Хронология
Античността като епоха в европейската философия се простира от времето на Талес (неговото акме*. е в 585 г.пр.н.е.) и зараждането на философията в учението му, до 529 година от нашето летоброене, когато император Юстиниан I забранил философските школи във Византия.
Акме — от гр. akme — разцвет; възрастово определение на онзи период от живота, за който древните гърци смятали, че е най-хубав — около 40 година на човека
География
Европейската антична философия заема източната половина на средиземноморската културна сцена: земите на най-Близкия изток, Йония (югозападното крайбрежие на Мала Азия), днешна Гърция и Южна Италия („под“ Рим, заедно с о-в Сицилия).
История
Да се завоюва и отстоява достойно място в културата на тези драматични полуострови в течение на дванадесет века е равносилно на истински подвиг. Войната тук била естествено състояние на обществото. Мнозина най-известни философи изпитвали несгодите на дългите походи, коравите военни станове, металния вкус на сраженията.. Сократ участвал в три похода и спасил – Ксенофонт в битката при Делия; Платон воювал срещу Спарта; Архит седемкратно бил избиран за стратег на Тарент и не претърпял нито едно поражение; Мелис бил начело на Самоския флот, въстанал против Атина; Пирон, Калистен, Анаксарх потеглили на изток с фалангите на Ал. Македонски… Въздигали се и били затривани цветущи полиси (градове-държави) като Троя, Милет, Ефес, Елеа; ширили се и се разлагали могъщи империи (Македонската, Римската, Византийската); градили и палили чудесата на света (храма на Артемида в Ефес, Александрийската библиотека), и все пак философията оцеляла. Нещо повече, тя се развивала така, че да остане и до днес с непреходно значение в нашата култура. Обяснението, изглежда, е едно: от възникването си философията присъства трайно, и следователно потребно, в живота на хората.
Полис и философия
Зараждането на философията съвпада с разцвета на елинските полиси. Полисът се появява около края на гръцката архаика (X – VIII в.пр.н.е.) като град-държава и става една от основните структури на античното общество. Това ново явление, откроено със защитните си стени, скоро съсредоточава в себе си стопанския живот на околността. Полисът се превръща в административен и културен център, където живеят свободните елини и робите-другоземци. Той ясно закрепва имущественото и кастовото разслоение на обществото. Полисът е стройна и жизнена социална организация, която установява нови отношения и ред в целокупния живот на прилежащата му територия и плътни връзки на града-държава с останалия свят. Не е за пренебрегване фактът, че полисите израстват по морските брегове.
Полисът заменя затворената кръвно-родова селска култура с публичните форми и институции на градския живот: търговия, политика, гражданско-адмииистративно устройство, културни изяви, и всичките – на съответните им места в градското пространство – тържище, площад, театър, стадион, баня… Дали е случаен фактът, че седем града спорят за честта да бъдат родното място на Омир? Да не би той да е роден в някое село, а то скоропостижно забравило великия рапсод, когато той се отправил по широкия свят? Защо не, след като се знае, че Хезиод, авторът на Теогония, е селянин от Беотия? Изумително е, че за нито един от гръцките философи не се казва, че е роден на село – все в. градове живеят, там философстват – в „по-умни“ (Атина) или в „по-глупави“ (Абдера), ала все в градове. Античната философия е феномен на градската култура.
Гръцкият философ е свободен гражданин: наравно с другите участва във войните, в олимпиадите, в тържествата, в управлението на полиса. Политична е – по тази причина – античната философия, а самият философ често е законодател. Обичаят за намеса на мъдреца и философа в общите работи на полиса, в политиката, води началото си от полумитичния Ликург, който дал законите на Спарта. Сетне Солон създал мъдрото законодателство на Атина, Демокрит написал демократичните закони за Абдера, Протагор – за Фурии, а Хераклит дори отхвърлил молбата на съгражданите си от Ефес да направи законова уредба на града. Традицията продължава до Платон – с първата завършена утопия „Държавата“; по-късно Аристотел с учениците си проучвал 168 конституции, за да установи кое държавно устройство е най-добро. „Умерената демокрация“ – гласял изводът от сравнението между „правилните“ форми – монархия, аристокрация, демокрация, и „неправилните“ им двойници – деспотия (тирания), олигархия и охлокрация (власт на тълпата).
Номос и Хелос
Античният мислител търси същността и я открива като закон (поток). Законите на природата интересуват физиците; законите на човешкото общуване вълнуват етиците, законите на познанието са предмет на логиците. Нито интересът към законите, нито законотворчеството са случайни и самоцелни. Точно обратното – античният философ ги изследва съобразно целта (telos) на философията: подготовка на човека за живота, правилен живота, подготовка на човека за смъртта.
Проблемът за закона и целта на съществуващото (и на философията) организира философското знание през цялата Античност, без разлика за кой период от нея става дума.
Досократическата философия вижда същината на света и човека под знака на стихиите и движението им. Редът в света е плод на закон, пък бил той Логос (Хераклит), Ум (Анаксагор), Любов и Вражда (Емпедокъл) или съвършено Число (питагорейците). Цикличният характер на измененията прави прозрачна целта: у Хераклит вечното прераждане е гарантирано от космическия „път“; Емпедокъл редува Любовта и Враждата в разпореждането им със света; метемпсихозата, прераждането на душите завърта една безкрайна повторяемост…
Софистите-досократици не се занимават с произхода и със съдбините на света. Те предпочитат по-прозаична тема -преподаване на философията; но такова преподаване, че да послужи за политически -и юридически цели. Софистите обучавали слушателите си в изкуството на аргументацията – как да обосновеш своята позиция и как да опровергаеш тезата на опонента си. Убеждаването е тяхната стихия, а печалбата – интимна цел; ала всичко трябва да се получава все пак законосъобразно.
Класическият период (Сократ и сократическите школи, Платон и Академията, Аристотел и Ликейона) продължава вътрешното разслоение на философското знание. Така се подготвя дисциплинарното отделяне на физиката, логиката и етиката, което предстои през времето на елинизма.
Античната класика ражда двамата велики учители на човечеството: Платон и Аристотел. Съвсем не е чак толкова пресилено твърдението, че цялата философия след тези гении е интерпретация на техните философски системи. В творчеството си Платон и Аристотел утвърждават категориите на мястото, заемано дотогава от метафорите; диалектиката и логиката последователно разобличават фалша в софистичните увъртания и уловки; научността възобладава над притчата и иносказанието, мисловното – над образното.
За философските школи на елинизма откриването на природните закони (епикурейство, стоицизъм) и на законите на познанието (скептицизъм) е условие за добродетелен, умерен, спокоен и достоен живот. А тъкмо това е целта на философията: микрокосмосът (отделният човек) да се слее с единосъщия си макрокосмос (световното цяло) в невъзмутима бсчметежност, осигурена от познанието.
Римската философия подчертава първенството на етическите доктрини сред философските науки. Като тематика тя е мостът към възникващата през първите столетия на нашата ера християнска философия.
Античният човек, гражданин на полиса и поданик в империята, след елинизма става обитател на Вселената, космополит в най-широкия смисъл на думата.
Космос
Идеята за закономерност и целесъобразност в света и човека пронизва цялата епоха и възпитава космичния характер на античната философия. Тя открива същността като закон и това е законът на космоса.
Античната философия е теория на космоса. Светът е космичен и по произход, и по съществуване, и в изменението си. Картината на света е нарисувана с идеалните линии на космоса: небесният свод е съвършен; полисът е подреден; бойният строй на войската е съкрушителен за врага; човекът като микрокосмос е красиво, жизнено тяло и справедлива, мъдра душа. А това са все характеристики на космичното.
Полисът е бащата, а митологията е майката на античния космос. В митологията светът произлиза от хаоса – бездънна пропаст, мрачна геена, необгледна бездна. След катаклизмите около сътворението светлият Олимп става символ на космоса. Там се възкачва Зевс, последван от семейната си свита. Боговете установяват отношенията в света и сред хората по образ и подобие олимпийски. Това са отношения космични -центрирани, подредени, очевидни, ясни; впрочем, не е ли техен първообраз античният полис? В него има ред, законност, в полиса кипи живот; самият космос е синоним на активност, сила, жизненост, опрени на хармонията на съвършената пропорция, на мярата, на правилото. Предметно съдържание на този идеал е класическата антична статуя – на Аполон, Венера, Атина Палада – в която от подражанието на съвършената природа бликва съвършеното изкуство. Противоположното е грозната Медуза или някакъв зловещ лабиринт, където само привидно има ред, а цари коварство и злина. Лабиринтът е злокобно място, в което простосмъртните срещат кончината си – заблудени, омаломощени или принесени в жертва на Минотавьра.
Митологията не учи обикновения човек как да се провре през лабиринта. Тя ще опише човешката победа над дебнещото зло, а победителят ще бъде непременно герой, свръхчовек – Тезей или Херакъл. А философията нрави света не като хаос, нито като лабиринт, а като космос, за да обитават и обикновени хора. Те пак са подвластни на заблудата и на съдбата, но законът-космос позволява на знанието и на свободата да творят бъднината!
От мита към логоса
Главното преобразувание, което философията внася в духовния живот през античността, е преходът от митоса към логоса като типични форми на интелектуално преживяване и усвояване на света. Омировият епос и поемите на Хезиод схващат Универсума митологично. Животът на земята се обяснява с намесата на олимпийските богове в човешките дела, с чудодейни постъпки, случки и превъплъщения на божественото и земното. Всяка елементарна клетка на този вид обяснение, всяка митологема съдържа тези компоненти. А първата философема е диаметрално противоположна като вид обяснение. За първооснова(arche) на съществуващото Талес обявява водата – не някой бог, нито бога на водата, а самата тя. Деперсонификацията е показател, на който може да се вярва за осъществен преход от митологема, от митос, в логос, във философема. При Талес в генезиса на света нямат пръст Океан или Посейдон, генезисът е от вода, от сетивна, физическа стихия. Не чудото, а естеството стои в основата на битието.
Да се отива към логоса на нещата означава да се отива към тяхното естество. Във философията пътят към естеството на нещата е по-дълъг и по-заплетен, отколкото в митологията. Митът е по-лесен за разбиране и това го прави сякаш близък до живота, „по-истински“. Ето например според мита; за Пандора, нещастията се стоварили върху човешкия род като възмездие за „откраднатия“ от Прометей огън. Разгневеният Зевс затворил в една кутия „безценни дарове“ (всъщност бедствия и съблазни) за хората и проводил Пандора да им ги занесе. Любопитството подтикнало Пандора да открехне кутията и тутакси върху главите на хората се изсипали всевъзможни болести, страдания, злини и бедствия. Уплашена, Пандора захлопнала злощастния капак, но на дъното на кутията останала само надеждата…
Философията разглежда проблема за човешкото страдание съвсем другояче. Тя търси причините, които го пораждат, средствата, с които да го преодолее, условията, при които то не би се случило. Античната мисъл не спира благоговейно пред легендата, че извечно проклятие тегне над човешкия род. Логосът се заема да направи хората щастливи, нещо, което митът им е отказал. Митът описва човека-винаги като изпаднал в безвъзвратно непоправимо състояние, а логосът зове човека към знание, с което да измени към добро своята окаяна участ. За античния идеал щастлив живот е животът на знаещия.
Но посредничеството на нравствения идеал е недостатъчно за прехода от мит към логос. Още по-малко този процес може да се окачестви като вътрешно-философски проблем. Действителната трансформация на мита в логос в античността има най-действен посредник в лицето на науката.
Един съвременен мит Се мъчи да ни втълпи, че в Древна Елада философът и ученият били едно и също нещо. Но никой не посочва Херодот, бащата на историята, за философ. Никой не бърка лекаря Хипократ с Демокрит, макар че живеели в един град, занимавали се с еднакви неща и се разбирали без думи: веднъж обезпокоените съграждани на Демокрит повикали Хипократ и го помолили да постави диагноза на атомиста, който се държал много странно. Хипократ само погледнал и установил, че философът е зает просто е научно изследване! Вярно, философите правили научни открития, онагледявали и доказвали своите твърдения. Когато Емпедокъл измислил как да покаже на учениците си невидимата стихия – въздуха, запушил една делва, потопил я във водата, после я отпушил и невидимото изплувало на едри мехури нагоре. И за този случай никой не говори, че Емпедокъл постъпил като философ; като експериментатор – да! Истина е, и учените разбирали от философия, но Архимед си остава „само“ велик математик и механик, а Клавдий Итолемей – астроном. Или друго отношение: над вратата на Платоновата академия изписали строго предупреждение – „Да не влиза незнаещият геометрия“;но в самата школа математическите занимания не отнемали цялото време.
Изобщо, философията и науката са взаимно интимно обвързани по други начини. Науката се развива повече или по-малко самостоятелно, по вътрешните си нравила и със съответните стимулиращи външни фактори, заради съвършено специфичните си резултати: мотивация от практиката; предметно предназначение; изумителни, като че ли свише паднали красиви формули. Науката има забележителна история в античността. С неимоверни постижения е украсен пътя на математическото знание. Физиката, астрономията, музикознанието освен всичко друго способствали на техниката; медицината дошла до лечение по рецепта – примерите могат да се множат до безкрайност. Ще минат повече от 12 века, когато този разцвет ще се повтори в Западноевропейското Възраждане.
По много „канали“ разкошният съд на науката преливал логичност към философията. Като решителен противник на митологията науката разкривала природните закономерности, създавала обективно знание, формулирала образци за доказателства: На подобна конкуренция митологията не била в състояние да удържи. Такава работеща приложна логика била потребна на философията и тя постепенно култивирала в себе си логоса.
Философията – нарочно или неволно, – подражавала на науката и се отдалечавала от митологията. Около акмето на Аристотел философите започнали съвсем преднамерено, също като учените, да записват съчиненията си. Предпочетена била сухата, но трайна писменост вместо живото, ритмувано и римувано, ала отлитащо слово. Философът ставал все по-малко поет, рапсод и пророк и все повече учен, писател и преподавател.
Формалната логика и учението за категориите, създадени от Аристотел, били мощен инструмент за логическа проверка на знанието. Към I – II в. от н.е. скептикът Секст Емпирик прибавя към арсенала на логиката и разгърнато учение за тропите – логически фигури, в които се изследват обстоятелствата около процеса на познание: как зависи то от познаващия, от познаваното, от условията, от средствата за познание. И ако Пандора беше ужасена от сторената беда и стъписана остави човечеството да страда, лекар-емпирик като философа Секст вече владее строги съвети за лечение и за спокоен живот на всеки човек. А философската мисъл, напуснала митологемата, надживяла метафората и художествения образ, се установява в строгия афоризъм, подрежда света в категории, организира себе си в силогизми и обстоятелствени логически разсъждения.
Античната философска теория
Чрез митологията гръцката архаика вкарва едва ли не насила човека в световното представление, разигравано вещо от висините на Олимп. Ако човек не притежава острия ум и безграничната изобретателност на Одисей, трудно би съхранил самоличността си в театралното действие – такава съдба преследва много от героите при стените на Троя. През архаиката човекът е принизен до послушен изпълнител на височайши олимпийски замисли.
В античния полис театърът е със статута на културен факт. Амфитеатралното пространство получава строго определено място в градската архитектурна среда. Животът на хората вече не е митологично театрализиран, жизнедейността не е мит, разказ, поема или драма. В състезанието помежду си драматурзите изкарват митовете на сцената, излагат на показ, пред очите на гражданите, своята художествена обработка на митологичното повествование. Така сакралното, свещеното започва светски живот – факт с неизмерима стойност в мисловната култура на човечеството. До класическата античност театърът е представление по митологични (Едип) и политически (Антигона) сюжети, чак късната (римска) Античност го изражда във вулгарно зрелище.
Същественото е това, че в този театър човекът е зрител, който съпреживява драматургичния конфликт, но осъзнава събитието като лично, собствено, нарочно предизвикано преживяване. Дори пространствено античният човек се отстранява от мита. Важна е позицията на зрителя, защото в нея най-често се виждат две неща: първо, отстраняването е стъпка към обективност; второ, античният човек, казват, по принцип е такъв – зрител, съзерцател. Естествено, този етикет още по-удачно приляга на античния философ – той просто съзерцавал Универсума и гласно (или писмено) фиксирал наблюденията си.
Нищо подобно! Нима античният човек, особено пък античният философ, не участва пряко в театъра на градския (и на имперския) политически живот? Нима античният философ не е главно действащо лице в театъра на теоретичния живот? – та нали школите са негово дело! Платон не е ли създател на първата социална утопия, „Държавата“? А Диоген Синопски искал даже да смени полисните закони с естествени закони, така разбрал думите на Пития: „Промени обществения обичай!“. И софистите били доста агресивни в желанието си да се набъркат в политическите и юридическите дела.
Теорията като умозрение
Съвсем друг е въпросът, че в теоретично отношение античната философия е умозрителна. Умозрителността като тип философско изследване, като тип философско конструиране на света доминира през цялата античност. Умозрението е донякъде инерция от неизживяна митологичност; то позаглъхва под напора на развитите и прилагани с очевидна ефективност логически средства за познание, особено от школите през елинизма. От друга страна, поради своя синоптичен характер философската теория през античността по необходимост е умозрителна – нали все още липсва, по-точно едва възниква потенциалът на идеалното правене на свят! Пред формулата „мислене на мисленето“ (Аристотел) хоризонтите се разбягват и античната философия осъществява синоптичността си за разлика от науката, която е твърдо предметна.
Тази умозрителност развива способността да се работи с идеалното, разкрива самото идеално като един цял свят – у Платон тя показва, че светът може да бъде построен идеално. Античната философия е умозрителна, и това е умозрение, просветлено от знанието, дисциплинирано умозрение -висше постижение на истинската теория.
