Топ Потребители

Времена и нрави. Българите през ХІІ-ХІV век Пороци, престъпления, разврат, секс и разкаяние при средновековния българин. Аристокрация с камшик и брадва През ХІІ-ХІІІ век представителите на българската аристокрация едва ли са се отличавали особено от събратята си в Западна и Централна Европа по безцеременност, разюзданост и жестокост спрямо подвластното население и изобщо към онези, които природата или съдбата била поставила по-долу от тях. По данни на Никита Хониат например деспотът на Струмица Добромир Хрис (Хръс) се отличавал с особена свирепост и разпасаност. Въпреки че българската му съпруга била жива, той се оженил за дъщерята на протостратора Мануил Камица през 1198 г. На сватбената трапеза Хрис не спирал да се тъпче и налива с пиене. По едно време се присетил, че младоженката не посяга към чашата и я накарал да пие с него. При отказа й той вбесен й креснал "нито яж,нито пий" и я напсувал на български, нещо, за което знаем, че само сърбите са по-добри от нас. През 1201 г. същият Хриз без стеснение взел като трета жена внучката на император Алексий ІІІ, вдовицата на Иванко, убиеца на Асеня, и се сдобил по този начин с малък, но аристократичен харем. Не по-долу от Хрис падал и племенникът на цар Калоян – владетелят на крепостта Просек севастократор Стрез. Освен че бил заклет пияница, в житието на Стефан Първовенчани за него се казва, че истинско удоволствие му доставяло да осъжда хора на смърт за дребни престъпления. В житието се разказва как на високата скала, където бил дворецът му над Вардара, докато пиянствал с приближените си, Стрез се наслаждавал на гледката на хвърляните от нея хора в реката. Народната памет в Тетовско до началото на ХХ век била съхранила спомена за Стрез като за зъл разбойник. Жените с високо обществено положение също не били застраховани от жестоки изстъпления. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан споменава за някоя си Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания, която хващала два пъти един от слугите си да краде с нож в ръка и го наказвала с публично бичуване. Когато слугата бил заловен за трети път, господарката наредила да бъдат отсечени двете му ръце и да го оставят да умре от загуба на кръв. Едва ли българските й посестрими по социална каста са били по-милостиви в подобни случаи. "Декамерон" по български Семейно-брачните отношения в онези времена са достойни за "Декамерон" на Бокачо, стига средновековната българска земя да беше родила някой,който да опише целият низ от трагедии, трагикомедии и откровени комедии, разигравали се из Българско през ХІІ-ХІV век. Като откровен анекдот например звучи историята на призренския селянин Георги. Той се оженил за Омбрада от село Долни Полог, дъщеря на някой си Радослав. Но по едно време двамата се развели по взаимно съгласие, отказвайки се под клетва се от каквито и да претенции между семействата на двамата съпрузи. След развода Георги се оженил за някоя си Чернокоса от Призрен, с която явно още по време на първия си брак е имал връзка.Омбрада също се омъжила за другиго и имала от него деца. След като минали 18 години, Георги внезапно изоставил Чернокоса, която му родила 8 деца и отново взел междувременно овдовялата Омбрада. Той се оправдавал, че Чернокоса го била омаяла с магия и така го откъснала от първата му жена. Жените обаче също не изоставали от мъжете в участието в средновековните родни латиносериали. Някоя си Ирина от Прилепско зарязала законния си съпруг Йоан и избягала в Прилеп, където 6 месеца живяла както й сърце и душа иска. Мъжът й завел дело да му бъде върната, но когато Ирина била докарана насила в село Вода на съд, тя се хвърлила в реката, за са се удави. Когато я извадили мокра като кокошка от водата, тя се развикала, че не може и не иска да живее повече с Йоан. Подобна мелодрама разиграла и Ана от Преспа. След кратък брак с някой си Нико тя избягала от него. Колкото и мъжът й да я търсел и да я молел да се върне при него, тя постоянно бягала от дома. Накрая заявила на охридския архиепископ, че ако не бъде разведена, щяла да се хвърли в някоя пропаст или да се обеси. От същия род е и историята на една друга Ирина, дъщеря на воденчанина Михаил. Тя била влюбена в някой си Георги Холавра, обаче родителите й я омъжили против волята й за жених на име Георги Куцоногия. Него Ирина така и не успяла да обикне, постоянно бягала при Георги Холавра и по цели месеци не се вясвала у дома. Всеки път като я връщали насила при мъжа й, Ирина стояла по 2-3 дни и отново зачезвала. В отговор на жалбата на Георги Куцоногия жена му заявила пред охридския архиепископ, че ако не получи развод, ще се хвърли от някоя скала или ще се обеси. За разлика от двете Ирини и Ана, Хриса, племенница на някой си Георги Спата, лично познат на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, предприела по-крайни действия. Тя се опитала да отрови мъжа си и себе си, защото повече не можела да търпи живота с него. Всеобщото веселие в "Долната земя охридска" не се свеждало само до извъбрачни авантюри. Не били редки случаите, в които напук на забраните на църковния канон мъже живеели без никакво стеснение с наложници. Например богатият охридчанин Георги Десислав имал много незаконни деца от различни наложници. Нещата загрубели дотам, че в завещанието си той приписал повечето от състоянието си на незаконните си деца и ощетил законния си син Констан. Жителят на Сопот Хрисойоан пък първоначално бил определил законния си син за наследник на цялото си имущество, но когато приел монашеството, съставил ново завещание, в което за наследници били обявени и законният му син, и незаконните му синове. Имало случаи и на пълни крайности. В Янинска епархия един мъж след смъртта на жена си почнал да живее отново с една от предишните си наложници, като изоставил на произвола на съдбата законното си дете, което било на съвсем невръстна възраст. Чужда жена се смилила над пеленачето и го взела вдома си да го откърми. Подобно нещо се случило и в град Верея (Бер). Бащата на някой си младеж на име Мелия след смъртта на съпругата си си взел наложница, която му родила деца. Тях той много обичал, а законния си син Мелия ненавиждал и го лишавал от дрехи и храна. Наложницата дори се опитвала да убие Мелия, който от страх потърсил убежище при охридския архиепископ Димитър Хоматиан. Както и днес, обаче най-много грозни постъпки и вражди предизвиквали споровете за имоти. Не били редки и фалшифицирането на документи с цел заграбване на наследство.Въпреки това имало и немалко случаи, когато извършилите различни безнравствени деяния се разкайвали искрено за стореното. За това свидетелства отново архиепископ Димитър Хоматиан. Напрмер някой си Драган от Просек отишъл в Охрид при архиепископа и със сълзи на очи го молел за опрощение за това, че неволно убил своя 8-годишен син. Спомената вече Зои Педжикопуло от тема Колония в Южна Албания след като наредила да отсекат ръцете на слугата си, отишла при Хоматиан и падайки по лице пред него, изповядала престъплението си. Теодор Комнин (да, онзи същият, когото знаем от учебниците по история като най-вероломен гад) пък бил дотам измъчван от съвестта за това, че убил разбойника Петрила заедно с цялото му семейство, че поискал духовна утеха и опрощение от архиепископа. Но може би най-интересен е случаят с покръстения турчин Алисери. Той през сълзи признал пред архиепископа, че поради сиромашия и отчаяние изрекъл хулни думи против Господ и стъпкал кръста. Турчинът молел Хоматиан да му отреди заслуженото наказание за простъпката му. В името на розата Сред църковниците, слава богу не сред всички, се ширели пороци не по-малки от тези на миряните. Димитър Хоматиан например споменава за някой си дякон от Анакторополската епархия, който участвал в сражение и убил в него мнозина. Четец от същата епархия пък участвал в разбойническа шайка. От въпросите на епископа на Драч Михаил Кавасилас до Димитър Хоматиан се разбира, че в тамошната епархия сред свещениците имало незаконнородени, както и такива, които вършели богослужения преди да са били ръкоположени. Кавасилас споменава и за свещеник, който се оженил без разрешение на епископа, а след това се покалугерил, за друг свещеник, който откраднал златен кръст и го продал. Свещеникът Владимир от Прилепско и дяконът Михаил Хризоверг от село Арменохор, Леринско, пък имали незаконни деца и до последно отричали,че кръшкали с любовници. Някой си пък Леон Хрис се разболял и никакви дози "Трибестан" не му помагали да вдигне самолета. Жена му почнала да живее с любовници, а той се замонашил. След време обаче оздравял (явно трибестанът подействал), поискал да напусне манастира и взел за съпруга друга жена. Дионис, Перун и Тангра иззад Евангелието И в това отношение ситуацията не се отличавала особено от тази в Западна и Централна Европа. По българските земи също бил запазен древният индоевропейски обичай, известен като "божи съд" или "ордалия", срещал се не само във франкския Запад, но и в иранския Изток по времето на Сасанидите. За подобен обичай в Янинско съобщава едно сведение, от което се разбира, че практиката била достигнала такива размери, че янинският епископ не знаел дали да позволи на някакъв обвинен в престъпление дякон да свещенодейства, след като той "доказал" невинността си чрез пипане на нажежено желязо и останал невредим. Сред македонските българи през ХІІ-ХІІІ век изглежда е съществувало и кръвното отмъщение, съхранено до днес сред албанците. Някой си прилепчанин Радослав бил избягал от родния си град в Охрид, за да търси убежище при архиепископа, тъй като се боял, че роднините на убития от него Конст ще го намерят и ще му прережат без особени угризения гърлото. По подобна причина архиепископът дал убежище на овчар, убил младеж по време на русалийски игри и заплашил с отлъчване от църквата онези, които търсели отмъщение за пролятата роднинска кръв. През ХІІ-ХІІІ век българите в Македония все още не били напълно християнизирани. Димитър Хоматиан споменава, че населението продължавало да чества езическите празници Вота, Брумалии и Русалии. Повече сведения той дава за празнуването на Русалиите през първата седмица след Петдесетница. Младежи-русалии се събирали и обикаляла от село в село, където устройвали игри и различни "вакхически скачания" и "театрални безобразия", а жителите им поднасяли дарове. По време на тези русалски игри нерядко се стигало и до нещастни случаи. Младежи от тема Молискос (Мъгленска област) при обиколка из селата се отделили от другарите си и отишли в близка мандра, където поискали от овчаря сирене. Тъй като чобанинът категорично се опънал на момчетиите, започнала караница и бой, по време на който младеж на име Хрисим ударил овчаря с тояга, а последният извадил нож и го пробол смъртоносно. В тези празненства участвали не само селяни, но и хора с по-високо обществено положение, и по тази причина архиепископът изпратил писмо до епископа на Молискос да заплаши с отлъчване от църквата длъжностните лица, насърчаващи простолюдието да устройва русалските игри. В българските земи не била прекратена и древната почит към свещени дървета, запазила се впрочем дори и през ХІХ век по селата ни. Например в житието на Теодосий Търновски се споменава за някой си монах на име Теодосий, който дошъл в Търново от Константинопол и започнал да проповядва сред гражданите. По думите на житиеписеца този монах се занимавал с магии и успял да привлече много хора, както от простолюдието, така и с високо обществено положение. Той учел последователите си да се покланят на някакъв дъб, за да получат изцеление. В житието се казва: "Затова и мнозина принасяха там в жертва овци и агнета, вярвайки в тази измама". Онова, което житиеписецът се е опитал да смотолеви, за да не орезили православната вяра на царскопрестолните столичани, е това, че търновчани открай време си вярвали в свещени дъбове и не е трябвало Теодосий особено да се пренапряга в това отношение. Магията също била неизменен спътник в живота на средновековния българин и изобщо на населението на Балканите. В Янинско например мъж имал две наложници преди да встъпи в брак. След венчилото той не искал да живее съгласно брачния договор в дома на родителите на жена си (то кой ли обича да е заврян зет), а наел отделна къща, където взел една от предишнитеси наложници като слугиня. Скоро по ъглите на къщата съпругата му започнала да намира разни магически предмети като змийски глави увити с косми от косата й. От тези чародейства жената се разболяла, а мъжът й се преместил в друга къща близо до дома на наложниците си. Десет дни по-късно съпругата му умряла, а бившият й благоверен си присвоил цялата й зестра, без да му мигне окото. Червени фенери край Белия Вардар Тук навлизаме в несъмнено най-пикантната част и с усмивка можем да установим, че нищо ново не сме открили през последните 700 години. Например някоя си влахиня Джола, проститутка в Охрид, прелъстила акрита (граничаря) Хрис и дотолкова му взела ума, че той зарязал семейството си в родния си град Костур и дошъл в Охрид да търси препитание, където заживял с проститутката. Идилията, несъмнено поръсена с пипера на секс, какъвто съпругата на Хрис и при най-добро желание не можела да предложи, приключила едва тогава, когато благоверната му половинка дошла в Охрид, хванала мъжа си за ухото и го повела към домашното огнище. Но това са дреболии на фона на другите документирани забавления на миряни и клирици в Охридската архиепископия. Пред архиепископа например били изправяни стари мъже, блудствали с моми, мъже, които спяли със стринка си, или с братовчедката на братовата си жена, или с балдъзата си, което вече доказва неоспоримо дълбоката древност на поговорката кой какво има в два броя щом има балдъза. Някой си монах Нифон от Гребена пък бил откровен хомосексуалист и с помрачен от мъжеловска ревност разсъдък извършил убийство. За друг достопочтен нежнокитник съобщил на Димитър Хоматиан епископът на Драч, който питал какво наказание да му наложи заради това, че уважил (не ще да се е минало само с един път) арабин. Други, като Николай Алмириот от Прилепско, вършели същите неща, но с представители на противополжния пол. Тъй като въпросният Николай бил заклет фен на аналния секс и понеже жена му твърдо се възпротивлявала на употребата на съседния на храма на Венера храм (съгласно изтънчения евфемизъм на маркиз дьо Сад), мъжът й я изтезавал сурово, за да получи разрешение да прикади тамяна си там (пак по дьо Сад). **************************************** Почти всички поместени тук сведения и истории за взети от книгата "История на Охридската архиепископия", том 1 (София 1924) на Иван Снегаров, който на свой ред е изследвал внимателно византийските източници от онази епоха. Когато преди време попаднах на тези страници от Снегаров, с прискърбие отновоконстатирах, че българската историческа наука за пореден път не си е свършила работата, залисана в стандартното предъвкване на сведения за походи, войни, въстания или в анемични опити за реинтерпретиране на известните факти. Не знам дали ще доживеем някога появата на комплексно социално-антропологично изследване със заглавие "Средновековният българин", в което да бъде събрано всичко, свързано със всекидневието на народа ни – болести, лечението им, храна, облекло, поверия, суеверия, представи, стереотипи, магии, семейни отношения, пороци, престъпления, разкаяния, разврат, секс и т.н Поздрави от ваш Спандю

Крайно време е да бъде разкрита истината за произхода на (пра)българите, която повече от век и половина вълнува родните историци. Търсенето обаче досега винаги е било в неправилна посока, заблудено поради идеологически и политически пристрастия. Славяни и хуни, сармати и тюрки, какви ли не племена са били посочвани за наши предци, а прародината ни е безогледно търкаляна насам-натам из обширни територии в Европа и Азия. Исторически и археологически сведения биват безразборно подбирани, манипулирани и укривани, за да се нагодят към някоя от битуващите теории, и хора без каквито и да било лингвистични познания смело се впускат в умопомрачителни етимологични разигравания и еквилибристики. Но към историята, както мъдро е казал един древен историк, трябва да се пристъпва без злост и пристрастие. С това намерение отварям тази тема, в която ще излагам необорими - макар и нелицеприятни за предубедените ираномани и тюркофили - доказателства за североафриканския произход на българите. Всеки, който има и най-бегла представа за прабългарите, е запознат с т. нар. "Анонимен хронограф от 354 г.", безценен паметник, обявяван от някои учени дори за най-ранното свидетелство, споменаващо българите. Колцина обаче - дори сред представителите на научната общност - са благоволили да споменат какво съобщава този текст за местата, където били заселени българите, непосредствено след упоменаването на техния прародител Ziezi? Но нека оставим самия текст да говори - той е по-красноречив от хилядите страници писания за българите на пристрастни наши учени и псевдоучени, изникнали напоследък като гъби след дъжд. Илюстрация от единствения ръкопис на "Анонимния хронограф", запазил сведението за българите (ръкописът е изготвен в началото на ХVІ в. в Нюрнберг, а понастоящем се съхранява в Австрийската национална библиотека) И така, ето какво е написано в този основополагащ за българската история текст: "Зиези, от когото са българите. Имената на техните области са: Египет; Етиопия, която е обърната към Индия; и другата Етиопия, откъдето тръгва Червената река, която е обърната на изток; Тебаида; Либия, която се простира чак до Кирена, която е Пентаполис; Мармарика; Сирта, Насцимения, Тавтамеите; Либия Лектимагна (т. е. от град Лептис Магна), която се простира до Малка Сирта; Нумидия, Масирис; [те живеят в Скитополис, който е в земята Салем Ханаан в областта Сихем при град Салем, където царува Мелхиседек, жрец на Всевишния;] (тази фраза е очевидна интерполация в текста) и Мавритания, която се простира чак до стълба на Херкулес (Гибралтарския пролив)". Защо ли това сведение за североафриканската прародина на българите се укрива, след като то намира блестящо потвърждение и в един домашен извор, а именно т. нар. "Български апокрифен летопис", представляващ едно от малкото оригинални исторически съчинения на средновековната българска литература? "И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар; той прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде велик презид от Дунава до морето, той създаде и Плиска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска зема, и бяха прочее преди това етиопци (и оубо бѣхоу прѣждє єθїопи)." И тъй, значи българите преди цар Испор (Аспарух) били етиопци. Тук мнозина ще скочат с аргумента, че, видите ли, името на самия Аспарух било иранско (а според тюркофилите дори тюркско?!). Ираноманите обичат да подхвърлят разни имена като Аспар, Аспург и пр., според тях несъмнено доказващи иранската същност на владетеля, смятан за основател на Дунавска България. Каква обаче е истината за тези имена? По-схватливите читатели вече са се досетили, че и тук пътищата водят към Северна Африка. Разбира се, тази информация е премълчана в изследванията на българоведите - те не пропускат да цитират името на аланина Аспар от V в. сл. Хр., но никога не споменават, че първият документиран в изворите носител на името Аспар е живял още през ІІ в. пр. Хр. в Северна Африка, а по народност е бил нумидиец, както изрично посочва прочутият римски историк Салустий ("Войната с Югурта", 108): "При Бокхус (царят на Мавритания) тогава (105 г. пр. Хр.) се намирал един нумидиец, по име Аспар (Aspar), който бил в много близки отношения с царя..." Споменавайки Аспар и мавъра Бокхус, веднага се сещаме за един друг Мавър, сподвижник на българския владетел и брат на Аспарух Кубер, обозначен в своя печат като "Мавър, патриций и архонт на сермесианите и българите". Фактът, че името Мавър обозначава североафрикански произход, вече бе установен в специална тема във форума, затова тук няма нужда да бъдат повтаряни аргументите за него. Печатът на Мавър Но нека се обърнем и към археологическите данни за българи в Северна Африка. Поколения български учени спорят за произхода на прословутия прабългарски знак IYI, привеждайки мними негови паралели из дебрите на Азия и Европа. Те обаче само откъслечно го наподобяват, за разлика от идентичния знак, отлично засвидетелстван в надписи и произведения на изобразителното изкуство в Северна Африка. Ще се огранича с две римски мозайки от територията на днешен Тунис. Първата, от кр. на ІІІ - нач. на ІV в., ни показва совата, очевидно символизираща българина като носител на висша мъдрост, а в двата края виждаме прабългарския символ. Над изображението четем стих, който ни разкрива цялостното значение на композицията: "Птици се пукат от завист, на совата хич не й пука." (Invidia rumpuntur aves neque noctua curat.) Без съмнение птиците олицетворяват народите, завиждащи на българското величие, които с безсилни крясъци се опитват да смутят совата, т. е. България, но тя невъзмутимо стои и гледа техния крах, съпровождащ славния й път във вековете като носител на култура и държавност. Тук някой ще каже: Добре, символът IYI е свързан със Северна Африка, но ние имаме и други държавни символи. Ще отговорим и на тези скептици със следващото изображение от мозайка, съчетаващо трите основни символа на българите - (1) вече споменатият IYI, (2) конската опашка (използвана от българите като знаме според отговорите на папа Николай до българите), и (3) лъвът, оцелял като наш символ през Първото и Второто българско царство, та чак до съвременната ни Република България.

Командният състав на легиона - I в. пр. н.е. - II в.. След близо половин век граждански войни Републиканският строй бил заменен от Принципат /монархия/. Цялата военна и административна власт била съсредоточена в ръцете на императора. Той назначавал легати /практика въведена от Цезар/ - legati legionis, които командвали непосредствено легионите: Легатите най-често били от съсловието на сенаторите. По-ниско във йерархията стояли военните префекти и трибуните. Префектите командвали кавалерийските подразделения /praefectus equitum/, флотата /praefecutus classis/ или били непосредствени помощници на легата /praefectus castrorum – префектът на лагера, на трето място в йерархията след легата, отговарящ за обоза, снабдяването с храна; и praefectus fabrum – командващ инжинерните подразделения и ковачите/. Висшето римското командване нямало тази строга йерархия, която съществува при съвременните армии – офицерските чинове имали не само военно, но и управленческо значение. Разграничаването им понякога е практически невъзможно. Военните трибуни /tribuni militares/ във всеки легион били 6. Назначавани били директно от императора или от губернатора на съответната провинция. Те командвали отделни отряди в рамките на легиона. Това били най-често млади аристократи, отнасящи се към конническото съсловие. Най-старшият сред тях по звание се казвал tribunus laticlavius и в йерархията на легиона стоял на второ място след легата. Tribuni laticlavii произхождали от семействата на сенаторите. Обикновено те нямали особен военен опит и бързо сменяли меча с тога, отдавайки предпочитание на политическата си кариера. Кариерата на петте други трибуна /tribuni angusticlavii/ се подчинявала на други правила. Били с военен опит. Те се занимавали с административна дейност и следили за изпълнението на повседневната дейност на войниците. От средата на втори век се разпространила практиката тези трибуни да бъдат назначавани за префекти на помощните пехотни и смесени кохорти. Трибуните и префектите носели доспехи от късноелинистически тип – бронята им имитирала идеалната мускулатура /такава броня понякога се нарича анатомическа/; имали и наколенници и шлем /също елинистически тип/. Имали също така меч, копие и кръгъл щит. Tribunus laticlavius носел бяла превръзка върху бронята, показваща, че е кандидат за сенатор. Другите 5 трибуна носели по-тесни лилави превръзки. Центурионите били непосредствените командващи на легионерите. Служили колкото и последните - 26 години. Назначавали се от губернаторите на провинциите, но това ставало обикновено с одобрението на легата и трибуните. Във всеки легион имало 60 центурии, разпределени в 10 кохорти. От втората половина на 1 в. първата кохорта на всеки легион била увеличена до близо 800 човека и реорганизирана в 5 центурии /така всяка центурия била с двоен състав/. Във всеки легион имало по 59 центуриона: Командирът на първата центурия /centuria prior/ командвал същевременно и цялата манипула и се наричал Primus pilus. Той бил с най-висок ранг измежду всички останали центуриони и имал право да участва на военния съвет и да изказва мнение. Другите 4 центуриона на I кохорта се казвали primi ordines и също участвали на военния съвет. В останалите кохорти командващите на първите 2 центурии се казвали съответно – pilus prior и pilus posterior, после следвали princes prior и princes posterior; hastatus prior и hastatus posterior. Най-низшият по звание бил decimus hastatus posterior – центурионът на десетата задна центурия на хастатите. Въпреки че след реформата на Марий различията между центуриите изчезнали, наименованията /principes, hastati/ се запазили. Йерархия на центурионите в един легион: Кохорта I. Primus pilus. Centurio I princeps prior. Centurio I hastatus prior. Centurio I princeps posterior. Centurio I hastatus posterior. Кохорта II. Centurio II pilus prior. Centurio II princeps prior. Centurio II hastatus prior. Centurio II pilus posterior. Centurio II princeps posterior. Centurio II hastatus posterior. ................................ Кохорта X. Centurio X pilus prior. Centurio X princeps prior. Centurio X hastatus prior. Centurio X pilus posterior. Centurio X princeps posterior. Centurio X hastatus posterior. Центурионите носели посребрена броня /lorica squamata/,на която били запоени наградите им /falerae/, и наколенници. Гребенът на шлема им бил закрепен напречно. Мечът носели отляво, а камата /pugio/ - отдясно. Също така отличителен техен белег била и лозовата палка /vitis/, с която наказвали легионерите за разни прегрешения. По-ниско от центурионите стояли много други длъжности, оформящи така нареченият младши команден състав или принципали /principales/, отличаващи се от обикновените легионери по това, че получавали по-високо заплащане и били освободени от повседневната лагерна работа. Към тях спадали помощникът на центуриона /optio/, тессерарият, знаконосците /aquilifer, signifer, imaginifer, vexillifer/, музикантите, адютантите /корникуларии/, фуражорите /фрументарии/, бенефициариите /отговарящи за сигурността и охраната на комуникациите/, писарите - librari /изготвящи докладите за Рим, ежедневни отчети за дейността на легиона, списъците с новобранците, личните дела на военнослужещите, отчетите за заплати, резултати от медицинските проверки и др./. Помощникът на центуриона се казвал optio. Основната му функция била да обучава войниците. В мирно време той отговарял за центурията и замествал центуриона, ако последният отсъствал. По-нисшестоящ от него бил тессерарият /tesserarius/, който отговарял за смяната на стражата и паролите. Към принципалите спадали и знаменосците на легиона. Императорският римски легион имал три типа знаци: Орел /aquila/, signum и vexillum. Пред тях се произнасяла клетвата към императора; тяхната загуба се считала за голям позор – подразделението е могло да бъде разформирано и дори подложено на децимация /убийство на всеки десети воин/. След реформата на Марий знакът на всички легиони станал сребърният орел. При Август сребърното изображение било заменено от златно. Птицата била изобразявана с венци на крилата и с вретеното и мълниите на Юпитер в лапите. Орелът се пазел от първата кохорта, под надзора на Primus pilus. В лагера за него било отделено помещение /sacellum/ до палатката на главнокомандващия. Мястото било свещено. Престъпник, потърсил убежище там бил неприкосновен. Signum бил знакът на манипулата или кохортата. Представлявал копие, на върха на който се намирали символът на подразделението /вълк, глиган, длан, венец и др./, наградите на подразделението /венци, фалери/; също така сребърен полумесец /служещ като амулет/. На сигнума били отбелязвани номерът на манипулата или кохортата. Знаците се използвали широко като средство за управление на войската. Чрез тях били предавани различни нареждания касаещи бойния ред, нападение, отстъпление, направа на лагер и т. н. Vexillum бил голямо квадратно платно, закрепено към копие. Обикновено това било знамето на кавалерийските турми, но понякога ставало символ и на отделни подразделения на ветерани, колонисти и др., с наименованието vexillatiores. Вексилумът в качесвото си на награда е могъл да бъде прикрепен и към знака на подразделението. Голям vexillum, червен на цвят се разполагал и пред палатката на пълководеца и служел за сигнал за бой. Всеки легион имал за емблема и портрета на императора /imago/, прикрепен заедно с орела на едно копие. Знаконосците на легиона се казвали съответно Aquilifer, Signifer, Vexillifer и Imaginifer. Тяхното задължение било да се грижат за знаците. Изображения на Signifer, Aquilifer и Vexillarius: Музикантите обикновено се разполагали в строя до знаменосците. В римската армия нямало ударни инструменти. Всички звукови сигнали се предавали с помощта на духови инструменти. Във всеки легион обикновено имало 37 тубицини, 35 корницини и по всяка вероятност също толкова буцинатори. Имената им: tubicines, cornicines и bucinatores идват от инструментите на които свирели. Тuba била дълга права метална тръба, помощта на която се давал главният сигнал за атака или оттегляне. Cornu била медна, извита тръба. С нейна помощ сигналите от тубата се предавали по подразделенията. Bucina – по-малък рог, с нея сигнализирали за смяната на караула и сутрешното ставане. Отличителна черта на знаменосците и музикантите било носенето на животинска кожа върху шлема и бронята. Източните легиони и преторианските кохорти използвали лъвски кожи, а северните легиони – мечи или вълчи кожи. Изображение на cornicen: По-ниско в йерархията от принципалите стояли т. нар. immunes. Това бил обслужващия персонал на легиона, оглавяван от префекта на занаятчиите /praefectus fabrum/. Те също били освободени от ежедневните наряди и други воински задължения. Във всеки легион имало по 620 иммуна. Тук спадали: ковачите, дърводелците, строителите /architecti/ - отговарящи за изграждането на обсадни съоръжения, балистариите /ballistarii/ - обслужващи катапултите и балистите, лекарите /medici ordinarii/, санитарите /capsarii/, ветеринарите и др. Римският легионер през I - II век Набор и обучение След реформата на Марий армията станала наемна. Легионната пехота се формирала само от римски граждани, докато помощните войски се състояли от жителите на покорените провинции. След гражданските войни през първи век преди новата ера на всички италийци, живеещи на юг от река По било дадено римско гражданство. Постепенно гражданските права започнали да се даряват на западните провинции /Испания, Южна Галия и т.н./. Наборът на войската бил вече на доброволен принцип и понеже интересът на римските граждани, желаещи да постъпят на служба не бил особено висок, властите скоро започнали да свикват под знамената жителите на по-романизираните региони /Далмация, Галия/. Така в началото на 2 в. император Адриан заповядал да се приемат в легионите и провинциалите, с което започнала варваризацията на армията. Изгодите от обогатяване по време на война привличали последните повече от римляните. Вероятно през 2 в. около 70% от легионерите били от западните провинции. Преди да стане легионер доброволецът трябвало да получи препоръка от някой чиновник или член на семейството, намиращ се вече в армията. С този документ доброволецът отивал при "наборната комисия" /probatio/, съставена от офицерите на легиона. Проверявали се не само физическите, но и личните качества на наборника. Подборът бил прецизен, защото мощта на легиона зависела от всеки един войник. Новобранецът /tiron/ трябвало да е с минимален ръст 1,75 см., да разполага с прилична външност и да е физически здрав. Любопитното е, че италийците не се отличавали с висок ръст /средният им ръст бил 165 см./, така че за тях изискванията имали по-особен характер. След преминалите изпитания новобранецът /най-често на възраст около 18 години/ произнасял клетва /sacramentum/. Тя се отличавала от съвременната с религиозното си значение - била нещо като мистическа връзка между новобранеца и императора. Например клетвата от времената на Калигула гласяла следното:"Кълнем се в името на Юпитер Пазител, божествения Цезар Август и святата дева на отечеството, че ще бъдем доброжелателни към Гай Цезар Август и цялото му семейство и ще смятаме за приятели тези, които той определи, а за врагове - онези, които той определи за такива. На тези, които съблюдават клетвата, нека им се случват хубави неща, а на клетвопрестъпниците - обратното! Ако съзнателно не сдържа клетвата си, сега или в бъдеще, нека Юпитер Всеблаг Всемогъщ, божественият Август и всички останали безсмъртни богове ме лишат от родина, от безопасност и от всяко щастие!" Пропусналите годишната клетва могли дори да бъдат наказани със смърт. След полагането на клетвата бъдещият войник се записвал в легиона. Тук го разпределяли в някоя центурия, а неговите лични данни се нанасяли в списъците на подразделението. След това започвал изнурителният етап на обучението. Висшето командване, а и императорът стриктно следяли за състоянието на легионите и качеството на обучението. Първоначално то не било системно, но от началото на 1в. станало задължителен елемент от живота на всеки войник. Докато новобранецът не опознаел дисциплината и начина на водене на бой той не бил допускан в строя. Новобранецът не носел колан и по това се отличавал от останалите войници. Три пъти месечно легионерите марширували по 30 км. Войниците били обучавани да пазят строя и да извършват най-различни тактически маневри. Именно благодарение на високата строева дисциплина римският легион оставал непобеден на протежението на толкова столетия. Разбира се докато войниците постигнат съвършенство се похабявали доста лозови пръчки. Легионерите били обучавани да маршируват в два различни ритъма. 'Военната крачка' позволявала да се преодолеят 30 км. за 5 часа по равен терен. 'Удължената крачка' позволявала да се преодоляват над 35 км. за същото време. Строевото обучение било допълвано от физически упражнения, включващи скокове, бягане, мятане на камъни, борба и плуване. Новобранците се обучавали и на езда. Главното ударение обаче се правило върху построяването на лагера. За тази цел новобранците правели учебни лагери два пъти на ден - сутрин и вечер. По-късно започвало и обучението с оръжие. Мечът и щитът за тренировки били дървени, но два път по-тежки от стандартните: Отработвали се удари както с меч, така и с щит. Основата цел при упражненията била при нанасянето на удара дясната незащитена страна на войника да не се изнася прекалено напред. Отработвало се и хвърлянето на пилума. Следващият етап от обучението на новака се наричал аrmatura. Той получавал меч, един или няколко пилума. Провеждали се двубои между легионерите, като остриетата на мечовете били прикрити с дървени калъфи. Широко се използвал принципа за награда на победителя с двойна порция, а победеният получавал за храна овес вместо зърно. Иосиф Флавий описва упражненията като "безкръвни сражения или кървави тренировки". След завършването на този етап войниците се разделяли със статуса на новобранци и се вливали в състава на легиона. Въпреки това през останалия си период на военна служба ги чакали все същите упражнения. Кавалеристите се упражнявали в скокове с препятствия и атака срещу пехотата. Практиката по обучение била дотолкова характерна черта в римската армия, че дори Сенека отбелязал: "Войниците в мирно време отиват на поход, макар и не срещу враг, насипват валове, изтощават се с ненужна работа, за да им стигнат сили за необходимата...." Снаряжение След реформата на Марий различията във въоръжението между легионерите изчезнали. Към началото на 1 в. на територията на Империята се появили първите държавни фабрики за производство на оръжие и брони за армията. Строго еднообразие в произвежданата от тях продукция естествено не съществувало. Защитното снаряжение /arma/ на легионера се състояло от шлем, броня и щит. Шлем /gallea/ В навечерието на Империята, а и до края на управлението на Август, се използвал типичният за републиканския период шлем "Montefortino". Много наподобявал келтските шлемове. Той бил бронзов, с набузници, но задната козирка, защитаваща врата липсвала. На върха му ималo характерен шип, на който се крепял гребенът: От началото на 1 в., с появата на първите държавни оръжейници в Галия, започнало производството на два нови типа шлемове /под влияние на местните традиции/. Единият бил железен и се казвал Port /по мястото в Швейцария, където е открит/: Другият се наричал Coolus – кръгъл бронзов шлем със задна козирка. Този шлем се е използвал приблизително до средата на 1 в. в множество модификации, обозначени условно от съвременните изследователи с букви от латинската азбука. Най-разпространени били типове C и E. През 1 в. еволюцията на римския шлем се характеризирала с постепенно увеличаване на задната козирка. Появила се и козирка на челния дял на шлема, предпазваща лицето от низходящ удар. Към втората четвърт на 1 в. се появили и защитните надушни дъги. Понеже налице е явно келтско влияние върху направата на шлемове, затова те са наречени Императорско-галски тип. Характерното за тях е релефното изображение на вежда на фронталната част на шлема: Най-популярен e бил тип G, иначе вариациите са от А до I. Тип А - шлем непосредствено взаимстван от келтите още по време на цезаровите войни в Галия. Бил бронзов или железен, започнал да се произвежда през последната четвърт на 1 в. пр. н. е: Тип С, от първата четвърт на 1 в. /без надушни дъги и с малка задна козирка/: Тип G - най-разпространената модификация от средата на 1 век /с надушни дъги и по-масивна задна козирка/: Тип I - края на 1 -началото на 2 век: За закрепването на гребена в шлема били направени два отвора. Гребенът, направен от пера или косми, бил закрепен на специални държатели. Гребенът най-често се е носел на парад. Гребените на центурионите били закрепени напречно: Към средата на 1 в. се появява и другият характерен тип римски шлем - Императорско-Италийски /произвеждан от италийските оръжейници/. Подобен е на галския, но е без характерната за последния 'вежда' на фронталната част. Италийският тип сe е използвал широко през 2 в. до средата на 3 в. Тип В /появил се към 30-те години на 1 век/: Тип D /най-често използван към 100г./: Тип G, 2 в., открит в Хеброн /Израел/: Тип Н - с масивна задна и предна козирка, от края на 2 в. - началото на 3 в., е един от последните разновидности на Италийския тип/: Броня /Lorica/ Наричала се така, заради кожените ремъци /lorum/ от които някога е била съставена. При легионерите съществувала модата да покриват бронята си с оловни орнаменти, които й придавали по-помпозен вид. Римските войници използвали няколко вида броня: Lorica squamata /люспеста броня/ - кожената й основа била покрита с редове метални люспи. Широкото й използване придобило популярност при династията на Северите /в края на 2в./, вероятно във връзка с варваризирането на армията. Тя била тежка, трудна за поддържане и неудобна за носене. Сковавала много движенията на войника, но го защитавала надеждно от рани: Този тип бил разпространен повече сред центурионите, знаменосците и кавалеристите. През I век легионерите продължавали да носят lorica hamata. Състояла се от навързани метални нишки. Тя била с къси ръкави и не сковавала движенията на легионера. Ефективно защитавала от наранявания, но била трудна за поддръжка. тежестта й също не била за пренебрегване - 8-10кг. В началото на 1в се появяват нараменниците, осигуряващи двойна защита на рамото. Те били особено популярни при кавалеристите. Олекотената /5-6 кг./ и по-къса lorica hamata широко се използвала от помощните и смесените части /auxilia/, а също така и в източните легиони. Тя останала в обръщение до самия край на империята: От началото на 20-те години галските оръжейници преминават към производството на нов тип броня - lorica segmentata. Състояла се от железни пластини, скрепени помежду си със медни и кожени свръзки. Била по-лека от lorica hamata и осигурявала по-голяма подвижност и защита на войника /при удар не се впивала в тялото, поради по-голямата си еластичност/: Били познати няколко подтипа на тази броня: Corbridge A и B. Това били най-ранните варианти. Трудни за поддържане, поради големия брой детайли /около 40/, влизащи в състава им. Сегментите се закрепвали помежду си посредством ремъци и закопчалки или кукички с примки. Схема на Corbridge A: През 2 век се наблюдава тенденция към опростяване на детайлите на бронята. Сегментите стават по-малко на брой, но по-масивни, както е при тип Newstead: Tя се появява в края на 1 в. и се ползва до средата на 3 в. Тя е най-опростената и най-лесната за производство разновидност, по-малко компоненти /редукция на напречните пластини от 8 до 6/. Максимално опростени са и детайлите, защитаващи рамото - шестте малки и отделни раменни пластини са заменени от една масивна раменна такава, и 5 по-малки, разполагащи се над нея. Те са свързани помежду си с примки, гарантиращи по-голяма устойчивост, но и сковаващи до известна степен движенията на легионера. Това била финалната разновидност на lorica segmentata. В началото на 3 в. отново започва масовото използване на lorica hamata и lorica squamata. Arm manica - в края на първи век се появява броня, защитаваща дясната ръка на легионера, изложена на риск при мятането на пилума или мушкането с гладиуса. Тя се състояла от съчленени върху кожена основа метални пластини, прикрепени с ремъци към ръката: Вероятно била заимствана от гладиаторите. Щит /scutum/ В края на 1 в. пр. н.е той бил елипсовиден и извит, отлично прикриващ воина. За направата му били използвани брезови или тополови дъски, разположени в три слоя, отгоре покрити с волска кожа. Вътрешният слой бил перпендикулярен на външния, което придавало по-голяма здравина на щита: Щитът бил с размери 1,25 на 0,8м. Тежал от 5 до 7 кг. В средата на щита била разположена желязна изпъкналост - umbo. От вътрешната страна на щита имало вдлъбнатина, където се съхранявали личните записи на легионера – име, номерът на легиона. Краищата на щита били облицовани с медни или железни листове. На лицевата част на щита обикновено било изобразявано някакво животно или митична фигура - талисман, предназначен да предпази владетеля му. По време на поход, за да се защити от влага, щитът бил държан в кожен калъф. Щитът се използвал не само като прикритие от удари, но и за нанасянето на такива. При обучението легионерите се тренирали да нанасят удари с желязната изпъкналост /umbo/, а също и с ръбовете на щита –за да извадят противника от равновесие. В началото на 1 в. формата на щита се променя – от овална в правоъгълна, със заоблени ъгли. По-късно /към последната четвърт на 1 в./ ъглите стават правоъгълни. Един от последните модели на скутум, намерен край Дура Европос /Месопотамия/ - средата на 3 в. В началото на 3 в., във връзка с все по-голямото варваризиране на армията и щитовете на легионерите стават овални и плоски. Меч /gladius/Мечът, използван от римляните е взаимстван от малко по-дългия gladius hispaniensis - след края на Втората Пуническа война. Той бил железен със скъсяващо се към върха 50-60 см. острие. Тактиката на римляните се състояла в това да мушкат врага под прикритието на големите си щитове. В началото на 1 в. гладиусът претърпял някои изменения – дължината му намаляла от 55 до 45 см. Острието му от постепенно стесняващо се, се видоизменило в такова с паралелни краища, а заострената част станала по-къса: Познати са няколко разновидности на гладиуса, означени според местата на намирането им: Различавали се по дължината си и дължината на върха. Най-дълъг бил тип "Маinz" /55 см./ с тегло 1,5 кг., а върхът му бил дълъг от 6,25 до 7,5 см. Тип "Fulham" бил с по-тънко острие, а скъсяващата се част била по-дълга. Тип Pompeii /от втората половина на I в./ бил 45 см, върхът му бил най-къс - 5 см., а самият меч тежал около 1 кг. Съвременна реконструкция на различните типове гладиуси: През лявото си рамо легионерите носели превръзка – balteus на която били закрепени ножниците. Така мечът се разполагал отдясно и войникът можел да го извади, без да променя положението на щита: В началото на 1в. легионерите още използвали камата /pugio/. Тя била носена на колана – cingulum от лявата страна. През 2 в., съдейки по барелефите от колоната на Траян тя вече не била в употреба сред легионерите, а само сред офицерите. Копие /pilum/ Pilum: дължина дo 2 м., тегло - 2-3 кг. Това интересно оръжие вероятно дължи произхода си на самнитите - основните римски противници в Южна Италия. При направата му върхът на копието се калявал, а дръжката нарочно била изготвяна от по-мек метал. Тактиката на римляните била при хвърляне да се пробие щитът на неприятеля. Тогава мекият метал се изкривявал, копието засядало и лишавало врага от възможност за маневриране. Най-често последният захвърлял щита си и оставал неприкрит пред приближаващите римляни. Пилумите през 1 в. са два – по-лек /за мятане на по-дълга дистанция/ и по-тежък. След 80-те години започва използването само на тежки пилуми. Пилуми / този долу вляво е най-тежък/: Облекло Облеклото на легионера се е състояло от вълнена дреха /tunica/ с къси ръкави, върху която се носела бронята: Цветът на туниката е изобразяван най-често като червен, но заради скъпата боя само преторианските туники били най-вероятно боядисани в червено. Над туниката римляните обикновено слагали кожена дреха - subarmаlis, предпазваща тялото на боеца от доспеха: Римските войници носели плащ /sagum/: a по-късно, за защита от студа и дъжда било използвани наметало /paenula/ с качулка: Paenula На шията слагали шал или кърпа /focale/, за да не я нарани доспехът. Военният плащ на пълководеца /paludamentum/ бил пурпурен със златна бродерия: Панталоните /braccae/ били заимствани от галите. Носели били предимно от северните легиони и стигали до подбедрицата: Иначе за защита от студа обвивали краката с превръзки /fasciae/. Обувките се казвали калиги /caligae/ - това били невисоки завръзващи се полуботуши, оставящи пръстите свободни. Личен багаж След реформата на Марий обозът бил значително съкратен за сметка на увеличаване на товара, носен от всеки легионер. Той носел вече не само оръжието си, но и строго определен набор от предмети. Така тежестта на товара, пренасян от всеки войник била около 23 килограма. Така натоварените легионери получили саркастичния прякор "mulus Marianus" - мулетата на Марий. Но съкращавайки обоза, Марий направил армията по-маневрена. Товарът /sarcinae/ бил пренасян на дървен прът /furca/. Основният инвентар на всеки легионер бил: плащът /sagum/, лични вещи - сложени в кожен чувал, брадва /dolabra/, въжета, кошница: Войниците носели и тридневен хранителен запас /cibaria/ - несмляно зърно, съдове за варене на храна /vasa/, колове /vallus/ за укрепване на лагера, сърпове и др. В манерките, за по-добро утоляване на жаждата сипвали т. нар. posca - смес от вода и оцет. Шестът с екипировката бил носен в лявата ръка. С дясната ръка легионерът носел пилумите. На рамото бил закачен щитът, покрит с кожен калъф: Според съвременните изчисления и експериментални възстановки легионерът е влачил на плещите си тези предмети в килограми: ленена туника - 0, 55 кг вълнена туника - 1, 1 кг калиги - 1, 3 кг броня - 8, 3 кг 2 колана (цингулум) - 1, 2 кг меч с кания - 2, 2 кг кама /пугио/ с кания - 1, 1 кг шлем с пера - 2, 1 кг щит - 9, 65 кг пилум - 1, 9 кг --------------------------------------------------- Приблизително 29, 4 кг Освен тежестта на допълнителен багаж (sacrina), който носил всеки войник била около 18, 4 кг. В него влизали: калъф за щит - 1, 85 кг манерка с вода или винен оцет около 1, 3 л вместимост - 2, 55 кг бронзово котле - 0, 85 - 1, 65 кг бронзов черпак - 0, 65 кг кожена чанта с дребни предмети (лъжица, нож, чукче, колани, лампа, личен багаж) - 3 кг плащ, шал, панталони, резервна туника - 3, 9 кг и furca: дървената пръчка, на която била закачената sacrina - 1, 9 кг. Общо: облекло, оръжие, снаряжение - 29, 4 кг походен багаж - 18, 4 кг ----------------------------------------------------- - 47, 9 кг По-тежките предмети били превозвани от обоза /impedimenta/. Те били натоварени на мулета и коне. Отговаряли за обоза служители - calones. В обоза били включени резервно оръжие, хранителни припаси, палатки /papilio/, обсадни машини /те се пренасяли в разглобен вид върху мулетата/. Преди битката обозът бил поместван в лагера, под охраната на няколко подразделения.

Военна дисциплина, наказания и награди Нито една друга антична армия нямала такава строга дисциплина. Основният й императив бил безусловното изпълнение на заповедите. Поддържането на строг ред било възможно благодарение на заетостта на войниците дори и в мирно време. Те строяли пътища, акведукти, градове, допринасяйки за романизацията на провинциите повече от която и да е било административна институция. Военните закони наказвали със смърт не само за дезертьорство и изоставяне на строя по време на бой, но и за напускането на поста, загуба на оръжието, кражба и лъжесвидетелстване. Ако провинението било извършено от цялата манипула или легиона, можело да се прибегне и до най-тежкото и позорно наказание - децимацията. По жребий бивал екзекутиран всеки десети войник. По-незначитените провинения санкционирали с понижение в званието, намаляване на заплатата, тежък физически труд, телесни наказания. Поощренията също били разнообразни - похвала, повишаване в чина, увеличаване на възнаграждението и дела при раздялата на трофеите, освобождаване от лагерна служба. Заслужилият войник бил награждаван и със златни или сребърни гривни /armillae/. Съществували и специфични награди за различните родове войски - верижки /torques/ за конниците и златни или сребърни фалери с изображение на боговете или императора /за пехотинците/ носени върху бронята: Трибуните и центурионите били награждавани с копие без острие /hasta pura/ и личен вексилум. Висшата награда за проявената доблест бил венецът /corona/. Corona obsidionalis - направена от трева и дарявана на генерала, който се е притекъл на помощ на обсадения гарнизон и е разкъсал вражеската обсада. Corona civica - направена най-често от дъбови листа - давала се за спасяване на гражданин /войник/. Corona navalis - златна корона, давана на първия стъпил на вражески кораб. Corona muralis - златна корона, давана на първия легионер, качил се на неприятелската стена. Corona vallaris или castrensis - златна корона, давана на първия, стъпил на неприятелския вал. Най-почетният бил лавровият венец - знакът на триумфатора - corona triumphalis: Наградите се раздавали на войниците пред цялата войска. В чест на пълководеца извоювал победа срещу по-маловажен противник /роби, пирати, бунтовни племена/, без особена опасност за държавата или армията, на победителя могла да бъде присъдена овация, понякога съпровождана с благодарствен молебен в храмовете /supplicatio/. Но висшата награда за всеки военачалник се явявал триумфът - тържественото шествие в Рим. Триумфът се присъждал, когато била спечелена категорична кръвопролитна победа, в следствие на която врагът бил напълно унищожен или подчинен и били завоювани нови територии. Правото да бъде триумфатор имал само носителят на върховна военна власт /imperium/. Затова през 1-2 в. триумфите били празнувани от императорите, които били и върховни главнокомандващи, а победоносните им пълководци получавали триумфални отличия. По традиция до деня на триумфа пълководецът оставал извън градските стени. В уречения ден той, съпроводен от тържествено шествие навлизал през триумфалната порта по посока на Капитолия: Улиците били украсявани с венци, а храмовете - отворени. Зрителите приветствали победителя с викове, а войниците пеели песни. Шествието било оглавявано от висшите магистрати и сенаторите, следвали музикантите, след тях карали трофеите, плячката и картини на покорените градове и народи. След това минавали жреците, водещи бели бикове за жертвоприношението и по-знатните военопленници. Триумфаторът, съпровождан от ликтори, музиканти и певци, стоял в златна колесница, теглена от четири бели коня. Облечен бил в пурпурна туника /tunica palmata/ и пурпурна, украсена със златни звезди тога /toga picta/. В ръцете си държал скиптър от слонова кост, със златен орел на върха и лаврово клонче. Отзад в колесницата стоял роб, който придържайки лавровия венец над главата на победителя му нашепвал - "Memento mori" /Помни че си смъртен/. Шествието завършвали войниците с лаврови отличия и всички наградни знаци по тях, които викали "Io triumphe" или пеели песни, понякога и с доста нецензурно съдържание по адрес на победителя. Например на галския триумф на Цезар войниците подвиквали - "Римляни, крийте жените си - водим у дома плешивия развратник". Достигайки храма на Юпитер пълководецът поставял трофеите при статуята на бога, произнасял благодарствена молитва, извършвал жертвоприношение и раздавал награди на войниците. Следвало пиршество. През периода на Републиката пленените военачалници или царе често били екзекутирани, но императорският Рим изоставил тази традиция и им дарявал помилване. В чест на победоносния пълководец били издигани паметници /tropaea/, първоначално от претопеното вражеско оръжие, а после от мрамор или мед. Строени били колони и триумфални арки: Заплата и хранителен режим За службата си в армията легионерът редовно получавал заплата /stipendium/. За първи път заплатата била установена от Цезар /226 денария/, тъй като допреди него нямало определена фиксирана сума на възнагражденията. След 150 години Домициан отново я увеличил. А след още сто години заплатата пак била повишена. Центурионите получавали два пъти повече от легионерите, като заплатите били изплащани на всеки 4 месеца. Пехотинците от помощните войски получавали три пъти по-малко от легионера, а кавалеристът - 2 пъти по-малко. Големи възнаграждения и подаръци /donatives/ се давали на войниците след победи или при възкачването на престола на нов император /затова през трети век честата смяна на властта станала доходен бизнес/. Това правело службата в легиона доста привлекателна. Войниците трябвало сами да си плащат за прехраната, облеклото, оръжието /с намаления естествено/. Освен това трябвало да заделят пари и за "новогодишния обяд" на трибуните и центурионите, а също и за "погребалния фонд". Част от парите неизбежно отивала за рушвети. Нито един император не могъл да премахне "традицията" да се плаща на центуриона за предоставяне на отпуска. Отдавайки "на кесаревото на кесаря" на бойното поле, центурионът си взимал "центурионовото" в лагера. Половината от всяко възнаграждение се съхранявало до деня на отставката на войника. За съхранението му отговаряли знаменосците. За храна войниците получавали месечно зърно и сол. Зърното се смилало с ръчни мелници и от тестото се изпичал хляб. Само служещите във флотата получавали хляба опечен /на кораба паленето на огън било опасна работа/. Месото играело второстепенна работа. Зеленчуците, плодовете и другите храни се давали само при недостиг на зърно. Провинциите били длъжни да предоставят храни и пари за издържане на гарнизоните. При поход провинциите предварително се запасявали провизиите. Главният интендант на войската бил квесторът /quaestor/, отговарящ за стопанството и касата на войската. Той командвал ковчежниците и писарите. Култове Религията и култовете оказвали силно влияние върху живота на древните, особено върху военните. Като всеки римски гражданин и те почитали Юпитер, Юнона и Минерва. Обект на поклонение били и орлите на легионите. Оттук водят началото си и почестите, оказвани на знамената във всички армии по света. Напълно естествен за войниците бил и култът към императора, който бил не само върховен главнокомандващ, но и върховен жрец /Pontifex Maximus/. Рожденият ден и победите на императора се почитали винаги. От 14 г. била създадена жреческа колегия за почитане на обожествения Август. Жреческите колегии се деляли на различни "подразделения". Понтифиците отговаряли за жертвоприношенията и следяли за правилността на изпълняваните ритуали. Авгурите, харуспиците и сибилините тълкували предзнаменованията. Освен традиционните жречески съсловия възниквали и други. Римляните се отличавали с търпимост по отношение на другите религии и в Римския пантеон прониквали доста божества /особено от Мала Азия и Египет/. Някои от иноземните култове се разпространили по цялата империя /култът към Кибела, Изида, Митра/. Освен традиционните богове всеки войник си имал бог-покровител. Изборът бил практически безкраен /от общоприетите до местните божества/. Най-голямо разпространение получил култът към сирийския бог Митра /аналог на Юпитер Долихен/, символът на който бил Слънцето. Култът към Sol Invictus /непобедимото Слънце/ бил изповядван и от императорите, които се отъждествявали с него: Голяма роля играели и различните суеверия, страхът от магия, уроки и поражение били в ежедневието на войниците. За предотвратяването им последните носели амулети. За благодарност към боговете били издигани паметници на мястото на битката, извършвали се жертвоприношения, част от плячката се посвещавала на храмовете. Птиците се считали за вестители на боговете, затова по поведението им често се правели предсказания /този ритуал бил взаимстван от етруските/. С това се занимавали авгурите: Те наблюдавали за височината на полета и по него определяли дали поличбите са благоприятни. Също така се грижели и за свещените кокошки. Това бил интересен обичай: преди битка се пускали кокошки да кълват просо; ако кокошките кълвяли настървено - победата била сигурна; ако пък отказвали да ядат - нещата отивали на зле. Колегията на харуспиците пък гадаела по вътрешностите на жертвеното животно. Особено бил важен черният дроб. Ако последният бил засегнат от някаква болест - поличбите били лоши. В зависимост от това в коя област на черния дроб се наблюдавала аномалия, се правело съответното предсказание. Срокът на служба Veterani били войниците, които след изтичането на срока на службата оставали във своя легион. Първоначално легионерът служил 16 години. След това за четири години минавал в разред ветеран. До окочателното уволняване ветераните влизали в състава на самостоятелни отряди със собствени знамена /оттам и наименованията - vexillarii, vexilla veteranorum/. При необходимост те били длъжни да участват във военни действия. Стремейки се да съкрати разходите за уволняване на войниците, Август увеличил срока на служба до 20 години плюс 5 години като ветеран. За войниците от помощните войски срокът на служба достигал до 30 години. След завършването на службата си, ветеранът излизал в пълна оставка /missio honesta/. Отслужилите войници /emeritus/ бил заселвани в колонии. Ветераните се ползвали с редица привилегии. Те били освободени от някои данъци, имали редица облаги при започването на търговска дейност например. Помощните войници получавали и римско гражданство. Официално нито легионерите, нито оксилариите не могли да се женят легално. Постъпването в легиона се считало за форма на развод. Фактически обаче войниците сключвали бракове, от юридическа точка незаконни, но властите се съобразявали с това. Така че войникът можел спокойно да остави на жена си имуществото, дори и само със устно заявление. Статусът на децата бил обаче проблемен. Ако легионерът се женел за неримлянка, децата му също не получавали римско гражданство. Синовете на легионера ставали римски граждани само ако постъпели на служба в легиона. През 197 г. император Септимий Север легализирал браковете на войниците. При оставката си войникът получавал документ /diploma/ - две съединени бронзови плочки с имената на командира, подразделението и свидетелите на прощалната церемония: Ветеранът получавал и солидно възнаграждение /praemia militiae/. През първи век паричните суми били заменени от раздаване на земя, като войниците избирали в коя провинция да се заселят. Много често войниците, служили в един легион, се заселвали в една колония /обикновено на територията на която служили/. Това било оптимално решение за властите, защото при нужда жителите на колониите могли да подсилят местните войски. Разположението на войските Общата численост на армията била недостатъчна за отбраната на обширните граници на империята. Затова от първостепенна важност било разпределението на силите. Още при Юлий Цезар /46-44г. ВС/ легионите били изведени от Италия и разположени на "горещите точки" - където съществувала опасност от вражеско нахлуване. На най-застрашените от нашествие територии Рим разполагал конни отряди от наемници и оксиларии. Легионите съставлявали стратегическия резерв и се намесвали само в краен случай. Разположението на легионите при имп. Тиберий: През 1 в. основното внимание на императорите било приковано към Рейн, където били съсредоточени около 100 000 войници в това число и 8 легиона. През последвалите 2 века проблемните региони променяли локализацията си. При император Траян /98 - 117г./ стратегическото значение на тази граница постепенно отслабнало и там се намирали едва 45 000 войници. Центърът на тежестта се преместил по поречието на Дунав, във връзка с водените там Дакийски войни: През 107 година там се намирали приблизително 111 000 войници. Пет легиона се намирали в Мизия, три - в Дакия, 4 - в Панония. Срещу партите в Сирия били съсредоточени 3 легиона /+ още два формирани при управлението на Флавиите/. След завладяването на Арабия /106г./ един легион бил изпратен и в тази провинция. В провинции като Испания, Северна Африка и Египет, сравнително отдавна присъединени към империята легионите били с непълен състав. От "второстепенните" региони изключение правела Британия. Там били разположени три от петте легиона, участвали в завладяването на острова. Британците били покорени сравнително скоро и там от време на време избухвали въстания. В Галия /откакто тя получила статут на провинция през 16г. ВС/ при необходимост пращали испански или германски легиони. Формиране и разформиране на легиони След победата си над Марк Антоний, Август съкратил драстично броя на легионите от 60 на 18. Но кампанията му по разширяването на империята до естествените речни граници /Рейн и Дунав/ наложила увеличаването на числото на легионите до 28. През 9 г. три римски легиона /LEG XVII, LEG XVIII и LEG XIX/ били унищожени в Тевтобургската гора и така броя им към края на управлението на Август достигнал 25. При Калигула били създадени два легиона - LEG XV PRIMIGENIA и LEG XXII PRIMIGENIA /посредством разделянето на две на съществуващи легиони/. Броят на регулярните части станал 27. В края на управлението си Нерон набрал още два легиона /LEG I ITALICA и LEG I ADIUTRIX/, формирани от моряци, а Галба създал Legio VII Gemina. Така количеството на легионите достигнало 30. След гражданските войни през 69г. и бунта на батавите Веспасиан разформирал четири германски легиона / Legio IIII Macedonica, Legio I Germanica, Legio XV Primigenia и Legio XVI Gallica/ и на тяхно място създал три /Legio IIII Flavia Felix, Legio XVI Flavia Firma и Legio II Aduitrix/. По времето на Домициан през 82 г. бил създаден Legio I Minervia, формиран в Кападокия. В резултат на дакийските войни, които водил императорът, през 86 г. Legio V Alaudae бил унищожен, а през 92 г. съдбата му последвал и Legio XXI Rapax. За продължението на дакийската си кампания, Траян формирал Legio II Traiana Fortis и Legio XXX Ulpia Victrix. Броят на легионите отново достигнал 30. При въстанието на Бар Кохба през 132 г. били унищожени Legio XXII Deiotariana и Legio IX Hispana. Марк Аврелий през 165 г. набрал два Италийски легиона /Legio III Concors Italica и Legio II Italica Pia/, за да се справи с квадите и маркоманите /така легионите отново станали 30/. През 197 г. Септимий Север формирал три Партски легиона /Legio I Parthica, Legio II Parthica и Legio III Parthica/ при завладяването на Месопотамия. Общото количество легиони в Империята достигнало 33 и се запазило до началото на управлението на император Диоклециан. Дислокация на римските легиони през 2 - началото на 3 век: (1) VI Valeria Victrix: Eburacum, Britannia (2) XX Valeria Victrix: Deva, Britannia (3) II Augusta: Isca, Britannia (4) XXX Ulpia: Castra Vetera, Germania inferior (5) I Minerva: Bonna, Germania inferior (6) XXII Primigenia: Mogontiacum, Germania Superior (7) VIII Augusta: Argentoratum, Germania Superior (8) III Italica: Regina Castra, Raetia (9) II Italica: Lauriacum, Noricum (10) X Gemina: Vindobona, Pannonia Superior (11) XIV Gemina: Carnuntum, Pannonia Superior (12) I and II Adiutrix: Brigetio and Aquincum, Pannonia inferior (13) IV Flavia and VII Cladia: Viminacium, Moesia Superior (14) V Macedonica: Potaissa, Dacia (15) XIII Gemina: Apulum, Dacia (16) I Italica: Oescus Moesia inferior (17) XI Claudia: Durostorum, Moesia inferior (18) XV Apollinaris: Satala, Cappadocia (19) XII Fulmiata: Metilene, Cappadocia (20) I Parthica: Singara, Mesopotamia (21) II Parthica: Mesopotamia (22) III Parthica: Rhesaena, Mesopotamia (23) IV Scythica: Zeugma, Syria Propper (24) XVI Flavia Firma: Syria Propper (25) III Gallica: Phoenicia (26) X Fretensis: Jerusalem, Palestina (27) VI Ferrata: Raphanea, Palestina (28) III Cyrenaica: Petra, Arabia (29) II Traiana: Alexandria, Egypt (30) III Augusta: Lambaesis, Africa (31) VII Gemina: Leon, Hispania Пълен списък на римски легиони от ранноимперския период до 3-ти век, годината на създаването им, техния символ, и базирането им LEG I ADIUTRIX формиран от моряци по времето на Нерон през 68 AD. Символи: Козирог, Пегас. (Brigetio, Pannonia Inferior) LEG I GERMANICA формиран през 48 BC от Цезар (Испания, по-късно Cologne, Germania Inferior). Символ: Бик. Разформиран от Веспасиан след бунта на батавите през 69 AD, като негови части влизат в състава на Legio VII Gemina. LEG I MINERVIA формиран от Домициан през 83 AD за войната с даките. Посветен на Минерва. Символи: Минерва, овен. (Bonna, Germania Inferior) LEG I ITALICA формиран от Нерон през 66/67 AD, Символи: Глиган, бик. (Novae, Moesia Inferior) LEG I PARTHICA формиран през 197 AD от Септимий Север за война с партите. Символ: Кентавър. (Singara, Moesopotamia) LEG II ADIUTRIX формиран от Веспасиан през 70 AD от моряци. Символи: Глиган, Пегас. (Aquincum, Pannonia Inferior) LEG II AUGUSTA формиран от Август 43 BC(?). Символ Козирог, Пегас. (Isca, Britannia) LEG II ITALICA PIA формиран от Марк Аврелий през 165 AD. Символи: Капитолийската вълчица, козирог. (Lauriacum) LEG II Parthica формиран от Септимий Север през 197 AD. Символ: Кентавър. (Alba до Рим) Участвал в походите срещу партите при Север, Каракалла и Юлиан. LEG II TRAIANA FORTIS формиран през 105 AD от Марк Улпий Траян за войната с даките. Символ: Херкулес. След края на войната прехвърлен в (Alexandria, Aegyptus) LEG III AUGUSTA формиран през 43 BC от Август. Символ: Пегас. (Lambaesis, Africa) LEG III CYRENAICA формиран през 36 BC от Марк Антоний. (Nicopolis, Aegyptus; след 106 AD Bostra, Arabia Felix) LEG III CONCORS ITALICA формиран от Марк Аврелий през 165 AD за войната му с квадите и маркоманите. Символ: Щъркел. (Castra Regina, Raetia) LEG III GALLICA формиран от Цезар през 49 BC Символи: Бик, телец. (Raphanea, Syria) LEG III PARTHICA формиран от Септимий Север през 197 AD. Символ: Бик. (Rhesaena, Mesopotamia) LEG IV MACEDONICA формиран от Брут през 48 BC. Символи: Бик, Козирог. Първоначално разположен в Mogontiacum, Germania superior. Реоформен от Веспасиан след въстанието на батавите през 70 AD в LEG IIII FLAVIA FELIX. Символ: Лъв. Пренасочен в Singidunum, Moesia Superior. LEG IV Scythica формиран от Марк Антоний през 42 BC за война срещу партите. Символ: Козирог. (След 30 BC - в Moesia, след 62 AD - Zeugma, Syria) LEG V ALAUDAE формиран от Цезар през 52 BC. Символ: Жерав, слон. (Vetera, Germania Inferior). Според едни източници след бунта на батавите през 70 г. е бил разформиран от Веспасиан, а според други - бил унищожен през 86 г. в Дакия. LEG V MACEDONICA формиран през 43 BC вероятно от Август. Символ: Бик. (Oescus, Moesia, след това Potaissa, Dacia, aслед 274 г. отново в Oescus) LEG VI FERRATA формиран от Цезар през 52 BC. Символи: Бик, Капитолийска вълчица. Сведения за него имаме до управлението на император Филип Арабина /средата на 3 век/. (Raphanea, Syria) LEG VI VALERIA VICTRIX формиран от Август през 40/41 BC. Символ: Бик. (Испания, а след 119 AD - Eburacum, Britannia). Другото му име е Hispaniensis. LEG VII CLAUDIA формиран от Цезар през 58 BC. Първоначално носел името Paterna или Macedonica. Символ: Бик. (Viminacium, Moesia Superior). Пълно название Claudia Pia Fidelis. LEG VII GEMINA Felix формиран от Галба през 68 AD. След 70 г. в състава му влизат части от разформирания LEG I GERMANICA. (Leon, Hispania) LEG VIII AUGUSTA формиран от Цезар през 59 BC. Символ: Бик. (Argentorate, Germania Superior). Нарича се още Gallica. LEG IX HISPANA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Бик.(Pannonia, след 43 AD Eburacum, Britain, след 120 AD заминава на изток). Вероятно унищожен в по време на въстанието на Бар Кохба /135 AD./ или по време на управлението на Марк Аврелий /160 AD./ LEG X GEMINA формиран от Цезар през 59 BC под името Legio X Equestris. Получил наименованието си по времето на Август от сливането на два легиона /след битката при Акциум/. Символ: Бик.(Nijmegen, по-късно Vindobona, Pannonia Superior) LEG X FRETENSIS формиран от Август през 40/41 BC. Символи: Бик, глиган, галера. (Syria, Jerusalem, Judea) LEG XI CLAUDIA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Нептун. Преименуван от Клавдий заради лоялността си към него като Claudia Pia Fidelis. (Durostоrum, Moesia Inferior) LEG XII FULMINATA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Мълния. През 66 г. бил разгромен в Юдея и дори загубил орела си, но не бил разформиран.(Raphanea, Syria; след 71 AD Melitene, Cappadocia) LEG XIII GEMINA формиран от Цезар през 57 BC. След Акциум реоформен от Август посредством сливането на два легиона. Символ: Лъв. (от 45 AD - Poetovio Pannonia, след 89 AD - Apulum, Dacia, след 275 AD - Ratiaria, Dacia Ripensis). LEG XIIII GEMINA MARTIA VICTRIX формиран от Август през 41 BC. Образуван от сливането на два легиона. Символ: Козирог. (Mogontiacum, Germania Superior; oт 43 AD в Britannia; от 92 AD - Carnuntum, Pannonia Superior) LEG XV APOLLINARIS формиран от Цезар през 53 BC. Символ: Аполон. (Carnuntum, Pannonia, по-късно в Satala, Cappadocia) LEG XV PRIMIGENIA формиран през 39 AD от Калигула. Символ: Фортуна (Vetera, Germania) Разформиран от Веспасиан след бунта на батавите през 70 AD. LEG XVI GALLICA формиран през 41/40 BC от Август и реформиран от Веспасиан в LEG XVI FLAVIA FIRMA през 70 AD след потушаването на бунта на батавите. Символ: Лъв. (Mogontiacum, Germania inferior; след 70 AD Samosata, Commagene) LEG XVII формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XVIII формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XIX формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XX Valeria Victrix формиран от Август през 31 BC. Символ: Глиган. (Ara Ubiorum = Cologne Germania, след 43 AD Deva, Britannia) LEG XXI Rapax формиран от Август през 31 BC. Символ: Козирог. (Castra Vetera, по-късно Vindonissa, Germania Superior). Прехвърлен на Дунав за войната с даките и сарматите, този легион бил унищожен от последните по времето на Домициан през 92 г. LEG XXII Deiotariana формиран през 25 BC от Дейотар в Галатия. Първоначално бил в помощните войски, но след унищожението на 17, 18 и 19 легион му бил даден статут на легион под номер 22. (Nicopolis, Aegyptus) Унищожен по време на въстанието на Бар Кохба през 132 AD. LEG XXII PRIMIGENIA формиран oт Kалигула през 39 AD. Символ Козирог. (Nijmegen, по-късно Mogontiacum, Germania Superior) LEG XXX ULPIA VICTRIX формиран от Траян през 105 AD за войната с даките. Символи: Юпитер, Нептун, козирог. (първоначално в Pannonia, по-късно Vetera, Germania Inferior).

Помощни войски /Аuxilia/ През 1 в. това били отделни отряди, набирани в провинциите, използващи националното си оръжие и командвани от собствените си вождове. Всяка провинция е била длъжна да осигурява за римската войска определено количество оксиларии. Към средата на 1 в. – началото на 2 в. тези отряди получили по-единна организация и минали под командването на римските офицери. В битката помощните войски прикривали фланговете на легионите. Те били организирани в пехотни кохорти, кавалерийски alae и в смесени кохорти. Формирали се и помощни кохорти само от стрелци. Към помощните войски спадали и наемните войски – cohortes mercennariae – балеарски прашкохвъргачи, критски стрелци, нумидийски конници и пелтасти и др. Имало и т. нар. нестроеви отряди - numeri, съставени от съюзнически варварски бойци, групирани по етническа принадлежност и използващи националните си оръжия /например сирийски конни стрелци/. На най-голяма почит се радвали помощните кохорти, набрани измежду римски граждани и доброволци от Италия (cohors voluntariorum civium Romanorum), въведени в армията още от Август, които имали същото заплащане като това на легионерите. Всяка спомагателна кохорта или ала имала собствен номер и наименование, сочещо типа и произхода на подразделението напр.: Cohors I Afrorum. Също така в названието понякога влизало и името на военачалника, който го командвал – при Тацит е описана вспомагателна ala, командвана от някой си Себосий – Ala Gallorum Sebosiana. Пехотни помощни кохорти /Cohortes peditаta/ Съставени били от 6 центурии от по 80 човека, така че всяка кохорта се състояла от 480 войника /също както и при легионната такава/. Такова подразделение се наричало quingenaria /което означава – 500 човека/. Във втората половина на 1в., когато били увеличени първите кохорти на легионите, се появили и помощни кохорти с удвоен състав /1000 човека/. Наричали се milliaria /хилядни/ и били съставени от 10 центурии. Помощните кохорти, съставени от римски граждани, били командвани от трибун. Пехотните кохорти квингенарии, били под командването на префект, назначаван обикновено от губернатора на провинцията. Хилядните кохорти били командвани от трибуни. Те били назначавани предимно от императора. Центурионите на оксилариите нямали такава ясна йерархия, както при легионите, въпреки че при тях също имало главен центурион принцепс. Всяка кохорта имала и собствени принципали - сигнифери, вексиларии. Въоръжението и бронята на оксилариите към края на 2 век започнало постепенно да се доближава до това на легионерите. Пехотинците носели ризница /lorica squamata или lorica hamata/, която в последствие била заменена от така характерната за легионерите lorica segmentata. Шлемът им /железен или бронзов/ наподобявал на този на легионерите, но бил по-опростен и без украси. Главният отличителен белег на оксилариите бил овалният плосък щит /clippus/. Имало обаче някои кохорти, използващи scutum – cohors Hispanorum scutata. За нападателно оръжие служели две копия /lancea/ и меч /gladius/.Наемниците ползвали традиционното си оръжие: Прашкохвъргачите /funditores/ се набирали предимно от Балеарските острови. Служели си с прашка /funda/. Използвали камъни или изляти от олово снаряди /glandes/. Не носели броня. Стрелците /sagittarii/ идвали главно от източните провинции /Сирия, Крит/. Те носели дълги ризници, били въоръжени с лък /arcus/, и колчан със стрели: Помощна кавалерия Функцията й била да прикрива фланговете на легиона от непосредствена атака и да преследва бягащия противник. Освен това тя разузнавала за засади и била използвана за предаване на съобщения. Римляните не ценяли много конницата, разчитайки изцяло на ударната мощ на легиона. Затова при сблъсъка на Рим с народи, прекрасно владеещи конната тактика /парти, сармати/, недостатъците на неговата кавалерията веднага проличавали. Проблемът се състоял в това, че римляните така и не се научили да използват кавалерията като специфичен род войска. Въпреки че не била на особена почит, конницата достойно се справяла със възлаганите й задачи по поддръжка на легионите и охраната на границите на империята. През I в. основните подразделения на помощната кавалерия били алите, наброяващи 500 човека /ala quingenaria/; съставени от 16 турми /всяка от по 30 конника/. Към 70-те години на I в. се появили и ala milliaria, съставени от 24 турми, всяка от които наброявала до 40 кавалериста. Кавалерийските али били подчинени на префекти /praefectus equitum; а по-късно – praefectus alarum/. Префектът можел сам да си избира помощник /субпрефект/ – ставащ втори в йерархията след него. Във всяка турма имало трима декуриони, командващи съответно трите й декурии. Един от тях командвал цялата турма. От декурионите в цялата аla един /decurio princeps/ се считал за най-главен. Стъпка по-ниско стояли duplicarius /на които им било плащано двойно/ - аналог на optio в легионната пехота; и sesquiplicarius /който получавал 1, 5 пъти по-висока заплата от обикновения служещ/. В турмата също имало curator, който се грижел за конете. Тръбачите в конницата се казвали luticines – от името на инструмента lituus, с който били предавани командите: Турмата си имала знак, носен от signifier, а знамето на цялата ala /vexillum/ било носено от vexillifer. Римски кавалеристи от края на 1 в.: От средата на втори век символът на алите станал драконът /draco/, взаимстван по всяка вероятност от сарматите. Конникът бил защитен от плетена или люспеста ризница и железен шлем. Те били по-разнообразни по украса от тези на лeгионерите. Декурионите и знаменосците носели маски, закриващи лицата им: Щитът бил плосък, както при пехотните части - овален или шестоъгълен. Копията били два типа: къси за хвърляне - lancea и по-дълги /hasta/ - за нанасяне на удари. Мечът се наричал spatha и бил по-дълъг от гладиуса /70-95 см./. В края на 1 в. по поречието на р. Дунав се настаняват сарматските племена на аорсите и роксоланите, разполагащи с тежка кавалерия – катафрактите. Те са били нещо като праобраз на средновековните рицари. Цялото им тяло, а и конят били защитени с доспехи. Въоръжени били с дълго копие /contus/, което било и основното им оръжие. Римляните се видяли принудени също да въведат собствени отряди от катафракти. Първите такива подразделения /conttarii/ били формирани при император Траян по време на дакийските му войни /101 -107 г./. Кавалерийските доспехи претърпяли обратна еволюция спрямо тези на легионерите. Докато последните се опростявали и облегчавали, кавалерийските се усложнявали и ставали все по-тежки, докато конниците не се превърнали в тежковъоръжени войни /clibanarii – от clibanus – малка желязна печка/. Смесени кохорти /cohors equitatae/ В началото на 1в. се появил и този нов тип подразделения. Също били quingenaria или milliaria. 2/3 от тях били съставени от пехотинци, а 1/3 – от конници. Съответно в смесените кохорти квингенарии пехотинците били 380, а кавалеристите - 120, командвани от префект. В хилядните кохорти пехотинците били 760, а конниците 240, командвани от трибун. Тяхното въвеждане в армията е заемка от тактиката на германските племена - конник и пехотинец да се сражават по двойки. Кавалеристите от тези кохорти били по-скоро пехотинци, качени върху коне, отколкото професионални ездачи. В бойния ред смесените кохорти съставлявали втората линия зад останалата кавалерия. Пехотинците от смесените кохорти имали същото въоръжение, както и на останалите оксиларии, но детайлите му били съвсем опростени, което свидетелствало за ниското им положение в йерархията на легиона. Шлемовете им били кавалерийски /бронзови или железни/ с характерни прекръстосващи се ребра. Cohors equitata и легионер 2 в.: Други подразделения Преторианци Тази отбрана войскова част води началото си от съществуващите през републиканско време отряди лични телохранители /praetoriani/ при щаба на всеки военачалник. Впоследствие за поддържането на реда в Италия и най-вече в Рим по време на гражданските войни, император Август създал 9 кохорти преторианска гвардия /cohortes praetoriani/, под командването на преториански префект /praefectus praetorio/, с обща численост 4 500 човека. Впоследствие те били увеличени на 14 кохорти. В началото на 3 в. съставът на всяка кохорта бил увеличен до 1000 човека. По своята същност подразделенията на преторианците представлявали кохорти от смесен тип /cohors equitatae/ всяка от които под командването на трибун, като 1/5 от тях съставлявала кавалерията, набирана от най-добрите конници в империята. Знакът на преторианските кохорти бил червен вексилум с изображението на скорпион върху него. Върху щандартите често се помествали и изображения на орли, като в легиона. Войниците за преторианските подразделения се набирали главно от италийците. Те имали ред привилегии - служили 16, а не 26 години, а заплатата била 3 пъти по-висока от тази на обикновения легионер /720 денария за година/, а при уволняването си получавали 5000 денария /за разлика от обикновения легионер - 3000/. Освен това често всеки нов император изплащал премии на гвардейците, за да гарантира благоразположението им. Август държал в Рим не повече от 3 кохорти. Останалите лагерували околните градове. При Тиберий преторианците били събрани в Рим и им бил изграден постоянен лагер /Castra Praetoria/. При изпълнение на служебни дела и в двореца преторианците носели тоги. На парадите носели богато украсени шлемове и мускулни кираси от елинистически тип, кама, меч, червени туники и плащове. На обточените им с бронз щитове /овални или правоъгълни/ били изобразявани мълниите на Юпитер и скорпиони. През 1 век преторианците рядко участвали във военните действия, но с голям ентусиазъм правели заговори и преврати и издигали свои избранници. С тяхна помощ след убийството на Калигула, на престола се възкачил чичо му - Клавдий. След самоубийстворо на Нерон, преторианците убили и следващия император Галба, защото последният отказал да им изплати премиите, с които да купи тяхната лоялност. Вителий разпуснал част от гвардията, била се на страната на противника му Отон. Недоволните преторианци подкрепили следващия претендент за трона Веспасиан, който реорганизирал намалялата в следствие на гражданските войни гвардия в 9 кохорти, добавяйки я с предани на него легионери. Домициан добавил още една кохорта и броят им отново станал 10. Към края на 1 век преторианците започнали да се използват от императорите за водене на военни действия. През 80-те години гвардейците водели ожесточени боеве с даките по долното течение на Дунав, а през 86 г. преторианският префект Корнелий Фускус загинал в бой с варварите. След убийството на Домициан, в което също участвали преторианците, непопулярният сред войската император Нерва осиновил военачалника Траян и го направил преториански префект. Гвардейците участвали в кампаниите на новия император срещу даките /102 - 107 г/ и в похода му срещу партите през 115 - 117 г. Преториански кавалеристи в Дакия 85 г. През 2 век, във връзка с възраждането на традицията императорът лично да ръководи бойните действия, преторианската гвардия се превърнала от дворцова в полева част. Те съпровождали Луций Вер на изток през 162 - 166 г. и Марк Аврелий във войната му срещу квадите и маркоманите /169 -180 г/. При Комод преторианците отново започнали да играят значителна роля в политиката. Префектите му Перен и Клеандър фактически управлявали държавата. След убийството на Комод разхайтените гвардейци обявили търг за императорското място, купено от Дидий Юлиан. Подкрепеният от дунавските легиони военачалник Септимий Север ги разпуснал, а от преданите си войници набрал нова гвардия. Тя го следвала вярно в походите му срещу другия узурпатор Клодий Албин /197 г./; срещу Песцений Нигер и партите на изток /197 - 202 г./; и срещу пиктите в Британия /208 - 211 г./. През 3 в. преторианските префекти концентрирали все повече власт в ръцете си, назначавайки и сваляйки чиновниците из цялата империя, но често бивали убивани от своите подчинени. Нерядко те заставали на страната на претендента, предложил им повече пари или сами се обявявали за императори. Такъв е случаят с Макрин и Филип, организирали съответно убийствата на император Каракалла и Гордиан III и узурпирали престола; префектите Проб и Кар. Император Диоклециан /който също получил властта на поста преториански префект/ съкратил численността им, а Константин през 312 г. окончателно разпуснал гвардията след битката при Милвийския мост, тъй като те издигнали и подкрепили противника му Максенций. Длъжността praefectus praetorio обаче останала, като се трансформирала в началник на тайната полиция. Германски телохранители/Germani custodes corporis/. За личната охрана на императора по време на Юлиево-Клавдиевата династия и семейството му се набирали и телохранители от германските племена /най-често батави/, които били фанатично предани на императора и го пазели от произвола на преторианците. Те били организирани подобно на спомагателните али в подразделение от 500 човека. Били разделени на декурии от по 30 човека, командвани от декурион. Лагерът им се намирал в района на градините на Долабела от другата страна на Тибър. След смъртта на Нерон през 68 година новият император Галба разформирал германските отряди и много от недоволните телохранители подкрепили въстанието на Цивилис в Галия, след потушаването на което тези подразделения повече не се споменават. Equites singulares Augustii /Императорската конна гвардия/ Били формирани като подразделение при управлението на император Траян като негови непосредствени телохранители. Наброявали 770 конника, разделени на турми от по 30 човека и съставлявали личната охрана на императора по време на поход /станът им се помествал до палатката на главнокомандващия/. Към края на 2 век броят на кавалеристите нарастнал до 1000. В Рим те станували в казарми на Целийския хълм. Кавалеристите се набирали главно от помощните кавалерийски али - най-често от панонските и испанските и били командвани от трибун. Често конниците от гвардията били назначавани на командни места в конните части из империята. Съществуването на тази елитна част може да се проследи до 260 г. след което тя изчезва от летописите, вероятно трансформирана в лична гвардия покрай военните реформи на Галиен. В легиона също имало обособени подразделения, които изпълнявали различни задачи със специално назначение. Antesignani - антесигнани /букв. сражаващи се пред знаците/. Първоначално в републиканския легион така се наричали принципите и хастатите, сражаващи се пред триариите /при които се намирало знамето на легиона/. По времето на Цезар антесигнани се наричали отбрани войници, пазещи авангарда и ариегарда на армията. Наброявали 300 човека и били освободени от носенето на багаж /затова се наричали и expediti/. Макар да спадали към легиона, те най-често получавали специфични нападателни или отбранителни задачи, сражавайки се отделно от другите части. Вексиларии/vexillarii/ били ветерани, прослужили повече от 16 или 20 години в римската войска, които и след изтичането на редовната им служба оставали в легиона. Te образували отделни отряди vexillatiores (вексилации), ползуващи се с известни привилегии. Понякога при кризисни ситуации тeзи подразделения били привиквани отново да участват в бойните действия. Тези части не влизали непосредствено в състава на легиона. Имали си собствен знак - червен квадратен плат /vexillum/, закрепен на прът. В Рим и останалите италийски градове, освен преторианските поделения имало и други части. Градските кохорти/Cohortes urbanae/ Намирали се под началството на praefectus urbi - градския префект. Тези кохорти били създадени в началото на 1 в. от император Октавиан Август, едновременно с преторианските и номерацията им започвала от X - .... /за разлика от тези на преторианските - I - IX/. Император Клавдий увеличил броя им. При Веспасиан /69-79 г./ в Рим били оставени 4 кохорти, а останалите - пратени в Картаген и Лугудунум /Лион/, за да пазят императорския монетен двор. Службата в градските кохорти била 20 години. Вигилите /Vigiles Urbani/ Изпълнявали функциите на нощна стража и пожарна. При император Октавиан Август били създадени 7 кохорти вигилии - по една на всеки 2 от 14-те района на Рим. Били под командването на praefectus vigilum, пряко подчинен на градския префект /praefectus urbi/. Не носели оръжие, а кофа и тояга. Срокът на служба бил 7 години.

1. Хомогенни генетично ли са българите? -да.Карта на съвременните европейски и западноевразийски народи: Генетичната дистанция между отделните етнически българи е много малка, от порядъка на 10-ти братовчеди и надолу. Всички сме роднини. Народите от източна европа са по-хомогенни от западните. Най-хомогенни в европа са албанците, които са средно 4-ти братовчеди помежду си. 2. Може ли на база геном да установим кой е от български произход? -Да, в повечето случаи. Достатъчно обособени сме генетично от останалите народи. 3. А можем ли да бъдем генетично сбъркани като народ с някой друг? -Да, с румънците. Голяма част от българи и румънци се припокриват генетично до степен да си съвпадат на генетичните карти. Имаме общо минало в смисъл на една общност, въпреки че сега говорим различни езици. 4. До кой народ сме най-близко генетично? -Ами до румънците. След това до гърците и сърбите. След това до хърватите и унгарците. След това до чехите и поляците. 5. Имат ли българите славянска генетична връзка? -да, тя е очевидна. Намираме се в една линия с чехи и хървати, от една страна и гърци от противоположната. Балканската кръв ни е отклонила по посока гърците, иначе сме като чехи и хървати. Ако трябва да бъдем представени като смесица между два съвременни народа, ние сме като 60%хървати +40% гръцка кръв. Хърватите пък са като 80% чехи с 20% гръцка кръв. Генетиците наричат такова подреждале с тривиалното "клин". Ние сме в клин между чехи и гърци, което недвусмислено показва славянския ни произход. 6. Ами румънците? -те да му берат гайлето. У тях славянския компонент е по-висок от този у нас. Същото важи и за унгарците 7. Имаме ли връзка с унгарците? -по-скоро да, те са измежду на-близките ни генетично народи. 8. Близки ли са генетично българи и турци? -не, ни на-малко. генетичната дистанция, видима на картата, е много голяма. Някои от турците обаче са отклонени по посока България, т.е. имат български произход. Но огромната маса турци е в каквазкия клин, между чеченците и йорданците. Генетичната дистанция между българин и турчин е по-голяма, отколкото дистанцията между кои да е двама европейци. 9. Приличаме ли на баските? -Никак. Най-далечни генетично са ни баски и ирландци. 10. Де е българия на генетичната карта? -в центъра на европа. За разлика от географията. На изток от нас са гърци и южноиталианци, на юг от нас са французи, испанци и португалци, на запад от нас са хървати и унгарци, на север са украинци и руснаци. Със всеки от тях имаме по-нещо общо, поради което като геном сме в центъра и всички са ни близки - и западни, и северни, и източни и южни. А къде стоим в света? Ето тука: цяла западна евразия е в синия ъгъл: Ние сме в средата на ъгъла. 11. Кои са на-далечни от останалото човечество? Най-далеч са папуасите/австраликите аборигени. Носят поне 10% гени на хомо еректус, които останалото човечество няма. Следват бушмените и пигмеите, които носят неизвестно количество гени на неизвестен хоминид, може би хомо хабилис или щжноафриканската му версия, хомоналеди, а може и на някой друг. 12. А евразийците? Евразийците носим 3-4% неандерталски гени, които другите нямат. Този процент е по-висок у японци и китайци, отколкото у европейци. 13. Имат ли българите далекоизточни гени? -никакви. Далекоизточните народи са жълтите точки на картата. У нас няма нищо от тях, нула. Прабългарите или не са оставили и един ген у нас, или не са и помирисвали далечния изток и нищо на запад от урал. Никога. За разлика от автора на темата, тоест аз. По игра на случайността нося малка група далекоизточни гени, което обаче ме прави по-обективен от средното на тема европейски генетични работи.:) АРХЕОГЕНЕТИКА. 14. По-малки ли са генетичните дистанции между народите в миналото от сега? -не,по-големи са. Генетичната дистанция между ловци събирачи и неолитни фермери на балканите, които живеят селище до селище през неолита, са по-големи, отколкото са дистанциите между един китаец и един англичанин днес. Това е *много* и е продължило хиляди години. 15. Кои са живели в европа през мезолита? -западноевропейските ловци събирачи, на балканите,в централна и западна европа -източноевропейските ловци събирачи, в източна и северна европа -кавказки ловци събирачи, в съвременен кавказ. 16. Каква е генетичната дистанция помежду им? -голяма и отчетлива. 17. Носим ли българите гени на балканските ловци събирачи в наши дни? Носим, но малко. Каква е контрибуцията на тези хора за съвременните европейци? Малка, за западна европа и иберия повече, но все така не съществена. 18. Какво е станало с ловците събирачи? -избити са от придошлите от анатолия ранни европейски фермери коиито ги третират като добитък или вредители; полуизбити,полуизтикани по планините. 19. Ние потомци на тези ранни неолитни фермери ли сме? -не. Балканите са опразнение от многократните нашествия откъм пасторалната култура ямна от понтийската степ. 20. Имат ли тези фермери потомци в европа? -погледнете на картата горе. Имат, но не сме ние. Това са сардинците. Хората от иберийския полуостров също носят съществена част от генома им. Ние - не толкова. 21. Кога се появяват хората от културата ямна в Б-я? -преди 6000 години, на няколко вълни, последната преди около 1500 г. пр. Х. 22. Кога европа придобива окончателния си вид? Още през бронзовата епоха, което е видно от картата. Оттогава в генетичната карта на европа няма особени промени. Това означава, че преди около 3000 г. с геноцидите от предишните епохи е приключено и завоевателите повече не извибат до крак завоюваните. Вероятно има връзка с нарастналата демография и с развитието на икономиката. 23. Ами прабългарите? -типичен индоевропейски народ от района на кавказ, който не се различава съществено от източноиранци (скитосармати и скити) и славяни от същия регион, поради което не оставя съществена марка в/у българския народ, тъй като не се различава достатъчно от новозаварените; освен че ни отклонява допълнително към кавказ по посока армения, което е и отликата на съвр. български народ. Но това отклонение съществува още от бронзовата епоха, както е видимо от картата. 24. А има ли новозаварени? -със сигурност. Съвременните българи носят следи от две много древни миграции, различни от ямна и ранните европейски фермери. Същите следи ги има и у гърци, румънци, сърбохървати и италианци. Едната миграция е свързана с хора, наследници на натуфианската култура от древен ливан (финикия), ханаан и египет, случила се вероятно преди 4000 г, т.е. след появата на културата ямна. Другата миграция е пак от същото време, преди 4000 г., с посока иранското плато (урук?), на хора, смесица от кавказки ловци събирачи и ирански неолитни фермери. Тъ като и двете групи имат генетична близост с оригиналните ранни европейски фермери, това размива славянския компонент, както и останалите Ямна-приноси у геномите на южноевропейците и ги отконява по посока неолитните фермери. Това обаче не са неолитни фермери, а много по-скорошни миграции с източник двуречието и иранското плато по посока южна европа. По-нататък ще редактирам и поочовеча текста.

Това е точно прекия път, за който споменах в началото. И понеже виждам, че г-н К.Вълчанов просто усуква, както правят обикновено "компетентните" критици, понеже не отговори на въпроса, който поставих и който следва да бъде уточнен преди да се започва дискусия за подобни твърдения за фалшификация, възнамерявам да мина именно по прекия път. 1.Като се почне от началото на XVII век, та до днес, Теофановата хроника е издавана повече от 20 пъти - от французи, немци, холандци, руснаци, гърци, англичани. Има и едно преводно българско издание. Пет от всичките тези издания са публикувани преди 1750г. В тези пет, както и във всички останали, разказът за разпада и загиването на Старата България неизменно присъства. Присъстват и имената на Кубрат (Кроват), Батбаян, Котраг и Аспарух. 2.Хрониката на Теофан е запазена в 12 преписа. Във всичките тези преписи знаменитият разказ го има, както и имената на Кубрат (Кроват), Батбаян, Котраг и Аспарух. 3.През 70-те години на IX век Анастасий Библиотекар завършва своята църковна история (т.нар. Chronographia tripartita), основната част от която е превод на Теофановата хроника. В преписите на Chronographia tripartita разказът за Старата България също присъства, както и двукратно изредените вече имена. Мисля, че на този фон липсата на разказа в историята на Блазиус Клайнер е несъществена подробност, от която епохални изводи са в състояние да правят само лаици, които нямат представа от източниците и от методиката на изследването им. Прочее, този разказ (и не само той) не присъства и в учебниците по история - без това, разбира се, да означава, че събитията не са се състояли. А ето ви и сканове от най-стария запазен препис на Теофановата хроника. Той е от Х век. На края на 19-я ред от лист 265b стои названието на Старата България, в средата на 22-я - името на Кубрат; в средата на 2-я ред от лист 266а е името на Батбаян, в началото на 5-я - това на Котраг, а в средата на 12-я - името на "измисления" Аспарух. Смятам, че това е достатъчно, за да бъде ясно, че никаква прибавка в тази част на хрониката не е правена нито през XVII, нито през XVIII, нито през XIX век - нито добронамерена, нито злонамерена. Така че т.нар. фалшификация е просто измислица. Дължа голяма благодарност на Micho, чийто жест ми спести продължителното ровене из библиотеките, за да мога да покажа листове от този манускрипт.

Видове римски бойни кораби Римските кораби не търсели оригиналност в конструкцията - римляните били добри практици и наготово взели корабостроителните достижения на народите до тях /гърци, финикийци/. Така униерата /кораб с един ред гребла/ станала монорема; диерата /кораб с два реда гребла/ станала бирема; триерата - трирема. Последните били най-често използваните кораби в античните флоти. Били дълги 36 метра, широки 5, 80 метра. Седалките на гребците били наредени на три ката - на горния ред имало 31 гребци, наречени транити, на втория - 27 гребци /зигити/, а на най-долния ред - също 27 /таламити/. Въпреки разпространеното схващане - гребците не били роби, а свободни граждани /набрани от по-бедните слоеве на населението/. Съществували професионални колегии от гребци. Освен 170-те гребци, екипажът на триерата се състоял и от няколко офицери, 12 моряка и 80 морски пехотинеца /manipularii или liburnarii/ - общо 255 души. При необходимост могли да поберат до 200 легионери. В античните източници има упоменание за квадриреми и квинквиреми, но тук вероятно става дума не за броя на редовете /което би направило корпуса прекалено висок и неустойчив/, а за броя на гребците на едно гребло. Така квинквиремата имала двама гребци на горното, двама гребци на средното и един гребец на долното гребло. Била дълга 52 метра, широка 8 метра, с дълбочина на газене 4 метра. Екипажът бил от 310 гребци, а корабът побирал до 300 морски пехотинци. Командирът на кораба имал ранг на центурион. Римските бойни кораби също могат да се класифицират като naves longae - "дълги кораби", които се използвали в морските битки и naves rotundae - "кръгли кораби", които служели за транспорт на войските. Ако имали таран, се наричали naves rostrae. Съществовало и разделение на корабите без палуба /напр. либурни/ - naves aspertae и на палубни /триреми, квинквиреми/ - naves constratae. Устройство на римски боен кораб Килът бил дъбов, по-рядко буков. На предния му край се прикрепвал бронзов или железен таран - rostrum /дължината му варирала от 3 м. при триремите до 4, 5 м. при квиквиремата/: Над тарана се помествала обкована с желязо тъпа греда, за да не се забива прекалено надълбоко във вражеския кораб. На много кораби от всяка страна на носа рисували по едно око /магически символ. Корпусът бил изработен от масивни дъски, захванати за ребрата с чепове. Дъното било плоско, но леко изпъкнало. Отвън корпусът бил обшит с грубо дебело платно или кожи, което го предпазвало от ударите на копията и огнените стрели. Римските кораби от императорско време били облицовани с бронзови плочки. Към 2 в. пр. н. е. се появила непрекъсната палуба по цялото протежение на кораба, която служела за бойна площадка /дотогава между носа и кърмата имало тясна пътека/. Корабът можел да бъде оборудван с бойна кула /покрита с бронзови или железни плочки/. Имал две железни котви. За рул се ползвали две широки кормилни гребла, разположени в задната част на кораба: Мачтите били две - главна мачта и лека, наклонена фок мачта на носа. Преди бой двете мачти се сваляли, за да не се счупят при таранния удар. Платната били изтъкани от лен или коноп. Тези на флагманския кораб били обагрени в пурпурен цвят: Въоръжение До Първата Пуническа война /264 г. пр. н. е./ римляните имали флота от двадесетина леки двуреди кораби /либурни/ за патрулиране край бреговете, разчитайки при нужда изцяло на гръцките съюзни градове. Либурна: След началото на военните действия Рим построил само за два месеца 100 квинквиреми и 23 триреми, използвайки за прототип една претърпяла корабокрушение картагенска пентера. Новите кораби имали два недостатъка - били от сурово дърво /това ги правело доста по-неманеврени от картагенските такива/; а екипажите от гребци били набързо стбрани и недостатъчно обучени да действат в синхрон за таранна атака. Затова пък римляните изобретили абордажен мост, наречен гарван /corvus/. Той бил с дължина 11 м. и ширина 1, 2 м., закрепен на шарнир в основата си /което му позволявало да се върти/ и привързан за главната мачта. Горната част на моста завършвала с дълъг железен или бронзов клюн: Когато картагенският кораб наближавал за таранна атака, римляните спускали гарвана, който се впивал в палубата му, и по него добре обучените за сухопътни битки римски легионери завземали кораба на абордаж. Новото оръжие дало на римляните превес в морските сражения при нос Миле /260 г. пр. н. е./, при Екномос и нос Бон /256 г. пр. н. е/., повечето картагенски кораби били превзети на абордаж и увеличили римската флота. Недостатъкът на гарвана бил, че правел кораба неустойчив. Така непобедимата римска флота била почти унищожена от буря край Сицилия /потънали близо 270 кораба/, след което Рим се отказал от това изобретение. Бойните кули се появили най-напред при гръцките кораби /още през IV в. пр. н. е./ и почти без изменение преминали при римските бойни кораби: Метателните машини във флотата се деляли на лъкови и торзионни /както в сухопътните армии/. Според изстрелваните оръжия били стрелометни, каменометни и огнеметни. Стрелометните оръдия могли да пробият дъска с дебелина до 3, 5 см. на разстояние до 300 м. Древните гърци, изобретили арбалета /гастрафет/ и доразвили конструкцията му до първите лъкови оръдия, които поставили на въртящ се лафет. Далекобойността на лъковите оръдия била до 150 м. Постепенно лъковите оръдия били изместени от торзионните балисти и скорпиони. Те били монтирани върху бойните кули, откъдето поразявали живата сила на противника, или повреждали бордовете на кораба и такелажа му. Балистите палинтони - за мятане на камъни и балистите еутитони - за мятане на стрели, били тежката "артилерия" на римската флота. С тях те изстрелвали камъни с тегло 80 - 100 кг. и стандартизирани стрели с дължина от 44, 4 до 88 см. Далекобойността им била до 300 м. Балистата, поради по-големите си размери, се използвала по-рядко - само на големите кораби: Най-разпространеният двураменен стреломет в римската флота бил скорпионът: През втората половина на 1 в. пр. н. е. бил въведен и абордажният харпун /харпакс/, разработен от адмирала на Октавиан Август - Агрипа. Той представлявал обкована с желязо и завързана с въжета триметрова греда с метален зацепващ се край. Харпунът се изстрелвал и се забивал в палубата. Наконечникът бил така направен, че се разтварял, след като се забивал и било почти невъзможно да го измъкнат. След това неприятелският кораб бил придърпван и превземан на абордаж. Благодарение на това ново оръжие, Агрипа удържал важни победи над флотите на Секст Помпей /36 г. пр. н. е./ и Марк Антоний /31 г. пр. н. е./: Запалителните средства също широко се използвали в античните флотилии. Гърците използвали в морските битки намазани със сяра, битум и смола горящи стрели и копия. От 3 в. пр. н. е. гърците започнали да използват горяща смес от петрол и химикали, която пръскали със специални сифони върху палубата на противника: От гръцкия опит се поучили картагенците и римляните, които по време на Пуническите войни взаимно се обстрелвали с горящи стрели, обвивани в парцали, напоени с асфалт. За огнева поддръжка римляните използвали критски стрелци, славещи се с точността си. Римляните изобретили и свое огнено оръжие - огнените кошове. Те били железни, провесени на дълги пръти пред носа на кораба. Кошовете били запълвани с горяща смес и при среща с противника ги изсипвали върху неприятелските кораби. Новото оръжие доказало качеството си по време на Сирийската война, когато през 190 г. пр. н. е. авангардът на римския флот, без да дочака основните сили, сам подпалил половината сирийски кораби. Командване Флотата била командвана от двама военно-морски дуумвири (duumviri navales). По-късно се появили флотните префекти (praefecti), еквивалентни на днешните адмирали. А иначе всеки кораб се приравнявал по ранг на центурия и бил командван от центурион. Тактика и водене на военни действия Най-старият и сигурен начин за победа бил таранния удар в борда на противника. Таранната тактика била постоянно упражнявана от древните ескадри. Целта била да се изпотрошат греблата на неприятелския кораб, за да се лиши последният от маневреност и след това със завършващ таранен удар в борда да се потопи. Гърците били най-големите майстори на пробива, наричан от тях дактплус /diekplous/. Целта на маневрата била да се разкъса линията на противника, като водещият кораб се промъквал в пролуката между двата неприятелски съда, след което незащитените бордове на противника да бъдат пробити с таран. Тактиката на пробива била парирана ефикасно от двойната фронтална линия. Корабите от втората линия нанасяли таранен удар по неприятелските съдове, точно в момента, когато те пробили първата линия и правели полукръг, излагайки незащитения си борт под удар. Другата маневра била наричана periplous /обхват/ - едната флота заобикаляла другата по фланговете и таранела крайните й кораби. Това бил прост и ефективен метод /при него имал значение численият превес/: При битка кораб срещу кораб, изходът на сражението бил решаван от по-добре обучените гребци, които с изкустни маневри се стремяли да ударят противника отстрани. Ако таранът не успеел, противникът бил закачан с абордажни куки и настъпвала ръкопашна схватка. В по-късни времена флотилиите още отдалеч обсипвали една друга с метателни и запалителни снаряди. Основната цел била да се порази живата сила на противника и да се нанесат максимални щети по вражеските кораби, лишавайки ги по този начин от маневреност. Преди битка мачтите били сваляни, корабите били покривани със сурови кожи, за да не се подпалят, а бордовете били подсилени с бронзови плочки, за да бъде защитен екипажът от метателните снаряди на противника. С въвеждането на корвуса и харпакса, римляните взимали приближаващите се за таран кораби на абордаж. Всички пехотинци и моряци на галерата грабвали копията и мечовете и се устремявали към чуждия кораб. Настъпвал ръкопашен бой, в който по-добрите бойни умения на легионерите решавали изхода на сражението в своя полза. Дислокация на римската флота След като римляните станали неограничени господари на морето, флотата им била разпределена в Средиземно и Черно море, както и по реките Рейн и Дунав. Римската флота се разделяла на главна на и провинциална. Главните ескадри контролирали Средиземно море и се намирали в италийските пристанища Остия, Неапол и Равена /тези бази били основани от Август през 27 г. пр. н. е./. Стоянките били обслужвани от специално създадени за целта помощни кохорти /Cohors I Classica, Cohors I Aelia Classica, Cohors II Classica/, както и от занаятчии и дърводелци /fabri/, следящи за изправността на съдовете. Флотите носели съответно имената Classis Misenensis /контролиращ Западното Средиземноморие/, Classis Ravennatis /контролиращ Източното Средиземноморие/. През 330 г. тези флоти били преместени в Константинопол, новата столица на Римската империя, основана от Константин. Имало и няколко провинциални флотилии, които контролирали отделни региони. Такива били: Classis Britannica - основана по време на римското нахлуване в Британия през 43 г. и базирана в дн. Дувър, Ричбъро и Па-Де-Кале. Тя контролирала крайбрежието около Британия; Classis Germanica /контролираща поречието на Рейн и Северно море/, основана през 12 г. пр. н. е. от пълководеца Друз /брат на имп. Тиберий/ и базираща се в Кастра Ветера /Горна Германия/, а по-късно и в Колония Агрипина /Кьолн/; Classis Pannonica - базирана в Аквинк към 35 г. и контролираща поречието на Дунав от Регина Кастра /дн. Регенсбург/ до Сингидунум /дн. Белград/. Била реорганизирана по времето на управлението на Флавиите и получила името Classis Flavia Pannonica; Classis Moesica, базирана в Рациария /дн. с. Арчар/, Сексагинта Приста /дн. Русе/ а от II век и в Новиодунум, контролирала долното течение на р. Дунав и северното крайбрежие на Черно Море /където имала база в Херсонес - Крим/; Classis Pontica била основана към 14 г. пр. н. е., а от 60 г. се базирала в Трапезунд /дн. Трабзон/ и контролирала южните и източните райони на Черно море; Classis Syriaca - била основана през 63 г. пр. н. е, а от 70 г. се помествала в Селевкия Пирия /в Сирия/. Контролирала Източното Средиземноморие и Егейско море; Classis Alexandrina - базирала се в Александрия /Египет/ и контролирала източната част на Средиземно море. Била основана от император Октавиан Август през 30 г. пр. н. е; Classis Mauretania - контролирала западното крайбрежие на Африка и Испания;

В отделен пост прикачвам монограма, "детелината"(на крилото) и правоъгълната щампа(на опашката) - последната не можах да снимам достатъчно добре, понеже не можех да застана удобно, но то и няма особена полза, все пак това е копие.

Животът на Легионера Армията в поход Армията по време на марш се наричала agmen. Трябва да се отбележи, че по време на война легионите не били никога в пълен състав. Една или две кохорти винаги оставали в постоянния лагер. Легионите никога не действали поединично. Обикновената армия никога не надхвърляла 4-5 легиона с обща численост /заедно със спомагателните войски/ - до 30 000 души. Консулската армия, която се считала за териториален стратегически резерв, използван само в крайни случаи, наброявала 6 легиона с численост до 36 000. Големите завоевателни армии като войската на Сула или Лукул в азиатските кампании, армиите на Помпей и Цезар били имперски, съставени от 8 до 12 легиона /съответно от 48 000 до 72 000/. Те се набирали при нужда и се разпускали след края на присъединяването на дадена провинция към империята. След установяването на едноличната власт легионите били разквартирувани извън Италия в пограничните райони, за да пазят завладените територии. За неголям поход се заделяли 3-4 легиона. При нахлуването на територията на силен противник числото им можело да достигне до 8 или 10. Походът започвал при изгрев слънце, а дори и по-рано. Йосиф Флавий в книгата си "Юдейската война" описва походния ред /ordo agminis/ на легионите при придвижването на Веспасиан от Птолемаида. Леките помощни отряди и стрелците били изпратени напред за отразяване на непредвидените неприятелски атаки и оглед на подозрителни местности, с цел да се предотвратят възможностите за засада. След тях се придвижвала част от тежковъоръжената пехота. После идвали така наречените castrorum metatores или exploratores, които при приближаване към крайната цел на дневния преход, трябвало да определят мястото за разполагането на лагера. Следвали ги "сапьорите" /antecursores/ с брадви - dolabra, които трябвало да отстранят неравностите по пътя и да го направят леснопроходим. Зад тях яздели конниците, пазещи обоза и щаба на главнокомандващия. Самият той се придвижвал след обоза, заобиколен от личната си охрана. След него карали мулетата, превозващи обсадните машини и друга военна екипировка. После идвал редът на легатите, трибуните и префектите, прикривани от отбрана войска. Следвали ги легионерите, маршируващи в редове по 6 човека във всеки. По краищата на колоните вървели центурионите и optiones, следящи за реда и дисциплината. В края на бойния строй се придвижвали останалите помощни войски и наемниците. Войската се придвижвала с такава скорост, че да не се разтегнат колоните и при необходимост да се прегрупират за битка. Ако врагът бил близо, войската се движела в боен ред. При опастност обозът бил поставян в средата на колоната, 2/3 от войската минавала в авангарда, а 1/3 прикривала колоната. Нормалният дневен преход /justum iter/ бил приблизително 30 км. и продължавал около 7 часа. Ускореният преход /magna itinera/ бил 35 км., а форсираният /maxima itinera/ достигал до 50 км. Лагерът Независимо от времето, умората и отдалечеността от врага, в края на всеки дневен преход легионерите е трябвало да строят укрепен лагер /castra aestiva/. Затова разстоянието между преходите често се обозначавало с броя на лагерите. Строенето на римския лагер било подчинено на определени правила. За най-подходящи места се считали хълмовете, с източник на прясна вода наблизо. Формирала се специална група, която трябвало да определи точното разположение на лагера. Началникът на групата забивал бял флаг на мястото, където трябвало да бъде разположена палатката на пълководеца /praetorium/ - в центъра на лагера. От тази точка се определяло разположението на останалите части на лагера. Войниците оставяли своя багаж и се залавяли за работа /често работели въоръжени/. По периметъра на лагера се изравял ров /fossa/ и бил издиган защитен вал /vallum/. Отгоре валът бил подсилен с дървени колове /pila muralia/, дълги 1, 60 и заострени от двете страни. След като строителството на укрепленията било завършено, се издигали палатките на пълководеца и трибуните. Всеки офицер имал собствена палатка. По 60 метровия периметър около претория се разполагали палатките на висшите офицери и щаба /principia/. Палатките на легионерите се издигали последни. Пространството между укреплението и първия ред палатки било 30-50м., за да се маневрира свободно и за да не могат неприятелските стрели да ги достигнат. Палатките /tentoria/ имали дървено скеле, върху което се закрепяли ленено платно или кожи. В палатката се побирали 8-10 човека /contubernia/. За лагера отговарял paefectus castrorum. Лагерът бил във формата на правоъгълник /с размери – 450 – 650 м./. Пресичали го две главни улици, всяка от които завършвала с две главни порти – porta praetoria /гледаща към неприятеля/ и porta decumana, зад която се разполагали палатките на търговците. Другите две врати били porta principalis dextra и porta principalis sinistra /лява и дясна/. Центърът на лагера – praetorium била както самата палатка на главнокомандващия, така и пространството около нея: До палатката на пълководеца имало помещение /sacellum/ където се съхранявал орелът на легиона. Пред палатката стоял олтарът /ara/ където се правили жертвоприношенията. Вдясно от олтара се намирал quaestorium /с палатката на квестора/. Вляво се намирал трибуналът, насип, от който пълководецът държал реч пред войската и където съдели провинилите се. Зад трибунала се намирал форумът, служещ за войнишки сбирки. Отляво и отдясно на преториума се намирали палатките на трибуните и префектите. Зад преториума се намирали спомагателните войски. Пред преториума, от двете страни на via praetoria се намирали палатките на легионерите. Кварталът заеман от една центурия бил от 10 палатки /с 8-10 човека вътре/ и палатката на центуриона. Отстрани се намирало и оградено място за мулетата. Работата по съоръжаването на лагера отнемала от 3 до 5 часа, след което войниците се подготвяли за нощувка. Лагер, в който войската прекарвала повече от една нощ, се наричал castra stativa. Летният лагер се наричал castra aestiva, а зимният – castra hiberna. Доставката на припаси, вода, дърва се осъществявало от назначени по жребий поделения. Всички лагерни дейности се извършвали само по сигнал с тръба. Носенето на караулна служба било задължение на всеки войник /без ветераните и офицерите и жреците/. Патрулите били дневни /excubiae/ и нощни /vigiliae/. Всяка от четирите врати била пазена от по 1 кохорта. Денем околностите на лагера били пазени от конници, а нощем от пехотни части. Нощните патрули се сменяли 4 пъти /на всеки 3 часа/. Сигналът за смяна се подавал от буцинатор. Времето се определяло с помощта на водни часовници. Сутринта войниците на групи се явявали с поздрави при центурионите, те от своя страна идвали при префектите и след това всички офицери заедно приветствали пълководеца, който им давал паролата за деня и разпореждания за дейността, която трябва да се извърши. Напускането на лагера също било последователно – след първия сигнал войниците разглобявали палатките, след втория – обозът се натоварвал на животните. Третият сигнал означавал излизане от лагера – легионерите се построявали в редици и напускали мястото. Постоянните лагери с по-мощни укрепления, строени по бреговете на Рейн и Дунав постепенно заприличвали на неголeми градчета: Вместо палатки в тях се строели дървени бараки или казарми, отначало покрити със слама, а после и с керемиди. В рейнските лагери бараките се строели от камък вече по времето на Нерон. Около постоянните лагери възниквали пазари, занаятчийници, болници, театри училища и др. Така възниквали градовете. Съвременните градове - Кьолн, Страсбург, Майнц, Виена, Белград, и много други, дължат произхода си на разквартируваните по тези места римски легиони. Военни действия и тактика Готвейки се за битка, войската излизала от лагера, оставяйки в него багажа и обоза. Преди това пълководецът правил предсказания /auspicia/, след приключването им пред палатката се забивало червен vexillum и се подавал сигнал с тръби. Войската трябвало по възможност да е отпочинала и нахранена. Често главнокомандващия, опитвайки се да повдигне бойния дух на войската произнасял реч /adlocutio/. Не разчитайки на случайността, римляните се стараели да избират мястото на битката предварително. За предпочитане местността трябвало да е открито пространство с възвишение, на което войската да има изгодна отбранителна позиция. Благоприятно трябвало да бъде и разположението на слънцето и посоката на вятъра. Ако слънцето се разполагало зад римляните – лъчите му заслепявали противника. Вятърът духащ по посока на врага не само отнасял прахта към него, но и увеличавал дължината на полета на стрелите и копията. Войските, построени в боен ред се наричала acies. Центърът се наричал media acies, а фланговете – cornua. Фланговите подразделения се означавали като alae /криле/. Легионите заемали центъра, фланговете им били прикрити от помощните войски, а фланговете на последните се подсигурявали от конницата. Предната линия в построението се наричала frons, линиите след нея – latera; тилът – tergum. Резервът се наричал subsidia. Легионите могли да бъдат групирани в от една до четири линии /acies simplex, acies duplex, … quadriplex/. Тактическите подразделения били вече кохортите, иззели функциите на манипулите от Републиканския Рим. За главни кохорти били определяни I, II, III. От манипулите по старшинство първи били манипулите на триариите /названията се запазило, въпреки че разликите във въоръжението изчезнали/, следвали ги манипулите на принципите и най-нисши в йерархията били манипулите на хастатите. Интервалите между воините във всеки ред трябвало да бъдат 1 м., а между два съседни реда – 2м. Най-честият боен ред бил шахматният – 10-те кохорти на легиона се построявали на интервали, равни на фронта на една кохорта, най-често в три линии /acies triplex/. Първата и втората линия се състояли от кохортите на опитните бойци и новобранците, разположени близо една до друга, а третата се разполагала по-надалеч и изпълнявала функцията на резерв. Първата линия съдържала 4 кохорти, а втората и третата – по 3: Описани са няколко построения на легиона и неговите подразделения: Cuneus – клинообразна настъпателна колона, предназначена да пробие неприятелския строй: Orbis – кръгово построение на войската, когато по-многобройният неприятел я обграждал: Съществувало и построение, предназначено за отблъскване на неприятелската конница: Преди битката да започне, пълководецът се обръщал към войниците с въодушевяващ призив, след това се подавал знака за атака с tuba. Той се предавал по подразделенията с по-малките рогове – cornu. Атаката стартирали лековъоръжените войски. След това се включвали и легионерите. Придвижването към врага започвало с ускорена крачка, преминаваща в бягане. Достигайки дистанцията на полета на пилумите /15-20 крачки/ легионерите ги хвърляли, а след това с извадени мечове атакували дезорганизирания неприятел като го поразявали с гладиусите си под прикритието на големите щитове: Конниците се сражавали в плътен боен ред. Често слизали от конете. Разпространен похват бил те да се разполагат между редовете на пехотата и в подходящия момент да атакуват през интервалите между кохортите. Кавалерийският отряд /turma/ се групирал в две линии /по 16 конника във всяка/ - общо 30 конника, декурион и младши офицер. Кавалеристите се стараели да пазят помежду си дистанция от един метър, което било трудно поради естествената склонност на конете да се отдалечават едни от други при галоп. Колкото по-обучени били конниците, толкова по-плътен оставал строят им. Те атакували, мятали копията си и отстъпвали. След прегрупиране действието се повтаряло. Съществувал и друг начин на атака – например кръговата атака. Кавалеристите яздели около вражеския строй и хвърляли копията си, когато се изравнявали със него. Кавалеристите наемници ползвали своя тип оръжие – в римската армия служели конни стрелци и катафракти. Последните били предназначени за директна атака. По време на сражението тактическите маневри вътре в армията били затруднени и бързото предаване на заповеди било на практика невъзможно. Затова задачата на пълководеца била правилно да определи действията на армията преди биткат да е започнала. Той трябвало да открие слабите места в линията на противника и да съсредоточи удара имено в този участък. Били познати няколко вида построения според това срещу кой участък от неприятелската линия да бъде насочен ударът: Главните сили били съсредочени в десния фланг, откъдето бил нанасян основният удар, целящ да пробие фронта на противника: Алтернативен бил и масираният удар по десния фланг на противника /използван по-рядко, тъй като обикновено римляните предпочитали първия вариант/: Ако генералът бил достатъчно сигурен в дисциплината и обучеността на войските си, можел да заповяда равномерно настъпление срещу противника: Когато римляните имали по-малобройна или по-слаба войска за прикритие на фланговете използвали естествени прегради /река, гора/, а цялата налична конница и лека пехота съсредоточавали на другия фланг: След като строят на врага бивал пробит или той се впускал в бягство, кавалеристите ставали главните действащи лица. При преследването те се разделяли на две големи групи. Едната продължавала да гони и избива бягащите, а другата оставала като резерв, за да предотврати възможна контраатака. Относно пехотата - да се насърчават войниците вече нямало нужда. Чувствайки плячката те самите тичали напред. Сега задачата на главнокомандващия била умело да ги сдържа, за да не нарушават линията на настъпващата армия. Причината била проста – отстъпващите не трябвало да се окажат обградени. Обграденият и отчаян неприятел би оказал упорита съпротива, което би нарушило бойния ред на легионите и би направило управлението на битката невъзможно, създавайки хаос. След битката - мeдицинската служба в римската армия По времето на Траян /98-117 г./ в римската армия се формира редовна медицинска служба. Преди това воините сами си помагали един на друг, но сега се появили добре обучени и екипирани специалисти. Служителите в младшия медицински персонал се наричали капсарии /от латинското capsa/, понеже носели характерната кръгла кутия с превързочни материали. Тяхната задача била да окажат първа помощ на мястото на битката. Нелекият труд на капсариите бил увековечен на колоната на Траян: Евакуацията на ранените протичала сдлед приключването на военната операция. В най-близкия град или селище /близо до лагера/ се строяла полева хирургическа сграда, наречена валетудинарий /valetudinarium/, където се помещавали медиците, икономите, инстументариите и обслужващ робски персонал /изпълняващ функциите на съвременните сестри/. Икономите били аналогът на съвременната болнична администрация, а инструментариите /или снабдителите/ отговаряли за хирургическите инструменти, лекарствата, превързочния материал и друго медицинското оборудване. Към края на 1 век във всички подразделения на римската армия имало професионални военни лекари – medici. Първият фиксиран в изворите военен лекар бил Диоскорид – военен хирург по времето на Нерон. Началникът на медиците в легиона се наричал medicus legionis. Негови подчинени били medici cohortis, които във всяка кохорта били по четирима. Хирурзите, работещи в болниците /валетудинариите/ се наричали medici vulnerarii /от vulnerare – наранявам/. Във флотата също имало медици – по един на кораб. Освен това всеки римски воин носел със себе си превързочен материал, за оказване на първа помощ.

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г. Част пета Руските дипломати, съвременници на събитията, изказват становища, че Русия до Цариградската конференция е предпочитала да запази целостта на Турция, стига тя да е дадяла гаранции, че ще облекчи положението на християните в нейните провинции. Такава е била и позицията на Англия по решаването на така наречения „Български въпрос”, който всъщност се е отнасял и за Босна и Херцеговина. Става дума за предотвратяване на бъдещи масови насилия и зверства, като извършените от мюсюлманското население над българите след Априлското въстание. Граф Николай Игнатиев, също е считал, че след конференцията в Цариград много по-безопасно и по-удобно е било руското правителство да се откаже от придаването на изключително значение за авторитета на Русия на решаването на повдигнатите в Босна, Херцеговина и България въпроси. Достатъчно било да се поддържа европейския характер на започнатото дело и да се полага старание то да се насочи към по-добър и благоприятен изход, без цялата тежест на борбата да се стоварва само на плещите на руската държава, са считали доста руски политици. „Щом като сме заявили на Европа, че възнамеряваме да действаме безкористно и да не се стремим към никакви изгоди за Русия, войната няма да ни донесе никаква непосредствена полза, а между другото тя ще наложи грамадни жертви, съпроводени със значителен риск - пише по това време бившият руски посланик в Цариград. -. Англичаните ще заемат Дарданелите под предлог да помогнат на Турция и тогава ще ни бъде трудно да ги изкараме оттам. А за нас това е най-съществената част на Източния въпрос.” Николай Игнатиев е принадлежал към кръга от руски политици, които са считали, че ако Русия обяви война на Турция, то това трябва да стане с цел да се завоюват Проливите, свързващи Черно море със Средиземно море, което означавало да се да завладее Цариград. При ситуацията в началото на 1877 г. Игнатиев е виждал, че това било невъзможно, поради очевидното преимущество на Англия, която в качеството си на съюзник на Турция с мощния си флот много лесно и бързо е можела да блокира подстъпите към турската столица. Изказването на въпросните идеи за завладяването на Проливите дава основание и днес да се твърди, че Руско-турската война от 1877-1878 г. е започната именно с тази цел. Развоят на събитията обаче показва, че въвлечена от честолюбиви чувства, Русия е продължила да действа пак водена от етични, а не от материални подбуди. 5.1. Будапещенска конвенция След ултиматума на Александър ІІ и последвалата мобилизация на руската армия, произтекли в края на октомври 1876 г., руското правителство или по-скоро една част от него, започнала да мисли по-сериозно и за война срещу Турция като последна мярка за решаване на проблемите на Балканите. Още преди завършване на Цариградската конференция в Санкт Петербург предвиждали вече какъв ще бъде нейният краен резултат. Атмосферата по това време в руския кабинет е добре предадена от заместник-министъра на външните работи Николай Гирс, който в едно свое писмо от 5/17 януари 1877 г. до граф Игнатиев отбелязва: „Не знам какво да кажа за сегашното положение. Всички очакват края на вашите заседания. Никой не се съмнява, че те ще завършат с отказ на Портата и отпътуване на посланиците. Какво ще последва след това? Този въпрос смущава всички. Канцлерът се грижи преди всичко цяла Европа, а не само Русия, да възприеме като обида наглия отказ на Портата и да се застъпи за християните с вземането на принудителни мерки. Струва ми се, че такъв блестящ резултат е твърде труден, за да не кажа невъзможен да се постигне, и че по силата на обстоятелствата ще бъдем въвлечени във война с Турция. Във всеки случай към този изход, колкото и да е неприятен, трябва непременно да се готвим... считам, че не е излишно да ви повторя, че канцлерът извънредно много желае да избегне войната.” Независимо от желанията, с оглед да избегне евентуален конфликт с Австро-Унгария, която имала претенции за някои славянски области, руското правителство подновило контактите си с нейното правителство, установени в средата на 1876 г. Основната цел била да се осигури неутралитета на Австро-Унгария при една война на Русия с Турция. Разговорите започнали, след като било получено мнението на третата страна от Съюза на императорите - Германия. На поставения въпрос - в случай на евентуална война между Русия и Австро-Унгария, дали Германия ще запази неутралитет - на 11/23 октомври Бисмарк отговорил дипломатично, че Германия няма да подкрепи Русия, но няма и да допусне Австро-Унгария да бъде разгромена. И направо препоръчал на Русия да си осигури неутралитета на Австро-Унгария, като й даде да завладее Босна. От отговора проличало желанието на Бисмарк да раздели Балканите на зони на влияние между Австрия и Русия и че всъщност той подкрепял една война на Русия срещу Турция. След отговора на Бисмарк, „генералният въпрос”, възникнал по-рано по време на императорския съвет в Ливадия, по който въпрос трябвало да се вземат определени решения след получаване на „отговорите на Берлин и Виена”, бил поставен отново на дневен ред, но вече от него отпаднал варианта „война през ноември 1876 г.” Отивало се на другите два алтернативни варианта: нов опит за умиротворяване на Изтока чрез общи действия на държавите или действия с Австрия от пролетта на 1877 г. За изясняване на ситуацията трябвало да се узнае и отговора на Виена, дали е съгласно австро-унгарското правителство да сключи с руското формален и ясен договор за бъдещи действия. Този отговор бил положителен. През ноември 1876 г. Русия и Австро-Унгария подновили преговорите си. Отклонявайки преди това предложението на Русия за временна окупация на Босна, Франц Йосиф намекнал, че може да се разговаря на базата на позициите, които били оповестени вече в Райхщадт, т. е. на присъединяване на тази турска провинция и на част от Херцеговина към северната империя. Връщайки се отново на тази основа, Австро-Унгария използвала затрудненото положение на Русия и успяла на новите преговори да вкара предишните си пожелания в конкретни споразумения. Тези преговори продължили дълго и окончателните договорености били постигнати на два етапа. На 3/15 януари 1877 г. в Будапеща била подписана тайна конвенция, според която Австро-Унгария поемала задължението в случай на руско-турска война да пази „доброжелателен неутралитет” и да оказва дипломатическо съдействие на Русия. За което получавала право да окупира със свои войски Босна и Херцеговина. Австро-Унгария се задължавала да не разпростира своите военни действия в Румъния, Сърбия, Черна гора и България, а Русия - в Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора. Австро-Унгария давала съгласието си Сърбия и Черна гора да участват във войната на страната на Русия. След нови преговори и уточнения на 6/18 март конвенцията била допълнена с още някои постановления, които регламентирали териториалните изменения след евентуалната победа на Русия. След войната Австро-Унгария трябвало да получи Босна и Херцеговина, без Ново-пазарския санджак, отделящ Сърбия от Черна гора. Русия добивала право да си върне Южна Бесарабия в границите от преди 1856 г. На Балканите не трябвало да се създава голяма славянска държава, като България, Албания и „останалата част от Румелия” можели да станат независими държави. Потвърдено е присъединяването на о-в Крит, Епир и Тесалия към Гърция, както и формулировката, че „Цариград може да стане свободен град”. Двете части на конвенцията - основната и допълнителната - били подписани от австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши и руския посланик във Виена граф Евгений Новиков. До този акт се стигнало, защото Горчаков поддържал тезата, че присъединяването на Босна и Херцеговина към Австрия не било толкова опасно за славяните. Изобилието им в границите на Австро-Унгария щяло да навреди на самата империя, считал руския канцлер, тъй като те така или иначе щели да си извоюват своите права извън нея. Защо е имало пауза между двете съглашения, ще стане дума в следващата подточка 5.2. Лондонски протокол Макар и заявила вече намерения за военни действия, след Цариградската конференция руското правителство се колебаело и не се решавало да ги започне, защото било очевидно, че страната трябвало да ги води самостоятелно и при наличие на опасност някоя от европейските сили да подкрепи Турция и да застане срещу Русия. Колебанието, обаче, не можело да продължава дълго, тъй като руската армия била мобилизирана и съсредоточена по границата с Румъния и очаквала някакви решения. Издръжката й изисквала много пари от държавния бюджет и това действало разорително. Особено настойчиви за водене на война били висшите военни. Показателно за настроенията сред тях е писмото, което началник щаба на мобилизираната южна армия генерал Артур Непокойчицки изпратил на 13/25 януари от Кишинев до граф Игнатиев, който го получил при завръщането си в Петербург. Генералът изяснявал позицията на главнокомандващия Николай Николаевич, според когото най-добрият изход бил: „съюз с Англия за съвместни действия”. Последните трябвало да бъдат насочени към Цариград, с цел: „великобританският флот да заеме Дарданелите и Босфора, за да срещне руснаците в османската столица в качеството на приятели и съюзници”. Непокойчицки написал още: „Благодарение на вашия талант и предвидливост вие съумяхте да доведете до такова неочаквано съгласие всички европейски участници в Цариградската конференция, че ги заставихте да направят грамадна крачка към разрешаването на важния Източен въпрос. Съглашението между Русия и Англия ще има грамадно значение в разрешаването на тази трудна задача.” Руското правителство също решило да направи постъпки да се раздвижат европейските кабинети за продължаване на натиска над Портата с отчитане и на присъствието на мобилизираната руска войска на румънската (де юре турска) граница. В случай, че не се постигнел положителен отклик, „честта на Русия” изисквала политиката й да се основава на самостоятелни, в краен случай и военни действия. Налагало се, все пак, да бъдат „неутрализирани” предварително радетелите за запазване на целостта на Османската империя Англия и Австро-Унгария, за което били потърсени подходящите форми. На 19/31 януари 1877 г. княз Горчаков изпратил циркулярна телеграма до руските посланици при германския, австро-унгарския, френския, английския и италианския управляващ двор. Съдържанието на телеграмата било публикувано на 23 януари/4 февруари в „Правителствен вестник” и така станало ясно, че руското правителство отново повдига въпроса за омиротворяването на Босна, Херцеговина и България, който въпрос изпаднал в известна неопределеност след несполучливият завършек на Цариградската конференция. Руският канцлер напомнял на правителствата на западните велики държави, че неуспехът на конференцията е поставил Източния въпрос в още по-незавидно положение, отколкото той се е намирал при откриването й. Европа останала обидена от действията на турското правителство, което отказало да тури край на конфликтите в своите провинции, с което се създавало постоянна заплаха за европейския мир. Вземайки предвид тези обстоятелства, Русия считала за необходимо да узнае какви са бъдещите намерения по въпроса на държавите участнички в Цариградската конференция, обяснил Горчаков целта на телеграмата. Руското правителство имало желание да продължи и за напред колективното въздействие върху Портата, основано на постигнатите предварителни споразумения. Но ако другите държави не желаят да продължат, Русия нямала намерение да остава бездейна и щяла да продължи да действа самостоятелно. Първата реакция на телеграмата на Горчаков идва от Англия. През февруари лорд Дарби и руския посланик в Лондон граф Шувалов започват тайни преговори за уточняване на предложения, които да бъдат представени на Турция и се поиска тя да ги изпълни. Няма сведения при тези контакти да се е работело според препоръките на великия княз Николай Николаевич, т. е. да се уговарят съвместни военни действия. По-всичко изглежда телеграмата на Горчаков е взета под внимание от ръководителите на английския кабинет и действието от негова страна би трябвало да е следствие на опасенията, че Русия действително може да вземе решение за война с Турция. Последната изглежда също е имала такива опасения. Развитието на събитията по-нататък показва, че английската дипломация е предприела действия, подобни на тези, свързани с провеждането на Цариградската конференция: привидно взема участие в съвместните мирни инициативи, като едновременно с това провежда подмолни действия, насочени за провалянето им. В основата на новите съвместни действия на европейските сили лорд Дарби предложил на Турция да се препоръчат за изпълнение реформите, които самото турско правителство представило, като поставило условието, че то ще ги осъществява самостоятелно, без военна окупация и наблюдение от страна на Европа. За целта Дарби и Шувалов подготвили предварителен протокол, който да бъде съгласуван с държавите-гаранти. Пресата не е успяла да научи за разговорите между Дарби и Шувалов и затова нямаме информация какво е имало записано в този съвместен протокол - дори в общи линии. Но най-вероятно това са били въпросните реформи, които Портата сама предложила. Пак развоят на събитията ни води до логиката, че в случая имаме съгласувана акция между Турция и Англия, каквато била и Цариградската конференция. В началото на март агенция Ройтер публикувала съдържанието на една телеграма, която била изпратена през февруари от турския министър на външните работи Сафвет паша до турския посланик в Лондон. В телеграмата се съобщавало, че Портата е съгласна незабавно да пристъпи към някои реформи и те били подробно описани. Реформите били част от тези, които пълномощниците на великите сили предложили за изпълнение от Турция по време на Цариградската конференция. Естествено е, съдържанието на телеграмата да попадне там, където трябва - в ръцете на лорд Дарби. Само така логично се обяснява защо така неочаквано Англия и Русия започват диалог. Преговорите, които Дарби е започнал с Шувалов трябва да са третирали именно реформите, предложени от Цариград. А те били: образуване на редовна жандармерийска стража, всеобщо разоръжаване на населението, поемане на задължението за вътрешната полицейска служба да не се използват извънредни войски (башибозуци и черкези), отказване от създаване на нови черкезки колонии в християнските провинции, разделяне на тези провинции на кантони, допускане във военните училища на християни, признаване на християните на правото на поземлена собственост и пр. Въпреки, че предложенията на пръв поглед правели съществена крачка напред в облекчаване на участта на християните в турските провинции, те били съпроводени с някои уговорки, които донякъде намалявали тяхното реално действие. Така например, забраната за носене на оръжие щяла да се отнася до всички турски поданици без разлика на етнос и религия. Забраната обаче не важала за тези, които имали „специално разрешение”. Отказвайки се от създаването на нови черкезки колонии, турското правителство обещавало, че то вече няма да заселва черкезите на големи маси. Което подсказвало, че за сметка на това Портата ще се насочи към по-малобройни черкезки селища, които ще разхвърля сред християнското население и така ще замени големите колонии. На 10/22 и 12/24 февруари Александър ІІ провел Коронен съвет, на който присъствали престолонаследникът цесаревич Александър Александрович (син на императора), великите князе Владимир Александрович (син на императора) и Константин Николаевич (брат на императора), канцлерът Горчаков, министрите на финансите Рейтерн, на вътрешните работи Тимашьов и на държавните имоти Валуев, военният министър Милютин, руският посланик в Цариград Игнатиев. Дневният ред на съвета бил да се обсъди положението с Източния въпрос и се вземе решение за бъдещите действия. Както се изразил княз Горчаков, давайки насока на дискусията: честта и достойнството на Русия изисквали или да се извади меч, ако държавите не са съгласни да прибягнат към съвместни действия срещу Турция, или пък, което било още по-добре, да се издаде височайши манифест и министерски циркуляр, в които да се заяви, че тъй като нито тройното съглашение (нотата на Андраши и Берлинският меморандум), нито Цариградската конференция на шестте държави са довели до някакъв практически резултат, и понеже въпросът не е чисто руски, то Русия се отказва от по-нататъшни преговори и общи действия и разпуска армията си, запазвайки за в бъдеще пълна свобода на действията си. При обсъжданията министрите на финансите, вътрешните работи и държавните имоти, се обявили изцяло против войната поради недостига на финансови средства и отрицателните икономически и вътрешни последици от нея. Затова те съветвали да се намери някакъв изход, за да се избегне необходимостта от прибягване до оръжие. Военният министър пък, настоявал да се действа енергично и да не се остава дълго в изчаквателно положение, което било пагубно за Русия във всички отношения. Милютин прочел докладна записка, в която се констатирало, че общото въздействие на Европа върху Турция било безрезултатно. И пасивното европейско съгласие на практика обричало балканските християни в жертва на турците. При това положение бездействието на Русия било гибелно за влиянието й сред населението на Балканския полуостров, което можело съвсем да се стопи. „Другите държави могат да се колебаят, но ние не можем, ние сме ангажирани пред Русия и пред християните в Турция и пред цяла Европа с думите на нашия император”, подчертал военният министър и продължил: „Ние извършихме мобилизация на нашата армия, която пред очите на целия свят е вдигнала меч за защита на нашата чест... И ако сега ние разпуснем тази армия без достатъчно удовлетворителен мир, това би означавало... да подроним доверието към нея както у нас, така и пред външния свят. Подобна мобилизация без никакви резултати би съответствувала на втора загубена Кримска война, което би имало за нашите външнополитически отношения най-сериозни последици... И историята, и станалите напоследък събития безусловно подсказват, че ние трябва да играем главна роля в решаването на Източния въпрос. И ние скъпо ще заплатим, ако се откажем от тази задача.” Военният министър развил също идеята, че безсилието на колективните европейски действия можели да окуражат Турция. И ако Русия се отдръпнела, това щяло да се изтълкува като слабост, което можело да поощри Османската империя към най-безразсъдна политика. И от слаба държава, тя да се превърне в оръжие срещу Русия. Изказванията по време на съвета очертали дилемата: или рискована война в името на съмнителни и ненужни придобивки, или въздържане от война с риск да бъдат загубени съществуващите руски позиции на Балканите. Както сполучливо определя ситуацията проф. Константин Косев: „ако руското правителство не е имало никакъв интерес от една завоевателна война срещу Османската империя, стараейки се с всички сили да я избегне, то в същото време въздържанието му от военна намеса и подкрепа на балканските народи създавало реална заплаха да загуби и това, което има”. Действията по-нататък показват, че без да очаква някакви особени териториални придобивки (дотогава се е говорело само за връщането на Южна Бесарабия), Русия решила да продължи дипломатическите си усилия. И ако с тях не се постигнел успех, да се започне война. След като изслушал всички изказали се на съвета, руският император одобрил начинът за действие, предложен от Николай Игнатиев, който бил в споменатата насока. Според последния не трябвало да се изчакват евентуалните отговори на циркуляра на княз Горчаков, защото не се знаело колко дълго още чуждите правителства ще бездействат и ще бавят отговора си. Освен това, понеже се питало за техните намерения, възможно било другите държави да предложат идеи, които Русия не споделя. Затова руският посланик в Цариград предложил да се състави проект за съвместен протокол. В него трябвало да се посочат предложения, изгодни за Русия, които са приемливи и за останалите държави, след което да се направят необходимите дипломатически усилия новият документ да бъде подписан от правителствата и на шестте държави-гаранти. В протокола трябвало да се включат и препотвърдят онези решения на конференцията, около които имало изгледи да бъде постигнат консенсус за приемането им. Според граф Игнатиев единодушието, постигнато от конкретния състав на пълномощниците на великите сили в Цариград в конкретния тогава момент, вече не било налице. „Почти невъзможно е да се постигне [сега] съгласието на кабинетите за реална подкрепа решенията на конференцията, с общи действия на някои държави”, е било заключението на руския посланик, изказано по време на съвета при императора. То било съпроводено с признанието: „Съзнавах, че с личното си влияние и авторитет, спечелени в Изтока, аз увлякох не само Солсбъри, но и граф Зичи, по-далеч от желанията и инструкциите на техните правителства и се опасявах, че кабинетите ще се възползват от първия удобен случай, за да се отрекат от постановленията на конференцията, които от тяхна гледна точка бяха твърде изгодни за руската политика.” Игнатиев споделя, че опасенията му се оправдали и нещата действително се изменили след конференцията. Както констатирал руският посланик, след несполуката в Цариград европейските държави отново почнали да проявяват „закоравелите” си предразсъдъци: въпросът за Проливите, необходимостта да се противодейства на Русия и да не се съчувства на славяните. Решенията на конференцията били твърде изгодни за руската политика, било мнението на някои от европейските кабинети, затова в съвместния протокол било най-удачно да се запишат като искания за осъществяване от Портата „контрапредложенията”, които самата тя поставила на масата на преговорите по време на третото официално заседание. Това напълно съвпадало и с предложенията на лорд Дарби да препоръчат на Турция реформите, които самото турско правителство вече било предложило. След изготвянето на протокола, в който трябвало да бъдат закрепени задълженията и отговорността на Високата порта, а следователно и правото на Европа за надзор и намеса при изпълнението им, бъдещите действия на Русия зависели от реакциите на шестте държави и самата Порта. Ако се подпишел протоколът, се създавали условия за демобилизация на руската армия. Това можело да стане чрез издаването на височайши манифест, заедно с подписването на протокола. Трябвало, обаче, да се получи известно съгласуване с действията на Турция: тя да се съгласи да разпусне веднага мобилизираните запасни войски (редифи) и да оттегли част от редовните войски, което трябвало да стане малко преди или поне едновременно с напускането на Кишинев от руската армия. В случай на неуспех на дипломатическите преговори - протоколът не бъде подписан или Портата откаже да го изпълни, следвало Русия веднага да започне разговори с Германия и Австро-Унгария за следващи решителни действия. Обявяването на война трябвало да бъде предхождано от ултиматум към Турция, основан на програмата на конференцията. Така руската позиция не можела да бъде атакувана от Англия или от което и да е друго правителство. Възможността за избягване на войната, дала основание на Игнатиев да препоръча забавянето за известно време на преговорите, които се водели с Австро-Унгария и вече била достигната уговорката, тя да не се намесва пряко във военните действия. Всичко трябвало да се изясни до края на март и в началото на април трябвало или да започне навлизането на руските войски в Румъния, или пък в средата на април да се пристъпи към демобилизиране на руската армия. Протоколът бил изготвен от Министерството на вътрешните работи на Русия и на 18 февруари/2 март посланик Игнатиев тръгнал с него на обиколка в столиците на европейските държави, за да получи одобрението му и събере необходимите подписи. Разчетите били да се върне не по-късно от 15-18/27-30 март. В протокола великите държави изразявали убеждение, че установилото се между тях съгласие е най-доброто и вярно средство за умиротворяване на Изтока и вследствие на това още един път те съвместно изразяват желанието си да участват в подобряването на съдбата на турските християни и в реформите, които Портата се е съгласила да проведе в Босна, Херцеговина и България. Те считат, че при сключването на мира с Черна гора е желателно да се „изправи границата” й (т. е. да се присъединят към нея споменатите по-рано съседни окръзи) и да й се осигури свободно плаване по река Бояна. Портата се приканвала още: първо, да приведе войските си в мирновременно положение като разпусне мобилизираните войски, оставяйки на бойна нога само нужното количество за поддържане на реда. И второ: да приведе възможно най-бързо в изпълнение реформите, необходими за спокойствието и благосъстоянието на упоменатите провинции. Държавите, които подкрепяли протокола, предлагали посредством своите представители в Цариград и своите местни агенти да наблюдават отблизо осъществяването на обещанията от турското правителство. В случай, че тяхната надежда бъдела още веднъж излъгана и положението на християнските поданици на султана не се подобри дотолкова, че да предотврати възобновяването на безредиците, които периодично смущавали спокойствието на Изтока, кабинетите смятали за необходимо да обявят, че ще им бъде невъзможно да търпят по-нататък положението, несъответствуващо нито на техните интереси, нито на правата на човека. В такъв случай държавите си запазвали правото съвместно да обсъдят и да определят мероприятията, които ще бъдат сметнати от тях за необходими за осигуряване на благосъстоянието на християнските народи и интересите на общия мир. В първоначалния вид на протокола, изготвен в Петербург, били споменати конкретни реформи, които се искало да бъдат изпълнени от Турция: забрана да се използва нередовна войска освен в случай, когато неприятел нахлуе в пределите на Турция; прекратяване колонизацията на емигранти от Кавказ (черкези) в християнските области; пълна свобода на вероизповеданието; реформиране на полицията и местната автономия, като територията се раздели и преустрои, както било посочено на конференцията; създаване на наблюдателна комисия, председателствана от един от представителите на Портата; забрана да се носи оръжие в ония местности, където въстанието е спряло; опрощаване на данъчните недобори. Няма сведения, обаче, дали всичките тези предложения са останали в окончателно одобрения от европейските сили протокол. Възможно е някои да са изменени или отпаднали. Няма яснота относно реалното протичане на събитията, свързани с телеграмата на Горчаков, протоколът, който изготвили Дарби и Шувалов, и протоколът, изготвен от Министерството на външните работи на Русия. Едно вметване в записките на Николай Игнатиев ни дава възможност да направим някои предположения. Става дума за отбелязаното, че протоколът, който бил съставен в Русия, се различавал от този на Дарби и Шувалов. Тонът на руския протокол бил „смекчен”, в него имало „сговорчивост и смирение” и си личало „безкрайното желание” на Русия да избегне войната, твърди руският дипломат. Горните бележки подсказват, че протоколът в Русия е бил нарочно съставен, за да се неутрализира другият - от Лондон. Изглежда Игнатиев нарочно не дава подробности в тази насока, защото инициативата с новия протокол на практика претърпява провал. И в случая Дарби и Дизраели изиграват руската дипломация, която уж със своя протокол е искала да избегне английската инициатива, виждайки в нея нещо, което не е одобрявала. Тъй като в пресата не били публикувани съобщения за разговорите между Дарби и Шувалов, състояли се през февруари, журналистите останали донякъде изненадани, когато в края на месеца узнали, че заместник министърът на външните работи на кралството Борк съобщил в английската палата на общините, че правителството било вече готово с отговора на телеграмата на княз Горчаков, но не я изпратило. Причината за задържането на отговора била молбата на руското правителство да изчака някои нови обяснения, които то щяло да даде на британското правителство. „Щом руското правителство счита за необходимо да моли за отлагане на отговора на Англия на своя въпрос, това означава, че то знае предварително какъв е този отговор и определяйки го като неудовлетворителен, се надява да накара английското правителство да измени приетото вече от него решение” - коментира ситуацията „Всемирна илюстрация” от 5 март 1877 г. Въпросният отговор на Англия трябва да е бил протоколът, съставен от Дарби и Шувалов. Според Николай Игнатиев той изпълнил успешно възложеното му поръчение. „Протоколът беше приет от всички кабинети”, е отбелязано в неговите записки. Някои от кабинетите направили незначителни редакционни изменения, най-вече за смекчаване на по-силните изрази. При проведените разговори руският посланик се убедил, че нито една държава не проявявала и най-малкото желание да застане докрай на решенията, постигнати на Цариградската конференция и да приеме необходимостта от общо решително въздействие. Което да придаде европейска значимост на въпроса и да застави Турция да се подчини. Така нямало да има необходимост Русия сама да излиза на борба с Турция. Успехът на Игнатиев, обаче, бил само в постигането на първоначалното устно одобрение на съдържанието на протокола. В последния момент лорд Бийкънсфийлд осъществил поредната си провокация, като повдигнал въпроса за демобилизацията на руската армии. Незабавното й започване било поставено като задължително условие за подписването на протокола от страна на Англия. Граф Игнатиев обяснил, че руското правителство възнамерявало да води отделни преговори за демобилизацията на руската армия непосредствено с Турция. На лорд Дерби и граф Шувалов той заявил, че считал споменаването на въпроса за руските войски в какъвто и да е дипломатически акт за несъобразено с достойнството на Русия и че никога нямало да сложи подписа си под такъв документ. В записките си Игнатиев обяснява, че веднага след като възникнал въпросът за демобилизацията на руската армия, той отпътувал от Англия, като предоставил на Шувалов възможността да действа както намери за добре. Можем да предположим, обаче, че реакцията на руския посланик най-вероятно е била не заради това, че се посягало на „достойнството на Русия”, а защото е разбрал, че Англия отново е изиграла руската дипломация, примамвайки я на въдицата с поредното „мирно решаване на въпроса за Черна гора, Босна, Херцеговина и България при доброволното съдействие на Турция”. 5.3. Откриване дейността на турския парламент Междувременно в края на февруари дошъл краят на управлението на Мидхат паша, с което се започнала и развръзката на въпроса с конституцията на Османската империя. На 23 февруари/4 март великият везир бил обвинен в измяна на върховната власт: имал намерение да свали Абдул Хамид и да постави отново на престола Мурад. Мидхат не знаел предварително за повдигнатите срещу него обвинения. Извикали го през нощта по заповед на султана в двореца и поискали да даде големия държавен печат. Султанът предоставил на своя велик везир сам да избере: дали да бъде съден по обвинение в държавна измама или да замине на заточение. Изпадналият в немилост предпочел заточението и бил изпратен в Бриндизи. Не били дадени обяснения защо се е наложило великият везир да бъде отстранен толкова скоропостижно. Най-логичното предположение било смразяването на отношенията на Портата с европейските кабинети, което дошло след неуспешния завършек на Цариградската конференция. По това време станало ясно, че маркиз Солсбъри бил дал заповед английският флот да се оттегли от входа на Дарданелите в Малта. За велик везир бил назначен Едхем паша, били сменени почти всички министри. Единствен на предишния си пост останал само Сафвет паша. Издаден бил султански хат с обявление на новите назначения. В него се отбелязвало още, че за обсъждане в парламента щели да бъдат внесени няколко законопроекта, отнасящи се до организиране на вътрешното управление на основа на децентрализацията, по-правилен избор при назначаване на помощник губернаторите на провинциите и за преобразуване на финансовата система. За работа в последната щели да бъдат привлечени европейски финансисти. На 10/22 февруари примирието било удължено с две седмици до 3/15 март. Но още на 16/28 февруари мирният договор между Турция и Сърбия бил подписан. В протокола било споменато, че за княжеството се запазва status quo, дава се амнистия за турските пленници и се предвиждало в дванадесет дневен срок турската армия да освободи завзетите сръбски територии. Сърбия се задължавала да не строи нови укрепления, турският флаг щял да се издига наравно със сръбския, спирало се формирането на въоръжени банди. Не се споменавало за въдворяване на турски комисар в Белград, нямало и дума за Малък Зворник. По повод откриването на сръбската скупщина, която трябвало да ратифицира протокола с основите на мира, сръбският вестник „Изток” се обърнал към депутатите, убеждавайки ги да не осъждат приключилата война. Тя била водена за честта на Сръбското княжество и била само част от многото кървави битки, които славяните водили за своето освобождение след тази при Косово поле. „Ако Сърбия - отбелязва вестникът - не предизвика с тази война нищо друго, освен война на Русия с Турция, то и това вече би бил много голям резултат и жертвите, принесени от Сърбия ще се окажат незначителни в сравнение с ползата, която ще придобият балканските християни.” Мирните преговори между Черна гора и Турция, обаче, не потръгнали. Княжеството се опряло на решенията на Цариградската конференция и поискало Портата да ги изпълни. Ставало дума за изправяне границите на Черна гора с присъединяване на някои съседни области, включително и на пристанището Спица; устрояване в родината им на бежанските семейства; предоставяне на правото за свободно плаване по езерото Скутари и река Бояна. Последното условие черногорците считали за второстепенно, но всички техни искания били определени от турският министерски съвет, състоял се 23 февруари/7 март, като прекомерни. След като били проведени избори за двете камари на турския парламент, на 7/19 март 1877 г. той бил тържествено открит. Пищната церемония се провела в двореца „Долма бахче” в Цариград в присъствието на министри, граждански, военни и духовни сановници, сенатори, депутати и чуждестранни дипломати, с изключение на германския и руския посланик. Тронната реч на Абдул Хамид била прочетена от първия секретар на султана Саид паша. В речта бил направен исторически обзор на причините за тревожното положение в Турция и се завършвало с обещание за реформи. Сафвет паша се обърнал към представителите на чуждите държави, присъстващи на церемонията. Говорейки от името на султана, той изразил надежда за благоприятен изход на мирните преговори с Черна гора, както и че след обещанията, дадени от негово величество, Европа няма да сметне за необходимо да иска други задължения от Турция. Турският външен министър, както в началото на Цариградската конференция, така и при откриването на парламента се опитал да увери европейските дипломати, че прословутата „конституция” правела напълно ненужна намесата на Европа в работата на Отоманската порта. Очакванията на турското правителство, че парламентът ще подкрепя неговите предложения, не се оправдали. В палатата на депутатите, където имало избрани и българи, преобладавала опозицията. Първото заседание на палатата се провело на 8/20 март и още тогава отношенията между правителството и депутатите се очертали като враждебни. Председателят на палатата Ахмед Вефик почнал да се дразни и да прекъсва депутатите, лишавайки ги от правото им на дума. Последните от своя страна не щадели в критиките си нито министрите, нито държавните чиновници. Сред депутатите преобладавал „фанатичният елемент”. Най-добрите оратори били улемите и привържениците на Мидхат паша. Затова още при първите гласувания проличало, че парламентът няма да допусне никакви отстъпки и реформи, насочени за подобряване на положението на християните. Предложението за „изравняване” на границата на Черна гора било отхвърлено с огромно мнозинство, а законът за вилаетите бил приет с подчертаване на централизацията на властта и съсредоточаването й в ръцете на мюсюлманите. След 12/24 април, когато Русия обявила война на Турция, депутатите започнали да критикуват военната политика на правителството. На 16/28 юни, след като се разбрало, че руските войски са преминали река Дунав, Абдул Хамид разпуснал парламента. 5.4. Русия обявява война на Турция На 19/31 март в Лондон шестте велики държави Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Италия и Русия все пак подписали съвместния протокол, с който се правел опит да се прикани Турция да започне реформи за подобряване на участта на християните в нейните европейски провинции. За съжаление крайният резултат и от това съвместно мероприятие не довел до мирно разрешаване на въпроса. Парадоксалното по своята същност искане на Англия - Русия да пристъпи веднага към демобилизиране на армията си, и затрудненията, които кралството създало в последния момент, преди протоколът да бъде подписан от държавите-гаранти, е отбелязано във „Всемирна илюстрация” от 19 март 1877 г. със следния коментар: „Английският кабинет поставя Русия пред необходимостта да се откаже от последната надежда за продължаване на колективното европейско въздействие върху Турция и да прибегне към самостоятелно действие, към което тя вече се е приготвила в случай на необходимост още от миналата есен, съсредоточавайки част от своите войски на турската граница. Да се откаже от предприетата от него мярка руското правителство очевидно не може, докато не получи сигурна гаранция, че целта, заради която е предприета тази мярка, не може да бъде достигната по друг начин. Протоколът беше предложен именно като средство за постигане на тази цел. Русия се надяваше, че великите държави, потвърждавайки с подписването на този документ своето единодушие, ще принудят по този начин Портата да направи необходимите отстъпки и тези отстъпки ще дадат основание за отзоваване на руските войски от турската граница. Англия съвсем обръща въпроса. Тя е съгласна да подпише протокола само при условие на незабавна демобилизация. Т. е. иска едновременно с подписването на протокола да изчезне единствената материална гаранция, че той ще постигне своите цели и ще подтикне Турция към отстъпките, които се желаят от нея.” Преди да пристъпи към подписване на протокола, представителят на Русия генерал-адютант граф Шувалов направил следното заявление: „Ако бъде сключен мир с Черна гора, ако Портата приеме съветите на кабинетите, изкаже готовност да се върне към мирно положение и пристъпи на дело към изпълнение на реформите, споменати в протокола, то нека тя изпрати в Петербург специален пълномощник за преговаряне относно разоръжаването, на което в този случай също ще се съгласи от своя страна и Негово величество господарят император. Разбира се, че ако станат нови избивания, подобни на тези, които обагриха с кръв България, то мерките за разоръжаване по необходимост ще бъдат спрени.” От своя страна лорд Дарби от името на Англия обявил, че ако „целта на подписването на протокола, състояща се по мнението на английското правителство „в разоръжаването на Русия и Турция”, не бъде постигната, то протоколът ще бъде признат от Англия за недействителен”. По този начин Англия изразила особено мнение, спрямо останалите европейски държави. Докато те виждали протокола като средство за осъществяване на натиск над Турция да извърши тя реформи за умиротворяване на Черна гора, Босна, Херцеговина и България, то за обединеното кралство важно за момента било руската и турската войска да се оттеглят от заетите по границата позиции и демобилизират армиите си. Английското правителство искало всъщност връщането на политическото положение в Европа отпреди Цариградската конференция. Случилото се при подписването на Лондонския протокол веднага дало повод на коментаторите категорично да заявят, че при това положение Османската порта, виждайки че европейските държави не са единни, ще откаже да приеме решенията на европейските държави. Което и станало. На 29 март/10 април в циркулярна телеграма, адресирана до всички нейни посланици в европейските държави, чието съдържание те трябвало да предадат на съответните правителства, Портата отхвърлила Лондонския протокол, като го анализирала критично, точка по точка. Основната теза била, че правителството не можело да допусне намеса във вътрешните работи на Турската държава, защото принизявало достойнството й. Високата порта гледала на взаимното незабавно разоръжаване едновременно в Русия и Турция като на единствено сигурно средство да се предотврати опасността, застрашаваща всеобщия мир. Турция не можела да се разоръжи едностранно, докато била заплашена от Русия. В телеграмата си турското правителство изказало съжаление, че не било взето предвид неговото мнение преди подписване на протокола и изразило искрено желание да бъде запазен мирът. Портата категорично отказвала да изпрати в Санкт Петербург специален посланик за преговори относно демобилизацията, но била съгласна в преговорите да участва турският посланик, пребиваващ тогава в руската столица и поставяла задължително условие Русия да изпрати в Цариград дипломатически представител със същия ранг. Турция отхвърляла чуждестранната намеса в нейните вътрешни дела, но допускала контрол от страна на чуждестранните посланици в размерите, установени с Парижкия договор. Повторението на убийства, подобни на станалите в България, било невъзможно, благодарение на мерките, приети от правителството, твърдяла Портата. Тя не искала преговорите с Черна гора да се смесват с исканията в протокола, тъй като това бил неин вътрешен въпрос. В заключение в циркулярната телеграма се заявявало, че мирната развръзка на затрудненията на деня била възможна, само ако държавите подписали протокола се откажат от него. Отхвърлянето на Лондонския протокол от страна на Високата порта водело до морално оправдание на руската военна намеса и направило неизбежно избухването на Руско-турската война. Вероятно пак се е провело съвещание при император Александър ІІ. За съжаление няма публикувани данни как точно са протекли събитията. Но налице са три документа, в които най-точно се обяснява защо Русия започва с Турция война, която ще бъде наречена Освободителна. На 7/19 април руският държавен канцлер княз Александър Горчаков изпратил следната циркулярна телеграма до руските посланици в Берлин, Виена, Париж, Лондон и Рим: „Императорският кабинет безрезултатно изчерпваше от самото начало на Източната криза всички подвластни му средства, за да постигне със съдействието на великите държави в Европа омиротворяването в Турция. Всички предложения, последователно направени на Портата след постигане на споразумение между кабинетите, срещнаха непреодолима съпротива от нейна страна. Протоколът, подписан в Лондон на 19-ти (31-ви) март тази година, беше последният израз на съвместната воля на Европа. Императорският кабинет го предложи като последен опит за помирение. Той заяви с декларация от същия ден, съпровождаща протокола, условия, които ако бяха честно приети и изпълнени от османското правителство, можеха да възстановят и заздравят мира. На всичко това Портата отговори с нов отказ. Това обстоятелство не беше взето предвид в Лондонския протокол. Изразявайки желанията и решенията на Европа, той се ограничи само с поставянето на условието, че великите държави оставят за себе си правото съвместно да обсъдят средствата, които признаят за най-удобни за осигуряване на благосъстоянието на християнското население и за запазването на общия мир, в случай, че се излъжат в надеждата си за енергично изпълнение от страна на Портата на мерките, които да доведат до подобряване на положението на това население. Последното бе единодушно признато като необходимо за спокойствието на Европа. С други думи кабинетите предвиждаха случай на неизпълнение от страна на Портата на обещанията, които тя евентуално ще даде, но не предвидиха случай на неин отказ да изпълни исканията на Европа. Едновременно с това в декларацията, направена от лорд Дарби след подписването на протокола, се заявява, че тъй като правителството на Нейно величество кралицата се е съгласило да подпише този акт, имайки предвид само осигуряването на общия мир, то протоколът следва да се счита за недействителен и нямащ значение в случай, че предложената цел - а именно съвместното разоръжаване и запазване на мира между Русия и Турция - не бъде постигната. Отказът на Портата и подбудите, на които се основава той, не оставят никаква надежда, че тя ще уважи желанията и съветите на Европа, и не дават никаква гаранция, че реформите, предложени за подобряване на участта на християнското население ще бъдат въведени. Те правят невъзможен мира с Черна гора и изпълнението на условията, които могат да доведат до разоръжаване и омиротворяване. При тези обстоятелства опитите за помирение губят всякаква вероятност за успех и остава едно от двете - или да се оставят нещата да продължат в положението, което е признато от държавите като неотговарящо на техните интереси и на интересите на Европа въобще, или да се опитаме да постигнем по пътя на принудата това, което единодушните усилия на кабинетите не успяха да получат от Портата по пътя на убеждението. Нашият августейши монарх реши да поеме върху себе си завършването на делото, което той призоваваше държавите да извършат заедно с него. Той даде заповед на своите войски да преминат границата на Турция. Благоволете да доведете това решение до знанието на правителството, при което сте акредитирани. Поемайки това бреме, нашият августейши монарх изпълнява дългът, наложен му от интересите на Русия, чието мирно развитие се забавя поради постоянните размирици на Изток. Негово императорско величество е уверен, че заедно с това той действа съгласно с чувствата и интересите на Европа.” На 8/20 април руският император отпътувал за действащата армия. По пътя в някои места направил преглед на армията, разположена в Бесарабия. На 12/24 април в Кишинев Александър ІІ подписал поднесения му от канцлера Горчаков манифест за обявяване на война на Османската империя. Пълният текст на манифеста гласи: „На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което винаги сме вземали в съдбините на подтиснатото християнско население на Турция. Желанието да се подобри и подсигури неговото положение разделяше с нас и целият руски народ, изразяващ сега своята готовност на нови жертви за облекчаване на участта на християните на Балканския полуостров. Кръвта и имуществото на нашите верноподаници винаги са ни били скъпи; цялото наше царуване свидетелствува за постоянната ни грижа Русия да пази благословията на мира. Тази загриженост бе проявена и при скръбните събития, които станаха в Херцеговина, Босна и България. Първоначално ние си поставихме за цел да постигнем подобряване на положението на източните християни по пътя на мирните преговори и споразумения със съюзните и приятелски нам велики европейски държави. В продължение на две години ние не преставахме да се стремим, да склоним Портата на преобразования, които могат да защитят християните в Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти. Извършването на тези преустройства изцяло произтичаше от предишните задължения, които Портата тържествено пое пред лицето на цяла Европа. Нашите усилия, поддържани от общите настоявания на дипломатите на другите правителства, не доведоха обаче до желаната цел. Портата остана непреклонна в своя категоричен отказ да създаде някаква реална сигурност на своите християнски поданици и отхвърли решенията на Цариградската конференция. В желанието си да изпробваме за убеждаване на Портата на всички възможни начини на споразумение, ние предложихме на другите кабинети да съставим специален протокол, в който да се запишат всички най-съществени решения на Цариградската конференция и да поканим турското правителство да се присъедини към този международен акт, изразяващ последният предел на нашите миролюбиви настоявания. Но очакванията ни не се оправдаха: Портата не се отнесе с внимание към единодушното желание на християнска Европа и не се присъедини към заключенията, изложени в протокола. Изчерпвайки до край нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква чувството за справедливост и чувството за собствено достойнство. Със своя отказ Турция ни принуди да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, ние, уповавайки се смирено на помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички наши верноподаници, че дойде времето, предвидено в изречените от нас думи, на които се отзова цяла Русия. Ние изразихме намерение да действаме самостоятелно, когато счетем, че това е необходимо и честта на Русия ще изисква това. Сега, призовавайки божията благословия върху доблестната наша войска, ние й заповядваме да влезе в пределите на Турция.” Същият ден - 12/24 април 1877 г.- с нота до дипломатическия представител в С. Петербург Тефик Бей руският канцлер уведомил турското правителство, че Русия прекратява дипломатическите си отношения с Турция. В нея се казва: „Тъй като особено важните преговори, които императорският кабинет проведе с османската Порта относно трайното омиротворяване на Изтока, не доведоха до желаното споразумение, в резултат Негово императорско величество, моят августейши повелител, за съжаление се видя принуден да прибегне до силата на оръжието. Благоволете да уведомите вашето правителство, че Русия от днес се счита във война с Турция. Първото последствие от това е прекратяването на дипломатическите отношения между двете държави. Най-покорно ви моля да доставите сведения за броя и званията на лицата, съставляващи отоманското посолство в С. Петербург, за да можем да ви изпратим нужните паспорти. Що се отнася до живеещите в Русия отомански поданици, тези от тях, които пожелаят, са свободни да напуснат страната; тези пък, които предпочетат да останат в нея, могат с пълна сигурност да се доверят на покровителството на законите.” Турция и Англия до последно не са вярвали, че Русия ще започне война срещу Турция. Прав е граф Игнатиев, когато казва, че протоколът, изготвен в Петербург, в противовес на този от Лондон, бил толкова „смирен и сговорчив”, че турците видели в това „слабост и безкрайно желание” на Русия да избегне на всяка цена войната. В Лондон и Цариград са мислели, че Русия няма да обяви толкова скоро война. Английските туркофили препоръчали на турското правителство да изчака известно време, за да се види дали ще се предприеме нещо повече от струпването на руските войски в Бесарабия. Дори когато Александър ІІ потеглил за Кишинев, английските вестници продължавали да твърдят, че войната все още не е неизбежна и мирът може да се уреди с посредничеството на държавите-гаранти. Едва, когато войната била обявена, турското правителство чрез циркулярна телеграма потърсило ходатайството на европейските държави, основавайки се на чл. 8 от Парижкия договор. Действието, обаче, било закъсняло и отговор не последвал. Европа решила да остане неутрална по отношение на двубоя между Русия и Турция. Действията на Дизраели били по-хладнокръвни. Твърди се, че той имал намерения да използва началото на руско-турската война и да окупира с британския флот Дарданелите. Този план, обаче, не бил приет от влиятелните членове на английския парламент. Все пак реакция от Лондон имало. На 24 април/6 май Дарби връчил на Шувалов нота, в която се съобщавало, че Англия няма да допусне Русия да блокира Суецкия канал и Египет - дори и временно, да завладее Цариград и да измени статута на Проливите. В отговор на английската нота руското правителство заявило, че няма никакви намерения спрямо Суецкия канал и Египет, а за съдбата на турската столица и проливите обещало да не решава въпроса еднолично, а по общо съгласие на държавите. Та 15/27 юни руските войски минали Дунав при Свищов. За известно време дипломатите отстъпили водещото си място на военните. Използвана литература: 5.1. Будапещенска конвенция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІ, 26 июня - 18 декабря 1876 г., бр. № 391 - № 416, с.; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 32-33, 53, 176, 213; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Миссия генерала Вердера; Будапештская конвенция. (Използвана е електронната версия на книгата). 5.2. Лондонски протокол: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 86, 199, 255; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 36, 37, 199, 213-214, 229, 234 бел. с две звезди, 235-236, 242 бел. с една звезда, 248-249, 250, 251-253, 255-256, 274; 3. История на България, том 6, С., 1987, с. 431; 4. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Франко-германская военная тревога 1877 г. и Лондонский протокол. (Използвана е електронната версия на книгата). 5.3. Откриване дейността на турския парламент: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 87, 126, 159, 179, 199, 219, 234, 318; 5.4. Русия обявява война на Турция: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХVІІ, 1 января - 18 июня 1877 г., бр. № 417 - № 442, с. 234, 258, 275, 310-311, 330; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 255-256; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Русско-турецкая война. (Използвана е електронната версия на книгата).

Проблемът с псевдонауката, е че езикът който използва е приятен за ухото на необразования в дадена област човек. Обикновено се използват техники на писане или говорене които чрез различни манипулативни похвати и логически заблуди водят слушателите към целите които са поставени. Като пример ще дадем отново известният ни П.Серафимов, който наскоро организира среща с последователи автохтонци и привърженици. След срещата им публикува и статия озаглавена "Забранената българска история разказана на кратко". Основните псевдонаучни похвати с които тази статия е написана, а и които изпълват и останалите му публикации са следните: 1. Прикритата истина - Основната линия на разказа е разкриването на някакви тайни, които някой целенасочено крие в случая в ущърб на българина. Този похват приковава вниманието на читателя, тъй като никой не иска да бъде тайно лъган и мамен. 2. Лошите учени - Обикновено са определяни като казионни, официални или по друг подобен начин, като те носят вината за укриването на данните и фактите, и за ущърба срещу българите. 3. Героите спасители - Авторът и група автори които цитира и които по един или друг начин в трудовете си или мненията си подкрепят идеите и идеологията му. Обикновено се описват като прогресивни и свободомислещи, като така всички останали се слагат в групата на непрогресивните и несвободомислещи. 4. Реабилитация на дедите - Основната доктрина на автохтонизма. Преди българите на Балканите живеят траки, следователно те са дедите на българите, а щом те са дедите на българите всяко нещо по света което има нещо общо с траките в археологически, културен или друг аспект се обявява че е на дедите ни и съответно е наше. Дори и да става на въпрос само за керамично гърне от Индия или Китай със сходни орнаменти като орнаменти от неолитни гърнета от Балканите, то това означава, че дедите ни са били в Китай и Индия. 5. Псевдофакти и интерпретации - Основната част на статията. Представлява съвкупност от напрупани сведения и интерпретациите им, които според автора подкрепят идеите му. Напрактика обаче представляват съвкупност от изрезки, които са подбрани и анализирани без следване на научния метод. Съвкупността е натрупана с времето, като всяка следваща публикация се опира на тази съвкупност като, че се опира на факти. Реално обаче имаме натрупване на грешни интерпретации следващи идеология. Така например от настоящата статия човек може да остане с убеждението, че "в продължение на 1100 години, старите българи да са отъждествявани с мизите – съседи и роднини на тракийския народ гети", това обече е ненаучна итерпретация на различни късни сведения, които смесват стари географски сведения с новите народи. 6. Патриотично-наставнически финал - Апотеаза на цялото изложение, което също е изпълнено с патриотични намеци свързани с великите деди. Ако в увода се натикска критичния бутон, който трябва да засили революционното внимание на читателя, то на финала се натиска патриотичния бутон който трябва да даде сила на читателя, като той е съпътстван и с наставления за действия и за повдигане на духа. Това са основните принципи описани чрез конкретната статия, но на практика моделът е същият в цялото творчество на автора. Схемата много наподобява начина на действие на религиозните водачи, които издигат някаква идеология или доктрина, и създават последователи.

https://www.biorxiv.org/content/biorxiv/suppl/2018/02/20/268250.DC1/268250-1.pdf https://www.biorxiv.org/content/biorxiv/early/2018/02/20/268250.full.pdf https://www.biorxiv.org/highwire/filestream/82464/field_highwire_adjunct_files/1/268250-2.xlsx Струва си внимателния прочит, вкл. екселския файл. Изледвани са две гробища - едното в Унгария непосредствено преди преселването на лонгобарди и алцекови българи в Италия и второто от северна Италия, непосредствено след превземането и от лонгобардите и съюзниците им. Изследвани са и два аварски гроба непосредствено след появата на аварите в унгарската пуста, погребенията са датирани на 560-та г. Коментар - когато мога, но накратко лонгобардите са по-скоро скандинаво-датска, отколкото германска група, аварите при появата си в Панония са 100%-ви славяни, неразличими от съвременен поляк и с 0-лев, никакъв азиатски или далекоизточен примес, твърдо славяни както по майчина, така и по бащина линия, а поне 2-ма от лонгобардо-българската група съвпадат напълно по геном със съвременните българи до степен да са неразличими от тях, като поне 10 са генерално неразличими от съвременните балканци - има съвпадения, освен с българи, с румънци, хървати и албанци. Разбира се, основното ядро са скандинавци, каквито са и лидерските гробове и преди, и след преселението. И едно категорично оплакване - изследването е изкривено, тъй като за референтни групи са взети северноевропейците, англичаните и италианците; не са взети кавказци и балканци, което е изключително пристрастно или глупаво; крайния резултат е едно разтягане на лонгобардите по оста север юг и никакво по оста изток -запад; въпреки това, се очертават две отчетливи групи - едната скандинавска, другата...вижте сами; както и да е, измежду тия с конските погребения, предполагаемо алцекови прабългари, има съвпадения със съвременни българи и други балканци, а отно, азиатския и далекоизточния принос е кръгла нула; в контекста на разговорите в този форум, да изтъкна, че измежду хаплогрупите има такива, които в наши дни се срещат само в кавказ и на балканите, поради което и казвам, че изключването на тези два района при определяне на референтите е огромна несправедливост и глупост. Повече - когато мога.

Понеже напоследък с установявам, че нееднократно във форума се подхвърлят твърдения, че нямало или почти нямало данни за присъствие на българи в земите между река Дон и Кавказ, ето една кратка справка със сведения, което недвусмислено показват, че в този район българи е имало столетия наред. Списъкът не е окончателен, а илюстративен. Правя го с идеята да не трябва на всеки новорегистрирал се или активизирал се потребител да бъдат привеждани данни за българи между Дони Кавказ всеки път, когато на него му хрумне, че нямало такива. Окачвам темата като важна в раздела. Мовсес Хоренаци. „История на арменците“, ок. 482 г. Захарий Митиленски (Захарий Ретор). „Сирийска хроника“ (частично съхранена в преработена версия от 569 г. на сирийския монах Псевдо-Захарий). Йорданес. „История на готите“, средата на VI век. Теофан Изповедник. „Хронография“, началото на IX век. Патриарх Никифор. „Кратка история“, началото на IX век. Йовханнес Драсханакертци (Йоан Католикос). „История на арменците“, първа четвърт на Х век. Арменска география „Ашхарацуйц“. Разширена редакция, втората половина на Х век. Вардан Аревелци. „Всеобща история с тълкувание на вардапета Вардан“, 1267 г.

Сигурно има доста теми на тая тема, затова ще заблегна на най-общите черти на икономическата криза с една ретроспекция и върху испанския и португалския модел на кризата. Естествено, корените са в Голямата Депресия от 1929-1933. Ясно е, че американската икономика изживява истински разцвет по времето на ПСВ, давайки кредити на всички европейски държави, които разорени след войната, плащат, като вземат нови кредити. Наред с това към САЩ има огромен емиграционен натиск от разорена Европа, работна ръка, готова за жълти стотинки да работи и произвежда. В резултат има бум на производството на стоки и в строителството, неща, които трябва да бъдат купувани. В тази ситуация за да засили консумацията ФЕДЕралният резерв задължава американските банкида поддържат много ниски лихви по кредитите почти изкуствени, правят парите евтини и леснодостъпни. имаш голямо поризводство, осигуряваш пари, стимулираш потреблението. дотука нещата са ясни. това води до два проблема. Първо, хората все повече задлъжняват. Второ, при увеличеното потребление цените растат, и се получава инфлация. За да контролира инфлацията Резервът увеличава лихвите по кредитите, което създава нови проблеми - все по-малко хора вече взимат кредитие, ограничава се потреблението, а онези с взети вече кредити не могат да ги изплащат, което създава трудности на банките. хората, понеже вече нямат лесни пари, и имат дългове, спират да купуват, в това число и акции, това води до спад в търсенето, и респективно на цените. фирмите са принудени да произвеждат все по.малко блага и да ги продават все по евтино, което води до фалит на много от тях. фалитът или икономическите им трудности пък пердизвикват спад в акциите им, а това завлича не само гражданите, но и банките, понеже често банките именно инвестират в акции. това намалява ликвидността на банките, вече пострадали от лошите кредити и спада в производството, а слуховете за проблеми при банките карат хората масово да си теглят депозитите и да ги пазят под възглавницата. всичко това създава огромен натиск върху банковата система, която активно и усилено губи пари. това, съчетано с нарастващата безработица от свития пазар е в основата на кризата от 1929. дотук нещата много напомнят сегашната ситуация. важно е обаче да видим как се реагира тогава на кризата. Първото нещо, което американското правителство разбира е, че в дъното на проблема са банките. Не доходите, не потреблението, избирателната система, министреският съвет или полярните шапки, а БАНКИТЕ. щателен анализ ракрива три основни причини за фалит или проблеми у банките. първо, в стремежа си за лесна и бърза печалба, банките безрасъдно се хвърлят в рискови инвестиции. например, депозитите се инвестират в имоти, и когато имотният балон се спука и цените и акциите паднат, банката губи за рекордно време парите си. Второ, лесните кредити, раздавани на ляво и на дясно на физически лица, фирми и правителства, които после не могат да платят, също намаляват ликвидността на банката. трето всеки слух за проблем карал хората да търчат като луди и да си теглят парите, което отново води до изтичане на средства от системата. тези три дупки - рисковите инвестиции, лошите кредити и проблемът с доверието, - е трябвало да се решат незабавно. първата мярка на правителството е да въведе през 1933 гаранция за всички депозити до определен праг. Тази гаранция естествено се изплаща от държавата чрез събраните от всички данъци, в случай на фалит на банката, на депозантите й. проблемът тука е, че ако банката фалира всички данъкоплатци изплащат гаранциите на депознантите й, ако обаче банката има печалба, данъкоплатецът не получава нищо. нещо трябва да компенсира риска за данъкоплатеца. това е решено с нов закон, който поставя пазара под строга регулация, ограничава се рязко конкуренцията между банките, като се слага таван на лихвите по депозитите, и най-важното въвежда се законът Glass-Steagle, който разделя търговските от инвестиционните банки. това разделение е фундаментално за стабилността на системата. Търговските банки привличат депозитите на хора, като ги предоставят като кредити на други, и печелят от разликата между лихвите по депозити и лихвите по кредити - затова лихвите по-кредитите са по-високи. инвестиционните банки управляват парите на магнатите, като печелят не от разликите в лихвите, а като ги инвестират във високорискови вложения чрез покупка на акции и облигации. преди тази формална диференциация, търговските банки пропиляват парите на обикновения американец в рискови борсови игри. наред с това, съчетавайки двете функции - търговска и ивестиционна, банките стават огромни и мощни организми, и евентуален проблем с тях завлича цялата икономика. в резутат, кризата бързо е преодоляна и до 60те години други кризи няма, дори и предвид ВСВ. Търговските банки стават много по-ефективни при разполагането с парите на депозантите си, защото не ги пилеят в рискови авантюри. Освен това, понеже печелят от лихвите по кредитите, внимателно избират кредитополучателите си, и намаляват риска от лоши кредити до минимум. наред с това се поддържа един здравословен баланс на банковия пазар и до 60те години 5тте най-големи американски банки контролират една 8 процента от пазара, с други думи фалитът на една банка не би могъл да засегне сериозно икономиката. тази ситуация обаче се променя през 60те години. Нова генерация мениджъри, и нова генерация политици, които не помнят голямата депресия, решават, че банките и пазарът могат да се дерегулират, и че рисковите инвестиции са по-скоро оправдани, защото при евентуална печалба печели цялата икономика. рестриктивната политика на правителството става все по-непопулярна и така през 1980 Картър отменя лимитът за лихви по-депозитите, за да стимулира конкуренцията между банките за свежи пари. това е първата стъпка към ново рисково поведение на банките. Банката решава, че незабавно и трябват свежи пари, за да купи акции на еди коя си фирма. Бум, слага лихва по депозита 10% и привлича тълпи от спестовници, като се обрича да им изплаща големите лихви години наред. При евентуален неуспех на инвестицията, банката губи както от вложените в нея пари, така и от големите лихви, които е поема да изплаща. в 1981 Рейгън се опитва да отмени закона за делението между търговските и инвестиционните банки, макар и с неуспех. естествено, с него идва и идеята за тоталната дерегулация на пазара, той функционира сам по себе си и всякакви регулации само го спъват. Това е и в основата на сегашната катастрофа. ясно е, че щом цялата вселена, природа, общество имат нужда и имат регулации, за да функционират, идеята, че пазарът няма нужда от регулации, а се саморегулира, е абсурдна. неуспехът на РЕйгън да отмени законът Glass-Steagle не го обезкуражава, и назначава начело на Резерва видни представители на Мерийл линч, огромна ивестиционна банка. тези, които трябва да регулират, се против регулацията. Видни икономисти пропагандират изгодите от рискови инвестиции, големите инвестиционни банки щедро финансират кампаниите на политици, които обещават в замяна дерегулация, и така до 1999, когато законът най-сетне е отменен. какво следва ли - шеметно сливане на инвестиционни и търговски банки из цяла Америка. Като резултат, рисковото поведение на банките рязко нараства. Отделно, банките бързо наедряват, и към 2000 г. делът на първите 5 банки е над 40%. фалит на коя да е от тях би завлекъл цялата икономика, поради което държавата се заема да обезпечи ликвидността им, като изкупува дълговете им. В резултат, големите банки се чувстват обезпечени и имунизирани от фалит, и предприемат още по-рискови инвестиции. в този случай рискът се поема от публичния бюджет и данъците, които в случай на провал запушват дупките на банковата система. В случай на успех обаче, печалбата е само за банките. Идеална схема. В случай на провал държавата ще се намеси и с парите на данъкоплатците, за да предотврати колапс на цялата икономика. точно това се случи в Испания - центраното правителство превърна лошите кредити към банките и загубите им в рискови инвестиции като строителство, в държавен дълг, за да закрепи цялата система. това пък пердизвика огромни дефицити в публичните финанси, породени от традиционно раздутите социални разходи, към които естествено се добавиха сега и банковите проблеми. друг негативен ефект от тази неолиберална политика е, че нарастването на банките и пазарнияти м дял води до....олигополи и монополи. За да има капитализъм изобщо, е нужда здрава регулация и контрол, защото в противен случай, чрез рисково поведение и картели се създават олигополи и монополи, които са основният враг на свободния пазар. следва продължение.

Историческите извори за българите, обитаващи през VII в. земите, разположени между Азовско море, Дон, Волга и Кубан, не са много. Основни са византийските хроники на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, съставени в края на VIII – началото на IX в., както и арменската география на Анания Ширакаци от VII в. Към тях може да се добавят „История на готите” на Йорданес от VI в. и сирийският извор също от VI в., компилация по едно произведение на митиленския епископ Захария Ритор. Внимателният прочит на споменатите текстове дава сравнително точна и задоволителна представа по въпроса, за съжаление тълкуван и решаван вече дълги години в погрешна мегаломанска посока. Кубрат и България според Никифор и Теофан Относно Кубрат двамата гръцки историци Никифор и Теофан в основни линии привеждат почти едни и същи сведения. Предполага се, че те са използвали общ по-ранен извор. Разказът на Никифор за основаването на българската държава в Долна Мизия, даден в неговото съчинение „Бревиарий” („Кратка история”), започва с програмно заявление: „Трябва вече да се каже за произхода на така наречените хуни и българи и за тяхното устройство.” Това „обещание” на практика не е изпълнено, поне видимо, тъй като по-нататък не става дума нито за произхода на въпросните хуни и българи, нито за обществената им организация, а за битието на котрагите, които се обявяват за техни съплеменници. „Около Меотидското езеро, по реката Куфис – се казва в разказа на Никифор, - се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни [на хуните и българите] едноплеменници. Във времето на Константин, който умрял на Запад, някой си, на име Кубрат, господар на тези племена, когато умрял, оставил петима сина, на които завещал да не изоставят съвместното живеене, за да могат да запазят чрез взаимната си привързаност това, което е под тяхна власт.”1 Към текста могат да се направят следните пояснения: Меотидско езеро е Азовско море, река Куфис е Кубан, под „велика” по-скоро се разбира „голяма”, Константин е византийският император Констант II (641- 668), Кубрат в оригиналния гръцки текст е Коbratos. При предаване на същата история, в своята „Хронография” Теофан започва подобно на Никифор: „Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите-българи и котраги.” А това, че трябвало да се каже нещо по този въпрос, било предизвикано от предстоящото по-нататък описание на събитията, станали според Теофан през 679-680 г. „През същата тази година народът на българите нападнал Тракия”, изпреварва събитията хронистът съвсем в началото на своя разказ. Тук имаме малка разлика спрямо сведението на Никифор. Докато последният говори за хуни и българи, Теофан споменава уногундури-българи, като някои считат, че вместо тире, трябва да има запетая. Но подобно на Никифор, по-нататък не отбелязва нищо за миналото на племената, а описва само битието на котрагите: „От същото [Меотидско] езеро до реката, наречена Куфис... се намира старата велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменници. През годините на Константин, който управлявал на Запад, Кробат (в оригиналния гръцки текст е Кrobatou), господарят на казаната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима сина и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ.”2 В последния пасаж не е съвсем ясно на кого котрагите са едноплеменници, но в латинския му вариант, включен от Анастасий Библиотекар в неговата „Хроника трипертита”, четем: „От същото това [Меотидско] езеро до реката, наречена Куфис... се простирала великата някога България и живеели така наречените котраги, които са от същото племе, както и самите българи. Във времето на Константин, който царувал на Запад, Кроват (в латинския текст Crobatus), владетелят на вече споменатата България и на котрагите, се поминал и оставил петима сина, като им завещал по никакъв начин да не се отделят един от други, защото само така ще бъдат господари навсякъде и сами няма да робуват на никой друг народ.”3 „Котрагите са от племето на българите”, уверява Анастасий. Което ни дава основание да предположим, че вероятно в преписа на хрониката на Теофан, от който е направен българският превод, това уточнение е пропуснато. Разказът на ватиканския библиотекар също съдържа подвеждащото указание в началото, че ще се говори и за минали събития. „В тази година [единадесетата от царуването на Константин IV (668-685)] неочаквано навлязло в Тракия племето българи. Междувременно необходимо е да споменем и за миналото на оногундурските и котрагските българи” – е написал Анастасий. Така се е получила тавтологията: котрагите били съплеменни на котрагските българи. Оногондурските българи пък, по-нататък не се споменават и не става ясно нито какви са били те, нито какво се е случило с тях. Изглежда латинският учен се е опитал да вникне в неясния разказ на Теофан, използван като източник и да го направи по-разбираем, но това не се е получило. От споменатото в съчиненията на Никифор, Теофан и Анастасий се вижда, че по въпроса за Кубрат тримата са единодушни: той е господар на племето котраги, което населява земята в съседство с Меотидското езеро, т. е. Азовско море и реката Куфис - Кубан. Очертанията на страната не са преминавали от другата страна на река Танаис - Дон. Това се вижда пак в споменатите извори, където по-нататък в тях се отбелязва, че отвъд тази река се установил синът на Кубрат – Котраг. Но това станало едва след смъртта на бащата. Колкото до Велика България, Теофан и Анастасий отбелязват, че Кубрат бил неин господар. Това не е заявено категорично от Никифор. Трябва да се отчете, че Теофан е направил по-многословно от Никифор описание на земята, превеждана от гръцки и латински език като „старата велика България”. Което описание е доста объркано. От него излиза, че в Азовско море се вливала Волга, Дон извирала от Кавказ и се съединявала с Волга, като над Азовско море се отделяла от нея, Кубан водела началото си от там, където се съединявали Дон и Волга и се вливала в Черно море. „Колкото и да е забъркан тоя географски преглед и е неверен в определението [на] системите на реките – обобщава Васил Златарски подробното географско описание на Теофан, – все пак по него може да се разбере, че „стара велика България” се намирала в областта на Черно и Азовско море и в басейните на реките Дон и Кубан.”4 Изобразяваната в някои съвременни атласи Велика България, обаче, надхвърля далече пределите на очертаната в историческите извори област, наречена днес Прикубанска низина, и се разпростира в широките граници от Днепър до Кавказ. Карта на „Стара велика България”от „Българите – атлас”, С., 2001 г. В „История на България”, пък, макар „Кубратовата стара велика България” да има относително по-скромни размери, нейните очертания удивляват с факта, че в тях не са включени така наречените „Български планини”, за които ще стане дума по-нататък. Карта на кубратовата „Стара велика България” и разселване на прабългарите (детайл), „История на България”, том 2, 1981 г. Изнесеното в гръцките извори не дава основание да се приема безрезервно съществуващото твърдение, че така наречената „Велика България”, намираща се в Приазовието, е била обединение на племена или народи. По-скоро става дума за наименование на определена територия, населена от българи. Затова по-правилно е гръцката дума megaly и латинската magna да се превеждат не като „велика”, а като „голяма”. С добавянето на „стара”, очевидно Никифор и Теофан са искали да разграничат „старата голяма България”, край Азовско море, от новата малка България, край Долния Дунав. 5 Другият извод е, че Кубрат е бил владетел само на така наречените „котраги”. Такова етническо наименование не е отбелязано в нито един друг исторически източник. В желанието да легитимират тези котраги, Никифор и Теофан необосновано твърдят, че те били родствени на по-познатите през Средновековието племена хуни и българи. А от това сравнение се създава впечатлението, че хуните и българите също са били родствени! Известно е, че историята на Никифор и Теофан за създаването на българската държава в Мизия продължава с разказа за петимата сина на Кубрат, които не послушали неговия съвет да не се отделят един от друг. След смъртта на бащата синовете се разделили и четирима напуснали родината си. В земите на прадедите си останал Баян, непосредствено отвъд Дон се настанил Котраг, четвъртият и петият син стигнали до Централна Европа. Третият син, наречен Аспарух, се отправил също на запад, преминал Днепър и Днестър, завзел местността Оглос до Дунав и се заселил там. Византийският император Константин IV като разбрал, че „мръсен и нечист народ” се настанил отвъд Дунав и нападал византийските земи отсам реката, решил да се справи с пришълците и настъпил към тях с голяма сухопътна войска и флот. Българите първоначално се изплашили, отчаяли се и се изпокрили. Поради недоразумение в командването на византийската войска, настъпила суматоха, която била използвана от „новопоявилото се племе”, което успяло да отблъсне византийците, да премине Дунав и се установи в техните земи. Интересна в цялото повествование на Теофан е метаморфозата, през която минава името на племето, нападнало Тракия през 679 г. Неговите членове, докато са били в пределите на старата голяма България са наречени котраги. Тези на Аспарух, които се настаняват до Дунав, при Оглоса, са определени като„мръсен и нечестив народ”. Когато корабите на византийския император Константин IV пускат котва пред укрепленията на този народ, хронистът обяснява: „Българите, като видели гъстите многобройни редици, се отчаяли за спасението си...”6 Парадоксът, че котрагите, когато се появили на Дунав, са наречени българи, фигурира и в разказа на Никифор, който е идентичен с този на Теофан, като в него са спестени обидните етнически квалификации.7 Противоречивите моменти в етническата идентификация на преселниците, водени от Аспарух, са видени по-късно от Константин Багренородни и той в съчинението „За темите” обяснява, че когато „богомразеният български народ” преминал река Дунав, тогава станало известно името на българите, понеже преди това ги наричали „оногундури”.8 Интересно защо византийският император си е избрал да свърже българите с уногундурите, а не с котрагите, както е в повествованието на Теофан? И как си е представял „научаването” на името на новодошлите: да не би това да е станало при подписването на мирния договор, когато едните са казали - „ние сме ромеи”, а другите – „ние сме българи”? Учудващо е, защо след като в изворите конкретно е посочено, че заселилите се в Мизия през 679-680 г. са българи, в съвременните исторически съчинения продължава да се пише, че преди това те били уногундури? Или пристигналите са излъгали, че са българи, или ако са били действително такива и преди, значи твърдението, че са били уногундури или котраги не е вярно. Доста са примерите, свидетелстващи, че европейските историци, не винаги са знаели самоназоваванията на народите, които са се подвизавали далеч от родината на съответния хронист или не са съществували вече по негово време. Един такъв пример е определението, дадено от Теофилакт Симоката и повторено от Теофан, че аварите били хуни. 9 В „Продължителят на Теофан” авторите, затруднени от неяснотата и противоречието на изворите, в разказа за подписването на мирния договор между Омуртаг и Лъв Арменец, обясняват, че последният „свързал чрез клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, назовани българи”.10 Блазиус Клайнер пък твърди убедено, че „хуните, по онова време са били наричани на своя език „болгар”, сиреч съгражданин и съплеменник”.11 Едва ли „болгар” е хунска дума, но ватиканският историк, както гръцките, е бил убеден, че хуни и българи са едно и също. В хрониката на Теофан има любопитен момент. Резюмирайки резултатите от сблъсъка на византийската войска и българите при устието на Дунав, хронистът заключава: „чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”12 Ако не става дума за неточно употребена или преведена дума, то очевидно, че новите заселници не са били май нито хуни, нито т. нар. панонски българи, тъй като последните са били добре познати в Европа. За Теофан установилите се при северната византийска граница били „новопоявили” се. Константин Багренородни пък разбрал как се наричат, едва като преминали Дунав. И досега не е обяснена каква е връзката между „вулгарите”, които са остатъци от империята на Атила (панонски българи), населението на Дунавска България - което в един момент след пристигането на Аспарух започва да се нарича българи, въпреки че преобладаващият етнос в него е бил славянският и населението на Волжка България - което също се нарича българи. „Бъркотията” в изворите, свързани конкретно с историята на Приазовска и Дунавска България, са още по-големи. Там, където Никифор е написал хуни, при Теофан стои уногундури. И при двамата, котрагите като преминали Дунав станали българи. Константин Багренородни твърди пък, че уногундурите, преминавайки Дунав, станали българи. Никифор счита, че уногундури е имало на Балканите още в 635 г., като преди това те са били под аварска зависимост.13 Накрая идва и мистериозното сведение на дякон Агатон, отнесено към 713 г., че „поради нарушението на сключения договор било извършено нападение от съседния [на Византия] народ на унугурите българи, които пленили и избили твърде голям брой от намиращите се в Тракия християни”.14 Съдържанието на хрониките, отразяващи събитията в Европа през IV - VII в., водят до констатацията, че в първите няколко реда на историята за Кубрат всъщност се визират конспективно събития, свързани с Азовско море, реките Дон и Кубан и племената, живеещи там. Обаче, на основа на детайлния анализ на изворите, в които се споменават хуни и котраги, респективно уногури (оногури, утигури), уногундури (оногундури, хунугондури), котрагири (котригури, кутригури) се установява, че директна връзка между тях и българите в тези извори не е посочена. Няма и доказателства, че в средата на VII в. в Прикубанската низина са живеели котраги. Вероятно с това име са били назовани българите на Котраг след преселването им отвъд Дон или пък става дума за видоизменена форма на името на племето котрагири, живяло там век по-рано.15 Което, обаче, вече не е присъствало на историческата сцена, а и не е имало нищо общо с българите. Тези констатации дават основание да бъде подложена на съмнение достоверността на заявеното от Теофан и Никифор, че българите, които са основали държава в Долна Мизия, са били котраги. През VII в. край Азовско, Черно и Каспийско море няма и уногундури. Следователно и Константин Багренородни не е прав, когато твърди, че появилите се в Долна Мизия българи преди това са били уногундури. Изглежда, че са прави тези, които твърдят, че общият първоначален източник на Теофан и Никифор е било лице, непосредствено запознато със стълкновенията на армията на Константин IV Погонат с новопоявилото се племе, което се настанило в Оглоса и нападало византийските земи на юг от Дунав. Затова тези събития вероятно са предадени достоверно. Предисторията на племето вече ще да е била съчинена с използване на информация от старите хроники и географии за народите, обитаващи земите северно от Кавказ. Историята пък за петимата сина на Кубрат, които не послушали съвета на баща си да не се разделят, за да бъдат по-силни, от доста историци се приема за легендарна. Някои считат, че синовете са били само трима. Кубрат и българите според арменската география „Ашхарацуйц” Тъй като началото на гръцката версия за основаването на Дунавска България е доста объркано и противоречиво, на нея явно може да се вярва едва от момента, когато Аспарух с хората си се появява при Дунав в Оглоса. Казаното преди това стои неубедително и в някои моменти звучи легендарно. Затова ще бъде разгледана и другата версия, която също дава отговор на въпроса: от къде е дошъл Аспарух и къде са живели той и баща му Кубрат? В арменската география, наречена „Ашхарацуйц (Показалец на страните)”, която дълго време е считана за произведение на Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), а днес за неин автор се приема мислителят от VII в. Анания Ширакаци, се дава описание на земите около Азовско море, Черно море, Кавказ, Каспийско море, Волга и Дон, наречени в древността Азиатска Сарматия. Информацията на арменския автор е по-обстоятелствена и с повече подробности от тази на Никифор и Теофан. Тя е по-близо освен по място, но и по време до събитията, които ни интересуват. Едновременно с това Ширакаци взема за основа съчинението „География” на Птолемей, което е илюстрирано с много карти, правени в различни времена. Използването на такава карта дава възможност описаното в „Ашхарацуйц” да се възприема и визуално. Карта от 1540 г. на Себастиан Мюнстер, илюстрираща раздела Азиатска Сарматия (Sarmatia Asiatica) от „География” на Птолемей: Pontus Euxinus - Евксински понт; Meotis palus - Меотийско море; Ripfеi montes – планина Рипия; Kaukasus mons - планина Кавказ; Соrax mos - планина Кoракс; Hippici motes - Хипийска планина; Ceraunij motes - Кераунска планина; Tanais fl. - река Танаис; Rha fl. - река Ра ; Vardanus fl. - река Валданис; Psychrus - река Псевхрос; Bosforus - пролив Босфор; Hyperborei montes - Северна планина (отвъд борея, северния вятър) Показаната карта на Азиатска Сарматия от Себастиян Мюнстер доста добре илюстрира къде са се намирали съответните географски обекти, споменати от Птолемей. По нея може да се уточни и къде са били местата и народите, неописани от него и добавени от Ширакаци. За това ще помогне по-нататък една съвременна карта на тези земи. Така ще се добие визуална представа за етногеографската ситуация в областта към втората половина на VII в., към което време се отнасят сведенията в „Ашхарацуйц”. Съществуват два ръкописа на арменската география: кратък, отпечатан за първи път през 1683 г., наричан „стар ръкопис”; и по-пространен, открит и отпечатан през 1881 г., наричан „нов ръкопис”. За Азиатска Сарматия в новия ръкопис е отбелязано: „Осемнадесетата страна на Азия, азиатската половина на Сарматия, граничи с източните покрайнини на планината Рипия, реката Танаис, Меотийско море, пролива, съединяващ го с Евксинския понт; по-нататък на изток с бреговете на същото море (понта) до вливането в него на реката Коракс, т. е. Врана; по-нататък с Кавказката планина, прилежаща покрай Грузия и Албания до Каспийско море и до вливането в него на реката Соанас... В Сарматия се намират планините Кераунска и Хипийска, от която извират пет реки, вливащи се в Меотийско море. И от Кавказ извират две реки: Валданис (Vardanes, т. е. Кубан), течаща покрай планината Кракс (Согах), която започва от Кавказ и се простира на северозапад между Меотис и Понт. Другата река Псевхрос (Psychrus) отделя Босфор от местата, където се намира градчето Никопс. На север от тях (нея) живеят народите турки и българи, които (българи) са наречени по имената на реките Купи булгар, Дучи булкар, Огхондор (Woghkhondor) блкар - преселници (?), Чдар болкар. Тези наименования не се споменават от Птолемей. От Хипийската планина избягал синът на Худбадр (разбирай Хубраат). Между българите и Понтийско море живеят народите гарши, кути и свани до град Питинунта (Pityus) на морския бряг в страната на абазгите (Abasgi), където живеят апшилите и абхазите, чак до техния приморски град Севастополис (Dioscurias), и по-нататък до река Дракон, извираща от Агван и отделяща Абхазия от страната Егер. Има 46 области с племена. На север в съседство с Непознатата земя живеят царствените сармати и хипофагите. На запад, около устието на Танаис живеят нахчаматияните и още един народ - кларджите; по-нататък са суракийците, следва областта на мидосдесените. По-нататък, на изток от Кераунската планина, живеят амазонките, воинствените жени, до реката Ра, която идва от север от Непознатата страна посредством два извора, които после се сливат. При достигането до Хипийската планина, от нея се отделя ръкав към река Танаис, която се влива в Меотийско море (?). Останалата част (на Ра) завива на изток при Кераунската планина. След това в нея се вливат две реки, извиращи от североизточната планина Римика (Rhimnici moutes) и тя (Ра) става река със седемдесет ръкава, която турките наричат Атл. В средата на тази река се намира остров, на който народът на берсилите се крие от силните народи на хазарите и бушхите, когато те пристигат на зимна паша и се разполагат източно и западно от реката. Наричат го Черния остров, защото той изглежда черен, когато многото берсили го населят заедно със своите стада. Птолемей го нарича остров Грав. Ръкавите на река Атл след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, разделяйки Сарматия от Скития. На запад от реката, казва Птолемей, живеят (живеели са по времето на Птолемей) народите адон (Udon), алаидон (Olondae), сондас (Isondae) и геруа (Gerrus), които са съименни на съответните реки Udon, Alonta, Gerrus, течащи от Кавказ до границата на Албания. Народите в [южна] Сарматия се разпределят по следния начин, като се започне от запад и се върви на изток. Най-напред народа на алуаните и аштигорите. С тях заедно живеят хебури, кутети, аргвели, мардуили и такуири. След дигорите в областа Ардоз на Кавказската планина живеят алани, от там тече река Армна, която насочвайки се на север и преминавайки през безкрайните степи се съединява с Атл. В същата планина след ардозците живеят дачани, дуали, цехойки, пурки, цанарки, в чиято страна се намира Аланската врата и също другата врата Кцекен, наречена по името на народа там. След нея са дуци и хужи, кисти-людоеди, цхавати, гудамакари, дурци, дидои, леки, тапатарани, агутакани, хеноки, шигпи, чигби, пуики. Кавказ се разделя на два хребета. Единият върви в дясна посока, където са ширваните и хсраваните, чак до Хорсвема. Другият хребет, от който извира река Арм (наричана още Армна), която тече направо на север и се влива в Атл, върви на североизток. На него живеят таваспарите, хечматаките, ижмахите, пасхите, пусхите, пюконаките, батаните, където започва дългата стена Абзуд-Кават до блатото Алминон (?) и до морето. На север от този хребет живее народът на маскутите, в полето Варданиан (Ватния) до Каспийско море. На това място хребетът се приближава към морето, където се намира стената на Дербенд (т. н. Каспийски врати) - град при прохода Чор, голяма крепост, построена до морето. На север [от Дербенд] близо до морето се намира царството на хуните, на запад към Кавказ – града на хуните, Вараджан, а също и градовете Чунгарс и Мсндр (Семендер). На изток живеят савирите - до река Талт (Атл), разделяща азиатска Сарматия от Скития, където са апахтарите, т. е. туркестанците (хазарите). Техния цар се казва хаган, а царицата, жената на хагана – хатун... ... В Тракия [има] две планини и реки, едната от които, Дануб (Дунав), се разделя на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки (Peuce). На този остров живее Аспар-Хрук, син на Хубраат, избягал от хазарите от Българската планина и прогонил аварите на запад. Той се заселил на това място...”16 Съвременна карта на земите, наричани в миналото Азиатска Сарматия: 1. Черно море (Pontus Euxinus); 2. Азовско море (Meotis palus); 3. Керченски проток (Bosforus); 4. Кавказ (Kaukasus mons); 5. Западен Кавказ (Соrax mos), 6. Ставрополски възвишения (Ceraunij motes); 7. Възвишение Ергени (Hippici motes); 8а. Възвишение Донецки кряж (Ripfеi montes); 8б. Приволжко възвишение (Ripfеi montes?); 9. Урал; 10а. Долно течение на река Волга (Rha fl, Атл, Ател); 10б. Средно течение на река Волга (Rha fl.); 11. Река Дон (Tanais fl); 12. Река Кубан (Vardanus fl.); 13. Абхазия; 14. Берсилия; 15. Град Болгар Горната съвременна карта ще бъде използвана за добиване на представа, къде реално са живели българите през VII в. Всеобщо е мнението, че историческата Хипийска планина е днешното възвишение или плато Ергени (това се вижда и от втората карта в началото на статията). Другите географски еквиваленти би следвало да бъдат: Кераунска планина – Ставрополски възвишения и планина Коракс – Западен Кавказ. Под планината Рипия явно се подразбират днешните възвишения Донецки кряж. На картата на Мюнстер се вижда, че Хипийската планина е представена много дълга, като цялото протежение на продължението разделя Дон от Волга. В това продължение на масива изглежда се визира днешното Приволжско възвишение, което е ситуирано по начина, показан на съвременната карта. Отбелязаното в географията на Ширакаци за българите, съвпада с казаното от Никифор и Теофан в тази част на техния разказ, която беше окачествена като автентична, написана от човек, знаещ за причините, накарали Константин IV да потегли с войска към делтата на Дунав и Оглоса. Там бил пристигнал синът на Худбадр (или Хубраат), Аспар-Хрук, т. е. Аспарух, и се настанил на остров, намиращ се в делтата на река Дунав, наречен Пюки (Певки). Арменският историк, обаче, прави една корекция. Докато според Никифор и Теофан, Кубрат и неговите „котраги”, а следователно и Аспарух, живеят край Меотидското езеро и Кубан, то Ширакаци споменава, че Аспарух бил дошъл от Хипийската планина, наричана също така и „българска”. Значи българите са живеели на тази планина, респ. възвишение, но и зад него, защото пак в арменския извор се казва, че българите живеят на север от Кавказ, Керуанската и Хипийската планина. Другото любопитно в „Ашхарацуйц” е твърдението, че името „българи” идвало от имената на реките Купи булгар, Дучи булкар, Огхондор блкар и Чдар болкар. Тези имена и ориентацията, че те трябва да се намират на север от Хипийската планина, ни насочва към извода, че реките (вероятно малки такива) изглежда са били притоци на Волга или Булга, както се твърди, че се е казвала още тази река. Или пък са били в съседство с нея. Оттам и „булгар”, „болкар” и т. н., които вероятно са умалителни наименования. България на Кубрат (1) и България на Аспарух (2) Тук е мястото да си припомним историята, разказана от Никифор Григора, на която не се обръща сериозно внимание, но тя май излиза вярна. Ето какво отбелязва той, обяснявайки защо градът Юстиниана Прима бил наречен столица на България: „Сега пристъпвам да обясня как мястото е получило името си България. Има една страна, която е на север отвъд Истър [Дунав] и през която тече голяма река. Местните жители я наричат Булга [Волга]. От името на тая река те получили името си българи, макар че по начало били скити. След време, когато иконоборческата зараза се разпространила сред благочестивите, те тръгнали оттам като преселници заедно с децата и жените си и в твърде голямо множество преминали река Истър.”17 Че българите не са живеели досами Меотидското езеро, се вижда от следния пасаж от описанието на земите в „Ашхарацуйц”: „На запад, около устието на Танаис живеят нахчаматияните и още един народ - кларджите; по-нататък са суракийците, следва областта на мидосдесените. По-нататък, на изток от Кераунската планина, живеят амазонките…” Български племена не се споменава да живеят и по брега на Евксински понт. Сведението е: „Между българите и Понтийско море живеят народите гарши, кути и свани до град Питинунта (Pityus) на морския бряг в страната на абазгите (Abasgi), където живеят апшилите и абхазите, чак до техния приморски град Севастополис (Dioscurias)”. Арменският географ е предпочел да ситуира поселенията на българите не отнесено към Азовско море, а спрямо Черно море. Питинунта е днешният град в Абхазия (Грузия) Пицунда. Севастополис или Диоскуриас е пак там и това е древна крепост, която лежи под морето в залива на град Сухуми. Като тръгнем от Абхазия към Хипийската планина - Ергени и я преминем, се озоваваме точно на Волга. А от Танаис до Керуанската планина - пространство, в което е и реката Куфис - няма описани нито котраги, нито уногундури, нито българи. Да се върнем на израза „на север живеят народите на българите и турките”. Под турки в новия, по-пространен ръкопис на „Ашхарацуйц”, се разбират туркестанците-хазари. За тях Ширакаци отбелязва, че те все още се намирали на изток от Волга, която всъщност е била граница между Сарматия и Скития. В стария, по-кратък ръкопис на географията, за Скития се обяснява, че това е страната на тюрките: започва от река Етил (Атл) и стига до планината Емеон (Imaus).18 В краткия ръкопис за Азиатска Сарматия, пък има уточнение: „Царят на севера се нарича хаган. Той е владетел на хазарите. Царицата, жената на хагана, произхожда от народа на берсилите.”19 От арменския източник е видно, че хазарите, живеещи отвъд Етил или Атл, т. е. Волга, нападали берсилите и те се криели на остров, намиращ се в устието на реката. За тези първоначални нападения, с които хазарите преминавали от Скития в Сарматия, споменават също Никифор и Теофан в разказа за синовете на Кубрат. След като народа на котрагите се разделил на пет части, казват двамата гръцки историци, племето на хазарите, понеже живеело близо до сарматите, започнало да ги напада безпрепятствено „от вътрешността на Берзилия”. 20 Тъй като Ширакаци определя, че при устието на Волга живеели берсилите, на запад от тях били савирите (в географията те са посочени на изток от Кавказ, към реката Атл), а между Керуанската планина и Атл – амазонките (това е по-скоро легенда), можем да направим извода, че българите освен по Хипийската планина (т. е. днешното плато Ергени), са населявали и земите около големия завой на Волга, там, където Дон се доближава много близо до нея, вероятно и малко по надолу по течението на Волга. Докъде нагоре по течението на двете реки са живеели българите, няма сведения. Може би наименованието Голяма България, означава, че тя се е разпростирала доста на север. Голяма (Велика) България през VII в.(областта, очертана с червено) При всички случаи споменатите реки са се намирали около „българската” Хипийска планина и на север от нея. Не почива на никакви реални основания приемането, че „велика” България е достигала до река Днепър (както е на двете карти, представени в началото на статията). Тази река според новия ръкопис на арменската география се е разполагала изцяло в Европейска Сарматия, която на изток е достигала до „източните покрайнини на планината Рипа (Рипия), откъдето извира река Танаис, която се насочва на юг и се влива в малкото море Меотис”.21 За съжаление опитът на Теофан да представи по-прецизно местонахождението на старата България не се е получил. Но се вижда, че той споменава за Волга, а също и за „съединяването на Волга с Дон”, откъдето тръгвала Кубан. Такова съединение реално няма - просто реките се доближават много близо една до друга и после отново се отдалечават. Но това приближаване става в началото на „българската” планина. Вероятно не само на недостатъчните географски познания на Теофан се дължи неправилното определяне на местонахождението на старата България. Защото в един от първите преводи на „Хронографията” на руски език, направен от В. И. Оболенски и Ф. А. Терновски, определението гласи: „Отвъд това езеро [Меотийско] над реката Куфис… се намира старата велика България и живеят едноплемените с българите котраги.”22 „Над реката Куфис” според описанието на Теофан означава - там където се „сливат” Дон и Волга. На практика Хипийската планина действително се е намирала „отвъд Меотийското езеро и над реката Куфис”, но не непосредствено до тях, а на известно разстояние. Езерото (морето) и реката са използвани за ориентация на читателя, тъй като те са били по-известни като географски понятия и се срещат споменати и в други съчинения на византийските историци. Любопитно е, че в арменската география също е записано, че „при достигането [на Ра] до Хипийската планина, от нея се отделя ръкав към река Танаис, която се влива в Меотийско море”. Дали пък в мястото на приближаването не са се намирали въпросните реки Купи, Дучи и пр. и да са създавали впечатлението, че са свързвали двете големи реки? Други извори за българите на изток Потвърждение, че българите не са живели непосредствено до Азовско и Черно море, намираме и в някои други исторически съчинения. Карта, представяща земите и народите на изток от река Вистула (Висла) през Х в. С червени позиции са обозначени местонахожденията на народите в началото на V в. според Йорданес: 1. Река Вистула; 2. Славини; 3. Анти; 4. Видивари; 5. Ести; 6. Акацири; 7. Българи; 8. Алциагири; 9. Хунугури (оногури); 10. Савири и берсили (вдясно извън картата). В „История на готите” Йорданес представя народите, населяващи земите в Източна Европа след разпадането на империята на Атила. От началото на река Вистула (Висла) на изток живеел върху огромно пространство многобройният народ венеди. Основно те били славини и анти. Славините обитавали местата от Новиодунум (?) и така нареченото Мурсианско езеро (?) до Данастър (Днестър) и на север до Вистула. Антите живеели от Данастър до Данапър (Днепър), където се извивало Понтийското море (Черно море). До брега на „океана” (Балтийско море), при устието на Вистула обитавали видиварите – сбор от различни народности. Зад тях били естите (естонците), те също заемали брега на „океана”. На юг от тях се намирал народът на акацирите, който не познавал земеделието, а живеел от скотовъдство и лов. Отвъд тях (т. е. на изток от акацирите), над Понтийско море се простирали местата, обитавани от българите. „Оттук вече следват хуните”, продължава описанието си Йорданес, без да поясни за каква посока става дума: за изток или юг. Едни от тях, хуните, се наричали алциагири и живеели близо до Херсон. През лятото те бродели по полята и се пръскали нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се завръщали при Понтийско море. Савирите живеели отделно от тях. Веднага след савирите, Йорданес споменава хунугурите, но не уточнява нито за тях, нито за савирите, кои земи са обитавали те. Посочените имена на народите се срещат изписани по различен начин в преписите на „Историята на готите”. Това, което ще е от значение за по-нататъшното изложение е, че българите са още „булгар”, „вулгар”, „бургар”, а „хунугурите” - „унигури” и „хуну”.23 Сведението на Йорданес се отнася за времето, когато основните сили на ордата на хуните вече са били заминали от Приазовието към Европа и преди за там да потегли нова вълна варвари. Приск отбелязва, че в средата на V в. настъпващите от изток авари изгонили савирите (сабирите) от техните местообитания. Последните започнали война със съседите си сарагури, уроги (угри) и оногури, които били принудени да напуснат местата си край Каспийско море и да потърсят земя при хуните акацири. Завързали сражения с това племе и го победили. След което поискали да установят добри отношения с източните ромеи.24 Теофилакт Симоката, макар и с известно различие, също отбелязва, че настъпвайки към Кавказ, аварите първо покорили огорите, които живеели край реката Тил (Волга). Берсилите, савирите и унугурите пък били обхванати от страх, когато видели, че аварите се отправят към тях.25 Местообитания на хуните и аварите в Източна Европа и Средна Азия в V в. според М. И. Артамонов, с червено са добавени българите. Между племената, които са описани от Приск взаимосвързано едно след друго в земите от Каспийско до Азовско море, не са споменати българите. Това създава впечатлението, че те не живеят там по това време. Може би за това в картата на племената, обитаващи през V земите между Черно и Каспийско море, М. И. Артамонов не е отбелязал българите. Няма ги и берсилите – вероятно съставителят на картата е пропуснал сведението на Симоката. Отчитайки липсата на известия за българите след 548 г., Васил Златарски приема, че появилите се в средата на VI в. племенни съюзи „утигури” и „кутригури” са били съставени от български племена. Новите съюзи заели местообитанията на упоменатите от Йорданес българи. 26 Това също не е вярно: българите са живеели отделно на север от хуните утигури и кутригури. Както се уточни: около „българската” Хипийска планина (Ергени) и над нея. По пътя си към Европа аварите покорили утигурите и кутригурите, твърди Менандър.27 Българите отново не се споменават, защото не са били на пътя на аварите. Евагрий уточнява, че последните, като дошли от изток са се насочили към Кимерийския Босфор, днешния Керченски проток.28 Значи по пътя си към Европа аварите не са прекосили Дон, а след Волга са заобиколили възвишението Ергени и през Кумо-Маничката падина са се озовали на Таманския полуостров. Откъдето са се прехвърлили на западния бряг през Босфора. Местообитания на хуните, аварите и тюрките в Източна Европа и Средна Азия в VI в. според М. И. Артамонов, с червено са добавени българите. Гръцките хронисти след Йорданес до Никифор и Теофан не споменават за българите в Азиатска Сарматия. Но че те са си все там, като отделен етнос, а не като участници в „хуно-български племенни съюзи”, се вижда от сирийската компилация от 555 г. на църковната история на митиленския епископ Захарий Ритор. В нея се описват народите, които живеят „отвъд Портите при Каспийско море” (отвъд кавказкия проход Дербент). Т. е. става дума за народите, обитаващи земите на север от Кавказ, чак до Урал, че и по-нататък. В компилацията се отбелязва, че бургар (Burgârê) бил народ със свой език, езически и варварски, имал градове. Аланите също имали пет града, а хората от народа Даду живеели в планината и имали крепости. Изброяват се и тринадесет народа, които „живеят в юрти и се препитават с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието”. Тези народи според транскрипцията на Marquart-Streifzüge са: унугур, угур, савир, бургар, куртургур, абар, казир, дирмар, сарургур, багарзик (или барзелк), холас, абдел, ефталит. Васил Златарски се присъединява към това разчитане. Също и Михаил Артамонов счита, че въпреки езиковите изкривявания, в оригиналния списък се визирали познатите от гръцките извори етноними: оногур, огор (угри), савир, болгар, кутригур, авар, хазар, сарагур и ефталит.29 Обобщението, което може да се направи, е, че в списъка става дума за унугури (оногури), угури (огори, угри), савири, българи, кутригури, авари, хазари, сарагури. Към тях може да се добавят и берсили (в оригиналния текст е багарзик или барзелк). „Холас” вероятно са холиатите, които се споменават от Менандър като тюркско племе.30 Включването на холиатите, евталитите, кутригурите, абделите показва, че арменският географ е обхванал живеещите не само непосредствено северно от Кавказ, но и в много широк периметър, даже отвъд Дон и Волга. От сирийския източник ясно се вижда, че българите не са нито оногури, нито кутригури, както се твърди. Повторението на българите в списъка от тринадесет номадски народа е някаква грешка. Васил Златарски изказва мнение, че вероятно на мястото на българите е трябвало да бъдат записани утигурите (утургар). F. J. Hamilton и E. W. Brooks в лондонското издание от 1899 г. на „Сирийската хроника” също предполагат, че става дума за грешка: неправилно било написано името на племето „буругунди”, споменато от Агатий (в ГИБИ са „вуругунди”).31 Както е видно, българите са имали градове, затова са изведени най-напред в съобщението. Те стоят отделно и от номадските народи, вероятно защото са имали „свой” език, различен от техния. Васил Гюзелев в „История на България”, том 2, твърди, че през 60-те години на VI в. българите били покорени от Тюркския хаганат.32 Преки сведения за това няма. Менандър споменава за утигурите, аланите и угурите, че попаднали под властта на тюркския хаган Силзивул. Както се вижда после от действията на сина му Турксант, интересът на тюркските хагани е бил най-вече към Керченския Босфор и в един момент те са успели да го завладеят. 33 Т. е. тюрките са искали да имат излаз на Черно море. И както бе споменато, пътя от Волга за там е минавал встрани от българите, затова те вероятно не са нападани, покорявани и присъединявани към Тюркския хаганат. В изброяването на народите, населяващи земите на север от Кавказ, в сирийския списък не се споменава народност „хуни”. Всъщност представката„хуно” (на гръцки език „уно”) в името на племето в различните му варианти - хунугури, уногури, уногондури, идва от наименованието на този народ. В арменската география от VII в. уногурите не присъстват, но те не са изчезнали – появило се е „царство на хуните”. То е съставено от много родове, вероятно членове на бившия племенен съюз на хуните уногури или както ги наричат Теофан и Никифор - уногундури. В раздела „Велика България” на „История на хазарите” Артамонов стига до извода, че „по всяка вероятност уногондурите са същото племе, което по-рано е било известно под името оногури”. Според „Ащхарацуйц” през VII в. по-съществено изменение в разположението на племената на север от Кавказ е станало около Азовско море. Берсилите са си пак около устието на Волга, съседи по брега на Каспийско море са им савирите. За българите конкретно е уточнено, че са живеели по и около Хипийската „българска” планина. Новото е, че на мястото на разпадналите се съюзи на утигурите и кутригурите са се появили множество малки племена. Кавказ през VII - VIII в. според М. И. Артамонов М. И. Артамонов е направил карта и за този период, като се е ограничил само за района на Кавказ. На нея се виждат Абхазия, Егреси (в арменската география е Егер), река Угру, която вероятно е Армна, Аланската врата и племената около нея, както и Царството на хуните с разнообразието от съставните си родове. Сведенията за българите в гръцките хроники са били малко и объркани. Вероятно българите на изток не са представлявали и интерес, тъй като те са живеели по-навътре от бреговете на Азовско и Черно море, където е имало византийски колонии. По липсата на достатъчни данни Никифор, Теофан и Константин не са могли да се ориентират и така се е получил куриоза, едва след преминаването на Дунав да се разбере, че новодошлите на неговия бряг са българи. А те са били българи и в прародината си и при внимателен прочит на историческите сведения, колкото и малко да са те, се вижда, че не са си променяли името. В тези земи преди четиринадесет века се е родил Аспарух, основателят на Дунавска България. Бележки: 1. ГИБИ 3, с. 295. 2. ГИБИ 3, с. 261-262. 3. ЛИБИ 2, с. 247-248. 4. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, том I, част I. С., 1970, с. 150. 5. В. Бешевлиев. Първобългари. С., 1984, с. 7; Р. Рашев. Прабългарите през V-VII век. С., 2005, с. 55. 6. ГИБИ 3, с. 261-263. 7. ГИБИ 3, с. 295 -296. 8. ГИБИ 5, с. 193. 9. ГИБИ 2, с. 292; ГИБИ 3, с. 259. 10. ГИБИ 5, с. 113. 11. Блазиус Клайнер. История на България. С., 1977, с. 27. 12. ГИБИ 3, с. 264. 13. ГИБИ 3, с. 294. 14. ГИБИ 3, с. 183. 15. ГИБИ 2, Менандър, с. 220 и 225. 16. К. Патканов. Из нового списка географии, приписываемой Моисею Хоренскому. В: Журнал Министерства народного просвещения, част CCXXVI, СПб, 1883, с. 28-31, Новый список Армянской Географии ; Ашхарацуйц, в превод на Петър Голийски, с. 6-7 http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Golijski_Asharacuic.pdf; 17. Никифор Грегора, ГИБИ XI, с. 126. 18. К. Патканов, с. 31. 19. пак там, с. 28 20. ГИБИ 3, с. 262 и 295. 21. К. Патканов, с. 27. 22. Феофан. Летопись. М., 1884, с. 262. 23. ЛИБИ 1, с. 336-337. 24. ГИБИ 1, с. 125. 25. ГИБИ 2, с. 339. 26. В. Златарски, пак там, с. 70. 27. ГИБИ 2, с. 225. 28. ГИБИ 2, с. 268. 29. Описание мира из хроники Псевдо-Захарии; М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962, 4. Утигуры и кутригуры. http://kronk.narod.ru/library/artamonov-mi-1962-04.htm; Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, том I, част 1. С., 1970, с. 71-72; F. J. Hamilton, E. W. Brooks. The Syriac Chronicle known as that of Zachariah of Mitylene. L., 1899. С. 328. 30. ГИБИ 2, с. 241-242. 31. F. J. Hamilton, E. W. Brooks, пак там, бел. 4; ГИБИ 2, с. 186. 32. История на България, том 2, С., 1981, с. 69. 33. ГИБИ 2, с. 229, 230 и 242.

П.с. - тая тема преживя няколко модификации в заглавието, вкл. последното "за произхода на ...славяни от сармати" - теза, която никога не съм поддържал и дори не знам кой изобщо и кога смени името, а темата се води уж открита от мен. Дойде време за още една смяна на заглавието, от 1/1/2023, което да отговяря повече на настоящото съдържание и характера на разговорите тук, като не бих искал нито едното, нито другото да се свързват с мен. Бих я затворил, но е с добра посещаемост, поради което няма да го правя. За съжаление отдавна заглавието не отговаряше на съдържането на постингите в темата и характера на диалозите в нея, за които единственото сигурно нещо е, че не отразяват съвременните тенденции в палеогеномиката. С оглед на горното, сменям името на темата, като се надявам, че четящите и пишещите ще проявят разбиране и се извинявам за евентуално причинено неудобство. С ппожелание за плодотворни и приятни дискусии, Южняк.

Напоследък във форума се лансира все повече идеята за величието на Сталин . В тази лекция на Валерий Сойфер: https://scisne.net/a-2170 може да се проследи в детайли "приносът" на Сталин към науката. Ето няколко откъса с най-важното, според мен:

От Александър СТОЯНОВ Съгласно най-древното предание, предавано от форум на форум, от статус на статус и от tweet на tweet, Авитохол бил отгледан от вълци в дивотията, след което се въздигнал като вожд в Степта, обединил номадите, изковал велика империя и преди всичко – станал родоначалник на българите… Найс, а? Само че историята не почва тук… съвсем не. (рязко превъртане на лентата 4000 години назад) Каменистите пустини на Арарат. Сред подгизналата кал и разпилeния камънак, от гигантски дървен съд, оформен като ковчег, излизат стотици животни и неколцина мъже и жени. Сред техните преки потомци ще се роди Зиези – прародителят на българите и пра50-дядо на Авитохол. Работата набързо става библейска. Има два типа българи – такива, които мислят, че горните редове са глупости на таркалета и всички останали, които искат да ги приемат за истина – в по-голяма или по-малка степен. За съжаление, вторите са доста повече. Занимавам се с история от 18 години, а професионално от 10. Мислех, че за 30 години „преход“ нещо ще се промени. Хората ще започнат да гледат на миналото ни по-трезво, по-ясно и най-вече, по-критично. Нъцки. Преди това беше тоталитарното образование, което синтезираше любовта към всичко руско с изрязаната и подправена версия на историята ни, от която липсваха хора като генерал Иван Колев, а Христо Ботев набързо беше обявен за първия български комунист (Благоев сигурно е плакал посмъртно). След това, като в някой фентъзи епос, дойде Хаоса. Всеки българин, който до тогава разбираше от история, политика и футбол само в тясна компания, се превърна в пророк от национално значение. За съжаление, народ воден от много пророци, е сляп. А най-слепи се оказаха самите пророци. Още: Империя на авантюристите: България в епохата на Крум Както всичко друго през ранния Преход, и историята се превърна в бизнес на ниво квартално магазинче за безалкохолно. Историците-разбирачи никнеха като гъби и всеки се надпреварваше да доказва, че неговата истина е най-истинската истина. Тезите за произхода на народа ни се лашкаха от затвърждаване на „тюркостта“ и „тангричността“ на българите до космическите кораби, дошли от Сириус. Оказа се, че са строили китайската стена заради нас. Оказа се, че Ахил е българин. Оказа се, че българите са научили японците на нинджуцу. Оказа се, че българин е бил испански конкистадор във Венесуела. Оказа се, че руските князе са българи по кръв, че румънските князе са българи по кръв, че половината османски султани са родени от български майки и какво ли още не. Оказа се, че след Соца, нещата станаха по-страшни отколкото по време на Бай Тошо. Тогава поне догмата беше само една. Прякото наблюдение на „истините“, в които голяма част от сънародниците ни искат да вярват, навежда на мисълта, че българското общество отчаяно се нуждае не от история, а от комиксови герои. Генерал Луков с три оръдия сам спира 10 сръбски армии около Кюстендил. Българите спечелват всички битки, в които участват. Хайнц Гудерян базира Блицкрига си с танкове на генерал Иван Колев с неговите кавалеристи. Можехме сами да спечелим Балканската война, но Радко Димитриев и Фердинанд ни предадоха. Можехме да обърнем хода на Втората световна война, ако се бяхме включили на Източния фронт и да влезем във Владивосток до края на 1943-та. Можехме! Манията по супергероите е културен феномен, който се появява в САЩ през 30-те и 40-те години на XX век, като пряко продължение на зараждащата се фантастика, но в нейната по-комерсиална страна. В България, идеята за супергерои се приема с присмех като поредната американска изгъзица. Интересното е, че точно хората, за които комиксите са западна изгъзица са и тези, които вярват, че колобрите на Танга могат да мътят умовете на врага и да изстрелват светкавици от ану…пръстите на ръцете. Старото поколение е научено да вярва в супергерои без да го осъзнава. „Моят татко е работник, ударник е пръв, като него у заводо нема друг такъв“ гласи стар шлагер от албума „Златната решетка“. Бабата на Пенчо е построила Химко Враца за една нощ само с плюнка, малко пясък и две колички РК1 цимент. Дядото на Соня е охранявал границата от Резово до Златоград с една пушка „Манлихер“, една овчарка и две гранати от ПСВ. Таткото на Златомир е бил в Казармата и за разлика от Златомир, е истински мъж. Той е тичал по 40 километра всеки ден в кръг по плаца, а след това е ял полузамръзнала яхния в очукана бака, понеже НРБ е богата държава и добре се е грижела за наборниците. А най-големият герой е Тато. По-бърз от куршум, по-мощен от „КрАЗ“, способен да превърне цялата си политическа опозиция в посланици зад граница. Тато строи заводи, открива магистрали, ходи на лов, целува се с Брежнев, изобретява цели проводници… Още: Империя на националните катастрофи Изведнъж приказката свърши, а българите се почувстваха като малко детенце, на което една история не е стигнала, за да заспи и сега седи само, тъжно и излъгано в своето креватче на загасена лампа. За да се успокои, първо плаче за старата приказка. След това подсмръква с носле и започва само да си измисля нови приказки, за да се приспи. Те са още по-епохални от старите, но героите в тях са някак дори по-абсурдни, по-хиперболизирани и по-безплътни. В тази плачевна среда, където драмите трябва да са прекалено драматични, националните катастрофи – национално-катастрофични, а супергероите – свръхсупергероични, на човек, които обича и вярва в историята, му се прищява да си скъса дипломата. За съжаление, „младите“ не са много далеч като ниво от „старите“, може би защото крушата наистина не пада по-далече от дървото, особено ако го няма вятърът на промяната, който да я издуха напред. Появи се цяла сурия страници, сайтове и платформи, които да разказват истината за истинската българската история на България. Псевдохудожници рисуват псевдокартини. Псевдо писачи пишат псведописания. Всеки се състезава да изкара някой лев от наивността и лековерието на хората, които отчаяно искат да намерят приказката, в която да повярват. В тази благодатна среда избуя и историческото предприемачество – чаши, календари, албуми, списания, реконструкции, дарения, ефири, какво ли не. A в тях – същото, което дядо професор е говорел по времето на 16-тия пленум. Защото ако старото поколение историци и псевдоисторици има оправданието, че цял живот това са учили и това си знаят, младите авантюристи нямат оправдание. При тях нещата са просто и само за пари, сензация и както казва един мъдър приятел, за да „те лайкват пичките“… Само че не е готино да си мислиш как ще те лайкват пичките, а на глас да обясняваш, как тупаш историята от прахта и разказваш нови неща на хората, даваш им нова перспектива. Защото единствената перспектива, която се дава, е старата, но излъскана и с премахнати от речниковия фонд соц-стилистики. И така, какво излиза – митове, легенди или соц-шлагери, но на нов глас. За какво ни е тогава историята? „За да не повтаряме старите си грешки“ или защото „Историята ни учи, че никой не се учи от историята“ – класическите клиширани отговори. Всъщност, да познаваш историята си, означава да познаваш себе си. Защото ти си своя баща, своя дядо, пра-дядо и пра-пра-дядото на своя пра-дядо. Както казва талантливият писател Николай Терзийски, ти си Самуил, Симеон, Тервел, Левски и Раковски и въобще всички хора, които съставляват миналото на нашия народ. Защото това е един народ и както атомите във всяко нещо са свързани помежду си, така и съдбите на всеки човек са оплетени с тези на неговите сънародници. Врътката в случая е, че за да бъдем истински народ, ние не просто трябва да схващаме тази връзка, но и да познаваме истината за нея и нейното минало. Както е казал човек, доста по-умен от мен, само истината може истински да освободи човека. А свободата на индивида означава свобода и на цялата общност. В този смисъл, историята означава свобода. Защото историята е истината. Историята не се пише от победителите, не е въпрос на гледна точка и не зависи от приумиците на авторите. Историята – истинската история – е истината за онова, което се е случило преди. А истината, mes amies, винаги излиза наяве. Затова на хората, които искат да си продават мърчъндайза – било то тениски или бюлетини – историята не им отърва. И те измислят приказки. Важното е вие да не бъркате историята с приказките. Още: Записки по провалените въстания Приказките ги пишат победителите. Като приказките за Втората световна война. СССР пише една приказка, САЩ пиша друга, Великобритания трета. Но всички те могат да се поберат в голяма антология. В тези приказки обаче липсва историята. Липсва историята за японския лекар Иши, убил над 10 000 души в Китай и помилван от САЩ в замяна на тайни за бактериално оръжие. Липсва историята за тоновете иприт, които ВВС на Великобритания планира да изсипе над Берлин през 1943 г. Липсва историята на над 3 000 000 съветски военнопленници, пратени в Сибир, понеже са си позволили да не умрат, а са се предали на германците. Но ето – и тези истории излязоха наяве. В бъдеще ще излязат и други. Така че, ако и вие като мен си зададете въпроса за чий ни е притрябвала история, спомнете си, че ни е притрябвала за нашия, за българския. Не е лесно да се пише история, защото не е лесно да се казва истината. За това не всеки човек може да бъде историк, както не всеки човек може да е музикант, писател или художник. Защото историята е изкуството да казваш истината. А това често изисква жертви и не носи дивиденти. Затова, когато следващият път някой разказвач на приказки ви обяснява, че ви дава истинската история, вижте дали паралелно със своята версия, не се опита да ви продаде и още нещо – я тениска, я календар, я бюлетина… https://www.klinklin.bg/za-chii-ni-e-istoria/

"Педерасти и феминистки превзеха властта!" Това са думи на известния руски дисидент и антикомунист Владимир Буковски по време на гостуването му в България през 2009 г. Тогава той даде пространни интервюта за различни медии на тема политическа коректност и опасността, която представлява тя за съвременните общества. Резюмираме най-интересното от това, което каза той тогава. Надеждите от 1989 година – а те бяха много големи – не се оправдаха по никакъв начин. Промените бяха по-скоро козметични. Едни персонажи изчезнаха, но дойдоха други, произлезли от предишните комунистически величия. Властта пак беше обвързана с бившата комунистическа номенклатура, а разпадането на соц. държавите съвпадна с появата на нови утопични идеологии на Запад. Кога се появи политическата коректност? Като международно явление това се случи в началото на 90-те години. Като движение тя съществуваше и преди. Моята първа среща с това явление беше, докато работех в Станфордския университет през 1983-84 година. Прибирах се в лабораторията си, а отсреща по стълбите слизаха две момичета. Отворих вратата и я задържах да минат, както бих направил пред всеки – мъж, жена, стар или млад. Те ме погледнаха с презрение и ми казаха: „Мъжко шовинистично прасе“. Учудих се много и не разбрах за какво става въпрос. Влезнах в лабораторията, разказах на хората там, а те започнаха да се смеят: „Това са хора от близкия университет „Бъркли“ – ми казаха. Там се раждат всички ляворадикални идеи и движения. От „Бъркли“ тръгна философията на студентската революция от 60-те години. Сега има някакво ново движение на феминистките, които смятат, че ние, мъжете, ги потискаме, като се държим с тях като с жени“. После разбрах, че според концепцията на феминистките, жената е социална конструкция. Те са убедени, че ако всички мъже се държат с жените като с мъже, жените също няма да са жени, а мъже. Тоест, нашето поведение към тях ги прави жени. И колкото и да е странно, в този водещ университет на САЩ в края на 20-и век беше извършен следният експеримент (не знам кой им е позволил): взимали бебета от нулева възраст и ги отглеждали и възпитавали по еднакъв начин, независимо от пола им. Същата храна, игри, дрехи. Този опит, разбира се, не довел до позитивни резултати. На момченцата нищо не им паднало, а на момиченцата нищо не им пораснало. Както момчетата ги привличало оръжието, а момичетата – куклите, така си и останало. Но това не спря тези жени, а напротив – още повече ги увлече да си мислят, че нашето поведение към тях като към жени, този стереотип, ги прави такива, каквито са, а именно – жертви на всичко мъжко. Тази концепция, възникнала в недрата на университета в Бъркли, потресаващо бързо се разпространи по цял свят. Приятелите ми от Станфордската лаборатория можеха и да се смеят през 1984 година, но буквално след 10 години тази безумна концепция, която няма никакво основание, стана доминираща в цял свят. Във всички университети бяха открити отдели за джендър изследвания. Според мен междуполовите отношения съществуват от милиони години и нищо ново не се случва там, но тези псевдонауки се разплодиха ужасно много и започнаха да изследват нашите мъжки грехове – ние не гледаме както трябва жените, не се държим добре с тях и т.н. И нещата започнаха да наподобяват Оруел – не трябва да ги наричаме „мис“ и „мисис“, защото с това определяме съпружеския им статус. Появи се невероятното за английския език „miz“. Не трябвало да се казва „history” (история), защото това било „his story” (негова история). Новите езиковеди започнаха да се чудят как да нарекат жените, защото в думата „woman” (жена) се съдържа думата „man” (мъж). Измислиха някакви нови думи и ако не ги наричаш така, те обявяват за мъжка шовинистична свиня. Стигна се до абсурдното пренаписване на Библията, в която Бог е жена. Аз едно време съм лежал в затвора с много луди и съм свикнал с тяхната компания. Проблемът е, че американското общество поема всяка нова глупост и я прави едва ли не задължителна за всички. В Америка конкретно, но и в Европа не по-малко, населението е невероятно конформистко. Трябва да се възприема за нормално всичко, което някой ти натрапва. За да бъдеш успешен в работата си, задължително трябва да си конформист. Това е един американски шаблон, който започна да се разпространява по целия свят много бързо като задължителна парадигма. Дори влезе в законодателството. Феминистките движения заявиха, че мъжете са сексисти, че гледат на жените единствено като на сексуални обекти и следователно всичко, което може да има отношение към секса, трябва да бъде изключено от всекидневното общуване между мъже и жени. Флиртът беше наречен агресивно действие, насочено към угнетяване на жените. Затова сега в САЩ никой работодател не смее да разговаря насаме със своя служителка – задължително го прави в присъствието на поне един свидетел, в противен случай може да бъде съден за сексуален тормоз, да му пропадне кариерата и да му пострада имиджът в обществото. По същия модел започнаха да налагат исканията си и други малцинствени групи – хомосексуалисти, цветнокожи, сектанти и др. Появиха се закони за т.нар. hate speech – език на омразата. Нещо, което много ми напомня за член 70 от Наказателния кодекс на Съветския съюз, защото дефинициите са неустойчиви. Аз бях съден по този член. Езикът на омразата може да се прилага към всяка проява на признаване на расови разлики или сексуална ориентация. Вие нямате право да признаете съществуващ факт. Ако публично го обявявате, ставате виновен за извършване на престъпление. В Англия отмениха всички обществени прояви, свързани с Коледа, защото знамето на Великобритания съдържа кръста на Св. Георги (б.а. – червен кръст на бял фон) и това щяло да обиди мюсюлманите. Напомняло им за кръстоносните походи. Любопитното е, че самите мюсюлмани изобщо не изискват тези промени. Наблизо до моята къща има магазинче, в което продава мюсюлманин. Той беше изтипосал на витрината си знамето с кръста на Св. Георги, за да демонстрира, че няма нищо общо с това кретенско искане. „Аз нямам нищо против Коледа и флага с кръста на Св. Георги“, тръбеше той, но кой да го чуе… Нещата стигнаха до такава цензура, че според мен в наши дни не би могъл да живее и да твори Шекспир. Повечето му произведения няма да могат да се поставят. „Венецианският търговец“ е антисемитизъм. „Отело“ – тук става въпрос за расизъм. „Укротяване на опърничавата“ – това е сексизъм. Дори една учителка в Лондон отказа да заведе учениците си на „Ромео и Жулиета“, защото според нея това било отвратително хетеросексуално шоу. Започва да се налага масова цензура, подкрепена от наказателното законодателство. За шега с хомосексуалисти може да те вкарат в затвора. Във Франция налагат огромни глоби. Наскоро имаше случай – член на националната асамблея се пошегувал за хомосексуализма на неформална среща и го осъдиха на 20 000 евро глоба. При следващо провинение, предстои вкарване в затвора. Забележете колко бързо се развиват нещата в полза на репресиите. Дали не става въпрос за хора, които натрапчиво карат целият свят да живее според техните идиотски идеи? Не – става въпрос за нещо много по-сложно. Имаше един философ – Херберт Маркузе от Франкфуртската школа. Неговите идеи сега се въплъщават в света. А те бяха много прости. Маркузе е ревизионист-марскист. Несъгласието му с Маркс е само в една точка – че Маркс смята за революционна класа пролетариата (това се видя, че не е вярно), а според Маркузе истинската революционна класа са различни малцинства. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент. Според Маркузе цялата патология трябва да бъде определена за норма, а цялата норма – за патология. „Едва тогава – пише Маркузе – най-после ще разрушим буржоазното общество“. Тези активисти, които сега уж защитават правата на малцинствата – хомосексуалистите, феминистките и др. – изобщо не се грижат за своите малцинства. Също като Ленин, те ги използват като инструмент за натиск и контрол върху обществото. И разбира се, им причиняват много повече вреди и зло, отколкото на всички нас. В Америка жената на мой приятел основа движението „Жените на Америка срещу феминизма“. Започна с приятелки, а сега вече издават списание в тираж 2 милиона. Жените разбират, че феминизмът е срещу тях, той разрушава живота им, пречи им да изберат това, което им харесва, а не онова, което им натрапват разни активистки. Тоест, ние имаме работа със сериозна идеология, която, под формата на политическа коректност, се опитва да разруши нашето общество. Активистите не се грижат за малцинствата, не мислят за правата им. Колкото са по-зле малцинства, толкова по-добре ще бъдат лидерите им – по-активно ще ги защитават. Но тяхната задача е да унищожат нашето общество и това е по-злобната версия на Марксизма. Защо всичко това започна да изниква като от пробита бъчва с края на комунизма? Защо не се започна обратното движение? Много просто – за съжаление, не ни позволиха. Пред 1990-91 година аз бях в Русия и се опитвах да обясня на всички, че не трябва просто да приключим с комунизма – той сам ще свърши. Ние трябва да го осъдим. Необходим е Нюрнбергски процес в Москва, който да доразкрие всички причини и престъпления, да разобличи философските основи на това страшно явление, което е унищожило десетки милиони наши съотечественици и стотици милиони по цял свят. Бяхме длъжни пред историята да го направим. Но не можахме да убедим тогавашните руски власти. От една страна върхушката разбра какво ще загуби с подобен процес, но в по-голяма степен – против това беше Западът. Стотици телеграми бяха изпратени до Елцин от цял свят, в които се настояваше по никакъв начин да не прави такива процеси, да не отваря архивите, да не разкрива тези престъпления. Не само, защото целият свят беше обвързан с Москва (а това бе факт в много по-голяма степен, отколкото си мислехме), но и по идеологически причини. Един от лидерите на социалистите на Запад пише на Горбачов: „Крахът на социализма на изток ще доведе до криза на тази идея на запад, а ние не искаме това да се случва“. Затова през последните години от агонията на Съветския съюз Западът помагаше с всички сили империята да се задържи. Елцин получи 45 милиарда долара от Запад. Всички лидери го подкрепяха до 1991 година и ако си спомняте, той отиде в Киев да кандърдисва украинците да не се отделят от Русия. Това е пълен абсурд. Целият Запад спасяваше Съветския съюз. И затова, когато рухна, въпреки усилията им, а ние имахме възможност да съдим тази система и да отворим всички доказателства за престъпления, Западът се изправи на задни крака. Натиснаха Елцин и той не го направи. Какво можехме да кажем на съда? Много прости неща. Че цялата мечта на интелигенцията за свръхсправедливост и равенство неизбежно приключва с празни магазини, с дълги опашки и с лагери. Не е възможна никаква утопия. Тя винаги води до лагери, защото утопистите за нищо на света не признават своите поражения. Натрапването на идеология на човека без неговото съгласие трябваше да бъде признато за престъпление. А това не стана. Затова сега ние плащаме и ще плащаме и в бъдеще. Стигнахме дотам, че в Америка избраха политически коректен президент, не защото има страхотен мозък или някакви невероятни идеи, а защото е негър. Застъпниците на политическата коректност наложиха цензура. Те не ни удостояват с диалог. Аз бих спорил с тях и бих ги сразил за минути. Но не ме допускат. Въпреки че съм пълноправен гражданин на Великобритания, аз не мога да напиша статия или да публикувам книга, нито да участвам в обществен дебат, посветен на тази тема, защото такива дебати изобщо няма. Вие няма да научите от телевизията оправдана или неоправдана е политическата коректност. Идеологията ни се натрапва. Аз нямам нищо против лудите, толерантен човек съм. Изкарал съм много години в лудница и единственото ми условие е да не ми се натрапват чужди идеи. Спомням си първия си спор със следовател от КГБ. Бях на 16 години. Той ме попита: „Защо така ни ненавиждате?“, а аз му отговорих: „Не ви ненавиждам. Аз не ви вярвам. Вие искате да изграждате комунизъм – добре, правете го. Но аз не искам. Мога ли да имам 2 квадратни метра, където да няма комунизъм?“ Владимир Буковски е роден през 1942 г. Прекарва над 12 години в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии (”психушки”). Автор е на “Наръчник по психиатрия за инакомислещи”. През 1976 г. е разменен за генералния секретар на чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, държан в затвора от режима на Аугусто Пиночет. Установява се във Великобритания, където завършва университета в Кеймбридж със специалност неврофизиология. През 2007 г. е издигнат от руската либерална опозиция като кандидат за президент на Руската федерация. http://bg.altermedia.info/?p=16464

Пъвата ми тема по топика зави в непродуктивна посока. Допреди да я отворя бях убеден, че прабългарите са носители на някакъв алтайски език. След преглед на мненията и след известно задълбочаване в литературата по въпроса трябва да кажа, че съм грешал и прабългарите вероятно не са носители на алтайски език. Аргументите на Глишев и Равен за тюркския - по Глишев, и Алтайския - по Равен, език на прабългарите, са неубедителни и не издържат критически прочит. Положителният момент при мненията на Глишев е, че си даде сметка за всъщност креолския характер на старотюркския, с което всъщност започнах темата; което е едно добро начало за преоценка на иначе резонната му и ерудирана позиция. Само това да беше ефектът от темата - щях да съм доволен. Както и подозирах, мнението на Глишев за канцеларския, есперантски характер на старобългарския беше пострещнато, меко казано, скептично от хората с познания в славистиката. Жалко че форумци като Тироглифос не се обадиха. С това не отричам влиянието на моравския език в/у старобългарския, което обаче няма отношение по темата, нито превръща старобългарския в есперанто; за влиянието на гръцката граматика други да кажат. -Нямам никакво съмнение, че езикът на прабългарите е медиум за алтайски влияния в/у българския и старобългарския; това е ясно; което обаче не го превръща в алтайски език; аргументът за календара на прабългарите е неубедителен; което обаче не ме учудва - привържениците на "алтайската" хипотеза нямат какво друго да изтъкнат; съвременния календар на българите е латинско -римски - август септември и не знам си какво; това още не ни превръща в римляни; последното, за което следва да съдим за езика на един етнос, е нещо толкова универсалистко като идея, като календара му. Китайците понястоящем също ползват римо=латински календар, което не ги превръща в потомци на юлий цезар и тиберий; същия календар ползват и папуасите, което не ни дава право да говорим за дискретна връзка м/у 5 ти- римски легион и хайландърите от платата в нова гвинея, или че австралийските аборигени са потомци на Папа Григорий. В тоя смисъл предложението на Глишев да съдим за езика на прабългарите по календара им, е неоснователно. Календарът е последното нещо, което би ни казало какъв е автентичния език на прабългарите. -сега за багатурите, багаините и ботурите; част от титулатурата на прабългарите е паралелна на алтайската, което е безспорно доказателство за алтайско влияние; с две много сериозни "Но"-та: -първото "но" е, че тези "алтайски" думи са до една иранизми, влезли в алайските езици по линията на някакви ирански суперстрати, т.е. така нареченото "elite dominance" - хипотеза, развита сравнително добре от Рона таш, историк и лингвист от естаблишмънта - т.е. тънка скито-тохарска прослойка от върхушката разпространява езика с/и в/у субординатските палеосибирски племена, в резултат на което езикът на прототюркските и протомонголските групи се креолизира; при последвалото китаизиране на тези групи под силно китайско влияние алтайските езици се превръщат в попара от ирански, китайски и палеосибирски лексеми и граматически правила, които правят възстановяването на автентичния език невъзможно - такъв език просто няма. Което обяснява и невъзможността на реконструкция на "протоалтайския" и трудностите при реконструиране на цялата алтайска езикова група - не можеш да възстановиш нещо, което никога не е съществувало. От там и цялата алтайска крамола има ли въобще такава група, няма ли, а ако има, кои са включени в нея; същите трудности биха възникнали, ако някой тръгне да възстановява "протокреолски" на базата на стотината креолски езика в карибието; протокреолски език няма; нито протокреолско езиково семейсто - има различни робски групи, които са смесили стотици африкански наречия с респективния френски, английски или испански език на плантаторите си, като са комбинирали граматически правила на съвършенно чужди помежду си езици. Първата стъпка на креолските езици е така наречената пиджънизация; първата генерация роби се опитва да говори езика на господарите си, но попълва лексикалните празнини с думи от нативната си лексика, и ползва неправилно или изобщо не ползва граматиката на пигеонизирания език; оттам и багатурите и багаините, които са иранизми, които напразно любителите лингвисти търсят из иранските езици - това са иранизми, колкото "маста" и "сахиб" са англицизми - т.е. действително са иранизми, но не биха могли да се срещат в никой ирански език, тъй като са опит на субординатните палеосибирски популации от тайгата да проговорят ирански. При втората си фаза - т.е. още при втората генерация, пиджъннският език се превръща в това, което лингвистите наричат "креол" - което е един пълноценен език,защото това е единствения език, който втората генерация знае - за разлика от родителите си, които са двуезични и говорят "пииджън" който обаче е създаден от конкретна социална ситуация и не е продъкт на есстествена езикова еволюция. Генезисът на креолските езици е детайлно изучен от лингвистите поради изобилието от млади креолски езици в карибието; При стари креоли - като тези от алтай, детайлния генезис е нещо невъзможно - откъдето и трудностите на алтаистите. Твърде отдавна, твърде далеч. Второто "Но" е значително по-сериозно: - всичките тия багатури, таркани, бекове, хлафове и централни полузащитници се срещат, освен в прабългарския, и в маджарския. Нещо повече, маджарите, от самата си поява на историческата сцена, като част от хазарската конфедерация, идентифицират себе си - и са идентифицирани от съседите си, като "турки", а езикът им, естествено - като "туркски". Но - въпреки багатурите и бековете, маджарите не са тюрки, а угро-фини. Етнос, който говори език от съвсем различна езикова група, и по произход е от региона на волга и урал, а не от алтай, въпреки алтайското влияние в титулатурата си, което подвежда. Къде и кога маджарите -угрофини придобиват алтайската си титулатура тогава, че и етнонима "турки"? Без съмнение, по време на стажа си при хазарите; който е дълъ, и бих казал, мъчителен - маджарите повдигат няколко възстания и се опитват да се откопчат от хазрската хватка, подобно на прабългарите; и в крайна с/ка, успяват - пак подобно на прабългарите; и отново подобно на прабългарите, запазват алтайската титулатура - ханове, бекове и т.н. багатури. Което по никакъв начин не ги превръща в "тюрки". С една особеност: - алтайската титулатура на маджарите е по-богата на алтаизми от титулатурата на прабългарите - освен таркани, багаини и ханове, маджарите имат ябгу-та, бекове и т.н. Резонно възниква въпросът: Защо угро-финските титли показват по-силно алтайско влияние от предполагаемо "алтайските" прабългари? Единствения възможен отговор е, че и за двата етноса тези влияния се явяват външни, но степента на алтаизация на прабългарския е по-ниска от степента на алтаизация на маджарите. Това се доказва и от относителната тежест на алтаизмите в двата езика - около 300 думи в маджарския и 10-40 в българския и старобългарския; и изпадаме в парадоксалната ситуация да твърдим, че маджарския език, който е по-богат на турцизми от българския, е угорски, а българския, с 10-те си турцизма, е тюрко-алтайски? Това е невъзможно. С оглед на горното, изтъкнатите от Глишев и Равен аргументи за алтайския характе на прабългарския са неубедителни; нито "багатур", нито "етх бехти" са доказателство за алтайската принадлежност на прабългарите - те са доказателство, че прабългарския е медиум за алтайско влияние, но не и, че е алтайски език. Други доказателства, от прочита ми на литературата, привържениците на тюркската теория нямат. -твърдо доказателство против алтайския характер на езика ни си остава символичния принос на алтаизмите в старобългарския и българския; лексикалния принос на доминиращата социална група по правило върви в експоненциална крива - от чукотка през франция и Англия до ямайка; и няма как българския да е изключение. Никакъв шанс. Освен ако Глишев не е прав и старобългарския не е конструиран в канцелария, което ще го превърне в единствения в историята на човечеството есператнтски език, превърнал се в "естествен". Което, естествено, не бе прието от хората с познания в славистиката. Срещу аргументът на Глишев стои и аргументът на Черноризец Храбър, че старобългарския е от "Бога" и "разделението на езиците", т.е., че е естествен език, което е и заключението на цялата славистика, с изключение на Глишев и Омелян Прицак, който твърди (Прицак, не Глишев), че славянският е измислен от аварите -последното е гледано от славистите като куриоз и анекдот, а не като сериозна "теория". И двете не мога да ги коментирам, поради липсата ми на отношение към лингвистката - това е работа на лингвисти (а има ли изобщо департаменти по лингвистика и от там лингвисти в БГ унивеситетите?) и филолози, не моя. Обратно при експоненциалната грива при разпространение на лексиката на доминиращата класа - отсъствието на такава в ПБЦ говори твърдо, че езикът на апаруховите прабългари не е алтайски. За онагледяване и сравнение, въпреки социалната и религиозна изолация м/у българи и османски турци, процентът османизми в българския скача от 0% към 1396 до близо 30% към 1878 - и това при почти пълна езикова и социална изолация м/у българи и турци; в ПБЦ такава изолация не съществува; и въпреки всичко, предполагаемия "алтайски" на доминиращата група - т.е. прабългарите, е сведено до 0.001 % от лексиката на старобългарския от края на ПБЦ; това е невъзможно, дървено желязо, оксиморон. Езикът на тази доминираща класа не е алтайски; иначе алтаизмите в старобългарския към края на ПБЦ щяха да гонят 70% и нагоре. А те са - още веднъж - под 0.001% Къде тога остават багаините и бабаитите от прабългарските погребения на Равен - ми остават си там, край кубан. За моя голяма изненада, историографите от естаблишмънта - тоест Рона Таш и Курта, не поддържат хипотезата за прабългарския характер на кубанските погребения, която е нещо като догма в тоя форум; Рона Таш дори има цяла монография по въпроса - "Къде е разположена Кубратова България"; Според Рона - Таш - и според Курта, Кубратовата Велика България е разположена в региона на южен буг, днестър и днепър, което оставя кубан далеч извън ареала на прабългарите; и лесно обяснява появата на Аспарух в делтата на Дунав, която се явява прилежаща; Според Рона Таш, кубанските погребения са хазарски; докато българите в това време живеят по южен буг и Днепър, което е непосредствено до делтата на дунав; пак според таш, Българите до появата на Кубрат са под аварски контрол, и кубрат се разбунтува - и изхвърля аварите. Какво търсят - пита таш - авари от панония чак в прикаваказието и кубан? - ми там са техните врагове, хазарите, не аварите, а българите са аварски сюзерен; Отхвърлянето на аварския контрол дава възможност - кураж на хазарите да се нахвърлят върху българите, и принуждава аспарух да потърси убежище в делтата - от там нататък историята, според таш, върви както я знаем. Абсолютно същата позиция заема и Курта -оногундуро чукундурите от Кубан са хазари, а не българи; българите са по днепър и южен буг; тоест равеновите погребения на багаини и бекове по кубан може и да са алтайски, но принадлежат на западноотюркския или хазарския (ако има разлика) реалм, а не на прабългарския; прабългарският реалм е част от аварския хаганат, а той е центриран в панония, не в какваз.според рона таш, объркването идва от "конската планина" и имената на кубан и южен буг, които в тази епоха звучат еднакво; пак според таш, "конската планина" не е кавказ, а възвишенията в централна украйна - което личи и по името, т.е. според двамата българите са нативни за района на съвр. цент. украйна; бърз поглед в/у археологческия матриял от региона на южен буг показва, че там "багатурски" погребения всъщност няма. Повече от рона тащ за кубратова българия - хиперлинк, моля, погледнете страници 210-220; според таш и останалите от естаблишмънта културата по буг е полуоседнала, смесена, с подчертано славянско, аланско и готско влияние; всъщност, единственото, което отсъства, е алтайското материално влияние - няма багатури, багаините са кът, отсъстват конски погребения и човешки жертвоприношения; (хазарите правят до 300 човешки жертвоприношения при някои от погребалните могили на хановете си - нищо чудно, че прабългарите бягат от тях като ужилени). Остава въпроса, какъв е тогава автентичния език на прабългарите, щом не е нито тюркски, нито алтайски? Според мене отговорът се крие в думите от надписите в ПБЦ, които са от неидентифициран произход, и които, за разлика от държавната титулатура и календара, не са универсални за всички държавни образования от епохата и региона - славянски, ирански, маджарски и алтайски, и за разлика от универсалистката титулатура и календара ни казват нещо за автентичния език на носителите си; такива думи - и окончания - разбира се - има; запъналко и равен споменаха някои от тях; според мене това са думи от автентичния език на прабългарите и дефинират произхода им, така, както угорските думи, а не тюркската титулатура, дефинира произхода на унгарците. Но от какъв произход са тези думи, е въпрос на лингвистите да решават, не мой. Аз мнение нямам и не мога да имам. Вторият въпрос, който остава, е централен за темата - защо прабългарите не говорят на прабългарски, а предпочитат първо гръцки, а после славянски? Според мене, причините са социални; законът на кръвта; най-важно от всичко е оцеляването на династията и запазването на статуса; вместо французите на Глишев трябва да вземем за пример викингите от киевска рус, които правят подобен избор; за да оцелеят в славянското обкръжение и запазят статуса на водачи и социален елит, шепата - буквално -викингски семейства светкавико и безпрекословно възприемат - и налагат славянския език, за да могат да се "впишат" в славянското обкръжение - и да запазят властта си над него; в рамките на по-малко от век, шепата викинги славянизират имената и езика си, което позволява безопасно да се впишат като социален елит в нововъзникналата общност; безопасно за потомството им; което с цената на езика и идентичността запазва владетелските си права и високия статус - но - като славяни. Иначе има опасност да бъдат изхвърлени или низвергнати като "чужденци", защото става въпрос само за буквално няколко семейства; Тоест решението за смяна на езика е стратегическо за запазване на позициите им; славяните трябва да разпознават потомците на викингите като "свои", иначе има опастност да ги изхвърлят. И в случая имаме един етнос, който се вписва в друг етнос като класа, за да запази статуса си; викингите са толкова малко, че в противен случай бъдещето им е нестабилно и дори обречено. Това според мене е и причината за налагането на славянския от страна на Борис; прабългарските семейства са толкова малко, че , за разлика от франките, става въпрос само за няколко, подобно на варягите; а са няколко - защото са малцинство още по времето, когато Аспарух вкарва хората си на територията на Византия - и вероятно става въпрос за славяно-иранска група, доминирана от буквално няколко, подобно на варягите, "български" семейства, които, на всичкото отгоре, не са тюрко-алтайци. Това ми е мнението. Дълго време бях на мнение, че прабългарите са тюрко-алтайци. Честно си признавам, че съм грешал, а хората, които оспорват алтайския произход на аспаруховите - и кубратовите българи, са абсолютно прави. Прабългарите не са нито тюрки, нито алтайци.

Ето следващата интересна снимка от първата витрина, правена по време на разкопките и показваща цялато съкровище, а Орлето, предполагам, е някъде във вътрешността и е било открито след като е била направена снимката.

Така, сега да разгледаме витрина по витрина какво съдържа изложбата. На първата витрина имаше материали(документи и снимки) от личния архив на археолога Гринченко, за които музеят ни съобщава в тази статия : http://ru.museum.dp.ua/news_0282.html Но да видим първо снимка на Орлето, вероятно правена от Гринченко - от тази снимка, разбира се, няма как да направим някакви категорични изводи за буквите в "детелината", но поне първата буква май е Δ(делта), а другите две ми приличат на "O" и "V", тоест имаме "ΔOV", което някои са разчели като титлата "ΔOVKAC" : Вероятно ще измислим и други интересни хипотези, времето е наше.

Е, сега поне разбрах, че Пламен Петков е държал в ръцете си автентичното Орле, а не копието, както съм писал в този мой постинг от миналата година. Ето линк към една статия на П. Петков, там има две снимки на Орлето, засега те май са най-добрите, циркулиращи в нета, но за съжаление резолюцията им не е достатъчна, за да се прави анализ на монограма и другите надписи. http://www.bg-voice.com/articles/view/orelut_na_asparuh/1063/

Здравейте отново, посещението ми в музея се отложи със седмица и затова не съм писал тук. В събота, обаче, посетих изложбата и се оказа, че от Запорожския музей са изпратили копието, което там по принцип показват на посетителите, докато оригиналното Орле, както знаем, се пази в каса в мазето на музея. Предполагам и затова входната такса беше толкова евтина (6 гривни), а таксата за снимки - 10 гривни (украинската валута е гривна, а 1 евро е приблизително 10.50 гривни). Прикачвам няколко снимки на репликата (самите снимки ги смалих, понеже снимах с висока резолюция и файловете са големи). ПП. Всичките снимки от изложбата, които ще кача тук, с голямо удоволствие подарявам на форума, който се е доказал като водещ научен форум със строга, но справедлива, модерация и напълно заслужава именно тук да бъде първото място със снимков материал от изложбата в Днепропетровския исторически музей.

Vezir-i Azam / Велик Везир...най-висшата държавна длъжност след султанската, притежателят ѝ - упълномощен с почти неограничена власт, а в някои периоди и на практика действителен/реално/ управляващ от името на "кафезните" шехзадета - бъдещи султани От XV до края на XVIII век вярна на над-националните си принципи, Империята дава път на най-способните си поданици, като с приоритет са новите попълнения набавени от европейските еялети чрез девширмето (Кръвен данък). Именно от тях в периода преобладават двата най-важни поста Велик Везир и Yeniçeri ağası /Ага на еничарите/ над 200 аги от различни етноси са оглавявали страховития корпус... Обаче колко от тях са ..българи ? Тук ще вкарам и списък на Валиде султанките - тоест османските императрици - майки на владетели, някои от тях са упражнявали сериозна власт - контролирали са Дивана и еничарски аги и думата им е била тежка. До времената на Cелим Страшни са носели титул Валиде хатун, а сетне - Валиде султан - господарка! Първата е Хафса - майка на Сюлейман Великолепни - татарка. В последствие успоредно се появява и титула - Хасеки султан - майка на шехзаде ( такава е рутенката Хюрем, но тя никога не става Валиде) Та....към тези най-висши длъжности за които не се изискват род и потекло, а способности, хитрост, амбиция и безкруполност, впечатляващ външен вид (особено за жените от харема) както и разбира се приемане на сунитски ислям ...да разгледаме кои представители на етнически принцип доминират ... И защо българите са ужасно малко и в трите Власти въпреки, че са най-многобройния милет в Румелия ........... Допреди десетилетия това можеше да се отчете като плюс - гордост. Тоест не искат българите да служат на поробителите и да предадат род и вяра..... Уви това обаче не хваща ....защото статистиката е от постъпленията от девширмето , а там набраните момчета от Румелийските виалети и каази (тоест от българското етническо землище) са засвидетелсвани в доволно много количество и процент....И те си постъпват по съответния ред, но не се издигат до еничарски аги и везири както други техни "колеги" - насилствено набрани хлапета от Албания, Босна, Сърбия, хървати, гърци, власи , дори унгарци чрез девширме... И така първият не тюрк (официално) Велик везир е албанец - Заганос паша 1453-1456 г през управлението на Мехмед II Завевателя, заменен е от Махмуд паша Ангелович- сръбско девширме Ще последва огромен династичен набор Велики везири от Румелия , но за добро или не, нито един не е от доказано български произход.... Албанци, гърци, сърби, босненци (или по скоро в една графа, защото има спорове кой от тях е праве србин, кой бошняк, кой хърватин и кой черногорец) власи, дори унгарци...(надделяват бошняците) Чак през 1625 г. ...Първият българин (помак) на Везирския стол роден в Пловдив/Филибе/ става два пъти Велик везир на Османската империя Хафиз Ахмед Паша : Първи път - 08 .12. 1625 г. до 01.12.1626 г. Геройско издържане и най-вече отстранен без да за се раздели с главата си ...Вечно недоволните еничари го пропускат... След няколко свалени (с осечени глави) велики везири, Нашият отново се завръща на поста Велик везир. За съжаление вторият му мандат е още по кратък - 25 Октомври 1631 - 10 Февруари 1632 г. И този път ...вечно недоволните еничари ...не го пропускат ! Акцентът е , че Хафиз е потомствен помак, а не .."пресен" българин, доведен чрез Девширме....и това е единствения " Българин" сред десетките албански, сръбско-босненски и гръцки Vezir-i Azam на Османската Империя в периода 14-18 век ! Дори и унгарците са повече.... Към друг важен пост който се придобива от Девширмето – Yeniçeri ağası /Ага на еничарите/ - не засечено никакво българско участие (ага)......за сметка на ...албанци, сърби, бошняци , унгарци, египтяни, сирийци.... И ...към Валиде султанките : Що годе консенсус има за майката на Мустафа IV , който управлява твърде кратко (а и тя) 1807-1808 г. Българка е от Родопите... Мустафа е издигнат от крайно консервативните сили на империята, ликвидирали реформите на предшественика Селим III , но времето на Мракобесието изтича....на свой ред Мустафа е детрониран и убит от ...Новия Реформаторски Ред начело с Махмуд II Майката на Мустафа изисква от убиеца на сина си ....нов дворец за себе си ! .................Времена и нрави ...................................... Както ѝ да е ....акцентът : Крещящо малко българи сред висшия Османски елит ! На какво се дължи ? Качества или.....друго ? Защо албанци, сърбо-босненци, гърци, че и унгарци и власи доминират като представители излъчващи най-високия пост в империята, а българите почти липсват ? Защо няма Еничарски аги с доказано български произход ? Защо няма Валиде султанки ? Има Венецианки, французойки, грузинки, рутенки, арменки.....тук не става въпрос за красиви жени в харемите, а за успели се да се наложат властни жени.....Има еди период наречен ....Властта на султанките.....

Уважаеми Графе, благодарности за текста. Прочетох дискусията с любопитство. За съжаление не мога да споделя информация за "българското изследване", освен че изглежда, че ще са включени от порядъка на 150 образци, които са непубликувани досега, измежду тях няколко десетки прабългарски. Със сигурност има и няколко десетки тракийски образци. Изпращането на образци се забави с години и това е основна причина за забавянето на изследването. Искам да ви уверя (а вие ако искате ми вярвайте), че нямам никакви предубежения към резултатите. Нито имам конкретни очаквания. Не съм съгласен с някои от интерпретациите в изследването, но, разбира се, мен кой ме пита. Все пак да изтъкна, че въпреки, че са анализирани 72 образеца от късната античност и ранното средновековие/впн, нито един от новосеквенсираните образци не е използван при моделирането на съвременните сърби и останалите балканци. Не е ли малко странно това, че всъщност не са използвали при моделиране собствените си образци, от района на сърбия, а вместо тях са ползвали добре познати образци от по-стари изследвания? Т.е. нито един от образците не върши работа и няма отношение към съвременните балканци? Айде сега, и за какво са го правили това изследване, като пак опряха до други образци; 7-те образеца от кулине са ги считали за протославяни от 6-7 век, а те с радиокарбонно датиране се оказаха българи от 10-ти век; т.е. дали са българи аз не знам, но са симеонови поданници; костните изменения, зарастналите рани и т.н. подсказват, войници, хора от леката кавалерия; но 10-ти в. е твърде късно за протославяни и твърде рано за "сърби" точно в тоя район; днк-то им съвпада най-добре със съвременните българи, но има и някои албанци и румънци, които също попадат там, тоест, една идея по-южно са от настоящите българи (усреднено, иначе са изцяло в рамките на съвременния български етнос); но това е малко неочаквано; парадоксално, именно защото съвпадат с българите от 21-ви век, не съм сигурен, че тези скелети са на средновековни българи от 10-ти в., северния им компонент е малко по-малък от нашия днес? Става въпрос за група (двама от индивидите са били близнаци), която е била на военна служба при българите (има в съседство и "прабългарски некропол", така са го охарактеризирали сърбите и има защо. 5-ма изглеждат българи, а двама (близнаците), освен балкано-славянски компонент имат компонент + хаплогрупа, която говори за франко-испански произход. Има още проблеми: - "сармато-готите (де да ги знам на какъв език са говорили) от същото място, пак кулине, с черепни деформации и бойни погребения с мечове в гробовете, кримски колани и степно снаряжение + жертвоприношения, са определени от археолози и антрополози като неродени на балканите, живели другаде през повечето време, 100% степняци, най-вероятно аалани или смесени алано-готи; нашественици от степта, 4-ти и повероятно 5-ти в. Обаче са моделирани в изследването като 40% местни (балканска желязна епоха) + 60% кавказка степ, т.е. като мелези, но това е моделиране, не реалност. Последно от кавказ и крим ли са или са родени на балканите? Има две противоположни твърдения; Същият недостатък има и в интерпретацията на анатолийската популация (пак от същия район) в късната римска империя - тя хем е "вносна", от "мигранти", хем в същото време е моделирана като 38% балканска желязна епоха и 62% левант и неолитен иран (иранския компонент около 20% от левантинския); сега мисълта ми е за тия 38% балканско днк - последно това пришълци от леванта ли са или са резултат от смесване, както показват всъщност моделите? Т.е. с други думи в разцвета на римската империя в района на тимок хората са с 60% анатолийски компонент, непознат в тракийската епоха и 40% локален тракоилирийски компонент. Какво става с тези хора в следващата епоха? Сменени ли са напълно от тези със степния компонент? Въобще не е проследена трансформацията, дори не е опитано. Колкото и да е странно, не е проследена трансформацията и от следващата група - от готи и сармати (с хунска култура на погребенията), към образците от 10-ти век. Те са видимо един връз друг на плотовете, но връзка не е търсена; След като се отказват да моделират хората от 10-ти в. с протославяни от чехия и полша (не стават, съгласен съм за това), отказват и да ги моделират с хората от предходната епоха (сармати, алани готи и т.н.), отказват да ги моделират и с хора от по-предходната (рилската популация с анатолийския компонент); и човек почва да се чуди защо така; и най-накрая вместо това вкарват съвременни мордви (съседи на чувашите) и съвременни руснаци от каргопол(натурализирани угрофини) като най-добро прокси на "новия компонент". Това е възможно, но ми се искаше да видя и моделиране през старите компоненти; Този нов компонент, да припомня, надхвърля 50%, сравнен с траките от желязната епоха, но.... не и ако го комбинираме с хората от римската епоха - тогава новия компонент става над 70%, нито с хората от хунската вълна - тогава "новият компонент", предполагаемо славянски, (припомням, у хората от 10-ти век), става по-малък не-повече от 20-на процента... Такива работи, всеки да го разбира горното както намери за добре, надявам се българското изследване да е доста по-ясно, то е с много повече образци и за себе си мога да кажа, че правя всичко възможно да бъде абсолютно обективно. Но и сръбското изследване в същото време е много добро, ценно е и има много хубави, интересни и верни неща в него; образците ще бъдат ползвани и в българското, добавени към българските, а се надявам да ползваме и непубликувани образци от класическа гърция, късноантична елада, протославяни от тесалия, мигранти прабългари от стара велика българия по посока волга - всички тези образци са налични; но какво ще се използва от всичкото, зависи от много други хора, всеки с интересите си.. Това е реалността.

Това си е твое виждане за нещата. Аз никъде не съм твърдял, "че славяни няма и никога не е имало" и това поне на теб специално ти е известно минимум от дискусията за балтите от преди известно време. Отричането и преиначаването на обективно съществуващи факти, както и измислянето на несъществуващи такива, са прийоми на идеологията и пропагандата, а не на науката. Хора, говорещи на езици от славянската група, съществуват, и това е неоспорим факт. Което обаче съвсем не значи, че съм съгласен с всичко, което "академичната" славистика е натворила и което сега седи по справочници и енциклопедии като едва ли не аксиоматични твърдения. Като например абсурдната и неподкрепена от никакви материални данни теория за общия и бездиалектен славянски до 10-ти век. Иначе аз собствена хипотеза кога българите са проговорили на славянски нямам. Според мен поначало българите никога не са говорили на тюркски, а най-вероятно и на какъвто и да било неиндоевропейски език. Надписите с реален текст (с граматическа и смислова свързаност или казано по научному с кохезия и кохерентност; а не просто отделни несвързани помежду си думи), оставени ни от хората от ПБЦ, са на два езика, като и двата са индоевропейски - гръцки и старобългарски. От хипотетичния прабългарски език има останал един набор от думи, които се определят като титли, въоръжение, календарни понятия - все терминология, която е сред най-податливите на заемане от един език в друг. Няма и едно изречение на този език, няма регистрирани глаголи, съюзи, предлози, местоимения и т.н. Надписът, който евентуално може да е на прабългарски и който вероятно представлява реален, жив език - този от НСМ - има към една дузина "преводи" все от мегаексперти тюрколози, като всичките се различават помежду си; другите надписи, където евентуално също има някакъв, макар и кратък, смислен текст - т.нар. Силистренски надписи, тези с анзи, охчи и т.н. - пък са директно квалифицирани като "неясни" и не се коментират изобщо от експертите; дори само тези факти за мен говорят достатъчно, че явно има изначална грешка в цялата схема. Съвсем отделен въпрос е доколко тези титли и т.н. изобщо са тюркски: колкото повече чете и анализира човек, толкова по-кухо изглеждат тюркските етимологизации. Сравненията с персийски и партски надписи, по Аспандиат, не само не доказват нищо, ами напротив - изострят още повече съмненията, че този прабългарски език на купетата и естрогините я го е имало, я не. Да, като за огромни империи може и да не са оставили много, но каквото са оставили, се чете и от него се извлича информация - както историческа, така и лингвистична. Каква точно информация се извлича от "хлубрин 1"? И още нещо, над което честно казано не се бях замислял досега - ето хората ни оставили надпис на староперсийски, обаче сметнали за целесъобразно да сложат и "превод" на еламски и на акадски; следващите пък на гръцки и т.н. Защо аджеба поне един ювиги хан не се сети да напише поне едно изречение на майчиния си прабългарски, примерно на Мадарския конник? Срам ли ги е било нещо или какво? Защо даже т.нар. възпоменателни надписи са все на уж чужд език? Поне за тях е ясно, че не са правени да ги четат гърците от империята, ами поданиците на българската държава, включително и семействата на Корсис, Турдачис и другите юнаци, техните "якутски" и "евенкски" родове - всичките тези хора ли са знаели гръцки или може би канасубиги Омуртаг ги е писал, за да си упражнява дипломатическия и дворцов гръцки? Продължаваме натам. Къде са остатъците от този прабългарски език в старобългарския? За толкова десетилетия тюрколожки напъни и усилия как така пък не се намери време и ресурс да се анализира старобългарския корпус и да се издаде поне един голям труд по въпроса? Къде са прабългарските заемки и влияния в околните езици, с които няма начин прабългарският да не си е взаимодействал? Къде са заемките в гръцкия, в албанския, в румънския като уж наследник на разните му народни латински говори? Има ли поне 1 (една) гръцка дума в цялото византийско писмено творчество от, да кажем, 7-10ти век , за която някой някъде да е изказал хипотеза, че е заемка от прабългарски език? Къде е прабългарската топонимия? Особено в днешна Североизточна България, където предполагаемо трябва да е пълно с древни топоними от език, който да не е гръцки или латински, да не е славянски, нито пък османски турски, печенежки, кумански и т.н. Все пак три века там е бил центърът на държавата. Кои и колко са топонимите, които не се тълкуват на нито един от изброените по-горе езици, и направил ли си е труда някой велик тюрколог (или пък какъвто и да било друг лингвист) да ги опише, анализира и публикува, както си му е реда в научните среди? Примерно както са направили Трубачов и Топоров с балтийските топоними (просто за онагледяване как трябва да се прави в науката). За имената не мисля, че е нужно изобщо да коментирам. Като имам предвид истинските, регистрирани имена, а не измислиците от рода на Корум, Ишбара, Токту, Орхан и т.н. Или с думи прости – не смятам, че някога българите са говорили тюркски или какъвто и да било неиндоевропейски език. Даже ако беше нито тюркски, нито индоевропейски, то той би следвало още по-лесно, ако не да се разчете, то поне да се изолира. Солидни остатъци от странен, непознат, непринадлежащ към големите семейства език няма. Поради тази причина и отхвърлям хипотезите за някакъв кавказки език – изолат и други от сорта. Така че според мен изглежда най-вероятно българите да са говорили или някакво иранско наречие, или може би някакъв език от изчезнал индоевропейски клон. А може да са говорили и гръцки или най-малкото да са имали достатъчно контакти с гръкоговорящи още преди да дойдат на Балканите (в Северното Причерноморие не е като да е нямало говорещи гръцки) и да са прихванали от тях; във всеки случай шаблонната теза за някакъв дипломатически гръцки звучи леко съмнително на фона на наличието на разни надписи кой къде се удавил или какъв водоскок построил и колко ядене и пиене дал на народа. А що се отнася до славянския – аз лично съм склонен да приема поне в най-общи линии описаната от Рашев схема. Т.е. напълно възможно и логично е поне част от „българите”, пристигнали с Аспарух на Долния Дунав, да са били всъщност някакви славяногласни или кой знае – говорещи на някакво ирано-славянско „койне” (анти?), както би се изразил един наш съфорумец. При всички положения отхвърлям категорично теориите за малката орда тюрки, удавили се в славянското море – това са твърдения, неподкрепени нито от наличния езиков материал, нито от натрупания през годините археологически такъв. Толкова за моите разсъждения и хипотези. Това сигурно ми е най-дългото мнение в този форум, така че следва почивка

Преминаваме към втората витрина.

От изложеното на първата витрина внимание, може би, заслужава и писмото на Гринченко до Яворницки, тогавашен директор на музея. В писмото се съобщава за разкопките при Вознесенка, но на пръв поглед нищо съществено не откривам. Все пак, като имам повече време някой път, ще се опитам да преведа писмото, но няма да имам нищо против и някой друг ентусиаст да се пробва преди мен, а тук все пак има и доста авторитетни лингвисти.

Дадох своя глас в анкетата, макар да не виждам смисъл от такава анкета, все пак научните спорове се решават не с гласуване, както е в Парламента, а с дорбе аргументирани научни разработки. Гласувах, защото винаги ще съм против тези, които ни изкарват далечни роднини с днешните турци. Също така не гледам и турски сериали, не купувам стоки от магазина, ако разбера, че са турски. Смятам, че такова трябва да е поведението на истинските българи към всичко, което идва от Турция. Може за някои тук да звуча крайно, но се смятам за истинска българка и така показвам съпричастността си към жертвите и страданията на моите деди от 5-вековния турски гнет, а също така и към далечния гнет на гьоктюрки, хазари и авари над българите. По отношение на тюркската теория, макар и да нямам историческо образование, смятам, че тази теория е манипулативна и е съшита с бели конци, както се казва, така и не съм прочела досега един сериозен аргумент в нейна полза.

Мисля, че ще е безопасно да съобщя едно наблюдение от изследването ни на днк от миналото на българските земи. След 700 секвенирани образци, от близо 300 образци от територията на първото българско царство (на север от стара планина), за всичките му 2 века и половина, почти няма индивид от хаплогрупа J1 и J2. Същите отсъстват и в образците от тракийската и елинистичната епоха, както на север, така и на юг от Балкана. И се появяват вкупом в южна Б-я (Тракийската равнина) в периода 1000-1200 г сл.н.е.Днес българите от тези хаплогрупи са близо 20% от българската популация. Предшествениците им е възможно да са влезли в българските земи откъм византия (различни региони на централна и източна анатолия), в сравнително големи маси (хаплогрупата е доминираща в образците 1000-1200 г), в южна българия, през време на византийското управление. Процентът се доближава до тези 25% анатолийски компонент у съвременните българи, обявени в изследването на дунавския лимес на оладе и райх. Това подсказва, че изводите им от изследването на лимеса през славянските миграции са били веврни. Хаплогупата, една от най-разпространените днес в б-я, отсъства напълно в тракийската древност, бронза и неолита и първите образци са отново в южна българия, късно-римската имперска епоха, но масовото им присъствие е от 1000 г. от.н.е. нататък и то първоначално само в южна българия. Друг куриоз от изследването е наличието на масивна пакистано-ирано-афганистанска популация (диаспора?) в централна южна българия, оформила се в късно-римската-ранно византийската епоха в централна южна българия и в к-на с/ка същои станала част от българския етнос с времето. За траките можем да очакваме изненади (или не съвсем), защото секвенирахме десетки тракийски образци от периода на заселването на траките в БГ и мисля, че там ситуацията е доста ясна; изненадани ще са, най-вероятно, тракоманските хахавелници. Други резултати които мисля е безопасно да споделя е че, в Б-япрез желязната и античната епоха, освен траки, има и ясно отчетливи други групи, свързани с палеобалканските времена. Ев-13 не изглежда задължително свързана с траките, а с други, палеобалкански, етноси с малко известни днес имена. Но балканите (конкретно българия) без съмнение са хъб за ев-13, през всички епохи, като според мен обаче групата се е появила за пръв път на балканите *от североизток*, в много ранни, предисторически времена, в рамките на животновъдна икономика, на която е била носител, практикувана в зимни пасища в низинте и летни във високите планини на балканите (моя спекулация) и оказала се учудващо издържлива на всевъзможни превратности на съдбата и промени през хилядолетията, десетки пъти намирала убежище на балканите през трудни времена, в лицето на дестки всъщност различни племена, дошли от различни посоки, на които Балканът набързо е ставал майка, когато стане лошо и трудно. Но контекста на появата на тази хаплогрупа тук ще ви учуди. Излишно е да казвам, че славяни и прабългари носят масово нов елемент на балканите през впн, като от самото си влизане тук, прабългарите са в изключително тесни отношения с една славяноподобна група, може би анти, може би севери, които не са точно със славянски, а спредславянски, или славяноподобни геноми и според мен са не точно славяни, а липсващото звено между славяни и прабългари, да го кажем така. За отношенията между двете групи е достатъчно да кажем, че ползват общи некрополи и имат еднакъв или подобен ритуал още от навлизането си на балканите с аспарух. Но това го казвам аз и няма гаранция, че ще се окаже че е така и че колегите ще се съгласят с твърденията ми (извън това, че двете групи, прабългари и техните съюзници, Х, ползват общи некрополи с еднакъв ритуал, който е инхумация. Възможно е с тях да има и *трета група* съюзници, която обаче ползва кремация, въпреки че погребва в прабългарски некрополи, поради което засега не може да се каже нищо за нея, но по-нататък, след анализ на аутозомното днк от християнския период, ще стане по-ясно.

Целта на темата е да се изложат културите развили се на територията на континентална Гърция и Егейски басейн с техните периоди на създаване, локализация, специфики, времеви диапазон, обхват и разпространение както и влияние, класифицирани от археология и антропология, разбира се и покриващи ги сведения от по-късните писмени времена. Не малка част от народите и културния ареал на Егейския свят в различни епохи и степен е свързан и обхваща част от българските земи и би бил от полза за сравнения и база. И така като необходим и задължителен увод : Палеолит 400 000 - 13 000 пр. Хр...... Огромен времеви диапазон... Представен със скромно, но ценно участие с открит череп на хуманоид в пещерата Петралона в Халкидики. Възрастта му е определяна между 300 и 400 хиляди години и е класифициран като хибрид между еректус и неандерталец. Мезолит 10 300 - 7 000 пр. Хр. Най-ранни индикации за човешко заселване и то в последната част от епохата - открити погребения в пещерата Франкхти в Арголида/ северозападен Пелопонес датирани 7250 г. пр Хр. Изобилие от каменни инструменти намерени в обекти в Епир, Егейска Македония, Тесалия и Пелопонес разкриват процъфтяващи общности от късния мезолит и неолита в Континентална Гърция. Появява се селището Сескло характеризиращо се с изключително дългият си хабитат от около 7 000 г. до 3200 г. пр. Хр. Неолит и Халколит(7000-3000 BCE) Увеличаване както броят на селищата от типа на Сескло, като съседното Димини където вече се появява и фортификация. В самото Сескло се строят къщи тип Мегарон, връзка с островите, търговски обмен. https://novoscriptorium.com/2019/07/06/the-prehistoric-sesklo-settlement-in-thessaly-greece-naval-trade-art-and-warfare-in-the-neolithic-age/ Бронзова епоха 3000г. 950г. пр. Хр или точно времето датирано като до-гръцко и първо-гръцко Периодът започва от появата на прото цивилизации на Крит и Цикладите и завършва с Колапса на Микенските градове-държави Класификаци и подкласификации както по локация, така и по хронология на този най-богат културно-исторически период в до Елинска Гърция : Първа Цикладска култура (3200-2000) Да разгледаме тази култура, пренебрегвана заради съседството на възникналата малко по-късно ...обсебващата Крито-Минойска цивилизация Циклади от Киклос (Киклади)= кръг, група от десетки острови обвиващи в кръг свещенния остров Делос - прастаро светилище на бог Аполон Много от Цикладските острови са богати на полезни изкопаеми познати от архаичните времена - желязна руда, мед, оловни руди, злато, сребро, обсидиан и мрамор, като последният на Парос и Наксос е сред най-добрите в света. Археологическите доказателства сочат спорадични неолитни селища на Антипарос, Мелос, Миконос, Наксос и други цикладски острови възникнали още през шесто хилядолетие пр.н.е. Тези най-ранни заселници са отглеждали ечемик и пшеница и са ловили риба тон и други риби в Егейско море. Те също са били добри скулптори , както се потвърждава от значителните находки на мраморни фигурки в Салиагос (близо до Парос и Антипарос). През третото хилядолетие пр. н. е. се появява отличителна цивилизация, обикновено наричана ранно-кикладска култура (ок. 3200–2300 г. пр. н. е.), с центрове Керос и Халандриани на остров Сирос. По време на ранната бронзова епоха металургията се развива с бързи темпове . Особено благоприятно за ранно-кикладската култура е, че техните острови са богати на железни руди и мед и че предлагат благоприятен търговски маршрут през Егейско море. Жителите се насочват в икономическите отрасли : към риболова, корабостроенето и износа на залежните си ресурси, а това води до подем на търговията между Цикладите, Минойски Крит, Еладска Гърция и крайбрежието на Мала Азия. Тези хора се представят и легализират пред лицето на историята със скромност, но ... и със собствен почерк. Не са брутални завоеватели-воѝни, не са строители на грандиозни монументи, не са хероси, ...а са скромни хорица и се представят според възможностите си ... И ..... все пак като че ли искат да останат ....анонимни за Вечноста / Ранната цикладска култура може да бъде разделена на две основни фази : културата Грота-Пелос (ранна цикладска I) (ок. 3200 – 2700 г. пр. н. е.) и културата Керос-Сирос (ранна цикладска II) (ок. 2700–2400/2300 г. пр.н.е.). Тези имена съответстват на значими погребални места. За съжаление са открити малко селища от ранния цикладски период и голяма част от доказателствата за културата идват от събрани предмети, предимно мраморни съдове и фигурки, които жителите на островаите са погребвали с мъртвите си. Различните качества и количества на гробните дарове сочат различия в богатството, което предполага, че някаква форма на социално класиране се появява в Цикладите по това време. https://www.metmuseum.org/toah/hd/ecyc/hd_ecyc.htm Натам към Крито-Минойската цивилизация с опитите да бъде разгадана като вкарана в периодизация : Минойски Пред-Дворцов ...или Minoan Prepalatial or: EMIA, EMIB (3000-2600 BCE) Минойски пред-палатов/дворцов , който от своя страна се цепи на А и Б Времената в които на Крит започва да се гради масивно строителство, разбира се далеч от съвършенството на Късно-Минойския период, цари пълна автономия между регионите, богатата селскостопанска продукция, както и износа на дървен материал (тогава за разлика от днес Крит е бил покрит изобилно от гори - даващи великлепен дървен матриал за нуждите на Египет) спомага културата да еволюира към прото-цивилизация, а от там към ... Цивилизацията каквато я знаем : Крито-Минойска или с право считаната за ...Първата Европейска цивилизация Големи селища в Миртос и Мохлос. През този период минойците имали контакт с Египет, Мала Азия и Сирия, с които търгували ... мед, калай, слонова кост и злато. Преди започването на Втори Минойски, археолозите вкарват така наречения х' Еладски период - континентален - по примитивен от цикладския и критския, но все пак археологически легитимен. В Континентална Гърция има живот и той си върви ...дали е същият който чака своя час ...? Ранен Хеладски (Континентален) Период ....Early Helladic Perioд (3000-2000) се характеризира с : масово вкарване и разпространение на грънчарското колело, интезивен стокообмен с Мала Азия и създаване на прото-цивилизация На този етап ... прото-цивилизациите .... Цикладска, Пред-дворцова Минойска и Хеладско-Континентална за напълно независими, възникнали самостоятелно и автентични, но... процесът на ...глобализация е ..Неумолим ! Ще инкорпорира най доброто, другото ще потъне в забрава... Крит ще вземе надмощие в Егейския свят чак в ..... Старо-дворцовия период и ще установи таласократия Minoan Protopalatial Period or: MMIA, MMIB, MMI IA, MMI IB, MMI IIA, MMI IIB, LMIA Early (1900-1700 BCE) Годините са ....1900-1700 BCE ................................ Продължение ...

Цялата работа е там, че се променям с годините. Преди време един приятел написа едно от любимите ми заглавия за всички времена: ДАНС ще спира интернета на по-глупавите Оттогава настанаха някои сътресения - и не говоря за дребните подробности, че имаше COVID, а сега има война. Имам предвид личностни сътресения. Те се състоят в това, че съм допускал страхотна грешка - мислел съм заглавието на моя приятел за фейлетон, смешка. Сега си мисля дали не е съвсем реално, смислено и обосновано предложение. Защо – ще кажете? Прочетох например това... Всъщност прочетох го няколко пъти - все се надявах човекът да се шегува. Стотици учени са това и хиляди войници - не е шега! Представих си, като им се допие по едно кафе, какви логистични затруднения стават, да не говорим за тоалетна хартия... Аз може да не съм виждал подземния град, но ми е познат стилът на „просветените“: ало, тука балъчéтата, къде съм аз, къде сте вий - знам неща, за които тепърва ще се говори. Новите фейсбук гностици са гледали едно клипче в YouTubе, дето ще го изтрият всеки момент (нищо че обикновено се оказва от 2017-а) и са абонати на един канал в Телеграм, който единствен разкрива истината дибидюс. Такъв човек няма никакви шансове да се поучи, защото сам си ги е отрязал. Но пък не на шега разказва на интересуващите се още за „подземния град“: Което разбира се е чудесен повод пияните ватенки и главорезите на Кадиров да избиват отгоре де що мърда – за да не могат „стотиците учени“ да излязат да пишкат... Какво друго да направят - просто не са им оставили избор!? Както и учени почти не са им оставили - например за да променят най-после дизайна на "Лада Нива", но това е съвсем друга тема. ДЕНЯТ В НЯКОЛКО РЕДА: Аз съм Наско, НСО и... Лада Нива Тези няколко разхвърляни мисли не са срещу войната. Дори и срещу Путин не са – той да се оправя с историята. Само за нас ми е мисълта – защото именно за нас ми е тъжно. Защото ние сме си наши, а болката за своите - каквото и да ми разправят - е два пъти болка. Нека си дадем представа къде живеем. Това е човек, завършил (поне) средно образование, живее в град в 21-ви век в държава еврочленка. Не в юрта, нали. И може да не съм виждал подземния град, но не си правя илюзии - има купчини такива хора и групи в смисъл „Не стойте на тъмно“. Отваряш и - о, изненада! - вътре се леят мисли и цели статуси на фамознатна Елена Гунчева – онази с „високоточковите“ руски ракети, които ще упътва към Министерския съвет на родината си. Докато сме на тази вълна, да не забравим, че за пръв път имаме политически лидер - свободно избран, не продукт на конюнктурата, който под знамена на чужда държава настоява за денацификация и пуска намеци, че Белене отново чака своите обитатели. Няма дори общата култура да знае, че там и сега има затвор, ама карай. Едва ли на света има друга страна, чието население - в условията на свобода, докато се ползва с пълни шепи от правата на западния свят (да не говорим за университетите, телефоните и колите му) да мечтае за високоточкови оръжия, за Белене и да дебаркира на Свищов Вовата, свирещ на гармошка. Положението не е много лошо - напълно отчайващо е. Смятам, че нито свободата на словото, нито системата със свободни политически избори ни понесоха. Просто трябва да опитаме нещо друго. Защото докато някои трупат по 120 000 гласа с думи за денацификация, си казвам печално – дали не ни е време поне да опитаме някаква частична, ако не пълна депростификация. https://www.clubz.bg/126637-deprostifikatsiya

Ето че отново идва време за провокативно скандални теми в журналистически стил с цел нажежаване на обстановката и повишаване на активността тук Но и разбира се в търсене на обективната истина, което ще наложи да погледнем от страната, която винаги избягваме. Ще пробвам да направя ревизия на основните заблуждения, самосъжаления и стереотипи залегнали в представата за миналото ни, определили нашата историческа и съвременна съдба. Вероятно ще се наложи това да стане нещо като рубрика с тема за всеки отделен въпрос, защото всичките исторически аспекти, които искам да се обсъдят ще са прекалено много само за една тема. А и без съмнение така както ще ги поставя, всеки от тях ще ескалира бързо и ще породи лавина от недоволства, скандали, офф-топици и всички останали обемни последствия И тъй – да започнем с Турското робство: Първия въпрос – Имало ли е в действителност такова нещо – „Турско робство”? Този така популярен напоследък въпрос, който така често се повдига периодично из медии, министерства и соц. мрежи, когато се наложи да се отклонява общественото внимание от нещо по-важно Мисля, че вече доста пъти компетентни хора се изказаха по въпроса, че такова нещо реално няма – нито „турско”, нито „робство”. Ама народеца едно си знае, едно си бае. Но да уточним отново – държавата Турция съществува едва от 1923 г., така че е нямало как да държи роби отпреди това. Но и в Османската империя ние не сме били роби разбира се, а пълноправни поданици като всички останали. Вярно считани за втора ръка хора като християни в мюсюлманска държава, но всеки който формално приеме исляма и носи чалма вместо калпак поне на публични места, може спокойно да пробие в обществения живот и дори в държавната или военната йерархия, без никой никъде да го пита какъв е произходът му. Но дори и тези, които твърдо остават християни – и сред тях всеки е имал право на свободно придвижване, на частна собственост колкото си иска, на собствено вероизповедание и строеж на храмове, на търговия и на каквото още се сетиш, далеч отвъд най-смелите мечти на робите от Римската империя или тези в американските плантации, да кажем. С две думи – „турско робство” е един литературен и емоционално натоварен термин, а исторически точния е „османско владичество”. Можехме ли да предотвратим падането? Друг често разискван въпрос. Традиционно съпроводен с тюхкания и съжаления как сме могли да го допуснем това. Колко непредвидливи и некадърни сме били тогава. Как можа Иван Александър да раздели държавата като погача между синовете си, как допусна и разни деспоти да откъснат парчета от погачата?! Колко безхарактерен и бездеен бил Шишман. Има дори конспиративни теории за ционистки заговор против Второто царство с участието на майка му – еврейката Сара. Както и мистични теории - за неслучайното разрушение на крепосттите на Галиполиския п-в от земетресение, поради което падат в ръцете на османците и по този начин те се закрепват за първи път на европейска земя, за да ни накажат после за натрупаните грехове. И т.н. и т.н. Истината обаче е, че всичко това нямаше как да бъде предотвратено от българите, нито дори сериозно забавено (макар че ние го забавяме с близо цял век борби след първото си съприкосновение с турски нашественици). Накратко това представлява естествен исторически процес коренящ се дълбоко в конкретния стадий на обществените взаимоотношения. Такова е положението, че ние сме разединени и силно феодализирани, докато враговете са единни и препитаващи се чрез нападения и завоевания. И няма как отведнъж като с магическа пръчица да промениш обществената и военната структура за да бъдат те ефективен противовес на вражеските. Да не говорим и че хората не са го осъзнавали това, защото за разлика от нас тогава не са имали учебници по история и книги с анализи, чрез които да си дадат сметка защо всичко това се случва по този начин. Впрочем не само ние, но и никой друг от съседите ни не успя да ги спре. С времето и те паднаха един по-един, дори и опитвайки се да се противопоставят на инвазията обединени в съюзи. Да - по-късно от нас паднаха те, но не защото бяхме по-слаби от тях, а защото просто бяхме първите на пътя и османците буквално стовариха столицата си в нашето етническо землище – в Одрин, насред Тракия. Едно е от там да се браниш, друго е по чукарите на Босна, Трансилвания или гръцките острови. Да не забравяме, че под ударите на падишаха падна и Унгарското кралство, което тогава беше една от най-силните държави в Европа, но въпреки, че не беше политически разпокъсано като балканските държави и в него вече беше разслоено по същия начин развитото феодално общество, чиито структури са неефективни при борба с такъв противник. В намиращото се в ранен стадий на феодално разслоение османско общество армията се набира от безбройно плячкаджийско множество (не само османци) с обещанията за придобиване на трофеи и нови имоти, където всеки е мотивиран да даде максималното от себе си. Докато при намиращите се в крайния стадий на феодално разслоение европейски страни (вкл. България) армията се набира по отделно от всеки местен феодал, от подчинените му зависими селяни. Те обаче му трябват за тежкия (безплатен) труд в собствените му имения или за охраната им от други външни и вътрешни заплахи. Така че масово в повечето случаи той запазва по-здравите и силни мъже в имението, а изпраща на царя (или феодала, който е над него) останалите – далеч не толкова годни и далеч немотивирани. В други случаи пък не му изпраща нищо с най-разнообразни оправдания или пък въобще без никакво обяснение и така по цялата верига нагоре. В резултат на което царя едва е в състояние при обявяването на пълна мобилизация да събере 3 до 5 000 души армия макс. И когато на хоризонта се появи 50-60 000 османска армия просто няма какво да се направи срещу нея. Показателно е как дори и маджарските рицари клякат при Мохач, полските при Варна и останалите европейски при Никопол. Въобще чак пред Виена Свещената лига с обединените армии на цяла Европа успя да ги спре с последни сили. С оглед на всичко това мисля ясно се вижда, че сме били обречени по начало. Съответно катастрофата е била неизбежна, но действително ли е била толкова черна и фатална, колкото винаги я описваме? Мракът на игото Обикновено по патриотарско-учебникарски нещата се представят така всякаш след постоянния подем и строеж на крепости, палати, Боянски църкви, щастие и слънчеви дни, през 1396 внезапно настанал дълбок мрак, всякаш някой ненадейно ни откраднал крушките от полюлея Изрежданите аргументи не са малко, а и не са без основание разбира се: - насилственото ни откъсване от европейската цивилизация и убиването още в зародиш на ренесансовите наченки у нас - еничарството, което обезкървява народа - всички останали данъци и такси, които са ни наложени - насилственото помюсюлманчване Първото е общо взето вярно. Действително наложения изостанал азиатски феодализъм в нашите земи съчетан с властването на агресивна религия враждебна към просвета и иновации се оказват не Желязна, ами Стоманена завеса между нас и Запада, където тогава се заражда Ренесанса. Но разбира се са крайно пресилени твърденията, че ако не са били турците едва ли не и тук по нашите земи щеше да разцъвти т.нар Палеологов Ренесанс паралелно и наравно с този в Италия и на запад. Базиращи се общо взето единствено на по-особените стенописи в едно боянско църкве, немвите на Кукузел и съждението, че масовото ширене на религиозни ереси по това време е можело да доведе до по-авангардни философски течения и евентуално след време – научно-технологически. Разбира се да считаме тези неща за вече покълнало ренесансово цвете, което турците откъснали точно преди да разцъфти е меко казано пресилено. За разлика от Ранното Средновековие, през Развитото Изтока вече чувствително изостава от Запада. През 13 в. в Западна Европа вече има развита парична система и банково дело, университети, стохилядни градове, художници и архитекти като Джото и писатели като Данте. Все неща каквито у нас просто не можеш да намериш. Но дори и да допуснем, че България беше оцеляла някак си заемайки за отбрана рубежа на старопланинския хребет и опазвайки поне това което е на север, то съдбата й нямаше да е много по-различна от реалната. Да разгледаме Влахия, Молдова и Черна гора. Те остават свободни през целия османски период, но външните им връзки, политика, търговия и въобще развитието им са задушени от империята. Така че въпреки това те така и не помирисват Ренесанса (Подробно за съдбата на Румънските княжества от този период). Безспорно по подобен начин щяха да се стекат обстоятелствата и при България. И тъй или иначе в края на 19 в. и ние и останалите балкански страни общо взето пак щяхме да бъдем там до където го бяхме докарали и в реалната история. В един момент всички народи в Източна Европа се озовават под властта на само три големи империи – Австроунгарската, Руската и Османската. Едната от тях принадлежи на нашите православни братя руснаците. Нещо повече – тя е и най-голямата в света и нея османците не я „задушават”. На хартия руснаците са свободни – имат си собствена държава и могат да просперират през епохата на Ренесанса за разлика от нас. Но да видим дали това действително е така. Величественият Кремъл в Москва и разкошните дворци на Петроград свидетелстват за това. Но в тях живеят само шепа дворяни. А какво има обаче отвъд техните стени? Ами чиста проба Средновековие, това има. И е така чак до 19 век. Цялото население и цялата земя са собственост на въпросната шепа князе и им работят за без пари в имотите цял живот. Реално Александър ІІ се явява освободител и на нас (с войната) и на тях (с отмяната на крепостничеството) почти по едно и също време. С тая разлика, че дори и след това те си остават мизерни, което впоследствие е благодатна почва за болшевиките да ги увлекат в своята кауза. Обстоятелството, че руските вайници, които са дошли да ни освобождават, се чудят защо българите се бунтуват виждайки материалното им състояние и сравнявайки го със собственото, е доста показателно. И действително – цялата им армия през цялата война се изхранва от местните селяни напълно доброволно и без това да тежи на семейните им стопанства. За разлика от руските крепостни селяни българските са си имали собствени къщи, имоти, ниви, стада от хиляди глави добитък. Освен това и са били напълно свободни да отидат и да станат занаятчии или търговци в градовете (един дори успява да отвори собствена фабрика за текстил). Търговците пък са разполагали със свободен безмитен достъп до пазар на Три континента, имало е например българска търговска гилдия в Александрия (Египет). И за всичко това никой не е изисквал от тях да сменят своето национално самосъзнание и своята религия, както някои погрешно си мислят. Смяна на религията се налага единствено ако искаш да направиш военна или политическа кариера. Но и в този случай никой няма да се интересува от какъв произход си и дали вкъщи не продължаваш да извършваш християнските си обреди. Тук идва и въпроса за девширмето и еничарството. Действително ли това е бил най-страшния бич за българите? Ами ако разгледаме еничарския корпус като тръмплин за военна и впоследствие политическа кариера? Защото той реално такъв е бил. Факта, че турците е трябвало да бутат солидни подкупи за да уреждат децата си в корпуса заобикаляйки забраната в него да влизат мюсюлмани, говори че са го възприемали като перспектива за бъдеща реализация, а не като някаква доживотна казарма или каторга. Така че българите влезли в корпуса могат да се издигат в йерархията, да трупат богатство и влияние, а във военно време – плячка и жени на богато, кеф. Стига се до там, че в един момент еничарите от воини се превръщат по-скоро в администратори и дворцови интриганти твърде много намесващи се в политическия живот на империята. Поради което и накрая султан Махмуд ІІ решава да ликвидира еничарския корпус. Дори въпросното „обезкървяване” на нацията, съвсем не е било толкова обезкървително, нито пък е продължило през цялото владичество, както много хора си го представят. Наборът за попълване на корпуса се е извършвал веднъж на 5-7 г. и е бил от около 3 до 6 000 деца. Но не само от България, а също и от Сърбия, Босна, Албания и Гърция, т.е. българчетата са били към 1/5 от набора. При това властите целенасочено са се стараели да не обезкървяват населението на всяка област респективно данъкоплатците си и никога не са правели два поредни набора в един и същи санджак, демек набор от една област се е извършвал веднъж на 10-14 г. А християнски деца окончателно престават да се набират до 1630 г. Тоест не повече от максимум 50 000 български деца са били набрани за целия период от около 2 века и половина, което прави по 200 деца на година. Сами разбирате, че например детската смъртност от болести през периода е била далеч по-висока при това в пъти от колкото „обезкървяването” чрез девширмето. Тъй че картинката съвсем не е толкова черна, колкото изглежда от страниците на романите, платната на художниците и патриотичния патос. Съществува дори едно доста еретично обяснение за относителната липса на бунтове и въстания в първите десетилетия на „робството”. А именно, че с ликвидирането на царската власт и данъчна система и заменянето им с османската, положението на селяните се подобрява. Имаме едно Търновско въстание чак 1598 г., имаме и второ през 1686 г. и за него дори се съди косвено защото няма преки източници, които да го потвърждават. А преди тях основно царските синове в изгнание с помощта на унгарски войски се опитват да си върнат това, което им принадлежи по наследство. Но дали са получили някаква подкрепа от местното население? Няма данни за това, а липсата на успех в тези начинания и крахът и на Константин и на Фружин, по-скоро говорят, че не са имали някакъв съществен местен съпорт. Историците ни всеки път пишат, че няма начин местното население да не е подкрепяло кръстоносците и български доброволчески отряди да не са участвали в битките при Косово, Ровине, Никопол, Варна. За съжаление обаче и за това няма никакви данни. Дори е по-вероятно българите да са участвали в тези битки на страната на османците като еничари или в отрядите на боляри васални на султана. По въпроса с размера на данъците е трудно да направим сравнение, защото не знаем какви са били те във Второто Българско царство. Нито пък има подробни данни за тези от ранния период на игото. Но в началото Османската империя все още съвсем не е с развита администрация и данъчна система. Те са изградени значително по-късно и основно с помощта на испански евреи междувпрочем. Та в този начален период те още са били предимно на ниво набези, включително из собствените си територии, а не устройване и администриране в тях. Вярно – когато войската дойде, разграбва всичко каквото докопа, опожарява, избива. Но след като си тръгне може и да не се появи с години, през което време местните селяни си живеят практически свободно. Докато през ВБЦ феодалния гнет и ангарията са си били целогодишни и ежедневни. Разбира се с времето системата на управление се развива и се появяват редица нови данъци. Някои от които доста тегави. Като например задължението да приютяваш и храниш държавни чиновници ако замръкнат в къщата ти. И на всичкото от горе накрая да им платиш данък за това, че си им изхабил зъбитес храната си. Но самия факт, че плащаш данъци определено сочи, че си свободен човек, а не роб и не само това – а напълно равноправен гражданин. Пък отделно ако данъците са високи това говори и че поданиците явно са платежоспособни. Но и размерът им реално не е бил от толкова голямо значение, при положение, че османотурските документи изобилстват от сведения за данъчни недобори из българските земи. Дори може да се каже, че данъчните недобори са най-характерното нещо свързано с нас в османската документация. Цели села отказват да плащат и прогонват бирниците, а има и описани случаи как в цели области населението масово отказва да дава данък на Високата порта. Като в някои области това се случва доста често, във Видинската особено, като най-отдалечена, докъдето съответно и най-бавно и трудно могат да пристигнат въоръжените наказателни отряди. А армията обикновено е твърде ангажирана в потушаване на бунтове или във войни далеч по границите, за да се занимава със селски тарикати. В мирно време пък за да се събира само заради такива наказателни акции понякога излиза по-скъпо от колкото размера на неприбраните данъци, които ще бъде пратена да събере.Т.е. наказателни акции е имало само от време на време, а данъчни недобори – почти постоянно. Като се има предвид, че хората при такива акции обикновено се изнасят към планините заедно с ценното от имуществото си, на войската единственото, което й остава е да изгори празните им къщи. Които къщи, ако иде реч за скотовъдци от планините обикновено са дървени колиби, чието възстановяване е съвсем лесно и не струва нищо. С други думи – нито селяните губят нещо съществено така, нито наказателните отряди успяват да съберат липсващия данък. Дали през ВБЦ е съществувал подобен рахат? Едва ли. Сведения за подобни неща отново нямаме никакви. Ако изключим единствено въстанието на Ивайло, за което всъщност не е напълно сигурно, че е с идеологически характер. Може би такива са били подбудите му, но може народния гняв просто да е бил използван от опитен пълководец с авторитет и сред армията за да заграби властта в страната. Народният вожд влиза в Царевец и се задържа на трона малко повече от година. Но дали е направил каквито и да е реформи за облекчаване на селското население и намаляване на феодалния гнет от страна на болярите? Ами отново и тук няма никакви данни за подобно нещо. Общо взето май е това, което имах да кажа относно Османското владичество. Имам ли право на последно желание преди разстрела?

Когато репликираш руска пропаганда, трябва лично ти да обосновеш опорните и точки. Не може просто да я разпространяваш. Това все пак е форум, където текстовете се обсъждат. Не сме в окопите да ни заливаш с руски пропагандни листовки. Виждам, че в желанието си да ошеташ всички теми за войната в Украйна, нямаш време да участваш в дискусии и да се аргументираш. Сякаш имаш норма да пуснеш определен брой постове. Не мога да знам дали само съвестно изпълняваш задълженията си или се раздаваш от все сърце безвъзмездно , но ти си се захванал да огрееш навсякъде и това страда качеството на твоето тролене . Оценявам усилията ти да избираш и да ни представяш каймакът на лайната от руската пропаганда. Но не е достатъчно само да ги разхвърляш по темите и сетне да се правиш на нито лайна ял, нито пропаганда мирисал.

Тъй , тъй от тая София тръгват нещата и от поп Филофей (пра-прадядо на брадатия козел Дугин) с неговите среднощни бълнувания (Два Рима паднаха , Третия се държи и четвърти няма да има). За времето си нормални работи , но в 21 век , тая шизофренична хидра , това ГМО изпуснато от контрол - карашика между геополитика и налудни религиозни идеи ,, ражда чудовищата ,, - особения и изключителен Руский мир , особената и изключителна руска душа и душевност , месианското им предопределеност за реализиране на Царството Православно на земята и прочие глупости ... Резултата от всичко това виждаме днес в Украйна. п.с.Хубаво тоя един пост ви е разлютил - очакваме продължение , критичен исторически разрез на десетките постове на Тарантиний , божией милостю , Государь Исторический , Генетический , Лингво-фрический и Геополитический.

Резюме на лекцията и дискусията с Манол Глишев, Модератор: Кирил Чуканов София, галерия-музей „Класика“, ул. „Юрий Венелин“ 32, вторник, 2 април 2019 Бяхме се ангажирали да предоставим запис за онези желаещи, които не можеха да присъстват на самата лекция. Тъй като направеният запис има някои недостатъци, се надявам, че това резюме ще го замести. Вечерните срещи и лекции в галерия „Класика“ започнаха с темата на д-р Константин Гърневски относно истината. На пръв поглед твърде абстрактна тема, но изведена в по-практичния обхват за говоренето и премълчаването на истината в публичната сфера, първата лекция зададе тона и за следващи разговори. Преди мен Камер Телалян се разпростря върху темата за псевдонауката – специално в медицината. Разпространението на митове в тази област създава рискове пред обществото. А образователните и чисто рационалните критерии за отсяване между наука и псевдонаука, между лъжа и истина ни дават оръжието, с което да се предпазим от измислици, които могат да застрашат здравето и самия ни живот. От тези две предишни теми и аз взех идеята да говоря за истинността и митологизирането в една конкретна сфера: историята. В лекцията си се ограничих най-вече до митологизирането, профанизацията и злоупотребата с историческия разказ за Античността и Средните векове в българските земи. Основният пример, на който се спирам, е модният въпрос за етногенезиса на българите между Късната Античност и Ранното Средновековие, VI-VII в. В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., при падането на комунистическите режими в цяла Източна Европа, историческата наука беше стигнала до нещо като консенсус по тази тема. Наследила елементи от хунската парадигма или наратив отпреди 1944 и от славянските визии, насаждани след ’44-та, надградила с тракийски хипотези от времето на Людмила Живкова през 70-те и началото на 80-те, историографията ни беше постигнала нещо като вътрешно равновесие. Представата за трите основни етнически елемента (прабългари, славяни и траки) можеше да се обсъжда и доизбистря, но в общи линии бе стабилна. 90-те години взривиха това равновесие. Днес почти нито един любител, почти нито един гимназист с исторически интереси и почти нито един студент по история не може да твърди със сигурност, че е прочел недвусмислен и напълно консистентен урок по този въпрос. Оказа се, че за наново избуяващия български национализъм е тотално неприемливо прабългарите да бъдат класифицирани като тюрко-алтайци. Тук не става дума за това дали класификацията е вярна или не; не става дума и за факта, че подобна класификация е преди всичко езикова; тези относително фини моменти убягват на една фрустрирана, свръхчувствителна публика, която просто свързва самото звучене на термина „тюрки“ с болезнени представи за турското иго. Същевременно за антикомунистически настроената част от любителите думата „славяни“ е натоварена със също толкова негативни емоции. И този иначе неутрален, отново главно езиков термин, също бива възприеман болезнено – като синоним на смазващото, фрустриращо за част от съвременниците ни понятие „руснаци“. Смесването между тюркоезични и славяноезични обитатели на Балканите през VII в. не се оценява като вярна или невярна представа, а като емоционално неприемливо светотатство: самоотъждествявайки се с населението отпреди над тринайсет века, заинтересуваният днешен читател и консуматор на популярна история не се дистанцира от далечното минало, а го преживява наивно. За него въпросът вече не е кои са били хората от седми век, а кой е той самият. Комбинацията от тюркоезични и славяноезични му звучи грозно – сякаш историческата гилдия му съобщава, че той е мелез между съвременни турци и съвременни руснаци. Любителят гневно отхвърля тази възможност. Тук не се поставя въпросът дали самото толкова детайлно дирене на етногенетичен разказ не е наивно. Повечето любители на историята като роман не търсят познание само по себе си и не се интересуват от историята като безпристрастна наука. Те и не отричат това. Често пъти поставен натясно от серия ясно зададени въпроси, изтъкващи противоречия и несигурни места в собствения му поход за идентичност, любителят признава възгледа, че историята не е наука в точния смисъл на думата. Тя е разказ, предназначен да създава и поддържа самочувствие. В този смисъл фактите, строгата методология и спирането пред неизвестното не представляват ценност. Воден именно от фрустрациите си, любителят иска само да чуе героична легенда. Психологически той ще се убеди сам, че вярва в нея. Бягството от неприятно звучащите понятия „славяни“ и „тюрко-алтайци“ води до нови хипотези. Една от тях е иранската хипотеза за произхода на първите българи. Сама по себе си рационална и научно приемлива в някои от разновидностите си (и частично съвместима с тюрко-алтайската теория), тази хипотеза също бива профанизирана до фантастика. Голяма част от публиката бива подвеждана от шарлатани, които не се ограничават до археологически убедителните данни за сарматския тип на материалната култура от VII-VIII в., нито до лингвистично защитими примери за иранска езикова класификация на прабългарите. Самият технически термин „прабългари“ също буди болезнени реакции. Така иранската хипотеза се превръща в произволно отъждествяване на ранните българи например със скитите или дори с персите. Най-любопитната форма на профанизация е фантастичният размах на автохтонната или тракийската хипотеза за произхода. Тя произлиза от предположенията на Ганчо Ценов, стария противник на Васил Златарски. Позабравена от 1944 докъм 70-те, тази хипотеза отново идва на мода с големите културни стремежи от епохата на Людмила Живкова и до края на 80-те. През 90-те тракийската мода се опитва да замести всички досегашни представи или наративи за произхода на модерната българска нация. Преходът от харизматичния академизъм на Александър Фол към произволните измислици на братя Гайдарски е параден пример за профанизиране на проблематиката. Като психологически проблем, тази профанна хипотеза има няколко вътрешни противоречия, пренебрегвани от една неподготвена публика. На първо място тя противоречи на археологията езикознанието и историческите извори. На второ, тя трудно примирява две психологически изисквания за героизъм на националната история: как българите едновременно са автохтонно население, идентично с траките и ненапускало Балканите… но са и пътуващ народ, обиколил Стария свят и оказал се навсякъде в основата на цивилизацията. Това противоречие обикновено се пренебрегва или се обяснява с нови, противоречащи на закона на Окам наративни техники, които ни отвеждат в сферата на чистата фантастика. Самостоятелен политически проблем, произтичащ от трако-автохтонната мода, е легитимирането на съвременния македонски национализъм, също намиращ опора в предполагаема връзка между днешното мнозинство от населението на съседна (Северна) Македония и античните македони, народа Александър Велики. От българска гледна точка този национализъм е истеричен, а от гледна точка на историята като наука, той е и незащитим. В този смисъл тракийската мода е двойно зловреден феномен, коренящ се в изживяването на историята като поле, отворено за творчество и автотерапия. Част от обществените рискове, проявяващи се чрез псевдоисторията, са вече не просто от образователен, а направо от политически и общохуманен (или по-точно антихуманен) характер. Крайните версии на иранската и на тракийско-автохтонната представа водят до откровено расистко изживяване на историята като откровение. Желанието за налагане на героична представа и на индоевропейска самоидентификация води включително до възраждане на сигналната дума „арийци“, крайно тревожна в европейски контекст. Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене. Извън героизациите съществува и стара тенденция към катастрофични наративи. Най-катастрофичната представа в българското историческо мислене – естествено – е тази за османското или турското иго. Тук се случва сблъсъкът между два еднакво незащитими варианта на псевдоистория. Първият е класическият катастрофичен сценарий: „пет века ни клаха“. Национализмът, антитурският сантимент, лесно придобиващ расистки и панически окраски, се превръща в система от скачени съдове с обратния, също антиисторичен наратив за едва ли не идиличната, благотворна османска власт, осигурила стотици години мир на Балканите и някаква хипотетична закрила на християнските общности. Двете представи взаимно се отхвърлят, но тъкмо съществуването на всяка от тях едновременно пречи на рационален, аналитичен подход към изворите и тяхното многообразие и подклажда крайностите на другата. Политическата употреба, тоест злоупотреба с всяка от двете силно емоционални представи е налице. В хода на лекцията бяха дадени няколко отделни примера за утвърдени митологеми или клишета в популярната историческа представа: на първо място, легендата за снопа стрели на Кубрат, която всъщност произлиза от Езопова басня, представлява пътуващ международен сюжет и не се среща в нито един средновековен източник на българската история. На второ – несигурността около името, социалния произход и „антифеодалния“ характер на войната, водена от т. нар. цар „Ивайло“ (1277-1280). На трето – историографската хиперинтерпретация на изворите относно т. нар. „смяна на титлата“ на хан/княз Борис I (852-889) и т. нар. „дипломатическа игра“ около титлата на цар Калоян (1197-1207). Историографските усилия на поколения автори пропускат чисто езиковата страна на тези теми. Примерите за множество клишета и незащитими, но утвърдили се представи могат да бъдат продължени, но времето не позволи разгръщането на тези интересни илюстрации на антиисторизма. Накратко беше засегнат психологическият, фрустрационен момент зад стремежа историографски да се изтласква датата на падане на Второто българско царство под османска власт все повече към 20-те години на XV в., както и да се изброяват имената и спекулативни дати на управление на „царе“ на фрагменти от някогашната българска държава. Цялата несигурност в преживяването на историята и болезнената необходимост от героично-катастрофични сценарии произлиза от промяната в отношението към историята от наука към чисто идеологическа дисциплина през 50-те години (докато съвременните леви мислители продължават безотговорно да оспорват самото функциониране на историята извън полето на чистата фикция, на „конструкта“). Разцентроването на това отношение води до хаотично, наивно и болезнено идентифициране на любителя с миналото. Дори самият изострен интерес към темата за етногенезиса и отказът от възприемането му в неговата цялостна сложност е показателен за психологическа несигурност. Сред въпросите от публиката два бяха от особен интерес: на първо място възможна ли е безпристрастна история и ако да – за какво би ни била необходима тя. И на второ: съществува ли двоен стандарт в морализаторската оценка на българската историография спрямо миналото ни веднъж като завоювани и веднъж – като завоеватели. Темата може да се обогати с множество допълнителни примери, които останаха пропуснати и се надявам, че ще имам възможността да я поднеса отново пред публика. Същевременно се надявам и че Кирил Чуканов ще разшири обхвата на представената проблематика с отделна лекция за политическата злоупотреба с историческата материя в модерната и съвременната история, където страстите стават още по-невъздържани. Интересът, въпросите и включванията на публиката бяха насърчаващи, за което съм благодарен. Манол Глишев, 8 април 2019 https://glishev.wordpress.com/2019/04/08/фентъзи-употреби-на-античността-и-сре/?fbclid=IwAR1wD_rMCZTgC430R4pWoZdEeIxO_Xv6yWYTVsUgLBCv1TN0LRYksDWAyRw

Работата става дебела. Снощи качих софтуера за генетично плотиране на Райх и паабо и го пуснах да прави графики на секвенсираните от изследването образци. Сложих няколко унгарски скита, протославяните от чехия, всички алани, + прабългарите от салтовомаяцк, 7 в. сл. и по двама от всички секвенсирани централноазиатски популации. Сложих двама съвременни българи, двама пелопонески гърци и двама хървати. Подчертавам, това са официалните дата файлове на секвенсираните в изследването хора и същия софтуер, използван в изследването и във всички изследвания на райх и паабо. Резултатите са официални, така да го кажа, и не мисля, че някой досега го е правил в БГ. Мисълта ми е, ако някой иска да ги използва в научно изследване, да заповяда - само че да се позове откъде ги е взел и кой ги е правил. Резултатите от плотирането: Образци Алан:ДА164 иДА243 са от салтовомаяцката култура, предполагаемите прабългари на аспарух недалеч от делтата на дунав. Отново да подчертая, това са официалните генетични файлове от изследването. Не съм казвал на софтуера какво да прави, нито този софтуер е чел учебници по история, както и да е, софтуерът веднага откри връзка между съвременни българи и алани и я плотира; скоред графиката, която направи съвременните българи са смесица от *три популации*: 1. Алани от салтовомаяцката култура 2. Скитославяни от Унгарската пуста (Скитиан_Хунгари ДА191) 3. Пелопонески гърци. Образците от пелопонеските гърци ги вкарах като прокси на балканското население от античността или ако щете, на популацията на ИРИ?византия отпреди впн. Но това са образци на съвременни хора. 1.Първо, за "Аланите". За мое огромно удоволствие - и изненада - софтуерът откри конкретната популация от кавказ, с която са свързани "българските" алани. Това е една популация от арменското плато от желязната епоха известна като Лхашен Метсамор. Образецът е от 800 г. пр. н. е. и не мисля, че някой знае кои са били тези хора, но това е популацията, донор на кавказко днк у алани и съвременни българи (образец ИА:ДА31) на плота. Това е източникът на кавказки гени у нас и у прабългарите. Освен с тези хора, аланите/прабългарите са свързани, естествено, със скито-сарматите от средна азия, по-конкретно, с образците маркирани като канжу - това, мисля, че са согдианци, но ще проверя пак. Самите согдианци изглежда са смесица между вусуни -усун и средноазиатски скити, или поне така ги разчита софтуера. 2. "Унгарските Скити" Хърватите, които поставих в плота, като прокси на балканските славяни, са централен източник на гени за съвременните българи. Самите хървати са разчетени доста интересно от софтуера - като смесица от унгарски скити от 5 в. пр. н. е. от пустата, и за мое огромно удивление, софтуерът набързо разкри връзката им с горските жители на чехия от същата епоха ПОПРАД ДА:119, за които се спореше дали не са славяни. Не не, са славяни, защото балканските славяни са смесица от балатонски скити и хора от чешките гори - което вече е славяни. Или поне хървати. Както и да е, и съвременни хървати, и съвременни българи, имат генетична връзка с тази смесица от скити и горски жители на чехия - хърватите по-голяма, ние по-малка, но за мен няма съмнение, че това е славянския компонент у нас; както и даа е, нека гледаме обективно - тези "славяни" са на първо място и няй вече скити от пустата, с известна смесица от чешко-карпатските гори. 3. Единият от образците на скити от пустата обаче попадна много далече - между съвременни българи и съвременни пелопонесци. На юг от нас. Този "скит" софтуерът го посочи за третия източник на българската популация, но и за донор на гръцката популация. Генетичната разлика между него и другия скит от балатон - този със славянските гени, е доста голяма, което ме прави да се съмнявам, че този скит - също от 5 в. пр. х. и също от балатон, е прокси на траките, и е по-скоро трак или дак, отколкото скит. Нямам друго обяснение за мястото му. Изглежда, "скитите" в пустата, които са близки по култура и всичките са конни номади, са от различни етноси - някои от племената са славянски, други са тракийски, а може и да са илири - кой да каже - но софтуерът не открива особена връзка между тях и иранските скити. Тази скитосарматска популация от пустата не е степноиранска по гени - това са бъдещи славяни, а някои от племената изглежда са тракийски или илирийски - не знам, но това е източникът на балканските славяни; те са и източник на останалите славяни, повече или по-малко. Ами, мисля, че току що решихме проблема с произхода както на съвременните българи, така и на прабългарите. Генетично нещата изглеждат така, както ги виждате в графиката, не съм подбирал нарочно нищо, нито съм карал софтуера да ги реди по определен начин, взел съм по два образеца от всички съвременни на произволен принцип, както и от средноазиатските образци, а аланските и унгарските образци ги вкарах всичките. И ето как ги подреди софтуера. Генетичните дистанции между етносите от графиката са в мащаб едно към едно, няма смяна на мащаба, каквото виждате, това е. Графиката е достатъчно добра за ползване в научно изследване, който я иска, да се обади или да цитира къде я е видял първо.

Съхранилите се руини и дори непокътнати сгради и съоръжения от римско време /като Пантеонът в Рим, амфитеатрите в Ним и Арл, акведуктите в Сеговия и Понт дю Гард/ ни карат неволно да се замислим за материалите, от които били изготвени и причините поради които те били толкова дълготрайни. За строителен материал римляните използвали природните ресурси – камъни, дървесина, метали, глина, пясък, чакъл и вулканична пепел /използваща се за изготвянето на прочутия римски бетон/. Дървесината била най-достъпният и леснонабавяем материал, но и най-нетрайния такъв. В древността по цяла Италия имало многобройни дъбови и букови гори, но с разрастването на империята и увеличаващото се строителство те били унищожени, превръщайки се в строителен материал. Дървеният материал бил класифициран на три групи още от древногръцкия учен Теофраст: нарязан, дялан и кръгъл. Нарязаният се получавал след обработка с пила, дяланият – чрез отсичане на ненужните части с брадва, а кръглият бил непокътнатият материал. Най-надежден бил нарязаният материал, защото дървесината изсъхвала равномерно и не давала пукнатини. Според Плиний, в неговата „Естествена история” най-неподвластна на времето била дървесината на кипариса и кедъра. За съжаление римските строежи от дървесина не са се съхранили, но ако съдим по описанията на прочутия римски архитект Витрувий, дървеният материал широко се използвал за направата на стойки, колони, подиуми, стени, мостове и навсякъде, където е било необходимо. Дървесината се използвала и за строежи на скелета, стълби и помощни конструкции при издигането на сводове, и куполи от бетон. По-ценните видове дървесина се използвали за декорация. Плиний описва и един вид праобраз на шперплата, за изготвянето на който се използвал клен, бук, топола и цитрусови дървета. Втори по разпространение строителен материал били камъните. Те се добивали и обработвали от най-различни породи като започнем от леките вулканични като туфa, пемза, лава и завършим с плътните и здрави скали като травертин, мрамор, гранит, и порфир. Особено популярни били мраморът и травертинът, служещи за облицовка на подовете и стените в частни, обществени сгради, храмове, амфитеатри и дворци. От обработеният каменен материал се правели основите и стените на сградите, колоните и арките на мостовете и акведуктите. За по-голяма надежност на градежа между блоковете се изливал или спойващ разтвор, или били поставяни метални или дървени скоби /впоследствие заливани отгоре с разтопено олово/. Спойващият разтвор най-често бил хоросан, но римляните още през 2 в. пр. н. е. изобретили прочутият римски бетон, впоследствие използван за направата пътища, мостове, подове, стени, канали, сводове и куполи. Пространството между две успоредни каменни или тухлени стени се запълвало с чакъл и тухлени парчета, които се заливали с варов разтвор, в който бил прибавен и 'тайното оръжие' на римското строителство - поцолана. Последната била варовита пръст от вулканичен произход, която служела за получаване на вар със свойства на цимент. Намирала се най-вече в околностите на гр. Поцуоли /до Неапол/. Строителният материал, с добавената вулканична пепел в него се характеризирал с повишена химическа, корозионна и водонепроницаемост. Не е учудващо, че в повечето случаи са запазени именно римски останки, съдържащи този дълговечен бетон. За производството на бетон, настилките за римските пътища и в строителството на сгради е било необходимо голямо количество гипс, чакъл и пясък. По отношение на подбора на строителния материал и дори пясъка римляните били много педантични. Например Витрувий пише, че използваният за изготвянето на спойващи разтвори пясък трябва да бъде дребнозърнест и да не съдържа земя. От металите най-широко в строежите се използвали бронзът и желязо. Бронзът е бил по-предпочитан, защото не корозирал, бил сравнително здрав и ковък. От него се изготвяли листове, тръби, решетки, дори покриви /какъвто бил покривът на Пантеона/. От желязото се правели скоби, дюбели, пирони, и др. малки строителни материали. Освен бронза и желязото в стоителството често се използвали калай и олово. Оловото бил много мек метал, подходящ за формуване и от него се изготвяли водопроводни тръби и свръзки. Голяма роля в строителството играела теракотата, унаследена от етруските. Това е вид керамика без глазура, приготвяна на базата на особен вид глина. Към глината при печене добявали слама, а по-рядко пoцолана или натрошен киприч. След изпичане тя придобивала характерен червеникъв оттенък. Този материал се използвал в строителството за направа на тръби, тухли, керемиди, а също така и статуи. Теракотовите тръби се използвали широко в римските градове, даже по-често от оловните. Дори Витрувий в своя труд «Десет книги за архитектурата» сравнявал и доказвал ползите на теракотовите тръби по отношение на оловните. Керемидите били с различен цвят, размери и конфигурация и били водонепропускливи и издръжливи. Запазени са образци и до наши дни. Римляните използвали два вида керемиди – плоска с огънати нагоре краища /тегула/ и извитa керемидa /имбрекс/ за покриване билото на покрива и на огънатите нагоре краища на тегулите. За строежа на сградите си римляните първоначално използвали кирпич /непечена тухла/, а от I в. пр. н. е. широко разпространение получила печената тухла, както за облицовка на бетонни подове и стени, така и за изграждането на носещи конструкции. Първоначално печените тухли били с лошо качество, ето защо римляните започнали да добавят и пясък при процеса на печене, а и да следят за времето на изготвянето им. В своето произведение Витрувий отново дава съвет за направата им: „Тухлите трябва да се произвеждат есента или пролетта, за да изсъхват равномерно... тъй като иначе слънцето много бързо изсушава горния слой, и тухлата изглежда готова, докато сърцевината й е още неизсушена”. По формата си тухлите били три вида – триъгълна, квадратна и правоъгълна. Нямало строго определени изисквания по отношение на техните размери и пропорции. Всеки производител правел тухли според разбиранията си и слагал съответното клеймо. От 2 в. производството на тухли станало особено доходоносно, поради повсеместното им използване в строежите. Римската аристокрация влагала пари в този отрасъл, защото той гарантирал стабилни печалби. Тухли били произвеждани и в лагерите на римските легиони като всяка партида тухли носела легионното клеймо. Най-често се използвала триъгълната тухла. Правоъгълната /лидион/ била залагана в ъглите, а квадратната /педалис/ за уплътнение на редовете тухли и свръзка, а също и за направата на хипокауст в римските терми или за декорация. Функцията на тухлите била облицовъчна при изграждането на бетонни стени и рамкираща при строеж на бетонни сводове и куполи. Видове градежи: Опус квадратум /Opus quadratum/ била най-древната римска строителна техника, използвана за масивни градежи като крепостни стени. При нея масивни квадратни каменни блокове били поставяни плътно един върху друг без използването на хоросан между тях. Опус цементикум /Opus caementicum/ се наричала изобретената от римляните в началото на 2 век монолитна бетонна зидария смесена с натрошени камъни. Стените, съдържащи бетон и парчета камъни се строели много бързо. Използвали се дървени скелета, които се отстранявали след като налетият бетон изсъхнел. Така била изграждана сърцевината на стените, сводовете и куполите, а след това върху тях се слагала и облицовка от тухли, туфa или камъни. Облицовката била няколко вида: Опус инцертум /оpus incertum/ или aнтиквум /antiquum/ разпространена през 2 в. пр. н. е. зидария от малкообработени едри камъни вмъкнати в бетона /opus caementicum/. По-късните й разновидности се характеризират с обработка на каменните блокове като тя постепенно преминава в Опус ретикулатум /opus reticulatum/ мрежеста облицовка от еднакво големи квадратни блокчета /от туфa или тухли/, наредени диагонално. Опус тестацеум или латерикулум /opus latericum/ градеж, използван през 1 в. пр. н. е. Тук бетонната сърцевина била облицована с тухли /най-често триъгълни/. Това бил най-разпространеният тип строителство впоследствие през ерата на Имперският Рим. Опус спикатум /opus spicatum от spica - рибена кост/ облицовка, при която тухлите или камъкът се поставяли на лицето на зида или пода не хоризонтално, а наклонено, така че се образува „шев”, наподобяващ „рибена кост". Опус микстум /оpus mixtum/ при този градеж върху бетонната сърцевина се редували хоризонтални ивици от opus reticulatum и opus latericium. Техниката е била широко разпространена в края на 1 век и началото на 2-ри век от н.е. При строителството на крепостни стени в Късноримската епоха, opus mixtum представлявал смесена зидария от дялани или необработени камъни чиито пластове се редували с тухлени пояси, образуващи свръзка през цялата дебелина на градежа. Опус виттатум /opus vittatum/ разновидност на opus mixtum към 4 в. При този градеж бетонната сърцевина е била облицована с квадратни блокове туфа, редуващи се с няколко реда тухли. Опус имплектум /opus implectum/ се използвал за направа на крепостни стени през 4-6 век. При негo с равни и гладко пасващи си камъни е било оформяно само лицето на стените, докато вътрешността е била запълвана с opus caementicum - ломени и по-дребни камъни или тухли, обилно залети с хоросан.

Моите 2 стотинки по темата, без претенции за прецизност. Първо, естествено, съм абсолютно против нападение на САЩ над Сирия. Съвсем очевидно кръговете, които доминират политическата стратегия на САЩ си търсят причина за война със Сирия. От провала във Виетнам насам, щатите избягват решителни сухопътни операции и гледат да решават нещата по въздух и като използват чужда сила за пехота, т.е. ще помелят Сирия от бомбардировки, ще избият буквално стотици хиляди абсолютно невинни хора, далеч повече от жертвите на газовата атака, под предтекст че отмъщават за ... газовата атака. И на кого ще отмъстят? Ако се наложи, най-вероято ще използват турски войски за пехота. Турция изгаря от неоосманистки амбиции и Ердоган вече изяви мерак да го направи, което не е изненада, и между впрочем, изкарва на повърхността още нещо - конфликт между Турция и Израел няма, двете страни играят доброто и лошото ченге в близкия изток, като ролята на Турция е на доброто, за да трупа червени точки в ролята на адвокат на арабите; в същото време е готова да бъде абсолютно безпощадна, когато Израел и Америка поискат. -не, не става въпрос за газ и за природни ресурси. Става въпрос за "стабилизация и модернизация" на близкия изток, ама така, както го разбира Америка. Без оглед на жертвите. След Афганистан и Ирак идва ред на Сирия, и така, докато целия близък изток бъде подчинен на желязната воля на американските (демократични - републиканците са изолационисти по традиция) елити, до пълна и абсолютна безропотност. До 20-30 години ще го направят, ще създадат някакъв панарабски съюз по подобие на европейската общност и ще назначат Израел или Турция за лидери на региона, макар че сделката изглежда е подкрепа за амеркика и израел в бл. изток - ходатайство на америка и израел за вкарването на Турция в европейската общност, последното, между впрочем, би дошло дюшеш и на трите страни. За мене, това, което са замислили за Сирия, е престъпление с оглед на това, че отново ни най-малко не ги е грижа за цивилните жертви. Самият американски народ е в ужас от идеята за нова война в близкия изток - бърз поглед във форумите на яху показва, че всеки постинг срещу американска намеса е със стотици плюсове одобрение. Обикновените американци не са изтрещели съвсем още - наясноса, че поредната война, както обикновено, нито е в американски интерес, нито в сирийски. След като "омиротворят" близкия изток, ам. политически елити ще се насочат към последната крепост - Русия. Най вероятно ще използват някой козел за сламен човек, който да направят президент и да обърнат курса на руската политика в удобна за америка посока, докато ги поставят под пълен контрол и тях. Между впрочем няй одобрявания постинг в хъфингтън пост - една от най-популярните интернет медии в америка и канада, е на човек, който твърди, че с изявлението си за сирия Путин е направил Обама да изглежда жалък, а себе си като рационален и разумемен политик. Някой трябва да познава традиционната русофобия на обикновения американец, за да си даде с/ка за каква непопулярност на идеята за война говори одобрението на действията на архи врага Путин, който беше наречен буквално "по-мислещ за Америка политик от Обама". С други думи, неадекватъните и агресивни действия на ам. администрация вдигнаха акциите на Путин в америка и свалиха тези на собствения им президент. Не, не е изперкала напълно америка, макар че е на път. Но, както и да е, ни най-малко не става въпрос за природните богатства на Сирия" - става въпрос за целенасочена политика към отслабване на арабския свят - с цел преустройство, която америка води с желязна настойчивост от падането на източния блок насам без оглед на собствените и чуждите жертви. Те не искат "омиротворен" Египет, примерно. Те искат слаб Египет. Същото се отнася и за Сирия, и за Либия и т.н. За всичките. Китай е държан от щатите на желязна икономическа каишка, като куче. Същото се отнася и за Индия. Европа е така доста отдавна. От известно време - и източна Европа. Сащ осъществяват мащабно преустройство на света, по техния израз, one step at a time. Защо - те си знаят, да кажем. Не че не знам. но не мога да го напиша дори във форум. Америка има капацитета и стратегическото мислене да направи, каквото е намислила и на практика няма противници. Но не задължително това, което е добро за ам. политически елити, е добро и за света, и дори добро за самата америка. От там и симпатиите на обикновения американец към изявлението на Путин. Америка може да се провали само при грешно направена сметка. Образователното ниво на Америка върви стремглаво надолу поради реформите, с които замениха обективността с полит коректност - то и това е идеята на политкоректността, общо взето, да се крие истината и да се правят хората да живеят в един измислен свят, само че тези малоумници, които произвежда целенасочено системата, са нож с две остриета - от тях се очаква да бъдат конкурентни и на нивото на предшествениците си, а това, без обективно образование, може и да няма как да стане, поради което Америка светкавично губи интелектуален капацитет и това може да доведе и до загуба на технологично и стратегическо превъзходство за сметка на страни, които в наши дни изглеждат аутсайдери, но ако запазят обективността на образованието си и независимостта си от америка достатъчно дълго, ще произведат генерации, които ще са далеч по-способни и компетентни от американските генерации "учени" и "политици". Горе долу в това е и надеждата на човечеството, колкото и да е странно. Не вярвам в "доброто" на Америка. Не можеш да постигнеш добро чрез вършене на зло. А бомбардирането на невинни хора не е добро и никакви "велики" цели не го оправдават, те тия цели не са ни най-малко велики. Самата Америка в момента идеологически е буквално парализирана от тоталитаризъм, който е сравним с тоталитаризма на идеологемите на източния блок, което обаче не се отразява добре на компетентността на новите генерации и от там може да дойде засечката. Много бързо влязохме в период на нов тоталитаризъм - само 20 г. след края на последния. Не говоря за България, а за америка. Америка е много по-силна от някогашният съветски съюз - засега - и поради това много по опасна, няма конкурент. Поради което и проблебът на Сирия.

Най-голямата мъка на Венци, толкова голяма, че направо тровеше живота му, беше съсъществуването му с някакъв си Кънчо. Интелектуалецът Венци не можеше да понася фактът, че Кънчо ходеше с евтини маратонки купени от пазара, че кърка домашна ракия със салата от поляти с оцет краставици, че се опитва да изкара 20 лв вповече, като извърти някоя дребна далавера. Но онова, което най-много мъчеше сърцето на Венци, който имаше профил във Фейсбук, следеше световните и вътрешните събития нон стоп, туитваше постоянно, пишеше и публикуваше фейлетони, позиции, протести, мнения, беше това, че Кънчо пет пари не даваше за революцията в съседна Турция, за разтурването на поредния гей парад в Москва, за заплахата за живота на Едуард Сноудън. Само че Кънчо просто нямаше интернет, чрез който да следи какво става в Турция, какво е положението с правата на гейовете в Русия или дали Сноудън е още жив, не само защото 20-те лева за таксата за него бяха парите, с които той и семейството му щяха да се хранят ден или два, но и защото през свободното си време или почиваше, или ходеше на село да сади картофи, домати и пипер, за да спести пари, които иначе щеше да даде за купешки зарзават. Разбира се, Венци нямаше как да знае това, защото беше роден и отрасъл в столичния град и когато ходеше до някое малко населено място, в каквото живееше Кънчо, то не беше Луковит или Берковица, а Мелник, Банско или Созопол, където почиваше и разпускаше. В един прекрасен летен ден Венци запали колата и с ведро настроение подкара към Гърция, където смяташе да прекара уикенда. Не щеш ли за зла слука посред пътя автомобилът започна да се дави и за неприятна изненада най-безочливо и необратимо спря. Венци посегна към смартфона си, за да се обади на пътна помощ, но се оказа, че точно на това място липсваше покритие на мобилния му оператор. Ядоса се не по-малко и на това, че не може да сподели на стената си във Фейсбук, че е “закъсал на някакво шибано място между София и Кулата”. Докато полугласно ругаеше мобилния оператор и лошия си късмет, досами Венци изсвириха гумите на рязко спрял автомобил. От въстара лада излезе някакъв мъж, небръснат поне от 2 дни, с къси гащета и евтини маратонки и свойски попита: - Повреда ли, колега? Венци утвърдително кимна. - Я отвори капака да видя мотора. Непознатият порови малко, пипна тук-там нещо и рече на Венци: - Я пробвай да запалиш. За голяма изненада на Венци колата запали. Зарадван той огледа външния вид на непознатия с критичен поглед, но от любезност попита: - Колега, благодаря. Как ти е името? - Кънчо. - отговори мъжът. Aspandiat, 12. 06. 2013

Навършват се сто години от Балканската война. /26.03.2013/ Нашите прадядовци се изправиха срещу старата империя и направиха всичко по силите си, за да се съберат в едно Отечество. Не се посрамиха по бойните полета из Тракия, превзеха уж непревземаемата Одринска крепост и изненадаха света. Може би щяха дори да влязат в Цариград, ако съдбата беше на тяхна страна. Който от тях не загина при Одрин и Чаталджа, скоро след това отиде да се сражава при Дойран. Поколението от 1912 изкара седем години почти непрестанна война в името на... нас. Те се биха заради нас. Мина век. Светът е друг, ние сме други. Но има ли причина да откажем почитта си на онези железни мъже, захвърлили рало и писалка, нива и книга, които изгазиха калните пътища на Балканите, биха се като лъвове и вярваха колкото в Бога, толкова и в своите офицери. Списание “Българска наука” , “Красива Европа”, Клуб “Военна История” и др. сметнаха за подобаващо да посветят един документален филм на славната войнишка памет. Това е най-малкото, което можем да направим дори не толкова за войниците, колкото за собствените си съвести. Искаме да припомним и да си припомним обикновените хора във войната - тези иначе мирни селяни и чиновници, които се оказаха принудени да се сражават, не се уплашиха и доблестно извършиха своето. Филмът ще се финансира от дарения и спонсорства. Всеки, който може да помогне за реализирането на този проект ще направи едно добро патриотично дело. https://www.paypal.com/cgi-bin/webscr?cmd=_s-xclick&hosted_button_id=SQ27XD4RY57HW'> или Сметката е в левове: Банка: Обединена Българска Банка IBAN: BG86UBBS80021047720930 BIC: UBBSBGSF Сдружение "Форум Наука" - за Българска Наука Можете да се свържете с нас на admin@nauka.bg Благодарим

РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА ДО ВОЙНАТА ПРЕЗ 1877-1878 Г. СЪДЪРЖАНИЕ Част първа 1.1. Въведение 1.2. Избухване на въстанието в Херцеговина и Босна 1.3. Първи съвместни действия на великите сили - международна комисия на консулите в Херцеговина 1.4. Нотата на австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши 1.5. Берлинско съвещание и неговият меморандум Част втора 2.1. Обществени вълнения и държавен преврат в Турция 2.2. Потушаването на въстанието в България 2.3. Начало на Сръбско-турската война 2.4. Русия и Австро-Унгария се договарят за съгласувани действия - Райхщадско съвещание 2.5. Обрат в английската външна политика Част трета 3.1. Европа срещу Турция в защита на християните 3.2. Ултиматум на Русия и мобилизация на руската армия Част четвърта 4.1. Подготовка на Цариградската конференция 4.2. Предварителни заседания на Цариградската конференция 4.3. Обявяване на конституцията на Османската империя 4.4. Официални заседания на Цариградската конференция Част пета 5.1. Будапещенска конвенция 5.2. Лондонски протокол 5.3. Откриване дейността на турския парламент 5.4. Русия обявява война на Турция Бележки: 1. Относителните указания за времето на произтичане на събитията, например „в началото на месец...”, респ. „в края на месец...” - съответстват на датите по Юлианския календар (т. н. стар стил). Конкретните дати са посочени едновременно по Юлианския и Григорианския календар (т. н. нов стил). Датите на периодичните издания са посочени, както са отпечатани на тях: източноевропейските са по стар стил, западноевропейските - по нов. 2. Накрая на всяка част е посочена използваната литература. ________________________ Част първа 1.1. Въведение В средата на 70-те години на ХІХ в. националноосвободителното движение на народите от Балканския полуостров, които се намирали под пряката власт на Османската империя или били политически зависими от нея, навлязло в етап, който се оказал решителен. През 1875 г. станали въоръжени стълкновения между християнското население и турските войски, при които проличало, че турското правителство, известно като Високата порта или само Портата, има трудности да се справи с народните вълнения, било чрез сила, било чрез реформи. Великите сили в Европа констатирали, че Османската империя очевидно е навлязла в политическа и икономическа криза. Непрекъснатите смени на нейните министри, съпровождани с постоянно изменение на правителствената програма, показвали, че идващи и отиващи си бързо един след друг, съветниците на турския султан, макар и да се различавали по конкретните си виждания, еднакво осъзнавали необходимостта от предприемането на някакви реформи. Те предлагали такива, но резултатът от въвеждането им бил нееднозначен, понякога даже отрицателен. В това отношение особено показателно било пребиваването на власт на великия везир Хюсеин Авни паша (3/15 февруари 1874 - 14/26 април 1875). Той имал точно определена програма и се стремял да я осъществи с настойчивост, почти не срещана сред турските държавници от по-ново време. Мечтаел за възраждане на миналото могъщество на Турция и за така нареченото „единство на Исляма”, което се изразявало в подчиняването на мюсюлманите от всички страни на властта на турския султан (управление, наричано „емират”) и в отнемането от турските християни на всички техни права, придобити от тях малко по малко през последното столетие. В тази програма влизало унищожението на автономията на Сърбия и Румъния, завладяването на Черна гора и може би в по-далечното бъдеще на възвръщане на съществувалото в миналото владичество на Турция над земите, влизащи в състава на тогавашното Кралство Елада (Гърция). Тези „честолюбиви” замисли се нравели на султан Абдул Азис (13/25 юни 1861 - 23 май/4 юни 1876) и той поощрявал мероприятията на Хюсеин Авни, създаващи възможност за осъществяване на замисленото. Великият везир се грижел за увеличаването на числеността на армията, за нейното въоръжение и скоро повелителят на османците се оказал с налична силна и добре въоръжена войска. Хюсеин Авни се хвалел пред султана с постигнатите блестящи резултати и повтарял непрекъснато своето любимо изречение „Ислам кувелти” (Силен е Ислямът). Същевременно разстройството в държавата непрекъснато растяло. Необходимите за военните реформи пари се придобивали чрез беззаконното увеличаване на и без това непосилните вече данъци. Надменността на великия везир настройвала против него чуждестранните кабинети, което довело на края до отстраняването му. Всички се надявали, че мястото му ще заеме Махмуд Недим паша, но това не станало и властта преминала в ръцете на хора, напълно неспособни да се справят с големите трудности, които тепърва предстояли. Скоро се видели и последствията от управлението на Хюсеин Авни: Турция обявила частичен банкрут. През втората половина на 1875 г. в Османската империя произтекли конфликти и сътресения, които активизирали дейността на европейската дипломация. Между шестте велики европейски сили Австро-Унгария, Германия, Русия, Англия, Франция и Италия - от една страна, и Турция - от друга, възникнало постоянно поддържано противоборство, което се изразило в подчертан стремеж за промяна на политическата система в европейските владения на Турция и преразпределението на тези територии, без нейно участие. На дневен ред излязъл въпросът за ликвидиране на османското владичество на Балканския полуостров, наричан популярно Източен въпрос. Настъпилата обстановка, съпроводена с тиха дипломация, мирни конференции и въоръжени стълкновения, продължила повече от три години и е останала в историята под името Източна криза. В периода, който ще бъде разгледан тук - от средата на 1875 г. до започване на Руско-турската война в 1877 г., основните въпроси, които излезли на преден план пред европейската политика, били два: 1. придобиване на пълна религиозна и политическа свобода и възможност за национално самоопределение и самоуправление на християнското население на Балканския полуостров, намиращо се под османско владичество; 2. действия на определени заинтересовани европейски държави към постигане на трайни сфери на политическо влияние сред това население, в които действия прозирали и намерения за преразпределение на съществуващите територии и граници. 1.2. Избухване на въстанието в Херцеговина и Босна През лятото на 1875 г. първо в Херцеговина и по-късно в Босна възникнали революционни вълнения. Непосредствен повод за тях било поредното решение на турската власт да увеличи данъците, които станали непосилни за населението. Основният данък, наречен „десятък”, отдавна вече не съставлявал 10% от реколтата на селяните. Местните бейове, които били събирачи на данъците, вземали 40%, а съществуват сведения, че на места този процент непосредствено преди въстанието достигал до 80. При това годината се оказала неплодородна. В тежест на християнското население идвала и ангарията, която то било задължено да дава, пак в полза на бейовете и спахиите. Непосилните задължения накарали селяните от няколкото села на Невесинска нахия в Южна Херцеговина, които били в съседство с австрийската Далмация и самостоятелната Черна гора, в края на юни да откажат изплащането на данъците и да се вдигнат на въоръжена борба. Избухнали стълкновения между селяните и представителите на местната турска власт, подкрепяна от мюсюлманското население. През юли и август бунтът се разпространил в Източна Херцеговина, а към средата на август въстанали и селяните в Северна Босна. Постепенно локалните конфликти прераснали във всеобщо въстание по цялата територия на двете турски провинции. В началото се приемало, че подтик за вълненията дало посещението през пролетта на 1875 г. на австрийския император Франц Йосиф в подчинената му област Далмация, която била в съседство с Херцеговина и била населявана също от славяни. Тогава императорът се срещнал с представители на херцеговското католическо духовенство, които го приветствали като защитник на християните от мюсюлманското иго. За преки подстрекатели на бунтовете в Херцеговина пък, се сочели „придошлите елементи”. Под такива се разбирали лицата, които преминавали през австрийската граница и снабдявали херцеговците с оръжие и боеприпаси. Твърди се, че се появили банди, които развявали австрийско знаме, а водач на една такава банда бил католически свещеник. Въстаниците също били предимно селяни-католици, които издигали призив: „Да живее Франц Йосиф, крал на сърбите и хърватите!” Скоро, обаче, с разрастването на въстанието и включването в него и на православните жители от цяла Херцеговина и Босна, станало съвсем очевидно, че истинските причини за народното недоволство се криели в насилническата политика на турското правителство, в изострените както социални, така и национални противоречия в Османската империя. Първите опити на Високата порта да потуши въстанието завършили с неуспех. Тогавашният губернатор на Херцеговина и Босна, Дервиш паша, не реагирал своевременно, което дало на бунтовниците възможност да засилят и разширят вълненията до такава степен, че достъпът до въстаналите места станал в един момент почти невъзможен по суша. Наложило се турските войски да се извозват по море до пристанището Клек на Адриатическо море и да се стоварват на австрийска територия. Междувременно вследствие на зачестилите нападения над турските малки укрепления, наричани кули или блокхаузи, които били създадени, за да потушават възникналите брожения сред славянското население, пътищата към тях били блокирани от въстаниците и обозите с хранителни припаси не можели да достигнат до турските войски в укрепленията. Въстаниците получили горещо съчувствие от Сърбия и Черна гора, плод на стремеж на двете да завършат националното обединение на своите съплеменници, част от които все още били под турско владичество. Черногорският княз Никола започнал да подпомага бунта и за да придаде по-организиран характер на борбата и я вземе под свой контрол, позволил на черногорски чети да минат в Херцеговина. Независимо от колебанията на сръбското правителство доброволци от Сърбия начело с Мичо (Михаил) Любибратич също се притекли на помощ. В подкрепа на въстанието освен в Черна гора и Сърбия възникнало и широко доброволческо движение в Хърватско и Словения. В Црни потоци в Хърватско бил създаден силно укрепен въстанически лагер. От Русия и Италия във въстаналите райони започнали да прииждат стотици доброволци, желаещи да се сражават за освобождението на балканските народи. Славянските комитети в Москва и Петербург и международният комитет в Париж, организиран по инициатива на сръбския митрополит Михаил и на хърватския епископ Йосип Щросмайер, събрали и изпратили значителни средства за подпомагане на населението на въстаналите райони. Благотворителна дейност за подкрепа на въстанието развили и подобните комитети, създадени от западната демократична общност в Англия, Швейцария и др. страни. Българското човеколюбиво настоятелство също събрало значителни суми от българските емигранти в Румъния и ги дало на сръбския дипломатически представител в Букурещ с молба да ги предостави „на въстаналите братя в Босна и Херцеговина”. Като последица от въстанието, в съседните страни Далмация и Черна гора пристигнали много емигранти от Босна и Херцеговина, боящи се да останат по родните места под постоянната угроза от евентуални насилия от страна на мюсюлманското население: бейове и башибозуци. Цели семейства се вдигали и емигрирали, оставяйки на произвола на съдбата своите домове. Това пък направило свободни въстаниците, които не се притеснявали за своите жени и деца. Което дало отражение впоследствие в ефикасността на техните действия. 1.3. Първи съвместни действия на великите сили - международна комисия на консулите в Херцеговина Въстаническото движение, започнало в Херцеговина, станало причина да се раздвижат и европейските държави. В своите действия техните правителства от една страна се стараели да повлияят на Високата порта и въстаниците да постигнат взаимно споразумение и прекратят военните действия, а от друга страна се опитвали да възпрепятстват евентуалната намеса на Черна гора и Сърбия в конфликта на страната на своите съплеменници, което можело да доведе до разширяването на района на въоръжените действия. Още в началото на конфликта черногорският княз Николай изпратил свой пратеник във Виена, който да ходатайства пред великите сили за тяхното посредничество пред Портата, за да бъде спряно кръвопролитието и да се подобри положението на славяните. В противен случай князът на Черна гора не поемал гаранции, че може да спре своите сънародници да не се притекат на помощ на бунтуващите се. По същия повод консултации във Виена направил лично и сръбският княз Милан. В обстановката на въстание в западната част на Балканския полуостров и при неумението на Турция да ликвидира причините за неговото възникване, между управляващите кабинети на трите велики сили Русия, Германия и Австро-Унгария, които поели през 1873 г. чрез т. н. Съюз на тримата императори ролята на гаранти на мира в Европа, започнали дипломатически преговори. Те имали за цел да постигнат умиротворяване на въстаналите турски провинции и пресичане на разрастването на конфликта, с което да се запази мирът в Югоизточна Европа. Ходът на преговорите скоро довел участниците до убеждението, че положението във въстаналите райони е станало доста сериозно и желаното омекотяване на сблъсъците там може да се постигне само с настоятелното искане към Турция да осигури ефикасни реформи във въстаналите райони, които да дадат пълна защита на християните от произвола и насилията на мюсюлманите. В австрийския и германския официозен печат се изказвали мнения, че е дошло време Турция да изпълни своите отдавнашни обещания и да „дари” християнските си провинции с административна автономия. През август 1875 г. във Виена бил създаден координационен център за съглашение с представители на правителствата на Русия, Германия и Австро-Унгария. „Става дума не да се бъркаме във вътрешните работи на Турция, а да въздействаме на двете страни, т. е. да подтикнем въстаналите към покорство, а турците към милосърдие и справедливост”, обяснил позицията на своето правителство заместник-министърът на външните работи на Русия барон Александър Жомини. „Императорът [на Русия] не желае по Източния въпрос да се отделя от своите съюзници Германия и Австро-Унгария”, уточнил руският канцлер княз Александър Горчаков. Действията по-нататък на трите държави били съгласувани чрез техните представители във Виена, под ръководството на австро-унгарския министър на външните работи граф Дюла Андраши. Инициативата за започване на координирани действия на трите държави е дошла от страна на Русия. Това ясно личи от един доклад от 10/22 ноември 1875 г. на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев до император Александър ІІ, в който се споменава за „общото въздействие, предложено на виенския и берлинския кабинет от нас по заповед на Ваше императорско величество”. Стъпката на Русия за намеса в балканските дела е била продиктувана от нейното исконно желание да поддържа авторитета си сред славяните, намиращи се под опеката на Турция, като техен покровител и защитник. Но за да не встъпи в конфликт с Австро-Унгария, която също се интересувала от съдбата на славяните на Балканския полуостров, ръководителят на руската дипломация Горчаков решил да заложи на умерената и балансирана политика, която се предполагало, че ще провеждат съвместно тримата императори, водени от принципа за постигане на общо съгласие по решаване на възникналите проблеми. Водещото на този етап място на Австро-Унгария при съгласуване на действията на трите сили е било продиктувано от обстоятелството, че тя била пряко заинтересована от политическите събития в съседна Босна и Херцеговина. Този интерес имал сложни измерения. Имало е среди в дуалистичната империя, които са искали разширяване на територията й за сметка на присъединяването на двете славянски области. Други пък са се опасявали, че при прекомерното нарастване на славянския елемент в империята, тя от дуалистична, можело да стане триалистична и с това да се отслаби влиянието на маджарите. Сериозни били опасенията и от обособяване на двете турски провинции в автономни области, което можело да накара австро-унгарските славяни също да поискат своята национална свобода. Редно било, смятал Горчаков, политическите фактори в Австро-Унгария сами да изработят линията на поведение към въстаналите си съседи. След първите взаимни консултации дипломатическите представители на Австро-Унгария, Русия и Германия решили да се обърнат към Портата с настоятелни съвети тя по-бързо да удовлетвори справедливите жалби на християните в Херцеговина. С идентични призиви последвали техния пример Франция и Италия, а Англия отишла още по-далеч. Посланикът на кралица Виктория сър Хенри Елиът останал недоволен от обясненията на Портата и лично изложил на турския султан възгледите на своето правителство за положението в Турция, като го посъветвал настоятелно да вземе мерки за възможно най-бързото и този път сериозно премахване на всички вековни злоупотреби, от които страдали турските християни. Съставът на държавите, участници в бъдещите съвместни действия на вмешателство във вътрешната политика на Портата, се изяснява от клаузите на Парижкия мирен договор от 1856 г. В които се казва, че всички подписали го държави са равноправни по отношение на Турция и се забранява самостоятелната намеса на всяка от тях. Дори всички държави едновременно нямали право да интервенират във вътрешните работи на Османската империя. Независимо от това „при общо съгласие на всички държави и при спазване на някои особени форми” последното правило било често нарушавано - твърди тогавашният руски посланик в Цариград генерал граф Николай Игнатиев. В резултат на дипломатическите действия на шестте европейски държави Високата порта приела да изпрати в Херцеговина специален комисар, който на място да вземе мерки за умиротворяване на населението. Като такъв бил назначен турският министър Сервер паша. Едновременно с това в бунтуващите се области била организирана обиколка на специална международна комисия, съставена от консули на шестте държави. Те трябвало да проучат положението в размирните райони, да разберат причините за недоволството на християнското население и да внушат на въстаниците, че не трябва да се надяват на каквато и да е външна помощ. По-добре било да приберат оръжието и да чакат резултатите от застъпничеството на великите сили за тях пред Портата. Акцията на консулите с обиколката на района, обхванат от въстанието, била бойкотирана от повечето главатари на бунтовниците, които отказали да се срещнат с членовете на международната комисия. Въпреки това, все пак бил постигнат някакъв резултат: консулите събрали подробни сведения за причините, които били накарали християнските поданици на Турция да вземат оръжието. Няколко от предводителите на бунтовниците от района на град Меткович предали записка, състояща се от 20 точки, съдържащи оплакванията на християните срещу насилничеството от страна на мюсюлманските земевладелци - бейовете. Въстаниците недоволствали и се оплаквали от тежестта на данъците и от произвола при събирането им, от безправието и беззащитността си пред съда, от обременяващото ги задължение безвъзмездно да превозват турските военни, да прокарват пътища, да пресушават блата - с други думи да правят много неща, от които турците били освободени. На някои консули било заявено от страна на въстаниците, че те са готови да изложат оплакванията си лично на турското правителство и да пристъпят към преговори, но желаят по време на провеждането им да бъдат преустановени военните действия. Намират и за необходимо, в случай, че бъдат дадени обещания за реформи в администрацията и данъчната система, великите държави да гарантират, че те ще бъдат осъществени. Коментариите относно записката, получена в Меткович, били, че все пак тя съдържа гледната точка само на една малка част от въстаниците. Публикуваните в пресата мнения, изразени от повечето от останалите водачи на въстанието в Херцеговина, били в полза на даване на автономия на областта. От лагера на въстаниците се чувало: „Ние единствено искаме да бъдем свободни и да живеем с турците в братско съгласие под скиптъра на християнски господар. Нека Портата остане наша върховна покровителка; ние ще й плащаме определените данъци и ако турската империя бъде нападната, ще я защитаваме с кръвта си, така, както защитаваме и нашата свобода.” Според сведенията на Николай Игнатиев, той, заедно с посланиците на другите велики сили в турската столица, на основа на отчетите на участниците в международната консулска комисия изготвили паметна записка със съвети към турската страна за необходимите административни и социални подобрения, които трябвало да се извършат в разбунтувалите се райони. Игнатиев, като доайен на дипломатическия корпус в Цариград, предал лично записката на Високата порта. В своя доклад до канцлера на Руската империя княз Александър Горчаков от 12/24 ноември 1875 г. посланикът твърди, че предложенията в записката били взети предвид при предприемане на следващата стъпка на турското правителство. Тази стъпка била издаването на султански указ-ираде, който бил обнародван на 20 септември/2 октомври 1875 г. С него всички провинции на Турция се „дарявали” с доста радикални реформи. На първо място се отменяло последното увеличение на десятъка и се опрощавали всички стари данъчни задължения, натрупани и неплатени в провинциите след 1 март 1873 г. Обещавали се по-нататъшни преобразувания на цялата данъчна система. В провинциите щели да бъдат изпратени специални длъжностни лица, които да осигурят равномерно разпределение и вземане на данъците. Гарантирало се, че членовете на управляващите съвети в провинциите ще бъдат свободно избирани измежду хора, които имат доверието на своите избиратели. Делегати, избрани от провинциалните съвети, щели да имат право ежегодно да представят в Цариград желанията на своите избиратели и да дават на правителството обяснения, въз основа на които то да провежда реформи, осигуряващи спокойствието, благосъстоянието и прогреса на жителите. Споменавало се и за преобразуване на полицейското управление. Общо казано, делата се насочвали към въвеждане в Турция на земска (общинска) автономия, с обещания за преобразуване на данъчната система и постепенното отстраняване на всички злоупотреби на тогавашната местна турска администрация. Указът предписвал на турския комисар в Босна и Херцеговина, Сервер паша, да пристъпи незабавно към прилагане на всички нови порядки във въстаналите провинции, като за времето на привеждане в действие на същите порядки в останалите провинции не се споменавало. Излизането на указа за новите въвеждани или обещавани реформи било последвано с вземане от страна на правителството на нови финансови мерки, които били оценени от икономическите наблюдатели като обявяване на частичен банкрут на Турция. Портата обявила, че занапред, в продължение на 5 години, притежателите на облигации по държавните турски заеми ще получават само 3% в пари, а за останалата сума, според съответния процент ще бъдат давани нови облигации, носещи 5% годишно, които ще бъдат погасени към 1 януари 1881 г. Последната мярка показала, че очевидно великият везир Махмуд Недим паша, който дошъл все пак на власт на 14/26 август 1875 г., забелязал накрая, че финансовите средства на Турция били напълно изтощени и решителната борба с бунтовниците може да бъде продължена, само ако се предприемат някакви извънредни финансови мерки. За обичайното осигуряване на финансовия ресурс на Турция при трудни моменти чрез външен заем тогава не можело да става и дума. Всичките опити за сдобиване с пари от западните капиталисти завършили неуспешно. Затова и турското правителство се решило на последното средство, което било частичен банкрут на държавата. Този полубанкрут направил огромно впечатление на Европа. Притежателите на турски облигации, които били особено много в Англия, Франция и Австро-Унгария, останали недоволни и енергично възроптали, а много от дотогавашните доброжелатели на Турция веднага се превърнали в нейни врагове. Издаденото султанско ираде било посрещнато с недоверие от страна на бунтовниците в Херцеговина и Босна. Те изразили мнение, че предложените мерки няма да бъдат осъществени, както неколкократно ставало дотогава. И поискали гаранции, че обещаното ще бъде изпълнено от Високата порта. С това се заела Русия, която поела ангажимента да стане, както искали въстаниците, гарант, че европейските велики сили твърдо ще изискват от турското правителство да изпълни обещаните реформи. На 17/29 октомври 1875 г. руското правителство излязло в „Правителствен вестник” със следната декларация: „Важните политически събития, извършващи се днес на Балканския полуостров, накараха Русия не сама, а в съюз с две държави, въодушевени еднакво с нея, да запазят и заздравят европейския мир. Чужд на всякакви користни политически цели, основаващ се на взаимното доверие на правителствата и скрепен със среща на тримата императори, този съюз се явява пред Европа не за да решава нейните съдби, а за да пази нейната свобода и да защитава нейното спокойствие. Достъпът в този съюз е отворен за всички, които искат мир. Като участник в този съюз, Русия не е принесла в жертва съчувствието, което постоянно е хранила към подтиснатото население на Турция, и което е споделяла с нея и без съмнение споделя и днес цяла християнска Европа. Жертвите, които са принесени в жертва от руския народ за християните в Турция са толкова големи, че дават право на Русия да декларира и днес пред лицето на Европа това съчувствие. Изпълнен, както преди със симпатии към християнското население на Балканския полуостров и със съзнаването на опасността, застрашаваща спокойствието на Европа, императорският кабинет днес, както и преди при същите обстоятелства, не може да остане равнодушен и безучастен зрител на ставащото в Херцеговина, застрашаващо да въвлече в неравна борба Сърбия и Черна гора и да разпали война, чиито граници трудно могат да бъдат предвидени. Той първи издигна глас в защита на бедстващото население в Херцеговина, доведено до крайно положение от прекомерно големите данъци, и в полза на запазването на мира, толкова необходим за Европа и особено за Турция. По негова покана правителствата на съюзните държави Германия и Австро-Унгария, движени със същото желание да предотвратят възникването на следващи междуособици в Турция, побързаха да му окажат съдействие за сключване на помирение на Високата порта с нейните въстанали поданици. Правителствата на Франция, Англия и Италия, споделяйки възгледите на северните кабинети относно опасното за европейския мир положение на нещата в Турция, присъединиха своите старания за постигане на поставените цели. Миролюбивите съвети, предадени на Портата от представителите на държавите в Константинопол, имаха като първо последствие - изпращането в Херцеговина на консулска комисия, със задача да съдейства за помирение на въстаниците с правителството, а като второ - свободното и непринудено обнародване от негово величество султана на „ираде”, даряващо на неговите християнски поданици значителни облекчения на данъците, равноправие с мюсюлманите в съда, и по-добро административно устройство. Никой, разбира се, не се съмнява в искреното желание на Негово величество султанът да подобри настоящето бедствено положение на неговите християнски поданици. Правителствата на всичките велики държави се отнесоха съчувствено към новото ираде, като несъмнено доказателство за постоянната грижа на султана за благото на тези поданици. Но примерите от недалечното минало, ясно сочещи, че подобни съчувстващи на християните волеизявления на султана са оставали без следа, и че тези, сравнително нищожни права, които имат християните в някои места в Турция, са им били дадени принудително, вследствие на настоятелната европейска дипломация, дават повод на общественото мнение в Европа да се отнася към новото султанско „ираде” не с това доверие, каквото то трябва да има - като израз на съчувствието на негово величество към бедственото положение на неговите християнски поданици. Доверието на последните към подобни правителствени актове е разколебано до там, че Портата трудно ще го възстанови изведнъж, без приятелското съдействие на европейските кабинети. Кабинетите, без съмнение, няма да откажат съдействието си на Портата; на свой ред и Портата не следва да отказва да даде на тези кабинети осезателни доказателства за твърдата и непреклонната си решителност да изпълни точно поетите тържествени задължения спрямо християните и с това да сложи край на ненормалното положение, внушаващо толкова опасения у Европа. Във всеки случай можем да бъдем уверени, че бедственият ред на нещата, продължаващ и досега в Турция в ущърб на интересите на Портата, нейните поданици и Европа, ще бъде прекратен.” По това време в европейската преса се появяват коментарии, че действието на Русия е било съгласувано с Германия и Австро-Унгария и декларацията трябва да се разглежда като съвместен акт на трите държави. Сякаш за да потвърди това, на 4/16 ноември 1875 г. в „Правителствен вестник” се появило напечатано: „Откриващите се в някои части на европейския печат опасения по повод сегашните размирици в Херцеговина не се оправдават нито от общото политическо положение в Европа, нито от изключителното състояние на нещата на Балканския полуостров. Никога досега Европа не се е намирала в по-благоприятно положение, отколкото сега, за успешното и мирно отстраняване на всичките затруднения, които могат да повлияят на спокойствието. Трите силни северни държави се стремят със съединени усилия, при съдействието и на другите европейски правителства, да намерят мирно разрешаване на трудностите, възникнали в Херцеговина, и никой не може да си помисли да наруши мира и да излезе срещу общите миролюбиви стремежи. По този начин отново твърдо може да се каже, че колкото и сръбни да са размириците, които възникват днес на Балканския полуостров и нарушават спокойствието на Европа, - съединените усилия на трите държави, със съдействието на другите европейски кабинети, ще дадат изход от тези размирици, съответстващ на истинското миролюбиво настроение и че във всеки случай мирът в Европа се опира достатъчно здраво на доверието и съгласието на великите държави и няма никаква опасност за неговото нарушаване.” 1.4. Нотата на австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши Почти веднага след публикуването на първата декларация на руското правителство, в пресата е съобщено, че на 23 октомври/4 ноември австро-унгарският министър на външните работи Дюла Андраши бил поканен от северните държави да разработи предложения за осигуряване на гаранции, че реформите в турското държавно управление ще бъдат изпълнени. На 28 октомври/9 ноември във вестниците се появява ново съобщение: на съвещание във Виена представителите на трите северни държави взели решение да попитат Портата, може ли тя на този етап да представи гаранции, че ще изпълни обещаните реформи. Счита се, че тогава по инициатива на Русия на граф Андраши било предложено да разработи проект за срочно провеждане от Турция на задължителен минимум от реформи, които да умиротворят обстановката в Херцеговина и Босна и да създадат условия за провеждане на мероприятията, заложени в султанския указ. На 30 ноември/12 декември 1875 г. бил издаден ферман на султана, развиващ по-нататък въпросите по съдебната и административната реформи в Турция, които били повдигнати в предишния указ-ираде. Предвиждало се: даване на право на населението да избира членовете на провинциалните съдилища и провинциалните административни съвети; предоставяне на гражданските съдилища да решават съдебните процеси между турци и християни; отменяне на арестите без съдебна присъда; справедливо разпределение на данъците; еднообразна система за вземане на данъците; избор на събирачите на данъци от самото население. Обещани били още: реформа на постановлението за недвижимото имущество; защита на правата на собственост на всички поданици; отмяна на натуралната повинност; реформа на постановлението за отбиването на обществените задължения. Ферманът потвърждавал на патриарха и на другите духовни глави правото им свободно да прилагат духовната си власт. Допуска се на немюсюлманите достъп до всяка длъжност; понижава се размерът на заплащането за освобождаване от военна повинност; на всички поданици немюсюлмани се осигурява правото на придобиване на земеделска собственост; предоставя се на всички правото да подават заявления и жалби; обещава се строго определяне на правата и задълженията на губернаторите и чиновниците. Тези привилегии можели да се ползват само от покорните поданици, за другите те не се отнасяли. Накрая на фермана се заявявало, че специална комисия ще следи за привеждането в изпълнение на обещаните мерки. Двата султански акта, издадени един след друг, били оценени от политическите среди в Европа като факт, че турското правителство е респектирано от действията на великите сили. Същевременно, обаче, се подозирало, че това ще е пореден опит на Османската империя да отклони намесата на европейските държави във вътрешните й работи. На практика в указите се оповестявали права, които Турция била дала на книга на християнското си население още с Хатихумаюна от 1856 г. Във ферманите от септември и декември 1875 г. нямало почти нищо ново. Австро-унгарският канцлер Бисмарк коментирал в този ду, че „в Турция имало хубави закони, които обаче не се прилагат”. Можело да се вярва, че реформите, обещавани от султана, ще бъдат изпълнени, само ако бъдат дадени някакви гаранции от страна на Високата порта. Съмнението в изпълнението на обещаното идвало най-вече от факта, че то щяло да се реализира от мюсюлманската администрация, а самата мюсюлманска религия отхвърляла мисълта за равнопоставеност на християните с мюсюлманите: едните били правоверни, другите рая. Така че контролът, предвиждан да бъде осъществяван от европейските държави при изпълнението на реформите, можел да бъде гарантиран в пълнота, само при отстраняване на водещата роля на мюсюлманите от управлението във въстаналите провинции. Граф Николай Игнатиев твърди, че турският султан Абдул Азис и неговият велик везир Махмуд Недим паша търсели сближение с Русия и имали желание да решат проблемите на християнското население на Балканите чрез преки преговори само с нея. Естествено при условие, че предложенията й няма да бъдат в посока на нарушаване на целостта на Османската империя. Двамата висши турски управници съзнавали необходимостта от провеждане на реформи в посока на даване на повече права и привилегии на християните в Босна, Херцеговина и България. (Въпросът за последната бил повдигнат от Игнатиев и бил възприет положително.) Султанът даже имал подготвена програма от реформи за подобряване на положението на християнското население, която искал да представи на руския император, тъй като Русия във всички времена била следвала великодушна политика по отношение на славяните. Фактът, че именно Абдул Азис и Махмуд Недим паша са инициатори за издаване на трите височайши указа от края на 1875 - началото на 1876 г. (за третия указ ще стане дума малко по-нататък), с които се правят опити да се уредят проблемите на обезправените християнски поданици на Османската империя, показва, че те действително са имали добри намерения. В средата на ноември 1875 г. се случило нещо неочаквано: Англия, виждайки в произтичащите в Европа събития настъпателните действия на Русия и нейните съюзници, насочени срещу Турция, и съзнавайки, че е безсилна да попречи на осъществяването им, изкупила от хедива (вицекраля) на Египет акции на Суецкия канал, възлизащи на стойност 100 000 000 франка. По този начин островното кралство сложило ръка на морския път, осигуряващ му така необходимите за големия английски флот преки съобщения с Индия. Коментариите били, че тази покупка ще измени коренно положението с делата в Югоизточна Европа. На практика с откриването на Суецкия канал изчезнали главните причини, заради които Англия поддържала запазването на Турция в нейния вид и се противопоставяла на опитите да бъдат отнети нейните европейски владения. Водният път, прокаран през Суецкия провлак, станал изходен пункт на ново морско трасе към Индия, несравнимо по-удобно и по-късо спрямо предишния път, минаващ през Цариград. Затова и турската столица престанала да бъде, поне за момента, ключов морски пункт за Изтока. Във вестниците почнали да се шегуват, че Средиземно море станало всъщност Английско езеро. Появили се и мнения, че преминаването на Суецкия канал под пълното разпореждане на англичаните, ще развърже ръцете на европейските велики сили и особено на Русия и ще им позволи да действат директно и открито. В началото на 1876 г. положението по Източния въпрос било определено от европейските политически наблюдатели по следния начин: Съседните на Турция велики държави Русия и Австро-Унгария, опирайки се на съчувствената подкрепа на граничещата с тях и сякаш защитаваща техния тил могъща Германия, твърдо били решени да приключат със съществуващото ненормално положение в европейския Изток. Тези три държави си поставили за цел да добият за всички турски християни достатъчна за нормалното им съществуване политическа, гражданска и имуществена сигурност. Франция и Италия съчувствали на този план. На Англия той не се харесвал, тъй като тя се опасявала, че в крайна сметка той ще доведе до разпадането на Османската империя. Чувствайки, че не може да попречи на това, обединеното кралство своевременно се погрижило да си осигури допълнителни облаги, като увеличи влиянието си в Египет. Предполагало се, че Турция ще се старае да отклони заплашващата я участ с редица отстъпки, разчетени да задържат в нейни ръце пряката власт над християнските поданици на султана. Това, по всяка вероятност нямало да й се отдаде, защото трите велики държави били твърдо решени да не се задоволяват само със обещанията и нямало да изпуснат от свои ръце нещата, докато не унищожат до корен всички поводи за периодичното възникване на вълнения на Балканския полуостров. Съвсем в края на 1875 г. английският, френският и италианският кабинет получили официално копие от нотата на граф Андраши от 18/30 декември до Високата порта, съдържаща проект за минимални административни реформи. Които според мнението на автора, трябвало да бъдат въведени в Херцеговина, за да успокоят въстаналите там християни. Представителите на Русия и Германия при трите гореспоменати правителства заявили, че те напълно споделят възгледите на Австро-Унгария и желаят да ги видят одобрени от Англия, Франция и Италия. Това било първата стъпка на колективна намеса, за която ставало дума още от есента и чиято необходимост била вече отдавна осъзната от цяла Европа. Нотата на граф Андраши вкарала Източния въпрос в нова фаза от неговото развитие. Тя предлагала на турския султан да извърши в Херцеговина и Босна реформи, насочени към даване на свобода на вероизповеданията, премахне на откупната система за събирането на данъците, създаване на специална комисия за провеждане на реформите, използване на събираните в областта данъци за нуждите на икономическото й развитие. Държавите, на които било направено предложение да подкрепят нотата, се отнесли към него не съвсем еднакво. За Италия в пресата е съобщено, че съдържанието на нотата било предадено на външното й министерство на 23 декември 1875 г./4 януари 1876 г. и италианското правителство веднага дало съгласието си с вижданията на граф Андраши, поддържани от Германия и Русия. Във Франция разглеждането на нотата забавило отговора два или три дена, но той бил сходен с този на Италия. В Англия, под предлог, че ръководителят граф Дарби отсъствал, от външното министерство помолили за по-дълъг срок за отговор и обещали да го дадат към 2/14 януари. Поисканата отсрочка забавила връчването на нотата на турското правителство, тъй като трите кабинета, участвали в нейното съставяне, се били уговорили предварително, че тя ще бъде предадена по назначение едва тогава, когато се получи съгласие от всички държави, подписали Парижкия договор през 1856 г. Кабинетите на трите северни държави взели всички мерки колективната им намеса да запази характер на приятелски дипломатически опит, не оказващ някакво морално насилие. За тази цел било решено проектът на реформите да бъде предложен не във вид на колективна нота на Русия, Австро-Унгария и Германия, а като три напълно идентични ноти на кабинетите на всяка от тези три държави. Останалите три велики държави трябвало да заявят на Турция, че напълно споделят възгледите, изказани в идентичните ноти и дружески да настоят тя да приеме даваните й съвети. В крайна сметка Англия се присъединила към петте европейски държави, поддържащи необходимостта от сериозни и незабавни реформи в Босна и Херцеговина. Което довело до прискърбие Отоманската порта. Забавянето на английския отговор възбудило сред турските държавници лъжливата надежда за евентуална възможност да отклонят европейската намеса. Великият везир Махмуд Недим паша, още преди да получи по официален път нотата на граф Андраши, побързал да съобщи на френското посолство в Цариград, че Портата енергично ще протестира против намесата във вътрешните й работи. Както се вижда от някои известия, публикувани в лондонската преса през първата половина на януари 1876 г., реакцията на дипломатите от обединеното кралство не се свеждала само до даване на съгласие, то да бъде част от екипа държави, които искат от Турция да осъществи реформите, изложени в нотата на граф Андраши. В броя на вестник „Tаймс” от 31 декември/12 януари било публикувано съобщение, в което се казвало, че Англия възнамерявала да даде съвет на Портата да вземе под внимание проекта на граф Андраши и да не изпраща от своя страна никаква дипломатическа нота. На 5/17 януари пак същият вестник уточнил, че Англия се присъединила към европейските държави за връчването на нотата на Андраши, като направила уговорката, че си „запазвала правото на пълна свобода относно наблюдаването на изпълнението на обещанията”, каквато била същността на съвместно приетия документ. В последното съобщение „за наблюдаването на изпълнението на обещанията”, като че ли прозира убеждението, че Портата ще приеме нотата. Откъдето пък следва заключението, че английските дипломати са знаели вече това решение, преди още нотата да бъде връчена по предназначение. Действително, два-три месеца по-късно била обнародвана дипломатическата преписка между Цариград и Лондон по въпроса за нотата на Андраши. От преписката се виждало, че лорд Дарби я подкрепил, тъй като самата Турция пожелала в крайна сметка това. Донякъде не съвсем очакваната подкрепа на Англия, дадена на нотата на Андраши, направила впечатление на политиците и те коментирали, че управляващият консервативен кабинет на кралството, показал, че умее да действа извън традициите на своята партия, разбирайки изолираното си положение, в което неминуемо щял да се окаже, ако не подкрепи съвместните действия на европейските държави. На 19/31 януари нотата на граф Андраши била сведена официално до знанието на турското правителство. На практика това станало, като съгласно споразумението с останалите държави, в Цариград австрийският посланик граф Ференц Зичи прочел на турския министър на външните работи Рашид паша съдържанието на проекта на трите северни държави за необходимите политически реформи, които се искало да бъдат осъществени от Турция и предал копие от този проект. Същото направили веднага след това руският и германският посланик, които оставили копия от идентичните текстове на своите правителства. Стъпката била енергично подкрепена от присъстващите посланици на Великобритания, Франция и Италия, които обявили съгласието на своите правителства с възгледите, изложени в нотата. Според уверенията на вестник „Таймс” те заявили, че не виждат в австро-унгарския проект за реформи нищо, което да не е в съответствие с Парижкия мирен договор от 1856 г. Рашид паша обещал на граф Зичи да съобщи отговора на турското правителство след няколко дена. Фактът, че турското правителство приело нотата и обещало да я разгледа и изкаже своето мнение по нея, е изтълкувано като признание, че великите сили, застанали като гаранти за изпълнението на реформите в Турция, имали право да сторят това. Те действали за пръв път заедно, а не както дотогава - някои от тях (главно Англия) да се възползват и дават на турските управници едни или други лични съвети. Всъщност именно заставането на Англия редом с останалите пет държави, било оценявано като факт, дал знак на Турция, че не си струва да се позовава, както досега, на клаузата в Парижкия договор, забраняващ на коя да е европейска държава да се меси във вътрешните й работи. Случило се нещо повече. На 25 януари/6 февруари турското правителство съобщило на своите представители при управляващите дворове на шестте велики европейски държави и на шестимата посланици на тези държави в Цариград решението си относно нотата на граф Андраши. То имало следния вид: „Вследствие на преговорите между Портата и посланиците на трите северни държави, относно умиротворяването на херцеговинското въстание, правителството се реши да дари въстаналите области с реформите, споменати в петте точки на нотата на граф Андраши.” На 1/13 февруари султанът подписал ираде за даряване с реформите, предложени в проекта на граф Андраши. Направено било само едно отклонение: в австро-унгарския проект се предлагало всички преки данъци, вземани от християнските провинции, да се дават изключително за задоволяване на собствените им нужди и потребности. В султанския указ било уточнено, че за задоволяването на тези нужди и потребности ще се заделя само една определена част от дохода, който Високата порта получава от провинциите. Решенията са съобщени на представителите на шестте държави към цариградския двор и по телеграфа са изпратени на представителите на Турция при дворовете на шестте държави. В английските вестници от това време било публикувано и официалното съобщение на Портата: „Достигайки до убеждението, че европейските държави имат желание да окажат според възможностите си морален натиск, с цел по-скорошно умиротворяване на въстаналите провинции, и бидейки готов и този път да покаже своята отстъпчивост към приятелските съвети на великите държави, Негово величество султанът заповяда незабавно и без никакви промени да приведе в изпълнение четири от петте точки от проекта за реформи. Петата точка ще бъде заменена с комбинация, отговаряща на нуждите на въстаналите провинции и намеренията, изказани в нотата.” На 10/22 февруари бил обявен нов ферман на султана, с който се потвърждавали всички реформи, обещани по-рано и се правели конкретни предложения за тяхното реализиране. За въстаналите области се правели известни отстъпки и се давали някои специални привилегии. В указа фигурирало: даване на пълна свобода на вероизповеданията на немюсюлманите; заменяне на откупната система при събирането на данъците с административна; продажба на държавните пустеещи земи, с предпочитане правото на придобиване на такава земя да имат безимотните; придобиване на недвижимо имущество със зачитане на равнопоставеността на поданиците. Давала се и всеобща амнистия на „напусналите правия път поради вслушване в коварни съвети” (бунтовниците), които се върнат в родината си в четириседмичен срок и се подчинят на реда. Едновременно с това се обещавало, че турското правителство за своя сметка ще възстанови разрушените домове и църкви и ще осигури на завърналите се възможност отново да започнат работа. В двата централни града на Босна и Херцеговина Сараево и Мостар - под председателството на висш чиновник се предвиждало да бъде назначена смесена комисия от мюсюлмани и немюсюлмани, която да следи за изпълнението на реформите и разходването на средствата по възстановяването на разрушенията. Граничните власти трябвало да съобщят на въстаниците за тези мерки и да облекчат преселниците при завръщането в родината им. С последният си акт турското правителство се задължило пред цяла Европа в определена, твърде категорична форма, да осъществи всички преобразования, които последната предложила като минимум подобрения, можещи да успокоят и задоволят турските християни въобще и в частност християните в Босна и Херцеговина. По-голямата част от реформите, отбелязани във фермана от 10/22 февруари били всъщност петте точки, записани в проекта (нотата) на граф Андраши, но имало и добавени нови. След издаването на фермана не настъпил някакъв ентусиазъм, тъй като се имало предвид, че през последните двадесет години Високата порта давала тържествено подобни обещания не веднъж, но после те оставали неизпълнени. Затова трябвало, докато не се появят някакви конкретни резултати от реформите, европейските държави да продължат да оказват натиска за изпълнението им. Предполагало се също, че обещаните реформи ще срещнат при реализирането им съпротива от мюсюлманското население И докато в Цариград с утвърждаване на нотата на Андраши от страна на турското правителство нещата като че ли се прояснили, на 4/16 февруари от Херцеговина дошло съобщение за напълно противоположната реакция на въстаниците. Под председателството на Пейко Павлович предводителите им направили съвещание в Суторина, на което било обявено, че се отхвърлят реформите, предлагани от европейската дипломация. Те били окачествени като „дипломатическа интрига”. Въстаниците заявили също, че вече никога няма да се върнат под турското владичество, каквато и форма то да приеме и ще се борят докато не се сдобият с пълна независимост. Политическа активност проявило и мюсюлманското население от размирните райони. На 8/20 февруари в Травник се провел събор на бейовете от Босна, на който те заявили, че отказват да приемат реформите, посочени в султанските укази. Решено било също, да бъде изпратена делегация в Цариград, която да представи желанията на мюсюлманите пред султана. Те искали в предвижданите смесени комисии християните да съставляват една трета, а не половината от състава. Бейовете били категорични, че никога и под никаква форма няма да допуснат християните в Босна да се ползват със същите права като мюсюлманите. Иначе революцията била неизбежна, смятали те. Водачът на мюсюлманите - шейх-ул-ислямът (папата на мюсюлманите), също не приел нотата на Андраши, а мюсюлманското население се вслушвало повече в неговите думи, отколкото в тези на султана. Без съгласието на мюсюлманския водач декретите на Портата оставали без внимание от страна на „правоверните”. 1.5. Берлинско съвещание и неговият меморандум След като заявили, че не приемат предложените им реформи, в края на януари въстаниците в Босна и Херцеговина възобновили действията си. Отново възникнали стълкновения между тях и турските войски, които завършвали с променлив успех. Както пишат вестниците: „ту турците разбиват бунтовниците, ту бунтовниците нанасят решително поражение на турците - зависи от какъв източник черпите информацията”. В средата на февруари същите вестници констатират, че между въстаниците и турците се установило нещо като примирие: турските войски се събрали всичките в един пункт, оставяйки останалата част от страната в ръцете на бунтовниците. И двете страни се въздържали от военни действия. В края на февруари австрийският генерал-губернатор на Далмация барон Георг фон Родич бил във Виена, където получил задача да склони въстаниците да приемат планът за реформи, отразен в нотата на Андраши, да се подчинят и сложат оръжие. На 22 февруари/5 март Родич организирал в Рагуза съвещание с вождовете на бунтовниците. Те обаче, категорично отказали да приемат реформите и обявили, че ще се подчинят на Портата, ако Турция изтегли от Херцеговина 40 батальона, допусне въоръжени техни представители да преговарят с бейовете и ако Австрия или някоя от другите държави извърши военна намеса. Губернаторът отговорил, че не може да се съгласи на подобни искания. Австрия щяла да запази своя строг неутралитет и строго ще наблюдава своите граници. Родич заплашил, че в края на март щели да бъдат прекратени всички помощи за бежанците, преселили се в Далмация вследствие на въстанието. В крайна сметка, независимо от директната намеса на Австро-Унгария чрез посредничеството на нейния губернатор, работата по умиротворяването на въстаналите провинции не помръднала нито крачка напред. Водачите на въстаниците след като отхвърлили реформите, обявени в султанското ираде, се обърнали към европейските държави с възвание, и молейки за тяхната помощ, заявили, че няма да положат оръжие, докато не се освободят напълно. Така на практика действията с нотата на граф Андраши, въпреки, че тя била подкрепена и от шестте велики държави и била приета от Портата, не довели до желания резултат, изразяващ се в промяна на обстановката в бунтуващите се райони. Нещо повече, с настъпване на пролетта действията на въстаниците се засилили, техният брой се оказал вече твърде значителен, също се увеличили и районите, в които те действали. Сочи се, че към края на април само в Босна и Крайна броят на въстаническите отряди нараснал на 27. В тях били включени към 30 000 въоръжени бойци. Непрестанно се увеличавало и количеството на турските войски. Те предприели някои акции, при които конкретната цел била не да се принудят въстаниците да прекратят въоръжената си съпротива, а турците да се промъкнат до крепостта Никшич и да доставят провизии на обсадената там османска войска. За тази цел главнокомандващият на турската армия в Босна и Херцеговина Ахмед Мухтар паша съсредоточил в Гацко и Требине 25 батальона. На 1/13 април започнало настъплението им към Никшич. Настанали големи, няколкодневни сражения, които продължили до 18/30 април. В крайна сметка въстаниците не позволили на Ахмед Мухтар да стигне до Никшич и той се върнал обратно в Гацко. Ескалацията на военните действия в Босна и Херцеговина накарала Русия отново да вземе инициативата и да предприеме действия, с които да се опита да подобри политическата обстановка в Югоизточна Европа. Руският канцлер княз Горчаков предложил на австро-унгарския външен министър Андраши и на германския канцлер Бисмарк да направят в Берлин консултативна среща, като времето на провеждането й трябвало да съвпадне с пристигането на руския император Александър ІІ на лечение в Германия. Предложението било прието. На срещата на тримата външни министри специално бил поканен и президента на сената в Черна гора Петрович. Александър ІІ пристигнал в Берлин на 29 април/11 май и бил посрещнат на гарата от император Вилхелм ІІ. В същия ден започнала и срещата на дипломатическите представители на правителствата на Русия, Австро-Унгария и Германия. Тя се счита за акт, при който водещата до тогава роля при решаване на Източната криза, която изпълнявала Австро-Унгария, била поета вече от Русия. Което предвещавало по-решителни действия и вземане на по-радикални мерки за умиротворяването на конфликта на Балканите. Участниците постигнали съгласие по темата на съвещанието и приели съгласувано предложение до турското правителство. В Берлин председателстващият заседанията Горчаков настоявал към Високата порта да бъдат предявени искания за даване на автономия на всички славянски области в Османската империя. Проектът, който руският канцлер представил за обсъждане и одобрение, бил с такава насоченост и се различавал коренно от предишната нота на граф Андраши. В хода на разискванията последният, обаче, направил към предложенията редица уточнения и поправки, тенденциозно насочени срещу освобождаването на славяните от турската опека. За тези се действия Андраши бил воден от съображенията, че осъществяването на предлаганото щяло да даде възможност на Русия да засили своя авторитет и влияние сред славяните. Като резултат от намесата на австро-унгарския външен министър искането за даване на автономия отпаднало и в края на краищата новият документ в основни линии повторил исканията, залегнали в предишната нота. Окончателният документ, известен под името Берлински меморандум, бил приет от представителите на Русия, Австро-Унгария и Германия на 1/13 май 1876 г. Веднага след това на срещата били поканени посланиците на останалите велики държави, акредитирани в Берлин. Пред тях Горчаков заявил, че Портата не е изпълнила нито една от обещаните от нея реформи, затова бил изготвен Берлинския меморандум. Според думите на руския канцлер документът изразявал общата воля на тримата императори да се запази целостта на Османската империя, но да се облекчи участта на християните в нея. „Да се подобри статуквото”, с тези иронични думи Горчаков изразил основната идея на току що приетия документ. След това призовал Англия, Франция и Италия, на които бил предаден текста на меморандума, да се присъединят към него, за да се окаже по-осезаем натиск върху Високата порта да проведе реформите, предложени в интерес на балканските народи. Съдържанието на самия меморандум не било публикувано, тъй като то трябвало да остане в тайна, докато зад него не застанат всичките шест държави. Все пак на 3/15 май били съобщени общите насоки на постигнатите от тримата външни министри решения. Предвиждало се да се осигури двумесечно примирие между въстаниците и турските войски в Босна и Херцеговина, през което време Турция трябвало да води преговори с официални представители от страна на бунтовниците. Темите, които трябвало да бъдат засегнати при тези преговори представлявали един по-развит вариант на проекта за реформи на граф Андраши, включващ някои допълнения, отразяващи исканията на въстаниците, представени пред барон Родич: прибиране на турските войски по гарнизоните им, въстаниците да запазят оръжието си и европейска комисия да надзирава приложението на реформите. На Русия била отредена ролята да осигури енергични мерки в подкрепа на споразуменията, сключени между трите империи. Предвиждало се също в турски води да навлязат германска, руска и австрийска ескадра. За да няма спекулации около несподелената с обществото секретна част на меморандума, в информациите, изнесени в пресата все пак се намеквало, че „за даване на васална автономия на въстаналите провинции и за завземане на някоя от тях от европейските държави, изглежда не е ставало дума”. Накрая на меморандума се отбелязвало - добавят вестниците - че ако набелязаните в него стъпки не дадат резултати, трите северни държави ще се уговорят за допълнителни мерки „с цел предотвратяване на по-нататъшното развитие на злото.” Пак на 3/15 май посланиците на Франция и Италия в Берлин съобщили официално пълното съгласие на техните правителства с решенията на берлинското съвещание. Англия, обаче, отказала да се присъедини към меморандума. Това било заявено официално пред английския парламент от министър-председателя Дизраели и външният министър лорд Дерби на 11/23 май. Последният обяснил, че Англия с „прискърбие” отказва да се присъедини към берлинското съглашение, защото намерила съставеният в Берлин план за „непостигащ своите цели”. Поведението на Англия било прието като ориентиране на кралството към старата му политика за запазване на статуквото в Европейския югоизток. По-скоро, обаче, изглежда става дума за насочване на английската външна политика към действия в посока на гарантиране на първенствуващата роля на английския флот в Средиземно море и Суецкия канал, като се намали влиянието на Турция там и не се допусне Русия да получи свободен достъп до тези стратегически морски пътища, водещи към Индия и Далечния Изток. Англия вече била преценила, че опеката, която имала над Суецкия канал, не е достатъчна и трябвало проливите между Черно и Средиземно море също да се пазят от присъствието на конкуренти. Николай Игнатиев споменава, че още през ноември 1875 г. в английския вестник „Таймс” била отпечатана статия, която определяла на Русия като сфера на влияние една значителна част от Турция , но правела уговорка за Цариград и Египет. Руският посланик възприел това, като вид предложение относно бъдещите действия на Русия по Източния въпрос, които се очакват и могат да бъдат приети от английска страна. Ръководителят на Канцеларията за граждански дела в България, княз Владимир Черкаски, в своята записка, представена през май 1877 г. на военния министър на Русия граф Дмитрий Милютин, формулира още по-точно проблема: „под издиганите опасения на Англия, в действителност се крие само един смъртен страх Русия да не направи така, че чрез завладяване на проливите да стане съвършено неуязвима за английското оръжие и изплъзвайки се изпод неговата заплаха, да се добере безнаказано до Индия в Средна Азия.” На практика Англия видяла пряка заплаха за своите интереси с последната точка от меморандума, отнасяща се до навлизане на руски и германски военни кораби в Проливите, затова отказала да участва в Берлинското съглашение. Със своя отказ обаче, английският премиер Дизраели станал на почит в турската столица, а с действието си поощрил Турция към съпротива. Високата порта разбрала, че европейските велики сили не са единни. Използвана литература: 1.1. Въведение: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 5-6. 1.2. Избухване на въстанието в Херцеговина и Босна: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 334; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 77-78. 3. История на България, том 6, С., 1987, с. 353-354. 1.3. Първи съвместни действия на великите сили - международна комисия на консулите в Херцеговина: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХІV, 28 июня - 20 декабря 1875 г., бр. № 339 - № 364, с. 115, 122, 134, 151, 243, 259, 266, 314-315, 334, 350; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 6; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986, с. 13 -14, 76, 81, 85, 106, 117-119; 3. В. М. Хвостов. История дипломатии. Том II. М., 1963. - Герцеговинское восстание и европейская дипломатия. (Използвана е електронната версия на книгата). 1.4. Нотата на австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХІV, 28 июня - 20 декабря 1875 г., бр. № 339 - № 364, с. 318, 331, 395, 438, 459; 2. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 6, 26-27, 46-47, 87, 105, 126, 143, 146, 163, 178, 186, 372, 378; 3. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 91- 92, 100, 828 бел. 92. 1.5. Берлинско съвещание и неговият меморандум: 1. Сп. „Всемирная иллюстрация”, том ХV, 1 января - 19 июня 1876 г., бр. № 365 - № 390, с. 162-163, 179, 223, 291, 306-307, 327, 343, 351, 362-363, 379, 398; 2. Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986, с. 17-18, 110; 3. Н. Р. Овсяный. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том І - Заведывавший гражданскими делами при главнокомандовавшем Действующей армии д. с. с. князь В. А. Черкаский. С. П., 1906.

От Бракът на Стенел и Никипе се ражда ...седмака Евристей ! Мелез между Европа и Азия За добро или не Евристей е този който катапултира селището в .... Златообилна Микена и нейната абсолютна хегемония в Ахейския свят ! Годините са ...краят на 14 -то и първата декада на 13 -то столетие пр. Хр. Евристей управлява Микена и Тиринт и де факто по негово време Микена се превръща в Хегемон на Ахейския Свят ! Хераклес е само служител , а задачите които му възлага Евристей не целят убийство на Героя, а са .....спасителни мисии Именно Евристей поднася славата на неуравновесения психически Хераклес Евристей управлява Микена и Тиринт и е със статут на най велик владетел сред Ахейския свят - Ванакс ! Няма вътрешна сила която да събори властта на ванакс Еу-ри-сте-ас ! След последния подвиг/задължение / самият Хераклес се оттегля в далечни земи, като даже не си и помисля да претендира за трона на Микена ! Защо ? Защото законният владетел на микенците е самият Евристей и народът и войската стоят безрезервно зад него ! Идват черни облаци от Атика - там са Хераклидите и опастността. Евристей потегля с огромна войска начело със синовете си. За свой наместник в Микена определя ...вуйчо си Атрей. Тоест брат на майка му Никипе и син на Пелоп . Така - Евристей е решен да смаже непокорна Атина приютила Хераклидите . Преди това Микенският Повелител отправя предупреждение към атиняните : да му предадат бегълците ! Атиняните са склонни да приемат условията, но опозицията овладяла града в лицето на хераклидите надделяват ...Ултиматумът на Ванакса на Микена е ...отхвърлен... Евристей не преглътва обидата и тръгва в грандиозен поход да накаже градът осмелил се да отхвърли волята на Микена. Пред история : Майката и внуците на Херкулес бягат от Евристей ... Най-после те се укрили в Атина където управлявал приятел на Херкулес - Демофонт, син на Тезей. Научавайки за това, Евристей изпраща ултиматум - Демофонт да му предаде Хераклидите или последствията ще са ужасни ! Колкото и да се изкарва смел в последствие, Демофонт и атиняните ги налазват мравките на страха. Заплахата идва не от кой и да е, а от господарят на Микена ! Затова се допитват до боговете и молят за помощ. Боговете обещават да помогнат, но на висока цена - човешко жертвоприношение. И то на девица. Жертвата е дъщерята на Херкулес - Макария. Резултатът е победа на атиняните над пълчищата на Евристей. Сега няколко версии - според Есхил в " Хераклиди" Евристей е пленен от Йолай и докаран в Атина. Въпреки, че атиняните се опитали да го защитят, Алкмена изважда очите му ! Друга версия : той загива на бойното поле от ръката на херкулесовият син Хил и Алкмена в последствие му вади очите. Атиняните, обаче погребват тялото му с почести. Според други тялото му и главата са погребани на различни места. Акцентите са, че атиняните опитват да го защитят/ протестират срещу убийството му/ заради обещанието му, че ще защити народа на Атина от нашествие Както следва от пророчеството : Пълно поражение на Евристей - убит е заедно с шестимата си синове... Въпреки това ... микенците твърдо застават зад посочения от Евристей наследник : Атрей... и не допускат Хераклидите, защото.....се страхуват от тях. / Тукидид/ Великият Херкулес не е долюбван в родна Микена. Тя си държи на Евристей и посоченият от него наследник. Под митологичният пласт се вижда, че дорийците са близо - те са наемници на Хераклидите и са използвани срещу Микена. Въпреки победата си, те отлагат настъплението. Индикациите са, че и при Атреевият син Агамемнон, Микена е първата сила на Ахая .... Не за дълго. Краят на Златоносна Микена е предопределен - дорийците самовнушили си, че са потомци на Херакъл затягат обръча. Микена ще остане вярна на Евристей и посочените от него наследници. Доказателството/резултатът е руините и пепелищата останали от великата цивилизация.

http://www.ostu.ru/personal/nikolaev/charts-01.html Аз поне не знам по-голям.От третото хилядолетие преди новата ера до днес. Има и таблици за разлчните династий.

Поредните празни мисли , само и само да опаковаме т.4 и т.7 , та да продължим с плиткоумната пропаганда в интерес на Кораба-Майка.

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени в престъпмисъл. Колеги от академичните среди минават в режим на канибализъм, за да защитят партийната линия. Те хвърлят телата на своите прегрешили братя по професия и призвание на гневната тълпа, за да докажат пред света, че са правилните представители на просветата. Няколко скорошни публични дефенестрации на учени от висок ранг демонстрират защо това, което някои наричат прогресивизъм, всъщност повече прилича на проказа, поразяваща смисъла, фактите и свободата. От последните дни идва заглавието за италианския професор Алесандро Струмия, който окончателно бе деперсонализиран от ЦЕРН (Eвропейският център за ядрени изследвания). Още миналата година Струмия си навлече праведния гняв на прогресивното крило в научните институции като си позволи да изкаже лично мнение за някои статистически разлики между мъжете и жените в сферата на физиката. Професорът критикува новия политически коректен подход за назначаване на дами на важни постове в името на половия паритет, а не заради реални заслуги по принципа на меритокрацията. Последва стихия в социалните медии и дигитален феминистки линч за бедния италианец. Тогава ЦЕРН прекрати сътрудничеството си с професора, а сега демонстративно скъсва всички възможни връзки с него и на практика го изличава от всичко свързано с грандиозния европейски проект. Университетът в Пиза, където човекът преподава, също го подложи на публично мъмрене. Струмия стори непростим грях. Изтъкна „факти на омразата“. Реални и подкрепени от доказателства аргументи, които не звучат хубаво. Най-вече не звучат „инклузивно“. Физикът подчерта, че съществува все по-голяма и политически мотивирана дискриминация по полов признак в света на физиката. „Физиката е измислена и развита от мъже, в тази област не се влиза с покана“, каза той, подпечатвайки съдбата си. Думите му са истина, но истината не е приоритет на прогреса. Същото разбра и великият биохимик и нобелов лауреат Тим Хънт. Преди няколко години големият и доказан ум беше премахнат от публичния живот заради шега. На събитие в Южна Корея ученият усмихнато разказа как в лабораториите може да станат конфузни ситуации с колежките. „Ти се влюбваш в тях, те се влюбват в теб, а когато ги критикуваш започват да плачат“, промълви Хънт без да подозира, че в ушите на медиите и феминистките това изречение звучи като призив за геноцид и робство едновременно. Той плати цената на своето „престъпление срещу прогреса“ с почетните си титли в Лондонския университетски колеж и Кралското общество по биологичните науки. За неизброимите очернящи статии в „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“ в стил „този е новият Хитлер“ вече е безсмислено да говорим. Идентична бе съдбата и на друг носител на Нобелова награда за наука. Великият Джеймс Уотсън, един от откривателите на двойната спирала на ДНК, бе изтрит и унизен от колеги и медии. И то на няколко пъти. Взеха му почетните титли и го обявиха за един от големите злодеи на нашето време. Уотсън беше дамгосан с модерната щампа „расист“ заради научно обосновани теории за разлики в средната интелигентност между различни популации на планетата. Някак си, хората, които се прекланяха пред фактите и научните изследвания, изведнъж решиха, че 25-годишни журналисти с дипломи по „Колониализъм и експлоатация“ и „Теории на флуидния джендър“ са по-големи авторитети по биология и генетика от един от най-великите биолози и генетици на XX век. Толкова за тези, които са „от страната на рационалността“. Почти е нормално да приемем политически мотивираните медийни процеси за идеологическа чистота, които мариновани в марксизъм журналисти-активисти организират срещу истински учени. Но безгръбначните прояви на други учени оставят особено горчив вкус. Ярък пример за двойни стандарти и лицемерие в научните среди е казусът с планирания 30-метров телескоп на върха на угасналия хавайски вулкан Мауна Кеа. Мястото е едно от най-подходящите на планетата за космическа обсерватория и астрономите зад дългогодишния проект обещават още по-дълбок и богат поглед във Вселената. Местните активисти са против и на няколко пъти блокират изграждането на телескопа, защото според техните вярвания Мауна Кеа е божество и буквално е живо същество. ОК, това са религиозни бълнувания на непросветени. Със сигурност учени, които постоянно осмиват християнството, ще бъдат безкомпромисни към абсурдните твърдения на местните сектанти? Нали? Ами, не. Ето каква позиция имаха наглостта да разпространят от научния сайт IFLScience, посветил преди това многобройни атаки и осмиващи материали за западните християни: „Конфликтът между местното население и западните интереси е част от дългата история на колонизация и експлоатация. За нас е фрустриращо и обезсърчаващо да наблюдаваме колеги учени, които не се интересуват от връзката на тези хора с тяхната земя. Не може да подминем тази връзка просто като мит, а да сравняваме протестиращите срещу телескопа с библейските креационисти е разочароващо… Ние астрономите трябва да признаем, че нямаме права над Мауна Кеа и да потърсим друг дом за телескопа“ Това извънредно лицемерно изявление ви казва всичко, което искате да знаете за състоянието на съвременното общество, поразено от патологията на прогресивизма. Едно е сигурно. Китай стои отстрани и се смее доволно на този цирк, предвкусвайки скорошната си доминация над една цивилизация, която даде на света модерната наука, но по някаква си причина сега реши да се парализира от вина. Оригинална публикация

Според 10-тината изследвания на българските хаплогрупи, които са ми попадали, една от сравнително разпространените хаплогрупи в България е I (И, за да не сменям клавиатурата непрекъснато),заедно с 3-те й подгрупи. Тази хаплогрупа се счита да е възникнала в Европа преди 15-25 хиляди години, което на теория значи, че това е (една от) групите на палеолитните европейци - на коренното население на Европа. Хипотезата изглежда да се подкрепя от сърповидното разпределение на групата в съвр, европа - т.е. максумумът на тази група образува един полукръг, или полумесец по периферията на европа, скандинавието, фарьорските острови, оркнейските острови, сардиния, планинско-изолираните райони и островите на адриантика и бивша югославия, планинските райони на сърбия и България. Всички тези места, които изброих, имат нещо общо - намират се по периферията на европа - някои по северната, други по южната, а трети по западната. Този кръг е видимо разкъснан там, където европа се свързва с азия, т.е. територията на руската равнина, което мнозинството обяснява с многократните нахлувания от азия от палеолита до сега, чието трасе е минавало през сегашната руска равнина и са довели демографията на европа до сегашният й вид. Можем да онагледим идеята с разпространението на келтските езици в англия - кръгът им е разкъсан на изток от нахлуванията на сакси, инги и нормани, и са оцелели само по северната (шотландия) южната (корнуол) и западната (уелс) периферия на островва, изтласкани буквално до морето, и изметени откъм източната страна и центъра. Аналогична е локацията в Европа на хаплогрупа И - стриктно по периферията, разкъсана от изток и отсъстваща в центъра, където са се разположили ядрата на завоевателите. За групата се счита че е намерила убежище от мезолитното застудяване в района на южна украйна и молдова, откъдето, след застудяването, е ре-популирала изоставените поради студа европейски пространства преди окло 15 хиляди години, акто на балканите е вкарана от южните славяни -бъдещите сърби, хървати и българи, тъй като се е срещала в ансестралната славянска популация; Без да изключвам, че греша в някои точки или изцяло, всъщност не съм съгласен с нито една от гореизброените тези за хаплогрупа И. Карта на разпространението на хаплогрупа И в съвр. Европа: Карта на евентуалните климатични "убежища при последното ледниково заледяване на европа - Last Glacial Maximum, преди около 20 хил. г. Свободните от ледници места съвпадат частично с дистрипуцията на И в европа, което дава основания на абсолютното мнозинство антрополози да приемат умерено позитивно хипотезата, че И е от палеоевропейски произход, намерила е убежище от ледовете в сегашна причерноморска украйна, репопулирала е европа преди 15 хил. г. и е била изметена от европа след масивно нахлуване от изток - евентуално прото-индоевропейците, а и много други: Карта на максималното разпространение на ледниците в европа през застудяването преди 20 хил. г: Горните две карти дават основание на мнозина антрополози да твърдят, че хората от група И са палеолитното или поне мезолитното население на европа - "истинските" европейци, подавени и изблъскани от нашествията на пасторалните индо-европейците от изток и фермерите-земеделци от югоизток. Още веднъж; всъщност - не съм съгласен. Аргументи: Миналата година шведите, при които И има един от локалните си максимуми, направиха едно амбициозно изследване на антично днк на скелети на ловци-събирачи от мезолита, които се предполагаше да са от хаплогрупа И, и така да потвърдят теорията. Обаче не успяха да я потвърдят, защото скелетите се оказаха от N (ен)- хаплогрупа, разпространена днес м/у сибирските ловци, угрофините - т.е. финландци, а най големия афинитет беше със самоедите и лапландците - което показва забележителен континуитет м/у тези хора и мезолитното население на скандинавието; резултатите бяха посрещнати с колективно разочарование - връзката м/у палеолитни европейци и съвременните хора от група И изглеждаше толкова очевидна... втори аргумент: при изследване на сръбските хаплогрупи миналата година сърбите извадиха доказателства (много сериозни, ще ги постна по-нататък) за неотдавнашна демографска експанзия на хората от И в сърбия - т.е. тази хаплогрупа може и да е възникнала преди 15 хил. години, но е избухнала демографски едва през последните 300 - дотогава, в течение на хилядолетия, само е мъждукала на балканите, за да дочака своя момент и да "изригне" през 15-19-ти век; това поставя под сериозно съмнение хърватската концепция за хаплогрупа И като основна хаплогрупа на протославяните заедно с Р1а, без обаче да я отхвърля напълно; тя може да е мъждукала и измежду протославяните - но като периферна хаплогрупа. Обяснението за експлозията на И през късното средновековие логично може да се свърже с изтреблението на хората от равнините през турското нашествие, тези хора са били и Р, и Б, и Джей, която е недвусмислено свързана с византия (според мен); тези равнини са репопулирани, след отминаването на пика на насилие, от хората, потърсили убежище от турците в планините; те не са били само от И, но генетичният дрифт и фоундър'с ефект-а, подпомогнат от изолацията, която дава планинския терен, е довел (по-скоро случайно) до пълна доминация на И в оцелелите планинско-островни изгнаници; именно тези хора заселват обратно равнините, и преживяват демографска експлозия, която довежда до доминацията на И в сърбия и хърватия, и до широкото разпространение на И в България; третият ми аргумент е най -сериозния, но и най спекулативния; ако И не са палеолитните европейци, тогава кои са? Според изследванията най-голяма е диверсификацията на варианти на И на територията на южна Украйна - т.е. там групата е с най-дълга демографска история, евентуално. Да ама, колко дълга? На балканите групата е бедна на варианти - т.е., млада, с късен последен общ предшественик. Обаче има видимо дълга история в южноруската степ. Обаче какво значи "дълга демографска история"? Значи едно от двете: или групата е живяла в украйна от много хилядолетия (повече от 10), или е значително по-късен гост в украйна, който обаче е многоброен - и диверсификацията се дължи не на годините, а на размера на популацията; първата идея не ми харесва - предполага, че някаква етнически кохерентна група се е запазила в южна украйна и причерноморието от палеолита до днес; тоест надживяла е многобройните, много масивни, много кървави и демографски много некохерентни нашествия, които са минали през южна украйна от палеолита до днес - индоевропейци, славяни, хуни, авари, монголи, маджари, печенези, узи, кумани, прабългари, че и траки - ми южна украйна е вратата на европа и балканите. Да оцелее в генетичен континуитет, добро здраве и големи, компактни маси население чак от палеолита, точно в южна украйна, е нещо, което здравият ми разум отказва да приеме. Т.е. вижда ми се по-логично ансестралната популация в украйна да е второто - "неотдавнашен" народ, който е заселил масирано южна украйна в големи бройки и в исторически времена. Този народ или потомците му са видимо свързани с балканите - от съвременната карта на И, но и с шведите - пак от съвременната карта на И, и дори се среща на оркнейските острови в изобилни количества, както и в съвременна германия - но в северната част; има и отчетливо присъствие в русия. Кои тогава са тези хора? Моята спекулация: Готите? Карта на чернияковската култура: и още една: Колкото очертанията на И съвпадат с ледниковото убежище от мезолита, толкова съвпадат и с разпространението на черняковската култура в южна украйна. Карта на готската миграция СЛЕД културата черняков: Трасето до извсетна степен е по географската периферия и повтаря някои от пиковете на И в съвременна южна европа; Възможно ли е готите да са разнесли хапло група И из европа, а не палеолитните европейци. Не ми изглежда напълно невероятно. Не по-невероятно от това м/у населението на съвр. южна украйна и палеолитните ловци от същото място отпреди 20 хил. г. да има континуитет. Разбира се, не съм археолог, и дори не мога афирмативно да твърдя, че, културата черняков е свързана точно и само с готите, а не с някой друг. Карта на Готаланд в Швеция, където количествено и и най-големия максимум на И в европа (оградена в червено) Връзката м/у готаланд и дистрибуцията И в съвременна швеция от първата карта също е видима: Разбира се, напълно възможно е - и даже е по-вероятно - всъщност да греша и м/у И и миграциите на готите да няма абсолютно никаква връзка.

Робовладелството във Византия и стратиотската й система Това е една от темите, които от доста време чегърта мозъка ми и по която ми се ще да нахвърля малко щрихи с всичките слабости на импровизирано четиво. Класическата представа, насадена от студентските банки, е че в периода ІV–VІІ век Византия е типична робовладелска империя поради наследената си от Рим съдба и обществено-икономическа структура. Струва ми се, че тезата за робовладелския характер на Източната римска империя (по-долу ИРИ), най-любима на представителите на съветско-марксистката (и епигонната й родна) историография заради идеята за замяната на обществените формации, има сериозни недостатъци. Лично аз обаче не съм срещнал досега задовoляващо ме обяснение на базата на какво възниква през втората четвърт на VІІ век стратиотската институция на селяните-войници. Съмненията ми се засилиха особено много, след като ми се наложи да проучвам въпроса за робовладелството в Иран (под властта на Аршакидите и Сасанидите) и в древна Армения. Аршакидо-сасанидски Иран има същата съдба като ИРИ – приписани голословно робовладелски характеристики на базата на рехава документна база и при пълно пренебрегване на географските характеристики (релефа) на Иран. Най-ценният източник за обществено-икономическата ситуация в иранските земи в предислямско време е сасанидският съдебник "Матакдан-и хазар датастан" ("Книгана хилядата съдебни решения"), компилиран около 620 г., и издаден в превод на руски с успоредна транслитерация на пехлевийския текст от Анахит Периханян през1973 г. в нищожния тираж от 600 броя, правещ го библиографска рядкост. Корените на някои от законовите положения в съдебника обаче стигат до ранносасанидската и дори до партската епоха, тоест до ІІІ век. Общо в "Матакдан-и хазар датастан" под различни названия роби се споменават 35 пъти. От тях 8 пъти се говори за храмови роби (17-10, 1018-11, 10111-15, 10115-17,1034-6, 1039-10, А 401-3, А 403-6). В останалите 26 случая липсва конкретика къде са се трудели робите, дали са били домашни роби или са работели на открито. Само един единствен път се говори за роби, намиращи се в дасткарт, тоест в голямо поземлено имение (А 3616 – А 371), както и само в един единствен случай има географска конкретика къде в Персийската империя техният труд е бил прилаган – никъде в собствено иранските земи, а по бреговете на река Тигър, тоест в Месопотамия (А 13 11-13). Струва си да се отбележи, че в Талмуда се споменава за "дасткарт от роби" (dasqartā də 'abdē), който бил продаден заедно с тях. Според контекста въпросният дасткартсе е намирал отново в Месопотамия. Единствените сведения за широка употреба на роби в собствено иранските земи са за храмовите комплекси в Мидия, където, съдейки по Амиан Марцелин, храмовото земевладелие било особено силно. Изследвайки въпроса за робовладелството в предислямски Иран, Анатолий Новоселцев на свой ред без стеснение заключава, че съгласно проучванията на А.Ю. Якубовски в дийа, тоест в дасткартите от VІІ–ІХ век, земята не се обработвала от роби, а от изполичари. Тази практика била запазена в Иран чак до 70-те години на ХХ век. Новоселцев продължава: "Няма никакви основания да се допуска, че в Иран през VІІ век дастакертите са робовладелски латифундии, а сто години по-късно – частни земи, реализирани според правата на архаичния институт на изполицата. За Армения и Кавказка Албания няма такъв род сведения, но няма и основания да се смята, че тамошните дастакерти принципно са се отличавали от иранските. Впрочем и за по-ранно време (ІV–V век) привлечените данни от Вавилонския Талмуд и сирийските източници (за V–VІ век) разкриват за Иран същата ситуация: основна фигура в производството бил крепостникът-изполичар (hокхер), арендуващ земя при едрите земевладелци...Съпоставката на всички тези материали дава основание да се твърди, че през сасанидската епоха в Иран основна фигура на производителя в дастакерта бил изполичарят-арендатор, обезземлен, но лично свободен селянин. Приведеният материал се отнася предимно за Месопотамия – икономически най-развитата област в Иран; в собствено персийските области ситуацията е била вероятно донякъде различна и по-близка до задкавказката. Създава се представата, че тук по-дълго време се запазило свободното селячество. Например в Албания съгласно Каноните на Вачаган селяните-общинници все още имали земя през втората половина на V век, въпреки че съществувала и категория на непосредствени производители, лишени от пасища, лозя и др." Горните наблюдения са особено ценни. За съжаление Новоселцев не уточнява дали дасткартите са били основно концентрирани в Месопотамия или са били разпространени във всичките ирански земи. Съдейки по данните от "Матакдан-ихазар датастан" и от Талмуда, стопанствата с приложение на робски труд са се намирали в Месопотамия, което може да се обясни с факта, че зърнопроизводството, характерно като поминък за равнинните части на Предна Азия, изисква голямо количество работна ръка. Докато планинските или полупланинските собствено ирански територии, непригодни за зърнопроизводство, са били специализирани в изискващите по-малко работна ръка скотовъдство и овощарство и в тях робство практически нямало или било крайно ограничено. По тази причина през Античността са възхвалявани партските коне от Ниса или през Средновековието ширазкото вино, но не и ечемикът или житото им. Придвижвайки се на запад към границите на Източната римска империя веднага следва да се отбележи (както го прави и Новоселцев), че икономическата ситуация в Армения е била почти същата като тази в Иран, ако не пълно пълно нейно копие. Подобно на иранските земи и в Армения дасткартът (арм. дастакерт) принадлежал на целия род, а не на отделния индивид, но юридически притежател бил главата на рода. Подобно на иранците, и в арменските земи се запазват до много късно родовите отношения и силни селски общини и подобно на иранските земи Армения преминава (за ужас на марксистките историци) директно от родовия строй (да не се смесва сродовообщинния) към феодалния. Древна Армения (а и десетократно по-малката съвременна) е била бедна откъм обширни площи, удобни за създаването на големи или огромни стопанства от латифундиален тип, чието основно производство да са зърнените храни и които да са изисквали многобройни тълпи от роби. Единствените подходящи за такава дейност земи са били Араратската долина и югозападните по-равнинни части на Армения. Там биха могли да възникнат едри земеделски стопанства, прилагащи робски труд, собственост на едрата аристокрация. В останалите части на Армения нагънатият релеф не е благоприятствал възникването на големи дастакерти, чиято основна продукция да бъдат зърнените храни. По тази причина още от ахеменидско време Армения е била известна със своето скотовъдство и овощарство, но не и като износител на зърнени храни, тоест имаме икономическо профилиране много сходно с това на собствено иранските територии на Партия и Персия. От оскъдните данни за роби в Армения се разбира, че техния труд е бил прилаган основно в храмовите стопанства преди покръстването, ситуация, която удивителнонапомня приложението на робски труд в храмовите стопанства в съседна Мидия, но и в храмовите комплекси в съседна Кападокия, намираща се на територията на ИРИ, за което споменава на границата между двете ери Страбон. Като една скоба може да се спомене, че Новоселцево смята, че в примерите от Кападокия и Армения не следва да се имат предвид храмови роби в тесния смисъл на думата, а хора, намиращи се в една или друга степен на зависимост от храмовете и дори за зависими селяни от протофеодалентип. За това свое заключение Новоселцев се опира на едно сведение от "Матакдан-и хазар датастан" описващо съдбата на изпадналия в немилост персийски (по-скоро партски) аристократ Михр Нарсе, който заедно с жена си и роба си бил предаден в храма, за да изпълнява функциите на āturvaxš или ātarvaxš, тоест на младши жрец. Новоселцев отбелязва, че ситуацията с този персийски аристократ удивително напомня (със съответните специфики) практиката в средновековните християнски страни изпадналите внемилост или провинили се аристократи да бъдат изпращани в манастири, което изобщо не значело, че те били превръщани в роби или крепостни селяни. По-важното е, че като икономика Кападокия е била много сходна със съседна Армения, а и с иранските земи, което се дължи на сходния високопланински релеф, не позволяващ изграждането на стопанства от латифундиален тип с мащабно прилагане на робски труд. Точно тази аналогия би следвало да бъде отправната точка към въпроса за робовладелството в Източната римска империя. Географски земите на империята са разделени на две големи части – равнините на Сирия, Северозападна Месопотамия и Египет и планинските области на Анатолия и Балканите. За Египет и Сирия има достатъчно данни още от елинистическата епоха за наличието на големи латифундии с мащабно приложение на робски труд. Египет е бил до 641 г. и житницата на империята. Точно тези земи през 634 г. стават първата жертва на арабското нашествие и ИРИ ги губи. Исторически те никога не са били източник на военни набори. Другата географска зона в ИРИ е като цяло планинска. По аналогия със съседна Армения и по-далечните ирански земи, също планински или полупланински, логично е да се допуснат сходни икономически характеристики за Кападокия и Мала Азия като цяло,както и за Балканите – тоест липса или слабо развитие на робовладелските отношения, липса на големи имения от латифундиален тип произвеждащи зърнени храни, по-дребни имения, обработвани от труда на изполичари или ратаи, основно скотовъден и овощарски поминък, съхранени селски общини и дребна позембена собственост. Тази социално-икономическа ситуация в зоната на Мала Азия и Балканите обяснява и опровергава 2 неща: 1.Изтъкваната от историците от руската школа голяма роля славянското заселване на Балканите за възникването на свободната селска община. Числеността на славяните обаче е била в рамките на 500 000 души от Дунава до Пелопонес, твърде малка, за да може да доведе до такъв коренен социално-икономически обрат в балканските територии на империята. Тази свободна селска община е можела да възникне само, ако е... предсъществувала и оцеляла въпреки славянските и аварските наществия, а не е възникнала благодарение на тях. 2.Появата на същата свободна селска община в Мала Азия, където няма славянско заселване и оттам промяна на етническата карта. Наличието на такава община в Мала Азия, синхронна като време на тази на Балканите, може се обясни именно с нейното съществуване още от епохата на Античността. Тези 2 момента хвърлят светлина и върху още един важен пункт, а именно върху наличието на човешки ресурс, който да бъде впрегнат през VІІ век и по-късно в изграждането на стратиотската институция. Ако населението на Мала Азия и Балканите е било основно робско или поставено в колонатна зависимост, то е нямало как да осигури човешкия ресурс от свободни хора, макар и обезземлени, които да поемат бремето на войници-земеделци. И обратното – наличието на значителен, дори преобладаващслой от свободно население от Кападокия до Дунава е онзи фактор, осигурил човешкия ресурс за военната реформа, извършена от Ираклий и наследниците му. Впрочем сходната с тази в Армения социално-икономическа ситуация в Кападокия като че отлично обяснява и защо именно от тази провинция империята е набирала едни отнай-добрите си войски, преобладаващо съставени от арменци.