза, изказана още от Иполит Тен в началото на книгата му за Стария режим.

Аз също гласувах против тюркската теза, обидно е, наистина, да ни изкарват далечни братовчеди на днешните турци, това определено е антибългарска пропаганда и трябва всячески да й се противопоставяме. Е на това не се ли казва "не по врата, а по шията"?