Отиди на
Форум "Наука"

Топ Потребители


Най-харесвано

Показва най-харесваното съдържание от 20.03.2018 от всички места

  1. 8 8 харесвания
    Единствено ако имат редовни шенгенски визи. Винаги съм се чудел откъде се е пръкнал този напълно погрешен стереотип, битуващ в русофилските среди. Предполагам заради фиксацията върху руската армия и архиврага САЩ, се получава тунелно зрение. Кипящият адреналин заради участието на Русия в истинска война в Сирия, също не помага за трезв поглед извън клишираното. Англия и Франция заедно, количествено имат подобна армия като РФ, като има технологично преимущество. Чисто като пушечно месо на хартия Русия има повече - 1 000 000 срещу 600 000 хиляди за петлите и томитата, обаче докато едните има изцяло професионални армии, 80% от руската са донаборчета изстреляли по една шапка патрони. При флота превеса е твърдо при французи и англичани. При авиацията с много уоворки РФ има лек превес, но само ако включим самолети от 80-те. Ако се гледа колчество и качество на управляемото въоръжение, то става малко като зулузи срещу картечница Максим. Така че разходката до Ла Манш викам да я отложим. И това ако говорим за скоротечен конфликт. Ако нещата се закучат във времето, много ясно ще се видят разликите в порядъци в производствения потенциал и технологичната пропаст между РФ, Франция и Англия. РФ не е СССР от 70-те...
  2. 7 7 харесвания
    Притежаването на оръжие е записано като право на американския народ в Конституцията, право гарантиращо на народа да защитава свободите си от управляващите, ако те се опитат да им ги отнемат или ограничат; без това право американците няма да бъдат същия народ.
  3. 7 7 харесвания
    Леле, комунистите не били изменяли историята. Я виж дали не плува корабче в окото. :))) Жалко, че майка ми изхвърли почти всички комунистически книги. Останала ми е една история на България от петдесетте години на миналия век. Тука пусках снимки от нея. По жестоко изкривяване и идеологизиране на историята не е имало.
  4. 7 7 харесвания
    2 изследвания - това за лонгобардите и това за баварците, подсказват, че балканските групи от ранното средновековие са възприели хуно-българската култура - жените с изкуствено деформирани черепи и хуно-български култови предмети. Хунки по култура и дълбоки кавказо медитеранки по гени - както знаем, език и култура често вървят ръка за ръка. Питам се, освен изкуствените черепни деформации, дали южните славяни не са възприели и езика на хуните - който би се явил - ами славянски, защото това говорят южните славяни в момента. Няма да досаждам повече на колегите по темата, но за мен има тежко подозрение, че носители и разпространители на славянските езици в европа са хуните. За мене, тая рецепция на хунската култура на балканите намеква и за възможна езикова рецепция и това е толкова очевидно от резултатите, че ми е безразлично кой как би реагирал на твърдението ми. Ясно ми е, че е ненаучно. Ами, толкова по-жалко за науката. Извинения за намесата в темата.
  5. 6 6 харесвания
    Исак Левитан, един световноизвестен и признат руски художник-пейзажист, рисувал по времето на импресионистите, причисляван към групата на руските "передвижники", но напълно и изцяло оригинален и самобитен. Исак Левитан е роден в Уирбален, провинция Каволо в Литва (тогава в Руската империя), в бедно, но образовано еврейско семейство. Баща му Еляшив Левитан е бил син на равин, самообразовал се. Преподавал немски и френски език в Калоу и по-късно работил като преводач на железопътна мостова конструкция за френска строителна фирма. В началото на 1870 г. семейство Левитан се премества в Москва. През септември 1873 г. Исак Левитан влиза в Московската школа по живопис, скулптура и архитектура, където по-големият му брат Авел вече е учил две години. След една година в курса по графика, Исак преминава в курса по пейзаж. Учители на Левитан са знаменитите Алексей Саврасов, Василий Перов и Василий Поленов. През 1875 г. майка му умира, а баща му е сериозно болен и не може да издържа четирите си деца; той почива през 1877 г. Семейството пропада в мизерия и бедност. Като патронаж за таланта и постиженията на Левитан и за оставането му академията, му е отпусната стипендия от университета. През 1877 г. произведенията на Исак Левитан са публично изложени за първи път и получават благосклонни отзиви от пресата. След опита за убийство на Александър ІІІ, извършен от Александър Соловев през май 1879 г., масовите депортации на евреи от големите градове на Руската империя принуждават семейството да се премести в предградието на Салтилковка, но през есента властите под обществен натиск на почитателите на изкуството на младия Левитан са принудени да го върнат в Москва. През 1880 г. платното му "Есенен ден в Соколники" е закупено от известния филантроп и колекционер на изкуство Павел Михайлович Третяков. През пролетта на 1884 г. Левитан участва в изложбата на една група пътуващи художници, известна като Передвижники, и през 1891 г. става член на тази група. По време на обучението си в Московската школа по живопис, скулптура и архитектура Левитан се сприятелява с Константин Коровин, Михаил Нестеров, архитект Фьодор Шехтел и художника Николай Чехов, чийто известен брат Антон Чехов става най-близък приятел на художника. Левитан често посещава Чехов, а някои смятат, че Левитан е влюбен в сестра му Мария Павлова Чехова. В началото на 80-те години Левитан сътрудничи с братята Чехови за илюстрираното списание "Москва" и илюстрира изданието "Кремъл" на М. Фабриций. Заедно с Коровин през 1885-1886 г. рисува декори за представления на частната руска опера на Сава Мамонтов. През 80-те години на 20-ти век участва в изложбата на рисунки и акварели в къщата на Поленов. През лятото на 1890 г. Левитан отива в Юриевец, и освен другите многобройните пейзажи и етюди там рисува от натура "Изгледът на Кривосерския манастир". този негов етюд става основа за една от най-добрите му и прочути картини "Тихият манастир". Известно е, че тази картина прави силно впечатление на Чехов. През 1897 г., вече световно известен, той е избран за член на Императорската академия на изкуствата, а през 1898 г. е обявен за завеждащ катедра Пейзаж в неговата alma mater. Левитан прекара последната година от живота си в дома на Чехов в Крим. Въпреки последиците от неизлечима болест, последните му творби все повече се изпълват със светлина. Те отразяват спокойствието и вечната красота на руската природа. Есенен ден, Соколники, 1879 г., Платно, масло, 63 x 50 см Брезова гора, 1878, Масло върху платно Къща с върби, първата половина на 1880, Платно върху картон, 21 х 30 см Есенни листа, 1879 г., Масло върху картон, 10 x 14 cm Вечер след дъжд, 1879, Маслени бои върху платно Дъбова гора, 1878, Масло върху платно Ръж, 1880, Маслени бои върху платно, 36 x 53 см Параход на Волга, 1880, Маслени бои върху платно, 24 x 38 см Вечер на нивата,1883, Масло върху платно, 43 x 67 cm Мост, Савинская Слобода, 1884, Маслени бои върху платно, 25 x 29 см Савинская Слобода близо до Звенигород, 1884 г., Маслени бои върху платно, 43 x 67 см В околностите на манастира "Савино-Сторожевски" - средата на 1880-те години, Маслени бои върху платно, 43 x 66 см Река Истра, 1885 г., Маслени бои върху платно, 40 x 63 см Близо до морския бряг, Крим, 1886 г.,Масло на хартия, 41 x 65 см Изглед близо до Ялта, 1886 г., Масло върху дърво, 27 x 38 см Заблатено езеро, 1887 г., Маслени бои върху платно, 35 x 51 см На Волга, 1887-1888, Маслени бои върху платно, 57 x 88 см Път през гората, края на 1880-те, масло върху платно Дървена църква в Плеси: Когато последните лъчи на слънцето..., 1888, масло върху картон, 14 x 24 см След дъжд, 1889, Маслени бои върху платно, 80 x 125 см Златна есен, Слободка, 1889, Маслени бои върху платно, 43 x 69 см ...
  6. 6 6 харесвания
    Защото твърде късно се усещат че им предстои световна война в такива мащаби.Сталин се готви целеносочено за тази война още от края на 20 те години.Изграждайки търпеливо и с изключително усърдие невиждан Военнопромишлен комплекс.Способен да произведе 24 000 танка - невиждана и нечувана цифра.Затова на 22 юни 1941 година немците нямат танк който поне приблизително да отговаря по качество на Т34 или на КВ1.Вярно е че немците успяват да се организират сравнително успешно и бързо и в хода на войната създават прекрасните танкове "Тигър" и "Пантера".Ако Хитлер се беше организирал по рано да произвежда подобни високочествени танкове има своите съмнения как щеше да завърши войната-
  7. 6 6 харесвания
  8. 6 6 харесвания
    Лос Анджелис май наистина е кочина. Обаче Ню Йорк, в момента е един от най-безопасните и с ниска престъпност мегаполиси на планетата. Което си е постижение за град, който има по-голямо БВП от държави като Русия и Южна Корея, сответно изкушенията са на всяка крачка. Колкото до полицаите - възприемат работата си изключително сериозно. Много от тях са бивши морски пехотинци и дисциплината и разни идеали са им набити в главата от ранна възраст. В типичните малки американски градчета има здрави връзки между полицаите и хората. Полицията организира активности за децата. Създават нещо като "взводове" и провеждат обучение по основни умения, стрелба, самозащита, работа в група и т.н. Ако човек отиде с проблем в участъка, го приемат като ценен клиент(не се ебавам) а не като натрапник. Дори си има рецепция с младо момиче да насочва "посетителите". Звъни ти се по телефона и ти се оставят съобщения, докъде са стигнали с твоя случай, или дори съвети. Разбира се това е за типично градче. В гетата, е съвсем различна катинка. Те точно за това се наричат гета и точно от там са клипчетата - кой ще гледа клипове за скучно спокойно градче със зелени морави и учтиви ченгета? Трябва си екшън, кръв и т.н. Той и Холивуд обича черва и за това повечето филми са в големите мегаполиси, пустини, гета и т.н. а не в типична Америка.
  9. 6 6 харесвания
    Никак не съм убеден във визионерството на Матеев. Напротив. Да се аргументирам. Евразийската степ е една масивна, равнина, простряна на повече от 6000 километра, от Алтай до унгарската пуста. Специфичен свят, с една характерна особеност - няма естествени, защитими граници, непрекосими територии, които да играят ролята на бариера за завоевания. Точно това не вижда Матеев. Дълго време - и до наши дни, степта, поради липса на бариери, играе по следното правило - от охотско море до балатон, може да има само един. Борбата за доминация е изтребление и несугурност. В степта може да има само една доминираща формация - от протоиндоевропейците, през индоиранските номади, през скитите, сарматите, хуните, тщрите, монголите, до съвременните руснаци. Някой да забелязва патерна?Не? Толкова по-зле, защото е пред очите ни. В степта има място само за един, а претендентите са винаги в изобилие и то изключително свирепи. Огромна динамика на доминиращите племена - след като някое от степните племена победи съседите си и се издигне, обикновено завладява целия степен пояс, от алтай до балатон. За разлика от съвременниите визионери, Симеон и въобще прабългарите са вероятно наясно с това - и изобщо не се опитват да овладеят степта северно от дунава, която е магистрала, минаваща на север от дунава, през транскилвания и съвременна румъния. По времето на симеон там властта си оспорват печенези, други тюрки, славяновикингите от рус, маджарите - докато на юг е само византия. Симеон и Аспарух са наясно, че стратегията на едно не особено голямо, но зряло племе, може да бъде само на юг, към защитени места -там, където степните хищници биха се провалили при атака - винаги са се проваляли.Поради което търсят преграда - дали дунав, дали балканските планини и освен това издигат валове, за допълнителна защита в рафнините. Точно тия валове подсказват, че степната стратегема им е напълно ясна - степните територии са незащитими и обект на всякакви брутални хищници. Самите българи са бивши хищници и са наясно с традицията на степта. От там нататък, Симеон изобщо не се опитва да защити незащитимото - т.е. съвременна румъния. Вместо това се окопава на балканите и нанася удари на противника от юг. Някой би казал - ами как така тогава се появява Румъния насред тази незащитима уж степ? Появата на Румъния не случайно става едва след стабилизацията на русия, която постепенно слага контрол над демографския степен въртоп. Едва когато степните порти са блокирани от суперсила, става възможно съществуването на държава северно от дунава, с незащитими източни граници. По времето на Симеон, естествено, не е така. Собственикът на степта по това време се пече, така да се каже и контестантите са много. БЪлгария излиза от степната игра още през 7-ми в. което е проява на изключителен реализъм, защото тези, които не го правят - маджари, авари, кумани, печенези, узи и дори татари, в крайна сметка бързо изчезват. Степта е високооборотна откъм доминатори. Дори киевска рус не оцелява - няма защитими граници, това е всичко. Нико не строи къща на кръстопът. Румъния набързо влиза под контрола на новия степен господар - Русия. Нека не забравяме, че се отърва неотдавна - падането на социализма. Но в степта всичко е временно и патернът ще продължи. Появата на държава във влашко и трансилвания отново, се дължи на блокираната от Русия степ. Но - това е временно явление..... Има някаква причина българите да са единственото степно племе, оцеляло толкова години. Причината е в това, че са престанали да бъдат степно племе. Няма друга. Логиката на Симеон все още тържествува - и винаги ще тържествува - не на последно място, защото вероятно е далеч, далеч по-интелигентен и запознат с особеностите на степните геостратегии от историците на третата българска държава..... Ами нямам какво да добавя. Хубав ден.
  10. 6 6 харесвания
    Проблема е, че това са само осигуряващите се около 3 000 000 от тях 2 000 000 с доходи до 600 лева. В това число не влизат над 2 000 000 пенсионери от които половината са с пенсии до 400 лева и останалите 2 000 000 от които половината са под трудоспособна възраст. Извод - мизерията е пълна освен за златния 1,5% с доходи над 2 600 лева. Овце сме били, овце сме и овце ще си останем. "Пуйка мухарабесъ", а пропагандната машина на пълни обороти бълва "частични истини" (истина със спестена част).
  11. 6 6 харесвания
    От фанариотски трън на боерски глог Ексцесиите в княжествата през 1821 г. довеждат до окупация и до установяване на пряка османска власт за ок. година и половина. Хубавото обаче в случая е, че всичките машинации на Ипсилантис и последствията от тях водят до срив на фанариотския авторитет пред Високата порта, което пък води до край на фанариотския режим в княжествата. Възползвайки се от това обстоятелство, както и от бъркотията около гръцката революция и новата криза в руско-турските отношения, пристигналите през 1822 г. в Цариград румънски делегати успяват да договорят прекратяването на окупацията. След възстановяването на дипломатическите отношения между Русия и Турция в следващите години румънците отново заемат твърдо проруска линия и с помощта на руската делегация измъкват още редица привилегии. Князете да не се назначават повече от Портата, а да се избират от боерски диван, като мандатът им става пожизнен; княжествата да сформират и поддържат собствена армия, както и румънския език да стане официален. Всяка нова реформа, която те искат да направят, трябва да мине през дълъг и тромав процес на поотделно одобрение от Москва и Цариград, както и съгласуване помежду им след това преди да се даде разрешение за съответните нововъведения. Но все пак макар и бавно модерната и все по-автономна държавна организация е успешно изградена докъм 1832 г. При това по еднакъв модел и в двете княжества, което благоприятства почвата за бъдещо обединение между тях. Тези промени обаче носят сравнително незначителни подобрения в положението на селяните спрямо периода на фанариотския гнет. Въпреки че на хартия те се водят свободни, все още официално не са отменени 12-те дни ангария. Нещо повече - боерите, възползвайки се от засилените си обществено-политически позиции, дори увеличават обема работа, която селяните трябва да извършат през определените 12 дни ангария, което практически ги прави много повече (52 дни във Влахия и 84 дни в Молдова). Като има възможност, част от тези дни да бъдат изплатени в пари. По същия начин и крепостничеството на хартия е отменено, но за да напуснат дадено населено място селяните се нуждаят от официално разрешение от местния боер, което могат да получат едва когато си изплатят всичките задължения към него. Така постепенно боерите превръщат княжествата в нещо като свой чифлик, а и натрупват големи състояния от богатата земеделска продукция и износа й. Положението става такова, че около 200 семейства притежават пряко или косвено почти цялата боерска земя. Като голяма част от тях предпочитат да живеят в Букурещ и да събират аренда от имотите си обикновено чрез евреи-арендатори за посредници.
  12. 6 6 харесвания
    Животът на Амадео Модилияни е символ на трагичен артист. Той е смес от хаос, мизерия и катастрофи. Модилияни си отива от този свят на 35-годишна възраст, но оставя след себе си огромно количество от рисунки, графики, живописни платна и скулптури. Неговите ранни творби са повлияни силно от Пикасо и френската бохема преди ПСВ, към края на живота си, той започва да рисува в един типично негов индивидуален стил, в който има много силно влияние от африканското изкуство /издължени елипсовидни форми/ и скулпурата на румънският модернист Константин Баранкуш. Притискан от безпаричие, Модилияни понякога рисува на коляно върху случайно попаднал му лист хартия, неговата продуктивност е невероятна, има дни в които прави по стотина рисунки. От една страна, поредицата му от голи женски тела, рисувана в периода 1916-17 е почти натуралистична живопис, дръзка и чувствена, днес тези платна се ценят най-много от колекционерите, но истината е, че са рисувани за пари - от друга, почти по същото време, Модилияни рисува своите прочути "кариатиди" - жени-богини, с иконографски образи, лишени от всякаква еротика и дори женственост.
  13. 6 6 харесвания
    'невидимият' негърски расизъм: Да живее „расовата коректност“! В ХХI век, в една държава на другия край на света, едни хора са подложени на геноцид. Системно атакувани в своите домове и ферми, пребивани и дори убивани, като сред убитите често има и деца. Заради цвета на кожата си. Не знаехте за подобно нещо? Разбирам ви, тези ужаси не попадат в новините, но това не значи, че ги няма. Правителството на тази държава не само, че не защитава своите граждани от произвола, но в началото на месеца обяви план за конфискация на земите им. Мотивите са, че предците на тези фермери някога са придобили земите незаконно и досега коренното население няма достъп до земеделска земя. А това, че когато тези земи са били придобивани, въобще не е имало каквато и да е система за доказване на собственост, а в днешно време държавата може да оземли свои безимотни граждани с далеч по-цивилизовани средства (например, стимулиране на аренда или частично изкупуване при горна граница на владение), са маловажни подробности. Както може би се досетихте, става въпрос за Южноафриканската република. Държавата, която десетилетия наред бе сочена с пръст от прогресивното човечество заради системата на апартейд, после за кратко бе сочена като пример за успешен преход, а от известно време не е сочена за нищо (неудобно е, някак си). Да отнемеш земята на някого по расов признак днес може да изглежда странно, но в онази част на света въобще не е прецедент. Настоящите управляващи ЮАР политици от Африканския национален конгрес (чиято идеология е смесица от ляв екстремизъм и черен шовинизъм) усърдно вървят по пътя на своите събратя от Зимбабве. Преди около четири десетилетия, когато в бившата Родезия управлението на бялото малцинство бе сменено с такова на черното мнозинство, едно от първите действия на Робърт Мугабе бе да отнеме земята на белите фермери (и да ги прогони от страната). В резултат твърде бързо Зимбабве започна да изпитва недостиг на хранителни продукти. А цялостната му икономическа политика (свеждаща се основно до национализации, конфискации, прогонване на кадърни хора заради цвета на кожата им и прочее проявления на субсахарския африкански социализъм) превърна страната в рекордьор по хиперинфлация – през 2009г. бе пусната в обращение банкнота с номинал 100 000 000 000 000 зимбабвийски долара (първоначално равняващи се на около 5 щатски долара). Близко до ума е и какво очаква ЮАР с такава политика. Но нека да обърнем внимание и на предисторията. Белите фермери (наричани още „африканери“ и „бури“) са потомци на холандски, френски и германски заселници в Южна Африка от последните няколко века. За разлика от британските колонизатори, които се концентрират предимно в градовете, бурите се занимават традиционно със земеделие и осигуряват селскостопанския тил на южноафриканската икономика. Отношенията им с англичаните винаги са били меко казано деликатни, като на моменти се е стигало и до кървави конфликти (англо-бурските войни от края на XIX и началото на ХХ век), след които десетки хиляди бури са вкарани в концентрационни лагери (да, лагерите за хора не са въведени нито от нацистка Германия, нито от Съветска Русия). И тук стигаме до същността на политическата система, наречена „апартейд“, която властва в ЮАР през втората половина на миналия век. Широко разпространеното разбиране за апартейда е еднопластово – привилегии за белите и дискриминация за чернокожите. В действителност, тази система се опитва да отчете спецификите между различните народности в ЮАР (както между англичани и африканери, така и между отделните местни народности, цветнокожите, азиатците) и да намери начин за съвместно съществуване („различни, но заедно“). За различните раси са предоставени отделни зони за обитаване, като черните етноси се ползват с автономия в своите зони (бантустани) и расовите рестрикции се проявяват при навлизане в чужда зона. Тази система, въпреки някои очевидни несправедливости, все пак работи и потвърждение за това са чернокожите имигранти от съседните „свободни“ страни, които с охота идват да се заселят в „расистката“ ЮАР. „Прогресивното човечество“ обаче не спира битката си с апартейда, като след въвеждането на „извънредно положение“ през 1985г. дори Съединените щати се присъединяват към ембаргото спрямо ЮАР и международната подкрепа за страната се ограничава само до Великобритания (правителството на Маргарет Тачър) и Израел. В този период е и емблематичното изказване на южноафриканския президент Питър Бота пред ООН, в което той казва: „Господа, Британия развива демокрация вече 300 години; САЩ развиват демокрация 200 години: вие какво очаквате от мен – да създам на черните демокрация за 20 дни?“ В крайна сметка международният натиск побеждава и през 1990г. новият президент Фредерик де Клерк стартира прехода към мултирасова демокрация. Думите на Бота обаче се оказват пророчески. Все пак, първият чернокож президент на ЮАР Нелсън Мандела се оказва достатъчно разумен, за да прозре, че ако политическата власт отива изцяло в ръцете на черното мнозинство, то икономическите позиции на белите (и в индустрията, и в земеделието, и в търговията, и в услугите) трябва да бъдат съхранени, за да не се стигне до разпад. Не така обаче мислят неговите наследници. Табо Мбеки стига до президентския пост, след като преди това е работил като сценичен работник по озвучаването, а Джейкъб Зума дори няма завършено средно образование и за ерудицията му може да се съди по факта, че когато е изправен пред съда по обвинение, че е изнасилил ХИВ-позитивната дъщеря на свой висш съпартиец, казва следното: „Аз след това си взех душ, за да не се заразя.“ С такива управници не е трудно да се досетим докъде може да стигне една държава. Тук обаче проблемът е друг. Онова „прогресивно човечество“, което хвърляше огън и жупел по апартейда, сега оглушително мълчи за издевателствата срещу белите фермери. Да убиеш някого и/или да му конфискуваш земята заради цвета на кожата му, не е ли расизъм? Опс, грешка! На расизъм сме способни само белите. Когато белите са жертва, това не е расизъм – това е справедливо и прогресивно. Нали така ни учат „новите болшевики“ – SJW, Antifa, Black Live Matters и т.н.? За белите фермери няма съпричастност нито в Бъркли, нито в Холивуд. Те, белите фермери, са расово некоректни, исторически анахронични и политически отхвърлени. „Политическата коректност“ не допуска да се повдига въпроса за тях (още повече, че този въпрос ще повлече и едни други въпроси както за човешките права по принцип, така и за неприкосновеността на частната собственост). В случая „политическата коректност“ направо еволюира в „расова коректност“… И като за финал, едно предложение: нека българската държава да предостави политическо убежище на белите фермери. Основания за убежище колкото искаш, а самите бежанци със сигурност биха били добре дошли – трудолюбиви, вярващи християни, склонни да се заселят в обезлюдени територии, където ще вдигнат не само икономиката, но и демографията. А след ужаса, който преживяват, тукашната циг. (пардон, битова) престъпност ще им се стори песен. И ще се справят с нея без затруднения. https://misal.bg/long-live-political-corectness/
  14. 5 5 харесвания
    Както вече казах, запада записа нова точка срещу Русия, нищо повече. Символични удари по символични цели,малко разрушения, малко жертви, нищо съществено. Огромен психологически ефект, САЩ правят каквото си искат в задния двор на Русия а тя не реагира.Точно това беше и целта. Инициативата вече не е в Путин. От тук нататъка запада ще има грижата да държи Русия ангажирана в новият и Афганистан докато това си свърши работата, всеки път когато Путин обяви ден победы ще има или провокация или удари. Путин сбърка трагично на два пъти, с Донбас и със Сирия. Крим беше блестящ ход, но той не разбра кога трябва да спре. В сирийският батак още никой не се е оправил, Путин реши че ще е първият и поне за сега катастрофира жестоко.
  15. 5 5 харесвания
    Бих определил метода използван от Р. Якобсон за това изречение като "семантична триангулация". Триангулация, като е известно, е геометричен метод при който разстоянието до дадена точка /нереферирана/ се изчислява, като се измери разстоянието между две други /вече реферирани преди това/ точки и търсеното /референтно/ разстояние е височина в триъгълник, образуван от нова /неизвестна дотогава/ точка и другите две известни референтни точки. Методът е универсален и се използва инзвънредно широко - от намирането на телефонна клетка при обаждане от мобилен телефон до писане на поезия хайку /тристишия/ и киномонтажа, където от два паралелни несвързани кадъра се извлича трети смисъл; пиктографското писмо всъщност е на принципа на този метод - две различни изображения с някаква различна семантика формират друга семантика при намиране на връзка между тях; куаните в дзен са построени върху същата семантична връзка, например: Две ръце пляскат и има звук. Какъв е звукът от пляскането на едната ръка? - Хакуин Екаку Отговорът е: същият. Защото двете ръце в първия случай се движат една към друга, във втория едната е неподвижна и се движи само една, но звукът е същият. Имаме същият принцип - извличане на трета семантична връзка от две други, която ги свързва в друга точка. Този метод е на намиране /рефериране/ на нова семантика е в основата и на поезията, в частност, а и на изкуството като цяло - така се изграждат художествените образи, те са рефериране на нова семантика.
  16. 5 5 харесвания
    Ако претендира за достоверност, и самостоятелното мислене обаче се основава на факти, без доброто познаване на които то не може да се случи Както и на установяването на логическите връзки между отделните факти, такива, каквито те са възможни. Има цяло течение във философията, което се занимава с това какво е логически възможно да се каже или помисли, и какво - не. Вижте Витгенщайн. Както и цяло подразделение на лингвистиката, което се занимава с това кога дадена комбинация от думи има смисъл. Колкото и свободно да размишляваме, ние не можем да си помислим за нещо, което няма смисъл. Мисленето ни е ограничено от логиката и това, с което разполагаме като факти за света. Когато размишляваме, ние не откриваме колелото отначало, то вече е открито от други. Вкл. други отдавна са установили, че ако връзката между знак и означаемо е арбитрарна (Сосюр), то смисълът не е. И колелото си е колело, и за да е колело, трябва да отговаря на определени характеритики. Теоритично е възможно да формулираме изречение, което казва "колелото/кръгът е квадратно/квадратен", но това изречение няма смисъл. "Безцветни зелени идеи спят яростно" (което също не е моя идея, и това вече го е измислил някой - Ноам Чомски, показвайки изречение, което е граматически възможно, но няма смисъл). Каква е вероятността такова изречение да ни хрумне спонтанно? Никаква. То може да ни хрумне, ако нарочно решим да комбинираме думи по начин, по който цялостният резултат няма смисъл. Ако наличното познание обаче не е достатъчно за описването на колелото/кръга, можем да открием нещо ново, с което да преосмислим геометрията. Макар и тя, за наше съжаление, вече да е открита... Всъщност нещата, които можем хей така да открием, просто размишлявайки, и те да са тотално различни от всичко измислено досега, са пределно малко. (Като дори тази ми формулировка да не е логически прецизна - ако казвам, че са пределно малко, това означава, че мога да ги изброя, а това не е така). Това не означава обаче, че размишлението не е нещо приятно: "Щирлиц си помисли. Хареса му. Затова си помисли пак" Само означава, че реално няма напълно свободна мисъл. Само право на собствени размишления.
  17. 5 5 харесвания
    Всъщност обучението по критично мислене трябва да започва много по-рано, от съвсем ранните фази на образованието, съобразено с възрастта на учащите се. Студентът вече трябва да го е развил като практика (със способността да преценява какво е достоверно и какво не, какво е достатъчно доказателство за дадена теза и какво не, и т.н.), но тепърва да задълбочи знанията си по съответните области, като обаче се запознае в еднаква степен и с пропонентите на дадени тези, и с критиците им. Точно защото натрупаното във всяка парадигма знание стъпва на вече съществуващо такова и го доосмисля или преосмисля, създавайки следваща парадигма. Съгласна съм обаче напълно, че без много четене критичното мислене не е мислене, а разтягане на локуми - изказването на каквато и да било теза, ако тя настоява за (научна) достоверност, трябва да е подкрепена с нужната цялостна информираност. Когато човек е прочел един или двама автора, това изобщо не е достатъчно за неговата информираност, защото не се е запознал и с идейната предистория и текущ контекст на възгледите им, както и с това какви логически, фактологични, интерпретативни или други несъвършенства са открилив тях критиците им, както и как идеите им са доразвити впоследствие. Това несъмнено не само възпитава ума, ами и изгражда добри познания в съответната област. Както и учи на подход, приложим към всички други области изобщо: на внимателното вглеждане във фактите и използване на научната медодология при формулирането на каквито и да било хипотези или съждения. Всъщност университетите, академичната среда, би трябвало да са точно места за деконструиране и реконструиране. Места, където всяка формулирана теза би трябвало да подлежи на жестока критика, докато се изчисти и прецизира. Но само в добрите университети се получава така.
  18. 5 5 харесвания
    Т. е. критичното мислене става възможно едва след натрупването на определено количество умствен багаж и се различава качествено от елементарното критикарстване така успешно демонстрирано в тази и в други теми.
  19. 5 5 харесвания
    Моето лично мнение по този въпрос е, че добрият студент се сдобива с критическо мислене едва след края на своето университетско обучение. Когато се освобождава от ред стресиращи задължения и ограничения, свързани със задължителните изпити. Но тогава би трябвало да бъде благодарен за годините на трескаво зубрене, защото те са дисциплинирали неговия ум и са дали на неговата памет устойчиво фактологично покритие върху предмета на неговата наука, без каквото научното мислене е невъзможно.
  20. 5 5 харесвания
    Пак си направил "сламено човече" и ми влагаш съдържание в думите, което не съм изразил. Примерът ти с африканец не е адекватен и си го пришил към "човечето" като "слама". Средният доход се определя от средната работна заплата във всяка отделна страна. Покупателната сила на средния доход се измерва с покупателната сила на местната валута към основна кошница от стоки и услуги. Средната класа на база средна работна заплата се дефинира като способност на хората да закупят стоки и услуги във всяка отделна страна със средната си заплата, съпоставими със средната класа в САЩ, тъй като покупателната сила на отделните валути се съпоставя с покупателната сила на щатски долар в САЩ. Африканецът със средната си заплата в собствената си страна е далече, ама много далече, от покупателната способност на средната работна заплата в САЩ. Българин със средна работна заплата от 1023 лева не е толкова далече. Обяснявам ти защо. Покупателната сила на български лев в България спрямо покупателната сила на щатски долар в САЩ е различна: ако превърнем средния доход в България в щатски долари, той е 640 долара еквивалентни на 1023 лева. Само че покупателната сила на тези 640 долара в България е по-голяма около три пъти за същите стоки тук, отколкото в САЩ: $152.4 billion (2017 est.) $147.1 billion (2016 est.) $142.2 billion (2015 est.) note: data are in 2017 dollars country comparison to the world: 77 GDP (official exchange rate): $55.95 billion (2017 est.) GDP - real growth rate: 3.6% (2017 est.) 3.4% (2016 est.) 3.6% (2015 est.) country comparison to the world: 87 GDP - per capita (PPP): $21,600 (2017 est.) $20,700 (2016 est.) $19,900 (2015 est.) https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/bu.html тоест 640 долара в България могат да купят стоки и услуги от основната потребителска кошница в България, колкото могат да купят 1920 долара в САЩ. И сега отиваме в САЩ, за да видим къде са хората, по американската статистика, с месечни доходи 1920 долара месечно. Според техните класификатори, домакинствата от 67 процента от средния доход нагоре и до 200 процента над средния влизат в "средна класа". Среден доход на домакинство в САЩ е прието за 2016 да е 59 000 долара годишно, при двама работещи в домакинство, това е 29 500 на човек, месечно това означава 2450 долара доход, 67 процента, където е долната граница на "средна класа" са 1647 долара месечно, ерго нашият човек с 1920 долара еквивалентни /което е 1023 лева в България/ е над долната черта на средната класа в САЩ, не много, но над нея. Илюстрирам: Това е официално приетата в САЩ класификация за категоризиране по този метод на доходи за "средна класа" - всичко над 35 000 долара за домакинство отива в категорията средна класа; ако насложим нашия случай с приравнена покупателна способност на 640 долара месечно умножени по покупателна способност индекс 3 и равнозначни на 1920 в САЩ и умножени по 2 за домакинство, наше домакинство с такива доходи влиза в американските критерии в границата над 46 000 долара годишно покупателна способност в САЩ, тоест определено над долната граница за "средна класа" в САЩ. https://www.thebalance.com/definition-of-middle-class-income-4126870 https://www.thebalance.com/kimberly-amadeo-3305455 Африканският трудещ се с неговите 500 долара годишно няма никакъв шанс да се класира като средна класа в САЩ, колкото и да са ниски цените в африканската му родина. Ясно ли ти стана, или да продължа?
  21. 5 5 харесвания
    Ами държавата не трябва да се опитва да ти контролира живота. Например в САЩ не си длъжен да си пращаш детето на училище. Можеш да си го учиш в къщи и после то само се явява на изпитите в училище (мисля, че и в България закона е подобен?). Знам го защото четох за скандал с едно немско семейство. Явно в Германия школото е задължително, а те искали сами да си учат детето и се преместили в САЩ. Ама им изтекла визата и малко ги изгонили. Това заради мъдрата политика на Кениеца да гони европейците, а нелегалните латиноамериканци хванати на границата, да се пуска като им се дават пари за билет до избран от тях град и час за среща със съдия(на която среща естествено никой не се явява).
  22. 5 5 харесвания
    При над 10-11 милиона ареста на година, 800-900 случая на убийства (при всички утежняващи обстоятелства- гонки, физически сблъсъци и въоръженост на заподозрените) са по-скоро са признак за цялостен професионализъм. Не е кореткно при тези числа и съотношения, да се твърди че полицията в САЩ е непрофесионална или брутална..
  23. 5 5 харесвания
    Горещо ти препоръчвам съвременния либерализъм. Основните постулати са само три: -всички разлики между хората се дължат на възпитанието им и на социалния капитал, с който разполагат, както и на храненето им. -глобализмът е единствената идеологическа алтернатива. Тя е съвършенна. Национализмът е неговата противоположност и е злото. Но и всичко, което се противопоставя на глобализма е зло. -няма полове, всичко е джендър. Половете са просто социална роля и заучено поведение. От тези три постулата могат и следва да бъдат изведени стотици и дори хиляди подпостулати. Не всеки може да го направи, поради това не всички неолиберали стигат далеч в живота. Приеми това като тест. Колкото повече подпостулати откриеш сам, толкова по-далеч ще стигнеш. Каква е наградата? Наградата е тук и сега. Ако декларираш тези 3 постулата и откриеш подпостулатите им, системата ще те възнагради - според възможностите ти и според мястото ти в нея. Ще те възнагради с добър живот, добра работа и социален престиж. На-възнаградени ще са тези с на-много правилно разкодирани подпостулати и тези кито най-активно ги разпространяват. Тогава, може би силата ще те забележи и ще те награди особено богато -тук и сега. Но дори да не те забележи, радвай се - поне няма да те остаркира в долната тъмнина, където е перманентен плач и скърцане със зъби - тук и сега. Разбира се, последното е и наказанието. То идва бързо за невярващите. Ако си особено интелигентен, можеш да използваш силата дори в свой интерес - има думи, които да бъдат особено внимателно избягвани, и такива, които трябва да бъдат изричани особено високо. Има и тези, които трябва да бъдат максимално яростно критикувани. Трябва да ги откриеш сам, за което се изисква интелигентност. След като ги откриеш, ако си особено, особено интелигентен, ще се научиш как да гъделичкаш силата така, че да ти пуска от време на време бонбонче. Но не си мисли, че си незаменим - желаещите да получат бонбонче са милиони. Легион им е името. -Вярвай. Никога не показвай и на-малкото съмнение в постулатите и подпостулатите, иначе си загубен. -лявата ръка винаги трябва да знае какво прави дясната . Под това имам предвид, докато вярваш, прави го с максимален шум, така, че всички да го забележат, включително силата. Защото голяма ще е наградата ти, и то тук, на земята, а не в небесата. Тук и веднага. Ми тва е. Няма нужда от официално приемане, нито от подписи с кръв и други буржоазно-религиозни предразсъдъци и суеверия. Наградата е голяма, а неприемането на либерализма - много опасно, така че, започвай веднага, честито и добре дошъл между нас, а сега на работа.
  24. 5 5 харесвания
    Хванал съм се да прегледам от-до стария Михаил Сирийски и на едно място в том 2 откривам едно интересно сведение, илюстриращо от една страна как през 12 век в Сирия и Леванта под името "франки" се разбират римляните (не ромеите), а от друга сведението дава илюстрация кога според Михаил Сирийски (или според представите на "сирийската школа) започва гърцизацията на Източната империя. Най-интересното е обаче това, че Михаил Сирийски представя гърцизирането на Източната римска империя като реставрация не на някоя от гръцките държавици от класическата и посткласическата епоха, а като възстановяване на старото Македонско царство/империя, основано от Каран (808-877 г. пр.Хр.)* и просъществувало до Персей (179-167 г. пр.Хр.). Следователно (и това е може би най-интересното) в очите на завоюваните от римляните сирийци и елино-сирийци епохата на римското господство е нещо временно, един вид аномалия, която в един момент по естествен път бива излекувана/преодоляна и гърците/македоно-гърците си възвръщат онова, което им е принадлежало по правото на древната традиция. За представителите на източната историография Римската империя (истинската) обхваща времето единствено от Август до края на управлението на Юстин II, тоест от 27 г. пр.Хр. до 574 г. сл.Хр. Горното насочва и към психологическия елемент в неуспеха на Рим да романизира Ориента. Към изтъкнатите от самия М.С. причини за гърцизацията на ИРИ може евентуално да се добави и чисто психологическия момент, че за гърците и елинизираните ориенталци господството на римляните е било нещо временно и те (елино-ориенталците) могат "да почакат" докато римляните си отидат и нещата се върнат в естественото им състояние. Отделно може да се добави и наблюдението, че явно в очите на източната историография гръцките полиси с тяхното демократично или предимно демократично устройство нямат властова легитимност и приемственост. Очевидно защото не са носители на монархическа традиция. Такава легитимност в елинистическия свят може да има само Македонското царство с неговия монархически строй. В превод: до времето на император Тиберий II (574-578 г.) "всички императори били римляни, сиреч франки. Първият бил Август, а последният - Юстин (Юстин II - 565-574 г.). Макар и езикът на гражданите и на писарите да бил гръцкият, императорите и войниците били франки. Тридесет и един царе имало в тази първа империя, която започнала от Каран и свършила с Персей в 288 г.** Тя започнала отново през същите времена, през 886 г. (= 574 г.) по същото летоброене, когато Тиберий се възцарил". * Датите са по английската Уикипедия. **По Сирийската/Селевкидската ера, т.е. 312 пр. Хр. - 288 = 24 г. пр.Хр. Тук М.С. е оплескал изчисленията, освен ако в ползвания от него източник не се е имало нещо друго предвид. Свързана тема:
  25. 5 5 харесвания
    Естествено че полицията ще проверява редовно в кварталите с висока престъпност.Ако според статистиката цветнокожите извършват по вече престъпления, нормално е да проверяват повече тях. Като стане кражба от полицията на напред проверява крадците живеещи в квартала. Защо проверяват едни и същи хора? Значи полицията застава в невралгичните точки.Ако пътят ти е от там има шанс да те проверят.Има бюрокрация.Изискват от полицаите да направят определен брой проверки.Например мен ме проверяваха по два пъти всеки ден като излизам за риба и като се връщам.Познават ме много добре, лодката е все на една и съща лодкостоянка.Риболувам на еди и същи тони.От три километра като ме видят, знаят номера на лодката,на риболовния билет,на мотора, позволителното за плаване,кога е минала годишен преглед, , леката кола, шофорската книжка,....имат ги записани тия данни при тях.Обаче пак ме проверяват, едни и същи полицаи.Застават на най удобното за тях място(лодкостоянката) и работят.Трябва да отчетат дейност.Те не се заяждат със мене, гледат си работата. На вода пък идват с "Делфина" или "водомета".Румъците и те ме проверяват с катери, все им се вижда, че съм в техни води. Обаче, ако им дадеш риба проверките спират.
  26. 5 5 харесвания
    + Напълно подкрепям това мнение. Стереотипите са създавани стотици години, укрепвани институционално, имплантирани от образователната и законодателна система на държавата САЩ, така че да бъдат премахнати в рамките на няколко десетилетия е невъзможно, според мен. И въпреки това прогресът е огромен и не се дължи единствено на едната страна, а и на двете. Ето сатистика на ФБР за убитите на служебен пост служители на реда /полицаи/: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_American_police_officers_killed_in_the_line_of_duty Обърнете внимание огромният брой такива убийства през 70-те и 80-те години, точно за който период черните активисти във филма говорят като за най-репресивния период срещу чернокожите; след затягането на закона тенденцията е надолу, като сега бройката на убити полицаи е на предвоенното ниво от 1940; преди това, по време на гангстерските войни и сухия режим има пик, никога недостигнат по-късно А сега една друга, много показателна статистика на Гардиан: https://www.theguardian.com/us-news/ng-interactive/2015/jun/01/the-counted-police-killings-us-database Това се убити от полицията съответно за 2015 и 2016, като е означен общия брой и съответно расовата принадлежност на убитите, като тук са разграничени бели от латиноси. И в двете статистики се вижда приблизително едно и също съотношение, като убитите бели са над 2 пъти повече от чернокожите, а латиносите са 2 пъти по-малко от чернокожите Белият живот не струва ли? Но не съм чул да има такова движение. Но показателно е и друго - съотношението на убити заподозрени и убити полицаи е почти 10:1, което за мен въобще не е малко, а полицейският /на черни и бели полицаи/ живот не струва ли? При последните расови протести по време на изборите и малко след тях, организирани впрочем с политически мотиви, имаше целенасочена стрелба срещу бели полицаи, имаше и убити при тези стрелби. Нещата в американското общество, според мен, са извънредно комплексирани и различни от ситуацията в повечето от другите западни държави, защото САЩ са западна държава с най-висок приток на имигранти, легални и нелегални. Особено вторите създават широка база за престъпност. Без твърди и строги закони към такива общности държавата ще се разпадне.
  27. 5 5 харесвания
    За филма конкретно: подменя се една теза с друга, а именно - системата на правосъдие е прекалено строга към всички, със системата на правосъдие е прекалено строга само към чернокожите. И това отначало до край. Върху една обективна теза се наслагва друга субективна. Защото, ако системата е фиксирана само към чернокожите, защо не е върху азиатците или към индианците например, индианците, които са били заличени като коренно местно население. Пълненето на затворите, във филма това беше обективно отчетено, добива голям мащаб по време на управлението на Бил Клинтън - двете законови инициативи по негово време: 1. "трите страйка", три пъти извършил тежко криминално деяние - лежиш доживот в затвора; второ - получил си определен срок по различни престъпления, лежиш целия срок Но под ударите на тези закони попадат всички - бели, черни и други раси, те не са насочени само към черните. И това се преекспонира от черните активисти, има нещо много нечистоплътно, според мен, да се правят опити да се вмени историческа вина на белите за робството и да се правят паралели с днешните черни затворници с робите преди Гражданската война, това е доста долнопробна манипулация, противопоставяща расово хората. Гледайте "Американска криминална история: Народът срещу О Джей Симпсън", за да видите другата гледна точка: http://muvibg.com/filmi/kriminalni/7075-seriali-american-crime-story-american-crime-story-season-1-amerikanska-kriminalna-istoriya-narodt-sreschu-o-dzhey-simpsn-sezon1-2016.html Това е историята на процеса срещу О Джей Симпсън през 1994, който е напълно оправдан за убийството на бялата си жена и приятеля й при очевидни доказателства заради това, че е чернокож; това става в разгара на расовите протести след убийството на Родни Кинг в Ел Ей през 1990. Това убийство, както е известно, предизвика масови погроми и палежи в цяла Америка, случая с полицейска бруталност към Кинг също е спорен, той разиграва полицията близо час в преследване из целия град и оказва съпротива при арест, но е друга тема Самата съдебна система в САЩ е така направена, че реално 12-те съдебни заседатели решават съдбата на обвиняемия, а те са обществото. Дали е справедлива или не, това вече е дебат, но тя е така устроена. п.с. "Американска криминална история: Народът срещу О Джей Симпсън" е напълно автентичено пресъздаване на действителни събития с действителни лица; сериалът е от 10 части, продуциран е от Траволта, който играе и една от главните роли на защитник на прочутия американски идол, всички основни фигури са реални лица, проследена е цялата история на самия процес от извършването на престъплението до оправдателната присъда, както и съдбата на участниците след приключване на процеса; отразен е и политическият и медиен натиск върху формирането на решението на журито и оправдателната присъда.
  28. 5 5 харесвания
    Както и да го гледате и откъдето като проценти, винаги трябва да се гледа и общия етнически състав, когато се говори за проценти престъпления: https://en.wikipedia.org/wiki/Demography_of_the_United_States Ако 69 % от арестуваните за насилствени престъпления са бели, то белите са 73.6 % от общото население, следователно процентът на белите е относително по-малък; в същата статистика 26.9 % процента от престъпленията са на чернокожи, но процента им от цялото население е 12.6, следователно чернокожите имат над два пъти повече такива престъпления спрямо цялото население. Друг въпрос вече е при анализ на групите престъпления и социалните причини, не мисля, че има расова престъпност. п.с. има и още една неотразена тънкост и в двете статистики, която заради някаква политкоректност не е отбелязана, в "бели" се включват латиносите, където престъпността е много по-голяма като процент, може би, сега нямам статистика под ръка, по-голяма от тази на чернокожите - много от нелегалните емигранти са латиноси, тези хора идват с родово-клановата си култура от държави със силна престъпност и живеят в затворени общности, това се вижда и по разделението на банди в затворите - бели, латиноси, черни.
  29. 5 5 харесвания
    Въпросът опира до това, че в САЩ си спазват законите, имат ефективен съд, и имат пари за издръжка на затвори. Ако тук при нас всички крадци и престъпници от цигански, български и друг произход ги вкараме в затвора според престъпленията и заслужената от тях присъда, то затворите ни ще се окажат доста тесни и ще трябва да построим поне още 20-30. Ситуацията обаче е такава, че по ред причини сред които са малкото средства за издръжка на затвори, у нас има безброй рецидивисти със множество висящи дела, изпълнението на присъдите се отлага, и съответно присъдите които дават съдиите са доста кратки. При нас за три престъпления получаваш само най-високата присъда, а в САЩ за три престъпления получаваш сумата от трите присъди като години за излежаване!!! Тоест моделът там е много по-ефективен, а тук нямаш никаква сигурност, и убиеца на някой твой близък може да излезе след 7-10 години!
  30. 5 5 харесвания
    Коя област колко точно години е била под османска власт.
  31. 5 5 харесвания
    Aбсолютно подкрепям. Немалка част от тези изкривявания си стоят и до ден днешен, а маниерът безпардонно да се преиначава историята по линията на идеология, предпочитания, удобство и пр. съображения се оказа великолепна школа за настоящите пишман-историци.
  32. 5 5 харесвания
    Разбира се че е твърдо. Ако не беше, самолетите които разпръскват кемтрейлс нямаше да летят толкова ниско, че да можем да ги виждаме. Страх ги е да не се треснат в капандурата. Иначе щяха да си разпръскват психотропните вещества подтискащи мисленето, от много по-голяма височина. Аз онзи ден тамън се бях досетил как ни го въртят тоя номер с корабите дето отплават на запад а се връщат от изток, и един самолет ми мина точно над главата и изтри всичко.
  33. 5 5 харесвания
    определено дедото /за мен просто се е възползвал от тъпите сектанти да му платят проекта/ има железни топки и тотален късмет. Странното е че двигателят го изстреля толкова ниско /само на половин километър/. Но, съдейки по отеленият му поглед, в комбинация с 'мекото кацане' - G-тата са му дошли в повече. А и е останал жив.
  34. 5 5 харесвания
    Боли го зъбчето на детето? Дай му Кокаинови бомбонки.... Когато в дрогериите наистина дрог продаваха. Но как ли почна работата? В средата на 1800 години по точно в 1855 година немският физик Friedrich Gaedcke а после италианският Paolo Mantegazza изолират benzoil-ekgonin metilészter от листата на кока храстът. Написали са чудесни статии за позитивните ефекти на това вещество, като за адективноста тогава още не се е знаело. Но както винаги почнали чудесни препарати да произвеждат благодарение на кокаина. Най-прочутият продукт станал Vin Mariani. Един френски химик Angelo Mariani в 1863 го е изобритил и скромно нарекал по името си. Рецептата е много проста. 60г. смелени листа на кока наквасват в 1 литър вино 10 часа. Цедиш и е готово Вин Мариани. 10-15 % алкохол и 200 милиграма кокаин на литър. Чудесно питие за бодрост и енергетизиране. Предпочитат 2-3 чаши на ден за възрастни, за деца половината.... След време станало ясно че Мариани е добър и в маркетингът. Приложил influencer marketing -ът. Изпраща на тогавашните лидери безплатни мостри. Edison, Jules Verne, Henrik Ibsen, H. G. Wells , Alexander Dumas, Emile Zola, Arthur Conan Doyle, Ulysses S. Grant és William McKinley amerikai elnökök, valamint a viktoriánus korszak névadója, Viktória цалицата на Англия. XIII. Leó казва, че там където не помага молитвата виното Мариани действа. Даже го награждава с един медал. Виното става все популярно в Европа и Америка. Почват да произвеждат разни клонове на френското вино. Най-сполучливият клон го произвежда John Pemberton от алабама под името French Wine Coca. Бизнисът се развива до столетието. На все повече места забраняват алкохола и кокаина и затова Пембертон сменя виното на подзахарена вода а кокаина на кофеин, даже и газ добавя. Но продажбата все така не иска да нараства, затова продава рецептата си за 550 долара на Asa Griggs Candler. Той с брутална реклама популаризира питието което и до ден днешен е един от символите на Америка, именно КОКА КОЛА. https://index.hu/tudomany/til/2018/03/21/ha_az_imadsag_nem_hasznal_meg_mindig_ott_a_kokainos_bor/
  35. 5 5 харесвания
    Последствията и поуките Клаузите на сключения на 27 ноем. 1919 г. Ньойския мирен договор между България и Антантата определено са тежки и неприемливи за нас. Той се е закотвил в нашето историческо съзнание като едва ли не най-голямото бедствие, което ни е сполитало и като надгробна плоча на българската национална идея. Че е несправедлив - от наша гледна точка със сигурност е такъв. За нас той е цял клокочещ казан от неправди, в който обаче не бива да забравяме, че влязохме сами. Не без помощта на съседите ни и Великите сили разбира се, но в крайна сметка всеки си гледа собствените интереси. Просто накрая се оказа, че останалите са си ги гледали по-добре от нас. В резултат загубихме територии, приемахме бежанци от тях, плащахме репарации... Но това е в реда на нещата. Когато загубиш война си понасяш последствията. За съжаление постигането на блестящи военни победи не е достатъчно, трябва да знаеш и как да ги използваш. А когато по-голямата част от работата не е свършена, по-точно тази на политиците и дипломатите, е нормално да се стигне до такива резултати. Последствията обаче далеч не са толкова тежки, колкото биха могли да бъдат в тази ситуация. Особено пък ако погледнем какви са те за съюзниците ни – и тримата ни съюзника биват унищожени в тази война. Това са три империи, които престават да съществуват в резултат на войната. Германската империя, губи всичките си колонии, губи огромни територии за сметка на Полша, Франция, Дания и Белгия и на нейно място след това е създадена Ваймарската република. Наложени са й толкова непосилно тежки репарации, че икономиката й изпада в хиперинфлация. Австро-унгарската империя е напълно унищожена и разпокъсана, от нея остават две отделни държави – Австрия и Унгария, всяка от които с по-малка територия от нашата. Османската империя по Севърския договор също е тотално разпокъсана. Впоследствие Ататюрк успява да отвоюва голяма част от заетите от съглашенците земи, но пак извън новообразуваната Турска република остават Месопотамия, Сирия, Палестина, Арабия... Царство България обаче оцелява. Единствено цар Фердинанд абдикира от престола в чужбина, но без никой да го е принуждавал да прави това, а и синът му Борис III директно наследява властта. Така, че Ньой не разруши царството. Разрушихме си го сами през 1946 г. с един инсцениран референдум. Нито пък репарациите, които ни налагат по договора представляват сериозна тежест за тогавашната ни икономика в дългосрочен план. Те възлизат на 2 милиарда франка, но след поредица от преговори успяваме да договорим разсрочено плащане, премахване на лихвите, премахване и на вече договорени траншове. А през 1931 г. изцяло се анулира това, което е останало да плащаме по договора. Териториалните загуби са незначителни като за страна загубила световна война и особено в сравнение с тези на съюзниците ни, както вече отбелязахме (и като размер и като процент). Губим само Беломорска Тракия откъм Гърция, а откъм Сърбия три крайгранични градчета с прилежащите им землища. Откъм Румъния – нищо, границата си остава така както е била преди войната. А откъм Турция дори оставаме с малка териториална придобивка – ивиците в кафяво: Не успяхме с оръжие да осъществим националното си обединение така както ни се искаше, но пък оцеляхме във война сами срещу всички други балкански държави (през 1913г.), а две години по-късно и срещу целия свят, заедно със само трима съюзника, които за разлика от нас не оцеляха. Не оцеля дори и Руската империя, която въпреки че беше на страната на победителите загуби територии колкото няколко Българии и накрая падна под болшевишко „робство”. Нововъзникналото Кралство на Сърби, хървати и словенци въпреки, че изглежда на картата като една реализирана великосръбска мечта, всъщност претърпя чудовищни човешки жертви и разрушения както при създаването си в резултат на тази война, така и при разпадането си в края на века. Следвоенните години там се характеризират най-вече с глад и бедност, въобще цялото управление на Александър Караджорджевич е запомнено като един тежък период за населението. Достатъчно показателен е фактът, че няма нито един негов паметник и дори нито една улица в Белград на неговото име. Румъния постигна националното си обединение през 1919 г., но можа да му се порадва точно 20 г. преди да загуби Южна Добруджа, Бесарабия и Буковина. Гръцката Мегали идея пък се срина с гръм и трясък още през 1922 г. Въпреки че по Севърския договор им е дадена Източна Тракия и Западна Мала Азия (с изключение на Истанбул и проливите) и дори при избухналата Гръцко-турска война стигат чак до Централна Мала Азия. Всичко това обаче го загубиха впоследствие и то съвсем не без наше участие. Голяма част от количествата оръжие и боеприпаси на разоръжената българска армия, които Антантата трябва да прибере, всъщност са нелегално изпратени на закъсалите откъм въоръжение и снабдяване турци. Дори преследвани от гърците части на турската армия са допуснати да се спасят и презимуват на българска територия. С тези оръжия и боеприпаси Ататюрк успява да разбие и изгони гърците. След което последват страшни погроми и изселвания над понтийските гърци в Мала Азия и Източна Тракия. Тъй че макар и леко индиректно все пак им го върнахме на гърците за гоненията над етническите българи на тяхна територия. В резултат на всичко това не само България, но в крайна сметка и никоя друга от балканските страни не постигна националното си обединение така както всяка от тях си го представяше. Не на последно място трябва да се обърне внимание и на положението с дадените жертви в Световната война. Това най-голямо военно усилие, което нацията ни е полагала, достигайки до най-високото мобилизационно напрежение в света от близо 20% (над 800 000 армия към 1918 г. при население от ок. 4 млн. д). Тоест всеки пети гражданин на страната е на фронта или буквално всеки здрав мъж в активна възраст. Въпреки това всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в битка, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести, глад или по друг начин свързан с войната) са около 180 000 души (само ок. 3% от населението). За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австроунгарците – 2 млн (4%), Турците – близо 3 млн (15%). Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 млн жертви всяка. От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас - ок. 160 000 жертви (3.5%), но при положение, че нейното участие във войната е съвсем кратко, въпреки това като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават 600 000 (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават близо 1 200 000 (27%), или почти седем пъти повече от нас! С други думи – в тази война загива всеки 4-ти сърбин и всеки 34-ти българин. Погледнато от този ъгъл другите загубиха доста повече от нас. Етническите българи, които след войната останаха в пределите на други държави (или пък имигрираха тук) все пак живяха своя живот, добър или лош – субективен въпрос. Докато всички тези хора стоящи зад горните цифри, които ние наричаме врагове, приключиха земния си път през тази война и евентуалните им потомства никога не се появиха на този свят. Докато нашите потомства, тоест – ние, сме си тук, едва 3% само си отидоха тогава. Това в най-голяма степен се дължи на силата на българската армия. На това, че тя покоси повече врагове отколкото даде жертви. На това, че тя през цялата война, до самия й последен ден и час, води боевете изцяло отвъд предвоенните граници и не допусна врага и разрушенията да дойдат на наша територия. На това, че не допусна да я разбият или пленят и до края остана една боеспособна, крупна и хомогенна военна сила, с която Антантата и съседите ни нямаше как да не се съобразяват. Заради която знаеха, че не могат да унищожат напълно България, дори и да им се искаше, нито да й наложат прекалено тежки и неприемливи мирни условия. Остава надеждата, че все някога ще си научим суровите уроци, които тогава ни преподаде историята. За необходимостта да поддържаме армията си силна, а не да я съсипвме, да водим рационална политика спрямо съседите си, а и вътре в държавата спрямо самите хора. Светът много се промени за тези 100 години, вече няма войни за национални обединения. Но този свят далеч не се е превърнал в достатъчно сигурно място каквото би ни се искало да бъде. Никога не се знае какво може да предстои - и в началото на миналия век никой не е предполагал, че могат да възникнат такива явления като световни войни. Затова силната армия, отбраната и сигурността винаги трябва да бъдат поддържани ако не на висотата, на която са били преди 100 години то поне на близка до нея. Нека да ги има. И нека повече никога да не ни потрябват така както ни потрябваха тогава. Но нека да ги има винаги. За да сме сигурни, че ще може да ни има винаги и нас. "ОТТУКА ЗАПОЧВА РОДИНАТА С ГРОБ НА НЕЗНАЕН ЮНАК, НАД КОЙТО СМЪРТТА Е ПРЕМИНАЛА, СМЪРТТА НЕ И ВРАЖИЯ КРАК."
  36. 5 5 харесвания
    В подкрепа на картата на Булгароид - вчера се появи първото изследване на антично днк на угрофинските народи. От изследването - генетична близост до угрофините от феноскандия от страна на съвременните етноси. Виждаме да се редуват съвременни славянски и угро-фински етноси. Забележително е, че руснаците са с повече угрофинска кръв от естонците. Забележително е и че съвременните чехи и поляци са с повече угрофинска кръв от съвременните унгарци. Наследниците на угрофините от желязната епоха в момента са една мозайка от славянски и угро-фински групи, като в челото са руснаци и финландци. Което не се връзва с хипотезата на Душко. Масивен угрофински пласт у съвременните източни и северни славяни. Отсъстващ такъв у южните славяни. Още веднъж да обърна внимание на колегите - у съвременните славяни на север и изток уброфинският пласт е по-интензивен от този у съвременните балти, вкл. естонците, което отваря възможност за нещо любопитно.
  37. 5 5 харесвания
    Мълчанието за изнасилените английски деца разкри лицемерието на #MeToo "Ужасните истории, които изплуваха в Телфорд - много млади момичета са били изнасилени в продължение на дълги години - привлякоха относително малко медийно внимание. Можехме да си помислим, че привържениците на MeToo ще открият в тях идеален повод, за да покажат напълно своята загриженост за другите. Вместо това, вестници като “Таймс” и “Гардиън”, които посветиха много страници на въпроса дали един политик е докоснал коляното на една журналистка или не, имаха много малко неща за казване за Телфорд. Нямаше активисти, които да се втурнат да бъдат снимани". Според Джоана Уилямс относителното медийно мълчание около скандала в Телфорд, където 1000 момичета са били изнасилени в продължение на 40 г. от банди от Пакистан и Бангладеш, разкрива лицемерието на движението #MeToo (Аз също). Джоана Уилямс е университетски преподавател, автор на книгата Women vs feminism (Жените срещу феминизма, 2017), в която критикува феминизма, който превръща жените в жертви, и призовава да се сложи край на “войната между половете”. Според разследване на “Сънди Мирър”, хиляда деца, най-малките от които на 11 години, са били жертви на агресия и изнасилвания, понякога групови, от 80-те г. насам в Телфорд, град със 170 хил. жители в Централна Англия, и полицията не е успяла да разбие педофилската мрежа. Властите не направили досиета на нападателите, членове на азиатски общности, поради страх от “расизъм”. - Според вас начинът, по който британските медии отразявят скандала “Телфорд”, разкрива лицемерието на движението MeToo. Какво имате предвид? - Откакто #MeToo се появи на първите страници на вестниците миналия октомври, имаше продължителен дъжд от истории за сексуален тормоз, на който са били жертви някои жени - главно високопоставени жени. До голяма степен това са свидетелства на журналистки от средната класа, кинозвезди или жени политици. Няколко дни след началото на MeToo, написах статия, в която анализирах индивидуалистичния, дори нарцистичен характер на подобно движение, което се концентрира върху личните преживявания на няколко жени, които разполагат с трибуна и създават разказ, основаващ се на първо място на техните собствени страдания. Отбелязах също, че обединяването на цяла гама от нежелани преживявания, от изнасилването до докосването на коляното, рискува да банализира най-сериозните нарушения. Трудно е да се приеме сериозно сексуалната агресия, когато тя се сравнява с докосване по коляното, случило се или не преди десет години. В отговор на тези критики, много жени от движението MeToo заявиха, че не говорят, за да издигнат собствената си кариера, а за да помогнат на онези, които нямат такава възможност да се изразяват - поради липса на трибуна или финансова сигурност, която да им даде нужната сила. Казаха ни, че MeToo не е движение на знаменитости, а популярен порив, който цели да наруши мълчанието около сексуалния тормоз за най-слабите хора. Ужасните истории, които изплуваха в Телфорд - много млади момичета са били изнасилени в продължение на дълги години - привлякоха относително малко медийно внимание. Можехме да си помислим, че привържениците на MeToo ще открият в тях идеален повод, за да покажат напълно своята загриженост за другите. Вместо това, вестници като “Таймс” и “Гардиън”, които посветиха много страници на въпроса дали един политик е докоснал коляното на една журналистка или не, имаха много малко неща за казване за Телфорд. Нямаше активисти, които да се втурнат да бъдат снимани. Какви са дълбоките причини за това мълчание? Има няколко. 1. #MeToo е на първо място “аз”: това е движение, водено от егоцентрици, които не обичат нищо повече от това да бъдат обект на собствената си история. Нито едно от изнасилените момичета в Телфорд нямаше телевизия или вестникарски страници, които да запълни. 2. Телфорд, като Родъръм или Нюкасъл, не е Лондон. Това е различен свят от столичния мехур на вечерите в града и в Туитър. Богатите и свързани жени, ръководещи движението MeToo, нямат никаква идея къде се намира Телфорд, да не говорим за хората, които живеят там. Жертвите в Телфорд - момичета от бялата работническа класа - се смятат за извънземни от мнозина в Лондон. 3. MeToo направи хората толкова загрижени за публичните демонстрации на нежелани чувства, на несръчно доближаване и на нежелани целувки, че вече не сме чувствителни към истинските злоупотреби. Изразходихме цялото си възмущение за докосване по коляното. Вече нямаме за изнасилването на деца. 4. Виновните в Телфорд са били главно мюсюлмански мъже, пакистанци и бангладешци. Коментаторите от средната класа се тревожат много повече за скрития расизъм или ислямофобия на бялата работническа класа, отколкото за злоупотребата с деца. Това означава, че всяка дискусия трябва да се самоцензурира и третира много предпазливо, за да не отключи расизма, за който се предполага, че е в сърцето на работническите общности. - Смятате, че движението MeToo е елитарно, без връзка с обикновения живот на жените? - Да, разбира се. Мисля, че голямото мнозинство от жените признават, че сексуалният тормоз не е най-големият им проблем в живота и че мъжете - техните братя, партньори, синове, приятели и колеги - в огромната си част не са гнусни досадници. Жените все още се обличат, за да излязат, флиртуват и обичат да създават връзки с мъже. Те не искат мъжете да се страхуват да се доближат до тях. Някои жени признават дори, че тяхната сексуалност им дава известна власт - или капитал - и са щастливи да го използват, без да ги възприемат като жертви, на които трябва да се помогне. Повечето жени се подиграват на дискусиите около откраднатите целувки и ръцете на коляното. Те умеят да кажат на един мъж, че вниманието му е нежелано. - Не е ли реалност според вас сексуалният тормоз на работното място? - Повечето жени, които имат редовна работа - в супермаркети или кафенета, като секретарки, учителки или медицински сестри - нямат време да туитват житейските си преживявания и ако преживеят сексуален тормоз, те решават проблема по друг начин. Истината обаче е, че сексуалният тормоз на работното място е бил много по-силен, когато жените са имали по-малко власт на пазара на труда. Днес във Великобритания жените заемат повече работни места от когато и да било и са мнозинство в много професии. Промените в живота на жените и промените в закона означават, че жените не са толкова уязвими на работа, както преди едно поколение. Това не означава, че няма сексуален тормоз - но той не се случва толкова често, колкото движение MeToo иска да ни накара да повярваме и повечето жени са напълно способни да се справят с него. - Написахте книгата “Жените срещу феминизма”, в която призовавате да се сложи край на войната между половете. Смятате ли, че движението MeToo събужда и радикализира тази война между половете? - Да. Най-големият ми проблем с MeToo е, че това движение представя жените като невинни жертви, а мъжете като долни престъпници. Това е лошо за мъжете, които рискуват да бъдат обвинени несправедливо и репутацията им да бъде съсипана без да могат да се защитят. Но това е много по-лошо за жените. Те започват да се възприемат като жертви, заплашени навсякъде. Как могат да представят солидни и убедителни аргументи за по-високи заплати и същевременно да се представят за слаби и уязвими? По време на сексуалната революция жените се бореха да бъдат свободни да се възползват от сексуалността като мъже. Според логиката на me too, жените се нуждаят от специална защита. Но качулките за покриване на главата, полицейският час и общите спални не са толкова далеч зад нас. Изглежда, че днешните феминистки са за възстановяването на тези стари ограничения, срещу които по-възрастните от тях са се борили. MeToo тласка мъжете и жените едни срещу други, пленници на една война между “половете”. Мисля, че повечето мъже и жени са по-щастливи, работейки рамо до рамо, в партньорство, отколкото да гледат едни на други като на врагове. Telford : «On s'inquiète plus d'un éventuel racisme de la classe ouvrière que de l'abus sexuel d'enfants» Заглавието в българския текст е на "Гласове". Превод от френски: Галя Дачкова http://glasove.com/categories/na-fokus/news/mylchanieto-za-iznasilenite-anglijski-deca-razkri-licemerieto-na-dvizhenieto-metoo
  38. 5 5 харесвания
    Taka e. За да се разкрие истината е необходим гениален лингвист (нямам предвид Перкунас),визионер, който да смени парадигмата. Такива хора в момента няма и може и никога да има. Поради което и, Ресавски, прабългарите ще си останат тюрки. Нищо не е опровергано. За да се опровергае, трябва да се смени цялата парадигма в степта от късната античност - т.е. не можеш да смениш етническата принадлежност на прабългарите, без да смениш тази на авари и хуни и може би дори хазари. Проблемът е, че никой не се интересува от тези групи. Или почти никой. В резултат няма интелектуален ресурс, който да се справи с проблема и той ще си остане нерешен. Специално за прабългарите. Истината е, че извън българската история, почти никой не се интересува от тях. Просто трябва да приемем тази истина - те са твърде малки, твърде незначителни, с малък импакт върху европейската история и поради което безинтересни - както на историците, така и на лингвисти и генетици. С още по голяма степен важи и за хазари и авари - те дори нямат някакви етноси наследници, един вид осиротели откъм интерес. Поради което българите винаги ще минават в графа "и други". Тюрки? ОК. Иранци? Ами пак ок. Никой не би си позволил да рови до край, освен български историци. Иначе, баналностите, които написа Перкунас, са естествено, очевидно верни. Толкова очевидно, че не знам колко трябва да си тъп, че да си въобразяваш, че откриваш или съобщаваш нещо неизвестно с тях. Това на страна, твърдението на перкунас е лесно оборимо. Насред балтийските народи има едни ести, които са угрофини, Съвсем очевидно *всички балтийски народи са бивши угрофини*, като естите, като най-изолирани, единствени запазват езика си, а останалите са славянизирани. До тук, нищо ново, и аз откривам топлата вода - просто показвак колко по сложен е проблема от елементарните разсъждения на перкунас. Та, кой е славянизирал балтийските племена, познати и от гръцки източници, и от римски, като ести? Има една очевидна дихтономия при славяните - северните със западноевропейско днк и южните с много различно, балканско днк. Двете групи имат много различна генетична история. Изследванията, които разглеждаме тук, разкриват частица от нея - съвременните балкански славяноезични народи са с произход от късноантичната степ. Както и румънците. Откъде са северните и източните съвременни славяноезични народи не е толкова ясно, но е ясно друго - става въпрос за два много различни протоетноса - този на южните славяни от една страна, и този на северните и източните от друга. Общото помежду им е езика. И докато традиционно се приема, че езикът оригинира от северните славяни, има изключения, които твърдят, че езикът оригинира от южните. В момента и двете ми се виждат малко вероятни. В смисъл, възможна е и трета алтернатива - езикът не оригинира в нито една от двете групи - той се разпространява от трета, т.е. хуните, които поставят под контрол и бъдещите източнославянски групи, и бъдещите южни славяни, и бъдещите северни славяни. По вероятно е да не съм прави, даже е почти сигурно - тука гтрябва работа на гениални лингвисти и историци, от категорията, каквито буквално няма никъде по света в момента, а доколкото ги има, проблемът с българите, славяните и балканците им се вижда твърде малък, далечен и безинтересен.
  39. 4 4 харесвания
    А, това ли? 1. Реликтовото лъчение не е с еднаква температура в различните точки, от които идва, а трябваше да бъде, според теорията на за големия взрив. 2. на всичкото отгоре това лъчение е ориентирано спрямо земната ос, което е абсурд, и спрямо еклиптиката на слънчевата състема, което също е пълен абсурд, защото се предполага това да е лъчението на космическото яйце отпреди големия взрив, апо това време ни земя, ни слънчева система съществуват. 3. То е ориентирано и спрямо движението на слънчевата система през галактиката, което също е абсурд. Горните три поставят земята и слънчевата система в привилегировано отношение спрямо останалите райони на вселената, което пак е абсурд и нарушава принципа на обикновеността, т.е. прави нашия регион специален по отношение на космическото яйце. Горното е или - гигантска случайност, 1/100 000, или реликтовото лъчение няма отношение към големия взрив, а произхода му е някак по-локален за слънчевата система или вселената си има създател, защото подобна анизотропност беше предсказана от маса физици, фенове на хипотезата за множествените светове, където покрай единствения реален съществуват и милиарди фиктивни, които са изкуствено генерирани - най гласовитите, които ми идват наум, са Дойч и Тегмарк. Разбира се, избягвам думата "Бог". Както виждаш, проблема е тегав и никой не би се занимавал сериозно с него - свят със създател? Ъ? Едно е да четеш теориите на Дойч и на Тегмарк и друго да те треснат резултатите от планк.
  40. 4 4 харесвания
    И как пък Запада ги открадна тези открития... като съвсем други народи ги довлякоха в Европа? ...то ШОС е икономическа организация...тъй че още отначало Китай е еднозначно водещ. Още повече измества руското влияние в Централна Азия... Русия няма огромните финансови ресурси да пренасочи инфраструктурата си към Китай вместо Европа. Неможаха руския Далечен Изток да го съживят икономически и с ШОСа... Какво толкова му се радвате на тоз Китай русоманите... като от неговия възход повече ще загуби Русия... незнам...
  41. 4 4 харесвания
    Значи разни определения за Симеон като "комплексар" говори за много неточност, некоректност и грешни сравнения . Непознаване и пълна липса на желание да се гледа на епохата през светогледа на средновековния човек и неговите възприятия, ценностна система, знания и възможности, вместо това - робуване според модното течение и съответната идеология. И разбира се критика - колкото по черни краски - толкова по добре и компетентно ще звучи ! И така : 1. Критика от съвременна гледна точка/интереси : не дава тласък на икономическия потенциал на контролираните от него региони, не овладява стратегически важните пристанища Солун и Драч, не развива транс-средиземноморската търговия и разбира се не строи така необходимо-перспективния флот ! 2. Комунистическа : С многобройните си войни съсипва селячеството, води до разорение на широките народни маси (слоеве от населението) и засилване на експлоатацията им от едрата феодална върхушка. От тук и игнорирането им (незаинтересованост) от държавата - потискаща ги и обслужваща само интересите на владетеля и тясно свързаната с него олигархия. 3. Националистическа : отдръпване от първо-българските традиции, морал и ценности и залитане към упадъчно-покварено-аморалните византийски. Сега едно отклонение , но според мен удачен пример : Клеопатра VII в представите ни : такава каквато трябва да бъде ....и реалната Грозна е - категорични са експертите ! Явно е пленявала мъжете с ум, а не с физическа красота ! Това е заключението ! Дали ? Ако за Цезар може и да има нещо такова, то за тъпунгерът Маркус Антониус твърде отдалечен от материята на философията и духът на епоса Илиада, истински роб на страстта, как ли го е "пленила" ? Така, че мнението на съвременните експерти и е... през перуката на Клеопатра. Когото и е трябвало да я хареса - я е харесал ! А именно най-силните (и желани) мъже на нейния свят ! Та ... към Симеон . Споко - не е такъв "комплексар" и плиткоумен. Затова опитах да повдигна интерес към неговата гледна точка - отговорите му - случайно или не - загубени/унищожени ! Това е като да дадем присъда на някой, който не е изслушан и не знаем нищо за причините на действията му освен обвиненията на противниковата страна ! Е ? Не става ! Винаги пред очите ни трябва да са всички извори за него ! Защото инак се губи пътеката и се навлиза в тъмната гора ! Симеон вдигайки многобройна и силна войска стига до Константинопол и с изненада установява, че стените са...непристъпни ? И.... възнасяйки се с надежда и без труд съвсем да го завладее и излъган в надеждите... Е.....хайде сега пребивавалия в Константинопол княз, ще се "изненада" , че стените се оказали "непристъпни" ?! Пък и няма българи които да му кажат, че стените са ...дебели ? Ми това е най-голямата забележителност на столицата него време - повече от Света София, Хиподрума и дворците, щото се виждат отдалеч. Може и да не видиш форума, църквите или хиподрума, ама стените щеш-нещеш ги виждаш на влизане и излизане ! Търсим развръзка на казуса в писмото на Николай Мистик "....и да слушаш нас, вместо сегашните лоши съветници , които причиниха скръб и на нас, а на тебе - доколкото зависи от тях , нанесоха вреда като отнеха красотата и ползата от твоята слава ! Кои са "лошите съветници" ? Ми ...ромейски противници на Лакапин и.....привърженици на Симеон ! Красотата и славата на Симеон ! Абе хора това е оценка на врага/опонент - съвременник. Те ли знаят по добре или ние ? Някои се възползва от славата Симеонова ? Кой ? Разбира се, че противници на Романа Лакапин ! Ромеи недоволни от п'равлението на арменеца, чиято съвест е всичко друго, но не и чиста ! Нечии интереси са засегнати, противници готови да поканят Симеон само и само да свали омразния Лакапин ! (Нещо подобно се забелязва по-късно - фамилията Дука играе със селджуците против всякакви православни или общо ромейски интереси) Има я силата, славата и красотата !!! Пре -достатъчно за да намерят недоволните опора в Симеон ! Разбира се заговорът е разкрит и това е причината за " възнасяйки се с надежда и без труд съвсем да го завладее и излъган в надеждите." Надеждите Симеонови са.....поканилите го " лоши съветници причинили скръб на нас и на теб " Четем и сравняваме хронологически събитията. Безпристрастно, обективно, трезво !
  42. 4 4 харесвания
    не и на български. ако искаш да се увериш, смени си ника на последния ромей.
  43. 4 4 харесвания
    "10.дена работа утре ке биде готово чешмата" Можете ли да си представите, че такова нещо се върши днес в БЮРМ?!?
  44. 4 4 харесвания
    По не съвсем ясна асоциация темата на Рамус за "ципа" ме подсети за този мой разказ от серията налудно-фантастични-алегорични: УБИЙТЕ ЕДИН ОТ ВАС! – Да, те имат много уязвими места. Но само едно от тях е смъртоносно. – На твоя кое беше? Филип някак гузно сведе погледа си. – Аз... не узнах – отвърна колебливо. – Когато пристигнах, той беше вече мъртъв. – А как изглеждаше? – Никак. Просто го нямаше. Там нямаше нищо. – Но щом не си го видял, по какво разбра, че е мъртъв? – Това се чувства, Риш. Пък и уредите показваха, че съм в неговото измерение. – Ами ако се е преместил в друго? Все пак, той сигурно е доловил намеренията ти. – Доловил ги е, естествено. Само че за такива като него преместването е по принцип неосъществимо. – Защо? – учуди се Риш. – Както ти си успял да минеш през бариерата, така и той... – Не е същото – прекъсна го с въздишка Филип. – Една чаша вода може да се излее в океана, но океанът не може да се излее в чаша, нали? Те са необятни, Риш! – Всички ли? – Всички. Разликата им е само в плътността. – Е, тогава моят навярно е по-плътен и от камък! – процеди Риш. – И аз мислех така за моя. Но сега... Слушай, Риш, не е ли по-разумно да изчакаш? Представи си, че твоят също е близо до края си. – О, не! Винаги ще се надига, усещам го! – Рискът е голям... – Трябва да го унищожа, Филип. Нямам друг избор. Вече се налага животът ми да потече. Филип кимна с разбиране. После се изправи и тръгна мълчаливо към вратата – възпълен, леко накуцващ човек с нездрава бледност на кожата и пооредяла сивееща коса. Риш го последва. – Там не можеш да занесеш нищо – каза Филип, когато стигнаха до транспозиционната капсула в подземието. – Но и нищо няма да ти бъде нужно. – А храна, вода, въздух? – Дори борбата ви да продължи години, в неговото измерение ти не би загубил нито миг, Риш. Времето, което ще изразходваш от себе си, непрестанно ще се връща в теб, защото той не е в състояние да го приеме. – Аха! – измърмори Риш. – Ще бъда нещо като затворена система... – Със собствен кръговрат от непохабяващо се време – уточни Филип. – И тъкмо затова обективно там няма кога да се храниш, да пиеш и дишаш. Но субективното ти усещане за време ще се запази. Лицето на Риш остана безизразно, само в очите му се мярна сянката на някаква подтискаща мисъл. Той стисна устни, сякаш в усилие да я прогони, и решително пристъпи към капсулата. – Почакай! – Филип сложи ръка на рамото му. – Искам да те помоля... Ако се върнеш, задръж тази капсула в твоето подземие. Така ще спра да слизам дотук. – Но аз нямам подземие, Филип. – Ще имаш, Риш. Унищожиш ли Другия, непременно ще имаш. Разбираш ли? – Да. – И още – тихо добави Филип: – завръщането ти оттам ще бъде възможно само след смъртта му. Докато той живее, ти ще си в него като в капан. А той също ще се стреми да те погуби, Риш. – И какво ще стане с мен, ако успее? – Нищо – каза Филип. – Теб просто няма да те има. В твоето измерение няма да има нищо. ... … … Риш лежеше в меката утроба на капсулата. Ръцете му бяха притиснати към гърдите, краката – свити, а главата наведена така, че брадичката му почти опираше в коленете. Той не помръдваше. Гледаше как мракът се превръща в здрач, как здрачът изтънява. Как през прозрачната мембрана нахлува ярка, напориста светлина. Някаква внимателна сила започна постепенно да го изтласква навън... Той се надигна, отупа без нужда сивкавия си костюм, пооправи яката на ризата, възела на вратовръзката. "Като че току-що съм се родил. В тия вехти дрехи!" – помисли си с бегло недоволство. И се озърна наоколо. Другия наистина беше необятен, необозрим! Отгоре се разпростираше като безкраен свод, по който сновяха пъстри, бляскави лъчи; долу шестваше към собствените си хоризонти в редици от искрящи хълмове и в езера, разплискани до снежна пяна; струеше нататък в пъргави зигзаговидни реки; завихряше към недрата си примамливи пропасти от своя топлокафява тъма. Летеше напред-назад с хаоса на рехавите си облаци-птици. И всичко беше само Той! Фойерверк от цветове и движение. Тържество на величавата му Аморфност, способна да пресъздава хиляди и хиляди желани неща. Независещ от ничии житейски правила... Какво ли уязвимо място би могъл да има? Застанал сред него, Риш неволно сведе глава. Взря се в черните си демодирано остроноси обувки и внезапната увереност, че именно те, с тяхната старателно лъсната, напукана кожа, са най-нелепото нещо в това волно измерение, го изпълни със странна печал. Под тях се плъзна тънко като люспа езерце, опита се да ги поръси с капчици пяна и не успя. А той се опита да въздъхне. И не успя! Колко е тихо... Чак сега осъзна, че не диша, че сърцето му не тупти. Че кръвта му е застинала в тялото на ленти, на мрежи от влакна. Обзе го ужас. Ужас, който много скоро премина в диво озлобление. – Пазиш се от моето време! – изръмжа Риш. – То е опасно за теб, то ще те обезсветли... Сепна се от гласа си, който не трябваше да е възможен тук. Но дали наистина го беше чул? Постоя така, все още недоумяващ, после направи няколко предпазливи крачки. И тогава видя къщата. Двуетажна, с малка открита тераса и градинка отпред. – Та тя е постижима – недоверчиво поспря той. – Съвсем е умерена, почти като моята – прошепна си разочарован. Или си въобрази, че прошепва? И че е разочарован? Продължи нататък. Но колкото повече я наближаваше, толкова по-необикновена и по-голяма ставаше тя. На три етажа, на четири... Великолепна! Риш затича с протегнати към нея ръце. Започна да прекосява градинката, която се разтегляше пред него в просторен многобагрен парк – с вековни кипариси, с водоскоци, беседки, алеи, скулптури, с уханни килими от цветя. Изкачи се по мраморните стъпала до терасата – вече огромна, застлана с приказно красиви мозаечни изображения. Посегна да сграбчи сребърната дръжка на вратата-портал. И се отдръпна, жегнат от смътна догадка. Вдигна очи към стените, от които на гирлянди се спускаха вечно зелени растения, към прозорците, закрити с тежки златисти завеси... Да, позна го! Замъкът от някогашната коледна картичка: "Представяш ли си ние да живеем в такъв замък, а Риш? Целувки от леля Доли." – Подлец! – възкликна Риш, втренчен в изкусително близката сребрееща дръжка. Усети върху дланта си хладината й. Краката му потънаха в меката старинна пътека. Вратата-портал беззвучно се затвори след него. Изчезна. А отвън изчезна многобагреният парк. Риш вървеше през коридор, озарен от пламъчетата на безброй седефенобели свещи. Знаеше къде отива. И кого ще срещне. Те седяха един до друг край кръгла масичка, инкрустирана със сложни орнаменти, и държаха в ръце "тънкостенни чашки от най-фин порцелан". Тук баща му беше достолепният старец от иконата в кварталната черквица – с "благородно побелели" коси, с високо чело и поглед, блеснал от одобрение изпод бухлатите вежди. А майка му... О, тя изглеждаше точно като актрисата, така популярна в юношеството на Риш! Съвсем млада, "изящна", с дълги ресници, засенчили "кротките й очи с цвят на сапфири". Само прическата й беше различна – прибрана скромно назад, откриваща нежния овал на лицето със "съвършени, сякаш изваяни" черти. А в скъпото й, но много семпло облекло имаше нещо майчинско. Всъщност, самото й излъчване беше майчинско. Първа го зърна тя. Изправи се. Очите й потъмняха от невероятното разширение на зениците. Ръката й "с тънки, аристократично бледи пръсти" безсилно се опря върху широкото рамо на стареца. Той остави чашката и се вгледа преценяващо в лицето на Риш, в костюма му. В обувките! После се наведе – измъкна изпод масичката някакво гъвкаво полупрозрачно платно. Жената пое другия му край и те двамата запристъпваха ритуално към Риш. Израженията им бяха "вглъбени". Платното между тях се усукваше, нагъваше, втвърдяваше, приемаше форми и образ. Образ на човек... На дете... русо, пълничко, с усмихнати пухкави устни и трапчинки на бузите. Потресен, Риш се облегна на стената. – Значи и вие? – промълви едва чуто той. – Значи не само аз съм ви изменил! Те го приближаваха, настойчиви. Защото също го искаха друг. Искаха това чаровно момченце, вместо този суховат мъж в безличен, износен костюм. – Ела – каза майка му с глас на актрисата от отдавна забравени филми. – Ела! – прогърмя оживялата икона на светец. Молеха ли го, упрекваха ли го? Все едно! Той трябваше да си остане такъв, какъвто е. Иначе... Момченцето стъпи на пода. Малките му ръчички обгърнаха коленете на Риш и той усети страшната им сила. Затеглиха го надолу, пареха. – Ела, ела – повтаряше то с недетска упоритост. Риш полегна върху аморфния килим. Положи длан под брадясалата си буза с чувството, че съвсем скоро ще заспи. Видя като в просъница как детето с бързи движения разстила над него… покривало – черно и целофанно шумящо. Как го издърпва към лицето му. "... нищо. В твоето измерение вече няма да има нищо." Той отхвърли от себе си притихващата тъмнина. Скочи на крака и фигурите на "родителите му" се замъглиха, странно разфокусирани. Детето отново се вкопчи в него с ядно разперени розови пръстчета. Нещо в Риш изкрещя: "Навън, навън! Далече от този "замък"-капан!" Ала бягството беше възможно само нагоре. До следващия етаж... И Риш изкачи широките, неотекващи под краката му стъпала. Жена му – същата актриса от юношеските спомени – но с ефирна бяла рокля и разпуснат до кръста "водопад" от коси, точно както в онази, сънувана десетки пъти любовна сцена, стоеше с гръб към него. – Ти ли си, Риш? – Аз съм. Тя бавно извърна първо "безупречния" си профил, после цялото си "възхитително" светло лице. Трепна и устните й се сгърчиха. – Не! – закри очи с "бялата си като лилия" ръка. – Айза – започна разтреперан той. – Това, което си сега, е просто илюзия, желание. Стани истинска, помогни ми да убия... – Млъкни! Тук аз мога да бъда само такава. И ти го знаеш най-добре. Но място за теб няма. – Място за теб няма! – писна нечий тъничък гласец отстрани и Риш гузно се обърна нататък. Синът му – все същото русо момченце – въсеше вежди. Миловидното му личице бе разкривено в гримаса на гняв. – Ела! – заповяда то и отдръпна златистата завеса до себе си. А сега зад нея нямаше прозорец: там, с порцеланова чашка в ръка, седеше отново иконният старец. – И ти искаш него, а не мен – огорчено изрече Риш. – Обаче аз, аз съм твоят баща. Длъжен си да ме приемеш! Защото животът ни трябва да изтече единствено там, в нашите измерения. – Ела! – изкрещя жена му, актрисата, която трескаво се опитваше да отключи старинната ракла в ъгъла. Успя. Отвори я и се надвеси над нея. Две голи мускулести ръце се протегнаха отвътре, тя ги улови, задърпа ги нетърпеливо... От раклата лениво излезе петкратният световен шампион по културизъм. Беше само по плувки, гърдите му – "бронзови и могъщи", равните му "хищнобели" зъби – оголени в "неотразима" усмивка. Зае онази тържествуваща поза, позната на Риш от корицата на известно многотиражно списание, и избоботи към него: – Хайде де, ела, по дяволите! Сега вече жената също се усмихна, насърчително. И Риш тръгна. Знаеше, че само след три... след две крачки този "млад гигант" ще бъде всъщност той, или по-точно, че самият той, Риш, най-сетне ще престане да бъде себе си... Спря объркан. – Ах, вие, предатели! – закани се вяло на жената и на измисленото от Другия дете. – Глупак съм бил, че съм ви съжалявал! – И ние те съжаляваме, татко – детето го гледаше насълзено. – Затова е той, заради теб, Риш – "жена му" плъзна ръка по голото рамо на шампиона. – Затова е той! – "синът му" прегърна с копнеж шията на достолепния старец. ... … … Риш се втурна нагоре по стълбите. Ателието! С десетки картини – по стените, върху триножници, натрупани на купчини. Картини на Леонардо и Ботичели, на Рафаело и Рембранд, на Дега, Мане, Пикасо, Ернст... И всичките – с един и същ автограф. Неговият собствен, на Риш. "Господи! – той се хвана за главата. – Та Другия също не може да създаде нищо ново, оригинално. Нищичко! Нито тук, нито надолу, а сигурно и нагоре. Само копира, повтаря..." – Ха-ха-ха! – изсмя се, но беше разочарован. "И все пак в това ателие трябва да има и нещо наистина мое. Онзи малък пейзаж, който излезе страхотно сполучлив!" 3апочна да прехвърля платната със скъпи позлатени рамки. Тресеше го от припряност. Трябва, трябва да е тук! Не го откри. – Отхвърляш всичко мое – простена той, застанал с безволно отпуснати ръце сред купищата от чужди картини. – Винаги искаш друго... друго… друго… Повлече се нагоре по стълбището, смазан от въображаема умора. Но по-нататък вече нямаше етажи. Там беше покривът! Как е възможно! Замъкът изглеждаше толкова висок. Нима това е неговият покрив? И то такъв? С множество неуместни, пушещи комини, образували лабиринти под нищото. С някакви часовникови кулички и непонятни рекламни табла. Внезапно Риш зърна своя шеф и се устреми към него с цялото си трупано от години настървение. Той поне беше непроменен, както навярно би бил непроменен във всяко едно измерение. Едър, тежък, с охранено до разплутост лице, с очила в черни рогови рамки и огромен рубинен пръстен на безименния пръст. Самодоволен. "Но защо, защо е и тук, та даже на самия покрив?" – запита се Риш с последната си искрица от разум. После се вкопчи в тлъстите рамене насреща си, разтърси ги. Близкото потно лице се разкриви от неописуем, но сякаш и престорен страх. Риш замахна... усети съприкосновението на юмрука си с податливата плът, чу изхрущяването на костиците под нея, видя кръвта, бликнала от широкия месест нос. О, с каква сила разполагаше тук! Изпъчи се "победоносно" над рухналото в краката му туловище. Поваляше го ненаситно, един път, втори, трети... А то все се изправяше, очакващо угодливо, с "робско треперене" следващите удари. И отново! Риш не можеше да се овладее. Това, това е най-силното желание на Другия! Но и най-жалкото. И ето че Риш го изпълняваше многократно, еднообразно, затворен в кръговрата на собствените си унижения, така дълго търпени там, в неговото измерение. Затворен! С неимоверно усилие отскочи от за кой ли път подлагащото се на ударите му лице. Скри се в една плитка неутрална ниша. Шефът му напираше да го последва, притискаше дебелия си корем между двете й стени. Риш затвори очи. Имаше чувството, че е изтекло страшно много време, целият му живот. "А за Другия не е било дори миг – помисли си. После съсредоточено сбърчи чело. – Но разбира се! Ето кое е смъртно уязвимото му място! Аз не бих могъл да му предам времето си, но ще му предам усещането си за време. А тъкмо то създава миналото. Тъкмо то задържа назад хората, събитията, надеждите. Ще задържи и Него, превръщайки го просто в спомен." "Когато пристигнах, той беше вече мъртъв..." Риш натъжено поклати глава. Сега знаеше, Филип го бе излъгал. Както щеше да излъже и той самият. Защото… Кой ли би признал, че миналото му е годно да убива? Изпълзя от нишата. Шефът му го очакваше; направи крачка към него, достъпен за ново "справедливо възмездие". Ала този път Риш скри ръце зад гърба си, приведе се с истинско, отдавна привично робско треперене. – Моля ви... Шефът се заклатушка напред-назад – да, Другия веднага бе изгубил контрол над нереалното му поведение. Явно, пораженският обрат в държанието на Риш го объркваше, накърняваше устоите на волната му същност. – Моля ви – тихо повтори Риш. – Ударите ми винаги са били илюзорни. А иначе... аз... "Аз съм обикновен, посредствен, нищожество! Разбери! – запращаше мислите си право към Другия и знаеше, че той се огъва под бремето на жестоката им неоспоримост. – Моят свят е тесен и сив, чуваш ли? Сив, сив, сив..." И Другия най-сетне се пречупи, започна бавно да навлиза в миналото: – Не работите зле, но не сте и незаменим, Риш – произнесе шефът с обичайния си арогантен глас. – Така че, вие сте дотук. Ясно ли е? – Да – промълви Риш. – Дотук. И сякаш убиваше себе си, а не Другия, толкова силна беше болката, която изпитваше от своето вече наистина дълбоко примирение. – Да, да... Покривът под него започна да се сляга като снежна пряспа. Риш постепенно потъваше и скоро трябваше да вдигне глава, за да продължи да вижда шефа, останал там горе, неизменен, пъхнал ръце в джобовете си, с проблясващи очила в черни рогови рамки. После лицето му излезе от полезрението на Риш, после и охраненият му врат, гърдите, огромният търбух. И краката, обути в елегантни боти, стъпили устойчиво на покрива с пушещите без нужда комини. – Рисунките ви не са лоши, Риш – посрещна го и следващият незабравен глас. – Но не са и нещо особено. Така че по-добре ще е, ако приемете онази работа на счетоводител. – Да, да... Автографите му се разтапяха и течаха по великите картини като сълзи. Риш потъваше все по-надолу и докато устните му шепнеха "Да, да...", трескаво търсеше с поглед своя пейзаж, макар и да разбираше, че той никога не би могъл да стигне до това другоизмерно ателие. Жена му, в образа на отдавна угаснала филмова звезда, съзерцаваше унесено своя отново положен в раклата идеал. – Тя не е красавица, но не е и грозна, приятелю. Така че ще бъде подходяща съпруга за теб. – Да, да... Бялата рокля, белите "като лилии" ръце, лицето със светлите черти, косата... Всичко се разпадаше, сякаш беше от крехко стъкло, върху което е нанесен един-единствен точен удар. – Остарявам, Риш. – Да... – Уморена съм, Риш. – Да... Обърната с гръб, жена му грижливо затваряше древната ракла. – Изхвърли го оттам, Айза! – помоли Риш. – Не го пази. Той е невъзможен. Той не е възможен за теб. Но тя превъртя ключа. Така, както беше наведена, плешките й стърчаха изпод басмяната блуза. Чорапите й се бяха смъкнали и правеха грозни гънки около отеклите глезени. Риш състрадателно извърна очи. Старецът се сгромоляса от шезлонга. – Татко! – детето на Риш приседна до него. Повдигна беловласата глава на коленете си, докосна с нежност ръката, която все още стискаше порцелановата чашка. Надникна в спокойните очи и навярно откри в тях одобрение. Риш потъваше. И се взираше в сина си, безсилен да му каже: "Остави, остави тази измамна икона!" – Синът ви не е измежду последните, но... – Да, да! – избърза преди края на думите Риш, защото не искаше да ги чуе отново. – Синът ви засега не е болен, но... – Да, да! – Но и не е... – Да! – Но... – Да! Разбирам! Разбирам! 3нам! Той запуши ушите си. "Ако това е моята победа над Другия, тя е по-жестока и от поражение!" Детето му наблюдаваше неговото примирително затъване с огромни тъмни очи. Лицето му беше удължено и много бледо, вече нямаше и помен от зачервените бузки на Другото. Тънките му като клечки ръчици продължаваха да придържат с нежност беловласата глава на стареца-икона. – Не сме бедни, но не сме и богати, Риш – посрещна го на долния етаж баща му. – Така че трябва да се простираме според чергата си. – Да – каза Риш. – Ти не си лош син, но... – Да – механично се съгласи Риш. – Но и никога не си бил такъв, какъвто исках! – Разбирам. И това го разбирам. Ала плешивият човечец отсреща вече не го забелязваше. Деформираните му от артрита пръсти подраскваха с нокти по плота на масичката, опитвайки се да достигнат през нея пълничкото "толкова здраво и жизнерадостно" момченце. – Ти си ме създал такъв! – изкрещя Риш, разбунтуван за последен път. – Как си позволяваш постоянно да ме заменяш, да ме упрекваш, да ме предаваш! – Шшшт! – майка му, с показалец върху устните си, му даваше знак да мълчи. Осеяното й с безброй бръчици лице бе изгубило онзи, уж вечен израз на "трогателно престорена" решимост. Беше уталожено. – Майко... – Шшшт! – тя започна да отстъпва назад. Отдалечаваше се, гледаше го как пропада надолу и му кимаше окуражително: – Да, да, Риш... ... … … Първото, което видя, когато стигна до подземието, беше транспозиционната капсула. – Как ли се е озовала толкова дълбоко? – учуди се. А после разбра: сега тя можеше да бъде само тук. Защото в измерението на Другия вече нямаше нищо. Той бе престанал да съществува. Освен може би... в това подземие? – Трябваше да те унищожа – плахо се обади Риш. – Как иначе щях да продължавам – гласът му премина в хленч, – да продължавам всяка сутрин да лъскам вехтите си обувки и да тръгвам към оная тясна чиновническа стаичка, след като ти непрестанно искаше нещо съвсем друго. Все друго! А пейзажът... той не е лош, но... Риш въздъхна унило и едва в този миг си даде сметка, че отново диша. – Ето – той тупна с юмрук слабоватите си гърди, – дишам! Тия гърди могат да дишат само тук. Само в това мое измерение. А иначе... иначе какво? Приближи до капсулата. Помилва гладката й, неогледална повърхност. Знаеше, че ще слиза често до своето подземие. Ще влиза в нейната тиха утроба, ще лежи вътре свит като пред раждане и ще чака. Ще чака неподвижен, с надеждата, че мракът зад прозирната мембрана ще се превърне в здрач, че здрачът ще изтънее... И сърцето му ще спре да тупти. ––––––––
  45. 4 4 харесвания
    Нещата не са толкова много, както на вас ви се струва. Познанието може да бъде ориентирано към произволно избран обект, първо; към процеса на схващане, второ; към субекта на познанието, трето. И в трите случая мисленето върху споменатите три обекта на познание изисква знание за тях. В противен случай няма мислене, а хаотичен фонов мисловен процес. Аз пък съм забелязал, че за най-мислещи се самопрепоръчват не тези, които наистина знаят, а тези, които нищо не знаят. И не разбират от аргумент, което е много характерно за тях, понеже не мислят върху факти, а мислят върху собствените си празни откъм обектно съотнесено съдържание мисли. Мисленето не струва пукната пара, ако не е опредметено. Да се произнасяш за Витгенщайн без дума да си прочел от него и да коментираш тези, които са го чели, е върхът на нахалството. Защото нямаш право да изхвърляш мисли за неща, за които нищо не знаеш - в случая Витгенщайн.
  46. 4 4 харесвания
    Тук сме длъжни да пращаме децата си на училище (до 16 години) , с германците и с франсетата имаме подобен софтуер на ума - колкото повече правила, ограничения, и коловози има поставени отгоре, сякаш се чувстваме по-добре.. https://dariknews.bg/novini/interviu/obrazovanieto-a-ne-hodeneto-na-uchilishte-da-byde-zadylzhitelno-1200144
  47. 4 4 харесвания
    Черните се изживяват на народопсихилогично ниво като жертви на системата, филмът повтаря тезите В гетата, и в гетоизираните селища или квартали с чернокожо население е кофти.. при белите общности няма проблем със сигурността
  48. 4 4 харесвания
    Искам примери - къде, кога и как е засвидетелствана в кой да е от двата тюркски хаганата, всяка една от следните титли от ПБЦ??? 1. Багаин - багатур-багаин, бири-багаин, сетит-багаин, ук(юк)-багаин. 2. Багатур - с разновидностите алабагатур, багатур-багаин, кана-багатур, чепа-багатур. 3. Бан. 4. Боил(а) - самостоятелно или във всякакви комбинации, извън познатата на тюрките "боила бага таркан"... ;-) 5. Жупан. 6. Кана - субиги, багатур, боила-колобър, таркана и т.н... 7. Кап/в/кан(хан). 8. Колоб(в)ър - пак с всевъзможните му комбинации. 9. Копан. 10. Маготин. 11. Таркан - като бори, зера, кана, олгу-таркан. 12. Чигат. Другите по-редки и неясно как транскрибирани няма да споменавам... Чекаме, сакаме... :-)
  49. 4 4 харесвания
    Най-накрая: плоскоземецът Майк Хюз излетя със собствената си ракета Кадър от полета на Лудия Майк Хюз, на който се вижда разгръщането на основния парашут по време на спускането. Photo : Mad Mike/Noize TV 25 март 2018 г. 12:35 ч. Светослав Александров. Лудият Майк Хюз, търсач на силни усещания, ексцентрик и плоскоземец, най-накрая успя да излети със собствената си ракета. Той също така се завърна жив, макар и с наранявания на гърба. Напомням на читателите, че първоначално полетът трябваше да бъде проведен в края на ноември. Но в хода на работа се появиха редица проблеми - както от административно естество (Хюз не успя да получи навреме разрешение), така и от техническо. На няколко пъти той насмалко не полетя, но все възникваше проблем с някакъв дефектен клапан или нещо друго. Днешният ден най-накрая се оказа щастлив за Лудия Майк. На публикувания видеозапис се вижда как търсачът на екстремни усещания се качва на ракетата си, украсена с надписи Research Flat Earth, след което техниците напускат стартовата площадка и ракетата излита. Достигнатата височина според представените от екипа му данни възлиза на 571.5 метра. Това е крайно недостатъчно, за да може чудакът да установи дали Земята е плоска или не. За сравнение пътническите самолети достигат до височина 10-12 километра. Ако искате да погледнете как изглежда Земята от височина 500 метра и повече, дори не е нужно да летите - можете просто да се качите на Витоша или която и да е планина в България. Въпреки това от инженерна гледна точка постижението на екипа на Хюз е забележително - след като двигателят на ракетата приключи работа, първоначално се разгърна един парашут, а непосредствено преди съприкосновението със Земята се разгърна още един парашут за омекотяване на удара. Последващите кадри доказаха защо е хубаво с ракето- и корабостроене да се занимават космическите агенции или частните компании с вече натрупан опит, а не всеки срещнат аматьор. След отварянето на капсулата Майк изглеждаше не просто ранен, но и измъчен. Той трябваше да бъде внимателно положен на носилка и отнесен в линейка. Да - да си построиш ракета и капсула, да проведеш изстрелване и да постигнеш меко кацане с парашутни системи, всичко това е постижимо за всеки предприемач с малко повече пари. Но е съвсем различно да направиш системите достатъчно безопасни за пилотирани мисии. Днес понякога се смеем, че инженерите на НАСА в продължение на 10 години са разработвали парашутите за кораба "Орион" и са провели десетки безпилотни тестове, а човек все още не е летял. Ако изгледате пълния запис от полета на Майк Хюз, няма как да не си кажете: има причина това да е така, има причина пилотираните полети да се бавят толкова време. И така, Майк Хюз излетя и се върна жив, но не доказа дали Земята е плоска или не. Реших да прегледам дискусиите в най-голямата "плоскоземна" Фейсбук страница: Official Flat Earth & Globe Discussion. Както сами можете да се убедите, там не всички смятат Лудия Майк за герой. Някой го смятат за измамник, че използва каузата за плоската земя само за да прави пари и да финансира ракетата си. Други са заинтересувани от полета му. Трети смятат, че всичко това не доказва нищо. В крайна сметка плоскоземието притежава всичките характеристики на религиозно движение: всеки сам си решава в какво да си вярва и никакви доказателства няма да убедят никого в нищо. А сега, извинете ме... време е да се върнем обратно към сериозните космически полети. 2018-та година е достатъчно интересна с четири компании, които разработват ракети, пилотирани кораби и парашутни системи. Да насочим вниманието си към тях... Източник и линк към цялото видео: Noize TV http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2137-2018-25-march-mad-mike-finally-launches
  50. 4 4 харесвания
    Съвременните славяноезични наистина са две групи - балкански и всички останали. Разделителната линия ми изглежда да е отсъствието на угро-финско наследство у южните славяни и същественото такова у останалите, като видимо не става въпрос само за руснаци и украинци - такова има и у съвременните чехи и поляци. Това, което обединява двете групи е разбира се езика. Освен угрофинското наследство има още нещо - у балканските славяни има кавказки компонент. Този компонент отсъства напълно у източните славяни и е по-слабо представен у централно-европейските славяни. Душко, немтитете са всъщност келтско племе, не германско. Ако са били съседи с някой, античните славяноезични са били съседи с келтска група, не с германска. Отново да направя един дисклеймър - аз не съм виновен, че резултатите от генетичните изследвания са такива, каквито са. Учуден съм не по-малко от, предполагам, всеки друг. Цялото изследване - https://www.biorxiv.org/content/early/2018/03/22/285437 Отново, нито генетичната общност, нито историците, ще приемат леко и лесно резултатите. Напротив. Но популационната генетика отваря врати към миналото, които други дисциплини не могат. Често това което ни казва напълно се разминава с установения дискурс и с представите ни за миналото, изградени от литературната традиция. Удря по възгледите ни, по чувствителни места, свързани с буквално с личността ни. Но генетиката не може да ни каже всичко - тя само отваря вратата, но не може да ни накара да минем през нея. Това е поредното изследване, което източни и северни славяни ще приемат с широко затворени очи.
This leaderboard is set to Sofia/GMT+03:00

За нас

Форумът съществува от края на 2005 г. и с усилията на много хора ние вече 11 години сме онлайн и продължаваме да дискутираме заобикалящия ни свят. През тези 11 години се случиха много неща и днес имаме форум с 15 000 теми, с над 350 000 мнения, а всеки месец той се чете от над 100 000 човека. Това нарежда форум "Наука" сред едни от малкото активни форуми в България, изключителни, полезни и нужни места за свободна обмяна на мисли и знания. 

Поддръжката на форума започва да тежи финансово, особено - след последния срив от хакерска атака, когато с помощта на анонимен дарител, ние успяхме да заплатим на специалист и се завърнахме онлайн без никакви загуби на съдържание. През февруари т. година платихме 850 лв за хостинг, тъй като използваме сериозни ресурси и се нуждаем от собствен VPS сървър. 

От рекламите на Гугъл печелим около 400$ на година, което не може да покрие всички разходи и това е основната причина да се обърнем към вас - нашите потребители и читатели. Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Създаваме фонд Форум "Наука", в който ще трупаме всички дарени средства, чиято основна цел ще бъде поддръжка и развитие на форум "Наука".

Може да се свържете с нас посредством лично съобщение, контактната форма или на office@chitatel.net

Банкова сметка:

Сдружение “Читател”

IBAN: BG87UBBS80021048062740
BIC (Swift): UBBSBGSF
При банка ОББ АД

Към PayPal:

Фонд "Форум - Наука"

 

С уважение, Р. Теодосиев
Създател на Форум "Наука
"

Научи повече!

За контакти

×